Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бишъп/Отдел за специални престъпления (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stealing Shadows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
helyg (2011)
Корекция
beertobeer (2011)

Издание:

Кей Хупър. Откраднати сенки

ИК „Хермес“, Пловдив, 2004

Редактор: Виктория Петрова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN 954-26-0171-9

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Няколко минути по-късно стигнаха къщата на Каси, без повече да обсъждат ситуацията. Тъй като нямаше причина да бърза обратно към града и бе съвсем наясно, че се очертава безсънна нощ, Бен не възнамеряваше просто да я остави и да си тръгне. Но ясно съзнаваше умората на Каси — както душевна, така и телесна и се съмняваше, че момичето ще се зарадва и на непринудена компания.

Грешеше.

— Малко кафе ще ми дойде добре. Какво ще кажеш? — попита тя, отключвайки вратата.

— С удоволствие, благодаря.

Каси изключи алармената инсталация с внимателното докосване на човек, за когото тези стъпки са все още непознати, и после го поведе към светлата си и ведра кухня.

Бен бе прекалено неспокоен, за да седне, докато домакинята приготви кафето, но не съзнаваше, че кръстосва стаята, докато тя не заговори отново:

— Не си виновен ти.

Провери задната врата и се увери, че е заключена и новото резе е спуснато.

— За кое?

— За смъртта на Джил.

Обърна се и я видя да го наблюдава със сериозен вид, облегната на мивката, с кръстосани ръце. Понечи да отрече, че това го измъчва, но не успя.

— Трябваше да я предупредя.

— Нямаше да помогне. Както каза шерифът, никога не би и хрумнало, че е нужно да е особено предпазлива, когато отива до магазина си в неделя следобед. Никой не е в състояние да бъде постоянно нащрек.

— Очевидно ти можеш. — Защо сдържаността й и отдалечеността й го притесняваха толкова много?

— Различно е.

— Нима?

Раменете й се повдигнаха леко, а погледът й избегна неговия.

— Да. Но не говорим за мен. Не можеше да направиш нищо, за да спасиш Джил. Приеми го.

— И да гледам напред?

— Нямаме избор. Смъртта непрекъснато ни отнема хора. Длъжни сме да гледаме напред. Или и ние самите да умрем.

— Зная, зная. — Беше ред на Бен да свие рамене. — Но това не помага. Беше на трийсет и две години, Каси. Цял живот бе прекарала тук и смяташе, че е в безопасност. Трябваше да е в безопасност.

— Не е твоя вината, че не е била.

— Тогава чия е?

— Негова. На онова чудовище. И ако не го спрем, ще бъде отговорен за още повече убийства.

— Ще отговаря и за това, че е унищожил този град. Вече се започна. Мат трябваше да назначи още хора само за да вдигат телефона, откакто се разнесе вестта за убийството на Айви. Когато утрешният вестник съобщи за смъртта на Джил… Напрежението наоколо ще нарасне доста бързо. Три убийства за четири дни. Три жени, умъртвени брутално — едната в собствената й кухня.

Каси се обърна, за да налее кафе, и изрече много тихо:

— Жителите на града ще търсят някого, върху когото да стоварят вината за тези убийства.

— Зная.

— Съществуват ли вероятни мишени? — Постави чашата му на плота до него, после се отдръпна на няколко крачки със своята.

— Имаш предвид лесните мишени ли? Бездомниците, ненормалните или умствено изостаналите, онези с криминални досиета?

— Да.

— Не са много. — Бен вдигна чашата си и отпи от горещата напитка, опирайки се странично на плота. — Нямаме същински бездомници. Църквите в областта оказват доста успешна помощ на нуждаещите се. Що се отнася до ненормалните и умствено изостаналите, има няколко на средна възраст — както в повечето малки градчета, не достатъчно бавноразвиващи се, за да са безработни, но и не достатъчно умни, за да бъдат обучени в друго, освен да почистват. А има и една жена, познат образ в този град от поне десет години. От време на време избягва бдителния поглед на собствения си син и се скита из центъра, събирайки невидими неща по тротоара. — Направи пауза и поклати глава. — Никой не знае какво си мисли, че вдига, но ако се опиташ да я спреш, пищи, все едно че сърцето й се къса.

Каси сведе очи към кафето си:

— Разбит живот.

— Синът й твърди, че един ден просто се смахнала.

— Питам се защо ли! — прошепна Каси. — При подобно поведение трябва най-малкото да има някакъв катализатор.

— Ако се е случило нещо определено, то аз не зная какво е било. Семейството е доста затворено и не поощряват любопитството. Което тук е в изобилие!

Тя кимна разсеяно. После като че ли се съвзе от съжалението и се съсредоточи върху конкретното.

— Струват ми се малко вероятна мишена, но онези мъже… Шерифът може и да иска да ги наглежда.

— Ще го направи. И двамата сме виждали как тълпата освирепява и започва да си търси изкупителна жертва. Такова нещо не се забравя, повярвай ми.

— Ами хората с криминални досиета?

Имаме и такива. Но обикновено вършат само дребни провинения — взлом, сбивания със съседи или бивши любовници на гаджетата си, пиянстват и нарушават обществения ред. Подобни злосторници имат собствени килии в ареста на Мат и в събота вечер го посещават редовно. Иначе тежките престъпления са рядкост тук. Разследвал съм два случая на убийство, но и в двата бяха замесени алкохол и омраза. Обири на магазини, няколко тъпи банкови обирджии през годините… Но не е съществувал инцидент, който дори да намекне, че в града или в областта живее човек, способен да накълца три жени. — Бен въздъхна. — Онзи високотехнологичен микробус на съдебните експерти, който Мат успя да измъкне от бюджета си, просто събираше прах — до четвъртък.

— Значи няма мишена, която изпадналият в паника град веднага да заподозре?

— Поне доколкото зная.

— Освен мен.

Изчака, докато го погледне в очите, после се съгласи:

— Освен теб. Но бих предположил, че възможността нещо да ти се случи по тази причина е много малка. Не се съмнявам, че когато най-сетне се разнесе вестта за теб, ще възникнат подозрения. Но честно казано, дори и един изпаднал в паника град не би бил дотолкоз побъркан, че да заподозре теб в три особено жестоки убийства. Невинаги са нужни мускули, за да убиеш, но Джил е учила карате като малка, а Айви съвсем явно се е отбранявала като дива котка. Не би могла да ги погубиш и това е очевидно.

— Разумен довод. Но нуждата да обвинят някого, породена от паниката, рядко се базира на логиката — и ти си наясно с това.

— Така е. Въпреки всичко се съмнявам, че някой ще те заподозре сериозно. О, ще те зяпат и ще приказват за теб, ще се чудят, ще получиш поне няколко неприятни телефонни обаждания, обвиняващи те, че си вещица или нещо по-лошо, но не вярвам този град да те заклейми като убийца.

Каси върна поглед към кафето си.

— За него трябва да се безпокоиш, за онзи луд. Заплахата към теб произтича от него.

— Зная.

— Днес следобед разговарях по този въпрос с Мат и той се съгласи да не споменава пред никого, че ни помагаш. Аз също ще мълча, разбира се. Колкото по-дълго успеем да го потулим, толкова по-малък е шансът копелето да научи за теб.

Тя се усмихна вяло:

— Значи преценяваш, че имаме… колко — четирийсет и осем часа, преди целият град да разбере?

— Горе-долу толкова — отвърна тъжно той. — В малките градчета тайните наистина се разпространяват бързо.

— Е, ще му мисля, като се наложи.

— Само внимавай, моля те.

— Добре. — Вдигна чашата си в малка наздравица. — Благодаря, че изпрати хората от охранителната фирма. Сега къщата е като крепост.

— Иска ми се да вярвам, че ще те опази.

Каси срещна за кратко погледа му и остави чашата си на плота със звук, който като че ли обявяваше край.

— Ще се оправя.

Бен можеше послушно да си тръгне, но тя посегна да отметне кичур коса и жестът отново привлече вниманието му към бинтованата й ръка.

— Кървиш — отбеляза той.

Каси погледна ръката си, където тънка струйка кръв бе изцапала бялата марля.

— По дяволите!

Бен остави чашата си на плота и се приближи към нея, посягайки, без да се замисли:

— Дай да видя…

Тя отстъпи назад.

— Не. Не, благодаря ти. Мога сама да се погрижа за себе си.

Той се принуди да остане на мястото си.

— Каси, толкова си уморена, че сериозно се съмнявам, че си в състояние да разчетеш нечии мисли точно в момента. Но независимо дали можеш или не, редно е някой да погледне тази рана. Дали аз или лекар — избери сама. Мога да доведа някого след половин час. Разбира се, той вероятно ще настоява за инжекция против тетанус — обикновено така правят. По-добре да се презастраховаш, отколкото да съжаляваш. Що се отнася до мен, аз най-вероятно ще ти сложа антисептик и ще подновя превръзката. Но ти избираш.

Взря се в него:

— Някой казвал ли ти е, че понякога можеш да бъдеш адски досаден?

— Мат обича да ми го напомня — усмихна се той.

Отвърна на усмивката му, макар и малко замислено. После си пое въздух и видимо се стегна:

— Добре.

Решен да не прави от това голям въпрос, Бен попита забързано:

— Къде е аптечката ти?

— В шкафа до задната врата.

— Ще я взема. Седни до масата и започвай да сваляш този бинт, чу ли?

Докато се върне при нея с аптечката, тя вече бе размотала превръзката, разкривайки дълъг тънък разрез напряко на дланта, който обилно кървеше.

— Странно, не бях забелязала досега — отбеляза Каси. — Порязването следва точно линията на съдбата ми. Ако бях суеверна, сигурно щях да се притесня.

— Да не би да гледаш и на ръка? — попита шеговито Бен, след като извади необходимото му от аптечката.

— Никога не съм умеела да предсказвам бъдещето. Споделих го, когато се запознахме. Но майка ми можеше, а чувала съм, че и леля Алекс — също.

— Нима? Чух някои странни истории — изглежда, знаела е разни неща, до които не е имала достъп, — но ги отхвърлих като клюки. Толкова рядко идваше в града, че малко хора я познаваха повече от едно „Здравей!“.

Каси сви рамене.

— Не съм наясно със степента на уменията й. Майка ми отказваше да говори за нея, а собствените й пророчества бяха малко и редки.

— Значи основното й умение е било като твоето — това да влизаш в нечие съзнание?

— Да.

Преценявайки, че моментът е подходящ, Бен предложи:

— Дай да видя раната. — Веднага добави: — А имаш ли втора дарба?

Колебанието на Каси бе почти недоловимо. Постави ръката си с дланта нагоре върху неговата и отговори твърдо:

— Дори и да имам, още не съм я открила. Но и не съм я търсила.

Усети хладната й ръка в своята и задържа погледа си върху нея, докато почистваше прясната кръв от раната, но цялото му внимание бе съсредоточено в гласа й, а съзнанието му бе изпълнено с усещането за това първо физическо докосване.

— Защо не си я търсила? Боиш се от онова, което може да откриеш?

— Нека просто да приемем, че първичната дарба ми е достатъчна. Не искам друга.

Бен кимна, после изкоментира:

— Не смятам, че е достатъчно дълбока, за да се нуждае от шевове, права беше. Ще сложа малко антисептик и нова превръзка. Каза, че си се порязала на счупено стъкло?

— Да, чисто беше. Така че няма опасност от тетанус.

Отвори тубичката с антисептик и започна да нанася крема по ръката й. Тъй като не желаеше да настъпи тишина между тях, изрече:

— По рано нарече умението си дарба. Това е старинно название, нали?

— Предполагам. В семейството ми винаги са я наричали така.

Вдигна очи от дланта й:

— Винаги?

Гледаше го с необичайно твърд поглед, очите й бяха непроницаеми, а изражението — спокойно. Нямаше представа дали може да чете мислите му и не чувстваше погледа й, както понякога. Дали защото действително го докосваше?

Каси кимна бавно.

— Това е като една от онези истории, които се срещат в литературата. Не съм седмата дъщеря на седмата дъщеря, но дарбата е в семейството ми от поколения и почти винаги се е предавала от майка на дъщеря.

— Ами синовете?

— Не са се раждали момчета в никое от последните няколко поколения по линия на майка ми. За по-далечното минало не съм сигурна. Според семейните предания това е изключително женска дарба.

— Вероятно така се поддържа равновесието? — усмихна се той.

— Момчетата са получили сила, а момичетата — дарбата? — Каси също се усмихна. — Може би.

Бен върна вниманието си към ръката й, постави нова марлена превръзка върху раната и я бинтова.

— Значи ако имаш дъщеря, вероятно и тя ще е ясновидка.

— Предполагам — отвърна Каси.

Пусна ръката й с повече нежелание, отколкото искаше да издаде или да признае пред себе си.

— Готово. Не беше чак толкова зле, нали?

— Благодаря ти.

— Моля. — Поддържаше весел тон. — Е, успя ли да четеш мислите ми?

Каси не отговори веднага, взирайки се в ръката си, докато свиваше бавно пръсти. После вдигна очи, а между веждите й се появи съвсем лека бръчка.

— Не, не можах.

— Никак?

Поклати глава:

— Никак. Ти си съвсем… затворена книга.

Отначало Бен бе малко изненадан, но после се запита дали е трябвало.

— Както предполагах, вероятно си твърде уморена, за да уловиш чиито и да било мисли тази вечер.

За момент очите й сякаш се впиха в неговите и той отново почувства онова докосване — все още хладно, но толкова решително, че този път за малко не сведе очи да види дали не е посегнала през масата и не е поставила ръка върху гърдите му.

После Каси се усмихна — съвсем леко, — а гласът й прозвуча небрежно:

— Прав си. Уморена съм.

— Ще си вървя, а ти си почини.

Не му възрази. Изпрати го до вратата.

— Сигурно ще е добре да видя къщата на госпожа Джеймисън утре. Не зная дали ще съм в състояние да разбера нещо, но трябва да опитам.

— Ще дойда да те взема — нали нямаш кола! В ранния следобед, става ли?

— Да, чудесно.

— Добре. Наспи се. Почини си.

— Ще си почина. Лека нощ, Бен.

— До утре.

Каси го наблюдаваше, докато той стигна до джипа, после затвори вратата, заключи и задейства охранителната система. Върна се в кухнята, прибра аптечката и изми с автоматични движения използваните чаши. Не бе яла нищо след закуската, но не изпитваше глад и не й се занимаваше с приготвянето на храна.

Главата я стягаше, но сама си бе виновна — не я болеше, докато не заби нокти в превръзката, за да отвори раната, точно преди да привлече вниманието на Бен към нея.

И каква полза?

Не бе подозирала наистина, че той е убиецът, но бе срещала прекалено много видимо порядъчни мъже с черни души, за да оневини някого — поне докато можеше да вижда в съзнанието им. За съжаление не можа да прочете неговите мисли и се опасяваше, че не бе от умората.

Той имаше стени, здрави и солидни стени.

От онези стени, които малко хора без ясновидски способности си изграждат, освен ако не са преживели някаква емоционална или психическа травма.

Дали нещо такова се бе случило и на Бен? Имаше ли в този на вид открит и честен мъж някаква скрита болка или случка, която бе предизвикала предпазливост бдителност в най-дълбокото кътче на съзнанието му? Нищо в миналото му не го намекваше, но Каси знаеше колко неадекватна е обществената информация за нечий живот.

Най-правдоподобното обяснение бе, че стените на Бен произхождат от някаква рана или придобито горчиво познание в миналото. Единствените заключени умове на хора без ясновидски способности, на които бе попадала, дължаха стените си по-скоро на травма, отколкото на преднамереност.

Той не бе ясновидец.

Освен това не бе и убиецът.

Тази си увереност Каси отдаваше отчасти на паранормалните си способности. Докато наблюдаваше как внимателно преглежда дланта й, внезапно я бе връхлетял споменът как убиецът, който се бе надвесил над Джил Къркууд, бе вдигнал облечената си в ръкавица ръка, за да забие ножа в тялото й.

Ръкавът му се бе отдръпнал, разкривайки китката, а от вътрешната й страна имаше характерен белег.

Бен нямаше такъв.

Това бе облекчение, но не бе много ободрена от него. Страхуваше се от идните дни. Въпреки че бе показал, че съзнава и съжалява за факта, че това е и ще бъде изпитание за нея, той не бе в състояние истински да осмисли какво ще й струва.

Но бе прав, като й изтъкна, че ако остане в Райънс Блъф, трябва да им помогне. Не само защото отговорността го изискваше, както майка й и бе втълпявала в детството, но също и защото бе възможно да бъде преследвана от този убиец и единственият начин да спаси собствения си живот бе, като го спре.

Изкушаваше се да избяга. Меко казано. Но Бен не грешеше и като й напомни, че чудовищата са навсякъде. Освен това за пръв път бе открила истинско спокойствие на това място и благодарността също я задължаваше да помогне.

Ако можеше. Ако изобщо някой можеше.

Приготви си чаша горещ чай и полежа известно време в топлата вана, без да размишлява много за каквото и да било. После си легна рано, молейки се да не сънува.

Но молитвата й остана незачетена.

* * *

О, господи, как мрази сънищата!

Защо не го оставят на мира?

И гласовете.

Защо не престават да му говорят?

Иска просто да заспи. Иска само да си почине.

Защо го карат да прави тези неща?

Ръцете му миришат на… монети. Дрехите му. Мисли, че и косата също. Миришат на монети.

На кръв.

Шшт. Без повече гласове.

Не и тази вечер.

Без повече сънища.

Толкова е уморен!

 

 

22 февруари 1999 г.

 

Следващия следобед дойде да я вземе шериф Дъмбар, който не криеше недоволството си от това, също както и Каси.

— Бен бе задържан в съда — изрече той вместо поздрав. — Ще ни чака в дома на Айви.

— Разбирам.

— Ако сте готова естествено.

Каси си помисли, че ако прояви малко повече любезност, лицето му ще се счупи.

— Готова съм. Само да заключа.

Пет минути по-късно двамата бяха в патрулката и се отправиха към града в пълно мълчание.

Въпреки непринудените си думи към Бен, Каси силно усещаше подозрението и недоверието на шерифа. През годините бе установила добри взаимоотношения с неколцина полицаи, но бе вярно, че първата им реакция приличаше на неговата и всъщност винаги й бе трудно.

В началото дълбоко я разстройваше мисълта, че първата й роля в някое разследване бе неизбежно тази на заподозряна. Закоравелите и рационално мислещи ченета приемаха описанията й на престъпленията като очевидно доказателство, че е присъствала — в плът и кръв — и трудно се убеждаваха в противното. Често едва когато се появеше необоримо доказателство под формата на алиби, някои полицаи се научаваха ако не да й вярват, то поне да приемат, че не е убийца.

Що се отнасяше до Мат Дънбар, приличното алиби за поне едно от убийствата явно не бе достатъчно. Или пък…

— Смятате, че мамя Бен, нали? Че залъгвам и двама ви.

— Хрумвало ми е — отвърна прямо той.

— И какво бих спечелила?

Стрелна я с поглед и цинична усмивка:

— Отде да зная? Нищо чудно да преследвате слава. Или пък просто ви харесва да си играете с хората.

Каси почувства искрица забавление:

— Нека отгатна. В детството ви някой ви е влачил по палатките на множество гледачки, така ли е?

— Близо сте, но не съвсем. Да кажем просто, че познавам няколко души, които бяха измамени блестящо от шарлатани, претендиращи да са ясновидци.

Забавлението й се разсея и Каси изрече:

— Съжалявам. Нищо чудно, че сте подозрителен. Но аз не съм такава, шерифе. Не седя в някаква палатка или стая, украсена с кадифе, и не се взирам в кристално кълбо. Не съветвам хората как да живеят по-добре, нито пък твърдя, че виждам висок тъмен непознат в бъдещето им. Не познавам числата от лотарията или печелившите коне, нито поредицата от карти при блекджек. И никога — никога не вземам пари за прилагането на… тази моя дарба. Всички тези доводи не ви ли убеждават?

— Съществуват много начини да измамиш някого. Както и много причини за това.

— Искате да кажете, че съм ги излъгала? Всичките онези здравомислещи, недоверчиви полицаи? Наистина ли вярвате в това?

— Смятам, че е също толкова вероятно, колкото и да говорите истината — отвърна сухо той.

— Значи определено ме изпитвате?

— Определено.

Каси кимна:

— Някои хора никога не са склонни да приемат дарбата на ясновидците, а други се боят от нея, щом осъзнаят, че е истинска. — Изви глава и го погледна замислено. — Но си мисля, че и за двама ни ще е по-лесно, ако започнете да вярвате, че това не е измама.

— И как предлагате да го постигнем? Ще ми съобщите какъв цвят бяха бикините на Аби снощи ли?

— Зелени — отвърна тя. Когато срещна ядосания му поглед Каси се намръщи. — Съжалявам. Зная, че това бе саркастична забележка. Но направо светеше на челото ви като неонов надпис. Ако искате да ме изпитате, ще се наложи да измислите нещо по-добро.

— Да ви изпитам — повтори бавно той.

— Защо не? Няма да сте първият, а предполагам — няма да сте и последният. Може да приложите стария номер с намисли си нещо, което не е възможно да зная, или да проявите повече изобретателност и да ми подготвите тест, когато не го очаквам. Всъщност не ме е грижа. Само имайте предвид, че съществуват паранормални способности, които не притежавам. Не съм в състояние да предсказвам бъдещето и да местя предмети с мисълта си.

— Можете само да пропълзите в нечие съзнание.

— Не във всички. — Поколеба се и после добави: — Не съм способна да чета мислите на Бен.

— Дори и когато го докоснете?

— Дори и тогава.

Шерифът замълча за момент, после промърмори: — Това ми звучи по-правдоподобно от всичко, което сте казали досега.

Изгледа го с любопитство:

— Нима? Защо?

Негов ред бе да се поколебае, но после сви рамене, без да отговори.

Каси не настоя, защото мислите му бяха толкова прозрачни, че все едно ги бе изрекъл на глас. Спомняше си, че Бен никога не бе допускал някого близо до себе си — още от детството им. Даваше си сметка, че баща му бе от онези емоционални тирани, за които се пише толкова много, особено в историите за Юга: високоуважаван съдия с желязна воля и непреклонното убеждение, че думата му е закон. Мат подозираше, че една от причините Бен да напусне съда бе, че баща му почина и вече нямаше възможност да му влияе.

Потри чело и се опита да прекрати лесната връзка с шерифа, но преди да успее, получи и информацията, че Бен е късно родено дете от втората и доста по-млада съпруга на съдията — Мери, която Мат считаше за една от онези мили, подобни на дете жени, които или очароват мъжа, или го подлудяват.

— Главоболие ли? — попита шерифът.

— Нещо такова — прошепна Каси, устоявайки на импулса да му каже да спре да си мисли на толкова висок глас и питайки се дали Бен съзнава, че има приятел, който въпреки проницателността си, не е наясно какво точно иска от живота Бен Райън.

Наистина затворена книга.

Шерифът помълча няколко минути, после промърмори тихо:

— Зелени бикини.

— Такива бяха, нали? И сутиенът — също.

— Да, по дяволите!