Кей Хупър
Откраднати сенки (16)

Петнайсета глава

Каси?

Опита се да се усмихне:

— Наясно сме, че той вече знае коя съм. Но нали го очаквахме — рано или късно.

— Мислиш ли, че отсега нататък ще те блокира?

— Не би могъл да го прави непрекъснато. С времето дори и най-силният ум се изтощава или разсейва и сваля гарда. Ще успея да се промъкна обратно.

— И ако успееш? Ще разбере ли, че си там?

Поколеба се:

— Не зная. Преди винаги съм била в състояние да крия присъствието си. Трябва… да съм била разсеяна този път и така ме е хванал.

— Ами ако те залови пак? Може ли да те нарани?

— С ума си? — Опита се да прикрие нотката на уклончивост в гласа си. — Този път само ме изтласка навън. Нормална реакция.

— Имаме си работа с ненормален мозък, Каси.

— Да, зная.

Бен се взираше в нея, после бутна чинията си настана със сподавена ругатня.

— Дори и да не е в състояние да те нарани — изрече много твърд глас, — колко още пъти предполагаш, че е можеш да го правиш, без то да те убие?

— Колкото се налага. — Каси стана и отнесе чинията до мивката.

Бен я последва със своята.

— Не съм убеден, Каси. Съзнаваш ли, че ме изплаши до смърт вчера? Мислех, че ще те загубя завинаги.

Приготви си нова чаша кафе, която да й даде малко време за размисъл. Не помогна.

— Съжалявам. — Собственият й глас прозвуча по-скоро объркано, отколкото извинително. Запита се как ли му се е сторил на него. Очевидно не извинителен.

— По дяволите, Каси! Престани да се държиш, все едно не би трябвало да ми пука дали се излагаш на опасност.

Наля си мляко в кафето и го разбърка съсредоточено и внимателно.

— Рискът си е мой. Казах ти.

— И аз не съм загрижен, така ли?

Забави се малко, преди да отговори:

— Какво искаш да ти кажа, Бен?

Постави ръце на раменете й и я обърна към себе си:

— Погледни ме!

Изпълни го, но с нежелание.

Разтърси я леко:

— Престани да ме отблъскваш.

— Не те отблъсквам.

— Толкова си далечна, откакто с Мат се върнахме вчера следобед. Настоявам да зная защо. Да не е, защото ти разкрих чувствата си? Да не би да размисли за обвързването си с мен?

Той ще те унищожи.

Каси се запита дали изобщо може да опита да се спаси.

— Бен, длъжен си да разбереш… няма смисъл.

— Защо? — настоя непоколебимо той.

— Боже мой, не са ли явни всичките причини?

— Не и за мен. Така че обясни ми.

Пое си въздух:

— Ами — първо, ще бъда лоша любовница. Бен, влизала съм в твърде много мъжки мозъци, изпълнени само с насилие и омраза. Не съм в състояние просто да го забравя, да се преструвам, че не съм го видяла, че не ме е ужасявало.

— Но никога не си надничала в моя — отвърна й тихо.

— Зная. — Овладя гласа си с усилие. — Зная и че онези другите съзнания, онези подбуди и действия са ненормални. Повечето мъже никога не изпитват такава агресивност. Но не ми помага просто да го приема със собствения си ум. Не разбираш ли? У мен не е останало доверие.

— Не вярвам в това.

— А трябва. Истина е.

— Каси, никога не бих те наранил умишлено.

— Сигурна съм, че си искрен. — Избягваше погледа му.

— Но не вярваш, че е истина.

— Вече си го чувал от мен. Не мога да вярвам на никого. Не искам да се обвързвам с когото и да било. Бен, моля те, просто… ме остави, чуваш ли?

Пренебрегна молбата й:

— Да не би да е, защото не можеш да четеш мислите ми? Защото няма как да бъдеш сигурна, че у мен няма агресивност?

— Не зная. Вероятно. — Питаше се дали нещата щяха да се улеснят, ако би било възможно да чете мислите му. Или щяха да се затруднят?

Пръстите му се стегнаха върху раменете й:

— Каси…

Позвъняването я накара да подскочи, но се радваше, че възниква причина да се отдели от него — дори само да иде до телефона на стената на кухнята. Вдигна слушалката и каза ало, надявайки се да не прозвучи колебливо.

— Каси, тук е Мат. Бен там ли е?

— Да, почакай малко. — Подаде слушалката и когато той я взе, веднага се отдалечи и се зае със зареждането на съдомиялната машина.

— Мат? Открихте ли я? — Бен я следеше с поглед и поклати глава, когато тя го изгледа въпросително. После се намръщи, докато шерифът продължаваше да говори. — Не мисля, че идеята е много добра. Само ще подхраним слуховете, ако Каси дойде открито в кабинета ти. Зная. Да, съзнавам го, но… — Изслуша го за миг, после отвърна: — Добре. Тръгваме.

Затвори телефона и насочи вниманието си към Каси.

— Нали чу? Настоява да разговаря с нас в кабинета си. Не зная защо, не пожела да ми обясни по телефона, но беше прав, като изтъкна, че твоята намеса в разследването вече е публична тайна.

Тя затвори съдомиялната машина.

— Ще си взема якето. — Опита се да говори с колкото може по-безразличен тон. — Ще изведеш ли Макс навън за момент? Бих искала да го оставя в къщата.

Бен изпълни молбата й без коментар и докато тя се приготви да тръгне, той също бе готов. Присъедини се към нея на входната врата, взе малката кожена чанта, която не бе забелязала, че е на стълбите. Каси не попита, но той счете за необходимо да обясни:

— Още от дните, когато работех в съда, провеждащ заседания на различни места, винаги си нося чанта с един комплект дрехи в джипа. Никога не бях наясно кога може да се наложи да прекарам нощта извън дома си.

Каси настрои охранителната система без коментар и отидоха до колата му. Тишината между тях вече не бе спокойна и бе нарушена само веднъж между къщата й и пристигането им в полицейския участък.

— Как мога да те накарам да ми се довериш? — попита Бен.

Каси не му каза, че ако вече не му вярваше, не би могла да го приеме като спасителна връзка.

Той ще те унищожи.

Вероятно вече бе твърде късно, но се налагаше да опита. Независимо колко я болеше.

— Никак! — отговори.

* * *

Аби цяла сутрин бе слушала радио, но местната станция съобщаваше на всеки час, че изчезналата тийнейджърка от Райънс Блъф не е открита. Полицейският участък молеше всеки, който има сведения, да се свърже с тях и междувременно призоваваше хората да запазят спокойствие. Полицаите патрулираха навън.

Аби бе неспокойна. Не бе говорила с Мат от предишната вечер и спа зле, въпреки това стана съвсем рано, уморена и кисела. Беше се занимавала цяла сутрин с обичайните си за уикенда задължения, но цялото почистване на дома приключи рано преди обед и нямаше с какво друго да ангажира вниманието си.

Времето бе ужасно — студено и свъсено, цяла сутрин заплашваше със снеговалеж, а остатъците от снега се бяха задържали на отделни места, сякаш приканваха към тях да се присъединят още. Радиото твърдеше, че пътищата са чисти, но добавяше, че полицията моли всички да си останат вкъщи, освен ако не е наложително да излязат.

Аби си представяше какви обаждания получава Мат — от паникьосани граждани до бесни търговци. Каквото и да правеше той, все щеше да се намери някой недоволен от действията му и от недотам бързите му реакции за безопасността по улиците…

Тревожеше се за него. Не бе виновен за тази ситуация. Изобщо не бе подготвен за нея. Беше интелигентен мъж и проницателно ченге, не допускаше много грешки, но онези, които правеше, произтичаха от убеждението му, че знае кое е най-добро за града. Проблемът бе, че в тази ситуация нямаше най-добро, нямаше правилен отговор — освен да залови един особено брутален, несъмнено побъркан убиец.

Аби се смрази само като си помисли за Мат в този сблъсък. Защото той щеше да бъде там, разбира се. Ако успееха да открият убиеца, шерифът пръв щеше да връхлети през вратата — не защото това влизаше в задълженията му, а защото бе в природата му.

Телефонът звънна и Аби побърза да го вдигне, надявайки се Мат да е намерил време да се обади. Наистина й бе нужно да чуе гласа му.

— Ало?

Никой не отговори, но линията не беше глуха. Вместо това се чуваше дишане — слабо, но със сигурност бе дишане.

— Ало? — повтори тя с нарастващо притеснение. — Кой е?

— Аби.

Само това, само прошепване на името. После щракване и сигнал.

* * *

На Бен му се стори, че Каси се скова в момента, в който влезе пред него в кабинета на Мат. Но това бе единствената й явна реакция, когато погледна мъжа, облегнат на шкафа до бюрото на шерифа.

— Здравей, Бишъп! — поздрави го спокойно.

— Каси. — Добре облеченият мъж с проницателни сиви очи се усмихна, но това изражение не придаде ни най-малко очарование на обезобразеното му лице.

Докато Каси се настаняваше в най-далечния спрямо Бишъп стол, Мат представи Бен на агента, а собствените му чувства личаха в равния му тон.

Бен не беше смутен от присъствието на агент на ФБР в града, но бе предпазлив, макар и не по същите причини като Мат.

— Агент Бишъп — каза той, докато си стискаха ръцете.

— Съдия Райън.

Когато шерифът кимна към другия стол за посетители, приятелят му го зае. До стената в близост до агента бе разположен кожен диван и Бен се запита дали той остана прав, защото смята, че така има тактическо преимущество.

— Агент Бишъп е разбрал за ситуацията тук благодарение на вестникарски архиви и базата данни на Северна Каролина — обясни Мат.

— И е дошъл да ни предложи експертните си познания?

— Нещо такова.

— Това не е официално посещение, съдия — обади се Бишъп. — Всъщност в момента не съм на служба.

— Не знаех, че бюрото позволява на агентите си такива почивки.

— Не е честа практика. По-точно би било да се каже, че през годините съм натрупал доста голям отпуск.

Бен погледна към мълчаливия и далечен Мат, после към Каси, която се бе вторачила в бюрото му. Напрежението в слабото й тяло бе видимо, въпреки че лицето й оставаше безизразно.

Измъчваше го чувството, че единствен в стаята не е наясно какво става.

— Добре — изрече той, връщайки поглед към агента. — А това как обяснява присъствието ви тук? Просто случайно сте били в областта или преследването на серийни убийци ви е хоби?

— Може да се каже и че преследването на мними ясновидци ми е хоби.

— Мними?

— Точно така. Има толкова много шарлатани, нали знаете? Толкова много така наречени телепати, чиито твърдения не могат да бъдат научно доказани.

— Има предвид мен. — Каси вдигна очи за пръв път, впивайки ги в Бишъп. — Не се представям добре в лабораторни условия. — Гласът й бе хладен.

— Възможно е и така да се формулира — промърмори той.

— Тестовете бяха зле замислени и ти го знаеш. Но аз съм виновна, че изобщо се съгласих да ме изследват. — Раменете й се повдигнаха и отпуснаха. — Престанах с опитите да ти се доказвам, Бишъп.

— Нима?

Два чифта сиви очи се вкопчиха един в друг и Бен почти усещаше волевата им борба. Каси отмести поглед към Мат и изрече:

— Не зная какво ви е съобщил, но предполагам, че не е нищо добро. Искате ли да чуете и мен?

Мат кимна.

— Добре. Преди няколко години агент Бишъп бе повикан заради случай на изчезване в Сан Франциско. Съпругът на изчезналата жена бе доста заможен и влиятелен политик, поради което повикаха ФБР въпреки че нямаше доказателства за отвличане. Минаха дни, после седмици, но нито полицията, нито Бишъп или хората му успяха да открият следите на жената. Междувременно сестра й се свърза с мен. Беше чула за способностите ми от обща позната и вярваше, че съм в състояние да й помогна да намери сестра си. Затова прелетях със самолет до Сан Франциско и отидох в къщата, където бе живяла изчезналата.

— И? — окуражи я Мат.

— И разбрах, че е мъртва — отвърна сухо. — Полицаите естествено бяха подозрителни, когато изказах това твърдение. Но започнаха да търсят трупа и го откриха. Точно където съпругът го бе изхвърлил.

— Още не е изправен на съд — вметна Бишъп.

— Аз и ти знаем, че той я е убил.

— Може би.

Каси хвърли поглед към агента, след това към Мат:

— Във всеки случай агент Бишъп ме помоли да позволя да ме изследват. Отказах и се върнах в Лос Анджелис.

— Защо отказа? — попита той.

— По съвет на майка ми. Тя вярваше, че докато медицината не научи много повече за мозъка, ясновидските способности никога няма да бъдат разбрани. Науката се опитва да отхвърли онова, което не й е ясно, и целият процес води само до повече напрежение и натиск, което пречи на ясновидството.

Бишъп издаде скептичен звук.

Каси не се хвана на въдицата му.

— И така, както казах, прибрах се вкъщи. Няколко месеца по-късно ме помолиха да съдействам при разследването на едно убийство. И агент Бишъп се появи като същинска напаст.

— Не съм съгласен — промърмори той.

Каси не му обърна внимание:

— Случаят бе усложнен още повече от факта, че бях болна от грип и би трябвало да откажа да участвам. Това не е извинение, а част от причините, поради които се провалих.

— Как се провали? — попита Мат.

— Изтълкувах погрешно нещо, което видях. Думите ми отведоха полицията към погрешен заподозрян, а истинският убиец разполагаше с време да убие отново. И го направи. — Погледна непоколебимо шерифа. — Не за пръв път се случваше подобно нещо, нямаше и да е за последен. Никой ясновидец не е прав в сто процента от ситуациите. — Отново сви леко рамене. — Имаше още няколко подобни случая след това, при разрешаването на някои успях да помогна, при други — не. Бишъп продължаваше да се появява, за да настоява да се подложа на изследвания. Както признах, не се представям добре в лабораторни условия. Винаги съм се задушавала на изпити.

— Но си завършила колеж — вметна Бишъп. — Значи е трябвало да минеш тези изпити.

— Като се подложих на това, спечелих диплома. Като се подложа отново на вашите тестове, не бих спечелила абсолютно нищо.

— Освен научно признание и одобрение.

— И какво от това? Да ходя по телевизионни предавания ли? Да ме затрупат тонове писма от бедни изгубени души, които си мислят, че съм в състояние да им помогна? Да седя в различни лаборатории, докато други учени измислят още тестове, измерващи и претеглящи способностите ми? Защо? Въпреки онова, което си мислиш, Бишъп, не желая признание. Не желая да бъда одобрена. И определено не искам да бъда известна.

— Тогава — каза меко той, посочвайки наоколо — защо го правиш? Защо се замесваш в полицейски разследвания?

— Защото нямам друг избор. Не през цялото време, но понякога. Така съм възпитана и го считам за своя отговорност. И защото не мога да не се забърквам. — Пое си въздух и добави тихо: — И наистина не би заслужавало да ме е грижа дали причините ми ви удовлетворяват или не.

— Мен ме удовлетворяват — отвърна Мат, изненадвайки всички.

— И мен — добави Бен, уморен да се чувства невидим в стаята.

Каси го погледна за пръв път и в очите й проблесна нещо, което Бен не успя да разчете. После погледна Мат:

— В такъв случай налице са по-важни неща, за които да разговаряме. Още ли няма вест за онова бедно момиче?

— Не, нищо. Мислиш ли, че ще имаш резултат, ако се опиташ да се свържеш отново с убиеца?

Преди Бен да смогне да се възпротиви, тя отвърна:

— Вече се опитвах няколко пъти днес и…

— Какво? — зяпна я той. — Кога? И без спасителна връзка? По дяволите, Каси!

Избегна погледа му отново.

— Малко след като се събудих тази сутрин и после — в колата на път за насам. Нямаше опасност. Контактът щеше да е повърхностен — ако сполучех да се промъкна. Но не можах. Не ме допуска.

— Много удобно — измърмори Бишъп. За човек, на когото малко или много са казали да си гледа работата, не изглеждаше обезкуражен или кисел, а просто спокоен и внимателен.

Мат го стрелна с очи, после се обърна към Каси:

— Ами да се свържеш с момичето? Все още пазя ръкавиците, които е оставила в колата на брат си вчера.

Тя кимна, без да се поколебае:

— Ще пробвам.

Шерифът изви глава към агента:

— Искаш ли той да излезе?

— Не, може да остане. — Усмихна се бегло. — Едно от нещата, които го заинтригуваха в мен, е, че се представям добре извън лабораториите.

Бишъп не коментира.

Мат бръкна в средното чекмедже на бюрото си и извади найлоновата торбичка с чифт фини дамски ръкавици. Побутна я към нея.

— Предполагам, че ще успееш да се свържеш с нея, ако е още жива. А ако е мъртва?

— Може да не постигна нищо. Или пък да разбера къде е. — Още не бе посегнала към пликчето.

— Как? — попита я Бен. — Ако няма съзнание, с което да влезеш във връзка, как ще разбереш?

Каси обърна глава и го погледна със странна лека усмивка:

— Нямам представа. Понякога просто зная.

Наблюдаваше я как посяга към торбичката, как я отваря и изважда ръкавиците. Тя наведе глава и ги хвана в скута си, а пръстите й ги попипваха. После затвори очи.

Бен изчака около минута, след това попита:

— Каси? Какво виждаш?

Не му отговори.

— Каси?

— Горкичката! — Гласът й бе мек.

Шерифът промърмори:

— Мамка му!

Бен продължи със спокоен глас:

— Виждаш ли я, Каси? Къде е?

— В… някаква сграда. Хамбар. Отдавна не са го използвали, струва ми се. Около него е имало пасище, но сега всичко е буренясало…

Вдигна глава и отвори очи. Беше бледа, но спокойна. Пъхна ръкавиците обратно в найлоновото пликче, върна го по бюрото към шерифа и му каза:

— Мога да ви заведа.

Бен искаше да се възпротиви, но знаеше, че ще й е невъзможно да посочи мястото на която и да е карта. Съществуваха твърде много изоставени хамбари сред множество буренясали пасища в областта.

Той и Каси се качиха в джипа, а шерифът и Бишъп ги последваха с патрулката. Бен и Мат се съгласиха, че колкото по-малко хора са информирани, че се търси тялото, толкова по-добре. Поне докато не го намереха.

Докато се отправяха на север от града по указания на Каси, Бен сподели:

— Изненадан съм, че Мат позволява на агента да се влачи с нас. Всъщност изненадан съм, че изобщо му отделя време.

— Доколкото познавам Бишъп, вероятно е намекнал, че в Бюрото биха били много заинтересовани от тези убийства, ако знаеха за тях. Вестниците от щата — също. А ако е ангажиран с разследването, няма да има време да докладва или да се обади на когото и да било.

— Изглежда, добре го познаваш.

Каси му хвърли бегъл поглед:

— Не мога да чета мислите му, ако това питаш.

— Дори и когато си го докосвала?

— Никога не съм го докосвала.

Бен се замисли:

— Значи и той има стени, а?

— Големи дебели стени. — Направи пауза. — Тук завий наляво. До оградата.

Изпълни инструкциите й.

— Какво преследва той?

— Не зная. Но ако съм принудена да гадая, бих казала: доказателство. От друга страна, винаги съм си мислела, че търси нещо, което наистина не очаква да намери в лаборатория или на лист с анализи.

— Например?

— Не зная. Казах ти — нямам представа. Чакай, намали малко. Виждаш ли онзи черен път напред? Завий по него.

От нарастващото напрежение в гласа й Бен разбра, че приближават, затова замълча и се съсредоточи в следването на инструкциите й. След няколко километра и още няколко завоя спря джипа на сравнително тесен черен път. Каси му посочи нещо с ръка и той видя сред дърветата порутена сграда, която някога вероятно е била хамбар.

— Не мисля, че убиецът е дошъл от тази посока, но… — каза несигурно тя.

— В случай че е дошъл оттук, ще спрем, за да избегнем заличаването на евентуални следи.

Патрулката на Мат спря до тях, шерифът и агентът от ФБР излязоха и се приближиха до джипа откъм страната на Бен.

— Тук ли е? — попита Мат.

Приятелят му посочи и обясни какво мисли Каси за идването на убиеца.

— Добре. Вие двамата почакайте тук.

— Мат? — Каси се наведе малко напред, за да може да го види. — Този път е разположил тялото като за максимално потресаващ ефект. Бъди готов.

Той кимна. Двамата с Бишъп изчезнаха сред дърветата.

Бен се обърна към нея:

— Права ли беше? За онова, което е възнамерявал да й стори?

Каси си пое въздух и го издиша бавно:

— Не съвсем. Имал е още няколко идеи, за които не съм знаела.

— Какво имаш предвид?

Изви глава и го погледна с изплашени очи:

— Нарязал я е, Бен. Тя е на парчета.