Александър Белов
Щурмът на вулкана (3)

2.

— За тебе се носят легенди, Бели — каза Семьон, докато нанасяше първия удар по топката.

Тя прелетя през мрежата като куршум и Саша едва успя да я отбие. Общо взето, той не обичаше кой знае колко волейбола, но принципите не му позволяваха да отстъпи. Белов не отговори нищо на Семьон. Е, носят се легенди и нека да се носят, той нямаше намерение да развенчава „култа към личността на Белов“. И без това вече направи грешка, като каза на циганския барон, че Саша Белия не съществува и от това не излезе нищо добро. За самия него онзи човек — Саша Белия, бе умрял, ала за околните той беше жив и нека засега това да си останеше така.

Семьон играеше добре, той едва успяваше да отбие топката и изобщо не можеше да стигне до атаки, а само гледаше да издържи. Пък и се виждаше, че красносибирският престъпен бос е решил да размаже Белов. Играеше с хъс и забиваше топката без пощада, така че Саша да не може да я хване. Ако сега надзорникът спечелеше играта, той щеше да спечели и психологическа победа и тогава всички предимства в предстоящия разговор щяха да бъдат на негова страна. Александър разбираше това и не се предаваше, а и това, че преди срещата си с него Семьон вече бе изиграл три игри и се бе поуморил, беше в негова полза.

Завършиха наравно и като дишаха тежко, седнаха на пейката. Семьон извади от сака си бутилка минерална вода, отвори я и я подаде на Белов. Той с удоволствие отпи от нея, понеже беше много жаден.

— Водата е наша, красносибирска — обясни надзорникът, следейки внимателно реакцията на госта си, — а не като в Москва, където пълнят бутилките от водопровода. Тази наистина блика изпод земята. Изворът е дълбок триста метра. И сега ще започнем да продаваме минерална вода в бутилки.

— Сам ли направи сондажа на извора или с браточките? — пошегува се Белов, но той не реагира на шегата му.

Виждаше се, че местният престъпен бос изобщо не се радва на срещата с Белов. Вероятно чувстваше заплаха за положението си сред криминалния контингент в Красносибирск, тъй като авторитетът на Саша Белия беше къде-къде по-голям дори по московските стандарти, да не говорим за провинцията. А за Семьон Красносибирск беше територия, от която се хранеше и от която току-що бе изместил Грот. И той нямаше намерение да отстъпва „нито педя от своята земя“, понеже си мислеше, че Белов е пристигнал в Красносибирск точно с тази цел.

— Какво те доведе в нашия край? — попита Семьон, докато отваряше още една бутилка с местна минерална вода за себе си. — Да не би в Москва да ти е станало тясно?

Белов не се надяваше, че тук — в Сибир, ще го приемат с разтворени обятия, защото в Русия не обичаха преселниците още от времето на Рюрик! В комбината също го гледаха накриво разните му там директори по снабдяването, помощници по кадровите въпроси и прочее заместници — всички, които отдавна се бяха напъхали и настанили в колодата на местната номенклатура. Естествено, никой от тях не искаше да приеме Белов в своята игра. Те му се усмихваха, сякаш много се радват да го виждат край себе си, а в действителност всички се бяха стаили и дебнеха момента да го спипат натясно и да го прегазят. Семьон се държеше по същия начин. Беше любезен, черпеше го с минерална вода, но в очите му пламтеше такава омраза, че беше готов да го погълне.

— Нямам какво да деля с теб, Сергей Сергеевич — отвърна Белов, — не се лакомя за твоето парче от баницата. Тук стъпвате по злато, а пък сърбате рядка попара от дървени копани. На теб не ти ли писна в града да царят безчинства и мизерия? Зная, че имаш две дъщери, не те ли е страх за тях?

— На онзи, който докосне момичетата ми — рече мрачно Семьон, — лично ще му откъсна главата. Всички в Красносибирск много добре знаят това. А пък, когато дъщерите ми пораснат, имам достатъчно пари да ги изпратя да учат в столицата или в Петербург. Че дори мога да ги изпратя да следват в чужбина.

— Значи, за теб Красносибирск е само ловно стопанство, така ли? Ти си ловуваш в него, а пък другите да го духат?

— Да не би ти да не постъпваш по същия начин, а? — подсмихна се надзорникът. — Да не би да си ангел небесен? Знам, че искаш да спечелиш пари от нашия алуминий, нали в Москва започна точно с него. Не е ли така, а? Защо ми разказваш басни за своята безкористност?

Естествено, нещата не бяха чак толкова прости, колкото се струваха на Семьон. Да, навремето Саша Белия се издигна до самия връх, но за сметка на това сетне се търкулна по наклонената плоскост до самото дъно. Беше и богат, и цигарите си палеше с долари, после обаче пиеше чай с клошарите на сметището… Така че всичко бе видял в живота си. Доскоро крачеше през хората и не само през хората, а и през трупове… Че и плюеше отгоре им… Но разбра, че Борис Гребеншчиков беше трижди прав, когато пееше: „Ако искаш да стоиш изправен, дръж се за корените си.“ А нима неговите корени не бяха точно онези хора, през които преди крачеше и които тъпчеше, без да гледа? Но Саша не се впусна да говори за това и да го обяснява, а просто отвърна:

— Не, не е така. Парите не ме интересуват…

За началото на едно запознанство тази информация беше достатъчна. Пък и Семьон се хареса на Саша, защото не беше някакво скапано говедо, а умен мъж, когото навремето съдбата очевидно бе запратила на неподходящо място, както бе постъпила и със самия него. Ако животът се бе подредил по друг начин, пък и ако родната им Русия беше нормална държава, може би той щеше да стане най-авторитетният учител в Красносибирск или треньор по волейбол.

— Знаеш ли какво, Бели, носят се слухове, че ченгетата са сгепсали Грота по твой знак? — каза Семьон. — Нещо като отмъщение за това, че искал да те убие и те предал на чеченците?

Белов се подсмихна… Той много добре знаеше как разсъждава Семьон. Схемата му беше проста: Грот е нападнал Белов, той се е измъкнал и на свой ред е нападнал Грот. Следваше изводът, че Саша е предал Грот. Той нито отрече, нито закима с глава, с което сякаш потвърди, че е наказал Грот. Досега не бе предал някого на Веденски, а още повече — на ченгетата. Отстрани няколко престъпни боса с ръцете на федералните служители и това беше факт. Но не бе падал до дребно доносничество. Ала какъв смисъл имаше да се оправдава? Затова просто се поинтересува:

— А ти как се отнасяш към това, че някакви изроди продават оръжие на уахабитите, а сетне с това оръжие убиват нашите момчета в Чечения?

— Това не ме интересува — каза Семьон, — Грот си имаше свой бизнес, аз си имах мой и пътищата ни не се пресичаха.

— Я не ме пързаляй, браточка — поклати глава Саша, — като че ли не зная, че Грог искаше да те изсели от града. А колкото до това, че тази работа не те интересува, също не си прав. Ти имаш две дъщери и тях няма да ги вземат в армията, но ако имаше двама сина, щеше да разсъждаваш по друг начин.

— Изобщо нямаше да разсъждавам — възрази Семьон, — щях да ги отърва от армията и толкова…

Както и да увърташе Семьон, Саша виждаше, че той е нормален човек и не одобрява заниманията на Грот, но беше свикнал да живее по принципа — тази градинка си е моя, а тази е твоя. Ала някъде дълбоко в душата си бе благодарен на Белов за това, че бяха изхвърлили Грот от града, макар че никога нямаше да си го признае.

— Искаш ли да си ходим? — предложи Саша. — Достатъчно си поиграхме.

Семьон се съгласи и стана от ниската пейка, която бе предвидена за ученици от началните класове.

 

 

Негласно Семьон се подчиняваше на най-големия човек в града — на директора на комбината Риков, което означаваше, че сега Белов му беше нещо като колега. Но Семьон се подчиняваше на Риков не пряко, а косвено — чрез големите московски клечки, които бяха приближени на най-големите клечки в Русия. Но ако Риков изпаднеше от колодата на Зорин, което всъщност се случваше в момента, той моментално щеше да получи заповед от Москва да не подкрепя повече директора на комбината и дори нещо повече — да предизвика безредици.

Преди да попадне в плен, Риков добре изхранваше мутрите на Семьон. Схемата беше проста и работеше безотказно в почти всички промишлени градове на Русия. Понеже беше по-добре да храниш до насита и да позволяваш на две десети от населението — точно колкото бяха бойците на Семьон, да се замогва, отколкото да осигуриш нормални заплати и препитание на всички останали бачкатори.

Бригадата на Семьон играеше ролята на овчарските кучета за стадото овце. Освен дребните сблъсъци с наливащите се със сила младоци, които жадуваха да заграбят някакво парче от баницата, и въвеждането на ред в средите на дребните престъпници, мутрите на Семьон изпълняваха и ролята на политическа полиция.

Например, когато по поръчка на Зорин, който си мечтаеше да заеме мястото на Риков, в града се организираха демонстрации от сорта на „Долу Риков“ или „Риков, върви си вкъщи“, тогава се появяваха Дъба, Герман и още двама души и разпръскваха демонстрациите. Създаваше се впечатлението, че доволните от живота бият недоволните. Истинска класова борба. Но това бяха принудителни мерки за Риков.

Преди да попадне в чеченски плен, той нямаше възможност да организира работата си в комбината по друг начин, тъй като по-голяма част от печалбата отиваше в Москва в джобовете на няколко души, които днес се наричаха олигарси, а значително по-малката оставаше в града и се дробеше на трохи за заплати на работниците, за социални нужди, за закупуване на оборудване за производството. Този дисбаланс беше много удобен за Риков, защото самият той спадаше към кръга на олигарсите и парите не само капеха, а направо течаха като река и в неговия джоб.

Та затова и Семьон си оставаше на длъжността „главно овчарско куче“, което удържаше народния гняв. Той контролираше и други утвърдени с времето методи, които позволяваха този народен гняв силно да се смекчи. Държеше под контрол продажбата на евтина водка и оборота на наркотиците, прикривайки Барона, получаваше своя пай за това и също не се канеше да променя нищо.

Но тъй като сега Риков бе решил да промени наложения ред на нещата и не само той да богатее, а да позволи и на народа да живее нормално, то Семьон и мутрите му можеха да останат без обичайната си работа и да се превърнат в опозиция на предстоящите промени заедно със сериозната си бойна сила, а босовете да присъединят към тази сила не особено просветените в политическите перипетии бачкатори.

Като за първи разговор резултатът от тяхната среща все пак беше положителен. Макар да не решиха никакви въпроси, те не се намразиха, а това вече не беше лошо. Белов излезе от физкултурния салон и видя, че Дъба убедително доказва нещо на Витя.

— Казвам ти, че в чая трябва да се слага и щипка сол — казваше той, жестикулирайки сдържано, — сто пъти сме опитвали това. Така става още по-силен.

Витя не спореше. След като излезе от физкултурния салон, Белов върна маратонките на Дъба, обу си обувките, кимна на Виктор и тръгна по коридора към изхода. Накуцвайки, Витя забърза след него.

— Ей, Витя, разбра ли какво ти казах? — подвикна подире му Дъба. — Ако в този град някой ти посегне, обади ми се и аз ще го изкормя.

— Разбрано — рече Витя и обясни на Белов: — Дъба и Герман са нормални момчета.

Той кимна с нежелание. Нормални бяха само когато си с тях. А ако застанеш срещу тях, те също щяха да станат други.

 

 

Късно вечерта Александър Белов и Виктор Злобин пристигнаха в тристайния апартамент, който Риков бе предоставил на Саша и Ярослава. Ярослава чакаше Саша да се прибере от работа и както винаги нервничеше. Малкото й коремче срамежливо се криеше под широкия й халат.

След разговора им тя го помоли да намери лекар, който би се съгласи да й направи аборт. Бе разбрала късно, че е бременна, и едва ли някой щеше да се съгласи да й прави аборт в толкова напреднала бременност. Това можеше да стане само ако успееха да го убедят с пари.

Но Белов беше категоричен, че детето ще живее, тъй като то не е виновно, че негов баща е терористът Омар. То вече имаше малки крачета и ръчички и сърчицето му туптеше — Белов бе виждал такова мъниче по време на ултразвуковите изследвания. Пък и това беше първата бременност на Ярослава и ако тя направеше аборт, не се знаеше, дали след това щеше да има деца.

Не можеше да се каже, че той взе лесно това решение. Понякога нощем му идеше да вие от яд, че тогава не успя да опази любимата си, че Омар я открадна от него както Черномор — Людмила от Руслан и че пръв се бе възползвал от нейната красота. Но Черномор е бил стар и немощен и затова с Людмила не се е случило нищо, а ето че Ярослава забременя.

Разумът му подсказваше, че не бива да ревнува, защото това е гадно и грешно, понеже Ярослава нямаше никаква вина, но чувствата го задушаваха. Случваше се да й се любува, докато тя шета из кухнята, а сетне да си спомни за Омар и в гърлото му да заседне буца. Пък и самата Ярослава не можеше да забрави случилото се и за нея близостта с мъж беше свързана с болка и отвращение. Белов се опитваше да заглади нещата, но разбираше, че причинява само страдания на любимата си, и престана. И просто чакаше — уж беше здрав мъж, а нямаше никакъв интимен живот. Но и не можеше да изневерява на Ярослава, защото я обичаше. Така че му оставаше само един изход — да се заеме с работата си, както всъщност и направи.

Витя изпрати Саша до вратата и понечи веднага да си тръгне — той се бе настанил на долния етаж в апартамент, който също му бе предоставен от компанията на Риков. Само че в този апартамент живееха трима души и това бяха всички приятели на Белов.

Доктор Уотсън, който сега също работеше в структурата на Белов като отговорник по кадрите, Витя, който съвместяваше задълженията на шофьор и личен бодигард на Белов, и Фьодор, който не желаеше да работи, лежеше на дивана, размишляваше и четеше дебели книги. Той си бе пуснал голяма брада и ходеше в дълга роба от домашнотъкан плат, препасана с канап.

Приятелите не коряха Фьодор, не го заставяха да работи и му позволяваха да се занимава с философия, тъй като след Чечения той престана да пие. Приятелите му се бояха да не стреснат неговата трезвеност като синигерче, което случайно е кацнало на отворения прозорец, затова се отнасяха снизходително към безделието му и дори не споменаваха за работа. Освен това Фьодор не правеше почти никакви разходи, защото сега не ядеше месо, риба, масло и друга нормална човешка храна, понеже беше станал вегетарианец. Хранеше се само с покълнали зърна и разбит с миксер овес и пиеше чай без захар.

Арсений Степанович Власов не тръгна с тях за Красносибирск и остана в Москва да се занимава с бизнес, но заръча на Белов да следи дали няма да се освободи някоя длъжност, но не по-ниска от заместник-министър, и веднага да му се обади, и да го покани.

Риков предостави апартамент в същия вход и на чеченеца Шамил и неговото семейство заради дъщеря му Зарема, благодарение на която те бяха успели да избягат. След като чеченското момиче помогна на руснаците да се освободят от плен, за семейството му не беше безопасно да остане на територията на Ичкерия, и затова Риков и Белов ги преселиха в Красносибирск.

 

 

За вечеря Ярослава бе приготвила печено пиле и покани Белов и Виктор на масата. Тъкмо се настаниха, когато на вратата се появи Фьодор. Той беше с кафяво расо с качулка, което приличаше на одеждите на монах от ордена на Бенедикт, през рамо бе преметнал торба от зебло, а в ръката си държеше тояга, увенчана с кръст. Явно философът се бе наканил да върви нанякъде, и то за дълго.

— Напускам ви, братя и сестри — с тъга изрече той, — във вашето битие няма истина и вяра. Занимавате се с дребнави неща и дори сте забравили да мислите за душата си.

— Ето, напълни главата си с тези глупави книги — каза Витя, — аз исках да ги изхвърля, ама не успях.

Фьодор не обърна внимание на думите му, тъй като погледът му бе устремен към вечността.

— И накъде си тръгнал? — попита Белов.

— Ще ида в Москва да сбирам заблудените — отвърна Фьодор, — а после с тях ще отидем в горите да строим манастири и да живеем далеч от цивилизацията. Така, както живеехме с вас на сметището и бяхме свободни. А сега вие отново влязохте в този суетен свят, настанихте се удобно в него и се вкопчвате за благата като паяк за паяжина! Противно ми е да съм с вас и затова си отивам!

— Чакай малко, Фьодор! — опита се да го задържи Белов.

— Няма смисъл, Саша — махна с ръка Витя. — Щом си науми нещо, не можеш да му го избиеш от главата. Наистина щеше да е по-добре да се налива с водка, отколкото по цели дни да ми вади душата. Нека да върви където ще, но засега аз няма да се настанявам в стаята му. Ще поскита малко гладен и ще се върне, няма къде да се дене. Голям мъж, а пък се занимава с глупости. Преди няколко дни си беше издялкал един дървен меч, ама аз го изхвърлих.

Фьодор въздъхна от мъка и обида за изхвърления си меч — символ на неговото новородено християнско братство, обърна се и си тръгна, затваряйки плътно вратата зад себе си. Саша каза, че все пак трябва да го спрат и да се опитат да го разубедят от предприемането на тази глупава и опасна авантюра, но Виктор му отвърна, че не могат да го вържат, тъй като все пак той е човек на възраст, а пък няма да е добре да изпратят приятеля си в лудницата. Оказа се, че Фьодор отдавна се канел да строи някакви манастири, да живее в община като в древна Русия и да нарече всичко това „Братството на Древния меч“. Тренирал да спи на голия под, с което ужасно ядосвал Витя, когато той се спъвал в него.

Уотсън и Витя бяха крили от Саша идеите на Фьодор за манастира, за да не го занимават с глупости, тъй като и без това бе затънал до гуша в проблемите на комбината. Докато Риков беше в зандана в Чечения, тук бяха изпокрали и изпотрошили толкова неща, че имаше работа за цяла година, а пък Саша не разполагаше с толкова време, защото трябваше да свърши всичко най-много за един месец.

 

 

След вечерята Саша Белов отиде в кабинета си, който представляваше малка стаичка с маса и компютър. Бяха се натрупали документи, които изискваха подробно проучване. Тъкмо се настани в креслото, когато на вратата се позвъни. Ярослава отвори, Саша се заслуша и позна гласа на Риков. Оказа се, че той е дошъл при него направо от летището. Младата жена му предложи да вечеря и той не отказа. Отидоха в кухнята, Саша му разказа за посещението си при Барона и за срещата си със Семьон, а Риков му предаде накратко разговора си със Зорин. Наляха си чай. Ярослава отиде да гледа телевизия, защото техните разговори й бяха скучни.

Белов отпи от чая, чиито едри листа бяха запарени направо в чашата, и попита:

— Олег Александрович, защо не ми разкажеш по-подробно как се озова на мястото на генерален директор, понеже ти май произхождаш от работническо семейство, не си от престъпния свят? В общи линии си ми разказвал това, но искам да го чуя по-подробно. Трябва да зная някои неща заради работата си.

Риков се подсмихна, изпи на един дъх горещия още чай, остави чашата на масата и отвърна:

— Родителите ми работеха в този комбинат още от първия му ден. Аз завърших институт в Москва и също се върнах тук. Отначало бях майстор, а сетне станах началник на леярния цех. Това го знаеш. По съветско време комбинатът беше много стабилен, но когато дойде преустройството, започнаха и неразбориите. Генералният директор беше от старата школа и не можеше да се ориентира в новите пазарни условия, понеже беше свикнал производството и пласментът да бъдат регулирани и всичко да работи като по часовник, а пък изведнъж — тряс! Всичко рухна. Пък и нищо не можеше да направи, тъй като всичко в страната политна към пропастта. Освен това той беше на пенсионна възраст, беше стар производственик. От Москва искаха да сложат друг директор на неговото място, но никой не желаеше да дойде тук, защото да седнеш на директорски стол в онези времена беше все едно да си сложиш главата на дръвника.

— А ти не се ли изплаши? — попита Белов.

— Че какво можех да изгубя? — отвърна Риков. — При всички случаи нямаше да падна по-ниско, отколкото бях, а хората ме избраха за генерален директор по честен път. Всъщност много по-късно разбрах, че Зорин и компанията му са сложили кръст на комбината и че са решили да спасят от позор стария си директор, който не можел да си стъпи на краката, а пък мен да ме оставят да поуправлявам една-две години, да ми припишат всички грехове и да ме отсвирят. И организираха уж демократични избори, като позволиха на народа да почувства либералния дух на ръководството. На Зорин и компанията им е било все едно кого ще изберат, тъй като били сигурни, че комбинатът вече няма да се съвземе, ще издъхне и ще се срине. Аз знаех това и по тази причина правех невъзможното, за да изправя комбината на крака. С ей тези юмруци лично съм ги налагал по мутрите, когато саботираха или крадяха. Но въпреки всичко това беше умряла работа, не виждах никакво бъдеще и комбинатът бавно умираше. Акциите му нямаха никаква стойност, но аз ги изкупувах колкото и от когото мога. И знаеш ли какво ми помогна?

— „Черният четвъртък“ през август деветдесет и осма, ти ми го каза — отвърна Белов.

— Да — кимна Риков, — „четвъртъкът“ също ми помогна, но трябва да ти кажа, че никакъв „четвъртък“ нямаше да спаси комбината, ако не се бях впил като кърлеж! Продукцията на нашия комбинат отиваше предимно в чужбина за долари, а изведнъж доларът стана пет пъти по-скъп. Заплатите обаче останаха в рубли, данъците бяха в рубли, всичко беше в рубли, освен нашата продукция, която в същото време бе станала пет пъти по-скъпа. Поех си малко въздух, цената на акциите скочи, парите започнаха да текат като река в джоба ми. Зорин и компанията му се размърдаха и започнаха да проявяват интерес.

— И ти стана олигарх — подсказа му Белов, — влезе в техния кръг.

— Да, аз влязох в техния кръг — отвърна Риков, — но въпреки това си останах чужд за тях и неразбираем със своите „идиотски“ по техните представи идеи. Понеже си мислех, че щом Бог ми дава пари, трябва да помагам на онези, които имат нужда, и започнах да се занимавам с благотворителност, но в Москва ми намекнаха, че е „общоприето“ да не се дава повече от един процент от печалбата за благотворителност, а аз заделях по десет процента, както е написано в Библията. Под натиск отгоре ми се наложи да орежа финансирането на „добрите дела“. След това поисках двойно да вдигна заплатите на работниците, тъй като печалбата ми позволяваше това, но Зорин ми каза, че това „ще удари по джоба акционерите“, а пък красносибирските „говеда“ могат да работят и за една паница чорба, понеже нямат къде да се дянат, тъй че нямало защо да глезя работниците. Съветът на директорите не одобри екологичните ми програми и ми заявиха, че в Красносибирск има много безработни и ако част от хората умрат заради лошата екология, и проблемите ще станат по-малко. Но аз не се предадох, продължих да благоустройвам града и да влагам пари в спорта и в културата. Родил съм се в този град, тук съм прекарал детството си и съм се радвал на всяка нова сграда, затова възстанових всички фонтани, които си спомнях от детските си години. Исках да създам оазис на благополучието в Красносибирск.

— И тогава те отвлякоха, и ти се озова в Чечения — досети се Белов, — и Зорин има пръст в това.

— Жена ми загина, когато ме заловиха — отвърна Риков, — а аз дори не успях да я погреба. Когато се върнах, й сложих паметник и й поръчах оградка. Аз обичах своята Татяна, Саша, много я обичах и макар че с нея живеехме заедно от двайсет години, аз я обичах както през първия ден. И ти така обичаш Ярослава.

— Ами деца? — попита предпазливо Саша. — Защо нямахте деца?

— Бог не ни даде — отвърна Риков и продължи: — Макар да знам, че Зорин е организирал моето отвличане, какво бих могъл да направя с него? Не мога да го осъдя. Както и не мога да подхвана корсиканска вендета. Ще мине време, Господ ще си свърши работата и ще накаже всички, които заслужават това. А които заслужават да бъдат наградени, ще награди, нали така казва Федя?

— Така казва — съгласи се Белов и си спомни, че Фьодор пое в странство.

Искаше да сподели това с Риков, но той стана и се накани да си ходи. Реши да не натоварва допълнително Олег Александрович, тъй като той си имаше достатъчно грижи с комбината.