Кей Хупър
Откраднати сенки (14)

Тринайсета глава

Би следвало да е просто. Каси не бе виждала леля си, нито бе разговаряла с нея повече от двайсет и пет, години. Всъщност едва я помнеше. Нямаше картички за рождени дни или за Коледа, дори уведомлението за насилствената смърт на сестра й не бе накарало Алекс Мелтън да се свърже с племенницата си.

Едва след смъртта й — под формата на завещание, а сега и на това послание — Каси бе получила вест от леля си.

Би следвало да е лесно да реши да не обръща внимание на това предупреждение.

Но не беше.

Що се отнасяше до гласовете от отвъдното, този на Алекс Мелтън бе възможно най-призрачен и ужасяващ, и колкото и да искаше, Каси нямаше шанс да го пренебрегне.

Той ще те унищожи.

Алекс Мелтън отчаяно бе желала племенницата й да получи навреме предупреждението, както бе казал адвокатът й — а той не бе човек на кухите фрази. Доста отчаяна е била, за да остави посланието с изричните указания да бъде предадено на уречения ден. Същият, в който името на Бен Райън бе хрумнало на Каси като възможен съюзник в опита й да убеди шериф Дънбар, че един убиец се готви да нанесе удар.

Ако бе получила предупреждението тогава… какво? Помисли си, че категорично би преоценила идеята да го посети. Толкова много внимаваше да не се забърка отново в разследване на убийство, нямаше никакво желание да се подлага за пореден път на всичко това. Посланието на леля й би я накарало да се оттегли в тихата си, спокойна самота. Чувството за вина нямаше да я гложди, тъй като се бе опитала да предупреди шерифа.

Но сега?

Толкова много неща се бяха променили през двете седмици. Убиецът бе нанесъл три удара и Каси знаеше, че се готви да действа отново. Шерифът вече бе готов да я слуша, вероятно дори да повярва на думите й, а това можеше да има значение. Беше се ангажирала да направи всичко по силите си за залавянето на убиеца. А съществуваше и Бен.

Бен, който я желаеше. Бен, който й бе разкрил непознати дотогава чувства, каквито така силно желаеше да изпита отново. Бен, който можеше да я докосва, без да застрашава стените й.

Той ще те унищожи.

Бен да я унищожи? Как?

Някой, незапознат с ясновидците и способностите им, би си помислил веднага за убиеца, всяващ ужас в града, и би предположил, че или Бен е убиецът, или връзката с него по някакъв начин ще я запрати в ръцете му.

Но Каси знаеше, че той не е убиец. Нещо повече — знаеше, че е важно какви думи е подбрала леля й. Ако бе видяла смъртта й, щеше да използва тази дума. Но не го бе сторила.

Той ще те унищожи.

Няма да я убие или да стане причина да я убият. Ще я унищожи. А тази дума крие множество плашещи възможности. Защото съществува и участ, по-лоша от смъртта. Много по-лоша.

— Не го видях — прошепна тя на Макс. — Когато видях съдбата си, не съзрях Бен. Няма да е част от нея, няма да я предизвика, сигурна съм.

Беше видяла объркани картини и емоции, вдъхнали й сигурност, че способностите, с които живееше от детството си, ще я доведат го гибел, че при открадването на сенките от още един опасен и луд ум ще се загуби в ужасната, жадна празнота на смахнатото му съзнание. Ще се загуби завинаги.

Смъртта би била проста и за предпочитане в сравнение с това.

Той ще те унищожи.

… ще те унищожи.

… унищожи…

Дълго време се взира в бележката, а очите й се плъзгаха по редовете отново и отново, мозъкът й се опитваше да възприеме скрития смисъл. Беше й по-студено, отколкото сутринта. Чувстваше се по-самотна, отколкото в дните, откакто бе избягала на това място в търсене на покой.

Леля й сигурно не се е бояла, че ще разбие сърцето й. Отхвърлянето от любим, колкото и да бе разтърсващо, рядко водеше до унищожение. И все пак по някакъв начин Алекс е била убедена, че ако не стои настрана от него, Бен ще я унищожи.

— По дяволите, Алекс, защо не ми обясни? — прошепна момичето. Но още преди да го изрече, Каси знаеше отговора. Предсказването на бъдещето беше сложна работа и често най-лошото, което една ясновидка би си позволила да направи, бе да изложи ясно подробностите, дори и да е сигурна в тях.

Пророческите видения биваха забулени в символи, интерпретацията им бе несигурна, а заключенията — рисковани. Алекс може и да е знаела с абсолютна сигурност, че Бен Райън има способността и възможността да я унищожи, без да е изобщо наясно за начина или пътя към това.

Така че най-простото и най-директно предупреждение бе най-безопасно. Стой настрана от него. Той ще те унищожи.

— Твърде късно е — каза Каси на леля си и на себе си. — Каквото е писано да се случи… ще се случи.

Бягството й на три хиляди мили не го бе променило. И това предупреждение също нямаше да успее.

Извърна глава и се вгледа в кашона, пълен с документи, който все още чакаше нейното внимание. Беше избягвала задачата, също както бе избягвала да чете дневниците на леля си. Не се приближаваше до личността й, когато това бе възможно. Предпочиташе да не знае много за жената, която се бе скарала така горчиво със сестра си, че никога повече не й бе проговорила.

Мълчанието на леля й, когато я бяха уведомили за убийството на сестра й, бе наранило дълбоко Каси.

И все пак, въпреки собственото й желание да остане невежа по отношение на Александра Мелтън, личността й отказваше да си остане загадка, защото бе оставила след себе си следи и защото други хора я бяха споменавали. Свидетелства от рода на всичките неотворени комплекти за бродерия, които бе купувала от Джил — очевидно като претекст за посещенията си, сочеха изненадваща стеснителност. Предупреждението й към Аби — плахо и притеснено — бе доказателство за Каси както за чувството за отговорност на леля й, така и за нежеланието й да се бърка в живота на хората.

Имаше и други следи от личността й, които бе забелязала през месеците, прекарани в къщата й. От подредбата и книгите, които бе чела, до богатата колекция видеокасети с филми — страст, която Каси също споделяше, — вкусът на Алекс Мелтън и предпочитанията й постепенно изграждаха образа й.

И все пак още нямаше идея защо леля й и майка й се бяха скарали. Нямаше представа дали Алекс й е оставила къщата и имота само защото е единственият жив член на фамилията, или завещанието е направено по някаква друга причина.

Не бе наясно и как да тълкува точното и въпреки това загадъчно предупреждение, дошло вече от гроба.

Взирайки се в кашона с документи, който можеше да съдържа някаква жизненоважна нишка, водеща към смисъла на предупреждението, Каси се запита дали собственото й нежелание да опознае Алекс Мелтън може да й струва скъпо.

Стана от дивана, отиде до камината и погледна бележката и плика в ръката си. Колебанието й бе кратко. Хвърли ги в огъня и се загледа в пламъците.

После взе кашона с книжата на леля си и реши да се опита да вникне в един човешки живот.

* * *

— Добре — каза Лари Рамзи, докато ескортираше двете момичета в центъра. — Тук сме. — Имаше многострадалния вид на натоварените с неприятно задължение мъже, които биха предпочели да се занимават с някакъв двигател.

— Наистина го оценявам, Лари — отвърна Сю с недотам мили очи.

— Няма проблем — отговори любезно той.

— Действително се налага да проверя тази компютърна програма днес, за да разполагам с време да поработя над проекта през уикенда. Затова искрено ти благодаря.

Дийна потисна смеха си. Въпреки че Лари изглеждаше в неведение — може би обяснимо, след като бе с десет години по-голям, — за Дийна не беше тайна, че приятелката й си пада по него. Проявяваше жив интерес, но днес умът й бе зает най-вече със собствените й проблеми.

— Няма нищо — повтори Лари, като само сестра му долови нотката на нетърпение в гласа му. — „Рейдио Шак“ е…

— Сю, не каза ли, че си видяла програмата в онзи компютърен магазин в другия край на търговската улица? — попита бързо Дийна.

— О, да — наистина я видях там — съгласи се покорно тя.

— Тогава да тръгваме. — Лари направи жест на момичетата да вървят пред него, но остана наблизо, когато се присъединиха към останалите смелчаци, дошли и центъра.

Дийна погледна крадешком часовника си. Три и половина. Имаше още няколко минути. Надяваше се компютърният магазин да е претъпкан, както обикновено. Ако е така, щеше да е много по-лесно да се изплъзне за няколко минути. Въпреки че Лари обикновено биваше погълнат от компютрите и макар че Сю бе обещала да поиска съвета му за програмата, която имаше предвид, Дийна знаеше, че е много по-малко вероятно отсъствието й да бъде забелязано, ако магазинът е пълен.

А и онази ниша между магазина и един от изходите бе идеална. Направо идеална.

* * *

Хана Пейн знаеше, че навярно не е много разумно да ходи сама в центъра, след като бе обещала на Джо да не мърда от къщи, и й бе нужно известно време да се убеди да го стори. Но накрая скуката и нуждата надвиха предпазливостта й. Тъй като си бе легнал едва след сутрешната им разходка до магазина за хранителни стоки, Джо щеше да спи почти до вечерята. Хана предвиждаше дълъг и отегчителен следобед.

Освен това тревогите и напрежението, които будеха страх в малките часове на нощта, когато човек е сам вкъщи и подскача при вида на сенки, изглеждаха абсурдни в ярката светлина на деня, когато светът е буден и се занимава с делата си, както обикновено.

А и по-рано през деня бе пропуснала да купи един плат, поръчан в текстилния магазин в центъра.

Хана беше шивачка, достатъчно талантлива, за да си изкарва прилично прехраната, и напоследък се бе пробвала в дизайна на някои облекла за един от магазините в града. Интересът към работата й бе обещаващ и тя държеше да ушие още няколко неща колкото може по-бързо. Затова й бе нужен платът.

Вероятно би било добре да вземе Бесон със себе си, но кучето пътуваше неспокойно и лаеше непрекъснато, щом го оставеше в колата, затова тръгна сама. Написа бележка на Джо и обясни къде отива — в случай че се събуди, докато я няма. Заключи вратите на колата, като се озърташе внимателно за непознати.

Но не срещна непознати или нещо подозрително и пристигна благополучно в центъра.

Тъкмо минаваше три и половина, когато паркира съвсем близо до главния вход и влезе.

* * *

Музиката гърмеше от високоговорителите, привидно по-силно от обичайното, защото тълпата бе по-разредена и по-тиха от обикновено. А и всички бяха явно напрегнати.

Гледката го забавляваше. Купувачите си говореха внимателно, ако изобщо си продумваха, а погледите им бяха изпълнени с подозрение. Децата се държаха близо до майките си и ясно си личеше, че в центъра присъстват повече съпрузи и по-малко тийнейджъри от привичното за петък следобед. Но тя бе тук.

И само това имаше истинско значение.

* * *

Бен отиде с джипа си до дома на Каси, а Мат пристигна отделно с патрулката си. Шерифът не мигна, когато приятелят му предложи това, и не протестира. Бен имаше тревожното усещане, че собственият му глас бе прекалено упорит, може би дори предизвикателен, и че Мат разбира съвсем добре какви са мотивите му.

Беше страшно, когато мъж със съзнание, недостъпно за уменията на една ясновидка, не може да скрие надеждите си. Те сякаш оставаха изписани на челото му.

Надежди, за които не искаше да мисли толкова. Започваше да му се струва, че е обсебен от Каси, а това го тревожеше силно. Винаги бе приемал връзките си леко, бе се държал нормално спрямо физическата нужда, която досега не бе засягала чувствата му, но с тази жена бе различно. Физическата нужда присъстваше, разбира се, но бе съпътствана от бурни емоции, с които не знаеше как да се справи.

Беше по-лесно просто да ги пренебрегне — поне за момента.

Каси ги поздрави на входната врата, а кучето бе с нея, както винаги. Усмихваше се леко и гласът й бе спокоен, но Бен разбра веднага, че се е отдалечила от него още повече в сравнение със сутринта. Беше се затворила в себе си, далечна, а когато погледът й за миг се спря върху него, той не почувства топлата ръка, нито дори студената.

Размислила ли беше? Или пък съществуваше нещо друго?

Мат го следваше, докато влизаха в дневната, и Бен така и не успя да попита. Вместо това, гледайки подредените купчини книжа на масичката за кафе и спомняйки си какво бе казала за плановете си относно документите на леля си, той каза:

— Била си заета.

Каси нареди меко на кучето да легне и то се изпъна на килимчето до камината, което явно бе негово. Дори и да бе усетила напрежение в гласа на Бен, то не пролича в собствения й ведър отговор:

— Реших, че е време да се заема с това. Дори започнах да чета дневниците на леля Алекс.

— Споменава ли защо е изкарала ума на Аби? — попита Мат.

Каси го погледна:

— Значи ви е казала?

— Да, каза ми.

— И?

— И какво? Дали вярвам, че леля ви е видяла бъдещето? Не, не вярвам. Дали вярвам, че Аби може да е в опасност? Да, вярвам. Като изключим маниака, който обикаля наоколо, Гари Монтгомъри е садистично копеле, което е убедено, че Аби му принадлежи, и е напълно вероятно да извърши акт на насилие срещу нея, ако му се удаде случай.

Бен го изгледа, но замълча.

Каси се обади:

— Радвам се, че е споделила с вас. Що се отнася до леля Алекс — до момента още не съм стигнала до преместването й тук. Първият дневник започва преди повече от трийсет години.

— Прескочете напред — посъветва я той.

— Съжалявам, аз съм от хората, за които е физически невъзможно да прескачат напред, докато четат някаква история. А тази си я бива. — Поклати глава. — Във всеки случай съмнявам се, че ще е обяснила в дневника си защо е казала онова на Аби. Просто е искала да я предупреди, Мат — това е всичко. Защото е сметнала, че Аби е в състояние да направи нещо и да промени собственото си бъдеще, ако знае какво да очаква.

Мат имаше мрачен вид.

— Може би.

Каси го стрелна с поглед.

— Кафето е горещо, ако някой от вас…

Шерифът поклати глава, а Бен отвърна: „Не, благодаря.“

— Добре. Тогава защо да не опитам отново да се свържа с убиеца?

Това бе въпрос, но Бен почувства силен порив да се възпротиви. Не му харесваше отдалечеността на Каси, не му допадаше и фактът, че твърде много хора в града подозираха, че племенницата на Александра Мелтън е забъркана в разследването.

— Не съм убеден, че идеята е добра — отвърна той.

Каси му посочи с жест да седне, а тя се настани в стола встрани от дивана.

— Защо не? — попита меко.

Бен хвърли поглед към Мат, после седна в онзи край на дивана, който бе по-близо до Каси, докато шерифът се настани на другия стол.

— Защото хората започват да говорят, Каси. И знаят името ти.

Изражението й не се промени:

— Е, нали го очаквахме. Още една причини да опитам. Ако убиецът не ме познава, скоро ще ме знае.

Намеси се Мат:

— А когато научи? Ще може ли да… да ви блокира, когато се опитвате да се свържете с него?

Каси сви рамене:

— Не зная. В миналото имаше няколко души, които успяваха да усетят кога се опитвам да се докосна до умовете им и един-двама можеха да ме блокират, поне частично. Ако разбере за мен, съществува шанс да се опита да стори същото, въпреки че поддържането на постоянна блокада ще бъде почти невъзможно. Рано или късно ще успея да се вмъкна.

— И тогава? — Бен я гледаше настойчиво. — Би могъл да те проследи и обратно, нали? Би могъл да стигне до твоя ум.

— Вероятно. Но дори и да успее, не е в състояние да ме убие мислено.

— Сигурна ли си? — поиска да се увери Бен.

Каси отвърна за момент на погледа му, после отмести очи към Мат:

— Поправете ме, ако греша, но досега нямате никакви улики, водещи към самоличността на убиеца.

— Грешите — отвърна Мат.

— И предполагам, че не желаете да заложите живота на съгражданите си с надеждата, че убиецът е решил да се раздели с гадния си навик?

— Може да съм инат, но не и глупак.

Каси… — Бен поне и да протестира.

— Тогава бих казала, че рискът е приемлив.

— И си е мой. — Гледаше го съсредоточено. — За десет години работа с полицията единственият убиец, който ме проследи и ме идентифицира телепатично, беше мъжът, убил майка ми. Мъртъв е.

— Но те е преследвал.

— Физически. Също както този може и никога да не научи коя съм. Тази заплаха съществува, независимо какво правя, особено ако хората в града започнат да говорят за мен. Затова се налага час по-скоро да разбера кой е той, преди да има време да ме потърси.

На обяснение, поднесено по този начин, Бен едва ли можеше да възрази. Но с всяка изминала минута ставаше все по-неспокоен.

Приемайки мълчанието му за съгласие, Каси седна на стола си и се разположи удобно. Затвори очи.

— Не би трябвало да отнеме много време, за да се свържа с него. Вече зная пътя… — При последните думи гласът й заглъхна.

Бен остави да изминат няколко секунди в тишина, наблюдавайки неподвижното й, бледо лице. Но само едно потрепване под клепачите й бе достатъчно, за да се разтревожи.

— Каси? Кажи ми какво виждаш?

Веждите й леко се смръщиха, а устните й се отвориха при поемането на въздух:

— Той… върви. Около него има хора.

— Къде е той, Каси?

— Магазини. Фонтан.

— Господи! — възкликна Мат. — Търговската улица.

— Каси? Какво прави той? Просто пазарува, затова ли е отишъл? Или…

— Държи ръката си в джоба. Играе си… с примката. Търси нея.

Мат се готвеше да посегне към радиостанцията си, но внезапно замръзна, обърнал поглед към лицето й.

— Господи! — повтори, този път меко. Очите й бяха отворени. Гледаше втренчено напред, без да мига, сляпа за всичко — освен за телепатичната гледка от очите на убиеца. Зениците и бяха разширени, така огромни, че около тях оставаше само тънък пръстен от светлосиво — подобен на лед, обрамчващ две дупки към нищото.

Бен изпита пристъп на истински страх. В този момент вярваше, както никога преди, че тя вече не е в стаята. Беше някъде другаде, а там бе тъмно, студено и налудничаво.

Само една тънка и крехка нишка я свързваше с тялото, очакващо завръщането й.

* * *

Аби отново погледна часовника си и виждайки, че е почти четири, ускори крачка. Пазаруването й отнемаше повече време от предвиденото. Горкият Брайс я чакаше в колата — без съмнение с нетърпение, въпреки че гумените играчки за дъвчене, които му бе купила, щяха да компенсират липсата на компания. Но тя нямаше намерение да се бави повече. А и скоро щеше да се стъмни и въпреки силните светлини на паркинга, не искаше да се разхожда след смрачаване.

Само още един магазин набързо, после можеше да си върви…

* * *

Макс стана от килимчето си до огъня, където бе лежал тихичко през цялото време, и отиде да седне близо до стола на Каси. Очите му бяха приковани в нея, той изскимтя тихо. Всеки сантиметър от тялото му излъчваше напрежение и тревога.

— Каси? — Гласът на Бен бе дрезгав и той прочисти гърлото си. — Каси? Говори ми. Къде си?

Главата й помръдна много леко, сякаш в отговор на гласа му, но не мигна и не показа никакво изражение. Гласът й остана равен и напълно лишен от чувства:

— В него. Той е… възбуден. Сърцето му бие силно. Толкова е опасно да я отвлече оттук. Но желае да е така. Харесва му предизвикателството. Очакването.

Мат се поколеба, поставил ръка на радиостанцията.

— Бен, нужно ми е описание — намеси се меко. — Ако изпратя хората си там със сила, ще причиним паника. А престъпникът ще се изпари в суматохата.

Приятелят му кимна.

— Каси? Той гледа ли към някой от магазините? Има ли някакво отражение?

Веждите й отново се сближиха, но тези големи празни очи си останаха същите.

— Само… мимолетни, и то изкривени. Мисля, че е облечен със… синьо яке. Нещо като… униформа на отбор. Има бяла буква, струва ми се, може би P.

Бен хвърли поглед към Мат, прочитайки смущението на шерифа в момента, в който усети и своето. Най-голямата и най-старата от трите местни гимназии се хвалеше със сините си униформени якета с бели букви — бяха толкова често срещани в областта, че не можеха да бъдат отличителен знак. Стотици момчета — бивши и настоящи ученици — носеха проклетите якета.

И Бен притежаваше такова, прибрано в един сандък в старата къща.

— Каси, можеш ли да видиш нещо друго? Какъв цвят е косата му?

— Носи шапка. Мисля, че е бейзболна.

Още една често срещана гледка в района. Идваше му да изругае на всеослушание, но си наложи да стои спокойно. Не му се нравеше увеличаващата се бледност на лицето й и пълната й неподвижност. По-скоро усещаше, отколкото виждаше, че с всяка изминала минута тя губи сили.

— Трябва да разберем как изглежда, Каси. Можеш ли да ни помогнеш за това?

Умълча се.

— Не мисля… Не гледа вече към магазините. Само право напред, защото… О! Става още по-възбуден. Това изпълва съзнанието му, всичките му планове към нея. Той… има безопасно място, където може да я вземе, за да не… чуе някой… и е напълно готово за тях. Иска да я накара първо да се съблече пред него, за да я погледа. И после…

— Каси, за кого си мисли той? Коя е тя?

— Кучката.

— Как е името й?

— Кучките нямат имена. — Твърдението бе особено смразяващо, изречено от нейния мек, лишен от специфичен тон глас. Но не толкова смразяващо, колкото следващите й думи: — Кучките са само за чукане. И за убиване.

— Каси…

— Особено за убиване. Обичам да ги гледам как кървят.

* * *

— Почти четири е — припряно изрече Сю на най-добрата си приятелка. — Ако ще правиш нещо, действай сега!

— Само задръж вниманието на Лари за момент… — прошепна Дийна в отговор и тръгна по една от редиците да разгледа изложените модеми.

Сю послушно понесе пакета с компютърната програма, чиято покупка обмисляше, към Лари, който стоеше близо до вратата. След пет минути той вече се връщаше при изложения софтуер заедно с нея, клатейки недоволно глава заради невежеството й.

Дийна се измъкна от магазина, кикотейки се.

* * *

— Каси, чуй ме. Чуваш ли ме? Отдръпни се! Отдръпни се, Каси! — Не беше го предупредила за това, но Бен разбра инстинктивно, че ако гласът й се е слял с този на убиеца и говорят като един, значи определено е навлязла твърде дълбоко.

Никога не би могла да се превърнеш в чудовище.

Но мога да се загубя в някое чудовище. Каква би била разликата?

Мили боже!

— Обичам да ги виждам…

— Каси! Отдръпни се! Направи го веднага!

След миг тишина се чу:

— Добре. Той… все още върви. Но вече по-бързо. Мисля… че знае къде е тя.

Бен смътно съзнаваше, че Мат говори по радиостанцията и изпраща подчинените си към всеки изход на търговския център. Но бе съсредоточен изцяло върху Каси. Имаше ужасяващото чувство, че ако само отмести поглед от нея, ще я загуби завинаги.

— Каси? Къде е той сега? Можеш ли да ни кажеш?

— Току-що подмина хранителния магазин.

— В коя посока върви?

— Не зная.

— Каси?

— Не зная. Никога не съм ходила там. — Изтощението й проличаваше във всяка дума. — Има… някакъв магазин за обувки до… музикалния. А отсреща е… книжарницата.

— Мат, насочва се към северния край — предаде Бен на шерифа, без да откъсва очи от нея. — Каси?

— Още съм тук — отвърна му далечно. — Краката го болят. Ботушите му са твърде тесни. Не е ли странно?

— Каси, следи ли някого?

— Не. Тя е… той знае къде ще е.

— Мисли ли си за това? Къде ще е?

— Не, само… — Гласът й внезапно пресекна. Изглеждаше сякаш дори не диша. После очите й се затвориха, главата й се отметна — все едно я бяха зашлевили — и от устните й се откъсна болезнен вик.