Кей Хупър
Откраднати сенки (19)

Осемнайсета глава

28 февруари 1999 г.

 

— Иска ми се да дойдеш до участъка с мен — каза неспокойно Мат, гледайки как Аби си налива втора чаша кафе.

— Бих го сторила всяка друга неделя, но днес Ан не може да присъства и трябва аз да свиря на органа. Нали не се притесняваш, че ще съм в църквата? Наоколо ще има хора, знаеш го.

— Айви Джеймисън бе убита, преди да успее да стигне до църквата миналата неделя.

— Е, вече обеща, че ще ме закараш, така че би трябвало да пристигна благополучно. — Усмихна му се. — И понеже ще ме водиш, няма да е лошо и да ме вземеш после.

— Не е нужно да се тревожиш за това.

Аби се протегна през масата и докосна ръката му.

— Нищо няма да ми се случи, Мат. А ти си длъжен да си в участъка — и двамата го знаем. И ако подозренията ти са основателни, ще трябва да провериш всичките си бележки по първите три убийства.

— Не зная дали ще ни отведе донякъде — призна той. — Вероятно ще ни помогне частично да разберем този кучи син. Но се налага да проверя.

— А ще трябва да прегледаш и доклада от аутопсията на дъщерята на Рамзи — продължи с неохота тя.

Той се намръщи:

— Не изгарям от нетърпение да го сторя. А и не очаквам да е от голяма полза. Въпреки че бе разчленена, белезите от удушаване се виждаха по шията й. Предполагам, че докладът ще потвърди, че Каси е била права и за това. Удушил я е с въженце.

— А Каси? — попита Аби. — Все още ли смяташ да помолиш двамата с Бен да дойдат в участъка?

— Ако се окажа прав за липсващите вещи. Не зная дали това ще помогне, но смятам, че е нужно да обсъдим някои неща. А вероятно Каси ще може да се свърже с убиеца.

— А Бишъп?

Мат сви рамене:

— Онова, което той забеляза на местопрестъплението вчера, ме накара да се замисля. Познанията му могат да се окажат от полза, а на този етап не съм толкова горд, че да не помоля за помощ — стига да не въвлече и ФБР със себе си. Така че — защо не?

Всъщност Мат се обади на Бишъп в стаята му в мотела от патрулката, докато откарваше Аби до църквата, и агентът пристигна в участъка само минути след като той се настани зад бюрото си.

— Аутопсията? — попита Бишъп, забелязвайки документите, които шерифът изучаваше.

— Да. Била е удушена с тънка жица или нещо подобно. Каси беше права за това. А има и още нещо. Убил я е, докато я е изнасилвал.

Агентът седна на кожения диван:

— За пръв път му е, нали?

— Да. При първите три жертви не бе установен сексуален контакт, въпреки че Каси твърди, че този род убийства винаги са сексуални, а материалите, които прочетох, потвърждават думите й. Виждали сте докладите. Какво мислите?

— Права е. Става дума за надмощие, а това обикновено се превръща в сексуално доминиране. — Бишъп се замисли за момент. — Малко изненадващо е, че не е опитал това с първите три, но е напълно реално да е достигнал до сексуално удовлетворение, наблюдавайки ужаса им преди и по време на умъртвяването.

Беше ред на Мат да се замисли.

— Каси твърди, че и когато Джил Къркууд е била убита — третата жертва, — убиецът е носел маска като за Хелоуин. Нямаме представа дали не е имал нещо подобно и при първите две жертви — или пък и при четвъртата.

— Нищо чудно така да е опитвал да предизвика повече ужас у жертвата си. Ако е така, ако я е носел само тогава — не преди или след това, — предполагам, че едва сега започва да оформя и усъвършенства почерка си.

— Каква окуражаваща перспектива! — подхвърли Мат.

— Но се боя, че е разумна. Убива, защото му харесва, и всяко преживяване му дава още идеи за следващото убийство. — Гласът на Бишъп бе далечен. — Може никога да не узнаем какво е предизвикало този импулс, какво го е накарало да прекрачи линията на фантазиите си, за да ги осъществи, но каквото и да го движи, то явно се засилва и усложнява. Първата жертва не бе физически малтретирана, въпреки че е редно да приемем, че се е постарал да я ужаси емоционално, преди да й пререже гърлото. Втората жертва или се е съпротивлявала — с известен успех, — или убиецът е възнамерявал сериозно да си устрои кърваво клане, само за да види какво е.

— Господи! — промърмори Мат.

— Интересно, че е последвал това разпускане с много по-хладнокръвно и тихо убийство, носел е маска, специално предназначена да ужаси жертвата. Несъмнено е бил изтощен след убийството на Джеймисън — и все пак неудовлетворен.

Мат изръмжа:

— Айви вероятно никога не е удовлетворявала мъж през живота си, още по-малко — със смъртта си.

Бишъп бегло се усмихна:

— Да, тя е жертвата, която изпъква сред останалите, нали?

Шерифът се облегна в стола си.

— Да не би да твърдите, че това може да означава нещо?

— Не бих се изненадал. Другите възрастово варираха от петнайсет до трийсет и две — Джеймисън бе значително по-голяма. Другите бяха доста привлекателни според всякакви критерии, а тя — не. Единствено тя бе убита в дома си, а съществува вероятност и сама да е пуснала убиеца. И докато момичето на Рамзи бе разчленено явно в пристъп на силна ярост, трябва да отбележим, че преди това е било умъртвено. Джеймисън е починала в борбата, която е превърнала местопрестъплението в кървава баня.

— Значи убиецът може да е имал конкретна причина да мрази Айви и затова я е избрал — това ли имате предвид?

— Възможно е. Другите три жертви, изглежда, са били набелязани според комбинация от външен вид и уязвимост, но Джеймисън не се вписва тук. Нищо не пречи да разберем защо.

Мат кимна:

— Добре. Ще изпратя неколцина от хората си да разпитат още веднъж съседите и познатите й. Айви редовно вбесяваше много хора, затова стесняваното на кръга може да отнеме известно време.

— Междувременно открихте ли дали има липсващи вещи при първите три жени?

— Да, изглежда, че има — и ме е яд, че не попитах по-рано.

— Няма да е от значение, докато не намерите вероятен заподозрян. Навярно няма да ни каже нищо полезно за убиеца, нито ще ни предложи следа къде да го търсим. Но ще прибави няколко пирона към ковчега, когато го арестуваме.

— Ако изобщо го арестуваме. — Мат направи пауза, после продължи енергично: — Няма как да бъдем напълно сигурни, но миналата нощ и тази сутрин наредих на хората си да проверят отново в семействата и заради случая с Джил Къркууд да претърсят дома й. Беки Смит почти винаги е носела тънка златна верижка, според майка й. Не беше открита по нея, а липсва и в кутията й за бижута. Майката на Айви твърди, че дъщеря й носела за църква една игла с паун, а от нея няма и следа. При останките на момичето на Рамзи липсват гащите, затова можем да допуснем, че е взел нещо и от Джил Къркууд, въпреки че нямаме представа какво би било то.

— Трофеи — изрече Бишъп. — Ще ги държи у себе си, вероятно в чекмедже или кутия.

— Както казахте, това ще ни помогне. Ако го хванем.

Мат въздъхна.

— Ще го хванете. Единствената грешка, която непрекъснато повтаря, е, че действа в малък район, в рамките на затворено общество. Рано или късно ще изскочи явна връзка с някоя от жертвите му.

— Да — отвърна Мат. — Но още колко жертви ще паднат, докато го хванем?

* * *

Нямаше много движение по пътищата — заради снежната нощ и студеното облачно утро, но още по-добре. И се съмняваше, че ще го очакват толкова скоро, така че и това беше добре.

Но най-хубавото от всичко бе, мислеше си той, че никога, наистина никога нямаше да очакват да примами жертвата си от такова несъмнено безопасно кътче.

Църковните камбани забиха и той се усмихна.

* * *

Прекараха по-голямата част от неделната сутрин в леглото, станаха към десет часа, след като Макс настоя, по кучешки, че толкова им стига. Но едва след като приключиха със закуската и почистиха кухнята, Каси с нежелание повдигна болния въпрос:

— Наистина, трябва да опитам отново.

Устните на Бен се свиха, но гласът му остана спокоен, когато отвърна:

— Опита вчера, когато Мат се върна в кабинета си, и все още те блокираше. Защо сега да е различно?

— Бен, не може да ме блокира безкрайно. Рано или късно ще успея да проникна. Честно казано, бих предпочела да е скоро. Не искаш ли това да приключи?

— Разбира се, че искам. Само че ти отнема толкова сили, Каси.

— Едва когато действително установя връзка. — Погледна го непоколебимо. — Опипването на почвата изобщо не е трудно. И трябва да знаем дали не дебне някого друг, или не планира ново убийство скоро.

— Каси…

— Веднъж, поне веднъж би ми се щяло да успея да кажа на Мат нещо повече от това къде да намери поредния труп.

Бен се приближи до нея, обгърна я с ръце и я притисна до себе си:

— Зная.

Отпусна глава до гърдите му, а собствените й ръце се вдигнаха в жест, който все още бе внимателен, и се плъзнаха около талията му. Питаше се дали той има някаква представа, че е първият човек след смъртта на майка й, който й предлага успокояваща прегръдка.

— Няма надежда за покой, докато той е на свобода.

— Зная.

— А и почти всичко друго би било по-добро от тази проклета музика! — допълни тя някак печално.

— Още ли те тормози?

— Ъхъм. — Откъсна се от него, без да изпитва неудобство от физическия контакт.

— В момента, в който не мисля за нищо, пропълзява обратно.

— Разпознай песента и ще изчезне.

— Вероятно. — Каси поклати глава. — Както и да е, просто трябва да се концентрирам върху нещо.

Бен не се възпротиви срещу това. Оставиха Макс в кухнята, зает с кокала си, и отидоха в дневната, за да може Каси да се разположи удобно. Когато наистина намери върху какво да се съсредоточи, насочвайки усилията си към установяване на връзка с мозъка на убиеца, отново срещна преградата, която не успяваше да преодолее.

— По дяволите!

— Каза, че не може да те блокира безкрайно — напомни й той.

— Зная. Но преградата е ужасно солидна. — Посегна да разтрие челото си. — Тази проклета музика.

— Често ли изниква непозната мелодия в главата ти?

— Не, почти никога. — Взря се в него, изведнъж силно разтревожена. — Почти никога. Когато си музикален инвалид, музиката не се запечатва в паметта ти. А тази звучи като от музикална кутия. Не съм слушала музикални кутии от много време.

Преди Бен да успее да отговори, телефонът звънна. Каси трябваше да стане от дивана, за да стигне до слушалката, тъй като бе на страничната масичка.

— Ало?

Бен видя как лицето й се стяга, докато изслушва за момент. После тръшна слушалката. Той се изправи и тръгна към нея, без да се замисли:

— Каси?

— Грешен номер — обясни меко тя.

Постави ръце на раменете й и я обърна към себе си.

— Не мисля. Какво ти казаха?

— Нищо важно. — Засмя се леко — по-скоро примиренчески, отколкото от радост. — Спомняш ли си, че ме предупреди, че вероятно ще получа няколко обаждания от подозрителни граждани? Беше именно едно от тях. Но не се безпокой — наричали са ме и с по-лоши думи от вещица, повярвай ми.

— По дяволите! — Бен я придърпа в прегръдките си. — Предполагам, че беше неизбежно да се сблъскаш и с това. Но повечето хора тук са доста толерантни, Каси. Просто се боят и се паникьосват в момента.

— Зная. Добре съм, наистина.

Той се отдръпна само колкото да успее да я целуне, но първото успокоително движение бързо се превърна в нещо друго. Ръцете му се плъзнаха надолу по бедрата й, притиснаха я по-плътно и Каси издаде приглушения звук на истинското удоволствие.

Почувства се леко притеснена, когато той вдигна глава, за да й се усмихне, но изразът на очите му бе познатото вече доказателство за собствената му възбуда.

— Споменавал ли съм ти, че ми е много трудно да държа ръцете си настрана от теб? — попита той, галейки я.

Каси прочисти гърлото си, но гласът й въпреки това прозвуча дрезгаво:

— Не, не си. Но го забелязах от снощи насам.

— И преди съм го изричал: за човек с дебели стени, изглежда, доста неща не мога да скрия.

Тя се замисли над забележката му.

— Честно казано, радвам се. Нямам опит в тези работи, затова съм благодарна, че не ме караш да гадая.

Бен се засмя:

— Не, не те карам.

— Заради неопитността ми ли? — попита с любопитство тя.

— Защото не съм в състояние да сваля ръце от теб. — Отново я целуна с неприкрита страст. Добави дрезгаво до устните й: — Толкова се радвам, че промени решението си за нас! Не зная още колко можех да издържа.

Каси плъзна ръце около шията му, надигайки се на пръсти, за да се намести по-удобно. Много по-удобно.

— Защо? — изследваше шията й той.

— Няма значение.

Бен вдигна глава и я погледна.

— Защо? — повтори.

Вече бе смутена:

— Да кажем просто, че ми е трудно да си обясня защо ме желаеш.

— Ако отново говориш за твоята обремененост, не ми е ясно защо си мислила, че това ще ме спре. Всеки след двайсет и една години си има някакво минало. Или поне би трябвало. — Сви рамене. — Бога ми — не ми се струваш много притеснена за моето.

Каси се радваше, че той се съсредоточава върху емоционалните аспекти. Наистина не желаеше да й се налага да обяснява, че намира донякъде за объркващо физическото му влечение към нея.

— Колко лошо може да е твоето? — попита, отдалечавайки се още повече от въпроса за желанието.

— О, като по учебник! — Отново се зае да гали шията й. — Доминиращ баща, незряла майка, която нямаше и най-малка представа как да се държи като родител. Отегчителни работи. — Гласът му бе преднамерено лековат, почти пренебрежителен.

— Струва ми се, че си пораснал съвсем нормално, въпреки това — забеляза тя, позволявайки на пръстите си да се заровят в косите му и да се насладят на усещането.

— Ммм! И все пак… налице са стените ми.

— Изглежда, тревожат те много повече, отколкото мен — коментира разсеяно, питайки се дали Макс би се разстроил, ако те се върнат в леглото.

— Надявам се това да е добър знак.

Каси бе спасена от нуждата да отговори, когато Бен я целуна, а отговорът й бе дори още по-страстен, защото разговорът за обремененост и стени й бе напомнил, че съдбата рядко може да бъде отхвърлена.

Когато телефонът звънна отново, искаше й се да изругае на глас, но го стори Бен. И именно той вдигна слушалката с неприкрито раздразнение, подсилено от подозрението, че е още едно шантаво обаждане.

— Прекъсвам ли нещо? — попита Мат и продължи веднага: — Както и да е. Извинявай, че се натрапвам в любовния ти живот, но наоколо дебне убиец. Нищо чудно и да си спомняте.

— Помня — отвърна му Бен. — Какво става?

— Няколко интересни развития може би. Мисля, че се налага да свикаме военен съвет. Можете ли да дойдете в кабинета ми?

Устоя на импулса да откаже. След като бе прегърнал Каси и стройното й тяло беше притиснато плътно към неговото, бе доста трудно да мисли за нещо друго.

— Бен?

Припомняйки си, че убиецът знае коя е Каси и представлява голяма заплаха за сигурността й, той отвърна:

— Тръгваме.

— Внимавайте по пътищата. Навън е адски хлъзгаво.

— Добре.

Когато затвори, Каси попита сухо:

— Значи излизаме?

— Да, по дяволите! — Подържа я в прегръдките си още миг, после я пусна. Не бе нужно да си ясновидец, за да почувстваш нежеланието му. — Мат настоява да говори с нас. Дано да има нещо важно за казване.

— Ще си взема якето — въздъхна Каси.

* * *

— Аби? — Хана Пейн стоеше на вратата на една от класните стаи и като надникна вътре, видя Аби да събира тетрадките, останали от неделния й клас.

— Здравей, Хана! Какво има?

— Кейт и Дона се грижат за децата по време на проповедта, така че съм свободна. Искаш ли да ти помогна с нещо?

— Няма нищо, за което да се сетя — освен ако си съгласна да довършиш тук, докато се кача и се погрижа музиката да е на мястото си.

— Разбира се, ще се радвам.

— Добре, благодаря. Ще се видим горе.

Останала сама в стаята в подземието, Хана събра тетрадките и ги прибра в шкафа, после оправи столовете и вдигна чифт ръкавици, които някой бе изпуснал. Мъжки ръкавици, от черна кожа, много хубави при това. Повъртя ги в ръце, разглеждайки ги, питайки се дали Джо би желал такива за рождения си ден следващия месец. Обикновено не носеше ръкавици, но…

Влагата, която почувства по два от пръстите си, ги бе изцапала в розово. Взирайки се, Хана усети тръпка на тревога. Просто боя вероятно или… нещо такова.

Един звук, долетял от вратата, я накара да се завърти, а сърцето й подскочи в гърлото.

— Какво държиш там? — попита той.

* * *

— Значи никакъв късмет, а? — попита Мат.

— Не, съжалявам. — Този път Каси и Бен седяха на кожения диван, а Бишъп заемаше един от столовете за посетители в кабинета на шерифа. Каси току-що се бе опитала отново да се свърже със съзнанието на убиеца, но безуспешно.

— Струва си да се опита — сви рамене Мат.

— Ще пробвам отново по-късно — отвърна тя.

Той кимна.

— Е, както ви казах, смятам, че имаме още някои сведения за убиеца. Събира трофеи. И вероятно е убил Айви Джеймисън от озлобление. Списъкът с хората, които е вбесявала в седмиците преди смъртта си, расте, така че номерът е да го стесним до минимум.

Музиката в главата на Каси започваше да я подлудява, но въпреки това тя изрече:

— Мат, помниш ли какво ти споделих вчера за казаното от Луси?

— Да. Че някой бил дявол.

— Какво мислиш по въпроса?

Повдигна вежда, гледайки я:

— Нищо особено, трябва да призная. Съвсем смахната е, и то повече от десет години вече.

— А синът й?

— Какво за него?

— Дали има някаква връзка с някоя от жертвите? — Потри чело раздразнено.

— Ръсел? Доколкото ми е известно — не.

Прошепна почти на себе си:

— Вчера беше с яке, затова не зърнах китките му… но ръцете можеха да бъдат същите. Така ми се струва.

Бен я наблюдаваше отблизо:

— Но нали каза, че не си видяла нищо разбираемо в ума на Луси освен котенца?

— Не, не видях. Това е просто едно чувство. — Отвърна на погледа му, намръщена. — Нещо ми убягва, зная, че е така. Има нещо в срещата с нея и сина й, което наистина ме притеснява. Нещо, което видях — или не видях. Или просто не разбрах.

Бен погледна към шерифа:

— Кой е лекарят им, Мат, знаеш ли?

— Мисля, че е Мънро. Защо?

— Дали ще е в църквата?

Мат поклати глава:

— След като свърши аутопсията рано тази сутрин, предполагам, че е зад бюрото си и си пие чисто уиски. Какво сте решили да го питам?

— Дали Ръсел Шоу е правил опит за самоубийство.

Шерифът сви устни, после посегна към телефона.

Бишъп, който бе чул историята на Луси Шоу предишния ден, се обърна към Каси:

— Серийните убийци рядко са луди в клиничния смисъл на думата, така че е малко вероятно да е наследил психическото заболяване на майка си.

— Не това имах предвид.

— Какво тогава?

— Откакто Бен ми разказа за нея, чудя се какво е предизвикало заболяването й. А след като я видях, не смятам, че страда от болестта на Алцхаймер, старческо изкуфяване или нещо подобно. Мисля, че й се е случило нещо, някакъв шок, който е погубил разсъдъка й.

Бен се намеси:

— Като например да открие, че може да е отгледала психопат в лицето на сина си?

— Не е изключено. — Каси потри отново чело.

— Пак ли музиката?

— Да, по дяволите!

— Музика? — Бишъп все още я наблюдаваше. — Чуваш музика в главата си?

— Да, но не съм полудяла, тъй че не се надявай.

Мат затвори телефона и каза:

— Лекарят ще провери картоните. Взе да мрънка за поверителността, но ако открие онова, което търсим, ще ни се обади.

Бишъп се обърна към Каси:

— Откога чуваш тази музика?

— От вчера сутринта — ту изчезва, ту се появява.

— Откакто се събуди след последния контакт със съзнанието на убиеца? Откакто те хвана там?

— Да, оттогава — кимна тя.

* * *

Главата я болеше. Лицето й бе забулено с някакъв тъмен плат. За момент страхът от сблъскване надделяваше в мозъка й, но после осъзна, че китките й са вързани зад гърба. Седеше върху нещо студено и твърдо, а зад нея имаше… Заизследва колебливо с пръсти и разпозна нещо като голи тръби, студени и непомръдващи. Китките й бяха вързани заедно от другата страна на тръбата с нещо като колан. И той не се помръдваше, въпреки че опита. И…

Първо чу музиката. Приглушено от торбата на главата й, звънтенето все пак приличаше на звука от музикална кутия. И свиреше… „Суон Лейк“. Зад него, отвъд, се долавяше друг звук, приглушеното бръмчене, което знаеше, че трябва да успее да разпознае, но не можеше.

Това прозрение едва се бе зародило в съзнанието й, когато дочу още един звук — слабото тътрене на обувки по груб под — и разбра с ужас, че не е сама. Той беше тук.

Инстинктивно, в абсолютна паника, тя се заопъва от колана, обгръщащ китките й, успявайки единствено да ги разрани и да привлече вниманието му.

— О, значи си будна, а?

— Моля те — чу се да изрича разтреперано. — Моля те, не ме наранявай. Недей…

Издърпа торбата от главата й и тя примигна от неочакваната светлина. Отначало видя само висящи голи крушки и някаква обемиста машинария отсреща в стаята с малко стъклено прозорче, което разкриваше огън вътре.

Огън?

— Толкова се радвам, че се събуди! — Гласът му бе нелепо весел.

Вдигна поглед към него, съсредоточи го върху лицето му и изпита неописуема изненада:

— Ти?

— Много ми харесва мигът на удивление — отвърна той, после се наведе и я зашлеви брутално през лицето с голямата си длан. — И първият пристъп на страх.

* * *

— Може ли тази музика да идва от него? — попита Бишъп.

— Не е медиум, все още не — възпротиви се Каси, — така че как би могъл да ми изпраща нещо?

— Вероятно не го праща. Нищо чудно да го е загнездил в съзнанието си — както човек рецитира стихче или брои и смята, за да блокира нещо. Теб. Може би си постоянно във връзка с мозъка му, а той се опитва да те държи настрана.

— Възможно ли е? — попита я Бен.

— Не зная. Предполагам, че да. Не е изключено да е хитър начин да ме държи настрана, без да упражнява много усилия, да ме разсейва чрез музиката.

— Това означава ли, че сега може да успееш да се свържеш? — обади се Мат.

— Поне ще опитам.

Опита, но предположението, че убиецът би могъл да използва безкрайната мелодия, за да я разсейва, не й помогна изобщо.

— Има стабилни стени — обяви тя, отваряйки очи с въздишка. — А не го разбирам. Няма начин да ги е построил толкова бързо, не и за да се предпази от наскоро осъзната заплаха. А и по-рано ги нямаше, иначе не бих могла да се свързвам с него по този начин.

Телефонът звънна отново и Мат бързо го вдигна. Поздрави, после на няколко пъти каза: Да, а очите му се присвиваха. Разговорът бе кратък и когато затвори след обичайните благодарности, — видът му бе мрачен.

— Какво? — настоя да узнае Бен.

— Ръсел Шоу никога не се е опитвал да се самоубие, според сведенията на доктор Мънро.

— Но? — продължи Бен, долавяйки неизказаното в гласа на приятеля си.

— Но синът му — да. Майк Шоу явно си е прерязал вените преди около дванайсет години, когато е бил само на четиринайсет.

— Синът му? — повтори Каси. — Внукът на Луси?

— Да. Майката почина по време на раждането на Майк. Ръсел и Луси го отгледаха. Живееше с тях допреди година, после се премести в една от онези бараки до старата мелница на около миля от града.

— Съществува ли някакъв шанс да съм го срещала? — Каси гледаше въпросително Бен.

Той й отговори мрачно:

— Доста шансове, въпреки че вероятно не си обърнала внимание… Майк Шоу е първа смяна барман в дрогерията.

— Аз съм го срещал — каза Бишъп. — Направи ми впечатление, че проявява жив интерес към убийствата.

— В неделя трябва да почива — разсъждаваше Каси, припомняйки си, че дрогерията бе затворена по това време.

— Също и в някой от другите дни. — Бен погледна към Мат. — Можем ли да разберем дали е почивал в петък, по време на отвличането на момичето на Рамзи?

— Да, много лесно, щом шефът му се прибере от църква, но… — Мат прерови папките на бюрото си и отвори една от тях. — Май си спомням — о, по дяволите! Бинго!

— Какво? — попита нетърпеливо Бен.

— Майк Шоу е един от хората, за които майката на Айви Джеймисън спомена, че са имали разногласия с нея няколко дни преди да я убият. Изглежда, хапнала е в дрогерията и изобщо не била доволна от готварските умения на Майк. Направила го на пух и прах — както само тя си знаеше, — и то пред шефа му и още половин дузина клиенти.

Бишъп се намеси:

— Бих допълнил, че това вероятно го е поразстроило.

— Съвпада по възраст — отбеляза Бен. — И е много силен физически.

Мат се намръщи:

— Да видим дали ще разберем почивал ли е в петък. Това достатъчно ли е, за да претърсим дома му? Съдия Хейс ще подпише ли такава заповед, Бен?

— В този случай ли? Да — отвърна приятелят му. — Ще подпише.

* * *

— Майк, защо правиш това? — Опитваше се да запази гласа си колкото може по-спокоен, въпреки че никога през живота си не се бе ужасявала толкова.

Той изцъка с език и поклати глава:

— Защото мога, разбира се. Защото искам. — Вниманието му бе привлечено от забавянето на музикалната кутия, той бързо прекоси стаята по бетонния под към тежката стара маса, където беше тя. Вдигна я и я нави, после отново я положи на масата.

— Готово! — промърмори на себе си.

На около метър от нея имаше старо желязно легло до огнеупорна стена. Жената хвърли поглед нататък с нарастващ страх. Нали той не възнамеряваше да…

— Майк…

— Искам да млъкнеш. — Тонът му бе любезен. — Просто млъкни и гледай. — Отвори оръфана кожена чанта, която също бе върху масата, и започна да вади разни неща от нея.

Касапски нож.

Брадвичка.

Бормашина.

— О, господи! — прошепна тя.

— Чудя се дали тук, долу, има контакт — промърмори, озъртайки се намръщено наоколо. — По дяволите! Трябваше да проверя.

— Майк…

— О, виж — ето го и контакта. — Изви глава и й се усмихна. — Точно зад теб.

* * *

Интеркомът избръмча и Мат посегна нетърпеливо към бутона.

— Да?

— Шерифе, една жена на име Хана Пейн иска да говори с вас — каза Шарън Уоткинс. — Твърди, че е важно… и мисля, че е най-добре да я изслушате.

Шарън имаше повече опит в отдела от него, затова Мат уважаваше преценката й.

— Добре.

— На четвърта линия.

— Благодаря, Шарън. — Натисна бутона на указаната линия и включи микрофона. — Шериф Дънбар. Искали сте да говорите с мен, госпожице Пейн?

— О… да, шерифе, исках. — Гласът й бе млад и несигурен, а също и много изплашен.

Мат съзнателно смекчи своя:

— За какво, госпожице Пейн?

— Ами… Джо влезе в класната стая, когато ги намерих, и настоява, че вероятно не бива да ви безпокоя, и то в неделя, но просто се притеснявам. Седяха си там, в стаята, като че ли ги е забравил, а мисля, че по тях има кръв и… и сега тя изчезна!

Мат продължи търпеливо:

— Започнете от началото, госпожице Пейн. Къде сте и какво сте открили?

— О, в баптистката църква съм, шерифе — „Оук Крийк“. И открих чифт черни ръкавици в една от класните стаи на неделното училище. Мъжки са и ми се струва, че са изцапани с кръв, защото са влажни и пускат розово по ръцете ми.

В гласа на Мат пропълзя напрежение:

— Разбирам. Виждате ли етикет по тях? Имате ли някаква представа на кого може да принадлежат?

— Ами точно затова се притесних. Защото инициалите отвътре са МШ, красиво избродирани, както го прави госпожица Луси, а той посещава неделното училище, затова трябва да е Майк. Но той не е горе на проповедта, проверих. И тя също изчезна, а трябваше да е тук и да свири на органа. Зная, че не би си тръгнала, без да поръча на друг да свири, не и след като ми се обади, че ще наглежда музиката…

— Хана! — извика настойчиво Мат. — Кой е изчезнал? За кого говорите?

— За Аби. Госпожа Монтгомъри.