Кей Хупър
Откраднати сенки (9)

Осма глава

След като остави Каси до сервиза, Бен за кратко ся срещна в кабинета си с обществения защитник за предстоящото дело, после прие няколко обаждания от загрижени граждани по повод убийствата.

Това беше напомняне за онова, което смяташе да направи по въпроса.

Работата му изискваше такт и търпение — и той използваше и двете. Но след като затвори телефона след третото обаждане, осъзна с безпокойство, че настроението в града вече започва да преминава от паника в гняв.

А имаше прекалено много оръжия в прекалено много разгневени ръце.

Знаейки, че Ерик Стивънс ще му се обади скоро, за да разбере какво трябва да отпечата във вестника в отговор на гражданските запитвания като официален съвет за по-голяма безопасност, започна да преглежда списъка в бележника си. Щяха да питат първо Мат, разбира се, и той щеше да им предложи същите практични механизми, преди да накара Ерик да попита Бен, за да продължи отново заниманията си около разследването.

Обикновено Мат знаеше верните отговори, но рядко се доверяваше на собствения си инстинкт. Понякога това тревожеше приятеля му.

Джанис се обади от кабинета си:

— Имате обаждане, съдия. Майка ви е.

— Благодаря, Джанис. — Вдигна слушалката. — Здравей, Мери. Какво има? — Говореше й на име по нейна молба — още от момчешка възраст. Сега навикът му бе така затвърден, че рядко се замисляше.

— Бен, тези ужасни убийства… — Момичешкият задъхан глас, който баща му отначало бе намерил за очарователен, бе изпълнен с тревога и страх. — И Джил! Горкичката, горкичката!

— Зная, Мери. Ще го заловим, не се безпокой.

— Вярно ли е, че Айви Джеймисън била убита в собствената си кухня?

— Да.

— А Джил в магазина си! Бен, що за чудовище би могло да извърши това?

Избягвайки шаблонния отговор, че ако знаеха, щяха да го заловят много по-лесно, той търпеливо отвърна:

— Не искам да се разстройваш, Мери. Притежаваш добра охранителна инсталация и кучетата — взимай ги със себе си, когато излизаш в градината.

— Лошото е, че съм толкова далеч от града — изрече тя.

Бен понечи да повтори, че нищо няма да й се случи, но после си спомни пропуснатата възможност да предупреди Джил. Щеше ли да се помири със себе си, ако отново се случеше нещо подобно?

— Виж какво: най-късно до пет часа ще приключа тук. Ще дойда до дома ти да проверя всички ключалки и да се уверя, че охранителната система работи нормално, става ли?

— И ще останеш за вечеря? Ще приготвя онова ядене с пиле, което така обичаш.

Замисли се за миг за почти взетото решение да се обади на Каси и да й предложи да занесе китайска храна у дома й същата вечер и после преглътна една въздишка.

— Разбира се. Звучи чудесно, Мери. Ще дойда между пет и половина и шест.

— Донеси вино — изчурулика весело. — Довиждане.

— Да. — Бен затвори телефона и разтри уморено врати си. Не се чувстваше нелоялен към баща си, като си пожелаваше майка му да намери някой вдовец и да се омъжи. Нуждаеше се от мъжко присъствие и тъй като не бе увлечена по никого, естествено — обръщаше се за всичко към сина си.

Тази роля не се харесваше на Бен. Израствайки като единствено дете — при емоционално лабилна майка и много по-възрастен, студен и дистанциран манипулиращ баща, — доста често се бе чувствал като боксова круша. Не му помагаше и това, че характерът му бе разнородна смесица от генетическото му наследство — също толкова чувствителен и импулсивен като майка си, но притежаващ и бащината си предпазливост, способността да прикрива чувствата си зад чар или студенина.

Тази кръстоска му помогна да стане добър адвокат.

Но изобщо не бе убеден, че го е направила добър човек.

Сигурен бе, че го е превърнала в лош любовник.

Джил заслужаваше нещо по-добро. От него бе желала само емоционална близост, простираща се отвъд физическото привличане, и тъй като в онзи момент вече бяха излизали няколко месеца, определено имаше право да настоява за това.

В отговор той бе охладнял и се бе отдръпнал, заравяйки се в работа и предлагайки й все по-малко от времето и вниманието си, от себе си. Дори и тогава бе осъзнавал какво прави и въпреки това се чувстваше безсилен да постъпи другояче. Ценеше любовта й, но крещящата й нужда от него го караше да се чувства задължен. Не задължен да се посвети на нея, а да се разкрие, а това бе нещо, което просто не бе в състояние да направи.

Не знаеше защо е така. Но знаеше, че Джил не е единствената жена в живота му, чиито опити за сближаване бе отблъснал — просто беше последната.

След седмици на дистанциране хладно й бе заявил, че връзката им просто не върви. Джил не бе много изненадана и не му направи емоционална сцена, но нещастието си личеше.

Заслужаваше нещо повече.

Гнетеше го чувството, че я е изоставил два пъти. Веднъж, защото не бе способен да я обича, и втори път преди смъртта й, когато предупреждението му можеше и да има някакво значение.

— Съдия?

Вдигна стреснато поглед и видя секретарката си да стои на отворената врата.

— Да, Джанис?

— Шерифът се обади, докато говорехте с майка си. Настоява да идете в кабинета му преди шест, ако можете. Твърди, че е открил нещо интересно за една улика от тези убийства.

* * *

— Кажете на шериф Дънбар — предложи незабавно Каси. Пророчество, че ще умреш в ръцете на един луд, бе достатъчно ужасяваща мисъл, с която да живееш при нормални обстоятелства, мислеше си тя, но при дебнещ сериен убиец в града ставаше повече от задължително Аби да предприеме някои стъпки, за да се предпази. И въпреки че едва се бяха запознали, Каси бе видяла твърде много сцени на насилие напоследък, за да не изпита смразяващ страх за Аби.

Усмивката на жената потрепери още повече:

— Какво ви кара да мислите, че не съм го направила вече?

— Интуиция.

— Доста добра.

— Защо не сте му казали?

— Защото няма да ми повярва. Той е атеист, не знаехте ли?

Каси поклати глава.

— Да. Ходи на църква, защото политиката го изисква, но счита религията просто за мит и суеверие. — Направи пауза, после добави: — С други думи същото се отнася и за паранормалните способности.

— Ако няма Бог, не може да има и магия — прошепна Каси.

— Нещо такова.

— Толкова е трудно за повечето хора да повярват, че е просто още едно от сетивата, също като слуха — въздъхна Каси. — И че те не го притежават, защото нищо в генетичната им конструкция или в опита им не е задействало и пробудило тази част от мозъка им. Имам черна коса и сиви очи — и паранормални способности. И всичко това за мен е съвсем нормално, всичко се е предавало в семейството ми от поколения. Де да бяха в състояние да разберат, че в това няма никаква магия!

— Мат вероятно никога няма да разбере — отвърна Аби. — Просто за него е прекалено чуждо. Изобщо нямаше да ви слуша, ако не беше Бен. Но дори когато са били деца, Бен винаги е бил онзи, който е опитвал нови неща, а Мат винаги го е следвал. — Сниши гласа си: — Освен това вие сте знаели, че се виждаме, а това го е разтърсило повече, отколкото би признал. Но изобщо не е склонен да повярва в паранормалните способности.

— Но сигурно ще вземе под внимание една заплаха към вас?

— Ще сметне, че госпожица Мелтън просто се е опитвала да ме изплаши, и то несъмнено с користна цел. Не е познавал леля ви и няма да повярва колко бе разстроена, когато ми го съобщи, а и с какво нежелание го стори.

Каси поклати глава:

— И аз не го разбирам.

— Имате предвид защо ще ми казва, че съм обречена ли?

— Именно. По правило пророчествата обикновено предизвестяват някаква трагедия, но никой отговорен ясновидец не би предал подобно предупреждение на някого, ако сам не може с нищо да промени ужасната съдба. — Каси говореше със спокоен тон.

Аби се намръщи:

— Едва я познавах, разбира се, но бях убедена, че не желае да ми го съобщава. Като че ли се насилваше да изрече думите. И продължаваше да повтаря, че бъдещето никога не е статично и човешката воля може да повлияе на съдбата.

— Значи е смятала, че сте в състояние да промените видяното от нея.

— Или просто се е опитвала да смекчи удара.

Каси поклати глава.

— Ако е било така, защо изобщо да ви го съобщава? Не съм склонна да приема, че е била жестока, а да ви предложи мрачно и непроменимо видение на бъдещето би било определено жестоко. Не, предполагам, че ви го е разкрила, защото е смятала, че ако знаете, ще успеете да направите нещо, за да избегнете пророчеството.

— Например?

— Ще ми се да знаех! Понякога избягването на едно събитие е толкова просто, като да завиеш наляво, вместо надясно при светофара. — Въздъхна. — Съжалявам, иска ми се да можех да ви кажа нещо по-полезно, но дори и да притежавах дарбата на леля си, пак щеше да се налага да интерпретирам онова, което виждам. Съществуват толкова много възможни изходи от една ситуация!

— Така каза и леля ви.

— Не зная какво бих направила на ваше място — продължи Каси. — Но е добро начало да кажете на шерифа. Спомена ми, че познавал няколко души, които са били измамени от ясновидци, но със сигурност би обърнал внимание на предупреждение, касаещо вас, особено когато е отправено от жена, която не би спечелила нищо от това.

— По-вероятно е да се вбеси, че съм приела предупреждението сериозно. За него винаги има някаква измама. — Аби направи пауза. — Убеден е, че ги мамите.

Зная.

— Добър човек е. Но може да е адски упорит.

Каси се усмихна:

— Недоверието му не ме безпокои особено. Или поне досега. До момента не ни е струвало скъпо.

— Мислите, че ще стане така ли?

— Ако успея да уловя някаква полезна информация и той я пренебрегне заради недоверието си към мен… ще ни струва наистина скъпо. — Поклати глава. — Но в момента съм по-загрижена за вас. Четенето на мислите на добрия шериф ми даде повече информация за личния ви живот, отколкото вероятно бихте желали. Зная, че имате съпруг, с когото сте разделени, че той е способен на насилие. Прибавете към това един маниак, който вече е убил три жени, и бих казала, че моментът е подходящ да си вземете отпуск и да заминете на почивка на някой плаж.

Колебливата усмивка на Аби се появи отново:

— Ами ако заминаването ми за някъде другаде е просто още една стъпка към съдбата ми?

— Възможно е. Но съм принудена да подчертая, че на плажа шансовете ви са по-големи.

— Може би. Но не мога да тръгна.

— Тогава поне споделете с шерифа. Ако не успеете да го накарате да повярва, че леля ми е можела да предвижда бъдещето, поне убедете го, че предупреждението й ви е изплашило. Вероятно е в състояние да предприеме мерки за безопасността ви.

— А може би ще бъде само още една тревога за него. Предпазлива съм. Това е всичко, което съм в състояние да направя.

Каси се възхити на спокойствието й. Тъй като често бе живяла с мисълта, че някой луд може да я набележи, че шансовете й да се превърне в жертва са по-големи от тези на повечето хора, знаеше прекалено добре колко смразяваща е тази постоянна заплаха.

Дори нещо повече — знаеше какво е усещането да живееш с пророчество или зла орис. Замалко щеше да сподели с Аби, да й довери, че собственият й опит да надникне в бъдещето бе видение на личната й съдба, вещаещо насилие и гибел. Но в края на краищата задържа това познание за себе си.

Беше избягала на три хиляди мили само за да се озове отново заплетена в разследване на престъпления. За нея бягството не се бе оказало изход. Нищо нямаше да спечели, ако го признаеше пред Аби. — Имате ли куче? — попита вместо това.

— Не.

— Няма да е лошо да си купите или да вземете назаем.

— А вие имате ли?

Каси се усмихна:

— Не. Но Бен каза, че трябва да си взема — и е прав.

Вижте, искате ли да се разходим до приюта за животни?

* * *

— Монетите — каза Мат.

— Какво за тях? — Бен седеше на единия от столовете за посетители пред бюрото на шерифа.

— Може и да сме напипали нещо с тях. Сребърният долар, открит в ръката на Беки, се оказа доста рядък екземпляр. Не разбирам техническите подробности — нещо за дефект в сплавта. Никога не са били пускани в обръщение и са били отлети само няколко хиляди, преди да бъде открит дефектът.

— Няколко хиляди?

— Зная, че ти се струват много, но всички са попаднали у колекционери, Бен, и са много ценни.

— Това означава ли, че могат да бъдат проследени?

— Вероятно. Вече съм възложил задачата на колега.

— А другите монети?

Мат поклати глава:

— Още ги проверявам, но ми изглеждат съвсем близки по качество. Ако е така, ако използва само монети, които не са пускани в обръщение, тогава определено трябва да са от нечия колекция.

— Имаме ли нумизмати в града?

— Да, няколко, доколкото зная. Не е съвсем рядко хоби. Съставяме списък, без да вдигаме шум.

— И после?

— Ще започнем да задаваме въпроси — колкото може по-дискретно. Не искам някой от жителите да научи, че монетите са част от разследването на убийствата, затова сме съчинили история за открадната колекция. Няма да заблуди хората задълго, но ако имаме късмет, ще ни даде малко преднина.

— Неголяма вероятно — коментира Бен. — Доколкото чух днес, вече са тръгнали слухове, че когато са били открити, жертвите са държали нещо.

— Мамка му!

— И двамата бяхме наясно, че е само въпрос на време.

— Да, но се надявах на дни, а не на часове. По дяволите, как се е разчуло? Моите хора бяха заплашени с глоби или карцер, ако разбера, че някой е обсъждал разследването извън участъка.

Бен сви рамене:

— Осмоза. Ако в този град съществува някаква тайна, тя ще се разчуе: Гарантирано.

Мат го изгледа сърдито:

— Онази твоя ясновидка не се е разприказвала, нали?

— Съмнявам се. Кога ще спреш да я обвиняваш Мат? Не е сторила друго, освен да ни помага.

— Като онази работа преди няколко часа ли? Убиецът действа с дясната си ръка и вероятно се е опитвал да се самоубие в някакъв момент, като си е прерязал вените?

— Не й ли повярва?

— Не.

— Кажи ми, че поне си добавил десняк и белег от вероятен опит за самоубийство към списъка с чертите му.

— Направих го. Но не очаквам полза от това. За дясната ръка узнах от доктор Мънро, така или иначе — факт, който е извел логически от вида на раните. Що се отнася до предполагаемия белег — в този град повече от половината мъже работят в мелници и фабрики и често се срещат наранявания по ръцете. Мисля, че го е знаела. Предполагам, че е отгатнала за ръката, защото е по-вероятно, и за колорит е добавила белега.

— Какво трябва да направи, за да те убеди, че не е измамница?

— Много повече от стореното досега.

Бен се изправи на крака, клатейки глава:

— Толкова си упорит, Мат. Някой ден ще се наложи да си платиш за това.

— Може би, но не днес. Ще ти се обадя, ако открием още нещо.

— Непременно. Тази вечер ще бъда у Мери, но не възнамерявам да остана повече от два часа.

— Изнервена ли е?

— Разбира се. Обещах й да проверя алармената й инсталация.

— Предай й, че увеличавам патрулиращите в района й от тази вечер.

— Ще й предам. Благодаря.

— Няма защо. — Мат се усмихна леко.

Бен вдигна ръка за довиждане и напусна кабинета му. Тъй като не бе човек, който отлага неприятните си задължения, скоро излезе от града, в който бе отраснал. Баща му бе настоявал да нарича голямата къща — в псевдо тюдоровски стил — и стоте й акра прилежащи пасища имение, но Бен бе отказал.

Отказваше да я нарича и дом.

Натисна копчето на интеркома, за да не звъни на звънеца, и не се изненада, когато майка му с ведрия си глас го покани да влезе. Вратата не бе заключена. Но тъй като в преддверието бе посрещнат от два огромни мастифа, едва ли бе редно да се твърди, че къщата е незащитена.

— Здравейте, момчета! — Потупа широките тежки глави на двете кучета, които явно се радваха да го видят. Майка му ги бе кръстила Буч и Сънденс и всяко от тях би се пожертвало на мига, за да я защити, но иначе бяха кротки и приятелски настроени животни, които се радваха на гостите.

Тръгнаха от двете страни на Бен, докато той отиваше към кухнята, където намери майка си.

— В приюта има нови кученца — каза Мери Райън при влизането му. — Трябва да си вземеш и ти, Бен. Обичаш тези животни, а и те те обичат.

— Не ми е нужен мастиф в апартамента — отвърна й търпеливо със стария аргумент.

— Може да си избереш по-дребна порода.

— Не се виждам с куче в апартамента. С моето работно време няма да е честно да вземам какъвто и да е любимец.

Отправи му поглед от мястото си до плота, където режеше продуктите за салатата. Беше висока слаба жена, която бе предала на сина си лъскавата си коса и лешниковите си очи. Момичешкият глас не й подхождаше — при вида й човек по-скоро би очаквал дрезгав глас. Още нямаше шейсет години, а изглеждаше с двайсет по-млада.

— Нужен ти е любимец, Бен — настоя тя. — Прекарваш твърде много време сам.

— Не си виждала с колко работа съм натоварен напоследък! — отвърна той. Имаше предвид това, че е ерген, разбира се, въпреки че неизменно подхващаше въпроса чрез намеци. Понеже знаеше, че ще продължи да го обсъжда, освен ако не я отвлече, постави на плота бутилката вино, която бе донесъл, свали сакото си и го метна на високия стол наблизо, после каза:

— Ще ида да проверя всички врати и прозорци, става ли?

— Вечерята ще е готова след двайсет минути.

Надяваше се майка му да изостави темата, но когато половин час по-късно седнаха на неофициалната маса, тя отново поде:

— Котенце тогава. Може би две. Котките са доволни да бъдат с часове сами и така поне ще има някой, когато се прибереш вкъщи.

Бен отпи от виното си и замълча за миг, после заяви спокойно:

— Мери, уверявам те, че не ми липсва компания. Напоследък съм много зает и нямам време за срещи.

— Тя се намръщи леко, когато той с прямота замени котките с жени, и последва примера му с директен въпрос:

— А племенницата на Александра Мелтън?

Бен се сепна:

— Откъде знаеш за нея, по дяволите?

— Луиз ми каза. Нали знаеш, че винаги приготвяме цветята за църквата в събота. Сподели, че те е видяла два пъти с нея — не можела да я сбърка. И тя ли е толкова интересна, колкото леля си?

— Познавах бегло госпожица Мелтън.

— А племенницата й?

— И нея познавам слабо.

— Но що за човек е?

Бен се предаде. Когато преследваше нещо, въпреки детинския си глас и настроения, Мери бе в състояние да е толкова упорита, колкото капеща върху камък вода.

— Много прилича на леля си — черна коса, сиви очи. Но е по-дребничка и по-крехка.

— Александра бе малко странна. А племенницата й? И как се казва между другото?

— Каси Нийл. — Намръщи се. — Не знаех, че си познавала госпожица Мелтън по-отблизо.

— Разговаряли сме на няколко пъти през годините. За бога, Бен, не е редно да живееш в малък град като нашия и да не познаваш повечето хора, особено ако си прекарал тук почти четирийсет години!

Той кимна, но попита:

— Какво имаш предвид под странна?

— Ами нищо особено. Знаеше разни неща. Веднъж ми каза да побързам за вкъщи, защото Гретхен — майката на Буч и Съни, нали я помниш? — раждала и имала проблем. Имаше. Изгубих я и трябваше да изродя сама момчетата.

Едно от момчетата тупна с опашка по плочките на пода, а другото се прозя широко, докато Бен ги гледаше. Връщайки поглед към майка си, каза:

— Дочух няколко истории, че, изглежда, е предсказвала разни неща, но не им повярвах. Каси твърди, че леля й можела да предрича бъдещето.

— Може би наистина е така. А Каси?

— Не — поклати глава Бен.

— Защото не вярваш, че е възможно, или защото ти е казала, че не може? — настоятелно попита Мери.

— Защото така ми каза. — Не виждаше причина да разказва на майка си, че паранормалните способности на Каси се простираха в съвсем друга посока.

Но тя бе разочарована:

— О! Надявах се да може.

— За да ти предскаже бъдещето ли? — попита сухо той.

Мери повдигна брадичка:

— Всъщност Александра го направи. След онзи случай с кученцата я запитах дали може да каже нещо за бъдещето ми. Позасмя се, а после отвърна, че заради сина си ще срещна висок, тъмнокос и хубав мъж, в когото ще се влюбя лудо и скоро след това ще се омъжа.

Звучеше толкова близо до предсказанията от шатрите на долнопробни гледачки, че Бен не се сдържа и каза:

— О, за бога, Мери!

— Може и да се сбъдне, не се знае.

— И още как! — въздъхна той.

Взря се в него:

— Знаеш ли, сине, прекалено циничен си дори за адвокат.

Понеже го наричаше сине само когато бе сериозно подразнена и тъй като имаше опасност това да доведе до неприятни моменти в живота му, Бен отвърна разкаяно:

— Зная, съжалявам, Мери. Просто не съм сигурен, че вярвам в пророчества. — И това бе истината, макар и не цялата.

Омилостивена донякъде, тя продължи:

— Добре би било да се освободиш от предразсъдъците си, Бен. Дай път на въображението си.

— Ще се постарая.

— Просто ми се присмиваш — измери го с поглед майка му.

— Надявам се, че предсказанието на госпожица Мелтън ще се сбъдне — за твое добро. Ако забележа висок тъмнокос непознат да обикаля наоколо, със сигурност ще го поканя на вечеря.

— Сега вече съм убедена, че ми се подиграваш. — Но изглеждаше по-скоро развеселена, отколкото подразнена.

Привикнал с бързата промяна на настроенията й, Бен отвърна:

— Ни най-малко. Приготви му това ястие с пиле и ти гарантирам, че ще бъде впечатлен. Страхотна готвачка си — и го знаеш.

— Аха. — Отпи от виното си, отправяйки му грейнал поглед. — Каси умее ли да готви?

— Не бих могъл да зная.

— Харесваш я, нали?

— Да. — Сдържаше гласа си и му придаваше търпелив и делови тон. — Нито повече, нито по-малко. — Лъжец — Престани да ме сватосваш, Мери. Последния път… — Прехапа език, но вече бе късно.

Изражението й се промени, очите й бързо се наляха със сълзи:

— Така се надявах с Джил да останете заедно. Беше толкова мило момиче, Бен. Дори и след като скъса с нея, тя ми идваше на гости и разговаряхме за теб…

Не го знаеше. Изглежда, Каси бе права, когато му бе казала, че Джил все още не е била готова да го освободи.

— Мери…

— Кой би могъл да стори това на такова мило момиче, Бен? И на Айви, и на горкичката Беки? Какво става с този град? Кого ли ще убие следващия път това чудовище?

— Всичко ще бъде наред.

— Но…

— Чуй ме, всичко ще бъде наред. — Разпознавайки симптомите на надигаща се истерия у Мери, той се зае да я успокоява. Говореше й с равен тон, убеждаваше я, отпъждаше признаците на настъпващата паника. Даваше си сметка, че ще се наложи да прибегне до успокоителни медикаменти или дори да остане да преспи в къщата.

И не за пръв път изпита проблясък на неволно съчувствие към мъртвия си баща.