Кей Хупър
Откраднати сенки (8)

Седма глава

Кръвта в кухнята на Айви Джеймисън бе изсъхнала и миризмата бе по-слаба, наподобяваща наличие на мухъл. Но мястото си оставаше сцена на насилие и Каси бе обзета от съзнанието за това в мига, в който пристъпи прага.

— Разполагаме с оръжието на престъплението — каза шериф Дънбар от мястото си в стаята, вдясно от вратата, — ако ще помогне да го докоснете.

— Не. — Тя бавно се озърна. — Не и ако по него има кръв. — Отначало не усещаше нищо необичайно. А после почувства лек, но нарастващ натиск върху гърдите си и дишането й се стори по-трудно от преди малко.

— Каси? — Бен стоеше точно зад нея, на прага. — Добре ли си?

— Не зная. Да. Да, добре съм. — Продължи бавно да се взира наоколо, не желаейки да му признае, че дишането й става все по-затруднено.

Погледът й се съсредоточи върху локвата изсъхнала кръв близо до плота, която изглеждаше тъмна и хлъзгава, а когато премигна, изведнъж стана алена.

Картината бе мимолетна, проблесналият цвят се стопи, преди напълно да го възприеме. Но когато погледна към кръвта, опръскала белия хладилник, тя също за миг стана алена. После с крайчеца на окото си долови движение и като извърна глава, видя как алената кръв капе от ръба на плота върху плочките на пода.

— Господи! — прошепна.

— Каси? Какво има?

— Шт. Не казвай нищо. Това… това не ми се е случвало никога преди. Като погледна кръвта, виждам я как капе, сякаш е прясна. Петната и пръските из стаята изглеждат ярки и влажни. — Затвори клепачи и ги отвори, но кръвта си оставаше червена, така червена, че я заболяха очите, а когато се опита да извърне глава, като че ли с крайчеца на окото си зърна някакво движение.

Всеки път, когато въртеше глава назад-напред, това движение се мярваше на ръба на полезрението й и я дразнеше, щом се опиташе да се фокусира върху него.

После в главата й прозвуча писък — така силен и рязък, че бе като удар — и за един безкраен миг съзря Айви Джеймисън да седи на окървавения под в кухнята си, опряла гръб в крака на масата, някога бялата й рокля бе ужасно изцапана, а отворените й очи се взираха укорително в Каси.

Прииска й се да избяга от това страшно обвинение, да се скрие от ужасното познание в очите на жената. Но изведнъж натискът върху гърдите й стана смазващ, нямаше въздух, никакъв въздух, и бяло алената кухня бе погълната от пълен мрак.

* * *

Цареше такава пълна тишина и бе толкова спокойно, че Каси се изкушаваше да остане там. Извън спокойната тъмнина я очакваха кошмари, с които не бе готова да се сблъска. Но после някой започна да я вика, звукът нахълта в тишината и тя разбра, че се налага да отговори.

— Каси?

Отвори очи и веднага се събуди — ни най-малко изтощена или уморена от случилото се. Видя, че лежи на дивана в някаква много официална дневна. Бен седеше на ръба, близо до бедрата й, и държеше едната й ръка в своята.

Опита се автоматично да я издърпа, но после осъзна, че все още не умее да чете мислите му. Ръката му бе много топла.

— Нали ти казах, че ще се оправи — обади се лаконично шерифът от близкия стол.

— Добре ли си? — попита Бен, съсредоточил поглед в лицето й.

— Да, нищо ми няма. — Кимна бавно.

Помогна й да седне, но не пусна ръката й, нито се отдръпна, докато не стана очевидно, че наистина е добре. Остана до нея на дивана, полуобърнат, за да я наблюдава по-отблизо.

— Ще ни кажеш ли какво стана?

— Не зная. Никога не ми се е случвало преди.

— Какво не ви се е случвало? — настоя шерифът. — Съобщихте само, че виждате кръвта да става мокра и червена — и после припаднахте грациозно в ръцете на Бен.

Каси пренебрегна присмеха му и погледна него, а не Бен, когато изрече:

— Видях как петната стават мокри и червени, някои дори се процеждаха от плота към пода. И тогава, само за миг, зърнах Айви Джеймисън. Седеше на пода, гърбът й бе опрян в крака на масата, а роклята й бе потънала в кръв. Гледаше ме почти… обвинително.

— Значи в чие съзнание си била?

— Не зная. Като че ли се намирах в стаята само няколко минути след като я е убил.

— Как си го обясняваш? — заинтересува се Бен.

— Не мога да си го обясня. Освен ако…

— Освен ако? — подкани я шерифът.

Каси се взря в далечината, размишлявайки, после отвърна:

— Освен ако не е бил някой друг. Стоял е на прага само минути след убийството. Някой, с когото съм се свързала, без да усетя. Вероятно… преживявах нечии спомени.

Шерифът поклати глава:

— Май сте се свързвали с ужасно много хора, ако питате мен.

Без да му обръща внимание, Бен попита:

— Мат ли беше? По-рано бе в състояние да четеш мислите му. Възможно ли е да си уловила тези образи от неговите преживявания при пристигането му тук, когато я е видял?

— Не зная. — Погледна към полицая. — Освен че тялото го няма, стаята същата ли е, каквато я заварихте?

— Почти. — Не обясни по-подробно.

Каси се изправи:

— Трябва да я видя отново.

— Сигурна ли си? — запита Бен. — Първия път ти се отрази доста зле.

— Сигурна съм. — Тръгна пред тях обратно към кухнята и се спря едва след като прекрачи прага, както и преди. Този път и двамата мъже останаха зад нея.

Съсредоточи се да си възстанови видяното преди, сравнявайки подробностите със стаята, която виждаше сега.

— Тялото й беше тук, на ъгъла на плота, близо до печката. На около петдесетина сантиметра… имаше нож. Касапски нож, изцапан с кръв. — Погледът й се зарея бавно из помещението. — В локвата близо до задната врата имаше стъпки, но… тези в тази част на стаята ги нямаше. Това е единствената разлика, която откривам.

— Тогава не си видяла първото впечатление на Мат — заключи Бен.

Каси се извърна към двамата мъже:

— Не ли?

Бен се взираше в шерифа.

— Не. Стъпките отстрани бяха от роднините на Айви, когато са я открили, преди да се обадят на Мат.

— Значи съм видяла стаята, преди те да влязат.

— Да, така мисля.

— Тогава тук трябва да е имало някой друг.

Шерифът я изгледа намръщено:

— Защо да не е бил убиецът? Ако допуснем изобщо, че има нещо вярно в тези глупости.

— Смятам, че не е бил той. Не усетих присъствието му, както преди. Всъщност… не усетих никого конкретно… например никаква личност.

— Тогава какво те прави толкова сигурна, че тук е имало някой друг?

Каси се замисли, но накрая бе принудена да поклати пораженчески глава.

— Не зная. Просто… на принципа на елиминирането. Никога не съм успявала да проникна в съзнанието на някое място, не и по този начин. За да видя така ярко нещо, което вече се е случило, трябваше да надникна през нечии очи, спомени. Някой, застанал точно тук, от вътрешната страна на прага, след като е била убита, но преди да дойдат роднините й.

Бен заговори бавно:

— В много от случаите на среща с наближаващата смърт хората разказват, че са напускали телата си и са се носили наоколо, гледайки се отстрани. Възможно ли е изобщо да си видяла тази стая през очите на Айви след убийството й?

— Това — възкликна шерифът — е най-зловещото нещо, което съм чул досега!

Бен се взираше в Каси:

— Но възможно ли е?

— Не зная. — Съгласна бе с шерифа. Възможността бе зловеща. — Ако е така, значи ми е за пръв път.

Мат Дънбар поклати глава.

— Както и да е, не смятам, че така ще стигнем донякъде. Нямаме доказателство, че в къщата е имало и друг — освен убиеца и Айви, преди да дойдат роднините й. Междувременно разполагам с три трупа и град, пълен с хора, изпадащи в паника. Освен ако не можете да ни кажете нещо полезно, на мнение съм да се върна към изпитаните си старомодни полицейски методи и да се опитам да намеря това копеле, преди да извърши ново убийство.

Каси кимна:

— Две неща. Преди да… преди да убие Джил Къркууд, той й каза нещо: „Никога вече няма да ми се смееш.“

— Не бе в стила на Джил да се присмива на хората — отвърна бързо Бен.

— В неговите представи му се е присмивала, унижила го е. Вероятно това се отнася за всички жертви според него — предположи тя. — Ако ви е от някаква полза.

— А другото? — настоя шерифът.

— То може да е по-полезно. Държеше ножа в дясната си ръка, а от вътрешната страна на китката имаше белег. Мисля, че се е опитвал да се самоубие — поне веднъж.

— И кога точно си спомнихте, че сте го видели?

— Миналата нощ. — Сви рамене. — Щях да ви се обадя, но знаех, че ще ви видя днес. — Знаеше също, че и бездруго отказва да й повярва. Беше очевидно.

И все пак, макар и неохотно, Мат изпитваше задоволство, че притежава нещо конкретно.

— Добре, ще добавя тези подробности към малкото, което ни е известно до момента.

— Ще се обадиш ли на ФБР? — попита Бен.

— Още не.

— Мат…

— Не ми давай акъл, Бен.

— Виж, поне се свържи с онези части за борба с криминалните прояви в Шарлът. Те имат повече ресурси. Може да ти помогнат.

— Техните ресурси не струват пукната пара. — Челюстта му упорито изпъкна. — И двамата знаем, че този убиец няма да бъде открит в ничия база данни — местен е.

Каси следеше внимателно и двамата.

— Тогава сте сигурен, че не е непознат, новодошъл в ада?

— Напълно.

— Мат, не можеш да си толкова уверен.

— Сигурен съм. Роднините на Айви се кълнат, че никога не би отворила вратата на непознат, още по-малко да го покани в кухнята.

— Защо да не го е пуснала през предната врата?

— И след това отново да закачи верижката, така както са я намерили племенникът и девер й? Не. Познавала го е. Пуснала е копелето в къщата през задната врата и се е чувствала в такава безопасност, че той е имал възможност да прекоси стаята и да вземе един от собствените й ножове.

Бен се намръщи, но поклати глава:

— Ами Беки? Каси смята, че не е познавала убиеца си.

— Не изрече името му в момент, когато би трябвало — отвърна тя. — Значи вероятно не го е знаела, но това е само предположение от моя страна.

— Това не значи, че е непознат в района — заяви Мат.

— Макар че градът ни е малък, никой от нас не познава всичките си съграждани.

Бен прие довода с кимване, но каза:

— И все пак нямаме основание да бъдем сигурни. Даже и да си прав, онези части разполагат с други ресурси, които може да са ни от полза. Имат експерти по съдебна медицина и бихейвиоризъм например.

— Мога и ще се справя с това разследване — заяви твърдо шерифът. — Няма да го предам на ФБР, на специален отряд или на когото и да било. Помниш ли, когато преди няколко години дойдоха ФБР и агенцията за борба с наркотиците, преследващи пласьори чак от Флорида, убедени, че операцията се базирала някъде тук? Никога в живота си не съм виждал такава бъркотия! Правата на порядъчните жители бяха погазени без предупреждение, разрушаваха собствеността им, разхождаха се въоръжени. Баща ми получи сърдечен удар преди всичко да приключи. — Поклати глава. — В никакъв случай няма да позволя да се случи нещо подобно отново, не и в моя град. — Почти без пауза добави: — А сега, ако вие двамата нямате нищо против, предлагам да си вървим. Налага се да заключа къщата и да се върна в участъка. Освен това съм сигурен, че и вие имате по-приятни планове за остатъка от следобеда.

Каси не възрази, а Бен не изрече нищо повече, докато не се качиха в джипа.

После, докато гледаше как патрулката се отдалечава, той поклати глава.

— Боя се, че наистина беше бъркотия. И повечето хора тук още усещат горчилката в устата си. Колкото и да е изнервен градът, Мат няма да бъде критикуван, задето не е прибегнал до помощ отвън.

— Дали ще успее да се справи сам?

Бен запали двигателя и включи на скорост:

— Не зная. Не е вчерашен, а и за него работят много умни хора, но няма опит с такива неща. Никога по време на практиката си не е бил в отдел „Убийства“ и със сигурност не се е натъквал на сериен убиец.

— Даде добър довод, че убиецът на госпожа Джеймисън не й е бил непознат. Логичен и разумен. Все още ли не си съгласен?

— Съгласен съм, само че могат да се вадят заключения. Има вероятност, колкото и да е малка, Айви да е пуснала непознат или поне да му е отворила вратата. А ти каза, че мъжът, убил Джил, е носел маска. Определено не би отворила на маскиран човек, затова се питам дали вратата й изобщо е била заключена. Може би е била небрежна и не я е заключила след себе си. Нищо чудно и Айви веднъж да е проявила небрежност. Случва се.

— И на двете в един и същи ден?

— Не е много вероятно, но е възможно — намръщи се той.

След миг размисъл Каси се обади:

— Да си призная, мен ме убеди. А и мъж, непознат на Беки, все пак може да е бил известен на госпожа Джеймисън. Ако е местен, рано или късно трябва да изникне някаква връзка между убиеца и поне една от жертвите му. Предполагам, че просто ще се наложи да почакаме и да видим дали разследването на шериф Дънбар ще попадне на нещо.

— На още трупове например? — Гласът му бе мрачен.

— Вероятно ще открие връзката, ако такава съществува. Или пък доказателство, водещо към конкретен човек. Ако е прав, че е местен, вероятно той по-добре разбира тукашните хора и потенциалните заподозрени, отколкото външни служители на реда.

— Разбира тукашните хора, но се съмнявам, че има някаква представа от ума на убиеца. — Стрелна я с очи — Помощта ти може да се окаже безценна, Каси. Това не се е променило.

Без да отговаря на забележката му, тя каза:

— Ако ме откараш до сервиза, ще съм ти благодарна. Тази сутрин се обадиха да съобщят, че колата е готова и обещах да ида да я взема.

Бен обърна джипа в указаната посока, но отвърна:

— Разумно ли е да шофираш? Беше в несвяст почти пет минути.

Каси леко се сепна.

— Толкова дълго? Не знаех. Но нищо ми няма, чувствам се добре. Каквото и да се е случило там, не ме изтощи толкова, колкото обичайните… връзки.

— Не можеш да ме заблудиш. Пребледня като платно, преди да припаднеш.

В гласа му се долавяше нотка, която внезапно я притесни, но тя успя да запази спокойния си тон.

— От шока е, предполагам. Беше толкова неочаквано, като я видях да седи там, и сякаш ме гледаше. — Направи пауза. — Ами ако там е присъствал и друг? Защо не се е приближил?

— Вероятно се е страхувал да не се превърне в заподозрян. А и никак не ми харесва идеята за свидетел на местопрестъплението, който сигурно разправя на приятели и роднини как е изглеждало то. Досега успявахме да запазим някои детайли в тайна. Ако се разчуе за позите на жертвите, монетите в ръцете им, използваните оръжия, може да се затрудни наказателното преследване, когато се стигне до съда.

— Предполагам, не допускаш, че е убиец имитатор — изрече разсеяно тя.

— Не. Ако приемем, че Мат е прав, струва ми се малко вероятно този заспал градец да роди брутален убиец. Но двама, действащи по едно и също време, биха ме изненадали много.

— Е, не е учудващо който и да е свидетелят на местопрестъплението да е прекалено изплашен, за да проговори.

— Може би. Но в нашето градче тайните не се задържат дълго.

Каси се замисли над това, след като той я остави при сервиза. Плати сметката, изчака да докарат колата й отпред и не й беше нужно да е ясновидка, за да усети нервността на механиците. Говореха само за убийствата, развивайки теории.

— Трябва да е някой непознат. Нали ме разбирате — кой от тукашните би извършил подобно нещо? — запита приятелите си един от тях, застанал на около метър от нея.

— Познавам доста хора, които биха убили Айви — изръмжа вторият. После добави по-сериозно: — Но не и другите две, не и госпожица Къркууд или Беки.

— Мислиш ли, че е същият?

— Ами сигурно. Чух, че шерифът ги намерил все с цветя в ръцете. И това ако не е извратено?

— Цветя? Аз разбрах, че били свещи.

— Свещи? Е, какъв е смисълът? Ама и ти вярваш на всичко, Том…

Спорът заглъхна, докато заобикаляха сервиза, а след като колата й бе докарана, Каси напусна мястото и се отправи към следващата си спирка — супермаркета. Беше решила да свърши някои задачи, тъй като и бездруго бе в града. А и честно казано, държеше да добие представа за настроението на жителите му.

Касиерката в супермаркета, за разлика от механиците, не бе особено очарована от темата. Когато една клиентка пред Каси я попита какво мисли за убийствата, тийнейджърката доби вид, сякаш всеки момент ще заплаче.

— О, госпожо Холънд, направо е ужасно! Беки беше съученичка на сестра ми, а госпожица Къркууд бе най-милата жена. А чух… чух, че е сторил ужасни неща с тях, направо ужасни! Толкова съм изплашена, всички момичета се боят.

Клиентката промърмори няколко успокоителни думи, но бе ясно, че и сама не бе уверена в собствения си оптимизъм. Каси забеляза, че се оглежда предпазливо докато бута количката си към изхода на магазина.

Беше купила някои нетрайни стоки, но денят бе хладен, затова не се притесняваше, когато паркира колата си в центъра, заключи я и отиде да се поразходи. Позяпа витрините, заслушваше се в разговорите на минувачите, отби се в дрогерията^[1].

Младият продавач, чието име бе Майк — според надписа на значката му, явно се вълнуваше от факта, че действително го бяха разпитали полицаи. С готовност споделяше преживяванията си с нея, докато й наливаше кафето, което си поръча.

— Понеже Беки работеше тук — обясни той. — И настояваха да знаят дали сме забелязали някой да я следи или дебне, или дали ни е споделила нещо подобно.

— А беше ли ви споделила? — попита Каси, повече заради явното му желание да разговаря за това, отколкото заради своето любопитство.

— Нито думичка на когото и да е от нас. — Майк усърдно бършеше плота пред нея. — Не че разговарях много с нея, тъй като работата й бе отзад, в офиса, но госпожа Селби казва, че и на нея не е споменавала. И никой от нас не е забелязал някой да я е наблюдавал или следил, нищо подобно. — Сниши заговорнически гласа си: — А сега и госпожа Джеймисън, и госпожица Къркууд. Просто ужасно, нали?

— Да — съгласи се тя. — Ужасно. — Преди младежът да успее да продължи разговора си с нея, Каси се премести в едно сепаре с вестника и кафето си.

Статиите бяха доста сдържани, като се има предвид жестокостта на престъпленията. Последните убийства бяха заели първа страница, трагедията бе основното заглавие, но тонът на материала бе умерен и просто съобщаваше фактите — такива, каквито се знаеха. Две жени са били убити, вероятно в диапазон от няколко часа и на по-малко от миля една от друга. Извършителят е неизвестен. Полицията води разследването и ако някой е в състояние да даде каквито и да са сведения, би могъл да позвъни на публикувания номер.

На вътрешните страници с редакционните коментари един доста по-разтревожен глас питаше дали не се налага да бъде обявен полицейски час, да се назначат повече патрулиращи полицаи и да има повече прозрачност в действията на шерифа. Намекваше се, че той укрива подробности около престъпленията и че тези подробности, ако станеха известни, можеха да способстват добрите жители на Райънс Блъф да се защитят по-добре. Вероятно не било уместно да избират някого, който има само десетина години опит в полицията, независимо кой е бил баща му…

— О! — прошепна Каси, питайки се дали рутинната полицейска работа на Мат Дънбар ще му се отрази добре в политически аспект в близко бъдеще.

От собственото си проучване знаеше, че Дънбар бе натрупал полицейския си опит в Атланта, издигайки се до детектив малко преди да се върне у дома, в Райънс Блъф, когато баща му бе обявил, че се оттегля от длъжността шериф. Само коравосърдечен човек би казал, че наистина е спечелил изборите единствено благодарение на името си — и то не би било вярно. Беше квалифициран за поста си — това бе сигурно. А притежаваше и сравнително добър нюх към политиката, въпреки че се говореше, че е влизал в конфликт с градския съвет поне веднъж от встъпването си в длъжност. Във всеки случай вероятно нямаше по-подготвен за този пост в областта, със сигурност не и за разследването на поредица от убийства, така че хапливото издание звучеше по-скоро злобно, отколкото разумно.

Или паникьосано.

Няколко страници по-нататък следваха статии за Айви Джеймисън и Джил Къркууд — човешки разкази за живота на двете жени. Историята на Айви и добрите й дела бяха представени сковано, с нотка на престорена благочестивост, докато в думите за Джил звучаха топлота и искрена скръб.

Каси си даде сметка, че вестникът е свършил чудесна работа, щом е събрал толкова сведения за понеделничния брой, след като последните две убийства бяха извършени предишния ден, но не се съмняваше, че следващите броеве ще звучат все по-емоционално. Очертаваха се тежки дни.

Остави изданието настрана и замислено отпи от кафето си, съзнавайки смътно, че хората се движат из дрогерията — не смееше да я нарече аптека, тъй като никой друг не използваше това име, — пазаруват или просто се срещат. Това бе основното средище на центъра — факт, който бе открила много по-рано.

Но в онази част на салона със сифона за безалкохолни напитки имаше малко хора, затова Каси усети как някой спря край сепарето й. Вдигна глава и видя ослепително красива червенокоса жена — прекалено много, напомняше модел от подиумите и бе изключено да живее в този град.

Някак си по заобиколен начин Каси я разпозна.

— Госпожице Нийл? Казвам се Аби. Аби Монтгомъри. Познавах леля ви. Може ли да поговорим?

Зелени бикини. Каси отхвърли мисълта, признавайки си за пръв път, че способностите на ясновидка доказват факти, носещи само смущение.

Посочи отсрещната страна на сепарето:

— Моля, седнете. А аз съм Каси.

— Благодаря. — Аби седна със своето кафе. Усмихваше се, но въпреки че погледът й бе директен, зелените й очи си оставаха загадъчни.

Без дори да опита, Каси разбра, че се е изправила срещу още едно съзнание, в което бе невъзможно да проникне, и това определено я накара да бъде по-общителна от обичайното. Хубаво бе да не се налага да се тревожи особено, че трябва да бъде постоянно нащрек.

— Значи сте познавали леля Алекс.

— Да. Срещнахме се случайно няколко месеца преди да почине. Поне… аз си мислех, че е случайно.

— А не беше ли?

Жената се поколеба, после леко се засмя:

— Като се замисля, струва ми се, че тя желаеше тази среща. Искаше да ми разкрие нещо.

— О?

— Да — съдбата ми.

— Разбирам. — Не попита какво е било предсказанието. Вместо това каза: — Чувала съм, че леля Алекс е притежавала пророческа дарба.

— Чували сте?

Каси не се съмняваше, че Мат Дънбар е обсъдил способностите й с любовницата си. Беше много открит човек — буквално във всяко отношение — и би било в природата му да се довери на любимата си. Затова бе убедена, че Аби знае, че е ясновидка — или поне го твърди. Подозираше, че тази среща е нещо като изпитание. Или потвърждение.

— Бях съвсем малка — отвърна Каси, — когато майка ми и леля Алекс се скараха и никога не я видях или чух отново, докато не получих съобщение за смъртта й и разбрах, че съм наследила имота й тук. Затова в действителност са ми известни само малкото неща, дочути през детството ми.

— Тогава не знаете дали е познавала?

Гласът на Аби бе толкова спокоен, колкото и нейният, но напрегнатостта на позата й и побелелите кокалчета на ръката, с която държеше кафената чашка, подсказваха нещо, което издаваше силните й чувства.

Каси изрече съвсем внимателно:

— Никой ясновидец не е винаги сто процента прав. Често виждаме нещата субективно, понякога съзираме символични образи, които филтрираме през собствените си познания и опит. Ние сме по-точно преводачи, опитващи се да дешифрират езика, който разбираме само отчасти.

Аби се усмихна сухо:

— Значи отговорът е не.

— Не, не зная дали леля Алекс е била винаги права, но силно се съмнявам в това.

— Каза… каза ми, че имало разлика между предсказание и пророчество. Така ли е?

— Предсказанията не са съвсем по моята част, но майка ми винаги твърдеше, че съществува разлика. Предсказанието е флуид, видение на събитие, което може по някакъв начин да бъде повлияно от хората и техния избор, така че изходът от него не може да бъде ясно предвиден. Пророчеството, твърдеше тя, е много по-конкретно. То е вярна картина на бъдещето, което е невъзможно да се промени, освен ако не се намеси някой с определени познания.

— Определени познания?

Каси кимна:

— Да предположим, че една ясновидка е имала пророческо видение на заглавие от вестник, съобщаващо, че сто души са загинали при пожар в хотел. Наясно е, че няма да й повярват, ако се опита да ги предупреди, затова постъпва по единствения възможен начин. Отива в хотела и задейства противопожарната аларма, преди да бъде открит действителният пожар. Хората излизат. Но хотелът си изгаря. Заглавието, което е видяла, никога няма да съществува. Но събитието, което го е предизвикало, ще се случи.

Аби слушаше така съсредоточено, че дори се навеждаше напред през масата.

— Тогава едно пророчество може да се промени, но само частично.

— Така са ми казвали. Проблемът за ясновидката е да знае дали намесата й ще промени пророчеството, или ще го осъществи точно каквото го е видяла.

— Откъде може да знае?

— Според мен — не може. Така бих се подвела сама. Да интерпретираш видяното е достатъчно трудно. Но да се опиташ да предвидиш дали собственото ти предупреждение или участие е катализаторът, който ще предизвика точно онзи изход, който се опитваш да избегнеш… Просто не виждам какво остава да се прави друго, освен само да се гадае. И ако залозите са много високи, едно погрешно предположение може да ни излезе много солено.

— Да. — Аби сведе поглед към кафето си. — Да, разбирам.

Каси се поколеба, после попита:

— Ако нямате нищо против, какво ви каза леля Алекс? Предсказание на съдбата ви или пророчество?

Аби си пое въздух и срещна очите й, а на устните й трептеше лека усмивка:

— Пророчество. Каза ми… каза ми, че ще умра в ръцете на един луд.