Бен се запита какво ли е да лежиш буден и сам в продължение на дълги, мрачни часове през нощта, обгърнат от ужас. Професионалистът в него отблъсна мисълта за това и той каза:

— Трябваше да ми се обадиш веднага. Уликите…

— Няма да се променят с изминаването на няколко часа. И без това не е оставил много. — Каси звучеше безкрайно уморена. — Но си прав, трябваше да се обадя незабавно. Съжалявам.

Бен си пое въздух:

— Знаеш ли къде е?

— Да, така мисля. Има един изоставен стар хамбар в северния край на града, на около пет мили.

— Зная го. Някога беше обор.

— Тя е… той я остави в гората зад хамбара. Не я уби там, но там я остави и мисля… мисля, че ще я откриете лесно. Не зарови тялото, нито се опита да го прикрие по някакъв начин. Всъщност… нагласи я някак си.

— Нагласил я е?

— Сложи я да седне, облегната на едно дърво. Много внимаваше да постигне желания ефект. Трябва да символизира нещо. — При последните думи гласът на Каси заглъхна и тя въздъхна. — Нямам идея какво. Съжалявам. Уморена съм.

Бен се поколеба и после каза:

— Ще ида да погледна.

— Преди да се обадиш на шерифа ли? — В тона й се долавяше горчиво разбиране.

Не му се щеше да си признае, че не желае да изглежда като още по-наивен глупак, ако тревогата се окажеше фалшива. Затова отвърна:

— Вероятно по-късно ще искам да разговарям с теб.

— Ще бъда тук. — Каси тихо затвори.

* * *

Зората тъкмо обагряше небето, когато Бен паркира джипа си край стария обор на Питмън. Завъртя фенерчето, което си бе донесъл, за да освети пътя си около хамбара, и пое през назъбения отвор в останките на оградата към гората зад постройката.

Беше тихо. Твърде тихо.

Не се наложи да върви дълго из гората, преди да спре и да задвижи бавно фенерчето в полукръг. Дърветата бяха голи, тъй като бе февруари, а ниската растителност — оскъдна, затова виждаше добре.

Когато светлината попадна върху нея, Бен в миг рязко си пое дъх.

Точно както Каси бе описала, жертвата седеше, облегната на едно дърво, с лице към хамбара, на видно място. Очите й бяха отворени, а главата — наклонена на една страна, с леко отворени устни, сякаш любезно изслушваше събеседника си. Ръцете й лежаха, скръстени в скута, с дланите нагоре. Беше напълно облечена.

Познаваше я. Беки Смит, момиче, което едва ли имаше двайсет и работеше — бе работило — в дрогерията, докато учеше в местния колеж. Искаше да стане учителка.

Гърлото й бе прерязано от ухо до ухо.

* * *

— По дяволите, Бен, нямаш ли разум? — Шерифът беше бесен и си личеше.

— Като че ли ти не би постъпил точно по същия начин! — Поклати глава. — Колкото и убедително да звучеше, не вярвах наистина, че ще открия нещо. Е, приближих се на около шест метра от тялото. Беше вече късно, когато осъзнах, че това е място на престъплението. Но нито съм я докосвал, нито съм размествал нещо.

— Защо не ми се обади, преди да дойдеш тук, дявол да го вземе?

Бен погледна край шерифа към задната част на хамбара, където повече от дузина полицаи, които Мат бе довел, внимателно преравяха земята. Слънцето вече се бе вдигнало, а тялото на Беки бе откарано.

Скоро нямаше да забрави гледката как закопчават трупа й в черния чувал.

— Бен?

— Вече сме го обсъждали, Мат. Не исках да приличам на магаре, ако те докарам дотук безпричинно.

— И затова дойде сам. Невъоръжен. Ами ако копелето не си бе довършило работата? Господи, още не бе напълно изстинала!

— Иска ми се да го бях заварил тук. Не съм някое двайсетгодишно момиче.

— Но може и да е имал пистолет. Помисли ли за това?

Обикновено Бен не би позволил на приятеля си да му се кара, и то на висок глас, на сравнително публично място, но познаваше Мат достатъчно добре, за да разпознае кога е силно разтърсен.

Последното убийство в община Сейлъм, като се изключеше настоящото, бе извършено преди десет години, когато Томас Бърд се бе прибрал по-рано от работа и бе заварил друг да топли леглото му. И то с госпожа Бърд. Случаят бе напълно разбираемо престъпление от страст.

Сегашното злодеяние обаче бе всичко друго, но не и разбираемо.

— Мат, може ли да оставим настрана безразсъдните ми действия, ако обичаш, и да продължим?

Устата на приятеля му се сви, но той кимна.

— Добре. Та след като си избран от добрите жители на община Сейлъм, за да залавяш престъпници, а аз да ги разследвам, бих казал, че ни чака работа.

— Да. — Мат изви глава, за да погледне към дейността, кипяща зад хамбара, и се намръщи. — И първото нещо, което искам да сторя, е да говоря с Каси Нийл.

Бен се поколеба, после отвърна:

— Най-напред с хората ти трябва да приключите тук. Защо аз да не отида да взема госпожица Нийл и да я докарам в участъка? Много ми е интересно какво ще каже.

Мат се обърна навъсено към приятеля си:

— Не е твоя работа да разследваш престъпления, Бен. Задълженията ти започват, след като хвана копелето.

— Но се улесняват значително, ако се включа по-рано — и ти го знаеш.

— Вероятно. Но може в този случай въвличането ти да е и лоша идея. Не си съвсем безпристрастен, нали?

— Какво държиш да кажеш с това, по дяволите?

— Явно имаш слабост към твоята крехка, така наречена ясновидка. Няма да позволя да ми пречиш.

На Бен му бе нужно известно време, за да проумее:

— О, ясно! Смяташ, че Каси Нийл е убила Беки Смит.

— А ти явно — не.

— Сигурен съм, че не е. — Бен бе доста изненадан от собствените си думи.

Но Мат като че ли ги очакваше.

— Аха. И си сигурен, защото…

— Казах ти: няма видима склонност към убийство. Още повече — за подобно на това. Хайде, Мат. Нужна е особена бруталност, за да прережеш гърлото на една жена от ухо до ухо. Недей да твърдиш, че си забелязал подобна черта у Каси.

— Първото, което човек научава като ченге, е, че най-очевидното обяснение е вероятно правилното. Каси Нийл описа сцената на местопрестъплението много добре. Смятам, че е така, защото я е видяла.

— Съгласен съм. Но не мисля, че е била тук.

— Стига с тези ясновидски глупости! Как не!

— Мат, опитай се да не бъдеш предубеден. — Бен още веднъж погледна покрай шерифа към униформените хора, търсещи улики, после тихо добави: — Нали знаеш онези предчувствия, които ме спохождаха в детството ни?

— Да.

— Е, и сега имам такова. Имам предчувствието, че това е само началото. — Върна погледа си върху лицето на приятеля си. — А ясновидските глупости може да са единствената ни следа.

* * *

Старото имение на Мелтън се състоеше от къща във викториански стил и различни допълнителни постройки, разположени на двайсет акра, на повече от десет мили от града. Александра Мелтън го бе купила през 1976 при пристигането си в Райънс Блъф от Западния бряг, явно с много пари, които да харчи само за себе си.

Тя бе доста странна особа. Обичаше да се облича в дънки и тениски, често комбинирани с необикновени шапки или развяващи се копринени шалове. Все още красива до самата си смърт, причинена от пневмония, прехвърлила шейсетте миналата година, имаше черна коса, с един-единствен тънък сребрист кичур над лявото слепоочие, а фигурата й бе така поразителна, че привличаше възхитени погледи всеки път, когато ходеше в града. А това се случваше рядко. Веднъж месечно за покупки, не по-често.

Странното бе, че Алекс Мелтън бе правила впечатление на сърдечна и общителна жена с жив, непосредствен маниер и голямо сърце. И все пак от самото начало бе дала да се разбере, че не желае и не се нуждае от гости и че няма намерение да се замесва в делата на общността.

Или пък в сърдечни дела очевидно. Бен бе чувал историите. Понеже бе така красива, не един мъж бе правил опити през годините, но е бивал твърдо — макар и любезно — отблъснат. Твърдеше се, че и една-две жени се били опитали, но получили същия решителен отказ.

Явно въпросът не бе в наклонностите на Алекс Мелтън, а в пълното им отсъствие.

Бен размишляваше за всичко това, докато джипът криволичеше по дългия прашен път към къщата, която сега принадлежеше на племенницата на Алекс. Беше казала, че няма нищо против изолираността. Било спокойно, поне до момента.

Освен това бе споделила, че бягала три хиляди мили, за да избегне съдбата си, но напразно.

Бен не знаеше дали вярва, че Каси Нийл е видяла собствената си орис, но бе убеден, че бяга от нещо. Още едно от предчувствията му нашепваше, че за него би било важно да разбере от какво.

Паркира джипа на кръглата алея пред къщата и слезе от него. За миг просто изучаваше къщата, забелязвайки, че постепенно ремонтират фасадата. Нови капандури, нова боя на парапетите на обикалящата я веранда, а предположи, че и входната врата с овални стъклописи също бе лакирана. Сградата и преди не бе изглеждала зле, но ремонтът определено я бе освежил.

Бен почука на вратата и Каси отвори, хванала четка в едната си ръка.

— Здравей! — поздрави той. — Бих казал „Добро утро“, но не е такова.

— Не, не е. Влез. — Отстъпи назад и отвори вратата по-широко.

Също както и в кабинета му, тя му отправяше директно само кратки погледи. Но тъй като този път косата й бе вързана и не прикриваше лицето й и бе облечена в дънки и тясна ватирана блуза, можеше да я разгледа много по-добре.

Не бе просто крехка. Беше почти призрачна.

— Кафето е горещо. Би ли желал? — Дори и да осъзнаваше изпитателния му поглед, не изглеждаше притеснена от него.

— Да, ако обичаш. — Последва я през просторната дневна с оскъдна мебелировка, където тя боядисваше малка масичка върху постлани вестници в средата на стаята, и влязоха в кухнята.

Каси изми четката си в мивката, после и ръцете си и наля кафе за двамата.

— Черно, нали?

— Да. Пак ли ясновидски способности?

— Не, просто отгатнах. — Подаде му чашата, без да докосва пръстите му, после отнесе своята до надрасканата стара дървена маса в средата на стаята. — Имаш ли нещо против да седнем тук? Трябва да се разсеят изпаренията от боята в другото помещение.

— Няма проблем. — Присъедини се към нея, сядайки на стола от другата страна на масата. — Винаги съм харесвал тази стая. — Беше топла и ведра, слънчева, с множество прозорци и боядисана в жълто.

— Значи си познавал леля ми?

— Бегло. Идвал съм тук няколко пъти. — Усмихна се. — Исках да спечеля гласа й, защото беше интересна жена.

Каси отпи от кафето си, впила поглед в чашата си.

— И аз така съм чувала. Тук са запазени опаковани много нейни вещи. Все някога ще трябва да ги прегледам. Изглежда, водела е дневник, освен цялата си кореспонденция. Може би най-накрая и аз ще я опозная. Но не бързам. Имам толкова много друга работа.

Бен таеше предчувствието, че е отложила преглеждането на вещите на леля си не защото е заета с друго, а просто защото още не е готова да се отвори дори към личността и спомените на една мъртва жена. Доколкото разбра от детектива в Лос Анджелис, Каси не бе просто наранена, когато се бе оттеглила тук преди шест месеца. Детектив Лоугън смяташе, че е била на косъм от пълен физически, емоционален и умствен срив в резултат на твърде многото преживени кошмари.

Прие обяснението й, поне за момента, и изрече само:

— Ремонтираш къщата?

— Не, само малко я осъвременявам. — Погледът й пробяга по лицето му, после отново се сведе. — Обичам да работя с ръцете си и с дърво.

— Да докосваш красиви предмети, защото не можеш да докосваш хора?

Тази забележка привлече погледа й към лицето му и този път той го задържа. Под светлите й очи имаше кръгове от изтощение, но не бе в състояние да прочете нищо в тях, и въпреки това усещаше така ясно топлината, сякаш бе посегнала и бе поставила ръка върху неговата. Чувството бе лишаващо от контрол, но Бен знаеше, че бе желал да го изпита отново.

— Съвсем просто е — отвърна тя.

— Нима? Избягваш физически контакт с хората по принцип или само с мен?

Каси поклати глава:

— Неудобно ми е. Телепатичните ми способности се проявяват при докосване. Много ми е трудно да блокирам мислите и емоциите на хората, когато съм в досег с тях. — Раменете й се повдигнаха и спуснаха.

— Значи просто избягваш докосването.

Тя върна поглед към чашата си:

— В човешкия мозък съществуват неща, които не бива да бъдат виждани и докосвани, неща, които сами рядко признаваме пред себе си. Фантазии, пориви, гняв, омраза, първични инстинкти. Обикновено са заровени дълбоко и там им е мястото. В най-тъмните кътчета на съзнанието ни.

— Онези, в които ти проникваш с поглед.

Отново сви рамене.

— Видяла съм достатъчно. Твърде много. Опитвам се да не надничам.

— Освен когато ти се натрапят убийци?

— Опитах се да го блокирам, повярвай ми. Не желаех да зная какво щеше да направи, какво направи.

— Но ако имаше дори малък шанс да го спреш…

— Но не успях, нали? Отидох при шерифа. Дойдох при теб. Дори отворих ума си и пропълзях до… най-мрачните му кътчета. И това не го спря. Никога не ги спира.

— Детектив Лоугън ми каза друго.

Каси поклати глава:

— Впоследствие ги залавят. Може би мога да помогна в това, може би не. Но хората все пак умират. И с нищичко не съм в състояние да го променя. — Гласът й бе мек.

— И затова избяга тук, така ли? Тук, в тази изолирана къща близо до малко градче, където се надяваше да намериш спокойствие.

— Нямам ли право на спокойствие? Както и всички други?

— Да, но не можеш да пренебрегнеш онова, което виждаш, както и аз, ако забележа някой намушкан на ъгъла на улицата. Ще трябва да помогна с каквото мога. Ти — също.

Каси си пое въздух:

— Прекарах десет години в полагане на усилия да помогна. Уморена съм. Просто искам да ме оставят на мира.

— Смяташ ли, че той ще те остави?

Тя запази мълчание.

— Каси?

— Не — прошепна.

На Бен му се щеше да го погледне отново, но очите й бяха впити в чашата с кафе.

— Тогава съдействай ни. Беки Смит бе едва двайсетгодишна. Студентка, която обичаше децата и мечтаеше да стане учителка. Заслужаваше този шанс. Помогни ни да заловим копелето, което й го отне.

— Не знаеш за какво молиш.

— Имам някаква представа. Зная, че ще ти струва много. Но се нуждаем от помощта ти. Трябва да направим всичко необходимо, за да го пипнем, преди да се измъкне. Или преди да убие отново.

Най-сетне погледът й се вдигна, за да срещне неговия, а от дълбините на очите й надничаше нещо, което го накара да потрепери. Нещо свито и болезнено.

— Добре — отвърна тихо. — Ще си взема якето.

* * *

— Е? — Шерифът бе почти открито враждебен. — Да го чуем.

Бяха в кабинета на Мат, седнали един до друг на столовете за посетители пред старото бюро, принадлежало на баща му, и Мат вече бе в отвратително настроение, защото хората му не бяха открили на местопрестъплението абсолютно никакви полезни улики.

А той не вярваше на ясновидските глупости, просто не вярваше.

— Не съм в състояние да ви съобщя много повече от вече казаното — започна Каси. — Убиецът е мъж…

— Как може да си толкова сигурна? — попита Бен. Каза, че самоличността не е съзнателна мисъл. А полът?

— Понякога. Но в този случай… — Избегна погледа му, забивайки своя в ръцете, скръстени в скута й. — Когато я гледаше… и планираше какво ще й направи… той съзнаваше… ерекцията си.

Шерифът леко се изчерви и се скова в стола си, но гласът му бе рязък, когато я репликира:

— Това не е било сексуално посегателство.

— Винаги са такива.

— Тази жена не бе докосната в сексуален смисъл — настоя той. — Предварителните доклади съобщават, че не е била открита семенна течност никъде по тялото й. За бога, тя беше все още с гащи!

— Това няма значение. Беше в състояние на сексуална възбуда, когато я дебнеше, и достигна освобождаване, когато я уби.

— Боже мой, била си в ума му по време на всичко това? — възкликна, стъписан, Бен.

— Да. Когато тръгна след нея в началото и после отново, когато я върза и бе… бе готов да я нарани. Този път бях у него за няколко минути. Не отне много време и точно когато я убиваше… успях да се измъкна.

Бен се питаше какво ли е да наблюдаваш — а може би дори да изпиташ лично! — оргазмът на един луд убиец и прецени, че това е несъмнено спомен, който Каси с удоволствие би изтрила. За пръв път започна наистина да разбира какво се крие зад тези изплашени очи.

Истински чудовища.

Шерифът си мислеше друго.

— Значи я върза?

— Не с въжета — обясни Каси. — С колан, струва ми се. За китките. Не върза глезените й. Той… той я накара да седи с разтворени крака.

Защо? — попита Бен.

— Някак си… беше част от постановката. Част от онова, което държеше да види. Присмиваше й се. Продължаваше да пъха ножа между краката й и да заплашва, че ще го забие в нея. Искаше тя да се страхува. И тя се страхуваше. Беше ужасена.

— Знаете го, защото сте го видели? — обади се Мат.

— Да.

— През неговия поглед?

— Да, шерифе.

Взираше се право в очите й, присвил подозрително своите:

— Трудно ми е да разбера подобно нещо, госпожице Нийл. Твърдите, че не познавате убиеца. Тогава как сте в състояние да виждате през неговия поглед? Да знаете какво чувства? Винаги ли улавяте мислите и намеренията на непознати? Както повредената пломба улавя разсеяни радиосигнали?

Тя поклати глава и обясни, както много пъти преди това:

— Може би съм докоснала нещо, което е пипнал. Най-вероятно е така.

— Какво нещо сте докоснали?

— Например… врата, през която току-що е минал. Нещо от рафтовете в някой магазин. Седалка в театъра, на която е седял предишната вечер. Или пък съм се сблъскала с него в бакалията. Нищо чудно очите ни да са се срещнали за момент на улицата. Но…

— Очите? — прекъсна я Бен. — Нещо толкова… безлично?

Каси леко обърна глава към него, но погледът й остана прикован в ръцете.

— Въпрос… на връзка. Никога не съм била способна да… да разчета нечии мисли без някаква връзка. Почти винаги е физическо докосване — или на човека, или на вещ, с която е бил в досег наскоро: предмет, част от облеклото.

— Но среща на очите? — повтори Бен. — Двама непознати на два различни ъгъла на улицата — реално ли е да е толкова мимолетно и просто?

— Бен, може ли? — намеси се шерифът.

— Въпросът е важен, Мат. Ако за осъществяването на тази връзка й е бил нужен само поглед…

Полицаят го прекъсна кисело:

— Зная много добре какво значи, Бен. Град, пълен със заподозрени. Ако допуснем, разбира се, че вярвам в тези глупости. Досега не съм чул сериозен довод да го направя.

— Каси знаеше, че някой ще бъде убит — отвърна Бен. — Каза ни го преди няколко дни. Тази сутрин ми се обади и ми съобщи, че се е случило и къде е станало.

— Да, и си наясно какво смятам по въпроса. Вероятно е знаела, защото е била там. Може би е била запозната с подробностите, защото е убила Беки Смит.

Каси за пръв път вдигна очи.

— Не. Не съм я убила. Дори не я познавах. — После челото й се смръщи. — Но всъщност и той не я познаваше.

— Какво? — Бен се наведе напред. — Не я е познавал?

Извърна глава и го погледна:

— Не. Дебнеше я. Знаеше коя е. Смяташе, че знае и… каква е.

— Какво имаш предвид с това каква е?

— Някак си… не бе такава, за каквато я считаше. Беше разочарован от нея. Може би заради нещо, което е казала или сторила. Беше й ядосан. Вбесен. И все пак… нямах чувството за близко познанство. А не предполагам, че и тя го е познавала в истинския смисъл на думата, преди да я сграбчи.

— Не е знаела кой е?

Каси поклати глава:

— Не съм сигурна, но мисля, че не. Може и да го е познала като човек, когото е виждала в града, може би дори редовно, но не останах с впечатлението, че действително й е близък. Разбира се, не е изключено и да се е дегизирал някак, макар че не ми се струва вероятно, ако е знаел, че ще я убие. Що се отнася до нея, тя го умоляваше да не я наранява, но така и не изрече името му. Ако го знаеше, ако го бе познала, вероятно щеше да го назове.

— И звуци ли чувате? — попита шерифът.

Бен нетърпеливо изруга, но погледът на Каси се върна към него и устата й се изви в лека усмивка, лишена от истинско забавление:

— Понякога е същото, като да включиш телевизора.

— Включете го сега! — подкани я той. — Да видим какво прави копелето в момента.

— Де да беше толкова лесно!

Столът му ядосано изскърца, когато се облегна назад.

— Да, така и очаквах. Не е съвсем като да включиш телевизора значи.

Явно Каси се бе натъквала на подобно отношение и преди.

— Съжалявам, шерифе. Ще ми се да можех просто да натисна копчето или да кажа вълшебната думичка и да се вмъкна в главата на чудовището, за да ви дам нужните отговори. — Пое си въздух. — Ако извърши ново убийство, вероятно ще се свържа пак. Убийци като този обикновено стават все по-настойчиви и възбудени, когато у тях започне да се надига страстта да убиват. Тези силни емоции се предават лесно. Сега… сега вероятно е в период на затишие. Много спокоен, може би уморен. Умът му е тих, задоволен. Не излъчва нищо. А без физическа връзка не съм в състояние да го достигна.

Бен хвърли поглед към Мат, но не каза нищо.

Последва миг тишина, после шерифът продължи мрачно:

— Период на затишие е фраза, която употребяват учените бихейвиористи в Куантико. Госпожице Нийл, да не се опитвате да ни убедите, че си имаме сериен убиец? На базата на едно убийство?

Каси видимо се поколеба:

— Не мога да го твърдя със сигурност. Зная само, у този човек има нещо ненормално. Нещо в начина му на мислене. А за него жертвата бе непозната или нещо такова. Убийците почти винаги са подтиквани от ярост, омраза, ревност, алчност, дори страх. Такива като него, които използват нож, се обливат в кръв… подобно нещо може да бъде сторено само в екстремно емоционално състояние. Трудно е да изпитваш подобни чувства към напълно непознат човек, чийто жизнен път никога не се е пресичал с твоя. Серийните убийци… си имат свои налудничави причини за убийство. И почти винаги избират непознати.

— Изглежда, доста сте сведуща по темата — вметна шерифът.

— Прекарах доста време в компанията на много добри ченгета. Научих толкова, колкото ми бе нужно, за да се опитам да им помогна. Толкова, че отдавна се простих със здравия сън. — Гласът й бе делови, лишен от самосъжаление.

— Чудовища — промърмори Бен.

Погледна го.

— Като дете майка ми ми казваше, че ако светна лампата, ще видя, че в гардероба или под леглото ми не се крие никакво чудовище. Тогава бе винаги права. Вече съм възрастна и чудовищата в живота ми не са под леглото, а в собственото ми съзнание, откъдето не мога да ги прогоня със светлината на лампата.

Шерифът остана равнодушен при думите й.

— Ходили ли сте при психоаналитик, госпожице Нийл?

— И то при доста. — Гласът й бе сух и лишен от емоции — като неговия. — Шерифе, не е проблем да ви дам множество препоръки. Потвърждение от много полицаи на Западния бряг, всичките така твърдоглави и рационални като вас. Те ще ви кажат, че също са хранили съмнения в началото. И също предложиха да поговоря с някого за тези… гласове и картини в главата си. Но ще ви уверят, че времето и опитът ги убедиха, че понякога невинаги, но понякога — успявах да им помогна в залавянето на убийците. — Пое си въздух, впила светлите си очи в него. — Независимо какво вярвате или не по отношение на способностите ми, шериф Дънбар, за едно си заслужава да сте съвсем сигурен: мразя ги. Не съм ги искала и не бих ги пожелала и на врага си. Не е приятно да ви изтръгнат от съня посред нощ и в ушите ви да отекват писъците на умираща жена, а миризмата на кръвта й да е толкова реална, че очаквате да сте потънали в нея. Не е приятно да седя срещу бюрата на такива упорити и подозрителни хора като вас и да говоря спокойно за жестоки престъпления и чудовища, които не могат да бъдат прогонени от дневната светлина или разума. Няма как да си представите колко мъчително и обезсърчаващо е за мен да бъда принудена да срина всички укрепления, които съм градила цял живот, и да се промъкна в ума на нечовешко същество. Затова стига, шерифе! Не съм убила онази бедна жена и тъй като това е истина, никога няма да откриете и най-малката улика срещу мен. А сега ще ви дам препоръките, които споменах: ако щете ги проверете, ако щете — не. Ако искате съдействието ми, ще сторя всичко, за да ви помогна. Ако ли не, ще се върна в спокойния си дом и живот. И следващия път, когато се събудя от писъците на жертва на покушение, ще запуша с възглавницата ушите си и ще се опитам по всякакъв начин да не обръщам внимание.

Бен погледна към Мат, но не каза нищо. Каси явно бе най-добрият защитник на самата себе си — поне що се отнасяше до ясновидските й способности — и ако някога щеше да се стигне до разбирателство между нея и скептичния шериф, то трябваше да бъде извоювано от тях самите.

Нямаше да е лесно.

— Не вярвам в ясновидци, госпожице Нийл — заяви Мат. — И на вас не вярвам.

— Това е ваше право, шерифе. — Гледаше го право в очите, а гласът й бе хладен, издаващ внезапно стоманен характер. — Съдия Райън ме помоли за помощ и се съгласих. Но няма да се правя на циркаджия заради вас, особено след като помощта ми е нежелана. Ако ме смятате за убийца, затворете ме. Когато се появи следващият труп, ще притежавам желязно алиби. Освен ако наистина не вярвате, че е възможно да се минава през стени и решетки.

Той пренебрегна забележката й:

— Предполагам, че нямате алиби за снощи?

— Същото като вашето. Бях си у дома, в леглото. Разбира се — сама.

— Какво имате предвид? — наежи се Мат.

— Че вие не сте били сам.

Бен не бе изненадан, но запази мълчание.

— Добра догадка, госпожице Нийл — отвърна полицаят.

— Не е догадка. Дори не се налага да се мъча, за да ви разчета, шерифе. Вие сте отворена книга. Дамата е червенокоса. Мисля, че името й е… Аби. Аби Монтгомъри.

— За бога, Мат! — възкликна Бен. — Ако Гари научи, ще те погне с пушката. Тя все още му е жена.

— Разделени са — отвърна рязко приятелят му.

— Не и в неговото съзнание.

Мат се вторачи в Каси:

— Сигурно сте ни видели заедно.

— И двамата сте много предпазливи — отговори тя. — Нищо не издавате на обществени места. Както каза съдия Райън, съпругът й не е приел раздялата. Има избухлив характер. Затова и бракът им се е разпаднал. — Намръщи се леко. — Внимавайте, шерифе. Внимавайте много.

— Иначе?

— Иначе няма да успеете да я заведете в Париж следващото лято, както възнамерявате.

Към следващата част или към съдържанието

Кей Хупър Откраднати сенки (3)

Метаданни

Данни

Откраднати сенки

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора глава

Кей Хупър
Откраднати сенки (3)