Александър Белов
Щурмът на вулкана (5)

4.

Олга беше отчаяна; вече трети ден откакто Иван беше изчезнал. Шмит седеше по-мрачен от облак, стиснал юмруци между коленете си, а тя се щураше из огромния апартамент и трошеше всичко, което й попаднеше под ръка.

— Той може вече дори да не е жив! — крещеше тя. — Толкова е малък, а пък в този град навсякъде има само маниаци и гадове.

— Вече сто пъти ти казах, че е жив — избоботи Шмит, — момчетата от нашата служба за безопасност са го видели днес на площада на трите гари в компанията на трима палавници като него.

— Това изобщо не ме утешава! — спря се на едно място Олга. — Изобщо не ме успокоява това, че Ваня е попаднал в компанията на някакви безпризорни и че се шляе в района на трите гари, в този развъдник на всевъзможни зарази, а твоите „момчета от специалните служби“ не могат да хванат едно момченце. Как е успял да избяга от тях, кажи, де, как е успял?

— Нашите момчета хукнали след него, а Иван заедно с цялата си компания се шмугнал в някаква тръба, един от нашите тръгнал подире му и се заклещил — отвърна немного разбираемо Шмит. — Тези безпризорни знаят всички входове и изходи в околността. На това отгоре спукали и гумата на джипа.

— Ама, че служба за охрана си направил! — саркастично изрече Олга. — Това са някакви тъпи кретени, които не могат да хванат няколко деца. А милицията от гарата не знае ли къде да ги търси?

— Знае — отвърна той — и вече ги търси. Обещах да платя сто долара на онзи милиционер, който хване Ваня.

— Ама, че си скръндза — възмути се тя, — на сто долара ли оцени сина ми?

— Ченгетата имат малки заплати — обясни той — и за тях сто долара са много пари. Няма защо да ги глезим. Те и без това направиха хайка на мястото, където се крият Ваня и новите му приятели. В някакъв си танк или нещо такова. Но там вече нямаше никого. Тамошният капитан ми обясни, че тези хаймани имат цяла система от подземни проходи долу.

— В какъв танк? — попита отчаяно Олга. — Какъв е този танк? Откъде се е взел танк на гарата?

Шмит не й отговори, тъй като изобщо не беше виждал въпросния танк. Олга се свлече във фотьойла и рече:

— Няма никакво съмнение, че във Ваня кипи кръвта на Белов и го влече към бунището при малолетните бандити. Това си е чиста проба ген на Белов! Аз съм от интелигентно семейство и моят ген е добър. Но защо у Ваня не побеждава моят ген, а този на Белов?

— Може би тъкмо твоят ген побеждава — отвърна й той, — нали в един момент от живота ти и теб те е теглело не към цигуларя от твоя курс, а към Белов…

— Вече сто пъти съжалих за това! — кипна Олга. — И не ми се подигравай! Вместо да седиш тук, по-добре иди да търсиш Ваня! Хайде, хайде!

Шмит стана и се отправи към изхода. Знаеше, че няма никакъв смисъл да спори, защото Олга щеше да настоява на своето или да вдигне скандал. Затова излезе навън и заслиза по стълбите. Мислеше си, че сега ще му се наложи да се мотае по гарите, където и без това дежуреха негови хора и всички ченгета носеха в джобовете си снимките на Иван.

Шмит отдавна вече съжаляваше, че навремето допусна непростима слабост и заживя с жената на бившия си бос. Тогава се хвърли в обятията й с главата надолу като в бездна, без да помисли какво може да излезе от тази връзка. Понеже, докато Олга живееше с Белов, тя беше недостижима за него като звезда в небето и той можеше да й се любува само отдалеч като на картина в Третяковската галерия, но не можеше дори и да си мечтае, че тази „картина“ някога може да се озове в неговия дом.

Затова когато в един момент имаше възможност да я обладае, той сметна това за божия награда. Но сега вече се съмняваше, че е поставил правилно положителен знак пред оценката си за това събитие. За него Олга не беше награда, а по-скоро карма. Също като женска богомолка тя го поглъщаше и не го пускаше да се отдалечи от нея. Сковаваше движенията му като паяк, който ту го отблъскваше, ту го придърпваше към себе си. И Шмит не можеше да се измъкне от този порочен кръг. А вече беше невъзможно да прекрати отношенията им, тъй като сега ги свързваха твърде много неща, включително и общият бизнес.

 

 

На входа на Ярославската гара Шмит се сблъска с Глигана, който излизаше оттам. Старият бандит крачеше в обкръжението на двама бодигардове, изпъчил напред биреното си шкембе. Глигана го позна, спря и му подаде ръка. Шмит се поинтересува какво прави на гарата през нощта, тъй като сигурно вече бе отвикнал да пътува с влак, понеже постоянно се возеше със самолет или с кола. В отговор Глигана силно се изсмя, а сетне каза, че изпращал тъщата си за Воронеж. Глигана не зададе никакъв въпрос на Шмит, направи се, че много бърза, и си тръгна.

Щом се раздели с него, Шмит се изкачи в чакалнята на горния етаж, разходи се покрай пейките и огледа насядалите в залата хора. И извърши всичко това само за успокоение на собствената си съвест, защото беше глупаво да се надява, че Иван ще седи в чакалнята, тъй като милиционерите от Ярославската гара го издирваха и веднага щяха да го хванат.

Сетне Шмит отиде на Ленинградската гара и потърси началника на гаровото поделение на милицията.

— Ама, че суетня създадохте с този Иван Белов — каза умореният майор, размествайки документите по бюрото си, — ту един дойде, ту друг. Ние го търсим и правим каквото можем. Всичките ми постови са в течение и разполагат със снимката на момчето.

— Чакай малко — прекъсна го Шмит, — кой още е идвал да пита за Иван?

— Току-що се отби един як мъж — отвърна майорът, — приличаше на глиган. Не е ли от твоите?

— Не е от моите — отвърна той.

Разбра, че срещата му с бандита на Ярославската гара не беше случайна, че Глигана е научил отнякъде за изчезването на Белов-младши и се е включил в издирването. Ама, разбира се, каква тъща би могъл да изпраща във Воронеж, при положение, че няма никаква тъща, понеже май изобщо не беше женен? Пък и дали от Ярославската гара тръгваха влакове за Воронеж? От майора разбра, че влаковете за Воронеж тръгват от Павлецката гара.

— Впрочем — добави майорът — вашият Иван може да се е преместил заедно с приятелите си на Павлецката гара. В Москва има много гари и местата, където биха могли да се скрият, също не са малко. Честно казано, не мисля, че те ще се мотаят по площада на трите гари, след като вече веднъж са ги видели тук и едва не са ги хванали.

Шмит осъзнаваше, че издирването му, общо взето, е безполезно, ала не му се искаше да се прибира вкъщи. Реши да се разходи до Павлецката гара. Но първо се отби в павилиончето до касата за билети да хапне нещо. Настани се на масичката в самото дъно на закусвалнята, задъвка добре изпеченото месо и се загледа към улицата, където хората се движеха насам-натам покрай осветените витрини на магазинчетата край гарата. Надяваше се все пак да види Иван и да сложи край на тези безкрайни нощи и на истериите на Олга.

Зърна едно малко, високо горе-долу колкото Иван мърляво безпризорно момче със сини очи, което крачеше делово покрай витрините и от време на време притискаше нос в тях, и разглеждаше бляскавите китайски играчки или някакви други джунджурии.

На Шмит му се прииска да отиде при момчето и да го разпита за Ваня. Тъкмо се накани да стане, когато хлапето изчезна точно толкова бързо, колкото се бе появило, сякаш се разтвори в тълпата. Шмит започна да се вглежда още по-напрегнато — току-виж и Иван се разхожда наоколо?

Но най-неочаквано забеляза друго познато лице в тълпата и едва не се задави с парчето месо. По улицата покрай него минаваше не някой друг, а самият Саша Белов. Беше напрегнат, а веждите му — смръщени. Шмит наведе глава и се извърна, за да не го забележи Белов, а когато той отмина, изскочи навън и се притисна до стената, наблюдавайки Александър. Той вървеше точно натам, откъдето току-що бе излязъл и самият Шмит — към милицията.

Значи, или Белов знаеше, че Иван е изчезнал, или имаше някаква друга работа при милиционерите от гарата? Шмит се подсмихна — че каква друга работа би могъл да има Белов на гарата, освен да издирва сина си? Но кой ли го бе осведомил, че Иван е изчезнал? Да не би Олга? Може би тя тайно от него се бе обадила по телефона на бившия си мъж, тъй като не се надяваше, че Шмит ще намери Иван?

Тази версия не издържаше — Олга едва ли би се обадила на Белов. Още повече, че статията във вестника бе станала причина Ваня да се скара с майка си и да избяга от къщи.

А за това, че сега Белов беше станал началник на службата за безопасност в Красносибирския алуминиев комбинат, двамата с Олга бяха научили едва тази сутрин. Но какво би могло да попречи на Олга, докато Шмит не е вкъщи, да научи телефонния номер на този Красносибирски комбинат, да открие Белов и да го помоли да дойде, за да търси Ваня? Нищо не би могло да й попречи, освен омразата към бившия й мъж. Ами, ако тази омраза беше само за пред него?

В това време Белов влезе в поделението на милицията. Шмит вече беше сигурен в това, че Олга е извикала Саша от Красносибирск. И в този миг се сети за Глигана. Той също не се мотаеше току-така на гарата, а търсеше Иван. Той също би могъл да извика Белов от Красносибирск.

Но на него пък защо му трябваше го прави? На Шмит му предстоеше да изясни това. Той знаеше, че Глигана е човек на Зорин, макар че и Зорин, и Глигана никога не биха си признали, че имат връзка помежду си. Освен това на Шмит му беше известно, че като е измъкнал директора на комбината Риков от чеченския плен, Белов отново е пресякъл пътя на Зорин. Всички тези факти се подреждаха в лоша криминална история, която според неговите представи можеше да завърши със стрелба и трупове. Затова Шмит машинално намести пистолета в кобура по мишницата си и реши, че няма защо да чака Белов, обърна се и се отправи към колата си.

 

 

Рижавият безпризорен Лоцмана се качи на тавана на многоетажната сграда, където хлапетата се криеха, и изсипа върху един дървен сандък плика с храна, която бе купил от магазина — два хляба, салам, консерви, бутилка пепси-кола, бонбони и цигари. Момчетата започнаха да грабят храната с мръсни ръце и да я тъпчат в устата си.

На Иван не му се ядеше. Измъчваше го мисълта, че сигурно го издирват, че майка му не спи по цели нощи и се измъчва, ала не можеше да даде заден ход, гордостта не му позволяваше да се появи сам вкъщи, пък и се срамуваше от момчетата, защото щяха да му се присмиват, че не може да живее нито ден, без да се държи за полата на майка си. Ако се прибереше вкъщи, майка му със сигурност щеше да реши, че се е предал, и щеше да започне да го притиска. Освен това засега Иван тъй и не бе успял да намери баща си. По всичко личеше, че той изобщо не е в Москва.

— Яж, яж — каза му Лоцмана, — изобщо не ядеш нищо, така скоро ще рухнеш и няма да можеш да ходиш.

— Не ми се яде — отвърна Иван, извърна се и се завря в далечния ъгъл.

Момчетата престанаха да му обръщат внимание и се нахвърлиха на храната.

— Днес почти цял ден бях на Комсомолската гара — каза Тихоня, дъвчейки сандвича си, — едно познато ченге ме пита за тебе, Ваня, показа ми твоя снимка и искаше да разбере дали те познавам. Казах му, че не те познавам. Този милиционер ми каза, че се е вдигнала страшна врява! Родителите ти те търсят. И освен това някакъв як като глиган баровец обещал хиляда долара на онзи, който те хване и му се обади.

— Какъв е пък този як баровец? — попита Иван. — Могат да ме търсят само майка ми и вторият ми баща.

— Не зная — отвърна Тимоха, — каза ми го моят познат — ченгето, а той е добро ченге и не лъже.

— А твоето ченге откъде знае това?

— Е, браточка, всяка полезна информация струва пари — отвърна делово Тихоня, — а пък неговата заплата е малка и трябва да припечелва по нещо отгоре. И той го припечелва. Да не мислиш, че ако те хване, ще те заведе в семейната клетка? Дръжки! Ще се обади на онзи печен мъж, който ще му брои най-много пари, и ще те даде на него!

— Дръжки ще ме хване — избоботи мрачно Иван.

— А пък твоят баща му обещал само сто долара за теб — добави Тимоха, — ченгето ми го каза под секрет. Схващаш ли разликата?

— Той не ми е баща! — обидено изрече Иван.

— Ами, ако онзи як глиган, който те търси, е истинският ти баща? — попита Ботаника. — А пък ние тука си блъскаме главите как да ти го намерим?

— Не, моят баща не е як глиган — завъртя глава Иван, — нали го видяхте на снимката във вестника.

— Да-а, объркана работа — каза Ботаника.

— Впрочем, за парите — вмъкна Лоцмана, допивайки пепси-колата от бутилката, — нямаме пари. Току-що похарчих онези, които Иван даде в общата каса. Трябва да измислим нещо по този въпрос, иначе утре няма да имаме какво да ядем.

— Ами, хайде да продадем Иван на онези, които го търсят — предложи плахо Ботаника.

— Сериозно ли говориш, Ботан? — възмути се Лоцмана. — Предлагаш да продадем браточката, така ли? Да продадем приятеля си за някакви си скапани пари?

Тимоха дори се надигна, за да цапардоса Ботаника.

— Ама, вие нищо не разбирате! — сви се Ботаника и запълзя към ъгъла, отдалечавайки се от ядосаните Тимоха и Лоцмана. — Тия печените ще ги изпързаляме. Ще вземем парите, но няма да им дадем Иван.

Лоцмана спря и се почеса по главата. Общо взето, идеята му хареса. Но дали Иван щеше да се съгласи? Той си седеше в ъгъла и не проронваше дума нито „за“, нито „против“. Естествено, на момчето, което бе свикнало да спи на бели чаршафи, да яде със сребърна вилица и с помощта на сребърно ножче и да кисне в джакузи, му беше тежко да скита по мазетата и таваните. То не беше като Лоцмана, на когото му бе все едно дали ще се търкаля в калта полугладен и немит в Красносибирск или в Москва. Баща му беше алкохолик, съсипаната от баща му майка се страхуваше от всичко, а по-големият му брат беше безпросветен наркоман.

Но от най-ранно детство Лоцмана изпитваше някаква страст към пътешествията. У дома си нямаше никаква житейска перспектива, а тук, в Москва, можеше да види толкова интересни неща. Пък когато му омръзнеше, можеше да се качи в мотрисата и да иде ако ще чак в Сочи, като се прехвърля по разпределителните гари. Това беше интересен живот. А пък ако му станеше съвсем тежко, можеше да се предаде, да поседи малко в дома за безпризорни, да се нахрани и да се изкъпе, а сетне отново да избяга.

Ботаника беше от дом за сираци и бе пристигнал от Архангелск, след като избягал от приюта. Той бе станал кръгъл сирак за един ден, не му провървяло на момчето — родителите му загинали и макар съвсем доскоро да бе живял в семейство, сега беше сам. Майка му и баща му отишли да празнуват рожден ден в ресторант, там здравата се напили, а на връщане решили за по-направо да минат по леда през реката. Каква ли река минаваше през Архангелск? Май че Северна Двина. Това станало през ранната пролет, ледът бил тънък, двамата паднали в реката и се удавили. А пък били интелигентни хора — майка му била учителка, а баща му — инженер, но ето как се обърнали нещата.

Така Ботаника се озовал в дома за сираци, а пък избягал оттам ясно по каква причина — защото му се подигравали. Но Лоцмана го уважаваше, тъй като умът му сечеше. Ако не се бе случила тази трагедия, може би Ботан щеше да стане учен, а пък сега какво го очакваше след дома за сираци — в най-добрия случай да стане работник. Колкото и да ти сече умът, за образованието трябва да се плаща, а кой ще плати за едно сираче?

Тимоха беше избягал в Москва от Крим. Това Лоцмана не го разбираше, защото в Крим имаше море, слънце, и плодове почти през цялата година и там човек можеше само да си гледа живота. „В нашия чифлик е скучно — обясняваше му Тимоха, — аз обичам големия град.“ У дома родителите му го карали да работи в градината и да пасе добитъка, но всякакъв вид физически труд бил противен на Тимоха и затова той избягал от къщи.

— Какво ще кажеш, Ваня? — попита Лоцмана. — Бихме могли да спечелим много пари и да заминем всички заедно за Красносибирск да търсим баща ти. Как ти се струва идеята на Ботаника?

След статията за баща си Иван преглеждаше всички вестници, но не откри нищо повече и не намери никаква друга информация. Ала с помощта на новите си „братлета“ успя да се добере до журналиста, който бе написал статията. И когато той се качваше в колата си пред редакцията, Иван си изясни някои неща с него. Журналистът видя, че момчето прилича на Белов, повярва му и му каза, че баща му, изглежда, е заминал за Красносибирск, защото Риков му предложил работа там. И затова сега Лоцмана навиваше Иван да предприемат пътешествие до родния му край и да потърсят баща му.

На въпроса на Лоцмана той сви рамене и отвърна:

— Не зная. Дори не мога да си представя кой би могъл да ме търси, освен майка ми и вторият ми баща. Но няма да пързаляме мама и Шмит с парите. Те сигурно и без това се тревожат. А пък иначе и на мен самия ми е интересно кой друг ме търси. Него можем да го „изпързаляме“.

— Ами, обади се на мамчето си и й кажи, че всичко е наред, затова да не те търсят — предложи му Тимоха.

— Аз нямам мамче, а майка — поправи го Иван.

— Има ли разлика? — попита Тимоха.

— Разликата е голяма — отвърна той. — Наистина бих им се обадил, за да не се притесняват. Само че откъде?

— На булеварда е излязла Оксана Прахосмукачката — видях я, когато ходих до магазина. Тя има мобилен телефон. Ако я помолиш както трябва, ще ти даде да се обадиш.

Иван се поинтересува каква е тази Оксана Прахосмукачката и Лоцмана му отговори, че тя е тяхна позната проститутка и землячка на Тихон, която също е от Крим. Била само на четиринайсет години, но изглеждала като че ли е на двайсет. Изхранвала се по най-лесния начин — на улицата. Веднъж те я скрили на тавана от ченгесарската хайка, а сетне — и от някакъв клиент, когото преметнала и той я търсел, за да я убие, така че Оксана Прахосмукачката им била длъжница и щяла да му даде да се обади. И те решиха да не отлагат тази работа.

— И какво ще кажеш за нашия план да изпързаляме печените мъже? — попита Ботаника.

— А съществува ли такъв план? — поинтересува се Лоцмана. — Как ще я развъртим тази работа?

— Вече имам план, чуйте — рече Ботаника и оправи очилата си на носа.

— Ти хубавичко си обмисли плана — прекъсна го Лоцмана, — а ние с Ваня ще идем долу при Оксана и ако в момента не е заета, ще се обадим на родителите му, докато ти подготвиш доклада си по всички правила.

Ботаника кимна, Тимоха се опъна на дъсчения под, изпоцапан от гълъбите, а Иван и Лоцмана се измъкнаха през пролуката на вратата и заслизаха надолу към булеварда, където проститутките се бяха строили в редичка в очакване на клиенти.