Кей Хупър
Откраднати сенки (10)

Девета глава

24 февруари 1999 г.

 

— Застанал си на пътя ми. — Каси леко побутна кучето, кръстоска между немска овчарка и коли, за да отвори най-долното чекмедже на скрина.

Макс изскимтя тихо и седна, наблюдавайки я със светли, загрижени очи. След няколко дни и нощи, прекарани заедно, започваха да свикват един с друг, но младото животно явно се безпокоеше от факта, че Каси прекарва по-голямата част от времето си, ровейки в чекмеджета и гардероби. Не бе редно да бъде обвиняван за това, след като предишните му собственици го бяха изоставили, когато се преместиха.

Каси отдели миг, за да го погали по главата и да му пошепне успокоително. Опита да разсее тревогите му, че няма да го изостави като онези хора, но откри, че не само бе невъзможно да чете кучешките мисли — поне за нея, но бе трудно и да обясни с думи на едно куче, че просто подрежда вещите на леля си, отделя в кашони нещата за изхвърляне, раздаване или съхранение.

Питаше се дали и Аби среща същите проблеми с чистокръвния ирландски сетер, в който се бе влюбила.

— Е, може би днес свърших достатъчно — реши тя. — Долу чакат едни кашони, пълни с документи, може да ги прегледам тази вечер и вероятно това няма да те разстрои толкова. Междувременно защо да не излезем на разходка?

Вълшебната думичка накара Макс да наостри нетърпеливо уши и като я изпревари, напусна спалнята и слезе надолу. Каси не го връзваше — вече бе разбрала, че е научен на основните команди, а и не се отделяше от нея, когато излизаха.

Взе си подплатеното яке от закачалката до входната врата. Беше едва три следобед, но прогнозата обещаваше сняг, а леденият вятър и плътните сиви облаци говореха, че синоптиците този път имаха шанс да се окажат прави.

Каси обичаше такова време. Пъхна ръце в джобовете си и излезе из полето около къщата, крачейки бавно, делейки вниманието си между щастливото изследване на всяко камъче и дупка в земята от страна на Макс и голата красота на околността.

Беше в състояние да забрави за… другите неща. Убиецът се бе смълчал през последните дни. Доколкото знаеха, не бе извършил ново убийство, а не бе дочула и шепот от неговото съзнание. Знаеше, че тази тишина може само да я радва.

Нямаше представа дали разследването напредва. Шерифът не се бе обаждал. Бен бе звъннал предишния следобед, за да види как е, и бе изразил радостта си, че е взела куче. Не можа да я осведоми за разследването. Някакъв заплетен случай го задържаше в съда повече, отколкото бе очаквал, и нямал възможност да поговори с Мат. Звучеше й уморен и леко неспокоен. Във вестника също не откри кой знае каква информация освен няколко голи факта. Беки Смит бе погребана, но погребенията на останалите две жертви бяха отложени за неопределено време, докато продължаваше събирането на улики. Вероятно умен ход от страна на шерифа, но това забавяне не помагаше за подобряване настроението на гражданите. При два трупа в хладилните камери на едно от местните погребални бюра и видимо увеличено полицейско присъствие из областта никой нямаше да забрави потенциалната опасност. Не бе обявен полицейски час, но пресата съобщаваше за необичайно тихи улици след смрачаване и жени, движещи се по двойки, на групи или с мъж придружител буквално през цялото време.

Ако беше оптимистка, вероятно щеше да се надява, че убиецът е заминал и се е преместил в друго ловно поле. Но не беше — по-скоро бе убедена, че шерифът е прав и убиецът е местен, някой роден и отраснал в този район. И все още се намираше тук.

Някъде.

Осъзнавайки какво прави, приемайки мълчаливо, че в края на краищата не е лесно да се забрави, Каси решително отхвърли мисълта за престъпника от главата си.

— Достатъчно! — изрече на глас.

Макс се втурна към нея с някаква пръчка и тя бе ангажирана през следващите петнайсет минути да му я хвърля. Умори се от тази игра преди него. Животното все още разнасяше клечката в уста, когато тя се отправи обратно към къщата.

Пусна я в мига, в който видя джипа, паркиран на алеята, и гръмогласният му лай отекна из полето, странно кух в студения, неподвижен въздух. Каси видя Бен да слиза по стълбите от верандата, гледайки в тяхна посока, и хвана Макс за нашийника, за да го задържи до себе си.

— Седни! — нареди му твърдо. Кучето спря да лае, но ръмжеше тихо и гърлено, докато не стигнаха на няколко крачки от госта. — Здравей! — поздрави го тя.

— Здравей. — Бен гледаше новия й любимец. — Е, достатъчно едро е. Хапе ли?

— Още не зная, въпреки че в приюта казаха, че бил хрисим като агънце през цялото време, което е прекарал при тях. — Каси хвърли поглед към все още ръмжащото животно. — Изоставен е от хора, които явно просто не са пожелали да го местят заедно с мебелировката.

— Случва се, колкото и да е тъжно. Поне в нашия приют не ги приспиват.

— Точно така ми казаха. — А също и че по-младият съдия, Райън, бил отчасти отговорен за политиката на кучкарника да не подлагат на евтаназия здрави животни — интересно сведение за характера му! — Аби също си взе куче, знаеше ли?

— Мат ми спомена. — Усмихна се. — Много голям ирландски сетер, който обича да спи с нея. Мат не е във възторг от тази му слабост.

— Обзалагам се. — Чудеше се дали Аби бе доверила на шерифа пророчеството, но реши да не пита.

Макс започна да ръмжи по-силно.

— Най-добре ще е да ни запознаеш — предложи Бен.

Каси нямаше кой знае какъв опит с кучета, но предполагаше инстинктивно как да действа. Каза на Макс да седне, държейки го с едната си ръка, и направи жест към мъжа да се приближи. Когато той го стори — след моментно колебание, — тя посегна и взе ръката му. Беше много топла, дори и в този студен зимен ден.

— Макс, това е Бен — представи го твърдо. — Той е приятел. — Придвижи ръката му достатъчно близо, за да я подуши кучето. Той или хареса миризмата на новодошлия, или прие успокоителното докосване на стопанката си. Опашката му потупа по замръзналата земя и ръмженето секна.

Бен погали кучето с небрежна и привична лекота, после му заговори нежно. Когато се изправи, Макс бе напълно спокоен.

— Дотук добре! — поздрави го Каси. Пусна нашийника му и двамата го проследиха как отива да подуши гумите на джипа.

— Да видим как ще ме посрещне следващия път. — Направи пауза. — При теб ли спи?

Каси реши да не приема въпроса твърде лично.

— Има си собствено легло до моето. Досега е все в него.

Бен кимна.

— Радвам се, че го взе.

— Аз — също. — Това бе истина. Откри, че е приятно да има грижовен и невзискателен приятел, който да я изслушва. А и сама бе изненадана колко често му говори.

— Извинявай, че дойдох без предупреждение. — Гласът му издаваше същото безпокойство, което бе доловила и предишната вечер. — Но минавах насам и…

След миг Каси каза:

— Тук е студено. Защо не влезем? Ще ми отнеме само няколко минути да стопля кафето.

— Благодаря, с удоволствие.

Макс престана да изследва джипа, за да ги придружи и както винаги — последва Каси в кухнята.

— Не се отлепя от теб — отбеляза Бен от прага.

— Засега — да. — Отправи му поглед, съзирайки увеличаващото се напрежение в стойката му, и добави: — Възнамерявах да запаля огън в камината в дневната. Имаш ли нещо против да го сториш ти?

— Звучи добре — усмихна се Бен.

— Тогава заеми се със задачата. На мен винаги са ми нужни твърде много вестници и подпалки.

— Ще видя какво ще успея да направя.

Докато тя отиде в дневната с подноса, Бен бе успял да разпали огъня. Беше свалил сакото си и бе навил ръкавите на ризата. Стоеше до камината, разхлабвайки вратовръзката си. Каси остави таблата на масичката за кафе и седна на единия край на дивана.

— Иска се майсторлък за паленето на огън — заговори, наливайки кафето. — Аз не успявам. Но ти явно умееш. Благодаря ти.

— Удоволствието бе мое. — Бен наблюдаваше как Макс си донесе кокал — играчка от кухнята, погледна за момент огъня с недоверие, после се отпусна на килимчето недалеч от Каси.

— Започна да ни става навик — обясни тя. — По това време му давам кокала и през остатъка от вечерта го унищожава. — Поднесе към Бен чашата му, а когато той дойде да си я вземе, го покани: — Седни.

Избра си другия край на дивана и седна полуобърнат, за да може да я гледа.

— Надявам се, че не нарушавам навика ви.

— Не. Сортирах някои неща на леля Алекс, но не бързам. — Посочи към един голям кашон на съседния стол. — Това са най-вече документи, кореспонденция и други подобни. Вероятно ще ги прегледам тази вечер. Но няма нищо спешно.

— Значи не са те обезпокоявали?

Каси поклати глава и отпи от кафето си:

— Не, нищо. Бих се обадила на шерифа да му предложа да опитаме отново, но предполагам, че е решен да изпробва първо конвенционалните способи на разследване. Няма да прибегне до мен, докато не се отчая истински.

Бен не се усмихна:

— Считаш ли, че ще се стигне дотам?

— Ако ме питаш дали мисля, че убийствата са приключили — не, не мисля.

— Защо? Може би трите са го удовлетворили?

— Не, не смятам. У този човек има… нужда, глад. Убийството задоволява някаква потребност у него. Ужасът на жертвите му също удовлетворява някаква потребност. Но още не е заситен. Ще убие отново.

— Това е като да чакаш да падне и другата обувка — отбеляза Бен. — Разследването на Мат не е открило нищо ново, поне не и такова, което да е от полза. Няма свидетели. Няма вероятни заподозрени. И целият град е затаил дъх.

Каси отказа да го изрече вместо него. Просто изчакваше.

Бен поклати глава:

— Може би Мат иска да почака и да се довери на традиционните полицейски методи, но аз — не. Не и при наличието на друга възможност. Каси, би ли опитала отново? Да видим дали ще имаш шанс да уловиш някаква нова информация, нещо, което може да помогне да заловим това копеле, преди да извърши още едно убийство?

— Какво би казал шерифът по въпроса?

— Изприказва доста — отвърна намръщено той. — Особено когато му обясних, че нямам намерение да те отведа в кабинета му и да привличам вниманието на всички в града — и без това са така напрегнати и наблюдателни. Отказа да дойде тук и не искаше да ми позволи да донеса нещо, което можеш да докоснеш. Но накрая се предаде, вероятно за да му се махна от главата.

— Значи не просто си минавал наблизо?

Поколеба се:

— Бих се обадил предварително, но държах да те видя, преди да те помоля да опиташ пак, за да се уверя, че не си толкова изтощена, колкото преди. Да си призная искрено, обикалях в кръг около половин час, преди да успея да се убедя, че се налага да те помоля.

Изглеждаше правдоподобно и обясняваше безпокойството му от момента на пристигането му. Започваше да разбира колко много й коства и се разкъсваше между необходимостта и нежеланието си да я нарани.

— Няма нищо — отвърна тя. — Наистина се съгласих да опитам да помогна.

Стрелна я с поглед:

— Искаше да спреш — и двамата го знаем.

— Но и двамата знаем, че нямам избор. Не и ако остана тук. — Направи пауза. — А ще остана. Затова хайде да видим какво си ми донесъл да докосна.

Бен остави чашата си на масичката за кафе и отиде да си вземе сакото от стола до камината. Когато се върна на дивана, държеше малка найлонова торбичка с надпис Веществени доказателства. В нея имаше парче сивкав плат.

— Мат каза, че това може да ти говори нещо.

Каси също остави чашата си, после взе торбичката и я отвори. Стегна се мислено, затвори очи и хвана парцалчето.

Бен я наблюдаваше. От нощта, в която се бе оказали неспособна да чете мислите му дори и след като го бе докосвала, му се струваше, че е малко по-спокойна в негово присъствие. Определено срещаше погледа му по-често, отколкото в началото.

Но все още бе доста затворена в себе си, предвидлива и внимателна. Усмивките й бяха почти винаги мимолетни, очите — непроницаеми. И въпреки че напрежението, което бе видял при първите им срещи, все още си личеше в леките сенки под очите й, Каси изглеждаше някак си по-малко разкъсвана от това, сякаш приемането на ситуацията й бе донесло някакъв душевен мир.

Или пък фатализъм.

Това безпокоеше Бен, чувството, че Каси се е примирила със съдбата, която бе убедена, че я очаква. Не бе нужно да му доверява, че ориста, която бе прозряла за себе си, не е щастлива — беше очевидно. А и тази бе причината, поради която бе шофирал наоколо в спор със себе си, преди най-сетне да дойде при нея. Не защото един експеримент най-вероятно щеше да я изтощи, а защото не успяваше да се отърси от усещането, че с всеки опит се приближава все по-близо до съдбата, която ще я отведе отвъд досега му, може би — отвъд всеки досег.

И тя също го знаеше.

Насили се да изтласка тази мисъл настрани за момент и точно се готвеше да я попита дали усеща нещо, когато внезапната й усмивка го извади от равновесие.

— Каси? Говори ли ти нещо?

Отвори очи, все още усмихната.

— Всъщност — да. — Върна парцалчето в найлоновата торбичка и я остави небрежно на дивана между тях. — Говори ми, че добрият шериф притежава чувство за хумор, освен че е подозрителен по природа. Не бях съвсем сигурна.

— За какво говориш?

— Това е тест, Бен. Изпитание за мен. — Все още се усмихваше. — Истината е, че аз го предизвиках за това, така че не бива да се оплаквам.

Той вдигна пликчето с уликата:

— Да не би да се опитваш да ми съобщиш, че това не е намерено на някое от местопрестъпленията?

— Боя се, че не е.

— Тогава откъде се е взело, по дяволите?

— Както казах, шерифът има чувство за хумор. Това парцалче е от собствената му скаутска униформа.

— Кучи син!

— Не бъди толкоз суров с него. Знаех, че няма да се откаже от предизвикателството, което му отправих — да ме изпита неочаквано. Затова е отказал да дойде дотук, разбира се. Такава отворена книга е, че щях лесно да прочета намеренията му. Сигурен е, че мога да направя това, дори и да би поспорил за намесата на паранормални сили. А сега не присъства и дори и да можех да чета мислите ти, ти не си имал представа, че така нареченото „доказателство“ не е автентично.

— Наистина не знаех — отвърна сериозно Бен.

Каси сви рамене:

— Е, издържах на малкото му изпитание. Няма да го убеди, но поне ще го поуспокои. Може би в края на краищата това ще свърши някаква работа.

— Какъв е краят, Каси? — чу се да изрича Бен. — Можеш ли да ми кажеш?

Извърна поглед, а настроението й угасна.

— Казах ти, че не съм в състояние да виждам в бъдещето.

— Но си видяла своето. Съдбата си.

— Има разлика.

— Нима? Би ли ме уверила, че съдбата ти не е преплетена с това разследване?

Профилът й бе неподвижен, безизразен, докато се вглеждаше в камината, а гласът й бе спокоен, когато отвърна:

— Не мога да ти кажа нищо за съдбата си.

— Защо?

— Защото си е моя. Защото като го споделя с теб, това може да е тласъкът, който ще доведе до осъществяването му — такова, каквото го видях.

— Ами ако тласъкът е да не ми кажеш? Можеш ли бъдеш сигурна?

— Не.

— Тогава…

— Налагаше се да направя своя избор, Бен. Да сторя всичко възможно, за да променя видяното — или да не предприема нищо. Действах. Избягах на три хиляди мили. И в опит да променя предначертаното се въвлякох отново в ситуация, от която бягах. — Изви глава и най-сетне го погледна с лека усмивка. — Не мисля да предприемам нещо повече.

— Но ти действа, като се съгласи да ни помогнеш.

— Не, това бе просто следствие. Тук съм. Логично е да помогна, естествено е. Не се опитвам да променя съдбата си. Просто постъпвам както трябва.

— Видяла си собствената си смърт, нали?

— Не.

— Лъжеш ме — намръщи се той.

— Не. Не видях смъртта си.

— Тогава какво…

— Бен, не искам да го обсъждам. Няма да е полезно за никого от нас. Просто… престани да се чувстваш виновен, че си ме притиснал да помогна, става ли?

— Толкова ли е очевидно?

— За мен — да. Съгласен ли си вече да сменим темата?

Мъжът кимна бавно:

— Добре. Кажи ми нещо друго. Когато преди малко отвън ме хвана за ръката, можеше ли да четеш мислите ми?

— Не.

— Значи преди не е било от умората.

— Не, не беше. Не ми се удава да чета мислите ти. Имаш стени.

Погледът му бе настойчив:

— Какво означава това?

Каси се поколеба:

— Не съм убедена, че желаеш да разговаряме по темата.

— Защо да не желая?

— Защото… от опит зная, че хората не си изграждат стени случайно, а за да се предпазят, за да държат другите настрана. За да… се разкриват колкото се може по-малко.

— Искаш да кажеш, че тези стени съществуват, защото умишлено съм ги построил?

— Вероятно е било умишлено. Но не съзнателно. Не те обвинявам в нищо. Всички притежаваме защитни механизми. — Гледаше го леко намръщено, съзнавайки, че е докоснала нерв, и не бе сигурна дали да продължи. Но нещо в очите му я окуражи: — Повечето от нас рано се научават да крият истината за себе си, да маскират нещата така, както другите ги виждат и само най-близките ни го осъзнават. Такава е човешката природа. Но за някои хора прикриването или маскирането е невъзможно — по една или друга причина. Може би защото вътрешната болка е твърде голяма или просто защото личността е особено чувствителна и емоционална. Изпитва толкова много и така дълбоки чувства, че няма защита. По същия начин и умът, ако е достатъчно силен, си изгражда стени, за да се защити. — Поклати глава. — Точно като защитните механизми, които използват другите, стените обикновено остават неосъзнати, дори незабелязани, като изключим най-близките си хора.

— Освен ако не срещнеш някой ясновидец — подхвърли Бен.

— Ние проникваме под повърхността. С това се занимаваме.

— А под моята повърхност се крие стена.

— Това те притеснява.

— А не бива ли?

— Има причина за съществуването й — отговори бавно тя. — Построена е поради някаква причина. Щом вече не е нужна, ще изчезне.

— Разбирам. — Пое си шумно въздух.

Каси съзнаваше, че никак не го е успокоила, но не знаеше какво друго да му каже.

— Предполагам, че трябва да съм благодарен. Ако не бяха стените ми, все още щеше да избягваш очите ми и да се стараеш да не ме докосваш.

Тя кимна:

— Вероятно. Стените ти означават, че не е нужно да се мъча толкова, за да удържам своите. От моя гледна точка това е добре дошло. Хубаво е да си в състояние да разговаряш с някого и да не се налага да се тревожиш да не се включат погрешните сетива. До момента така е с теб, с Аби и с Макс.

— Не можеш да четеш мислите на Аби?

— Не.

— Не ми е правила впечатление на човек, нуждаещ се от стени — отбеляза той.

Каси се усмихна:

— Което само доказва, че нейните действат.

— Предполагам, че да. — Поколеба се, после продължи неохотно: — Май е редно да си вървя и да те оставя да се занимаваш със сортирането.

Добрият стар инстинкт подсказваше на Каси да се съгласи, че той трябва да си върви, но й попречиха нови импулси. Очите му бяха внимателни, а безпокойството се бе върнало в гласа му и не се налагаше да чете мислите му, за да разбере, че още няма желание да я остави.

Питаше се кога ли й бе станало трудно да диша и смътно се изненада, че гласът й звучи нормално, щом изрече:

— Ако нямаш други планове, вчера сготвих голяма тенджера супа — твърде голяма за мен и Макс. Би могъл да поостанеш и да ни помогнеш да я довършим.

В настъпилата тишина чуваха воя на вятъра навън и внезапното тихо трополене по капаците на прозорците, известяващо началото на суграшица.

— Струва ми се, че вечерта е идеална за малко супа — реши Бен. — С какво да ти помогна?

* * *

Движеше се много бавно, бдителен към острия слух на кучето, дори и при шума от задаващата се буря. Предпазливостта му нашепваше да стои настрана, но искаше да се приближи достатъчно, за да надникне вътре.

Там беше толкова хубаво! В камината гореше приятен огън. Лампите и апетитният аромат на храна правеха кухнята топла и уютна. Тихи гласове, чувстващи се добре заедно, и все пак напрегнати, със забулени от копнеж думи.

Те не забелязваха наблюдаващите ги очи.

Стоеше отвън с вдигната яка и нахлупена ниско шапка, за да предпази лицето си от боцкащата суграшица. Студено беше. Краката му бяха измръзнали. Но остана на мястото си дълго, наблюдавайки я.

Беше защитена.

Но това нямаше значение.

* * *

— Защо не ми каза по-рано? — настояваше Мат.

Аби сви рамене:

— Защото не съм предполагала, че ще го приемеш сериозно.

— Докато убиецът не започна да наръгва жени?

Намръщи се, но кимна.

Той отблъсна чинията си и изръмжа:

— Трябваше да ми споделиш, по дяволите!

— И какво щеше да предприемеш? Преди седмица би се изсмял, би изкоментирал, че съм глупачка да позволявам някакво си шантаво предсказание да ме безпокои. И какво би сторил? Да ме посъветваш да си инсталирам охранителна система, да си взема куче, да внимавам — направила съм всичко това.

Мат хвърли поглед към голямото червено куче, проснато близо до Аби край кухненската маса, и не успя да е въздържи:

— Нямаше да те посъветвам да си вземеш куче, поне не някое така привързано към теб.

Тя се усмихна:

— Обичам собственическото отношение на моите мъже. Но не се тревожи. Поговорих с Брайс — няма да се опитва отново да ляга между нас в леглото.

Мат изобщо не бе сигурен, че разговорът с кучето би допринесъл голяма полза, и отново изгледа неприязнено ирландския сетер.

— Да, добре. Брайс. Що за име е това за едно куче?

— Обвинявай старите му собственици, не мен.

Красивото животно вдигна глава, за да огледа за кратко всеки от тях, потупвайки с опашка по пода, после отново се протегна с дълбока въздишка.

Мат изви поглед към Аби:

— Да те пази наистина добре — само това мога да кажа.

— Сигурна съм, че ще стори всичко по силите си — отвърна тя, ставайки, за да отнесе чинията си в мивката.

Мат я последва със своите:

— Можеш да се пренесеш при мен. Моят дом е по-защитен, а и ще съм до теб всяка нощ.

— Не и преди да приключи разводът, Мат.

— Какво значение имат няколко седмици?

— Казах ти. Държа да изчакам и да видя как ще реагира Гари, когато всичко свърши.

— Ами ако прояви насилие? Скъпа, този град е заприличал на барутен погреб. Всички са напрегнати и избухливи. На Гари може да му е нужно малко, за да прекрачи границата.

Тя успя да се усмихне:

— Точно затова не възнамерявам да го притискам, докато не е абсолютно наложително.

— Ако се налага, ще го заключа в ареста, докато не се научи на разумно поведение.

— И да върви по дяволите каналният ред?

— Би могла да подадеш оплакване срещу него.

— Не. Не, няма да го направя. Не и ако не ме принуди.

Мат постави ръце на раменете й и я обърна към себе си:

— Аби, зная, че твърдиш, че те е ударил само веднъж, в онази нощ, когато си го изгонила, но винаги съм бил сигурен, че премълчаваш нещо.

Погледът й бе вторачен в разхлабената му вратовръзка.

— Казах ти истината за онази нощ.

— За онази нощ — да. Но не е истина, че тогава те е ударил за пръв път.

Въпреки всичките си усилия, Аби усети очите й да парят и да се пълнят със сълзи. Обзе я срам. Боеше се, че Мат ще узнае какво слабо същество е тя.

— Скъпа… — Повдигна нежно брадичката й, за да го погледне. — Не е нужно да ми споделяш, докато не се почувстваш готова. Но искам да знаеш нещо: не е необходимо някой да ми обяснява колко кураж ти е бил нужен, за да го изхвърлиш. А също и колко си била изплашена, когато си го сторила.

Аби премигна, за да задържи сълзите:

— Не мога да разговарям с теб за него, Мат. Просто не мога.

— Добре, добре, миличка. — Привлече я в обятията си и я целуна. Този път кучето не изръмжа в знак на протест — значи нещата определено в тази насока се оправяха. Но Аби бе малко по-напрегната в прегръдката му и дълбоко у Мат пламнаха въглените на яростта. Ако му се удадеше възможност, знаеше, че би направил Гари Монтгомъри на пихтия.

— Мога да остана тук тази нощ — предложи дрезгаво.

— Не, не можеш. Не и цялата нощ. — Но ръцете й се плъзнаха нагоре и обгърнаха врата му, а тялото й се отпускаше, омекваше срещу неговото. — Но за малко може.

Изглежда, от разговора й с Брайс имаше някаква полза все пак. Кучето дори не ги последва в спалнята.

* * *

Доста преди полунощ Мат неохотно се измъкна от леглото на Аби и се облече. Тя също стана, защото още ме й се спеше, а държеше да включи алармената инсталация след него. Не си направи труда да се облече, само навлече халат и го върза стегнато, после изпрати Мат до входната врата.

— Виж колко много сняг е навалял. Внимавай, като караш към къщи! — поръча му загрижено.

Ще внимавам. Ти също, особено после, когато пуснеш кучето навън — отвърна той.

— Обещавам, не се тревожи.

Целуна я за последен път, после си тръгна, изчаквайки на верандата, докато чуе как тя спуска резето.

Аби се върна в кухнята.

— Добро момче си — обърна се към Брайс, който все още лежеше търпеливо близо до масата. — Само да довърша с почистването тук и ще те изведа навън за последен път тази вечер.

Като всяко домашно куче, той разпознаваше думата навън и седна в готовност. Но беше много търпеливо животно и изскимтя само веднъж, докато стопанката му приключваше с разчистването след вечерята.

— Добре, да вървим! — Реши да го изведе през задната врата, за да има възможност да потича на свобода в двора й. Така не се налагаше да се облича и можеше да почака на верандата, докато кучето се прибере.

Отиде до задния вход, съпровождана от стража си, и превключи алармената инсталация на режим „готовност“, после отключи и отвори вратата.

Едва успя да сграбчи Брайс за нашийника, когато той се нахвърли с дълбоко гърлено ръмжене към мъжа, застанал на най-горното стъпало.

— Гари! — възкликна Аби.