Кей Хупър
Откраднати сенки (12)

Единайсета глава

Когато отвори очи, не осъзна веднага нито къде се намира, нито как се е озовала там. Таванът над нея й се струваше смътно познат и накрая се досети — беше в дневната на къщата на леля Алекс.

Своята къща.

Странно. Последното, което си спомняше, бе… как стана тази сутрин, сложи кафето — усещаше мириса му — и изведе Макс да потича. И после…

Нищо.

— Върнахте се значи.

Обърна глава към гласа и осъзна няколко неща едновременно. Беше завита от главата до петите в одеяло, лежеше на дивана, с рамене и глава, подпрени на възглавници, и й беше така ужасно студено, че тялото й се тресеше.

Шерифът стоеше до камината, в която гореше огън. Беше облегнал рамо на полицата, пъхнал ръце в джобовете на черното си яке, и с едно око следеше кучето, което седеше само на няколко стъпки и се взираше в него подчертано враждебно.

— Бен нямаше време да ни запознае — призна й Мат някак сухо, когато погледът й се премести върху животното. — Добре че то вече го познаваше. Иначе нямаше да можем да се приближим до вас.

— До мен? Къде бях? — Мислеше си, че гласът й звучи малко разтреперан, но като се имаха предвид тръпките, едва ли бе изненадващо.

Не обърна особено внимание на объркването й.

— Вън, в полето, на север от къщата, на около стотина метра от нея. Лежахте в безсъзнание на снега, а кучето ви пазеше и лаеше до скъсване.

— В безсъзнание? — Замисли се за това, после поклати глава. — Къде е Бен?

— В кухнята. Отиде за горещ шоколад или бульон — което смогне да приготви по-бързо. — Продължи небрежно: — Когато не вдигнахте телефона, Бен бе убеден, че се е случило нещо. Затова дойдохме. Чухме кучето още като излязохме от колата и ви забелязахме няколко минути по-късно. Когато стигнахме, беше ясно, че не сте в добра форма. Бяхте бледа като платно, пулсът ви бе слаб — около двайсет удара в минута, и едва дишахте. Ако не бях успял да убедя Бен, че просто трябва да се стоплите, щяхте да сте вече на път за болницата.

— Откъде знаехте, че ми е нужно само това?

Мат се намръщи леко:

— Трудно е да се обясни. Просто ви погледнах и можех да се закълна, че чух глас в главата си, повтарящ думата студ отново и отново. Вашия глас.

Каси не се изненада много. Въпреки че все още не си спомняше какво се бе случило, ако бе потърсила помощ подсъзнателно, именно шерифът с открития си ум би бил способен да я чуе.

— Благодаря ви, шерифе — отвърна.

— Няма защо. Наричайте ме Мат.

Реши да не обсъжда явната промяна в отношението му. Вместо това се обърна към тихо ръмжащото куче:

— Макс, той е приятел. Бъди добро момче и легни.

Животното насочи повишеното си внимание към нея, но легна послушно на мястото си, потупвайки с опашка по пода.

— Благодаря ти — изрече Мат. — Изнервяше ме.

Преди Каси да успее да каже нещо, в стаята влезе Бен с голяма чаша в ръце. Не бе облечен като за съда. Небрежните дънки и пуловерът го правеха да изглежда доста по-млад и му придаваха опасно достъпен вид.

Очевидно бе чул гласовете им и не бе изненадан, че Каси е будна, но лицето му бе мрачно. Погледът, който впи в нея, бе така настоятелен, че тя трябваше да извърне своя.

Седна на дивана до краката й и поднесе чашата към устните й.

— Изпий това, Каси. Ще те стопли.

Беше горещ шоколад и или беше много хубав, или тя се чувстваше твърде измръзнала и жадна. Изпи две глътки, после успя да извади ръце изпод одеялото и да поеме чашата. Не бе случайно, че не го докосна.

— Благодаря, мога и сама.

Бен нито се възпротиви, нито коментира. Просто си седеше там, с една ръка на облегалката на дивана, а другата на коляното му, и се взираше безмълвно в нея. Тя знаеше, че се взира — усещаше го.

Мат се обади:

— За момента не си спомня какво се е случило вън.

— А какво помниш? — запита я Бен.

Каси се намръщи на чашата. Горещата течност сгряваше и премръзналите й ръце, и треперещото й тяло, но тя знаеше, че ще мине доста време, докато действително се стопли.

— Спомням си, че изведох Макс на утринна разходка. Спомням си, че се отдалечих от къщата и гледах към планините…

— Каси?

Дъхът й спря, очите й се затвориха, а усещанията и образите изплуваха от скривалището си в съзнанието й.

— О, господи! Спомних си! — прошепна.

— Разкажи ни. — Гласът на Бен бе тих.

Беше й нужен миг, за да овладее гласа си, и когато най-сетне заговори, предаде преживяното без емоции. Едва когато стигна до края на историята, гласът й стана леко пресеклив.

— Идваха към мен и… и не можех да избягам. Не бях в състояние дори да извикам. Просто ми ставаше все по-студено и по-страшно с приближаването им. После… точно преди да ме достигнат… всичко бе обхванато от мрак. Не си спомням нищо друго.

Не й бе необходимо да поглежда към Мат, за да се увери, че той се разкъсва между объркването и недоверието. Хвърли крадешком поглед към Бен и разбра, че все още я гледа, изражението му бе все така мрачно, и очите — непроницаеми. Нямаше представа какво мисли или изпитва.

— Значи тези хора бяха призраци? — обади се Мат.

— Предполагам.

— Предполагаш?

Каси насочи поглед към шерифа, предпочитайки да срещне неговите недоверчиви очи, отколкото неразгадаемия поглед на приятеля му.

— Да, предполагам. Не съм категорична, защото никога преди не ми се е случвало. — Пое си въздух. — Виж, способностите ми не са ми позволявали да… премина отвъд. Не съм медиум. Улавям мисли от живи същества, образи от събития, които се случват в момента или са станали наскоро. Не зная нищо за призраците.

— Ами онова, което видя в къщата на Аби? Твърдеше, че е възможно да си гледала през очите… на духа й мигове след смъртта.

Тя се поколеба:

— Казах, че е възможно, но не го вярвах. Въпреки че бе така странно, бях сигурна, че картината идва от спомените на жив човек, който стои там и гледа сцената. Но…

— Но?

— Но… някои от днешните ми усещания бяха подобни на усещанията от онзи ден, а не смятам, че те бяха спомени. — Поклати глава. — Просто не зная.

— Ако си видяла призраци — започна Бен, — кои са били те?

— Не познавах никого от тях. Но мисля, че всички са били убити.

Мат измърмори някакво проклятие.

— Струва ми се, каза, че нашият убиец е начинаещ. Ако е убил дузина хора…

Каси отново се поколеба, после поклати глава:

— Не мисля, че бяха негови жертви. Имам предвид… когато стоях в кухнята на госпожа Джеймисън, сякаш бях в съзнанието на някой, изучаващ сцената. Като че ли почти я видях от неговата перспектива: капещата кръв — така яркочервена, тялото с обърнати към мен обвиняващи очи… Беше много драматично, онези образи, сякаш всичко това бе… режисирано, за да предизвика силно емоционално въздействие. Днес имах същото чувство… или подобно. Сякаш виждах продукта на някаква адска фантазия. Не призраците на минали жертви, а по-скоро… герои, които той си представяше.

— Духовете на бъдещи жертви? — попита Бен.

— Вероятно. — Не го поглеждаше. — Но повече приличаше на… мокрите сънища на юноша психопат. — В мига, в който думите се отрониха от устните й, изпита проблясък на болезнен хумор. Дори и да бе девствена, определено не бе невинна. В главата й изникна реплика от стар филм, нещо за това, че е момиче — грешница.

Точно такава беше.

Тишината се проточи малко по-дълго и Каси я наруши, изричайки спокойно:

— Като се замисля сега, приближаването им към мен и това, че носеха части от себе си, ми напомня един филм на ужасите — за възкръсване на мъртвите, който гледах преди години. Нищо чудно нашият убиец да се радва на подобни сънища.

— Значи вече си в сънищата му? — попита Мат.

— Възможно е. Станах рано, може той да е спал до късно и да е сънувал.

— А ти си го уловила. — Гласът на Бен бе все още тих.

Мат издаде слаб звук — смесица от забавление и отчаяние:

— Каси, много ми е трудно да повярвам във всичко това.

— Зная, съжалявам. — Извърна глава и му се усмихна леко. — Нищо не е така просто, както ти се иска.

— Самата истина. Виж, дойдохме, защото имах намерение да те помоля да се опиташ отново да се вмъкна този тип, но очевидно…

— Мога да опитам.

— Все още трепериш — възрази Бен.

Каси не го поглеждаше:

— Добре съм. Малко премръзнала, но съвсем не уморена.

Мат хвърли поглед към Бен и се поколеба:

— По-разумно е да почакаме до утре. Лежането в снега изобщо не ти се е отразило добре, каквото и да го е предизвикало.

— Бих предпочела да опитам сега. — Каси придаваше непоколебимост на гласа си. — Трябва да овладея това, поне доколкото мога. Искам аз да установявам връзката.

Мат почака за момент, но когато Бен не се възпротиви, се съгласи с кимване:

— Донесъл съм една от монетите. Но…

— Но?

— Ами Бен каза, че впоследствие ще си в състояние да се вмъкваш в съзнанието на този тип, без дори да държиш нещо, което той е докосвал. Просто се питах дали не можеш да го направиш и сега.

Каси хвърли поглед към Бен, после му подаде чашата, като отново внимаваше да не го докосва:

— Хайде да опитаме.

— Правила ли си го преди? — попита той малко грубо.

— Не. Никога не съм опитвала. Но тъй като подсъзнанието му ме достига толкова лесно, любопитна съм да разбера дали и аз мога да сторя същото.

Мат най-сетне напусна камината, премествайки едно кресло близо до дивана, където щеше да има по-ясна гледка към Каси. Извади бележника и химикалката си и промърмори:

— Само за всеки случай. — После зачака.

Бен остави чашата на масичката за кафе, но не се отмести от дивана.

Каси отново пъхна ръце под одеялото и затвори очи, опитвайки се да се отпусне, да се концентрира. Трудно бе, когато Бен бе така близо. Той буквално я заковаваше на дивана, но дългогодишният й опит й позволи да отблъсне дори и тази разсейваща я мисъл.

Въображението винаги й бе помагало да се съсредоточи върху онова, което трябваше да направи, въпреки че държането на някакъв предмет обикновено ускоряваше процеса, така че образите бързо се сменяха от онези, видени през очите на убиеца.

Този път си представи пътека през тиха гора — и я последва. Нищо не я дебнеше. Нямаше шепот на мрачни гласове. Докато вървеше, се оглеждаше, заинтригувана от лекотата, с която се придвижваше. Когато стигаше до пътека, водеща в друга посока, оставяше инстинктът й да реши дали да я последва — и понякога го правеше, а друг път я подминаваше. Веселата песен на птиците започна да заглъхва, гората ставаше по-мрачна.

— Каси? — Гласът на Бен долетя в гората странно далечен и кух.

— Още не съм стигнала — отговори му, съзнавайки смътно, че и той я придружава в пътешествието й.

— Къде си?

— Следвам пътеката. — Усети, че се намръщва. — Странна пътека.

— В какъв смисъл?

— Не зная точно. Просто ми се струва странна.

— Разкажи ми.

Въздъхна малко нетърпеливо.

— Земята е гъбеста и мирише необичайно… като в мухлясал килер. А светлината сякаш идва от две различни посоки. Хвърлям две сенки. Не е ли странно?

— Чуваш ли нещо?

— Птиците. Но сега остана само музиката.

— Каква музика?

— Мисля, че е от музикална кутия. Но не съм в състояние да си спомня мелодията. Би трябвало, но не мога.

— Добре. Ако си спомниш, кажи ми.

— Ще ти кажа. — Продължи нататък, забелязвайки без чувство на притеснение как дърветата около нея добиваха уродливи форми, отсъстващи в природата. — Хмм.

— Каси?

— Какво?

— Къде си?

Тъкмо щеше да отговори, че все още е в гората, когато внезапно стигна до особено разклонение на пътя. Инстинктът не й подсказваше нищо, но въпреки това Каси хвърли мислено ези-тура и избра десния ръкав.

— Каси, говори ми.

— Пътеката се разклони. Двата ръкава кривваха в гората, тръгнах надясно. Това бе по-неотъпканата част.

— Мисля, че е време да завиеш и да се върнеш обратно.

Усети, че Бен се тревожи и се опита да придаде успокоителна нотка на гласа си:

— Добре съм. А и почти стигнах.

— Какво виждаш?

— Врата.

— Насред гората?

Преди да чуе въпроса му, не го бе сметнала за странно. Но сега се взря в огромната врата, която, изглежда, бе направена от солиден дъб.

— Хм. Бих могла да я заобиколя, но мисля, че трябва да мина през нея.

— Внимавай!

Нужно й бе известно време да открие дръжката, още повече че изобщо не бе дръжка, а лостче, маскирано хитро в дървото. Натисна го победоносно и после бутна вратата.

Гората изчезна. Пред нея се простираше гол коридор с врати вляво и вдясно. Миришеше още по-силно на вътрешността на отдавна забравен килер. Тръгна с въздишка напред.

— Каси?

— Виждам коридор с врати. Вървя направо по него. По дяволите! Много по-бързо е, когато имам водач.

— Водач?

— Нещо негово. Няма значение. Стигнах дотук и… — Отвори вратата в дъното на дългия коридор и в същия миг пътешествието й завърши. — О!

— Каси? Какво има?

Нямаше коридор. Нямаше гора. Никакви успокояващи образи. Само потискащата тежест на присъствието му около нея и обезпокояващото усещане за чуждо съзнание, обкръжаващо нейното — гледаше през неговите очи, защото нямаше друг избор.

— Той е. — Всички следи на спокойствие и лекота бяха се стопили.

— Къде е?

— Някаква стая. Просто стая. Завесите са дръпнати. Лампи. Има легло. Седи на него.

— Какво прави той, Каси?

Така внезапно бе връхлетяла при него, че се пазеше да не издаде присъствието си и се опита да стои съвсем тихо и неподвижно.

— Майстори… нещо.

— Какво?

Замълча за малко, после дъхът й заседна в гърлото:

— Парче тел с дървени дръжки във всеки край. Прави примка за душене.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Можеш ли да се огледаш? Можеш ли да ни разкажеш повече?

— Виждам само онова, което вижда и той, а сега гледа ръцете си как… галят оръжието. Харесва му.

— Виж ръцете му. Разгледай ги. Какво можеш да кажеш за тях?

— Млади, силни, няма белези, освен… от вътрешната страна на китките. Гризе си ноктите, но са чисти. Нищо друго.

— Знаеш ли какво си мисли?

— Страхувам се да се вслушам.

— Трябва! — нареди й друг глас.

— Мат, не се бъркай! Каси, не го слушай, освен ако, не си убедена, че си в безопасност.

— Мисля, че ще успея да се скрия от него. Но…

— Но какво?

Чувстваше се загубена:

— Нищо. Ще се вслушам.

— Внимавай.

Тя се сви неподвижно и предпазливо се заслуша. Отначало шумотевицата на мислите му бе като радиосмущение, болезнено пращене в главата и, но пукането и пращенето бавно избледняха в съзнанието й и тя успя да пресее всички фонови шумове.

— Мисли си за онова, което ще направи… с нея.

— С коя? За кого си мисли той, Каси?

— Той… Няма самоличност. Просто нея. Така я нарича. Тя ще съжалява. Тя ще бъде изненадана. Тя… ще умре бавно.

— Мамка му!

— Мат! Каси, мисли ли си нещо друго, което би могло да ни помогне? За някое място или конкретен ден?

— Просто… скоро. Няма търпение… да го стори. И този път иска да я държи, докато умира. Затова е примката. Иска да я почувства… О, господи!

Изпълзя от ума му толкова бързо, колкото успя, а ом се измъкна, коридорът и гората се завъртяха и се размазаха. После отново влезе в себе си. Тялото й бе студено, разтреперано и много по-уморено, отколкото преди, но поне се бе завърнала.

— Каси?

Отвори очи и бавно погледна към Бен. Забеляза, че е необичайно блед. Дали ужасът й бе прозвучал така всепоглъщащо, както го бе усетила?

— Съжалявам. — Гласът й се чуваше съвсем слабо, но не бе в състояние да направи нищо по въпроса. — Трябваше… Не можех да остана там.

Мат попита:

— Какво си мислеше той? Какво не можеше да понесеш да слушаш?

Тя си пое въздух и се опита да овладее гласа си:

— Тази жена смята да… да изнасили. Иска да бъде в нея, когато тя издъхва.

Бен изръмжа, но Каси не отместваше очи от шерифа.

Лицето на Мат бе мрачно.

— И нямаш представа коя ще е следващата?

— Не. Но предполагам, че вече я е набелязал. Чувството на очакване бе силно. Беше същото като онова, което усетих първия път, когато следеше Беки. Съжалявам, Мат. Вероятно ако бях успяла да остана у него, щеше да си помисли как изглежда тя или къде е била, когато я е наблюдавал. Мога да опитам отново…

— Не! — Гласът на Бен бе непоколебим. — Не сега. Преди може и да не беше изморена, но сега си изтощена. И продължаваш да трепериш.

Каси все още отказваше да го погледне.

— Не ви дадох никакви полезни сведения. Трябва да пробвам пак, и то скоро, иначе ще убие това бедно момиче и един господ знае още колко други.

— Но няма да ни помогнеш, като се самоубиеш.

— Познавам границите на възможностите си. И съм по-силна, отколкото изглеждам.

— Нима?

— Да.

Докато говореха, погледът на шерифа се местеше от единия към другия, но когато Бен не отвърна на последното й решително изявление, Мат се намеси:

— Ако извадим късмет, няколко часа няма да са от значение. Защо не си починеш, можем да опитаме отново в късния следобед? Колкото си по-силна, толкова по-добри шансове имаме да научим нещо полезно, нали?

Каси не бе глупава:

— Да. Добре.

— Обещай да не опитваш сама, без подсигурителна връзка — настоя Бен.

Понечи да му изтъкне, че повечето й контакти с убиеца бяха станали насаме, без наличието на спасителна връзка, но нещо в гласа му я предупреди, че напомнянето няма да му хареса.

— Добре.

— Обещай.

— Току-що го направих.

Бен шумно си пое въздух, после каза:

— Мат, ще ни оставиш ли за минутка, ако обичаш?

— Разбира се, ще почакам в колата.

Каси го наблюдаваше как излиза от стаята. Чу как входната врата се затваря леко зад него. А когато тишината се проточи твърде дълго, най-сетне погледна към Бен.

— Какво става? — попита тихо той.

— Какво имаш предвид? — Гласът й звучеше уклончиво дори за самата нея.

Бен се намръщи.

— Да изреждам ли? Добре. Миналата вечер се чувстваше съвсем удобно с мен, днес очевидно — не. Отказваш да срещнеш погледа ми. Не желаеш да ме докоснеш. Дистанцирана си. Каси, не е нужно да съм ясновидец, за да усетя, че нещо се е променило. Какво е то?

Само за миг бе изкушена да му признае истината. Мечтаех си за теб като някоя глупава ученичка, но вече престанах — това е всичко. Въпреки че бе искрена по природа, оказа се неспособна да го изрече. Вместо това чу се да изрича хладно:

— Нищо не се е променило, Бен.

— А миналата нощ?

Не бе напълно сигурна какво точно я пита, но все пак отговори:

— Мисля, че го наричат затишие пред буря. — Сви рамене, осъзнала отново, че е завита с одеяло, буквално неподвижна. А той бе твърде близо. Притесняваше я и я караше да бъбри прекалено. — За малко… забравих за лудия на свобода. Забравих за отговорността си да поддържам високо гарда и… и необходимостта да бъда сама.

— Кой твърди, че е наложително да си сама?

— Нужно е. За мен поне. И винаги е било така. — Стремеше се да не задълбочава нещата, да звучи небрежно, но знаеше, че изглежда направо нещастна, когато добави: — О, просто си върви, Бен, моля те.

Той внезапно се наведе напред и вдигна едната си ръка, за да погали лицето й.

— Не ме моли за това, Каси.

Остана абсолютно неподвижна, взирайки се в него. Лицето му бе някак различно — сякаш внезапно се показваше една част от него, която никога не бе зървала. Не знаеше какво вижда, но то трогна у нея нещо, което не бе разбуждано дотогава.

— Какво има у теб? — прошепна той, явно повече на себе си, отколкото на нея. — Така предпазлива и далечна, така изплашена да не те докоснат. И въпреки това не мога да не те желая, да не се нуждая да те докосна. Може и да не си в състояние да четеш мислите ми, но не успявам да те изтръгна от тях, Каси.

Пръстите му проследиха линията на челото и челюстта й, а палецът му погали скулите й и когато тялото й потрепери в отговор, Каси разбра, че единият от тях си играе с огъня.

— Наистина… трябва да си вървиш — успя да изрече несигурно.

— Зная. — Ръката му вече бе обхванала тила й, палецът му бавно галеше устните й, а очите му не се отделяха от лицето й. — Повярвай, зная. Зная, че моментът не е подходящ, че онова, което искам от теб, ще отнеме цялата ти емоционална енергия. Зная, че в момента си уморена. Зная дори, че вероятно ще ти бъда лош любовник, като се отчете миналото ми. Наясно съм с всички логични, практични причини да си тръгна и да те оставя насаме.

— Но? — Каси се изненада, че думата бе разбираема. Дрезгавият му глас бе също толкова галещ, колкото и докосването на пръстите му, и тялото й, допреди няколко мига сковано от студ, сега трескаво гореше.

— Но ми е трудно да си наложа разумно държане. — Устните му докоснаха леко нейните и се отдръпнаха. — Желая те, Каси. Не съм възнамерявал това да се случи и един господ знае как ще свърши, но те желая. И… имам чувството, че ако те пусна сега, ще те загубя завинаги.

— Аз… няма да ходя никъде.

— Опитваше се да ме отблъснеш, да ме държиш настрана. Мислиш ли, че не го усещам?

Устоя на порива да притисне лице към галещата я ръка:

— За твое и за мое добро. Повярвай ми, Бен, от мен ще излезе лоша любовница. Няма да съм добра за теб. Нито за който и да е мъж.

— Вероятно съм готов да рискувам.

— Може би аз не съм.

Очите му бяха полупритворени, мрачни и така напрегнати, че сякаш я теглеха.

— Струва ми се, че и двамата нямаме избор.

В гласа му се долавяше нещо подобно на нежелание и то я накара да отвърне:

— Не ме познаваш.

— Зная всичко, което ми е необходимо.

— Не, не знаеш, Бен. Прекалено обременена съм. Твърде много чудовища ме дърпат за петите. — Преглътна с усилие. — Не мога…

Устните му покриха нейните — топли и твърди и така неочаквано познати, че тя не бе в състояние да сдържи собствения си мигновен отклик.

Почти без да помръдва, Каси извади ръце изпод одеялото и посегна към него. Едната й ръка се притисна към гърдите му, сякаш го отблъскваше, но другата се плъзна по рамото и стигна тила му. Докосването й бе внимателно, но не срамежливо, и когато Бед вдигна глава, тя издаде звук на разочарование.

— Не можеш ли?

— Не играеш честно — отвърна му тя, омаяна от дрезгавината на собствения си глас.

— Не си играя, Каси, чуй ме. Поне за миг забрави за отвратителния момент. Отстрани онзи маниак! Отдалечи се от всичко — виж само нас двамата в тази стая!

Не е толкова трудно, мислеше си тя. Всъщност дори е опасно лесно.

— Добре.

— Кажи ми, че не ме желаеш.

Пое си въздух и издиша бавно:

— Знаеш много добре, че не мога.

Усмихна се.

— Добре. Именно това е отправната ни точка.

„Отправната точка за къде?“ Но не зададе въпроса, защото подозираше, че отговор няма. Вместо това попита:

— Имаш ли представа каква лудост е това?

— Ще се изненадаш. — Целуна я кратко, но настойчиво, после се отдели от нея. — По-добре да си вървя и да те оставя да си починеш малко, особено след като с Мат ще идваме отново след няколко часа.

Беше забравила за това. Беше загърбила и факта, че шерифът чака отвън, вероятно в патрулката си, при работещ двигател. След като си спомни, протестът замря в гърлото й.

— Добре. Добре.

Бен изглеждаше леко развеселен, но погледът му все още бе помръкнал и на лицето му бе изписано онова странно изражение, което тя не можеше да определи.

— Ще ти се обадя, преди да дойдем, но предполагам, че ще е около пет.

— Добре. Тук съм.

Отдалечи се на крачка, но после се поколеба:

— Не забравяй обещанието си. Не се опитвай да се свържеш с този тип без подсигуряваща връзка.

— Няма.

Не се сбогува с нея. Наблюдаваше го, докато се изгуби от погледа й, и чу как входната врата се отваря и затваря. После просто легна на дивана, без да усеща вече студ или дори умора, само с обезпокояващото чувство, че току-що внезапно е завила зад някой ъгъл.

И нямаше никаква представа какво я очаква там.

* * *

Мат сгъна вестника си, когато Бен се качи в патрулката, и без да губи време, обърна колата и потегли обратно към града. И двамата мълчаха, докато се отдалечаваха от заснежената алея на Каси, след това разговорът им бе кратък:

— Ако искаш съвета ми… — започна Мат.

— Не го искам.

Шерифът хвърли поглед към приятеля си, после измърмори:

— Добре. Тогава просто ще си шофирам.