Кей Хупър
Откраднати сенки (17)

Шестнайсета глава

Новината, че жестоко обезобразеното тяло на петнайсетгодишната Дийна Рамзи е открито, се разпространи из Райънс Блъф като пожар. Докато Каси и Бен се върнат в полицейското управление — за по-малко от половин час след откриването на трупа, — вече се бе събрала малка тълпа. Минути по-късно, докато черният миниван, собственост на местния погребален агент, мине през града, съпровождан от неколцина полицаи, тълпата се бе удвоила.

Тъй като шерифът все още бе на местопрестъплението, Бен излезе сред хората. Каси остана вътре и не чуваше какво им говори, но наблюдаваше през прозореца в кабинета на Мат и не бе изненадана, когато видимо развълнуваната група се поуспокои и започна бавно да се разотива.

— Този човек има златна уста.

Извърна се от прозореца и видя една полицайка да стои на вратата. Значката й гласеше: Шарън Уоткинс.

— Но докога ли ще го слушат? — попита Каси.

Шарън се усмихна:

— Днес го слушат. Наистина на повече от това не е редно да се надяваме. — Поколеба се. — Тук имаме доста добро кафе, ако желаете да пийнете чашка.

Каси бе благодарна за предложението, особено след като знаеше, че повечето от помощниците на шерифа я приемаха с безпокойство, ако не и с открито подозрение.

— Благодаря ви.

— Ще донеса и на съдията. Предполагам, че ще остане тук, докато шерифът се върне.

— Мисля, че планът е такъв. — Бен вече бе провел многобройни разговори по телефона в опит да потуши избухването на нарастващите паника и гняв в града.

— Ще трябва отново да разговаря с кмета. — Шарън въздъхна и се обърна. — Вече два пъти се обажда през последните пет минути. Нужно му е някакво хоби.

Или пък град, където не дебнат убийци, помисли си Каси.

Не познаваше кмета Рупе, но от разказите за него знаеше, че първият задържал се цял мандат кмет има доста чар и много малко здрав разум. И несъмнено затова се осланяше на съвета и помощта на други градски лидери, особено на Бен и Мат.

Каси върна поглед към прозореца, за да наблюдава как Бен говори на неколцината останали хора, после се върна до мястото си на дивана. Предпочиташе да си е у дома, но той я бе помолил да остане с него и тя се бе съгласила — по-скоро защото се надяваше да бъде от полза, отколкото защото мястото беше приятно и безопасно.

Даваше си сметка, че Бен се тревожи за нея, че не иска да е сама в отдалечената си къща, макар и с покровителственото куче и добрата си охранителна система. Последният й контакт с убиеца го притесни толкова, колкото и мен, мислеше си Каси. А освен това бе съвсем очевидно, че изпитва недотам добри чувства към Бишъп.

Не можеше да му помогне в това отношение — агентът винаги я бе изнервял.

Облегна глава назад върху дивана и затвори очи — и после също толкова бързо ги отвори. Проблемът бе, че щом ги затвореше, виждаше останките на онова бедно момиче, разпръснати из целия хамбар. Въпреки че бе привикнала на отвратителни гледки и се бе научила да се дистанцира донякъде, тази бе така брутална и нечовечна, че се бе запечатала в съзнанието й и никога нямаше да се изтрие напълно. Все пак, когато очите й бяха отворени, имаше шанс съзнателно да гледа нещо друго.

Каквото и да е друго. Картата зад бюрото на Мат бе удобна за целта. Община Сейлъм. Една от най-големите общини в щата, с подобна на триъгълник форма…

Поклати раздразнено глава. В ума й се въртеше някаква проклета песен, мелодия, която не можеше да разпознае, но се повтаряше отново и отново — ту заглъхваше, ту се връщаше. Едно от онези влудяващи своеволия на съзнанието, които се появяваха, щом се натрупваха прекалено много неща, изискващи вниманието й.

Шарън се върна с кафе и предложи да изпрати някого за късен обед, стига да поискат. Каси й благодари и полицайката се върна на бюрото си няколко минути преди Бен да влезе отново в кабинета на Мат.

Тя му посочи чашата, която Шарън му бе оставила, после изрече:

— По едно време навън ми се стори доста лошо.

Той седна зад бюрото:

— Ще стане много по-зле, ако арестуваме някой заподозрян. Не ми се иска да виждам тълпа, готова на линч.

— Послушаха те и си тръгнаха.

— Този път да — отвърна той, като без да знае, повтори думите на Уоткинс. — Но ако не хванем копелето, и то скоро…

— Все още не ме допуска.

— По дяволите, Каси, престани да се опитваш да се свързваш с него без спасителна нишка!

— Казах ти, че не е опасно. — Поклати глава, избягвайки погледа му. — И трябва да продължа с опитите. Иначе за какво съм? До момента успявам да съобщя на Мат само къде да търси труповете. Голяма помощ, няма що!

— Сторила си всичко по силите си.

— Нима? — Загледа се в кафето си. — Не съм сигурна.

— Изглеждаш напрегната. Какво те измъчва? — попита той.

— Не зная. Просто някакво чувство.

Изчака, наблюдавайки я.

— Този път трябва да е изпаднал в безумие, за да направи онова с горкото момиче — отвърна бавно Каси.

Бен не бе зърнал сцената на убийството, но бе видял прежълтялото лице на Мат, каменната физиономия на Бишъп и уплашените очи на Каси. Можеше само да си представя касапницата, която ги е очаквала в хамбара.

— Не мисли за това — предложи й.

— Нямам избор. Не е нещо, което да пропъдиш от ума си. Впоследствие — може би, но не и сега. — Сви рамене конвулсивно. — Само ако съм в състояние да го проумея…

— Как може нещо такова да се проумее?

— Дори и лудите имат своя логика. — Погледна го намръщено. — Вероятно точно това ме притеснява.

— Кое?

— Ами… като че ли е огън и лед. Едната жертва е открита далеч от мястото на убийството, местопрестъплението е чисто, тялото е буквално недокоснато — с изключение на раната, която е нанесена. Не се вижда оръжието. Следващата е намерена в стаята, където е била умъртвена: всичко е потънало в кръв, оръжието е нож, който е взел и оставил на същото място. После взема друг нож и го използва за третата жертва, но отново сцената е подредена и спокойна. А сега това. Изработил оръжието, с което я е убил, и го е отнесъл със себе си, след като е приключил с нея. Но да я убие не е било достатъчно. Да я изнасили — също. Трябвало е да я нареже на парчета…

Бен си пое въздух:

— Нужно е нещо по-сериозно от кухненски нож, за да насечеш едно тяло.

— Използвал е брадва — отвърна Каси. — И я е оставил на местопрестъплението. Взел е примката, но брадвата е оставил в хамбара.

Бен не я попита откъде знае. Вместо това изрече със също толкова сдържан глас:

— Привидно спокоен и овладян, когато убива една жертва, после е побеснял със следващата. Като че ли са му нужни тези гневни изблици?

— Не зная, но ме тревожи. Бих твърдяла, че се е опитвал да прикрие някои от убийствата, но е оставил монетите, а те са като подписи — длъжен е да го знае.

Мат им бе съобщил с безизразен тон, че убиецът е оставил обичайната си монета при Дийна Рамзи. Било пени, поставено на челото й — между избодените й очи.

Каси потри нервно своето чело, докато обмисляше побърканата логика на един маниак, а Бен усети лека тръпка, като си представи студената монета, положена върху кожата й.

Нямаше намерение да я оставя да избяга от погледа му. Не само защото убиецът вече знаеше коя е, а и защото Каси бе твърдо решена отново да влезе в контакт с копелето. И беше склонна да го стори без спасителна връзка.

Поне без него като връзка. Страхуваше се, че в това е проблемът. Беше се отдръпнала — напълно, не приемаше досега с него дори и за да спаси той живота й. Ако все пак можеше да го спаси.

— Нещо ми убягва — продължи тя почти на себе си. — Нещо… но просто не съм наясно какво е.

— Ще те попитам, колкото и да не ми се иска: замисляла ли си се дали нямаме двама убийци?

Каси кимна бързо:

— Разбира се. Но съм убедена, че тези жени са убити от един и същи мъж — всичките.

Бен знаеше, че Мат е стигнал до същото заключение благодарение на оскъдните съдебномедицински доказателства, които бяха успели да съберат, прибавени към монетите и идентичните пози, в които бяха разположени първите три жертви. А и бяха открили кървав отпечатък на стъпка при огледа на последното местопрестъпление, за който шерифът бе сигурен, че съвпада с оставените в окървавената кухня на Айви Джеймисън. За него тези факти означаваха един убиец.

— Просто ми се иска да знаех какво ме безпокои — промърмори тя.

— Все още си уморена — отвърна Бен.

— Спах повече от дванайсет часа.

— Може би не са били достатъчни.

Усмивката й бе лека и уклончива:

— Никога не са достатъчни. Добре съм, Бен. Казах ти, че няма да се срина — и наистина няма да го сторя. По-силна съм, отколкото изглеждам.

— Просто…

— Зная. Притесняваш се за мен. Недей.

— За човек с непробиваеми стени не прикривам особено добре някои неща — отвърна й безгрижно.

Каси не изрече нищо, продължаваше да се взира в кафето си.

Дали бе прекалено предпазлив, прекалено покровителствен? Не знаеше. За пръв път в живота си се бе изправил срещу почти непреодолимото желание да закриля една жена. Подозираше, че нито го крие, нито се справя много добре с това. Особено като се отчиташе раздразнителният и независим нрав на Каси.

Онази сутрин си бе наумил да се отдръпне и да й даде възможност и право на избор, от които тя явно се нуждаеше. Но като я гледаше сега, ясно усещаше как времето отлита. Нещо му подсказваше, че отдръпването и изчакването са разумни решения, но не и правилни — те просто не разполагаха с време.

— Никога не сме имали шанс, нали? — чу се да изговаря.

Тя го погледна с онези очи, докосващи го като топла ръка, и недоверието, което зърна в тях, го нарани. Не го попита, но веждите й се повдигнаха в почти безразличен въпрос.

— Никога не сме имали шанса да… бъдем обикновени. Просто двама души, привлечени един към друг. Дори не ни се случва да говорим за обикновени неща, а само за убийци.

Каси се поусмихна тъжно и на Бен силно му се прииска да я прегърне.

— Опитах се да те предупредя — отвърна тя.

— Каси…

— Няма значение. — Поклати глава.

— За мен има.

— Залавянето на престъпници има значение, Бен. — Гласът й изведнъж прозвуча далечно. — За теб е важно отново да направиш града си безопасен. И може би… аз също съм важна за теб.

— Без може би — отвърна й грубо.

Тя го прие без видима реакция.

— Добре. Но без да повдигаме въпроса за приоритети, нали? Нищо не може да бъде… установено, докато този убиец не бъде заловен. Цялата ти енергия — и моята също — трябва да е насочена натам.

— А после? Когато хванат убиеца? Тогава какво, Каси?

— Не зная. — В очите й се четяха опасения и бе спотаено нещо болезнено. — Не зная какво изпитваш. Какво изпитвам аз. Дори не зная дали у всеки от нас ще е останала достатъчно енергия, за да продължи напред…

— Това няма просто да изчезне, както си мислиш. Това ли си мислеше? Че те желая, защото и двамата сме замесени в това разследване — заради сходството?

— И по-странни неща са се случвали — прошепна тя.

Бен поклати глава:

— Грешиш. Нямам навика да свалям най-близката свободна жена. Каси, защо си търсиш извинения?

— Извинения?

— На това ми прилича. Причина след причина да ме държиш на разстояние. Докога? Докато загубя търпение и се предам?

Не й се наложи да отговаря на този въпрос, защото телефонът иззвъня.

— По дяволите! — промърмори Бен, докато Каси го вдигаше.

— Мисля, че кметът иска да разговаря с теб — съобщи тя и двамата доловиха облекчението в гласа й.

* * *

Хана Пейн си тананикаше тихо, докато забождаше кройката към плата, разположен на пода в дневната. Трябваше да е в шивалнята си, разбира се — свободната спалня, която Джо й бе обзавел. Но тъй като той спеше в тяхната спалня в съседство с нея, понеже се бе върнал от нощна смяна, тя не искаше да му пречи.

От време на време усещаше лека тръпка на тревога за изчезналата тийнейджърка, но приятелят й бе прав, като заяви, че повече ще се разстрои, ако слуша радио цял ден и чака да чуе нещо за горкото момиче. В края на краищата с нищо не можеше да помогне.

Сгушена в безопасния си малък свят, Хана работеше и трепна, когато точно в два часа телефонът иззвъня. Втурна се към слушалката, за да не се събуди Джо от повторното позвъняване.

— Ало?

Тишина.

— Ало? Кой се обажда?

Засвири нежна музика.

Хана се изплаши, без да може да определи причината. Беше музикална кутия, осъзна мигом. Друго не можеше да издава този тих, звънтящ звук. Просто музикална кутия и някой, който очевидно си прави шега с нея.

— Ало? Кой е? — Не разпозна мелодията.

— Кучка!

Хана затвори телефона, зяпнала. Седна на пода, вледенена. Просто шега, разбира се. Някой се държеше лошо, гадно — това бе всичко.

На Джо нямаше да му хареса, когато го помолеше да си остане вкъщи още една нощ.

* * *

Беше три часът следобед, когато Аби спря колата си на паркинга пред полицейското управление, остави Брайс вътре и се заизкачва по стълбите.

Каси седеше на четвъртото стъпало.

— Здравей! — поздрави я Аби.

Отвърна на поздрава й, после добави:

— Мат още не се е върнал.

— Още ли е навън заради… момичето на Рамзи?

— Да, там, където е била убита. Изпратиха тялото й в града преди около час, но криминалистите още работят на местопрестъплението и събират улики. Или поне неща, за които се надяват да са улики.

— Онзи агент от ФБР още ли е тук?

Каси не се изненада, че другата жена бе научила за него.

— Да, с Мат и останалите.

— Говори се, че е от онези части на ФБР занимаващи се със серийни убийци и пътуващи из страната.

— Не е. Въпреки че според мен е учил бихейвиористични науки в Куантико.

Аби я изгледа:

— Тогава защо е дошъл? Никой не вярва Мат да се е обадил на Бюрото, най-малко аз.

— Не се е обаждал. — Каси се усмихна и й обясни накратко историята за агента, завършвайки така: — Ще се навърта наоколо, ще наблюдава, ще се ослушва и ще предлага нетърсен съвет. Вероятно ще вбеси Мат, въпреки че всъщност е доста добър в разкриването на убийства. Но мисля, че е дошъл заради мен.

— Разбирам. А какво казва Бен по въпроса?

— До момента — немного. — Каси посочи с палец над рамото си. — Кметът и трима членове на градския съвет са вътре и разговарят с него. Аз просто им се пречках и будех силно любопитство, затова излязох тук да глътна малко чист въздух.

Аби седна на стъпалото до нея.

— Бен цял ден ли те държи тук?

— Предложих да си взема такси до вкъщи, а и един от полицаите пожела да ме закара, но Бен трябваше да остане, докато Мат се върне, и ме помоли да постоя тук. — Сви рамене. — Може би ще мога да помогна.

— Нищо чудно просто да иска да си с него.

Каси обърна поглед към главната улица, разсеяно спря очи на една жена на около две пресечки по-надолу, която, изглежда, събираше боклуци от тротоара.

— Не зная защо би го правил. Или прекарваме времето си в обсъждане на подробностите около маниаци — убийци и методите им, или го обръщаме на безкрайни спорове, в които никой от нас не печели. Единият притиска, другият се отдръпва. Прилича на отчайващ танц.

— Танц ли? Картинката ми е позната.

— Много е упорит. Не толкова, колкото твоят Мат, но…

— Няма по-упорит от Мат. — В гласа й се долавяше нотка на забавление. — Що се отнася до Бен, бих го охарактеризирала като решителен.

— Така ли? — хвърли й поглед Каси.

— Определено. Според мен нищо не е в състояние да му попречи, щом пожелае нещо.

— Предполагам — това важи и за жените?

Аби стисна устни, като че ли да улесни преценката си:

— Така мисля, въпреки че, честно казано, не е женкар. Обикновено си има приятелка, предпочита да е една. А те, изглежда, запазват приятелски чувства към него, щом историята приключи.

— Естествено. — Каси бе подразнена.

Аби скри усмивката си:

— Е, мил човек е.

— Зная. Зная, че е такъв. — Въздъхна и се загледа как дъхът й се превърна в пара. Беше се постоплило следобеда и небето се бе доизяснило, така че седенето на предните стъпала на полицейското управление бе всъщност приятно, но все пак беше зимен ден и въздухът бе хладен.

— И на вид не е за изхвърляне — продължи Аби, загрявайки по темата. — Разбира се, някои жени не се интересуват от мрачни мъже и предполагам, че щом още е ерген… връстник е на Мат, значи трябва да е на около трийсет и шест-седем — вероятно има проблеми от интимен характер. Но може би съм гледала твърде много дискусионни телевизионни предавания.

Каси се усмихна, продължавайки да наблюдава жената, която се движеше бавно към тях по тротоара, навеждайки се от време на време да вдигне нещо от земята.

— Проблеми от интимен характер, а? Е, не е единствен.

— Ако искаш, можеш да ми отговориш, че не е моя работа, но кой точно се дърпа?

— В момента — аз.

— О! Не ти харесват мрачни мъже ли?

След кратка пауза Каси отвърна:

— Адвокатите. Всъщност зная, че е бил съдия, а сега е прокурор, но след известно време всичките онези шеги за адвокати започват да ти идват в повече.

— А той е и политик — отбеляза съчувствено Аби.

— Все по-зле и по-зле.

— Предполагам, че би могла да опиташ да го промениш.

— О, не! Всяка жена, която се опита да промени един мъж, си заслужава това, което в края на краищата получава.

Аби се засмя.

Каси също се усмихна, после попита:

— Аби, коя е онази жена, която се приближава към нас?

Тя погледна.

— О, това е Луси Шоу, горкичката.

— Какво събира? Помислих си, че е боклук, но…

— Никой не знае какво си мисли, че събира. Когато успее да избяга от зоркото око на сина си, скита по улиците и събира невидими предмети, докато той не тръгне да я търси.

Спомняйки си, Каси каза:

— О, да, Бен ми спомена за нея. И никой не знае кое й е причинило това?

— Доколкото ми е известно — не. Допусках, че е просто болестта на Алцхаймер, въпреки че не би трябвало да е много над четирийсетте, когато я забелязах за пръв път да кръстосва улиците.

— Сега изглежда на около седемдесет — прошепна Каси.

— Така е, но годините й са по-малко. На младини беше известна с бродериите си. Очевидно все още се занимава с тях в някои мигове на проблясък, защото синът й продава по няколко на църковния панаир всяка година. — Аби направи пауза, после добави: — Трябва да ида да му се обадя. Макар че никога не слиза на платното, нито се наранява, но не е подходящо топло облечена, за да е навън.

Луси Шоу носеше избелели дънки, навити стегнато над глезените, и памучна жилетка върху тениска. На обутите й с чорапи крака се мъдреха отвързани стари маратонки. Посивялата й в по-голямата си част коса бе рошава — просто не бе сресана. Жената изглеждаше болезнено слаба.

Появи се на тротоара, водещ към полицейското управление. Вървеше уверено направо по улицата, но сега бе тръгнала много по-бързо, навеждайки се само веднъж да вдигне нещо, което според нея бе толкова важно. Държеше едната си ръка свита в шепа до тялото си, като че ли носеше дребни предмети, а другата — извита над нея, сякаш за да я предпази. Спря близо до стъпалата, изправи се и се взря в двете жени с невиждащи очи.

— Госпожо Луси, не бива да сте навън в такъв студен ден — каза меко Аби.

Помътнелите сини очи се избистриха, втренчиха се в нея за момент, после се отместиха към Каси.

— Те са навсякъде. — Гласът й бе тънък и шепнещ. Разпръснати са навсякъде. Трябва да ги събера.

— Разбира се — отвърна тихо Каси.

— Значи разбирате?

— Да. Да, естествено.

— Не беше моя вината. Кълна се, не бях виновна.

— Никой не ви обвинява — успокои я Аби.

— Вие не знаете. — Избледнелите очи се върнаха върху лицето на Каси. — Но вие — да. Знаете истината, нали? Вие можете да видите лицето, което крие от всички други. Истинското му лице.

Двете млади жени си размениха погледи, после Каси запита:

— Чие скрито лице, госпожо Луси? За кого говорите?

— За него. — Наведе се към тях и прошепна боязливо: — Той е дяволът.

— Госпожо Луси… — започна Аби отново.

Луси Шоу посегна внезапно и хвана с неподозирана сила коляното на Каси.

— Спрете го! — просъска. — Трябва да го спрете!

Каси затаи дъх и се взря в очите на старата жена.

После — така внезапно, както бе започнал — проблясъкът на лудата премина. Очите като че ли отново се замъглиха, а ръката й се отпусна. Отстъпи назад, извила защитно ръце близо до кръста си, и занарежда раздразнено:

— Трябва да ги събера. Всичките. Трябва…

Бързи стъпки отекнаха по тротоара и слаб мъж на около четирийсет и две, който приличаше поразително на Луси Шоу, я хвана за ръката:

— Мамо! Ела, мамо!

— Трябва да ги събера — отвърна му разтревожено тя.

— Да. Ще ги съберем вкъщи, мамо.

— Тъкмо щях да ти се обадя, Ръсел — намеси се Аби.

— Не е искала да ви притеснява. — Гласът му бе малко груб, а тонът — защитен.

— Знаем, Ръсел, просто се тревожехме за нея.

— Благодаря — отвърна той, но ги гледаше намръщено. Очите му се отместиха от Каси и човекът стисна още по-силно ръката на майка си. — Хайде тръгвай — изрече по-меко.

— Разпилени са навсякъде — прошепна тъжно тя.

— Да, мамо, зная.

Двамата стигнаха до края на алеята и свърнаха назад, откъдето бе дошла Луси. Когато отидоха до ъгъла, завиха и изчезнаха.

— Къде живеят? — попита Каси.

— На две пресечки от главната улица. Съвсем близо. — Аби я погледна с любопитство. — Пребледня, когато те докосна. Видя ли, успя ли да видиш нещо?

Каси не отговори веднага, а когато го стори, гласът й бе отнесен:

— Опитвала ли си някога да видиш нещо в повърхността на строшено огледало?

— Така ли изглежда един помрачен разсъдък според теб? Строшено огледало?

— Нейният — да.

— Видя ли нещо?

— Не, нищо достатъчно ясно, за да го разпозная. Освен… — Погледна към Аби, мръщейки се. — Освен котенца.

— Котенца?

— Да, котенца.

* * *

Аби възнамеряваше да разкаже на Мат за телефонното обаждане, което бе получила, но не й се искаше да виси в полицейското управление и да го чака. След като той не се върна до четири часа, когато облаците започнаха да се стелят и студът се засили, тя реши, че достатъчно го е чакала.

— Ще му предам, че си идвала — обеща Каси, после я изгледа с внезапно прозрение: — Защо дойде? Искам да кажа, като се има предвид колко сте разумни двамата, за да избегнете привличането на внимание…

— Ами така.

— Аха. Какво има, Аби?

— Получих едно обаждане. Просто някой перко, дишащ тежко в слушалката — това е. — И шепнещ името ми. — Вероятно Гари ми прави номер. Нямам намерение да тревожа Мат. Само исках да го видя.

— Ще му разкажа за обаждането — отвърна Каси. — Аби, моментът не е подходящ да се криеш, когато се случи нещо страшно. Дори и да е просто бившият ти съпруг, който те тормози, Мат е длъжен да знае. Междувременно дръж Брайс до себе си.

Съветът бе добър и Аби го прие.

Прибра се вкъщи с колата, малко по-спокойна от преди, но все още напрегната. Искаше да види Мат. И бе сигурна, че ще го види тази нощ. Познаваше го и знаеше, че той ще дойде колкото може по-бързо, след като Каси му разкажеше за обаждането.

А и не се бяха виждали от онези напрегнати няколко минути в центъра предишния ден, Мат рядко позволяваше да изминат и две нощи, без да са заедно.

Щеше да е разстроен след този ден, а и уморен. И гладен. Прерови съдържанието на фризера си за продукти за яхния и след час тя вече вреше на печката.

Когато телефонът звънна, не се поколеба да го вдигне.

Но нямаше възможност да каже ало.

— Кучка такава! — изръмжа Гари. — Да не би да си въобразяваше, че няма да разбера за него?