Метаданни
Данни
- Серия
- Бишъп/Отдел за специални престъпления (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Stealing Shadows, 2000 (Пълни авторски права)
- Превод от неизвестен език
- Таня Танева-Гарабедян, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- helyg (2011)
- Корекция
- beertobeer (2011)
Издание:
Кей Хупър. Откраднати сенки
ИК „Хермес“, Пловдив, 2004
Редактор: Виктория Петрова
Коректор: Ева Егинлиян
ISBN 954-26-0171-9
История
- — Добавяне
Двайсет и първа глава
— Не можеш — възпротиви се Бишъп.
— Зная, че ти се иска да вярваш в това, но…
Агентът се приближи към нея и я сграбчи за китките, за да я възпре, когато тя понечи да се извърне.
— Не това имах предвид — изрече грубо.
Мат видя Каси да се вцепенява, да се взира в мъжа с изненада и нещо друго, което не бе в състояние да определи, но чувството пробяга по деликатното й лице като сянка. После Бишъп отново заговори с остър глас и моментът отмина.
— Ако открито докоснеш съзнанието му, ако влезеш през тази тясна вратичка, която е използвал за Шоу, връзката ще е толкова твоя, колкото и негова. Може да я задържи, да те въвлече по-дълбоко, да затвори обратния ти път. А какво ще се случи, ако ченгетата го застрелят и убият? И двамата знаем какво ще стане най-вероятно, защото Васек няма да позволи да го заловят жив. Ще се погрижи да го убият. И няма да те пусне. Ще си твърде дълбоко, Каси.
— Твърде дълбоко? — повтори Мат. — Искаш да кажеш, че няма да успее да излезе дори и ако той умре?
Бишъп пусна китката й:
— Би могъл да я задържи дори докато умира и да я повлече със себе си.
— Няма как да си сигурен. — Каси разтриваше разсеяно китката си, без да гледа към двамата мъже. — В най-добрия случай всичко е само теория. Освен това аз съм достатъчно силна, за да се оттегля.
— Не можеш да бъдеш сигурна — отвърна й той. — Този човек, това чудовище, е обсебено от теб. Проследил те е на три хиляди мили и когато те е открил, методично е разрушил останките от разума на Майк Шоу, за да притежава инструмент, чрез който да привлече вниманието ти, без самият той да се издава. Измислил е всичко това, създал е ситуация, която да те въвлече, да те впечатли с хитростта си. Наистина ли считаш, че някога ще те пусне, ако свалиш гарда си и се изложиш на показ, ако с готовност идеш в ръцете му?
— Достатъчно силна съм — повтори уверено тя.
— Не мисля.
Стрелна го с поглед, после извърна глава, за да се вгледа в шерифа.
— В едно можем да бъдем сигурни: ако не спрем Васек, той ще убие Бен. И после ще продължи да убива. Още жени, Мат. Вероятно тук, в твоя град. Това е най-добрият ни шанс да го пипнем. Знаеш го.
Мат беше полицай и схващаше логиката. Но мисълта да позволи на Каси да се пожертва го възпираше.
— Няма ли начин просто да го подразниш някак? Да привлечеш вниманието му само дотолкова, че да успеем с хората ми да се приближим? Ще са нужни няколко минути, най-много пет. Можеш ли да го сториш, без да му дадеш възможност да те повлече навътре?
— Разбира се, че мога.
— Не може! — възпротиви се Бишъп. — Всичко или нищо, Дънбар. За да привлече вниманието на този човек, тя ще трябва да се разкрие, да влезе и да се покаже. Струва си да се обзаложиш, че ще я сграбчи здраво. Ако се вмъкне в главата на копелето и вие го убиете, тя ще умре. — Отправи му тънка усмивка. — Но ще спасиш приятеля си. Вероятно си готов да платиш тази цена.
Шерифът направи крачка към агента, но гласът на Каси прозвуча учудващо меко:
— Бишъп, ако кажеш още една дума, ще съжаляваш! — Погледът й се впи в лицето на Мат и тя се усмихна. — Не бива да се тревожиш. Нищо няма да ми се случи. Няма никаква опасност, не забравяй. Ще го запомниш ли?
Мат я погледна, намръщи се само за миг, като че ли притеснен от нещо съвсем мимолетно. После отвърна на усмивката й:
— Ще го запомня. Няма опасност. Нищо няма да ти се случи.
— Да, нищо. Важното е да изненадате Васек и да спасите Бен. — Гласът й бе все така нежен. — Тъй че отведи хората си на позиция и когато сте готови, обадете ми се. После ми дайте точно пет минути, преди да действате. Става ли?
— Става, Каси. Ще оставя Дани тук с мобилния ми телефон и той ще докладва, когато сме готови.
Бишъп не пророни и дума.
— Вероятно ще ни отнеме петнайсет минути да стигнем и да застанем на позиция, но ще те уведомим — продължи Мат. — И ти обещавам: ще изведа Бен жив оттам.
— Разбира се. — Изрече го, сякаш просто нямаше никаква друга възможност.
Шерифът кимна решително и напусна стаята, след като предаде телефона си на младия и объркан полицай, който застана смутен до вратата.
Агентът посегна, взе един стол и го постави зад нея:
— Хайде седни, преди да си паднала.
Тя го стори, питайки се дали изглежда толкова зле, колкото се чувства. Със сигурност — не.
— Доста голям риск пое, като изразходи ценна енергия, за да успокоиш съзнанието на добрия шериф. — Гласът му не бе съвсем присмехулен. — Между другото Райън знае ли, че си способна на това?
Каси си пое въздух:
— И аз самата не бях наясно.
— Дънбар няма да е доволен, когато разбере, че си му погодила номер.
— Сигурно. Но няма да усети веднага. Не още. А когато го стори, вече няма да има значение. — Беше така уморена и напрегната от ужас и от тревогата си за Бен, а й предстоеше още толкова работа!
Бишъп облегна рамене на полицата над камината, кръстосал ръце пред гърдите си с безизразно лице, както винаги. Само белегът му изглеждаше побелял и гневен.
Каси се питаше дали агентът знае, че белегът е барометър на емоциите му.
— Планът е пълна лудост — заяви той, сякаш това имаше някакво значение.
— Може би.
— Дори и да допуснем, че проработи и Райън излезе жив оттам, няма да е благодарен на Дънбар или на мен. Ще ни обвини, че сме те използвали.
— Няма.
— Нима? Очакваш да реагира разумно? Когато види какво си направила, какво ти е струвало?
— Нищо няма да ми се случи.
— Не се опитвай да ме заблуждаваш! — прекъсна я той. — Влез в съзнанието му, а аз ще те измъкна.
— Зная.
— Нима?
— Да. — Усмихна се бегло. — Но не се тревожи. Няма да издам тайната ти.
За пръв път гласът му се смекчи:
— Не мисли за мен. Каси, това е лудост. Дори и във върхова форма, събрала всички сили, шансовете ти срещу Васек биха били нищожни. А така изтощена и капнала, така изплашена за Райън, когато едва ли мислиш ясно, не виждам начин да излезеш жива от това изпитание.
— Имам най-доброто основание на света да оцелея. Силата на волята е много важна, това ти е известно не по-зле, отколкото на мен. — Направи пауза, после добави: — Но в случай че стане нещо, предай на Бен…
— Какво да му предам, по дяволите? — Въпросът му прозвуча грубо на фона на заглъхващите й думи.
Каси поклати глава:
— Няма значение. Трябваше сама да му кажа, когато имах възможност.
— Мразя мелодрамите! — отвърна рязко Бишъп.
Въпреки всичко тя се засмя:
— Да, така си и мислех. Не се бой, повече няма да те подлагам на подобни изпитания.
Помълчаха няколко минути, после Бишъп изрече рязко:
— Каси, искам да ми обещаеш нещо.
— Стига да мога.
— След като влезеш, не пускай спасителната си връзка. Каквото и да каже или стори Васек, каквото и да ти покаже, не ме пускай.
— Добре. Ще се постарая.
— Аз — също — бе мрачният му отговор.
Настъпи тишина, нарушавана само от пукането на огъня и скърцането на обувките на Дани, докато пристъпяше притеснено от крак на крак. Каси седеше на стола и се взираше в пламъците, а Бишъп я наблюдаваше. Полицаят пък гледаше и двамата и почти подскочи, когато телефонът в ръката му звънна.
Вдигна го, изслуша съсредоточено, после отвърна: „Да, сър“ и без да го изключва, се обърна към Бишъп:
— Трябва да оставя линията отворена. Шерифът казва, че са се приближили, доколкото са посмели, и ще действат точно след пет минути.
Каси отиде и седна на дивана, за да вземе ботушите в ръце, и почти не забеляза кога Бишъп дойде и се настани до нея.
— Не прекъсвай спасителната връзка! — напомни й той.
Тя взе ботушите, притисна ги до себе си с двете си ръце и затвори очи. Агентът не откъсваше поглед от нея и в мига, в който видя издайническото потрепване на клепачите й, каза:
— Говори ми, Каси. Влезе ли?
— Да. — Гласът й бе кух, далечен, и той се намръщи.
— Знае ли, че си вътре?
— Да, да, знае.
* * *
— Каква беше тази работа с музикалната кутия? — попита Бен, наблюдавайки как похитителят му взема още един остър инструмент от количката и го разглежда. — Каси смяташе, че Майк я използва, за да я блокира. Но си бил ти, нали?
— Разбира се. Майкъл е толкова телепат, колкото и ти. Използвах я, за да разсея Каси и да поддържам концентрацията на Майк върху ритуалите. Беше необходимо.
— За да поддържаш контрола си върху него ли?
— Защо протакаш? — попита любопитно Боб. — Толкова ли е важен още един час живот?
— Задавал ли си този въпрос и на другите си жертви? — контрира го Бен.
— На няколко. Повечето не бяха на себе си, така че не получих задоволителен отговор.
Въпреки студа в стаята, Бен усещаше как по врата му се стича вадичка пот. Не бе трудно да поддържа разговора с чудовището, но имаше тревожното чувство, че все още не е съвсем ясно кой с кого си играе.
Искаше му се да може да се свърже с Каси. Да я докосне. Но дори и да знаеше как, по никакъв начин не желаеше присъствието й в стаята.
Онова, от което се боеше най-силно, бе реалната възможност Каси все пак да намери път дотам. Ако знаеше, че е изчезнал, щеше да опита да се свърже и отблъсната от стените му, щеше да се докосне не до неговото съзнание. Ако това побъркано чудовище бе и наполовина право за връзката между двамата, тя неизбежно щеше да влезе в контакт с тъмното зло.
Бен помнеше каква част от себе си бе рискувала за сравнително непознатите жители на Райънс Блъф. Какво би рискувала, за да спаси живота на любимия си?
Тази мисъл го ужасяваше.
Единственият изход бе да накара чудовището да говори, да продължава да търси слабо място в бронята му от самодоволство и да се надява, че ще успее да намери някак начин да се освободи, преди Каси Да дойде да го търси.
— Мога да ти дам смислен отговор — предложи той на похитителя си. — Още един час живот е важен. Още една минута, дори още една секунда. Защото докато остава някакво време, има вероятност то да се окаже достатъчно.
— Достатъчно за какво?
— За да те убия.
Боб се взря за момент в него, удивен, после започна да се смее. Но смехът му прекъсна внезапно и той се изправи на крака, сякаш забравил за ножа в ръката си, а чертите му придобиха предишното изражение на разсеяност. Очите му бяха далечни, нефокусирани. Гласът му се сниши до онази галеща нотка, която накара кожата на Бен да настръхне, а кръвта му да се смрази, щом чу думите му:
— Е, здравей, любов моя!
* * *
— Разбрал е, че си вътре? — настоя да знае Бишъп.
— Изненадан е — прошепна тя. — Не смяташе, че съм забелязала ботушите. — За момент замълча и чертите й се изкривиха от отвращение. — О, господи! Какви неща си мисли! Съзнанието му е толкова мрачно, толкова… зло. Той няма душа.
Бишъп хвърли поглед към часовника си.
— Успяваш ли да гледаш през очите му, Каси?
— Не. — Звучеше несигурно. — Задържа ме… твърде дълбоко.
— Задържа ли те?
Гласът й бе едва доловим:
— Иска да видя… тайните му места.
— Каси, чуй ме. Опитай да се отдръпнеш. Опитай се да погледнеш през очите му.
— Искам. Искам да видя Бен.
— Опитай. Много внимателно.
Последва цяла минута тишина, после тя потръпна. Очите й се отвориха, а зениците й бяха огромни и невиждащи.
* * *
Бен беше наясно, че връзката е била осъществена, че Каси или част от нея е там. Не знаеше дали може да го види, но за него бе очевидно, че похитителят му бе в нещо като транс: очите му бяха празни, бе концентриран изцяло навътре.
Нямаше да разполага с друг шанс.
* * *
— Каси?
— Не ми позволява да погледна. Това… му харесва. Харесва му да чува гласа ми в мозъка си. Иска да остана там… завинаги. Вратата. Ще затвори вратата…
Бишъп посегна и стисна здраво китката й.
— Каси? Дръж се за мен, Каси. Не може да затвори вратата, ако не му позволиш.
Дишането й се забави и стана повърхностно, а бледността на кожата й стигна дотам, че дори и устните й загубиха цвят.
— Опитвам… се — прошепна тя. — Толкова е силен… толкова силен. Ядосва се, разярен е, че… му се съпротивлявам…
— Дръж се за мен, Каси. Не се пускай!
* * *
— Дойде при мен. Знаех, че ще го сториш.
— Трябваше да дойда.
— Да. Предопределени сме един за друг.
— Не.
Васек усети шока при спокойното й отрицание, последван от гореща ярост. Да. Принадлежим си.
— Аз принадлежа на Бен. — Пълна сигурност.
— Объркана си, любов моя, но няма нищо. Ще ти покажа истината. — Използва способностите си, за да я обгради с присъствието си, да я хване и започне да я тегли по-дълбоко. Опита се да пререже обратния й път. Да пререже пътя й за бягство.
— Не съм твоя любов.
— Разбира се, че си.
— Не. — Някак си успя да му устои, да се предпази да не я плени. — А и ти не си част от мен. Независимо какво си мислиш, независимо колко пъти смяташ, че се промъквал в мозъка ми, без да зная.
Васек бе по-объркан, отколкото би си признал.
— Никога не си разбирала! Никога!
— О, така ли?
Смехът й се заби в мозъка му като сребърен кинжал.
— Никога не си знаела — обяви той, но твърдението бе кухо и тя долови тази празнота. Чувството му за превъзходство бе разколебано за пръв път.
— Разбира се, че съм знаела.
— Не ти вярвам! — Опита се да пробие увереността й, да изпита твърденията й, но присъствието й бе спокойно и хладно, изключително далечно. Усещаше него, но не и духа й. Долавяше онези мисли, които тя му позволяваше да приеме.
У него се надигна гняв — все по-разгорещен, все по-див. Не, нямаше! Никога не бе…
— Ти губиш.
* * *
Бен нямаше представа как е успял да разхлаби въжетата достатъчно, за да освободи китките си. Може би защото това чудовище нямаше голям опит с връзването на жертвите си, понеже обикновено ги убиваше набързо. Нищо чудно да е бил разконцентриран и затова — по-небрежен. Или пък просто отчаянието бе вдъхнало на Бен неподозирани сили.
Докато го правеше, разкървави китките си, но ръцете му все още можеха да действат, когато ги изхлузи от въжетата и се наведе, за да развърже глезените си. Не изпускаше от очи неподвижното, немигащо чудовище, молейки се да има време да прекоси късото разстояние между тях, да стисне хилавата му шия и да задуши това зло копеле.
Каси!
Беше я попитал какво би се случило, ако навлезе твърде дълбоко, а тя бе отговорила с тъжна усмивка, че просто няма да се върне. Колко дълбоко бе сега? И какво щеше да стане, ако чудовището, в чийто ум бе уловена, умреше, преди тя да успее да избяга?
Бен се поколеба само за секунда и в тази секунда нещо тежко строши прозорците и двама от хората на Мат залегнаха на пода с насочени към престъпника оръжия. А той се извърна към тях с изкривено лице и ужасен, тържествуващ поглед, отправен към Бен, когато ръката му се вдигна с блестящия нож в заплашителен жест, който всеки полицай би разпознал и на който би реагирал инстинктивно.
— Не! — изкрещя Бен, скачайки от стола.
Беше твърде късно.
* * *
— Каси?
В стаята цареше такава мъртвешка тишина, че Бишъп чу изстрелите по отворената телефонна линия. Бяха произведени почти едновременно, но успя да преброи три и при всеки от тях слабото тяло на Каси потръпваше. После очите й се затвориха, издиша тежко и се отпусна, съвсем безжизнена.
Облегна я на възглавниците и опита да намери пулса й. Беше толкова слаб, че едва го долавяше, а кожата й бе ледена.
— Каси? — Плесна рязко бузата й, но не получи никакъв отговор. Изкрещя през рамо на полицая: — Повикай Бърза помощ!
— Боже мой! — прошепна Дани. — Вижте косата й!
— Веднага повикай Бърза помощ!
10 март 1999 г.
— Направих всички възможни изследвания — Неврохирургът, когото Бен бе довел със самолет, се намръщи, взрян в бележките си. — Магнитно-ядреният резонанс показва отсъствие на тумор, кръвоизлив или оток на мозъка. Няма никакво видимо нараняване или травма, никаква болест, която да установим. Диша самостоятелно. ЕЕГ показва наличие на мозъчна дейност, макар и много необичайна според мен.
Бишъп, който стоеше от другата страна на болничното легло и се взираше през прозореца, се извърна, за да погледне към доктора.
— Тоест? — Гласът му бе хладен.
Доктор Роудс поклати глава:
— Искам да кажа, че има дейност в област на мозъка, в която обикновено тя е малка или отсъства, особено по време на кома.
— Това добър знак ли е?
— Не зная — отвърна директно лекарят. — Също както не зная и откъде се е взел този бял кичур в косите й така внезапно. Ако някой друг ми бе казал, че се е появил просто изведнъж…
— Бях там — каза Бишъп. — Появи се за секунди, когато загуби съзнание. Започна от корените и стигна до краищата.
— Медицинската литература твърди, че са бабини деветини — промърмори на себе си лекарят.
— Коригирайте я — предложи агентът.
— Може и да се наложи да го направя. По няколко въпроса. Просто не разбирам от какво е предизвикана комата. Няма никаква причина, известна на медицината.
Бен се обади, седнал до леглото:
— Значи твърдите, че нямате никаква представа какво й е?
— Зная, че е в кома, съдия. Но нямам понятие какво я е причинило. Не зная колко ще продължи. Може да се възстанови от само себе си. — Роудс явно се чувстваше безпомощен. — Съжалявам. Просто не сме в състояние да направим нищо. — Премести поглед от единия към другия мъж, после въздъхна и напусна стаята.
— Няма да се възстанови от само себе си — каза Бишъп.
— Ти беше спасителната й връзка. — Гласът му бе груб. — Защо я пусна?
— Ако я бях пуснал, щеше да е мъртва. — Гласът на агента бе спокоен, дори мек.
Бен посегна и докосна нежно бузата на Каси, впил очи в лицето й, както в продължение на дългите часове през изминалата седмица. В страховито неподвижното й лице.
— Тогава какво се случи, по дяволите?
— Казах ти. Беше затворена в съзнанието на един маниак, когато той умря. Не бе достатъчно силна, за да се освободи напълно от онази оттегляща се вълна психична енергия.
— Да се освободи напълно? Къде е тя?
— Някъде по средата.
Бен не се въздържа и се изсмя, но съвсем невесело:
— Господи! Много полезна информация!
— Сам попита.
— Виж, ако ще стоиш там и ще ми изливаш откъслечни мъдрости като Йода, поне ми кажи нещо, което мога да използвам, за да я върна.
— Добре. Ако държиш да си я върнеш, върви след нея.
— Как? Не съм медиум.
Бишъп се отдалечи от прозореца и тръгна към вратата, свивайки рамене:
— Тогава е загубена. Поръчай й заупокойна литургия и продължавай да си живееш живота.
— Копеле!
На вратата агентът се обърна и отправи към него настойчив поглед:
— Ти си единственият, когото е допуснала близо до себе си след повече от десет години усамотение. Единственият, който има буквално телесна връзка с нея. И единственият, който е в състояние да я върне.
След което излезе от стаята.
Бен се взира след него няколко минути, после погледна неподвижното, бледо лице на Каси. Най-сетне свикваше с чисто белия кичур в черната й коса над лявото слепоочие, но пълната й неподвижност го смазваше.
Беше опитал да й говори. Умоляваше я. Наблюдаваше как Роудс и персоналът се опитват с най-различни шумни и на вид болезнени методи да я събудят, но съвсем безрезултатно. Сърцето й биеше. Дишаше. Имаше и мозъчна активност.
Но не беше тук.
… буквално телесна връзка с нея.
Какво в крайна сметка означаваше това? Че понеже са били любовници, ги свързва нещо ли? Искаше му се да е така. Но през последната безкрайна седмица, когато седеше и я гледаше, говореше й, опитваше се да я достигне, така и не получи никакъв отговор.
Белият кичур му бе напомнил за леля й и в пристъп на отчаяние Бен прегледа дневниците на Александра Мелтън, търсейки нещо, с което да помогне на Каси. Откри неочаквана и поразителна информация, включително и факта, че Александра е оставила предупреждение към племенницата си да стои настрана от него, за да не бъде унищожена.
Предупреждение, което Каси явно бе пренебрегнала.
Научи, че майка й и леля й се бяха скарали заради това как да я възпитават, като майката настоявала на детето да бъде насадено силно чувство за отговорност да използва дарбата си в помощ на другите, докато лелята предупреждавала, че заложбите й са опасни и лесно могат да я унищожат, както собствените й ясновидски способности за малко не я унищожили.
Бен се надяваше, че има шанс да е открил някакъв отговор тук, смятайки, че оцеляването на Александра след някакъв психичен шок трябва да се отнася и до Каси. Но после разбра, че Александра бе оживяла само защото шокът не е бил така силен, както този на племенницата й. Тя е била изтеглена от побъркано съзнание, а не от умиращо.
Дневниците й не му предложиха никаква помощ, нито дори минимална надежда.
— Бен?
Обърна се и видя Мат, застанал до вратата.
— Никаква промяна — осведоми го тихо.
Личеше си, че приятелят му изпитва чувство на вина заради намесата си в историята с Каси.
— Аби иска да дойде да я види. Казах й, че утре вероятно ще е по-удобно.
— Да.
— Поръча ми да ти предам да не се тревожиш за Макс — живее си отлично при нас.
— Благодаря — кимна Бен.
— Обещах на Мери, че ще я закарам вкъщи днес, но Роудс изяви желание да ме замести.
Въпреки тревогите си Бен се усмихна тъжно:
— Въобразявам ли си или те двамата се харесаха от пръв поглед?
— Не си въобразяваш. — Мат се отпусна. — Роудс изглежда напълно лапнал, а Мери разправя на всички, че Александра Мелтън й е предсказала преди много време, че заради сина си ще се влюби във висок тъмнокос мъж и ще се омъжи за него.
— Заради мен? Е, вярно — аз го доведох със самолет от Рали. Погледна към Каси. — Радвам се, че съм бил полезен на някого.
— Тя ще се оправи, Бен.
— Зная. Зная, че ще се оправи. — Трябваше да си го повтаря, да продължава да вярва.
Мат понечи да се обърне, но се поколеба:
— Предполагам, че в момента изобщо не те интересува, но Шоу най-сетне проговори. И най-после научихме защо е използвал монетите.
— Защо? — попита, въпреки че наистина сега това не го интересуваше.
— Заради Васек. Част от садистичните му фантазии била нуждата да остави символ на привързаността си към жертвата. Наясно е бил, че обичайните му хартиени рози ще го издадат пред Каси, затова измислил монетите. А те са от колекцията на собствения му баща, заключена в банков сейф от двайсет години — може да се провери. Това е първата материална връзка между Шоу и Васек.
— Добре — отвърна Бен.
— Открихме и още нещо. За онези котенца, които Каси е видяла в главата на Луси Шоу. Явно Луси е имала любима котка и е била развълнувана, когато тя родила. Върнала се у дома след пазаруване един ден и намерила Майк, седнал на пода насред дневната. Кълцал котенцата на парченца със скаутското си ножче. Бил само на осем години.
— Боже господи! — възкликна Бен.
— Да. Ръсел се прибрал и заварил Луси да се опитва да… събере тези парченца… Оттогава именно горката жена се опитва да прави все това…
Бен се взря в лицето на Каси и почувства силна болка. Чудовища! Мили боже, колко още подобни ужасни истории бяха запечатани в ума й? И колко невероятно бе, че въпреки това е била в състояние да влезе в кабинета му и да предложи помощта си в опитите да се спре още един и изверг, тероризиращ града?
— Бен? Да ти донеса ли нещо?
— Не, благодаря ти, Мат.
— Добре. Ще се видим утре.
— Да. — Поседя там още няколко минути в тишината на стаята, после се изправи и се приближи до вратата. Върна се до леглото на Каси и седна.
Дълго размишлява за чудовищата, решително призовани в нежното и уморено съзнание — отново и отново — въпреки страха. После насочи мислите си към стените, с които се обгражда един мъж в опит да се защити от миналото си. Доста трудна задача, но лишена все пак от присъствието на чудовища. Стени, които изолират болката и спомените, но също и целебния дух на жената, в която бе влюбен.
Бен хвана хладната ръка на Каси, наведе глава над нея и започна да събаря стените си.