Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бригадата (12)
Оригинално заглавие
Штурм вулкана, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и редакция
Dave (2010 г.)

Издание:

Александър Белов. Целувката на Темида

Руска, първо издание

Редактор: Лилия Анастасова

Художествено оформление на корица: Димитър Стоянов — Димо

ИК „Ера“, 2005 г.

ISBN: 954-9395-21-9

История

  1. — Добавяне

Част III
Превратностите на съдбата

16.

Зорин се чувстваше като капитан на кораб, попаднал в бурно море. Веднага щом преодолееше една вълна, под кила започваше да се надига втора и да се опитва да потопи съда. Но той беше опитен мореплавател в океана на голямата политика, затова държеше здраво руля и умееше да оцелява във всякакви бури. Току-що му доложиха, че Шамана е успял да открие и да залови Белов-младши. Той категорично се разпореди да пазят момчето и нито един косъм да не падне от главата му, понеже детето беше онова копче, което трябваше да се натисне, в случай че нещата се развият не така, както ги бе замислил.

Чрез хората си в Москва нареди да предадат на Шамана, че трябва да продължи да държи Белов в неведение и той да се опитва да търси сина си по гари, тавани и мазета, но кракът му да не стъпва в Красносибирск. Потривайки ръце в предвкусване на сладкото отмъщение и скорошното забогатяване, Зорин очакваше появата на Риков-младши, който пристигаше в Москва уж да купи звукова апаратура за честването на юбилея на предприятието, а всъщност да проведе последен разговор с него преди покушението срещу брат му.

Виктор Петрович беше в прекрасно настроение, тананикаше си песни от младостта си и разбъркваше с лъжичка чая си с лимон, когато в кабинета му буквално припълзя Матвей Риков. Той се движеше така, сякаш му бяха сложили клизма и бяха забравили да я извадят. Смуглият тен на директора по социалните и битовите въпроси на красносибирския комбинат сякаш бе изтекъл в канала на банята заедно с мръсната вода — Матвей беше по-бял от сметана, а на темето му стърчеше кичур, който подсказваше, че Риков-младши отдавна не се бе поглеждал в огледалото и че не обръщаше внимание на външността си.

Когато се приближи до масата, Зорин надуши миризмата на алкохол и забеляза, че ръцете на Матвей Алексеевич, в които стискаше една дебела папка, силно треперят или от вълнение, или от обърнатите чаши. Зорин се смръщи от неприятната миризма и предложи на посетителя да пребори махмурлука си с едно питие. Той не отказа, обърна един коняк, който му донесе секретарката на Зорин, и си замези с парче лимон.

— Вчера пак ли прекали с мадамите в сауната? — поинтересува си Зорин, който вече бе забелязал, че напоследък Риков-младши имаше изострено влечение към алкохола и жените.

— Да… ами… такова… м-м… — измуча Матвей.

Виктор Петрович отдавна вече бе стигнал до извода, че не е заложил на подходящия кон — образно казано, Риков-младши не беше състезателен кон, а кранта, чието предназначение е да се тътри на опашката или, още по-лошо — да превозва оборския тор на колхоза от село на село. Но работата вече беше подхваната, машината — задвижена и ако сега я зарежеше или започнеше да й сменя частите, това означаваше да провали подготвеното с толкова труд начинание.

Налагаше му се да се примирява с алкохолизма на Риков-младши и с влечението му към мадамите, както и с това, че на пияна глава можеше да обърка деня с нощта, да се появи в Двореца на културата или в Спортния комплекс, за които отговаряше, и да поиска от портиера да му доведат балетмайсторката или треньорката по танци, с които имаше връзка. Хората на Зорин в Красносибирск му докладваха за тези изпълнения на Риков-младши, но той не бе в състояние да го възпре. Наближаваше денят на празника, който щеше да се състои на стадиона и в който куршумът на снайпериста трябваше да повали Риков-старши, а тъй като за този празник формално отговаряше Матвей, не беше възможно да го смени.

„Никой не сменя коня си насред реката“ — помисли си Зорин. Тези коне все не му излизаха от главата.

В това време Матвей разгръщаше плановете за честването на юбилея и схемата за разположението на апаратурата и зрителите на стадиона. Той мърмореше нещо и разказваше как в небето ще полетят балони, как децата ще пуснат гълъби и празничното шествие ще тръгне от паметника на Ленин, но Зорин го слушаше с половин ухо, защото набитото му око веднага видя момента по време на празненството, в който трябваше да се отправи изстрелът.

Веднага след изпълнението на специално поканената за случая московска звезда трябваше да има заря. В това време Риков щеше да седи на официалната трибуна на стадиона сред гостите. Зорин неслучайно посети Красносибирск и се разходи по стадиона. Направи го не защото искаше да види как ще стои сцената и къде ще бъдат сложени батутите за децата, а за да реши къде ще е най-добре да се скрие снайперистът. И намери подходящото място.

И в този миг отново се ядоса. Сети се, че допусна грешка, като повери тази толкова сериозна работа на някакъв си Глиган, който съсипваше всичко, за което се захващаше. Но ядът му бързо премина. Глигана можеше да бъде отстранен и на негово място да бъде поставен сто пъти проверения и верен бивш офицер от Федералната служба за безопасност Сергей Литвиненко.

Още повече, че Глигана не се обаждаше, пък и едва ли това тлъсто туловище би могло да извърши операцията с онази точност, от каквато се нуждаеше Зорин. Не, подходящ за тази задача беше именно Литвиненко. Той трябваше само да дойде в деня на празненството, да се качи на осветителния пилон и да изпрати куршума в главата на Риков-старши. Докато обмисляше плана си, забеляза, че Матвей вече е свършил с изложението си и се е оклюмал в креслото.

— И какво, скъпи приятелю — стана Зорин и дружески потупа Риков-младши по рамото, — скоро ще станеш генерален директор на едно от най-големите предприятия в Русия. Не се ли радваш?

— Радвам се — рече мрачно Матвей и добави: — Веднъж, когато бяхме малки, Олег ме носи на гърба си пет километра. Бях си ранил крака по време на риболов и той ме влачи през целия път. А пък аз… а пък ние…

„Е, това е! — помисли си недоволно Зорин. — Само розови сополи ми липсваха! Спомня си за разни дивотии. Дано не разкрие пред брат си предстоящата операция. И с кого ми се налага да работя — само с откачалки и лигльовци. Няма ги кадрите от брежневското време. Зубрите измряха, а нови така и не се родиха.“

Трябваше да измисли някакви думи, за да убеди Матвей, че постъпва правилно и че съвестта му не бива да го измъчва. Та той да не даде заден и да не провали всичко.

— Разбираш ли, Матвей — приседна до него Зорин, — ако искаш да постигнеш нещо в живота, трябва да жертваш нещо, понякога да влезеш в конфликт със себе си, а понякога — със съвестта си. Например, когато ти открадна новичкия екскаватор от предприятието, съвестта не те ли мъчеше? А между другото, този екскаватор струва около един милион долара. Но работата дори не е в това, ти лиши работниците от възможността да работят с нормална техника.

— А вие… откъде знаете? — попита изплашено Риков-младши. — Този екскаватор не съществува по документи. Щеше да е грях да не го… присвоя.

— И да не го продадеш в съседната област — добави Зорин, — и нищо не ти стана, открадна чужда собственост, продаде я и съвестта не те измъчваше. Макар че това твое деяние може да бъде определено като грабеж в особено големи размери, а това вече, струва ми се, е по онзи член, който дава до десет години. Да не говорим за нещата, които извърши в комбината, докато брат ти беше в плен. Кой си купи къща в Сочи на брега на морето с гараж и яхта?

— Аз обичам морето — захленчи Матвей, — обичам яхтата си… не искам да ходя в затвора…

— Няма да отидеш в затвора, ако ме слушаш — успокои го Виктор Петрович, — и ще си купиш къща на брега на морето не в някакво си Сочи, а в Ница на Лазурния бряг. И ще пориш с белоснежна яхта синьото море. Но трябва да жертваш нещо, Тима. За теб няма обратен път. Аз ще се измъкна, знаеш това, защото всичко се стича по мен като вода по гъши пера. А пък теб ще те затворят далеч и за дълго. А такива като теб — бивши богаташи, никак не ги обичат в затвора.

Матвей се разтрепери от страх. Зорин блъфираше, тъй като и самият той доста се страхуваше тази история да не излезе наяве, защото времената се бяха променили и беше позагубил влиянието си. Но Риков-младши не знаеше това. За него Виктор Петрович беше недосегаем човек, който не бе подвластен нито на божието наказание, нито на указите на президента. А кой беше той — Матвей Алексеевич Риков — жалко човече, нищожна буболечка за силните на деня.

— Ще направя всичко както искате — измърмори той, — ще направя всичко…

— И слава богу, много добре — успокои го Зорин, като го тупаше бащински по гърба, — всичко ще си имаш. И вила на брега на Средиземно море, и яхта, и нова жена — фотомодел, а не твоята чорлава кикимора.

Зорин си мислеше, че за такава жалка въшка като Риков-младши няма нужда да влиза в разходи дори за един куршум, защото той сам ще се затрие от отчаяние. А на него му трябваше точно това. Ако Риков-старши загинеше, а след това Зорин докараше Матвей до отчаяние и го наплашеше, той като нищо щеше да скочи от някой покрив. И можеше да припише на негов гръб това, че в гонитбата си за богатство заедно с Белов е поръчал убийството на родния си брат.

Всичко вървеше много добре, а до изпълнението на зловещия план оставаше още една крачка.