Кей Хупър
Откраднати сенки (18)

Седемнайсета глава

Каси слезе долу и докато влизаше в дневната, обяви:

— Оправих леглото в другата спалня.

Застанал до камината, Бен се намръщи.

— Не биваше да си правиш труда. Казах ти, че тук, на дивана, ще ми е добре.

— Ако настояваш да останеш тук, това е съвсем прилична гостна и ще я използваш. Няма как да си си отпочинал нормално на онзи диван снощи. Не е удобен за спане, а и е къс за теб.

Бен понечи да й поясни, че след като и без това не бе могъл да спи и бе ходил да я наглежда средно по веднъж на час цялата нощ, за удобството на дивана нямаше смисъл да се говори. Но тя бе далечна и разсеяна, откакто се бяха върнали в къщата, а той внимаваше да не каже нещо погрешно. Накрая отвърна тихо:

— Благодаря ти.

Бяха си донесли китайска храна за вкъщи от града, когато завръщането на Мат около шест часа позволи на Бен да си върви. Все още не бе превъзмогнал факта, че Каси не оспори намерението му да прекара нощта при нея.

Тя просто кимна в знак на съгласие. Дори отиде с него до апартамента му и се оглеждаше любопитно, докато той подновяваше съдържанието на чантата си.

Нямаше представа какво си бе мислила или почувствала на това място. Не бе направила никакъв коментар.

Сега, когато останките от яденето им бяха разтребени, суграшицата потропваше по тъмните первази и им предстоеше дълга вечер, Бен не бе сигурен в настроението й. Както впрочем и през целия ден. Единственото, което що-годе разбираше, бе, че е твърде отдалечена от него.

Тя се сви в креслото, което, изглежда, предпочиташе, хвърли поглед към Макс, легнал на обичайното си място и зает с вечерния си изкуствен кокал, и каза на Бен:

— Не зная как прекарваш съботните вечери обикновено, но тук има доста книги и видеокасети. Могат да се намерят дори и купчина пъзели в онзи килер. Всичките са доста скучни, предполагам.

Бен сложи още една цепеница в огъня, после седна на дивана на около метър-два от нея и я погледна твърдо:

— Предпочитам просто да поговорим. Освен ако не си прекалено уморена.

— За какво да поговорим?

— За теб.

Тя се усмихна:

— Знаеш всичко за мен. Накарал си секретарката си да ме проучи, забрави ли?

— Разкажи ми онова, което не е научила — подкани я, отказвайки да се предаде.

— Няма нищо за разказване. — Каси обърна очи към камината.

Бен се опита да прозвучи небрежно:

— Дори не зная каква специалност си завършила в колежа или как си се издържала в годините след него.

— Две специалности — психология и английска литература. Имах известни доходи от имотите на майка ми, нали ти казах? Стигаха ми да преживявам. — Звучеше делово, почти с безразличие. — Освен това четях сценарии. Лесна работа, която ми позволяваше да си стоя вкъщи и да избягвам хората.

— Освен когато си помагала на полицията.

— Освен тогава. — Леко смръщване пробяга по лицето й. — Никога не съм преследвала кариера. Просто исках да ме оставят на мира.

— А сега?

— Сега притежавам това. — Посочи стаята. — Благодарение на леля Алекс. Оставила ми е и доста книги и касети, и комплекти за бродиране, с които да запълвам времето си. При добър късмет, когато този убиец бъде заловен, няма да има друго убийство по тези места години наред.

— Значи ще те оставят на мира.

— Толкова много ли искам?

— Ами семейство, Каси? Какво ще кажеш за дъщеря ясновидка, която можеш да имаш някой ден?

— Не. Никакво семейство! Никаква дъщеря! Да предам това проклятие? — Усмивката й се изкриви. Повече от съжаление, отколкото от убеденост, помисли си Бен. — Не смятам да имам.

— Съществува и шанс да не го счита за проклятие.

Каси сви рамене:

— Може би. А може би светът ще е различен. Може би хората няма да се нараняват взаимно. Може би ще бъде открит лек за лудостта — и няма да има вече чудовища, накълцващи тийнейджърки. А може би слънцето ще изгрее от запад?

— Каза, че нямаш способности да предвиждаш бъдещето.

— Нямам.

— Тогава как можеш да говориш толкова цинично за него?

— Заради опита ми с миналото.

Бен се върна до камината, за да подсили огъня. И остана там, взрян в пламъците.

Не бе нужно Каси да е ясновидка, за да прочете мислите му.

— Зная — каза му тихо. — Аз съм толкова потискащо преживяване! Но трудно е да си оптимист, когато животът ти минава сред чудовища.

— Опитваш се да ме изплашиш ли? — попита Бен, без да сваля очи от огъня.

— Само… казвам нещата направо. — Каси облегна глава назад на стола и се вгледа в него. Дълбоко в нея пулсираше притъпена болка, сякаш всички кости я боляха, взирането в Бен с нищо не я облекчаваше.

Той ще те унищожи.

Наистина ли? И щеше ли да я е грижа много, ако го направи?

Каси бе наясно, че е фаталистка. И с право. Защото всичките й усилия през годините, потресаващите, изтощителни часове, прекарани в промъкване в съзнанията на побъркани хора и съзиране през техните очи на невъобразими злини, не бяха променили нищо.

Злото убиваше, а невинните умираха.

А тя съобщаваше на полицията къде да открие телата.

Така че — да, разбираше съдбата. Вярваше в нея. И бе открила колко безполезно е да се опитваш да я промениш.

— Каси?

Запита се какво ли е изражението й, че да го разтревожи толкова. А също и защо изобщо се бори срещу нещо, което е писано да се случи.

— Само назовавам нещата такива, каквито са — изрече бавно тя.

Бен отиде и седна до масичката за кафе точно срещу нея, навеждайки се напред, така че не ги разделяше почти никакво разстояние. А дори и то се стопи, когато той посегна и постави ръка на коляното й.

— Каси, не е нужно да съм ясновидец, за да разбера, че се измъчваш. Какво има? Заради мен ли е? Аз ли причинявам това?

В един кратък миг тя си спомни една друга ръка, която я стискаше отчаяно, но образът избледня, когато погледна лешниковите очи и почувства топлотата на ръката му — дори и през дебелия дънков плат. Ръцете му винаги бяха толкова топли!

Толкова топли!

— Разбира се, че е заради теб — прошепна усмихнато.

— Нямам намерение да те наранявам — каза той, тъй като не бе успокоен от усмивката й.

— Тогава целуни ме.

Бен се изправи, хвана ръцете й и я придърпа към себе си.

— Не че искам да откажа — отвърна с тон на мъж, който държи да бъде разбран напълно, — но какво стана току-що? Защото можех да се закълна, че го смяташе за лоша идея.

— На жената й е разрешено да променя решенията си. Такива са правилата.

— А! — Ръцете му я обгърнаха, но очите му бяха мрачни. — Значи сега мислиш, че е добра идея.

Каси не смяташе да го лъже.

— Мисля… че всъщност никога не съм имала избор. Погледна ръцете си, отпуснати върху гърдите му, усети топлината и силата му и тялото й се облегна на неговото, защото изпитваше тази нужда.

— Каси…

— Вярвам ти — отвърна тя, защото това бе истината. — И… се нуждая от теб. — Нуждаеше се от топлината му, от грижите му. Но най-вече настояваше да разбере — поне веднъж в живота си — какво е да си желана от един мъж. Надигна се, пръстите й докоснаха устните му, а погледът й напрегнато изучаваше лицето му. — Нуждая се от теб, Бен.

Той имаше глождещото усещане, че отново вижда проява на фатализма й, но се искаха повече сили от неговите, за да се отдръпне заради това от нея. Желаеше я още от деня, в който за пръв път бе влязла в кабинета му — далечна, предпазлива и измъчена, а изплашените й очи бяха докоснали някаква струна дълбоко в него. Дори и тя да притежаваше някакви съмнения, той нямаше никакви — не и в това отношение.

Главата му се наклони и устните му жадно покриха нейните. В целувката му нямаше никаква нежност, никакво колебание и Каси откликна мигновено, надигайки се на пръсти, за да се намести по-плътно до него, а устата й се отвори нетърпеливо под неговата. Чувстваше я толкова крехка в ръцете си, но усещаше и стоманена сила, и несъмнено женско желание. Комбинацията бе изключително съблазнителна.

С ясното желание да бъде съблазнен, Бен все пак успя да попита дрезгаво:

— Сигурна ли си?

В гласа й се долавяше вълнуващо нетърпение, когато отговори:

— Никога през живота си не съм била по-сигурна за каквото и да било.

Това бе повече от достатъчно. Бен я целуна отново, после я вдигна на ръце и я отнесе на горния етаж.

* * *

— Честно казано, почти съм облекчена — каза Аби на Мат, искрено, но и в опит да не го тревожи. — Приемам за добър знак факта, че Гари се обади, вместо да нахлуе тук.

— Как можа да ти дойде такава идея, по дяволите? — Мат най-сетне бе престанал да крачи из кухнята и да ругае под носа си, но бе ясно, че повече от всичко му се иска да смаже Гари.

— Мисля, че ако беше научил, че излизам с друг, а не с теб, щеше да ме погне. Но ти му внушаваш респект. По-едър си, по-млад, в много по-добра форма, а си и въоръжен. Не смятам, че смее да те предизвиква.

Мат я придърпа в обятията си и я прегърна силно:

— Това не означава, че няма да опита нещо много по-подло от телефонните обаждания, когато е сигурен, че ме няма. По дяволите, Аби, този път няма да приема отказ! Или ще остана тук, или ти ще се преместиш при мен!

Не успя да се въздържи да не се засмее, макар и колебливо:

— Няма да получиш отказ. След като Гари вече знае, не ме интересува кой друг ще научи. 1

— Добре. — Целуна я, без да бърза.

Когато бе в състояние да изрече няколко членоразделни думи, Аби каза:

— Сигурно си уморен. Не си ли уморен?

— Не чак толкова. — Сгуши лице до шията й, вдъхвайки аромата й, защото го обичаше, после се насили да вдигне глава. — Но умирам от глад. Докато не подуших онази яхния, не осъзнавах колко време е минало от закуската насам.

— Закуската? Честно казано, Мат… — Измъкна се от прегръдката му и се зае да сервира масата за вечеря.

Никой не засегна темата за причината за изгубения му апетит през деня. Едва след като приключиха с храненето, Аби повдигна въпроса:

— Не е нужно да се връщаш в кабинета си тази вечер, нали?

— Не, няма нищо за вършене там. — Тонът му беше печален.

— Каси каза, че убиецът няма да остави достатъчно улики, за да го идентифицирате — права ли е за това?

— До момента. — Въпреки по-ранните си думи, изглеждаше уморен. — Ако успеем да намерим евентуален заподозрян, вероятно ще разполагаме с достатъчно, за да го опандизим. Не е използвал презерватив, когато е изнасилил момичето на Рамзи.

Аби се опитваше усилено да се държи в тон с привидната му отдалеченост.

— Значи може да е — как ги наричате? — доказан чрез проба от секрет?

— Може би. Но дори и да не е, при този напредък на ДНК изследванията би следвало да сме в състояние да научим от спермата му всичко, освен името и адреса. — После добави: — Не че ДНК доказателствата винаги убеждават съдебните заседатели, както ни е известно, но разчитам Бен да се погрижи този да не ни се изплъзне, ако се стигне дотам.

— Ако?

Мат въздъхна тежко:

— Може и никога да не го хванем, Аби. Не ми се щеше да го призная и пред себе си, но истината е, че серийните убийци обикновено биват залавяни само ако се провалят. А рядко го правят.

— Но това градче е толкова малко, градче, в което всички са си съседи. Как може едно чудовище да се скрие тук?

— Под носа ни. Върви си по своите задачи като всички нас и вероятно се усмихва. — Мат поклати глава. — Не е двуглав, нито притежава дяволска опашка или каквото и да е друго, предупреждаващо хората, че е зло копеле.

Аби помълча за минута, после попита:

— Помогна ли ти с нещо онзи агент от ФБР?

— Донякъде. Има някои познания за серийните убийци и доста повече — за разследването на убийства. Мислех, че само ще ми се пречка, но до момента не се е опитвал да поеме случая. Всъщност не е изненадващо, след като основният му интерес е към Каси.

— И тя така каза. Но какво прави той, Мат? Не мога да разбера, иска да открие някакво доказателство, че не е измамница ли? Или че е?

— Според самия него — само наблюдава. Не мога да установя дали й вярва или не. Твърди, че интересът му към Каси се е породил преди няколко години, че разследванията, в които е участвал обикновено, са — мисля, че използва израза необичайно интересни. Затова я наглежда през свободното си време. Изтъкнах, че Каси вероятно би могла твърдо да го осъди за тормоз, ако реши, че не одобрява наблюденията му, но той не изглеждаше особено притеснен.

— А тя?

— Напрегната е в негово присъствие, но не е особено разстроена, доколкото мога да преценя.

Аби се поколеба:

— Смяташ ли, че може Бишъп да не се интересува от ясновидските й способности?

Мат отпи от кафето си:

— Не бих се изненадал, ако Бен се бои от нещо подобно.

— Но ти какво мислиш?

— Бишъп не се разкрива много, затова не съм в състояние да преценя какви са чувствата му. Що се отнася до Каси, тя гледа Бен, когато той не я гледа.

— Харесвам я — призна Аби.

Мат я погледна с тъжни очи:

— Да, и аз също.

— Но?

Поклати глава:

— Без но. Просто се питам какво ли причинява всичко това на нея. На тях.

— Не им е лесно.

— Не. А дори и да изключим тази ситуация, смятам, че и двамата имат проблеми за разрешаване.

Аби повдигна вежда:

— Не ми е трудно да се досетя за проблема на Каси. Но Бен? Винаги е изглеждал съсредоточен, уравновесен и емоционално стабилен.

— Така е, нали? — Мат поклати глава. — Всички си имаме проблеми, Бен — също. Но в определен смисъл Каси може да се окаже най-доброто нещо, което някога му се е случвало. Благодарение на нея мисля, че най-сетне започва да разбира разликата между това една жена да се нуждае от теб и да имаш нуждаеща се жена обесена на врата ти.

— Имаш предвид Мери?

— Да. Вярно е, че старият съдия беше студен, но ако беше по-зряла, нямаше да се вкопчва в Бен през всичките тези години и да се опитва да получи емоционалната сигурност, която й е била потребна. След като му се бе обесила на врата, особено след смъртта на баща му, не е чудно, че последното, което би желал от една жена, е дори и намек, че може да иска от него повече, отколкото е готов да й даде.

— Разбираемо е, струва ми се. И предполагаш, че Каси иска нещо, което Бен е готов да й даде?

— Смятам, че Каси не желае абсолютно нищо от него, въпреки че е до болка очевидно колко самотна е в живота си — отговори бавно Мат. — И може би това е причината. Вероятно в случая Бен е този, който се нуждае от повече, отколкото му се предлага.

— Според онова, което тя ми е споделяла, разбирам, че Каси се опитва да не се обвързва с него.

— О, та те вече са обвързани! Тази вечер е при нея, също както и снощи, и както ще бъде там утре вечер. Ще я пази.

— Никога не ми е правил впечатление на особено покровителствен към дамите, от които се интересува.

— Забелязала си го, а?

— Той знае ли вече? — усмихна се Аби.

— Не мисля. И бих заложил едногодишната си заплата, че Каси не е сигурна дали се чувства отговорен за нея, или просто се опитва да се вмъкне под полата й.

Аби трябваше да се засмее.

Мат се усмихна в отговор, но после отново стана сериозен:

— Смятам, че тази жена е видяла прекалено много чудовища отблизо. И въпреки че за нея си наистина отворена книга, тя твърди, че не е в състояние да чете мислите на Бен, а предполагам, че това още повече й пречи да го пусне близо до себе си.

— А колкото по-дълго остане на свобода този убиец…

— Толкова по-лошо ще бъде и за двама им. Точно сега, колкото и неуловима и крехка да е връзката й с убиеца, тя е единствената ни следа. — Мат направи пауза. — И той го знае.

* * *

Нави музикалната кутия внимателно и я остави да свири, усмихвайки се, когато двамата танцьори се завъртяха и заподскачаха един край друг във вечния си кръг.

Беше уморен и се нуждаеше от сън, защото утре го очакваше толкова много работа. Но все още не.

Първо трябваше да отвори кутията със съкровищата си и да разгледа всяка вещ, също както правеше винаги преди лягане.

Колието на Беки Смит.

Иглата с паун на Айви Джеймисън.

Дантелената кърпичка на Джил Къркууд. Тя беше малко посмачкана, тъй като бе свършил в нея на няколко пъти през изминалите нощи, но лепкавото доказателство за привързаността му само караше усмивката му да се разтяга.

Взе най-скорошния си трофей в ръце и го разгледа на светлината на лампата. Гащичките на Дийна Рамзи. Харесваше му усещането от копринената материя между пръстите. Харесваха му красивите сини и зелени цветенца по тъканта. Харесваше му ароматът им.

Поднесе ги към носа си за няколко минути, затворил очи и дишайки тежко, после ги върна нежно в съкровищницата си заедно с другите предмети.

Затвори кутията, отнесе я в скрина и я постави до квадратното парче черно кадифе, което заемаше централно място под огледалото.

Оставаха само две монети — десетцентовата и петдесетцентовата.

Намръщи се към тях за момент, опитвайки се да си спомни защо бяха толкова важни.

О, да! Символи на привързаността му. Трябваше да остави такива символи при дамите. Това беше… важно.

Не биваше да забравя колко е важно.

Значи още две.

Вече ги бе избрал и бе наясно какво ще им направи. Щеше да е толкова забавно! Единственият въпрос бе коя да е първа…

Онче, бонче… хвани жената за крачето… ако писка… не я пускай…

Вдигна очи и се взря в огледалото — тъжен, но не и изненадан, когато оттам не го гледаше никой.

* * *

Каси се сепна в съня си, но нямаше представа какво я бе изтръгнало от блажената дрямка. После, когато Бен се надигна на лакът до нея, си спомни.

— Хей! — Докосна лицето й с нежните си пръсти. — Добре ли си?

Ръцете му бяха винаги така топли. Обичаше ги. Искаше й се да замърка като котка всеки път, когато я докосваше. Помисли си, че вероятно би било редно да се засрами от това.

— Добре съм — отвърна най-сетне.

— Плачеше насън.

Изучаваше лицето му на светлината на лампата, запаметявайки го със съсредоточеност, която едва ли съзнаваше.

— Просто кошмар, предполагам.

— Не си ли спомняш?

— Не, наистина. Беше за някакво огледало. И не можех да се отърва от музиката. — Изведнъж се намръщи. — И все още не мога.

— Каква музика?

— В главата ми се върти една мелодия, цял ден ту се появява, ту изчезва. Смътно ми е позната, но не съм в състояние да си спомня коя е.

— Нищо чудно аз да я разпозная.

Каси му се усмихна:

— Повярвай ми, просто не бива да ме чуваш как тананикам. Аз съм музикален инвалид.

— Нима? — Отпусна се до нея, облегнал глава на една ръка, докато другата бе положена леко върху корема й. — Трудно ми е да го повярвам. Имаш толкова музикален глас.

— Тогава сигурно е наследствено. Не мога да пея вярно. — Не си спомняше той да е дърпал завивките върху им, но се радваше, че го е сторил. Не че толкоз се срамуваше, колкото й бе малко неудобно да лежи гола до него.

Малко ли? Господи!

Страстта бе най-удивителното нещо. Съвсем обяснимо бе, че за нея бе писано толкова много. За пръв път през живота си Каси разбираше как хората можеха да твърдят, че са загубили ума си от страст.

— Каси?

Премигна срещу него:

— Хм?

— Отнесе се. Къде отиде?

Тя се питаше дали очите й го издават. Дори споменът за страстта бе удивителен. Прочисти гърлото си:

— Никъде конкретно. Колко е часът?

Бен погледна към нощното шкафче:

— Минава единайсет.

— Трябва да изведа Макс.

— Аз ще го свърша. По-късно. — Наведе се и я целуна бавно и нежно.

Докато вдигне глава, ръцете й се бяха обвили около врата му и Каси бе напълно сигурна, че мърка. Откъде се бяха появили проклетите завивки? Искаше й се да ги няма.

Като че ли и на Бен му бе хрумнала същата мисъл. Отметна одеялата и чаршафите, докато те се озоваха някъде около бедрата му, разголвайки почти изцяло Каси. Очите му обходиха малките й бели гърди, после ръцете му ги докоснаха.

Тя чу приглушен звук да се откъсва от устните й и не можеше да го спре. Остро усещаше и най-небрежното докосване. Поразителната интимност на ръцете му върху голото й тяло бе нещо, което чувстваше до дъното на душата си.

Не съзнаваше, че очите й се бяха затворили, че ноктите й се бяха впили в твърдите мускули на плещите му. Леглото бе изчезнало, стаята, къщата. Светът. Усещаше само топлите му ръце, галещи плътта й, даряващи удоволствие, което не си бе представяла, че е в състояние да изпита. Гърдите й пламнаха и я заболяха, чувстваше празнота в корема си, а когато ръцете му се плъзнаха надолу между краката й, Каси си помисли, че ще умре.

Галеше я уверено и умело, увеличаваше желанието й, докато едва издържаше на острото напрежение. Напираше желанието й да го умолява да спре да я измъчва, но успя да издаде само някакво безсловесно скимтене.

После го почувства между бедрата си — бавният, неумолим натиск на твърдата му плът в тялото й и меките звуци, които тя издаваше, бяха израз на тържество и удоволствие.

— Отвори очи, любима — прошепна той. — Погледни ме.

Лицето му бе напрегнато, очите — потъмнели и съсредоточени, когато се срещнаха с нейните — и Каси бе удивена отново. Не бе в състояние да чете мислите му и все пак някак си надникна по-дълбоко — и това невероятно интимно общуване накара удоволствието й да се извиси още повече, докато телата им се движеха в синхрон.

— Бен! — прошепна тя, подчинявайки се на принудата да произнесе името му и дочувайки паниката в собствения си глас.

— Тук съм. — Устните му докоснаха нейните, поиграха си с тях, а ръцете му обгърнаха раменете й и пръстите му се заровиха в косата й. Огненият му поглед бе прикрит от натежали клепачи и все пак бе впит в очите й. Бедрата му се задвижиха в ускорен ритъм.

Напрежението у Каси стана непоносимо. Въпреки това нямаше друг избор, освен да го понася. Сетивата й се бяха изплъзнали от контрол, тялото й бе въвлечено в отчаяно стремглаво преследване на завършеността и тя се бе вкопчила в Бен като единствена котва, която й бе останала в океана от неописуеми усещания.

Когато освобождаването най-сетне дойде, то я помете със силата на приливна вълна, а удоволствието я остави без дъх, сърцето й сякаш спря и тя притихна, замаяна и разтърсена. Едва й стигнаха сили да прегърне Бен, когато той потрепери и изстена в своята кулминация. Единствената мисъл, която й хрумна, бе как за малко нямаше никога да познае това изживяване.

Измина доста време, преди някой от тях да има сили да помръдне, тогава Бен премести тежестта си на лакти и сведе към нея все още потъмнелите си и напрегнати очи.

Загубила всякакъв свян, Каси възкликна:

— Ау!

В очите му проблесна забавление.

— Бих ти благодарил, но определено си беше постигнато с общи усилия. — Гласът му бе дрезгав.

— Винаги… ли е така? — Първия път бе достатъчно поразително, но Каси не бе уверена, че ще успее да издържи, ако става още по-силно.

— Досега не е било — отвърна Бен и я целуна лениво.

Каси стегна крака, когато той понечи да се надигне.

— Не си отивай.

— Прекалено съм тежък, любима.

— Не, не си. — Питаше се дали изобщо е усетил ласката.

— Сигурна ли си?

— Напълно. — Щеше й се да усеща колкото може по-голяма част от тялото му, прилепена до нейното, възможно по-дълго.

Бен имаше огромно желание да остане на мястото си поне още малко. Целуна я отново и смътно осъзна, че задържа пръстите си, преплетени в копринените й коси, като че ли очаква тя да се опита да му избяга.

Смяташе, че вероятно би го направила.

Дори когато бе сгушила тяло до него, дори в удовлетворението от най-невероятното любене, което някога бе изпитвал, в очите й съзираше нещо, което му подсказваше, че тя отново се отдалечава от него, отдръпва се по начин, който той вижда и усеща, но не е в състояние да определи.

Искаше да я сграбчи, да я прегърне силно, но инстинктът му го предупреждаваше, че това само би я отдалечило още по-бързо. Прозрението за това предизвикваше болка някъде в гърдите му.

— Мръщиш се — прошепна тя, изглаждайки нежно с пръсти челото му.

— Така ли? — Изви глава, за да целуне вътрешната страна на китката й, топла и мека.

— Нещо не е наред ли, Бен?

— Мисля, че трябва да монтираме кучешка врата на Макс, защото наистина не ми се ще да те оставя — отвърна небрежно.

Усмихна се, но преди да успее да отговори, и двамата чуха тихия звук откъм вратата. Обърнаха глави и видяха кучето да размахва бавно опашка с почти извинително изражение.

— За вълка говорим… — отбеляза Бен и с неохота пусна Каси.

Мислеше си, че докато свършат всичките дейности — да изведе животното навън, за да потича за последно, да включи алармената система и да се увери, че огънят, който по-рано бяха оставили в камината, е подновен за през нощта, — Каси можеше отново да е заспала. Но тя бе само сънена и с готовност се отпусна в прегръдките му веднага щом той се пъхна в леглото до нея.

— Защо се забави? — прошепна. — Докато те нямаше, музиката се върна пак.

— Макс искаше още един кокал. — Целуна я, без да се учудва много, когато откри, че отново я желае, и то със същото нетърпение, както първия път.

Каси обви ръце около врата му:

— Престани да говориш за кучето.

И двамата забравиха за животното.

И за музиката.

* * *

Рамото му образуваше удобна възглавница, а усещането за допира на тялото му до нейното извикваше наслада, в която й се струваше, че може да се удави. Смътно възприемаше тропането на суграшицата по перваза, воя на вятъра от време на време, ала съзнанието й бе съсредоточено най-вече върху дълбокия и равен звук от дишането на Бен.

Той ще те унищожи, долетя шепот от гроба.

— Не ме интересува! — прошепна в отговор Каси.