Елинор Глин
Защо Зара (3)

Глава III

В това време, обвита в тъмно палто и с гъст воал на лицето, Зара бързаше през парка. Тя се бе, измъкнала съвсем безшумно от дома на вуйчо си. Слънцето беше залязло, нощта се спускаше, влажна и студена. Зара потрепери и се взря в заобикалящата я мъгла. Срещата беше определена за шест часа при Ахилесовата статуя. Сега беше шест и двадесет. Тя се надяваше, че са си отишли, защото за Мирко беше много опасно да чака на влажния и студен въздух. Но не, когато се приближи до определеното място, младата жена забеляза две лошо облечени фигури, притиснати една към друга. Те избързаха напред, за да я посрещнат. Детето беше девет-десет годишно сакато момче, но изглеждаше много по-малко. Мъжът, въпреки изтърканото си палто и старата си шапка, беше извънредно хубав.

— Как се радвам, че те виждам, Милинка! — извика детето. — Татко и аз те очакваме цял ден. Струваше ми се, че никога няма да стане шест часът. Но сега си вече тук и аз искам да те изям с поглед.

Слабата му и прекалено дълга за тялото ръчичка обгърна врата й. Младата жена го вдигна и го занесе на една пейка, където седнаха, за да поговорят върху работите си.

— Не знам нищо друго, освен че сте пристигнали вчера — каза графиня Шулска. — Намирам, че е много неблагоразумно от ваша страна. В Париж поне госпожа Дюбоа щеше да ви почака за наема, а тука… между чужди хора…

— Не ни се карай сега — отговори мъжът с очарователна усмивка. — Когато ти замина, слънцето залезе за Мирко и за мен. Валеше непрекъснато и гъската на Дюбоа започна да ни нервира страшно, а отгоре на всичко Гризалди продължаваше да готви всичките си яденета с чесън! Кълна се в Юпитер, това убиваше нашето вдъхновение. Аз не можех да рисувам, а Мирко не можеше да свири. Тогава ние си казахме: Ако не друго, то поне слънцето от косата на Милинка ще свети в мрачната Англия. Ние ще избягаме там от чесъна и от гъската, а мъглите ще ни дадат нови идеи и ще създадем чудни неща. Нали така, Мирко мио?

— Разбира се, татко — отговори детето, а гласът му потрепери плачевно. — Кажи, сърдиш ли ми се, мила? Кажи, че не!

— Малкият ми! Как да се сърдя. Нали знаеш, че не мога да се сърдя на моя Мирко, каквото и да направи!

Смолистите очи загубиха изражението на черната пантера и придобиха това на Сикстинската мадона. Младата жена притисна слабото телце до себе си и го загърна с палтото си.

— Страхувам се само, че в Лондон няма да е добре за вас, а ако вуйчо ми научи, че сте тук, тогава няма да мога да взема нищо от него. Той наблегна нарочно, че ще трябва да дойда съвсем сама и че това може да е от полза за мен. От полза за мен — значи от полза и за вас, иначе мислите ли, че бих приела омразната му компания?

— Ти си така добра с нас, Милинка — каза Мимо. — Сестра ти е истински ангел, Мирко мио, но скоро ние всички ще бъдем богати и прочути. Миналата нощ сънувах чудесен сън и една дивна картина в сиви мъгли.

Граф Мимо Сикипри бе роден оптимист.

— Засега обаче сме още в стаята на Новил Стрийт, Тотенхам Корт Роуд. Страхувам се, че и кварталът е много мизерен.

— Не е по-лош от този на госпожа Дюбоа — побърза да я увери Мимо. — Лондон ми дава нови идеи.

Мирко започна да кашля остро, измъчван от суха кашлица. Графиня Шулска го притисна по-силно към себе си.

— Гризалди ли ви даде адреса? Той беше мил старец въпреки чесъна — каза тя.

— Да, той ни посъветва да отидем в тази квартира, докато се пооправят работите ни. Ние отидохме веднага там и ти писахме.

— Аз бях много учудена, когато получих писмото. Имате ли сега пари, Мимо?

— Да, естествено! — младият мъж извади гордо от джоба си няколко френски франка. — Когато пристигнахме, имахме около 200 франка, но нуждите погълнаха по-голямата част от парите. Те ще ни стигнат, докато продам „Апашът“. Утре ще занеса картината при някой добър клиент.

Сърцето на Зара се сви. Тя знаеше много добре колко можеха да живеят с 200 франка. Въпреки грижите му за Мирко, този господин можеше да даде парите си на някой просяк или да й купи подарък. По отношение на парите граф Сикипри бе съвсем неблагонадежден.

Нейната малка рента от починалия Шулски едва стигаше за най-необходимото. Тя се лишаваше от всичко само за да задоволи братчето си.

Когато красивата жена на Морис Грей, ексцентричния англичанин, който живееше в един замък близо до Прага, избяга с граф Мимо Сикипри, тринадесетгодишната й дъщеря избяга с нея. Тогава и двете бяха зачеркнати от списъка на семейството. Морис Грей ги прокле, лиши ги от наследство, затвори се в замъка и след една година умря от препиване. Братът на красивата мис Грей — Франсис Маркрут — също не й прости. Той отказа да се интересува от нея даже след раждането на Мирко и след женитбата й с граф Сикипри. По бащина линия братът и сестрата Маркрут бяха от много висок произход и въпреки едно черно петно в семейството им, финансистът не можа да понесе безчестието на любимата си сестра Елицка. Тя беше единствената слабост на този твърд човек. Графиня Шулска се беше замислила.

— Мимо, да предположим, че няма да продадеш „Апашът“ и моите и твоите пари се свършат, а зимата е много студена. Студът е опасен за Мирко, какво ще правим тогава?

Граф Сикипри се помести смутен. Красивото му лице придоби трагично изражение. То беше огледало на всичките му чувства. По него той можеше да изписва любов, преданост и нежност, на които не можеше да устои никоя жена. Това негово чудно обаяние смекчаваше раздразнението на Зара пред лекомислието му. Младата жена повтори по-меко:

— Какво ще правим тогава?

Мимо стана й разпери ръце по много драматичен начин.

— Това не може да бъде. Аз ще продам „Апашът“, а даже и да не успея, казвам ти, че тези чудни сиви мъгли ми вдъхват нови мисли, виждам тайнствени образи — две сенки се срещат в мъглата! О! Тази картина ще има голям успех.

Мирко обгърна врата на сестра си, целуна страната й и започна да шепне нежни думи на приятен славянски език. Сълзи напълниха дълбоките очи на Зара, Тя отвори чантата си и преброи 10–20 шилинга, които пусна в малката ръка на детето.

— Пази ги, любимецо мой, за крайна нужда. Това е всичко, което имам. Но аз ще намеря някакъв изход. Сега трябва да си вървя. Ако вуйчо разбере, че съм ви срещала, тогава няма да бъда в състояние да ви помогна.

Те я изпратиха до Гросвенър Тейш и с мъка се разделиха. Детето и мъжът я проследиха с поглед, докато пресече булеварда, и тръгнаха обратно. Когато стигнаха до „Марба Арч“, над тях се изля пороен дъжд. Колкото и бедно да беше облечена графиня Шулска, тя беше жена, към която слугите се отнасяха с безкрайно почитание. Търнър и Джеймс даже не забелязаха с какви дрехи беше излязла. Забележката, която Търнър направи след минаването на Зара, беше следната:

— Много е надменна, Джеймс, също като господаря.

Графиня Шулска се прибра в стаята си с изпълнено от мъка и роптание против съдбата сърце. Тя седна срещу камината и се загледа безрадостно в искрящите главни.

Какви ли печални образи от миналото се появиха в пламъците? Мислите й се върнаха към най-ранното й детство. Пред нея се нижеха един след друг мрачният й баща чудак, печалният замък, строгите гувернантки — англичанки и немкини, обожаваната й прекрасна майка, която се появяваше в детската стая като фея, винаги весела и мила. След това пътешествието в една страна, където тя видя в царския дворец един умиращ стар благородник, който я целуна и каза, че ще стане красива като майка си. Там, в двореца, беше и Мимо, прекрасен в адютантската си униформа. След това той често идваше в печалния замък и заедно с майката-фея посещаваше детската стая. После дойдоха страшни и пусти дни. Мрачният баща ругаеше и проклинаше, а лицето на вуйчо Франсис беше като на стар дявол. Един ден тя получи писмо да се срещне с майка си тайно в парка. Тогава Зара плака и я умолява да я вземе със себе си. Мимо и майка й, безгрижни като деца, се съгласиха. После животът в шумните хотели… Постепенно лицето на майка й започна да слабее и да бледнее. У нея се появи страх, че Франсис може да убие Мимо и затова не се отделяше от него. По-късно дойде Мирко и с него и мизерията, защото всичките бижута бяха продадени и не им остана нищо друго, освен малката рента на Мимо. Мирко беше много изнежено бебе и от грижи по него майка й се разболя. Докторът й препоръча лечение на юг. Това можеше да се осъществи само като се омъжи Зара за Ладислав Шулски, който имаше вила в Ница и им я предлагаше. По това време той беше луд по младото момиче, което едва беше навършило 16 години.

Когато мислите й стигнаха дотук, в погледа й се изписа такова свирепо изражение, каквото едва ли можеше да се види в очите на черната пантера, когато Франсис Маркрут я дразнеше, като провираше бастуна си през решетката на клетката й.

О, омразни, омразни спомени! Едва тогава тя разбра какво значи женитба и мъж! Нейната жертва продължи живота на обожаваната майка с една зима. Въпреки че беше трудно да измъкне нещо от Ладислав, тя често успяваше да ги подпомогне, докато и неговите пари бяха пропилени на хазарт и по жени.

Тогава, въпреки умолителните писма, които дъщерята и Мимо писаха на вуйчо Франсис, бедната майка умря в мизерия в едно студено парижко ателие. По-късно те разбраха, че по това време той е бил в Южна Африка и че получил писмата твърде късно. Като че ли сам Бог ги беше изоставил.

Най-после идваше споменът за нейната тържествена клетва. Обожаваната майка можеше да умре спокойно, тя няма да изостави никога Мирко. Сякаш горящите главни шепнеха нейните последни думи:

— В края на краищата аз бях щастлива с Мимо, Мирко и с теб, моя Милинка. Това щастие изкупва всички страдания… — и след това тя беше затворила очи завинаги.

Сълзи се стичаха по страните й и замъгляваха чудните й очи.

Зара беше взела вече решение. Нямаше друг изход. Трябва да приеме предложението на вуйчо си.

Тя се изправи рязко и без колебание излезе от стаята.

Франсис Маркрут беше все още в библиотеката. Той гледаше часовника си и пресмяташе времето. Сега беше осем без двадесет и пет, гостите му щяха да дойдат на вечеря в осем, а той още не беше почнал да се облича. Дали племенницата му ще вземе решение дотогава?

Той не се съмняваше нито за миг, че тя ще приеме предложението му. Решението й беше въпрос на време, но по много причини той предпочиташе да го вземе веднага.

Когато младата жена влезе в библиотеката, финансистът стана от мястото си с усмивка на задоволство. Все пак тя дойде! Ненапразно разчиташе той на познанията си за женския характер.

Зара беше много бледа. Големите й очи искряха мрачно изпод мастилените й ресници.

— Ако условията ти могат да осигурят щастието на Мирко — приемам ги! — каза тя.