Елинор Глин
Защо Зара (33)

Глава XXXIII

Младоженците напуснаха Монфичет със своята нова кола, която беше дошла от Рейс специално за тях.

Мнозина от гостите, готови за път, излязоха да ги изпратят и всички единодушно решиха, че те са една идеална двойка.

Зара беше положила особени грижи за облеклото си. Тя си спомни, че Тристан харесваше сапфиреносинята рокля, която носеше първата вечер в Монфичет, затова сега си беше сложила един кадифен костюм със същия цвят и върху него палтото от чинчила. Прекрасното й като цвят лице и огнената й коса се открояваха великолепно върху мекото кадифе и тъмната кожа. Тя беше наистина красива. Дотолкова красива, че Тристан не смееше да я погледне. Те се сбогуваха с всички, а лейди Етелрид целуна младата жена с много по-голяма сърдечност и нежност, отколкото при идването й. Наистина тя имаше причини да я целуне така! На нея й се искаше да ги каже на Зара, но тайната все още се пазеше само между двамата влюбени.

— Разбира се, че всичко ще се нареди, те са така красиви! — въздъхна Етелрид несъзнателно, докато махаше на бавно отдалечаващата се кола.

— Да, трябва да се нареди! — прошепна Франсис, който стоеше до нея.

Тя се обърна и го погледна право в очите.

— След двадесет минути ще заминат всички останали, освен Рейвън, Емили, Мери и лейди Анингфорд.

— О, Франсис, как ще прекарам сутринта, като знам, че ти си при татко!

— Ще дойда в библиотеката ти точно преди обяд, моя мила — прошепна й той ободрително. — Не се тревожи, всичко ще мине благополучно.

Гостите се прибраха в замъка и лейди Анингфорд, която беше започнала да подозира нещо, каза на Рейвън:

— Струва ми се, че ти си имал право, Рейвън. Сигурна съм, че Етелрид е влюбена в мистър Маркрут! Но не вярвам, че херцогът ще допусне подобно нещо. Един чужденец, за когото никой не знае нищо!

— Досега не съм чул, че са се противопоставили на женитбата на Тристан с племенницата му. Напротив, херцогът я посрещна много радушно. Някои чужденци са много ценни хора — отговори Рейвън многозначително, особено австрийците и славяните. У него няма нищо латинско, а аз не обичам именно латинската раса.

— Е, добре, сега, когато сме сами, сигурно ще науча всичко от Етелрид. Така се радвам, че реших да остана до сряда. Рейвън, и ти трябва да ни правиш компания дотогава.

— Както винаги, аз съм на твоите заповеди — усмихна се той и се отдалечи, запалвайки една цигара, а лейди Анингфорд отиде в салона.

Не след дълго, когато заминаха останалите гости, Етелрид прегърна приятелката си и я заведе в библиотеката си.

— Имам да ти разказвам чудни неща, Ан! — каза тя, като я накара да седне на дивана, а самата се сви в своя любим ъгъл.

— Мила, аз горя от любопитство — отговори лейди Анингфорд — и се досещам, че се отнася до мистър Маркрут. О, Етелрид, кога започна?

— Той е мислил за мен много отдавна, Ан, почти от осемнадесет месеца, но аз — тя сведе очи и лека руменина заля страните й, — аз започнах да се интересувам от него едва от двадесетина дни. На вечерята, която даде по случай годежа на Тристан и Зара, той ми каза неща, каквито никой друг не ми беше казвал. След това го видях на сватбата и оттогава започнах често да мисля за него. А откакто е тук… Знаеш ли, Ан, досега аз не съм обичала никого друг!

— Етелрид, мила моя, знам, че не би обичала никога! — каза Ан и я прегърна сърдечно. — Разбрах веднага, че си безкрайно щастлива и че вчера си прекарала чудесно следобеда. Когато слезе на чая, лицето ти беше съвсем променено.

— Толкова ли глупав вид имах, Ан? — извика Етелрид. Лени Анингфорд се засмя и я погледна закачливо.

— Не знам, мила, но страните ти горяха така, като че ли са били много пъти целувани.

— О! — прошепна Етелрид и като се засмя, закри лицето си с ръце. — Навярно той знае как да ухажва и да обича, аз нямам никакъв опит още и не мога да преценя, но неговите ласки ме карат да тръпна от блаженство. Ан, кажи ми, това ли изпитват всички хора, когато са влюбени.

— Етелрид, какво сладко дете си! — усмихна се Ан снизходително.

След това лейди Етелрид разказа на приятелката си за извънредно деликатния подарък, който годеникът й беше направил, и й показа книгите.

— Ан, когато съм с него, аз се чувствувам безкрайно щастлива и спокойна за бъдещето си.

— Намирам, че той има извънредно приятна външност — каза лейди Анингфорд — и че се облича много елегантно. Обичам мъжете да обръщат внимание на външността си, като Тристан например, а не да бъдат разпуснати и небрежни към облеклото си.

— Да — съгласи се с нея Етелрид, — но мъжете трябва да имат най-вече хубава и гъста коса. Ан, забелязала ли си косата на Франсис? Тя е също така гъста и лъскава като тази на Зара. Ако беше гологлав като татко, нямаше да мога да се влюбя в него!

Още веднъж съдбата на един мъж беше решена от косата му.

Докато Етелрид доверяваше тайната си на приятелката си, Франсис Маркрут правеше своята изповед пред баща й. Той беше започнал без всякакъв предговор и с голямо спокойствие. Херцогът, който беше преди всичко един вежлив джентълмен, го слушаше отначало с мълчаливо раздразнение и учудване, но след това с жив и растящ интерес.

Франсис Маркрут беше боравил с много по-трудни положения, при които равновесието на европейските сили зависеше само от неговото умение, но в случая той знаеше, че собствената му съдба зависи от начина, по който щеше да говори с този благороден англичанин, затова се, постара да вложи цялото си умение.

Финансистът нахвърли накратко историята си, като заяви, че лейди Етелрид я знае вече. Той не се помъчи да търси извинение за петното, което лежеше върху семейството му, защото считаше, че е ненужно. Според него, а сигурно и според херцога, това нещо беше съвсем без значение за човек, който е постигнал такова положение, каквото заемаше той. След това много сдържано и с голям такт, той намекна леко за огромното си богатство, което вярвал, че лейди Етелрид ще употреби с рядко умение за доброто на рода си и на страната си.

Херцогът, който беше свикнал да слуша дебатите в камарата и да наблюдава похватите на различните оратори, не можа да не се възхити на невероятното умение и сила на този мъж.

Най-после, когато финансистът престана да говори, старият благородник стана от мястото си, изправи се пред камината и намести монокъла си.

— Вие защитихте великолепно каузата си, драги ми Маркрут — каза той със своя приятен старчески глас. — Оборихте всичките ми възможни възражения и ме оставихте само с предразсъдъците ми, които съм съгласен, че са несправедливи, но които — трябва да призная — са в полза на моите съотечественици и са против тази женитба, въпреки че, от друга страна, дъщеря ми и нейното щастие са най-важното нещо за мен. Вчера Етелрид стана двадесет и шест годишна. Тя е девойка със силен и постоянен характер, който не се влияе от никакви лудешки чувства. Следователно, ако сте имали щастието да бъдете благосклонно посрещнат от нея, или накъсо казано, скъпи ми приятелю, ако момичето ви обича, аз нямам какво да възразя. Да позвъним да ни донесат порто и да изпием по една чаша!

Не след дълго двамата мъже, които изпитваха сега най-гореща симпатия един към друг, се качиха в стаята на лейди Етелрид и я завариха там с Ан.

Когато се появиха на вратата, прекрасните очи на Етелрид се разшириха въпросително, а след това тя се спусна към баща си и зарови глава на гърдите му.

Старият херцог я целуна сърдечно и прошепна с овлажнели очи:

— Я гледай, Етелрид, мое скъпо дете, каква голяма новина! Ако си щастлива, мила, и аз ще бъда доволен.

Така спокойно мина моментът, от който младата жена се страхуваше най-много. Не след дълго баща й и приятелката й напуснаха стаята и оставиха влюбените насаме.

— О, Франсис, не е ли светът прекрасен! — прошепна Етелрид, сгушена в обятията му. — Татко и аз бяхме така щастливи заедно, а сега ще бъдем трима. Нали няма да искаш да се отделяме за дълго от него, мили?

— Не, моето момиче, нашият живот ще бъде нареден така, както искаш ти.

— Франсис, ти си извънредно добър с мен — каза тя.

— Любима — прошепна той, като я целуна по косата. — Аз употребих цели четиридесет и шест години, за да намеря своя безценен бисер.

След това те уговориха много други подробности. Франсис реши да даде на Зара къщата си в Парк Лейн, която сега не беше достатъчно голяма за тях, и да купи един исторически дворец при Грийн Парк. Той считаше, че ако лейди Етелрид напуска заради него покрива на баща си, то той трябваше да й даде дом, достоен да възнагради поне донякъде тази жертва.

Финансистът се беше отърсил до известна степен от своето безпокойство за племенницата си.

Тя и Тристан бяха обещали да дойдат за два дни в Парк Лейн към края на седмицата, за да се сбогуват със старата лейди Танкред, която заминаваше с дъщерите си в Кан. Ако види тогава, че отношенията между тях все още не са уредени, той беше решил да каже на Тристан истината. Може би това щеше да хвърли светлина върху държането й към него и по такъв начин да уреди нещата.

Но преди всичко Маркрут разчиташе на силата на младостта и на романтичната обстановка, сред която те щяха да бъдат съвсем сами, затова престана да се тревожи за тях.

В това време младоженците се носеха към Рейс.

От всички изпитания, които Тристан трябваше да понася от деня на сватбата им досега, най-ужасното беше да седи в автомобила съвсем близо до жена си. Всеки нормален млад мъж, дори да не беше влюбен в Зара, щеше да почувствува, че от нея се излъчва нещо опияняващо, а какво оставаше за бедния Тристан, който беше лудо влюбен.

За щастие младата жена обичаше да пътува с отворени прозорци и нямаше нищо против пушенето, иначе щеше да бъде невъзможно да устои на изкушението да я грабне в обятията си, особено сега, когато тя беше добила някакво ново и очарователно, смирено изражение. За хиляден път си повтаряше вечната стара история, при която двама млади и влюбени хора се бореха срещу някакви въображаеми пречки. Зара страдаше не по-малко от Тристан, само че тя се измъчваше и от мисълта, че е била несправедлива и че е единствената виновница за сегашното невъзможно положение.

Но как да се обърне към него и как да признае грешката си? Съвестта й казваше, че трябва да го направи, но гордостта й, която я беше управлявала през целия й живот, все още я държеше в своя власт.

Така двамата млади седяха мълчаливи и печални, докато навлизаха във владенията на Рейс. Тристан погледна навън и каза:

— Сега ще трябва да отворим цялата кола… Моля ви се, поздравявайте и се усмихвайте, когато минаваме през селата и някой от по-старите селяни ви приветствува. Младите не вярвам да го направят, но старите приятели на майка ми сигурно ще ви поздравят.

Когато шофьорът отвори колата, Зара се наведе напред и се опита да изглежда весела.

Така започна първото действие от ужасната комедия.