Кей Хупър
Откраднати сенки (11)

Десета глава

— Зная само онова, което шерифът и съдия Райън са вписали в доклада — каза разтревожено Хана Пейн на приятеля си, докато седяха в кухнята, пиеха кафе и довършваха последните кифлички, които бе приготвила по-рано. Джо тъкмо щеше да тръгва за работата си на три смени във фабриката, а тя бе станала, защото щеше да я остави сама в къщата, която деляха.

— Скъпа, той просто иска да изплаши вас, момичетата, за да внимавате, това е — обясни търпеливо Джо. — И е прав. Но стига да си предпазлива, колкото си, и да не ходиш никъде сама, нищо няма да ти се случи. Проверих всички врати и прозорци, заключих навсякъде. Имаш надеждна кола, мобилен телефон, пистолет в чекмеджето на нощното шкафче — и Бесон.

Полузаспал под кухненската маса, големият монгрел тупна с опашка по пода в кратък отговор.

— Зная, но…

— Вземай го със себе си, когато напускаш къщата, и гледай да шофираш със заключени врати. Не ги отваряй на никого, освен на мен или на сестра си. Нека секретарят отговаря на всички обаждания и не вдигай, ако не знаеш кой е. — Усмихна й се. — Само внимавай. Хана. Ако наистина се боиш, ще те водя с Бесон при сестра ти всяка вечер, когато излизам за работа, и ще оставаш с тях до сутринта.

— Не, не искам. Знаеш, че накрая все се препираме за нещо глупаво, ако прекараме твърде много време заедно. Тук ще съм си добре с кучето.

— Сигурна ли си? — Наблюдаваше я напрегнато. — Не зная дали ще успея, но ако искаш, ще се опитам да си взема малко отпуск следващата седмица. Може да идем някъде на планина. Освен ако не заловят това копеле преди това.

— Ами да почакаме и да видим.

— Трябва да уговоря отпуска предварително.

Хана размисли, после кимна:

— Мисля, че бих искала да се махна от града за известно време. Дори и да го хванат.

— Добре, ще видя дали шефовете ще се съгласят да ме пуснат за няколко дни. Само спри да се тревожиш, скъпа, чу ли?

— Ще се опитам. Но утре сутринта ще трябва да напазарувам — отвърна му.

— Ще се прибера към осем и половина. Ще те взема.

— Нуждаеш се от сън.

— Спането търпи и отлагане за по-късно. А сега — тръгвам. И да заключиш вратата след мен!

Хана отиде с него до входа на малката им къща и го целуна за довиждане, притискайки го малко по-силно от обичайното.

— Карай внимателно. Все още вали сняг.

— Не се безпокой, ще внимавам. — Джо я потупа по дупето и прошепна похотливо предложение в ухото й, което предизвика усмивката й, но Хана му напомни, че нямат време и ще закъснее за работа. Ухили се и й намигна.

После тръгна.

Хана заключи вратата зад него и провери ключалките два пъти. Взе Бесон със себе си, когато най-сетне отиде да си легне, въпреки че той трябваше да си стои в своята постеля в дневната.

Включи телевизора и гледа някакъв много стар филм, за да прогони плътната тишина на снежната нощ.

* * *

— Гари! — възкликна Аби.

Той не отделяше поглед от кучето и не смееше да престъпи прага.

— Откъде взе това, по дяволите? — запита.

Аби тъкмо щеше да му отговори, когато се сети, че не е длъжна.

— Какво търсиш тук? Почти полунощ е. — Не се опита да успокои напрегнато ръмжащото куче до себе си.

Мъжът откъсна очи от животното и й се усмихна. Това бе очарователната усмивка, по която бе луднала като осемнайсетгодишно момиче — прекалено младо и неопитно, за да се тревожи за мрачното мълчание и изблиците на ревност и гняв. Тогава бе поразително красив мъж, но на четирийсет бе понапълнял в талията и лицето. Годините на прекомерно себеугаждане бяха оставили своя отпечатък.

— Дойдох просто да те видя, Аби. Какво лошо има?

Беше се ужасила и се мъчеше да не му показва огромното си напрежение. Не знаеше за Мат — поне за момента. Иначе не би могъл да се сдържи — у Гари ревността бе непосредствена и безкомпромисна.

Пое си въздух и продължи със спокоен, лишен от чувства глас:

— Късно е, времето е ужасно, а и съм уморена. Ако това не стига, редно е да си спомниш какво ти каза съдия Райън. Вече не живееш тук и ако продължаваш да се появяваш без предупреждение, ще си извадя ограничителна заповед. Нали не искаш да го направя? Да обсъждаме нещата си в съда, та всички да ги научат?

Това бе единственият истински коз, който притежаваше срещу него, и го използваше внимателно, за да не го изчерпи. Гари беше вицепрезидент на една от местните фирми, занимаваща се с предприемачество, високо уважавана и много известна в града, и репутацията му бе много важна за него. Разводът бе едно, а раздяла с жена, твърдяща, че е била малтретирана физически и емоционално през тринайсетгодишния им брак — бе нещо съвсем различно.

Беше се обърнала към Бен Райън в деня след като бе изгонила Гари от дома си — и то със собствения му пистолет в ръка. Беше изслушал историята й — цялата тъжна и неприятна история, която Мат все още не знаеше — и й бе отвърнал с искрено съчувствие и отличен правен съвет. Нещо повече — бе направил дискретно посещение на Гари и му бе показал ясно, че може или тихо да приеме развод по взаимно съгласие, или да бъде обвинен във физическо насилие и нанасяне на побой — и да получи развод заради проявена жестокост.

В месеците след това съпругът й бе сравнително сговорчив, макар в началото да бе склонен да се появява в къщата от време на време. Когато само няколко месеца след раздялата се обвърза с Мат, Аби започна да се бои, че избухливият й съпруг ще се появи точно в неподходящия момент. А както се комбинираха силната ревност на Гари с яростната покровителственост на Мат, срещата имаше реалния шанс да завърши трагично.

Още веднъж бе отишла при Бен, въпреки че този път премълча съществения факт за връзката си с друг мъж. И той отново бе навестил Гари — сега вече за да му обясни, че няма да бъдат толерирани непозволени посещения.

Оттогава съпругът й бе станал много кротък.

Прекалено кротък.

Сега я гледаше ядосано.

— Предполагам, че пак ще хукнеш при Райън само защото съм искал да те видя. Тъжно е, когато един мъж не може да разговаря с жена си, Аби.

Ръмженето на Брайс се усили — животното или усети нарастващото напрежение у стопанката си, или долови заплахата в тона на Гари.

Аби остави ръмженето за момент да изпълни тишината, после изрече:

— Разводът ни ще приключи само след около три седмици. Вече не съм твоя жена. Няма нещо, което бих искала да чуя от теб. Освен довиждане. Моля те, затвори портата, когато излезеш.

Изражението му стана още по-гневно, но гласът му бе нисък, почти нежен:

— Наистина не бива да ми говориш така. Докато не бъдат подписани онези последни документи, все още си моя жена. А една съпруга не бива никога да изрича такива неща на мъжа си. Не и ако е наясно какво е добро за нея.

Аби почувства твърде познатото изтръпване от страх и се помъчи да прикрие колко лесно Гари успява да манипулира чувствата й все още.

— След трийсет секунди ще пусна кучето. Като го слушам, не мисля, че му е нужно насърчение, за да те нахапе. А в това време ще повикам шерифа.

Може би той си спомни пистолета, който тя бе насочила към него в последната му нощ в къщата, или просто разбра, че този път Аби няма да отстъпи. Във всеки случай тръгна бавно надолу по стълбите.

— Гари?

Погледна я мълчаливо, с каменно изражение.

— Просто за твое сведение, ако нещо се случи на кучето — като отравяне например или пък заблуден куршум от оръжието на неизвестен ловец, или пък го сгази кола, — ще подам обвинение срещу теб пред шерифа.

Изражението му помръкна, което доказваше, че жената наистина познава съпруга си. После той процеди някаква ругатня и се отдалечи. Тя чу как портата се отваря и затваря със силно хлопване.

Аби стоеше сковано, затаила дъх, докато чу колата, да пали наблизо, след това хрущенето на гуми по заснежената улица и заглъхващия в далечината двигател.

После се подпря на рамката на вратата.

Действително се нуждаеше от катинар за портата, и то здрав. А от охранителната фирма й бяха препоръчали градинско осветление и улични лампи на пътеката, за да не може някой да се приближи към къщата незабелязано. Твърдяха, че крадците избягвали домове с добро околно осветление.

Питаше се дали това се отнася и за склонните към насилие бивши съпрузи.

Брайс скимтеше тихо, явно разстроен. Аби успя да се съвземе достатъчно, за да го изведе на верандата. Но кучето отказа да се отдели на повече от няколко крачки от нея, вдигна крак до най-близкия храст и бързо се върна. Може би отказваше да се поразходи заради студа или снега, който все още се сипеше лениво. Или пък просто знаеше, че е нужно да стои наблизо.

Аби го отведе обратно вътре и заключи вратата, после задейства охранителната система.

— Утре — каза на животното, докато подсушаваше краката му и изчеткваше малко сняг от лъскавата му козина — ще повикаме хората от охранителната фирма и те ще поставят онези лампи. И ще си сложим катинар на задната порта.

Гласът й бе спокоен, но сърцето й биеше глухо и ужасният студен възел от напрежение, който Гари винаги създаваше, тежеше, огромен, в стомаха й.

Боеше се. А мразеше да се страхува.

 

 

— Не искам да те плаша, Аби, но трябва да бъдеш внимателна. Видях евентуалното ти бъдеще, а то не е добро. Съществува вероятност… Видях го да те убива, Аби. Не можах да зърна лицето му и не зная кой е, но беше разярен, псуваше, а ръцете му бяха впити в гърлото ти.

— Какво? Какво казваш?

— Съжалявам, толкова съжалявам! Трябва да внимаваш. Той е луд, психично болен и ще те убие, освен ако не…

— Освен ако не?

— Бъдещето не е статично, Аби. Дори и предсказанията невинаги са онова, което гадателят интерпретира.

 

 

Това бе предупреждението на Александра Мелтън — толкова й бе казала. Тъй като Аби само преди дни бе изхвърлила от къщата малтретиращия я съпруг, почти бе убедена, че по-възрастната жена е усетила нейния страх и безпокойство, че пророчеството се бе зародило от тях.

И все пак продължаваше да бъде предпазлива, да внимава. При склонността на Гари към насилие за нея бе очевидно, че ако Александра наистина бе видяла бъдещо събитие, то лудият от видението й със сигурност би бил той.

Докато — както Мат заявяваше открито — някакъв убиец не бе започнал да коли жени. Сега трябваше да се пази — не само от бившия си съпруг, но и буквално от всеки друг мъж.

Тази нощ Аби така и не се успокои. А когато Брайс я погледна с умоляващи очи, тя му позволи да се излегне щастливо до нея в леглото.

Цяла нощ държа ръката си върху него.

 

 

25 февруари 1999 г.

 

Каси се събуди с чувство на очакване. Полежа няколко минути в размисъл, отгатвайки по светлината, нахлула в стаята, че през нощта е навалял доста сняг. Не бързаше да стане и да погледне. Сънят й бе необичайно отморяващ, без съновидения, доколкото си спомняше, и тя се чувстваше по-добре за пръв път от доста време насам.

Вечерта с Бен бе изненадваща. Както той бе отбелязал, тя успяваше да се отпусне в негова компания. Все пак, макар и паранормалната й способност да бе приспана, останалите пет сетива будуваха с пълна сила. Беше свръхчувствителна към присъствието му, към гласа, движенията и жестовете, към усмивките му.

Особено към усмивките.

И странно — усещаше и неговата чувствителност, стори й се необичайно, защото за нея бе нещо съвсем ново. Преди винаги или успяваше да чете мислите на даден човек — като шерифа например, или не. Ако не можеше, значи за нея той бе затворена книга и не разкриваше за себе си нищо, освен видимото.

Вероятно заради общуването си с умове на престъпници се бе потопила изцяло в живота на възрастните и рядко я спохождаше мимолетен интерес към определен мъж. Дори когато естествените импулси и желания на здравото младо женско тяло се надигаха, тя съумяваше да освободи съзнанието си от тях.

Ако единственият ти опит в секса се свежда до грозни картини на варварско насилие и смърт, съпътствани от ужас и мъчителна агония, ти инстинктивно започваш да избягваш дори вероятността за обвързване с какъвто и да е мъж.

Така че Каси знаеше, че е опасно изолирана и неопитна по отношение на нормалните човешки емоции и едновременно с това — смешно невежа за физическата страна на обичайните връзки между мъж и жена.

Бен бе привлечен от нея — сигурна бе. Беше наясно, че и той я привлича. Инстинкти, които едва разбираше, й нашепваха, че привличането е силно и се задълбочава и че е само въпрос на време, преди…

Преди какво? Преди да се озоват заедно в леглото? Преди да се влюбят? Преди да я помете в някаква абсурдна емоционална приказка, в която тя не вярваше, откакто бе навършила осем години, а може би и преди това.

Каси отметна завивките и седна, а предишното й чувство на щастливо очакване се бе стопило. Обвини се, че се държи като абсолютна идиотка. За пръв път в живота си попадаше в компанията на красив, сексапилен мъж, чийто ум бе затворен за нея и който й бе показал несъмнено само обикновено любезно внимание, а нейното въображение вече се бе развихрило…

Бен се нуждаеше от нея единствено за да им помогне да заловят един луд, заплашващ града. Предаността му към Райънс Блъф и населението му бе силна, омразата към побъркани убийци — още по-силна, а способностите й представляваха възможно средство, с което той да предпази града и да унищожи престъпника. Това бе всичко.

Стигнала до подобно заключение, Каси се опита да престане да мисли за това. За него. Стана и се облече, после сложи кафето, извади ботушите от пералното помещение и изведе Макс на утринна разходка.

Беше навалял около десетина сантиметра сняг, не толкова, че да затрудни придвижването, но достатъчно, за да скрие полегналата през зимата трева в полето с безупречно бяла пелена. Голите клони на дърветата бяха покрити от тънък слой скреж, а боровете, широко разпространени в щата, бяха дотолкова натоварени със сняг, че привеждаха уморено клони.

Каси наблюдаваше как Макс се втурва щастливо наоколо, после вдигна очи към планините. Райънс Блъф бе сгушен в една долина, високо до рамото на Апалачите. Обикновено гледката на планините бе приятна и често — леко замъглена, но днес тъмнозеленото и кафявото бяха обсипани със сняг и в прозрачния студен въздух огромните им силуети изглеждаха доста по-близо, отколкото бяха в действителност.

Когато вдигна очи отново нагоре, възхитената й усмивка угасна. За пръв път ги възприемаше така заплашителни, надвиснали над долината и града с почти зъл поглед.

Наблюдаваха я.

Също както и в кухнята на Айви Джеймисън, почувства натиск върху гърдите си — отначало едва забележим, после бавно засилващ се. Студът от земята сякаш се надигаше нагоре от ботушите й като вълна, която оставяше след себе си вледенена плът и треперещи мускули.

Заобикалящият я бял пейзаж придоби мръсносивкав оттенък, като че ли бе обвит от мъгла, и в ушите й отекваше все по-силно глухо боботене. Придобиваше усещането, че в нея се удрят пърхащи криле, опитващи се да се вмъкнат, а докосването им бе смразяващо като гроб.

Усещането бе толкова притеснително и непознато, че Каси не знаеше как да реагира. Боеше се да свали гарда, да се отвори и да остави нещото — каквото и да е то! — да докосне съзнанието й. Но колкото и бдителна и боязлива да бе, опитът я бе научил, че борбата срещу всеки знак да бъде установен контакт с нея само би удължила действието и вероятно би й отнела възможността да контролира случващото се.

Ако изобщо можеше да го контролира.

Каси си пое въздух и го издиша бавно, гледайки как се превръща в пара пред лицето й. После затвори очи и се отвори за неизвестното, което настояваше за вниманието й.

* * *

Бен подхвърли найлоновата торбичка с уликите върху бюрото на шериф Дънбар и каза:

— Каси може и да няма нищо против, но на мен наистина не ми харесва чувството ти за хумор, Мат.

— Моля? — Приятелят му се държеше удивително любезно.

— Не се прави на невинен, не ти отива. Парцалчето е от скаутската ти униформа.

— Значи е разбрала, а? — отвърна той, докато Бен сядаше на стола за посетители.

— Разбра го. Заяви, че това е доказателство единствено за чувството ти за хумор, в наличието на което се съмнявала до този момент.

Мат се усмихна, но после бързо се намръщи.

— Твърдеше, че няма да те убеди. — Бен го гледаше. — Но поне е имало шанс да те поуспокои. За бога, Мат, какво още ти е нужно?

Шерифът пренебрегна въпроса:

— Проследяването на монетите не ни доведе до нищичко. Така или иначе всички нумизмати, с които разговаряхме досега, са на средна възраст или по-стари. Всички — явно щастливо женени, с деца. И нямат дори и глоби за пътнотранспортни нарушения.

— И изобщо не съвпадат с образа.

— Да, ако приема образа.

— А приемаш ли го? И ще признаеш ли накрая, че имаме сериен убиец?

Мат се поколеба:

— Може и да съм инат, но не съм глупак, Бен. Единствената истинска връзка между трите жертви е полът им и расата — и фактът, че не сме в състояние да открием в миналото им враг, достатъчно разярен или воден от друг мотив, за да убие някоя от тях. Което значи, че се оказва все по-вероятно и трите да са били убити от непознат или от някого, когото бегло са познавали.

— Което води до сериен убиец.

— Не виждам никаква друга възможност, по дяволите! — Мат въздъхна шумно. — Наричаха ги убийства, извършени от непознати, знаеш ли? Преди някой да измисли термина сериен убиец. Най-трудните за разкриване престъпления, защото извършителят няма никаква конкретна връзка с жертвата.

Бен кимна.

— Четох малко по въпроса, особено след смъртта на Айви и Джил. Изглежда — и ти също.

— Каква ли полза? Оставам си само с нищожния образ, който твоята проклета ясновидка ни състави след убийството на Беки. Бял мъж между двайсет и четири и трийсет и две, вероятно ерген и необвързан с жена, възможно е да е бил малтретиран в миналото си от поне един доминиращ родител, вероятно има проблеми със секса. Мамка му, нищо чудно да го поздравявам, когато се разминем на улицата!

Бен разбираше отчаянието на шерифа, защото изпитваше същото.

— А най-лошото е — продължи мрачно Мат, — че вчера чух поне трима души да споменават израза сериен убиец, а щом веднъж се разпространи, нещата много бързо ще излязат от контрол. Ако съобщиш, че наоколо се разхожда убиец, хората се разстройват. Но кажи, че е сериен убиец — и те пощуряват. Все едно да викаш на плажа: „Акула!“.

— Повечето от жените, изглежда, внимават — поне с такова впечатление останах — подхвърли Бен. — Май не съм зърнал нито една да се разхожда сама вече седмица.

Мат изръмжа:

— Това не е за хвалба, Бен. Истината е, че не сме по-близо до разкриването на този тип, отколкото бяхме миналата седмица, когато бе убита Беки. А знаеш не по-зле от мен, че колкото повече се протака случаят, толкова по-малко вероятно е да пипнем това копеле. Залавяме убийците, понеже оставят улики, които можем да интерпретираме, или защото извършват някоя глупост. Този не е направил нито едното, нито другото. Може би ще убие отново и дотолкова ще се главозамае, че ще остави някое полезно за нас доказателство. Или ще се окаже, че три жертви са предел за възможностите му и просто ще се отдръпне, наблюдавайки как се препъваме в мрака.

— Каси смята, че още не е приключил.

— О, мамка му! — Шерифът звучеше по-скоро отчаян, отколкото ядосан.

С възможно най-неутрален тон Бен каза:

— Ако ще се възползваме от способностите й, по-добре е да го сторим скоро. Колкото повече време минава, толкова по-вероятно е това копеле да усети Каси в съзнанието си и да я приеме като заплаха.

Мат се взря в него:

— Чел си и за ясновидците, не само за серийните убийци, нали?

Приятелят му не отрече:

— Общото мнение, изглежда, е, че някои хора са свръхчувствителни към електромагнитните вълни на мозъка. По един или друг начин са способни да улавят енергията на други хора и да я разчитат като мисли и образи и дори емоции.

— Какво имаш предвид под начин? — Звучеше по-скоро като наука и много по-малко като магия, затова Мат поне бе готов да го изслуша.

— Онова, което Каси нарича връзки. Най-често е физическо докосване на човек или предмет, който той е пипал. Рядко се случва ясновидец да е способен да се вмъкне в нечие съзнание, без да е бил в някакъв вид контакт. Но за малцина от тях — мисля, че в това число е и Каси — щом този контакт бъде осъществен веднъж и продължи достатъчно дълго, той сякаш оставя нещо като карта или пътека след себе си, като едва доловим поток енергия, свързващ двата мозъка. След това има шанс ясновидецът да следва пътеката по своя воля. — Бен направи пауза. — За съжаление възможно е и отсрещното съзнание да усети връзката, може би даже да я проследи обратно до ясновидеца.

— Дори и самият той да не е ясновидец? — попита настойчиво Мат.

— Съществуват някои спекулации, че мозъкът на серийния убиец е толкова ненормален, че мислите му буквално се изстрелват, така че електромагнитните вълни се изливат в мозъка и предизвикват промени на молекулно ниво. Също както една травма на главата може да задейства латентни психически способности, така и тези изблици могат да го сторят. След известен период от време серийният убиец може действително да се превърне в ясновидец. Ако това е истина и ако нашият е толкова млад, колкото Каси смята, нищо чудно да е само въпрос на време да успее да проследи пътеката обратно към нея.

— При положение че не прочете името й във вестника преди това — изкоментира сухо Мат.

— Това е другият риск — и вероятно по-реалният. Рано или късно ще се разчуе, че Каси е ясновидка и че сме разговаряли с нея.

— Няма ли да изглежда направо страхотно при следващите избори?

— Ако тя постави този убиец зад решетките — напомни му Бен, — съмнявам се, че на избирателите ще им пука как сме го постигнали.

— Може би. Но междувременно ще търпим доста упреци и твоята ясновидка ще заеме централно място.

— Престани да я наричаш моята ясновидка. Знаеш името й.

— Много си докачлив, а? — изгледа го Мат.

— Не става дума за мен. Ще помолиш ли Каси за помощ или не?

— Ще я помоля — отвърна доста по-меко приятелят му.

Бен премигна:

— И кога точно взе това решение?

Мат си поигра с торбичката с веществени доказателства, която все още лежеше на бюрото пред него.

— Когато ми съобщи, че е разбрала, че това е от скаутската ми униформа. Както сам каза — както тя се е изразила — не съм убеден. Но не мога да се сетя за нито един трик или измама, чрез които да обясня как го е разпознала. Освен че е знаела. Прибавено към останалото, това е достатъчно да ме накара да открия какво още знае.

— Крайно време беше.

— Е, не стой така и не ме гледай. Обади й се!

* * *

Отначало Каси не чувстваше нищо друго освен студа. Този студ бе далеч по-всеобхватен от вледеняващия сняг и вятър. Струваше й се, че го възприема като хапещото докосване на дълбокия космос спрямо гърчеща се човешка плът. Имаше смътното усещане, че дори и кръвта във вените й забавя своя ход, превръща се в слуз.

Колебливото усещане се завърна, засили се за момент, после избледня — и тя се почувства като друг човек.

Някой друг.

Отвори бавно очи. Въздухът край нея си оставаше сив и мъглив. Смътно осъзнаваше неистовия лай на кучето, но не го виждаше. Извърна бавно глава към горите, които изглеждаха тъмни и мрачни заради гъстите борове с увиснали тежки клони.

Хората стояха в гората, точно в края й.

Сигурно бяха дузина — повечето жени, но също и мъже, поне едно момче. Гледаха я с безкрайно укоряващи очи — като онези на Айви Джеймисън в кухнята преди няколко дни.

Когато тръгнаха бавно към нея, Каси видя раните. Гърлото на едната жена зееше, прерязано. Главата на другата бе смазана, имаше дълбока вдлъбнатина от тежък предмет, стоварен със страшна сила. Единият мъж носеше собствената си окървавена ръка, докато друг държеше ръцете си отпред, прикривайки широката си рана от гърдите до слабините.

Вървяха към нея непоколебимо, излизаха от сенките на дърветата и навлизаха в полето със сивия сняг и мъгливия въздух, а ужасният студ се излъчваше от тях на почти видими вълни.

Не оставяха следи в снега.

Каси чу тихо скимтене и осъзна, че излиза от собственото й гърло. Беше жалък заместител на писъка, пропълзяващ дълбоко в нея. Беше скована, неподвижна. Не бе в състояние да избяга, да се отдръпне или дори да вдигне ръце, за да се предпази.

Можеше само да стои там и да чака да я достигнат.

И да я докоснат.