Кей Хупър
Откраднати сенки (1)

Пролог

Лос Анджелис

16 август 1998 г.

 

— Говори ми, Каси.

Тя седеше, напълно неподвижна, на стола с права облегалка, с приведена глава и прикрито от косата лице. Помръдваха само ръцете й, тънките й пръсти леко опипваха очертанията на червените хартиени листенца на изящната ръчно изработена роза в скута й.

— Мисля… че се движи — прошепна жената.

— Накъде се движи? Какво виждаш, Каси? — Гласът на детектив Лоугън бе равен и безкрайно търпелив, без следа от безпокойството и тревогата, оросили лицето му с пот и надничащи от очите му.

— Не… не съм сигурна.

От мястото си на няколко метра встрани партньорът му заговори тихо:

— Защо е толкова неуверена с този?

— Защото я плаши до смърт — отвърна също толкова тихо Лоугън. — По дяволите, и мен ме плаши до смърт! — Повиши глас: — Каси? Концентрирай се, мила. Какво вижда той?

— Тъмнина. Просто е тъмно.

— Добре. Какво си мисли?

Пое си едва дъх и тънките й пръсти потрепериха, опипвайки хартиената роза.

— Не… не искам да… Толкова е студено в съзнанието му! И има толкова много… сенки. Толкова много уродливи сенки! Моля ви, не ме карайте да навлизам по-дълбоко. Не ме принуждавайте да ги докосвам.

Вече мрачното лице на Лоугън помръкна още повече при страха и погнусата в гласа й и сега бе негов ред да си поеме дълбоко въздух. Когато заговори, прозвуча спокойно и уверено:

— Каси, чуй ме. Налага се да навлезеш по-дълбоко. Трябва — заради онова момиченце. Разбираш ли ме?

— Да — отвърна отчаяно, — разбирам. — Последва миг толкова пълна тишина, че чуваха лекото шумолене на хартиената роза, която тя попипваше.

— Къде е той, Каси? Какво си мисли?

— В безопасност е и го знае. — Главата й се наклони на една страна, сякаш се вслушваше в далечен глас. — Ченгетата никога няма да го намерят сега. Копелета! Тъпи копелета! Остави им всички онези следи, а те изобщо не ги забелязаха.

Лоугън не си позволи да се разсее от обезпокоителните сведения.

— Престани да го слушаш, Каси. Виж какво прави, къде е.

— Ще… вземе момичето. Ще го отведе на тайното си местенце. Вече е готов за нея. Готов е да…

— Къде е? Какво има около него, Каси?

Тъмно… е. Тя… вързал я е. Вързал я е… на задната седалка на някаква кола. В един гараж. Качва се в колата, пали двигателя. Излиза на заден ход. О! Чувам я как плаче…

Не слушай, Каси! — настоя Лоугън. — Остани с него. Кажи ми къде отива.

Не зная. — Гласът й бе тъжен. Толкова е тъмно, че не виждам извън обсега на фаровете.

Гледай, Каси! Търси някакви ориентири. По какъв път се движи?

Асфалтов… Две платна. Има пощенски кутии, движим се покрай пощенски кутии.

Добре, Каси, браво! — Погледна встрани към партньора си, който се намръщи безпомощно, после върна вниманието си към тъмнокосата приведена глава. — Продължавай да търсиш. Продължавай да наблюдаваш! Трябва да ни кажеш къде отива.

За няколко мига се чуваше само дишането й, учестено и повърхностно. После жената рязко каза:

— Завива. На уличната табела пише… андовър.

Партньорът на Лоугън се отмести няколко крачки встрани и заговори тихо по мобилния си телефон.

— Продължавай да наблюдаваш, Каси. Какво виждаш? Говори ми!

— Толкова е тъмно!

— Зная. Но продължавай да гледаш.

— Той си мисли… ужасни неща.

— Не го слушай. Не навлизай твърде дълбоко.

Тя повдигна глава за пръв път, откакто бяха започнали, и Лоугън потръпна. Очите й бяха затворени. Никога преди не бе срещал толкова бледо лице. Не и на жив човек. А тази бледа кожа бе опъната върху костите.

— Каси? Каси, къде си?

— Дълбоко. — Гласът й прозвуча различно, далечно и почти кухо, като от бездънен кладенец.

— Каси, чуй ме. Трябва да се отдръпнеш. Само наблюдавай какво вижда той.

— Като червеи — прошепна тя, — хранещи се от прогнила плът. Прогнила душа…

— Каси, отдръпни се! Веднага се отдръпни! Чуваш ли ме?

Изтекоха няколко секунди, докато тя отвърне:

— Да. Добре. — Вече видимо трепереше и Лоугън знаеше, че ако я докосне, кожата и ще е студена.

— Какво виждаш? Какво вижда той?

— Пътя. Вече няма пощенски кутии. Само криволичещ път. Става напрегнат. Почти е стигнал до тайното си убежище.

— Наблюдавай, Каси. Продължавай да наблюдаваш. — Изминаха няколко мига и тогава изви намръщено вежди. — Каси?

Тя поклати глава.

Лоугън бързо се отдръпна и заговори тихо на партньора си:

— Открихте ли нещо за андовър, Пол?

— Има шест вариации на имена на улици с андовър в рамките на двеста мили. Боб, не можем дори да стигнем до всяка от тях, камо ли да ги покрием ефективно. Трябва да ни подаде още нещо.

— Не зная дали ще може.

— Трябва да опита!

Лоугън се върна при Каси:

— Какво виждаш, Каси? Кажи ми.

С полусънен тон тя отвърна:

— Езерото. Видях как фаровете осветяват водата. Неговото… тайно убежище е близо до езерото. Смята да изхвърли тялото й в него, когато приключи. Може би.

Лоугън бързо погледна към партньора си, но Пол вече говореше по мобилния си телефон.

— Какво друго, Каси? Какво друго можеш да ми съобщиш?

— Става по-трудно… — Гласът й бе несигурен и отново трепереше. — По-трудно да остана с него. Толкова съм уморена!

— Зная, Каси. Но се налага да продължиш. Трябва да ни свързваш с него.

Както винаги, тя реагира на гласа и настойчивостта му, събирайки оскъдния си резерв от сили, за да поддържа контакта, който я отблъскваше и ужасяваше.

— Чувам го. Момиченцето. Плаче. Толкова е изплашено!

— Не слушай нея, Каси. Само него!

— Добре. — Направи пауза. — Завива Пътят започна да криволичи. Черен път. От време на време виждам езерото зад дърветата.

— А къща?

— Минаваме покрай… алеи, струва ми се. Наоколо има къщи. Къщи край езерото.

Лоугън отстъпи встрани при жеста на Пол.

— Какво?

— Съществува само една улица „Андовър“ в близост до езеро. До езерото Темпъл. Боб, това е само на петнайсет мили оттук.

— Нищо чудно, че го улавя така добре — промърмори Лоугън. — Никога не е навлизала толкова дълбоко, не и в това копеле. Тръгнаха ли екипите?

— Всички са на път. Освен това проверяваме списъка на собствениците на имоти край езерото. Разбрах, че това е от онези места, където хората кръщават домовете си, поставят им знаци и така нататък. Ако имаме истински късмет…

— Дръж ме в течение! — отвърна Лоугън и се обърна към Каси.

— Езерото Темпъл^[1] — сънено изрече тя отново. — Името му харесва. Смята го за подходящо.

— Не се вслушвай в мислите му, Каси. Само наблюдавай. Кажи ми какво прави и къде отива.

Петминутната тишина му се стори цяла вечност, после тя внезапно проговори:

— Завиваме. Мисля, че по някаква алея.

— Виждаш ли пощенски кутии?

— Не. Не. Съжалявам.

— Продължавай да се вглеждаш.

— Алеята е стръмна и дълга. Криволичи надолу към езерото. Виждам… Струва ми се, че отпред се издига къща. От време на време фаровете и осветяват…

— Продължавай да гледаш, Каси. Когато видиш къщата, потърси знак. Тя си има име.

— Ето… ето я. — Заговори по-бързо: — Има надпис близо до вратата. Гласи… Кът за отдих.

Лоугън премигна, после хвърли поглед към Пол, който измърмори:

— Типично.

Каси каза:

— Чакай… подминаваме я. О! О, разбирам. Има… хангар за лодки. Мисля, че е хангар за лодки. Виждам…

— Какво, Каси? Какво виждаш?

— Това е… ветропоказател горе. На покрива. Виждам как се движи от бриза. Чувам го… как скърца.

— Чуваш го? Каси, спрял ли е колата?

Изглеждаше стресната:

— О! О, да, спрял е. Изгасил е фаровете. Виждам очертанията на хангара и мрака в него. Но… той познава пътя си. Извежда я от колата. Носи я към постройката. Толкова е мъничка! Почти не тежи. О-о-о…

— Каси…

— Толкова е изплашена…

— Каси, чуй ме. Можеш да й помогнеш само като внимаваш за действията му и следиш накъде отива. — Погледна към партньора си. — Къде са те, по дяволите?

— Почти стигнаха. Пет минути.

— Мамка му, тя не разполага с пет минути!

— Движат се с пълна скорост, Боб.

Каси дишаше учестено:

— Нещо не е наред.

Лоугън се взря в нея:

— Какво?

— Не зная. Чувствата му… към тази жертва са различни. Някаква потайност и почти… забавление. Смята да поднесе нещо ново на ченгетата. Той… О! О, боже! Има нож… Иска просто да я разпори… — Гласът й бе пропит от скръб и ужас. — Иска да… иска да… вкуси…

— Каси, чуй ме. Измъкни се. Измъкни се веднага!

Партньорът на Лоугън се втурна напред:

— Боб, ако остане с него, може да ни помогне.

Лоугън поклати глава, без да сваля очи от Каси:

— Ако остане с него и той убие момичето, това може да я завлече толкова дълбоко, да я доведе до лудост. Ще загубим и двете. Каси? Каси, излизай! Веднага! Чу ли? — Посегна и изскубна хартиената роза от пръстите й.

Пое си разтреперано дъх, после бавно отвори очи. Бяха толкова бледосиви, като сенки върху лед, заобиколени от поразително мастиленочерни мигли. Под тях личаха тъмни кръгове от изтощение, а гласът й трепереше от напрежение, когато попита:

— Боб? Защо ме накара…

Лоугън наля горещо кафе от термоса и й подаде чашата:

— Изпий това.

— Но…

— Помогна ни с всичко възможно, Каси. Останалото зависи от моите хора.

Тя отпи от топлата напитка, впила очи в розата, която той все още държеше.

— Кажи им да побързат — прошепна.

Но изминаха почти десет дълги минути, преди да им докладват, и Пол я изгледа навъсено.

— Хангарът е бил празен. Пропуснала си разклонението на алеята. Единият клон е водел към хангара, а другият — към заливче на по-малко от петдесетина метра, където е била завързана моторница с кабина. Изчезнал е, докато я намерим. Момиченцето било още топло.

Лоугън бързо хвана чашата изпаднала измежду пръстите на Каси, и изрече гневно:

— Млъкни, Пол! Каси напрани каквото можа…

— Каквото можа? Та тя оплеска на нещата, Боб! Нямало е никакъв ветропоказател на покрива на хангара, а флагче, развяващо се над лодката. Това е видяла да се движи от вятъра. А скърцането, което е чула, е било от лодката във водата. Не можеше ли да ги различи?

— Беше тъмно — прошепна Каси. Очите й плувнаха в сълзи, но те не закапаха. Треперещите й ръце се въртяха, вплетени в скута й, и тя дишаше, сякаш се бореше с премазваща дробовете й тежест.

— Пет минути — обади се Пол. — Загубихме пет минути да вървим в грешната посока — и заради това момиченцето е мъртво. Какво да съобщя на родителите му — че прочутата ни ясновидка е прецакала нещата?

— Пол, затвори проклетата се уста! — Лоугън върна поглед към Каси. — Не си виновна ти. — Гласът му бе уверен.

Но очите му й казваха нещо друго.

Тя сведе поглед и се взря в хартиената роза, чието изящно съвършенство се подчертаваше от явната сила на ръката на полицая. Такава красота да е творение на чудовище!

Болезнен страх сви стомаха й, пропълзя към съзнанието й и тя проговори забързано:

— Не мога да правя това повече. Не мога.

— Каси…

— Не мога. Не мога. Не мога. — Приличаше на предпазваща се от непоносимото мантра, която си шепти отново и отново, затворила очи, за да не вижда фарса на хартиеното цвете, което вече се бе заселило в кошмарите й.