Елинор Глин
Защо Зара (9)

Глава IX

Лондонското общество беше просто поразено, когато прочете в „Морнинг Пост“ обявлението за годежа на лорд Танкред. Никой не беше чул нито дума за това. Напоследък се говореше много за намерението му да отиде в Канада, което всички намираха за смешно, понеже не можеха да си представят, че Танкред ще емигрира. Даже и най-големите клюкари не бяха чули да се говори за някоя възможна женитба, затова тази новина падна като гръм от ясно небе.

Когато лейди Хайфорд прочете обявлението, тя стисна силно острите си зъби, за да сподави вика си.

Значи в края на краищата Танкред й се, изплъзна! Той я беше предупредил, че ще я напусне след една от бурните сцени, които тя обичаше да му устройва. Сега всичко беше свършено! Коя ли е заместницата й? „Графиня Шулска“ — това полско име ли е или унгарско?… „Дъщеря на починалия Морис Грей.“ Кой е този Грей?… „Племенница на многоуважаемия Франсис Маркрут, от Парк Лейн.“ Това е причината. Пари! Колко отвратителни са мъжете. Те биха продали душите си за пари! Но тази жена ще й заплати, и Тристан също. Само дано да успее да им отмъсти!

След това Лаура Хайфорд проля няколко сълзи от гняв. Тя съжаляваше, че губи лорд Танкред, чието ухажване повдигаше престижа й на красива жена. За щастие, мислеше си тя, в обществото не могат да кажат нищо лошо за поведението ми към него. Сега ще трябва да играя ролята на добра приятелка, която се радва на щастието му.

Лейди Хайфорд се облече с извънредно старание и отиде на обяд в дома на Гластонбъри. Тя се надяваше да научи там подробности, въпреки че Етелрид не се интересуваше от новини от този род и не обичаше клюките.

Като пристигна, тя завари още трима други гости. Те бяха Констанс Родклиф, Джими Денвърс и един известен политик, приятел на херцога. Лаура Хайфорд въздъхна с облекчение, защото се успокои, че ще може да говори и да чуе нещо за Тристан.

Едва бяха седнали на масата и тя започна:

— Не е ли чудесна новината за вашия племенник, милорд! Никой не очакваше, въпреки че аз, като една от най-добрите му приятелки, го карах непрекъснато да се ожени. Милата лейди Танкред трябва да е възхитена.

— Поздравявам ви, че е послушал съвета, който сте му дали — каза херцогът и намести монокъла си с подигравателна усмивка, — защото, доколкото познавам Тристан, той не е от тези, които се ръководят от чужди съвети.

Лейди Хайфорд наведе очи към чинията си и отговори малко прибързано:

— О, никой не би успял да ръководи лорд Танкред! Но как изглежда прекрасната млада лейди? Разбира се, вие всички я познавате?

— Съвсем не — каза Негово превъзходителство. — Миналата вечер вуйчото, мистър Маркрут, беше тук на вечеря. Той е забележителен човек, но Етелрид и аз не сме срещали племенницата му. Разбира се, ние не сме идвали в Лондон от края на миналия сезон, а и тя не е била тук. И ние като вас дойдохме само за сватбата на Флора и утре си отиваме.

— Колко интересно! — извика Лаура Хайфорд. — Една непозната младоженка! Не сте ли чули поне каква е? Млада ли е, стара ли е? Вдовица звучи винаги много привлекателно!

— Казаха ми, че е чудно красива — обади се лейди Етелрид от другия край на масата. — Тристан има извънредно щастлив вид. Била съвсем млада и много богата.

Лейди Етелрид се отнасяше към Лаура Хайфорд с хладна учтивост. Изобщо такова беше нейното държане към по-голяма част от широкия кръг на познатите й. Малцина се ползваха с горещите й симпатии, но и малцина бяха тези, които й бяха антипатични. Лаура можеше да се причисли по-скоро към последните и тя я беше поканила на празненството по случай рождения си ден само за да направи удоволствие на Тристан. Сега обаче Тристан щеше да дойде с жена си, трябваше да намери някакъв начин да я отстрани. Лейди Етелрид забеляза мъката, която се изписа по лицето на младата жена, когато описваше годеницата на Тристан, и веднага с голям такт промени разговора. Най-после съвсем естествено беше, че бедната Лаура се е влюбила в Тристан и че тази женитба я засяга болезнено.

Но лейди Хайфорд беше дошла само за да чуе колкото може повече за съперницата си и затова когато всички бяха погълнати от общия разговор, тя се обърна тихо към Джими Денвърс:

— Навярно вие, като роднина и приятел на Тристан, знаете нещо повече.

— Съвсем не, научих новината от вестника. Онзи ден бяхме заедно с него, но той говореше само за Канада и не спомена нито дума за жени. Тази новина дойде като гръм от ясно небе. Когато му телефонирах сутринта и го помолих да ме представи днес на избраницата си, той ми отговори, че е заминала за Париж и ще се върне седмица преди сватбата.

— Колко тайнствено! — изчурулика Лаура. — Навярно и Тристан ще замине за Париж?

— Нищо не ми каза. Изглеждаше, че много бърза и затвори веднага телефона.

— Може би се жени само заради пари! Бедното момче! — каза тя със съчувствен глас. — За него беше много необходимо.

— О, това съвсем не е в характера на Тристан — прекъсна я сър Джеймс Денвърс. — Той не би се оженил никога за пари. Аз пък мислех, че вие го познавате по-добре, защото бяхте така интимни! — прибави той учудено, без да държи сметка за това, за което намекваше.

— Разбира се, че го познавам! — засмя се Лаура неловко. — Но вие, мъжете, сте такива! Парите биха изкушили всеки един от вас!

— Ако питате мен, лейди Хайфорд, аз се хващам на бас за цялото си състояние, че Тристан е лудо влюбен. Иначе нямаше да държи цялата работа в такава тайна. А колкото до проекта за Канада, той е бил само защото навярно младата дама го е разигравала и сега, когато е дала съгласието си, от само себе си се разбира, че проектът пропада.

Лейди Хайфорд би се помирила с този брак, ако беше сключен за пари, но мисълта, че има и любов, я вбеси. Малкото й розово личице с по детски наредени къдри изведнъж стана старо и уморено, очите й изглеждаха съвсем жълти.

— Тогава няма дълго да са щастливи! — каза тя. — Тристан не може да бъде верен на никого.

— Не мисля, че се е влюбвал досега — продължи нетактичният братовчед с умишлена злоба. — Наистина той е имал много приключения, но нищо сериозно.

Лейди Хайфорд преглътна с мъка залъка си и се обърна към херцога.

Най-после обядът свърши и трите дами минаха в салона на домакинята. Понеже мисис Родклиф трябваше да замине с един ранен влак, тя се сбогува и остави другите две жени сами.

— Мила Етелрид, очаквам с нетърпение твоето празненство — каза лейди Хайфорд. — Утре се прибирам в Хемпшир, но на края на месеца ще се върна пак в Лондон и на втори ще дойда при вас в Норфолк.

— Тъкмо си мислех — каза лейди Етелрид — дали в края на краищата няма да се отегчиш, Лаура. Твоите интимни приятели Седжуфс бяха принудени да се откажат, защото баща им умря. Страхувам се, че тази година ще бъде едно роднинско събиране и няма да е никак забавно. Ще дойдат Ема и Мери, Тристан и жена му, вуйчо й — мистър Маркрут, и останалите, както ти бях казала по-рано.

— Напротив, мило дете. Много интересно ще е. Горя от нетърпение да срещна новата лейди Танкред. Тристан и аз сме такива добри приятели. Бедното момче. Трябва да му пиша колко ме радва тази новина. Знаеш ли къде е сега?

— Мисля, че е в Лондон. Значи ти ще ни останеш вярна и не се страхуваш от скуката? Колко мило от твоя страна! — каза лейди Етелрид, без да промени гласа си, а същевременно си мислеше: „Ех, че е недосетлива Лаура, или пък има някакви намерения. Невъзможно е вече да я отстраня. Във всеки случай ще трябва да предупредя Тристан. Изненадите са така неприятни.“

Веднага след като лейди Хайфорд си отиде, Етелрид седна да напише една бележка на братовчед си. Тя му съобщаваше, че е попълнила вече списъка на гостите за лова през ноември и че му изпраща лист с имената, за да види дали не би искал да бъде поканен още някой. Младата жена прибави, че на обяд са имали неколцина гости, между които е била Лаура Хайфорд, и тя му пожелава всичко най-хубаво.

Лейди Етелрид се съмняваше в искреността на тези пожелания, но се чувствуваше задължена да ги предаде.

Точно когато девойката довършваше писмото си, херцогът влезе в стаята и се приближи до камината с протегнати към живите пламъци ръце.

— Тази жена е цяла котка, Етелрид — каза той без никакво предисловие.

Двамата се разбираха така добре, че често като че ли започваха изреченията си от средата и друг, външен човек не би могъл да схване мисълта им.

— Страхувам се, че е така, татко. Току-що писах на Тристан, за да го предупредя, че въпреки всичко, тя е решила да дойде в Монфичет. Не мисля, че там ще може да направи нещо, защото в нашия дом ще трябва да е любезна с новата лейди Танкред.

Херцогът подсвирна с уста.

— По всичко изглежда, че нашите празненства ще бъдат много интересни. Добре ще направиш да оставиш днес визитните ни картички у графиня Шулска; не забравяй да оставиш една от мое име и за вуйчото. Мисля, че ще трябва да приемем новата роднина с целия й антураж.

— Защо, татко? Аз намирам, че мистър Маркрут е много приятен човек — каза Етелрид. — Миналата вечер говорих с него за пръв път. Той е извънредно интелигентен. Не трябва да имаме толкова предразсъдъци само защото е чужденец. Поканих и него за 2 ноември. Имаш ли нещо против? Ще предам поканата днес. Тристан ме помоли да направя това.

— Тогава трябва да се приспособим колкото можем по-добре към неговото желание, моя любимке. Струва ми се, че си права, в днешни дни човек не трябва да има предразсъдъци за нищо.

Старият благородник погали гладко сресаната коса на дъщеря си и излезе.

Каляската на лейди Етелрид (по стара традиция херцогът все още поддържаше каляска в Лондон) спря пред къщата в Парк Лейн. Тя подаде визитните картички на слугата си, за да ги остави, но точно в този момент Франсис Маркрут се появи на вратата на дома си.

Лицето му се промени, като че ли се подмлади. Той беше много висок мъж с извънредно приятна външност. Финансистът се приближи до прозореца на колата и поздрави младата лейди. Той изказа голямото си съжаление, че племенницата му заминала сутринта за Париж и не скри, че е възхитен от щастливия случай да размени няколко думи с лейди Етелрид.

— Току-що оставих и една покана, с която ви каним да дойдете на лова на баща ми в Монфичет, мистър Маркрут — каза тя. — Тристан се надява да се върнат дотогава от сватбеното си пътешествие и да дойдат заедно с вас.

— За мен ще е истинско удоволствие, а племенницата ми ще е трогната от вашето внимание, че я посетихте толкова скоро.

След това те размениха още няколко любезности и финансистът завърши със следните думи:

— Позволих си голямата дързост да дам да подвържат наново книгата, за която ви говорих. Тя беше в такова състояние, че ме беше срам да ви я изпратя. Не мислете, че съм забравил. Надявам се, че ще я приемете?

— Мислех, че ще ми я заемете само, защото е изчерпана и не мога да я купя отникъде. Искрено съжалявам, че ви създадох такова главоболие — каза лейди Етелрид с известна студенина. — Донесете я в Монфичет. Ще ми достави удоволствие да я прегледам, но не трябва да ми я подарявате.

След това тя се усмихна приветливо, сбогува се и колата й тръгна.

Франсис я проследи с очи, мислейки: „Харесвам чудната й гордост, но тя ще вземе книгата, а скоро и много други неща.“

В това време Зара Шулска беше пристигнала в Бърнмут и беше разгледала къщата на доктора. Самият лекар изглеждаше много приятен и способен човек, а жена му имаше кротък и добродетелен вид. Едва ли можеше да се желае по-хубав дом за Мирко. Детето им било на гости у баба си за пет-шест седмици, но се радвало много, че по късно ще има за другарче малкото момче. Зара прекара там нощта, за да уреди всичко и на другия ден, след като телеграфира на Мимо да я посрещне на гарата, се върна в Лондон.

Те се срещнаха в чакалнята на гара Ватерло и се уговориха на другия ден младата жена да заведе Мирко в Бърнмут, а след това самата тя да замине за Париж.

— Не ми се иска да се прибера в Парк Лейн, преди да видя Мирко — каза тя. — Не съм казала на вуйчо ми с кой влак се връщам, затова имам много време. Ще дойда да пия чай с вас, това ще ми припомни миналите дни. По пътя можем да купим сладкиши, а вода за чая ще си стоплим сами.

Мимо прие с възторг нейната идея и те се качиха в едно такси. В новите си дрехи граф Сикипри имаше вид на много елегантен и чудно красив благороден чужденец. Неговите маниери към жените бяха извънредно почтителни и галантни.

Зара му се усмихна и изглеждаше почти щастлива, когато уговаряха подробностите за чая, с който щяха да изненадат Мирко.

В този миг при Уайтхол край тях прелетя с голяма бързина кола. Младият човек, който седеше вътре, едва успя да ги зърне.

Въпреки че не беше убеден, че жената, която е видял, е била графиня Шулска, той остана поразен и развълнуван.

„Не може да е тя — казваше си младият човек. — Зара е заминала вчера за Париж, но ако все пак беше тя, кой е тогава мъжът?“

Внезапно лорд Танкред измени посоката си, върна се в апартамента си и седна замислен пред камината. Неприятно съмнение започна да разяжда сърцето му.