Кей Хупър
Откраднати сенки (21)

Двайсета глава

Последва дълга тишина, после Мат изрече внимателно:

— Пътищата са в ужасно състояние. Нищо чудно да е спрял, за да изтегли някого от канавката. В джипа си има вериги и крик. Вероятно така е станало. Ще пратя патрулка в тази посока.

— Щеше да се обади на някого от нас.

— Може да не е имал време. Не се паникьосвай, преди да разберем има ли причина.

Гърлото й бе така пресъхнало, че едва преглъщаше.

— Идвам в града — каза твърдо.

— Каси, чуй ме. Не се шегувах за медиите. Има три новинарски коли пред участъка и навсякъде е претъпкано с журналисти. Не ти трябва да идваш.

— Мат…

— Стой в готовност. Ще проверя какво е станало и ще ти се обадя в мига, в който науча нещо.

— Побързай — прошепна тя. — Моля те, побързай!

В продължение на един безкраен час Каси кръстосваше стаята и гризеше ноктите си, а въображението й се развихряше. Въпреки че знаеше, че няма да е в състояние, опита да се свърже с Бен, казвайки си, че просто не е възможно нещо да му се е случило, без тя да разбере. Би го почувствала.

Но чувстваше само собствения си ужас.

Когато патрулката на Мат спря на алеята й, бе наясно, че новините са лоши. Вцепенена от страх, излезе на верандата, за да посрещне шерифа и Бишъп, а лицата им говореха, че инстинктът не я е излъгал.

— Не е мъртъв — изрече тя.

— Не, не е. Поне така смятаме. — Мат хвана ръката й и я поведе обратно към къщата, а физическият контакт й вдъхна острото усещане за тревогата му.

Каси седна на дивана, взирайки се ту в единия, ту в другия.

— Какво означава това така смятаме?

Мат седна до нея.

— Открихме джипа, но не и Бен. Изглежда, спрял е, за да отмести паднало дърво от пътя. Глупак! Колата му би успяла да мине през него без проблем. Мислел е за онези след себе си.

— Не разбирам — каза тя. — Ако не е бил в джипа, тогава къде е? Какво се е случило?

От мястото си до камината Бишъп отговори:

— Имаше следи от гуми, сочещи, че зад него е дошло друго превозно средство. И дървото не е паднало от само себе си.

— Искаш да кажеш, че е било капан?

Мат кимна:

— Така мислим, Каси. Изглежда, някой е спрял, уж за да помогне на Бен. После го е отвлякъл, вероятно след като го е ударил. Имаше… открихме малко кръв на мястото. — Бързо продължи: — Един от моите хора оглежда най-подробно цялото местопрестъпление, а изпратих да доведат и кучетата, но не очаквам да уловят кой знае каква следа. В участъка разглеждат регистрите и проверяват дали ще намерим някой, който би таил особено силна злоба към Бен.

Каси опита да се съсредоточи:

— Кой? Кой би направил подобно нещо?

— Като всеки прокурор и бивш съдия, и той си е създал някои врагове, и въпреки че всеки от тях би могъл да го изтласка от пътя, залагането на такъв капан надминава очакванията ми. Това беше… не зная… някак си лично. — Мат размени поглед с Бишъп, после допълни: — Открихме нещо на предната седалка на джипа.

— Какво?

Шерифът бръкна в джоба на якето си и извади найлонова торбичка за веществени доказателства. Вътре имаше малка червена роза, грижливо изработена от хартия.

— О, боже мой! — прошепна Каси.

* * *

Главоболието бе намаляло до тъпо пулсиране и кръвта на бузата му бе изсъхнала, но Бен все още се чувстваше отвратително. Всеки път, когато извърнеше рязко глава, му се завиваше свят и му се повдигаше, а неколкократното крещене с напразната надежда, че някой друг — освен похитителя му — би го чул, му бе донесло само допълнителни болки и гадене. Измръзнал и схванат, продължаваше да сгъва пръстите си, надявайки се да предотврати пълното вкочанясване и да разхлаби въжетата, стягащи китките му към облегалките на стола, на който седеше.

Беше проучил всеки сантиметър от стаята, но нямаше много за гледане. Беше почти гола, с два прозореца с плътни завеси, стар килим, зацапан и протрит. До затворената врата имаше още един стол. Имаше и камина, където гореше слаб огън и посмекчаваше студа. Единствената друга светлина идваше от нелепо елегантна лампа, поставена между прозорците.

Така че единственото, което даваше сигурен ориентир по отношение на мястото, където го държаха, бе наличието на някакво електричество, въпреки че не го хабяха за отопление. Това и настоящото му положение му подсказваха, че похитителят му не е особено загрижен за благополучието на пленника си. Металният стол, за който бе вързан, се намираше точно в центъра на стаята, захванат с винтове за пода, и няколкото опита го бяха убедили, че само с мускули трудно би успял да го помръдне. Радваше се, че китките му бяха приковани към двете странични облегалки, а не зад гърба, но дори и позата да бе по-удобна, не му позволяваше прилагането на достатъчно сила, за да отмести стола.

Но мислеше, че малко е разхлабил въжетата — освен ако просто не си въобразяваше.

Първоначалният шок от безпомощното му състояние най-сетне бе отминал и бе заместен от гнева и слисването. Смяташе, че страхът несъмнено ще се добави по-късно. В първите дълги минути на тишина съзнанието му беше заето от въпроса кой го мрази достатъчно, за да извърши това.

Смътно си спомняше, че бе спрял джипа, за да отмести паднало на пътя дърво — и нищо повече. Предполагаше, че някой е дошъл отзад и го е ударил с нещо тежко.

Но кой?

Навремето бе изпратил в затвора няколко души, но не бе в състояние да се сети за никой, достатъчно силно подразнен, за да организира отвличането му. Подбраният момент също му се стори изключително странен. След като практически всички в областта бяха обзети от облекчение при залавянето на серийния убиец, кой би се замислил за стара омраза?

Продължаваше да разхлабва въжетата, възползвайки се от самотата си в стаята, защото не хранеше илюзии, че тя ще трае дълго. И се оказа прав.

Когато мъжът влезе в помещението няколко минути по-късно, бутайки количка, покрита с бял плат, първата мисъл на Бен бе, че му е напълно непознат. Среден на ръст, жилав, но неособено висок или кой знае колко силен на вид, с права коса и с нездрав цвят на лицето — като на човек, който не прекарва много време на открито. Единствената необикновена физическа особеност, която забеляза, бяха несъответстващо едрите му крака и ръце, които му придаваха малко комичен вид. Чертите му бяха правилни, дори приятни, а на физиономията му бе изписана полуусмивка.

Точно тя накара Бен да почувства внезапно и остро студа в стаята.

— Здравейте, съдия! Нали така ви наричат? Съдии? — Гласът му бе дълбок, а тонът дружелюбен.

— Някои хора. — Инстинктите му подсказваха да сдържа както остроумието, така и нервите си, да отпусне тялото си и да говори спокойно. Но косъмчетата на тила му бяха настръхнали.

— О, май това се отнася до повечето хора. И на вас ви харесва.

— А аз как да ви наричам? — попита Бен.

Мъжът се усмихна, откривайки равни бели зъби.

— Какво пише на всички фланелки напоследък? Жената на Боб, Шефът на Боб, Братът на Боб. Наричайте ме просто Боб.

— Добре, Боб. Мога ли да зная с какво съм те вбесил?

— Може, но няма. — Взе стола до вратата и го постави до покритата количка, на няколко крачки срещу пленника си, и седна. Въплъщение на спокойствието, той събра двете си големи ръце в скута и продължи да се усмихва мило.

— Да поиграем ли на гатанки?

Боб поклати глава.

— О, с удоволствие ще ви информирам, съдия. В края на краищата нали в това е смисълът? Никой не бива да умира, без да узнае защо.

— Тогава кажете ми.

— Заради най-старата мъжка игра, съдия. Съперничество.

— Ясно. И за какво си съперничим?

— Ами за нея, разбира се. За Каси.

Бен овладя импулса да се нахвърли върху другия и запази хладния си тон:

— А аз си въобразявах, че трябва да се тревожа само за агента от ФБР.

Усмивката на Боб се разтегна.

— Бишъп? Не е нужно някой от двама ни да се безпокои за него, що се отнася до Каси. Не е влюбен в нея. Харесва му да вярва, че я разбира, но всъщност не е така. Аз съм единственият, който я разбира.

Достатъчно лошо бе, че похитителят му познава Бишъп. Галещите нотки в гласа му, когато изговаряше името на Каси, започваха да карат Бен да настръхва.

— Откъде се сдобихте с това специално прозрение?

— Много е просто, съдия. Разбирам Каси, защото — за разлика от вас с Бишъп или който и да е мъж в живота й — аз съм част от нея. От години съм в съзнанието й.

* * *

— Бишъп реагира по същия начин и отказа да ми обясни. Защо не го сториш ти? — каза Мат. — Какво означава това хартиено цвете за вас двамата?

Каси преглътна с усилие и си наложи да запази спокойствие.

— Започна… преди повече от четири години. Полицията в Лос Анджелис ме повика заради поредица от убийства. Беше необичайно, защото убиецът нападаше всички възрастови групи — от момиченца до възрастни жени, независимо от расата им. Жертвите нямаха нищо общо, освен пола си. Умъртвяваше ги по различен начин, криеше някои тела, но оставяше други на видни места, където можеха да бъдат лесно открити. Изглеждаше, сякаш за него е почти игра да заставя хората да гадаят. Привлеченият в разследването психолог от ФБР изготвящ профили, си скубеше косите.

— Значи полицията повика теб — каза Мат. — И?

— Той винаги оставяше хартиени рози върху телата на жертвите си и аз ги използвах, за да се свържа с него. Съвсем лесно се вмъкнах в съзнанието му точно когато дебнеше следващата си жертва. Полицията успя да спаси момиченцето, но убиецът се измъкна в суматохата. После изчезна.

— Искаш да кажеш, че спря да убива?

Каси кимна:

— За известно време — поне така смята полицията. Изминаха повече от шест месеца, преди да се появят три нови трупа, всеки с по една от хартиените му рози. Отново успях да се вмъкна в главата му — и той отново успя да се изплъзне. През следващите две години възобновяваше активността си: внезапно убиваше две-три жертви, после изчезваше, преди някой да има шанса да се приближи. Включително и аз. Нямаше някаква зависимост, която да се проследи, нямаше начин да предвидим кога и къде ще започне да убива отново. Тогава…

— Тогава?

Бишъп продължи историята с хладен глас:

— Тогава за кратко време уби няколко деца — и целият град пощуря. Накрая — и за пръв път — убиецът остави нещо повече от роза. Отпечатък. Полицията можа да го идентифицира като някой си Конрад Васек, избягал психично болен, ужасил всеки лекар, принуден да се опита да го лекува през двайсетте години, изминали от затварянето му на дванайсетгодишна възраст.

— И не са успели да го открият, въпреки че са знаели кой е? — попита Мат.

— Не. Този човек е признат за откачен гений, психопат по рождение, но изключително умен. И обича игрите. — Погледът на Бишъп се отмести към Каси. — Особено новите.

— Ти не беше там — прошепна Каси, взирайки се в розата.

— Чух за това впоследствие — обясни той. Насочи поглед към Мат. — По времето, когато Васек уби една възрастна жена и след това тийнейджърка, в пресата изтече информация, че полицията в Лос Анджелис се опитва да го проследи с помощта на ясновидка. Васек сигурно го е приел като предизвикателство. Отвлече малко момиченце, но не го уби веднага. Вместо това, когато Каси се свърза с него, отведе полицията на дълго и лудо преследване, после сполучи някак си да отвлече вниманието на Каси за достатъчно време.

— Неправилно изтълкувах онова, което видях — обади се Каси. — Изпратих полицията по грешен път. Когато намериха детето, тялото му бе още топло.

— И ти понесе вината? — попита Мат, не вярвайки.

— Самообвинявах се. И това… преля чашата. Не бях в състояние да понеса повече. Тогава напуснах Лос Анджелис и дойдох тук.

Бишъп добави меко:

— Питам се колко ли време му е отнело на Васек да те открие.

Каси се взря в него с осенило я прозрение.

— Разбира се — прошепна тя. — Ето защо светлината падаше от две различни посоки, когато се опитах да се свържа с Майк Шоу. Ето как Майк успяваше да ме изтласка с такава сила от съзнанието си, да ме блокира толкова дълго, без да е телепат — защото не е бил той. Някак си Васек е бил свързан с ума на Майк и го е контролирал. Управлявал го е през цялото време.

* * *

— В съзнанието й — повтори бавно Бен.

— Тя си нямаше понятие, че съм там, разбира се. Мислеше, че влизаме в контакт само когато помагаше на полицията в опитите да ме заловят. Но отдавна съм в състояние да се вмъквам в ума й — практически по своя воля. В мислите й. В сънищата.

— В кошмарите. — До този момент Бен не бе успявал да види реалността на нейните чудовища. Но сега проглеждаше. Най-сетне разбираше. И не студът в стаята се пропи до мозъка на костите му и заби ледени късчета, оставящи пареща болка.

Мили боже, Каси!

Чудовището, което се наричаше Боб, продължи да се усмихва.

— В кошмарите й? О, не съм съгласен. Аз само… я насърчавах… да използва естествените си заложби. Напомнях й коя е всъщност. Затова я последвах тук. Мислеше, че може да избяга от себе си, но грешно беше да й го позволя. Предопределени сме един за друг — Каси и аз — и се налагаше да й го покажа. Трябваше да й покажа, че умовете ни са вече свързани.

— Като убиваш още жени?

— Като се уверя, че използва естествените си заложби.

Бен преглътна надигащата се в гърлото му жлъч и се насили да отговори спокойно.

— Значи си дошъл тук и си потърсил инструмент, който можеш да използваш, за да привлечеш вниманието й. Да я впечатлиш със собствените си способности. Нужен ти е бил някой със слабо съзнание, което да успееш да контролираш, някой с инстинкта — ако не и с познанията — на убиец по природа. Майк Шоу.

— Редно е да признаеш, че Майкъл беше идеален. И имах късмет да го открия в това заспало малко градче. Един социопат, преливащ от готовност за първото си истинско убийство. Нужно му бе само малко напътствие, а то бе съвсем просто.

— Какво е усещането — попита Бен — да убиваш чрез дистанционно управление?

Боб изглеждаше доволен от въпроса, явно щастлив да обясни:

— Интересно е. И по-удовлетворяващо, отколкото очаквах. Той е напълно примитивен, разбира се, воден от гняв и въображаеми обиди, лишен от всякакъв финес. Сигурен съм, че вашите експерти ще го намерят за клинично луд. Но не много умен, боя се. И все пак представляваше отлична глина, която да моделирам за собствените си цели.

— А те бяха да впечатлиш Каси.

— Исках тя да разбере — поясни той, — че сме двете половини на едно цяло, че сме създадени един за друг. Усетих го от първия път, когато се докосна до съзнанието ми. Но тя, изглежда, не разбираше тържеството на убийството и как те… освобождава то. Затова се наложи да й покажа.

— Тогава защо използва инструмент? — запита Бен. Ако успееше да го накара да продължи да говори, да се разкрие още повече, тогава може би щеше да изникне някаква слабост. Нещо, за което да се хване, както действаше със свидетелите в съдебната зала, за да измъкне от тях онова, което му бе нужно.

— Ами за да покажа на Каси колко съм могъщ, разбира се. — Боб се замисли. — Наистина съм такъв. Принуден бях да поддържам връзка с Майкъл през повечето време, за да контролирам ума му, като същевременно прикривам присъствието си от Каси.

— Как успяваше да го правиш?

— Лесно бе да установя връзка с Майкъл — и не много трудно да я поддържам. Просто бе нужно да е в постоянен физически досег с нещо мое. Що се отнася до прикриването на присъствието ми пред Каси, правя го от почти три години.

— Защо да се криеш от нея изобщо? Искам да кажа, нали си целял да я впечатлиш, защо първо да не се разкриеш?

— За да я изненадам естествено. — Усмивката на Боб най-сетне се стопи и обикновените му инак очи се озариха от странен блясък. — Това бе преди да разбера, че ще я объркаш.

— Това ли направих?

— И двамата го знаем. Беше съвсем недокосната, невинна, а ти го разруши. Накара слабото й женско тяло да обърка инстинктите и сетивата си, използва опита си, за да я научиш на телесните наслади. — Само за миг изглеждаше леко разсеян, като че ли чуваше далечен звук, но после поклати глава. — Ти я поквари.

— Тогава изненадан съм, че все още я желаеш.

— Ще се наложи да я пречистя — това е повече от ясно. Никога не може да си върне невинното състояние, но е постижимо да стане по-достойна за любовта ми.

Бен не смяташе да пита как. Вместо това отвърни хладно:

— Е, не съм избивал други жени заради нея, но съм готов да се обзаложа, че предпочита моята представа за любовта пред твоята.

— Ти я обърка. Беше напълно концентрирана върху мен и върху онова, което можех да направя, когато беше в Калифорния. Щеше да възвърне концентрацията си, ако не беше ти. — Усмивката му бе тънка и особено неприятна. — Казал си й, че я обичаш, нали?

— Не знаеш ли? — подразни го меко Бен. — Не беше ли в главата й, когато бях в леглото с нея?

Странният блясък в тези обикновени иначе очи се засили, но част от усмивката се запази.

— Да ти призная, един ден седях в съда и те наблюдавах. Много си добър. Доста умел в… прегризването на гърла. Но се боя, че съществува нещо, което си забравил.

— О! И какво е то, Боб?

Боб посегна и дръпна ъгъла на бялата покривка върху количката до него, откривайки разнообразен набор от инструменти, свързани от една-единствена прилика. Всички бяха много-много остри. Вдигна нещо, прилично на скалпел, и опита острието му с палеца си, после се усмихна на Бен:

— Когато аз се нахвърля на нечий врат, използвам истински нож.

* * *

Мат затвори телефона и се обърна към Каси: — Права беше за проклетите ботуши. На практика е трябвало да ги разрежат, за да ги свалят от краката на Шоу, но Васек е изписал името си достатъчно ясно от вътрешната им страна. Откъде?…

— Все му бяха много тесни — прошепна Каси от мястото си до камината, където бе застанала и галеше Макс. Вече не успяваше да седи на едно място и през последните няколко минути неспокойно кръстосваше стаята.

Мат бе озадачен:

— Защо Васек го е накарал да носи ботушите му?

— Заради връзката. Той е удивително силен телепат, но се е опитал да направи нещо невероятно. Да контролираш чужд разсъдък по този начин, бил той болен и разклатен… Нужно му е било нещо негово постоянно да е в досег с Шоу, за да бъде връзката почти автоматична. Според данните на полицията на Лос Анджелис, той е доста по-дребен от Майк, така че никоя от дрехите му не би станала, но — странно! — има големи ръце и крака. Майк би могъл да обуе неговите ботуши, дори да са малко тесни. Получило се е доста успешно.

Мат поклати глава:

— Един от хората ми ги носи насам. Какво те кара да мислиш, че ще успееш да се свържеш с Васек чрез тях, когато с цветето изобщо не стана?

— Защото ги е използвал за тази цел. — Каси си пое дълбоко дъх, опитвайки се да запази спокойствие и да се концентрира, да запази енергията си. — Не съм убедена дали ще стане, но трябва да пробвам.

Мат не я попита дали се е опитвала да влезе в телепатична връзка с Бен. Знаеше, че го е сторила и че се е провалила, а отчаянието й бе така болезнено, че той извърна очи.

Погледна към агента от ФБР и каза:

— Едно не ми се удава да разбера. Ако го е направил, за да впечатли Каси, тогава това отвличане на Бен и внезапното мълчание се вписват в плановете му. Дали е заради Майк? Защото вече не му е подръка?

Погледът на Бишъп бе впит в Каси:

— Според мен отвлякъл е Райън от чиста ревност. Съвсем очевидно е през последните няколко дни, че Каси е влюбена в него и че Бен се е самоназначил за неин пазител.

Тя потръпна, но не изрече нищо.

Мат попита директно:

— Тогава защо просто не го е убил веднага? Защо го е отвлякъл жив?

Въпреки че изражението му бе каменно, все още личеше, че Бишъп не иска да отговори на този въпрос. Накрая го стори с по-мек тон:

— Защото държи да си поиграе с него. Да облекчи ревността си и да накаже Каси.

Тя издаде сподавен звук, после каза:

— Ще затворя Макс в кухнята, преди да дойде полицаят. — И излезе забързано от стаята.

— Следващия път — обърна се шерифът мрачно към Бишъп — просто ми кажи, че въпросът е глупав.

— Добре. Излезе ли нещо от онези следи от гуми?

— Наредил съм на хората си да прегледат под лупа пътя и да се опитат да ги намерят отново. При толкова суграшица и кал имаме шанс все пак. — Замълча за секунди, после добави: — Смяташ ли, че Бен е още жив?

— Да.

— Защо? — Изгледа го с любопитство.

— Защото котката обича да измъчва жертвата си, преди да я убие.

— Съжалявам, че попитах.

Бишъп поклати глава:

— Няма да е физическо мъчение, поне отначало. Доколкото познавам Васек, той ще пожелае да поговорят, да се похвали с онова, което е успял да стори, вероятно ще се опита да се изфука като по-подходящ за Каси. Освен това може би ще го смути фактът, че жертвата му е мъж. Райън би трябвало да се възползва от това, ако е достатъчно умен.

Мат се надяваше, че приятелят му е достатъчно съобразителен.

Когато няколко минути по-късно Каси се върна в дневната, отново бе спокойна. Ако двамата мъже забелязаха, че очите й са зачервени, поне не го коментираха.

— Къде е полицаят? — попита тя шерифа.

— Още пет минути, имай търпение.

— Не мога.

— Опитай. А когато ботушите пристигнат, ако допуснем, че са ти от полза, какво смяташ да правиш? Щом е толкова силен, колкото твърдите, как ще успееш да се вмъкнеш в съзнанието му, без да усети?

— Просто ще го направя. — Гласът й бе безизразен. — Просто ще го направя.

Би продължил да спори, но точно в този момент телефонът звънна и Мат отиде да го вдигне.

— Казах на всички да изключат радиостанциите си. Чуват се от километър — промърмори обяснение, което никой не му бе поискал.

Каза ало, после няколко пъти — да. Каси го наблюдаваше и несъзнателно си представи тесни черни пътища и в далечината — стара къща. Едно почукване на вратата я разсея и докато агентът отвори и въведе хората на Мат в дневната, шерифът вече затваряше телефона.

— Открили са мястото — каза му тя.

— Може би. — Беше по-скоро мрачен, отколкото обнадежден. — Следите от гуми съвпадат и водят към предполагаема необитаема къща. Нямаше да е зле да получим потвърждение.

Каси пое чифта лъскави ботуши от змийска кожа от младия полицай, който бе много учуден, но й ги даде, без да протестира.

— Застани там до вратата и си затваряй устата, Дани! — нареди шефът му.

— Да, сър.

Тя седна на дивана, стиснала ботушите в ръце и взирайки се в тях.

Спомняйки си какво правеше обикновено Бен, Мат попита:

— Нужна ли ти е спасителна връзка?

— Не и за това. Държа просто да проверя дали мога… — Затвори очи и след миг прошепна: — Получава се. Част от мозъка му не е нащрек — онази част, която е използвал, за да се свързва с Майк Шоу. Вратата не е голяма, НО все пак я има. Достатъчна е.

— Можеш ли да ми кажеш къде е и какво прави? — попита Мат.

Тя се намръщи леко, после понечи да отвори очи:

— Замалко да ме хване. Бърз е. Много бърз. — Прехапа долната си устна, докато оставяше ботушите на масичката за кафе. Гласът й не трепна, когато продължи: — Не бях достатъчно дълбоко, за да виждам през очите му. Но за момент си помисли къде е, видях същата къща, както в твоето съзнание, Мат.

— От това се боях. Къщата е много изолирана, практически насред полето. Няма никакво прикритие. — Мрачният му поглед се отмести към Бишъп. — Ако Васек ни види, че идваме, може да ни задържа неопределено време, след като Бен е в ръцете му. А ако е въоръжен…

— Обикновено е — потвърди агентът.

— По дяволите! Просто нямам идея как ще успеем да го изненадаме! Ако влезем с щурм, веднага би ни забелязал, и ще има достатъчно време да…

Каси вдигна ръка, за да го прекъсне, не желаейки да чува за евентуалната възможност. Изправи се и отиде до камината, вече изстинала.

— Няма да ви види, че се приближавате, аз ще отвличам вниманието му.

— Как? — запита Бишъп.

Погледна го:

— Ще му дам друга тема за размисъл — себе си.

* * *

— Значи — каза Бен — единственият начин да се справиш с един съперник е, като му прережеш гърлото, така ли?

— Не е единственият. Просто е най-добрият. Трябва да напуснеш живота на Каси.

— И тогава тя ще дотърчи в твоите обятия? Не вярвам.

— Ще дойде с голямо желание, съдия — отвърна лудият. — След като се погрижа за теб. След като тя научи урока си.

— А той е?

— Че ми принадлежи. Че няма да допусна никого в живота й. Особено пък любовник. И ако все още не го разбира, когато вече те няма, ще се наложи да убия двама-трима, които тя счита за свои приятели, и смятам, че това ще я вразуми. — Усмивката му се разшири. — Съгласен ли си?