Александър Белов
Щурмът на вулкана (4)

3.

В събота сутринта Шмит разтвори вестника и каза на Олга, която се гримираше пред огледалото:

— Я виж, Белов отново е на първа страница. Спасил е директора на Красносибирския комбинат от чеченски плен. Станало е преди два месеца и половина, но едва сега го пишат.

— Не е кой знае какво събитие, че да бързат! — Олга рязко се наведе през масата, издърпа вестника от ръцете му, плъзна поглед по бележката и добави: — Ама, че гадина е този Белов, винаги успява да се измъкне от всяка ситуация и да се озове на върха. Вместо да изгние в затвора, получи орден за смелост. И сега пак е на първа страница. Никаква справедливост няма в живота! Кога най-сетне ще си получи заслуженото!

Олга захвърли вестника и видя Иван, който бе застанал на вратата на кухнята, облечен за игра, тъй като тъкмо се канеше да покара скейтборда си навън. Иван гледаше майка си с неприкрита детска омраза.

— Какво ти става, Ваня? — изненада се Олга.

— Не смей да говориш така за баща ми! — сърдито изрече Иван. — Той е добър!

— А ти откъде знаеш дали е добър или лош? — възрази му тя. — Често ли го виждаш? Ето, той е жив и здрав, а изобщо не се интересува от теб! И не се грижи за теб!

— Той не се грижи за мен, но за сметка на това ти ми късаш нервите, дотук си ми дошла! — Момчето прокара длан през гърлото си, извърна се и тръгна бързо към вратата.

— Аз ли съм ти скъсала нервите? — кресна ядосано Олга. — Майка ти ти е скъсала нервите! Тогава се махай оттук при своето татенце, зверче неблагодарно!

— Ще се махна — избоботи момчето.

Излезе от апартамента и затръшна силно вратата. Вероятно майка му си мислеше, че ще се върне с виновно наведена глава и ще моли за прошка. Не, нямаше да се върне. Понеже той знаеше, че баща му не се появява, защото майка му е забранила да се вижда с него. А щом нещата стояха така, тогава Ваня сам щеше да намери баща си. Москва не беше чак толкова голям град. И имаше време, защото сега беше във ваканция и до септември нямаше да се върне в интерната за децата на руския елит. Тъй че, дори ако баща му не беше в Москва, щеше да отиде там, където се намираше в момента.

Иван се качи в спрелия на спирката тролей и се отправи към метрото. По пътя си мислеше за това, че майка му все още го смята за малък и го разиграва, но у него вече се проявяваше самостоятелният, силен и независим характер на баща му. Ала майка му не искаше да признае това и се опитваше да изкорени от него натурата на Белов. Но как можеше да я изкорени, когато тя беше в гените му и никакво възпитание не можеше да я промени?

Освен това ужасно изтормози Ваня с цигулката. Понеже от нея не бе излязла никаква цигуларка, сега мъчеше сина си и го караше да стърже по струните с лъка. И за какъв дявол му беше тази цигулка? Иван не обичаше да свири на този инструмент. Съвсем друго беше, когато оставаше с баща си и той му даваше да стреля с пистолета. Разбира се, Шмит също не беше лош човек, не обиждаше Ваня и се стараеше да се държи с него като с равен, но баща му беше сто пъти по-готин от него.

„Защо беше? — запита се Иван. — Баща ми е някъде в Москва, само трябва да го намеря.“ И в този момент се сети, че е добре да купи вестника, който Шмит четеше сутринта, за да разбере къде се намира в момента баща му. Може би трябваше да отиде до редакцията. Той изскочи от тролея и хукна към будката за вестници, като продължаваше да се самонавива.

Майка му например казваше, че баща му ги е зарязал, а пък всъщност точно тя дори не дочака да обявят окончателно дали той е жив или мъртъв, и се забърка с Шмит. Тя си мислеше, че по това време синът й е бил малък и че нищо не е разбрал, но той много добре помнеше всичко.

Иван си купи от будката вестника, който търсеше, седна на една пейка и прочете набързо статията. В нея нямаше нито дума за това къде би могъл да открие баща си. Този Риков — директорът на Красносибирския комбинат, сигурно се е прибрал в родния си край. Но къде ли се бе дянал баща му? Дали се бе върнал в Москва, или също бе заминал за Красносибирск?

И все пак Москва беше много голям град и трудно можеш да издириш човек в него. Иван прочете името на автора на статията, а сетне откри на задната страница адреса на редакцията. Трябваше да отиде там и да се опита да разбере нещо за баща си от автора на статията, щом той се бе срещал с него в Чечения. Разбира се, днес бе събота и редакцията може би беше затворена, но от опит глава не болеше.

Редакцията на вестника се намираше близо до площада на трите гари. Но както трябваше да се очаква, дори не го пуснаха до прага на редакцията. А когато Иван се опита да обясни, че непременно трябва да се види с автора на статията за своя баща, якият охранител, чието плюскане на сандвича с шунка прекъсна, го хвана за врата като коте и го изхвърли навън.

Иван се ядоса, хвърли един камък по прозореца на редакцията и го направи на парчета. Якият охранител излезе на площадката пред входната врата и хукна да го гони, но се спъна в някакъв кабел и се стовари на улицата пред очите на минувачите.

Иван спря, видя, че преследвачът му е паднал, обърна се и задъхан извика:

— И какво стана, настигна ли ме, тромав хипопотам такъв?

Но в този миг за врата здраво го хвана някакъв дебел чичко, който приличаше на диня, и така го дръпна нагоре, че Иван бе принуден да застане на пръсти. Щом видя, че му помогнаха да хване нахалника, охранителят се подсмихна и започна да се изправя. Дебеланкото държеше Ваня и нравоучително му нареждаше нещо за поведението му. Сърцето на Иван се свлече в петите му, тъй като намеренията на охранителя на редакцията очевидно не бяха дружески. На момченцето не му оставаше нищо друго, освен да се извърне към дебелия чичко и с всичка сила да впие зъби в косматата му ръка.

— А-а-а-а! — извика се той и пусна Ваня.

Момчето ритна дебеланкото под коляното, та да не би да реши да го преследва, измъкна се от ръцете му и хукна покрай дългата ограда между блоковете. Охранителят вече го настигаше, понеже той също бягаше добре, тъй като вероятно беше бивш десантчик или пехотинец. Иван осъзна, че ей сега щяха да го хванат и здравата да го напердашат.

Но в този момент една от дъските на оградата се отмести и оттам се подаде мърляво момченце, на години колкото Ваня.

— Ей, беглецо, ела тук! — викна мърльото.

Иван се шмугна през дупката на оградата, зад която имаше трима мръсни, но много развеселени негови връстници или съвсем малко по-големи от него момченца. Щом се озова от другата страна на оградата, Ваня падна, претърколи се и понечи да хукне, за да се спаси от преследвача си, но изпоцапаното, със сини като небето очи момче, което го повика, го задържа за ръкава.

— Къде си хукнал, мамка ти? — попита делово то, отпивайки бира от една кутия. — Този шопар не може да се промъкне тук.

И наистина, охранителят без заврял глава и се опитваше да се провре през дупката на оградата, пъшкайки и псувайки. На лицето му имаше зверско изражение. Ако в този момент Ваня му паднеше в ръцете, той щеше да го накъса на парчета като Елцин партийния си билет.

— Ела тука, проклетнико! — хъркаше охранителят. — Ще ти откъсна ушите!

— Как ли пък не! — отвърна му с подигравателен тон мърлявото момче. — Ушите ще му вършат още работа!

Той отпи последната глътка от кутията и с всичка сила я запрати точно в челото на охранителя. Звънкият удар на алуминиевата опаковка по челото на мъжа предизвика смеха на хлапетата. Другите две момчета също пиеха бира. Те замахнаха и запратиха кутиите си по същата цел.

— А сега можеш да дрънкаш, колкото си щеш — каза мърльото на Ваня и го дръпна за ръкава.

Почервенял като рак от гняв, охранителят на редакцията откърти дъските на оградата и премина през препятствието. Той лесно щеше да догони момчетата, но те много добре се ориентираха в тази местност, затова моментално се шмугнаха в някаква тясна тръба и изскочиха от другата страна на строящия се блок. Опозореният охранител крещеше, че ще ги намери до един, ще ги излови и ще им откъсне ушите.

— Да, бе, първо ще трябва да тренираш с лов на хлебарки в кухнята си! — отвърна му мърльото.

Иван изпадна в шок. Никога преди това не му се бе случвало да се сблъсква с безпризорни. Те спокойно пиеха бира, пушеха цигари и псуваха като каруцари. В училище наричаха Иван хулиган, но в сравнение с тези момчета той беше като същински колежанин.

— На, дръпни си — предложи му мърльото и му подаде една цигара, — ще ти олекне.

— Не пуша — отвърна Ваня.

— Извинявай, не мога да ти предложа бира — каза мърльото, — свърши.

— Не пия бира.

— Значи свириш на цигулка и носиш гащичките на майка си — пошегува се мърльото и всички се засмяха.

Тази шега не се хареса на Иван и той силно блъсна мърльото с юмрук по рамото.

— Защо се блъскаш? — ядоса се той.

— Мери си приказките — посъветва го Иван, — че можеш да си отнесеш един в окото.

Но мърльото, който имаше житейски опит, не го изчака да му фрасне един в окото, а пръв се нахвърли върху него. Те се стовариха в праха и започнаха да се налагат един друг, като се търкаляха по земята и отчаяно се ругаеха. След пет минути Иван вече по нищо не се различаваше от безпризорните, дрехите и лицето му бяха мръсни, а под окото му имаше голяма синина. Но и мърльото здравата си го отнесе — той беше с разбит нос и откъснат ръкав на якето.

— Ама ти добре се бъхтиш — каза дребното, набито, огненорижо момче, докато помагаше на Иван да стане, — нищо, че си домашно пиле…

Ваня най-много се страхуваше от това, че и тримата ще се нахвърлят върху него и тогава той вече няма да успее да се справи с тях. Но приятелите на мърльото не се намесиха в схватката и ги оставиха сами да се оправят помежду си. Това беше честно.

И така, Иван се озова в компанията на безпризорните от площада на трите гари. Те живееха в шахтата на канализационната система върху топлите тръби на парното отопление. Наричаха обителта си танк заради приликата на канализационната шахта с люка на бойната машина, а бетонните му стени — с дупката, през която се влизаше в танка. След двубоя, когато Ваня вдигна от земята изпадналия от джоба му вестник с бележката за баща му, се оказа, че рижавият е от Красносибирск и че е дошъл в Москва да търси приключения.

— Жалко, че сега не сме осемнайсети век — рече той, пушейки скъпа цигара, — щях да замина нанякъде с галера. Щях да отида при пиратите и щях да ограбвам търговски кораби. Наоколо щеше да има топло и солено море, чайки, а пък аз щях да стоя на руля. Напуснах Красносибирск, защото там няма море и е студено.

Безпризорните го изумяваха. Той смяташе, че те се хранят от бунището и че пушат фасове, изхвърлени в кошчетата за боклук. Но момчетата отидоха до павилиона за дюнери на гарата и поръчаха по един за себе си и за Иван. Ваня извади пари, понеже искаше да плати, но рижият отблъсна ръката му.

— Ти си наш гост, аз черпя. Да не би да си мислиш, че нямаме пари? Ние тука, братко, такава далавера въртим, нали така, Ботаник?

Третото невзрачно и дребно хлапе с кръгли очила кимна и отхапа от дюнера. То не приличаше на безпризорен, а на отличник от средното училище, само дето беше много мръсно.

— Впрочем, аз се казвам Лоцман — представи се рижият и протегна към Иван изцапаната си с кетчуп и майонеза ръка, — онзи, на когото му разби носа, се казва Тимоха, а вече знаеш кой е Ботаника. Ей така си живеем, шарим насам-натам, сами сме си господари, никой не ни виси на главите и не ни казва какво можем да правим и какво — не. Ако имаш глава на раменете си, можеш да живееш нормално.

Мисълта, че няма да му се наложи да се храни от бунището, успокои Иван, а възможността да живее с хлапетата в танка върху топлите тръби му се стори романтична. И той реши, че няма да се върне вкъщи, че ще остане с безпризорните и че ще продължи да търси баща си. А пък майка му нека да се замисли за поведението си.

На въпроса на Ваня дали може да остане с тях, Лоцмана избърса със салфетка ръцете си и отвърна:

— Остани, щом искаш. При нас е като в манастир. Ние не гоним нуждаещите си. Но и не търпим храненици. При нас всичко е общо. Всичко, което спечелим, се слага в общия кюп. Така оцеляваме по-лесно.

Иван си каза, че неговият връстник Лоцмана разсъждава и се държи като възрастен човек, а не като щерките и синчетата на елита, с които му се налагаше да учи и да живее. Те нямаше да престанат да сучат от майчината си гръд колкото и да пораснеха, а тези момченца вече сами си бяха господари и нямаха нужда от друг, освен от самите себе си.

Иван извади от джоба всичките си пари и ги подаде на Лоцмана за общата каса. Той ги преброи делово и ги мушна в пазвата. Сетне махна с ръка на Ботаника и Тимоха и четиримата се отправиха към танка. Така синът на обезпечените родители стана скитник. И този живот много му хареса.