Елинор Глин
Защо Зара (27)

Глава XXVII

На другата сутрин лейди Бети Бърнс нахлу като бомба в стаята на Емили и Мери, които не бяха станали още от леглото и четяха писмата си.

— Мога ли да вляза, милички? — попита един развълнуван глас и една руса глава се подаде зад вратата.

— Ти ли си, Бети? Разбира се! — отговориха двете момичета едновременно.

Облечена в син копринен пеньоар, от който се открояваше къдравата й главичка, лейди Бети влезе и се приближи бавно към тях. Емили й Мери я изгледаха, изтръпнали от любопитство.

— Бъдете готови — каза тя с драматичен глас и се настани на леглото. — Всичко е точно така, както ви казах. Тя е била героиня на едно убийство!

— За бога, Бети! Кой? — почти изпискаха момичетата.

— Вашата снаха! Исках дави го съобщя още снощи, но не можах да се отскубна от леля Мюриел.

Четири разширени от ужас очи се приковаха върху нея и лейди Бети продължи с голяма важност:

— Снощи седяхме с капитан Хюм в портретната галерия и говорехме за онази картина на Тениерс, която представлява двубой в една кръчма. Оттук се заприказвахме за дуели и убийства и той каза, че и до ден-днешен стават такива неща и че даже той самият е бил в Монте Карло, когато бил убит граф Шулски. А — продължи лейди Бети, изправяйки се тържествено и сочейки обвинително с пръста си към Емили и Мери — графиня Шулска беше името на вашата снаха.

— О! Мълчи, Бети! — извика Емили сърдито. — Не бива да повтаряш това. Може да има много графове Шулски. Всички чужденци са графове.

Но лейди Бети поклати глава със скръб и достойнство, които съвсем не отговаряха на малкото й, детински вирнато носле.

— Уви, мили мои, далеч е от мен желанието да ви убеждавам в истинността на тази ужасна новина — тя чувствуваше, че тържествени моменти като този изискваха и подходящ стил. — Далеч е от мен! Но капитан Хюм прибави също, че сигурно тайното изражение на лейди Танкред се дължи на угризение на съвестта.

— Това е съвсем невъзможно, Бети! — извика Мери развълнувано. — Даже и съпругът й да е бил убит, това не доказва, че тя е замесена в убийството.

— Разбира се, че доказва! — каза Бети, забравяйки за момент тържествения си стил. — Сигурно е имало някоя сцена на ревност, при която съпругът забива нож в гърдите на другия мъж, а след това сам пада мъртъв на земята. Освен ако — съвсем неочаквано й дойде нова блестяща мисъл, — ако е била шпионка!

— О, Бети! — извикаха и двете едновременно, а след малко Емили прибави сериозно: — Моля ти се, повтори ни точно думите на капитан Хюм и помни, че говориш за жената на брат ни, а не за някоя от героините на твоите драми.

След това напомняне лейди Бети се върна на леглото и им изложи работата точно така, както беше. Капитан Хюм казал, че понеже първият съпруг на лейди Танкред е бил убит при една разпра, то младата жена имала причини да придобие такова трагично изражение.

— Бети, миличка — прекъсна я тогава Емили, — моля ти се, обещай ми, че на никого няма да разказваш това, което каза на нас преди малко! Хората са толкова лоши!

При тези думи Бети стана обидено от леглото.

— Вие сте две неблагодарници — извика тя. — Да ме обесят, ако още веднъж рискувам заради вас да срещна по пеньоар в коридора Джими Денвърс!

С мъка Емили и Мери успяха да я накарат да седне пак и да сподели с тях леката им закуска. Младото момиче не беше дочакало даже закуската и се беше измъкнало от стаята си, за да им съобщи тази голяма новина.

— Намирам, че мъжете са ужасни сутрин с невчесана коса, нали, Еми? — каза тя след малко, докато Мери й наливаше чай. — Хенри ще е добре, защото неговата коса е къдрава — при тези думи Мери пламна. — А сигурно Джими Денвърс кара камериера си да му я приглажда, преди да си ляга. Знаете ли какво съм решила да направя? Преди да се омъжа, ще искам да видя как изглежда съпругът ми на сутрешно осветление.

— Мисля, че преди малко каза, че Джими бил добре — намекна Емили леко.

— Уф! — каза лейди Бети е престорено спокойствие. — Още не съм решила да се омъжа за Джими. Знам, че той умира от желание да получи ръката ми, но има и много други… например Боби Харданд. Все пак тази сутрин…

— Нима си видяла Джими тази сутрин! — извика Мери изненадана.

— Е, добре, нямаше как да го избегна, деца мои! — продължи Бети, чувствувайки се като героиня. — Мой дълг беше да дойда при вас. Знаете колко далече е стаята ми, а за да се мине във вашия коридор, трябва да се пресече коридорчето, което води към крилото на ергените. Точно когато минавах оттам, Джими отиваше към банята и като ме видя, избърза напред и каза: „Добро утро.“ Реших, че ще е много глупаво от моя страна да избягам, затова и аз казах: „Добро утро.“ След това и двамата се засмяхме и аз продължих пътя си. В края на краищата съм много доволна от тази среща, защото го видях, и съм сигурна, че той изглежда сутрин по-добре от Боби, затова твърде възможно е да се омъжа за него! Вие ще ми бъдете шаферки, моите момичета, а сега време е да си вървя!

Колко често съдбата на мъжете зависи от такива дреболии! Бедният Джими Денвърс не подозираше даже, че грижливо вчесаната му коса е изиграла такава важна роля!

Тази сутрин почти всички бяха слезли точно навреме на закуска, за да поднесат подаръците си на лейди Етелрид.

Нямаше човек, който да не обича младата господарка на замъка. От най-важния слуга до най-незначителната камериерка — всички изпитваха неизказана радост, когато я поздравяваха и й поднесоха огромен букет от благоуханни цветя. Пощата беше донесла безброй поздравления и подаръци от отсъствуващите й приятели. Лейди Етелрид се усмихваше приветливо, а сърцето й трептеше развълнувано при мисълта за определената в десет часа и половина среща. Ще може ли той — тя не мислеше вече за него като за мистър Маркрут, — ще може ли той да намери пътя към библиотеката й?

— Трябва да отида да дам някои нареждания — каза тя на заобиколилите я приятели. — За лова ще се съберем в големия хол към единадесет часа.

Младата жена беше забелязала, че Франсис Маркрут напусна стаята преди малко.

— Хайнрих — беше казал той предишната вечер на камериера си, — утре сутрин може да ми бъде необходимо да знам къде се намира частната библиотека на лейди Етелрид. Постарай се да се сприятелиш с нейната камериерка, така че да можеш да поставиш там незабелязано един пакет книги. Ще ти дам по-късно нареждания точно къде да ги поставиш. Разбрано ли е?

Финансистът беше решил да накара младата жена да го покани в библиотеката си и сега беше извънредно щастлив, че тя го направи по собствено желание.

Лейди Етелрид стоеше изправена и гледаше навън. Сърцето й биеше до пръсване. Тя не беше забелязала грижливо поставените книги на земята до писалището й. Ще може ли той да се отскубне от баща й, който обичаше да води безкрайни политически разговори с него? Ще може ли да дойде навреме, за да поприказват, преди да е станало време за тръгване. Ще може ли… Но когато часовникът удари десет и половина, на вратата се почука леко и Франсис Маркрут влезе.

Той забеляза веднага, че тя го беше очаквала с нетърпение и радостен трепет премина през сърцето му.

— Виждате ли, аз намерих пътя — каза той нежно, придавайки на гласа си радостта, която изпитваше.

Лейди Етелрид отговори малко нервно, че се радва и продължи бързо, че трябва да му покаже веднага книгите си, защото имат много малко време.

— Само половин час — ако ми позволите да остана толкова дълго — помоли се той.

В ръката си финансистът носеше книгата, за която беше говорил. Това беше едно изящно подвързано и много старо издание на Шекспировите „Сонети“. Отгоре на корицата беше поставен нейният монограм, изработен артистично в малък медальон.

— Позволих си да поръчам тази книжка за вас много отдавна — каза той, — преди шест седмици почти, и до вчера се страхувах, че няма да ми разрешите да ви я дам. Тя не е предназначена като подарък за рождения ви ден, а само като звено, което да свърже нашето приятелство.

— Това е извънредно хубаво — каза лейди Етелрид, като сведе очи.

— А там, при писалището — финансистът беше определил точно мястото на слугата си, — ще намерите моя скромен подарък и вярвам, че ще ми направите голямото удоволствие да го приемете.

Младата жена пристъпи напред с лек вид на изненада и удоволствие. Тя беше безкрайно учудена от факта, че той знаеше точно къде е поставен.

Подаръкът се състоеше от шест тома книги. Единият беше със стихове от Хайне, два от Мюсе и три тома с избрани стихове от няколко английски поети. Лейди Етелрид ги взе в ръцете си с възторг. И те, също като първата книга, бяха много артистично подвързани в бледолилав марокен, а на корицата се намираше нейният монограм, изработен от злато.

— Та това е вълшебно! — извика тя. — Погледнете! Те отговарят по цвят на стаята ми. Как сте могли да отгатнете?

Изведнъж младата жена млъкна и отново сведе очи.

— Когато вечерях за пръв път у вас, в замъка Гластонбъри, вие ми казахте, че обичате лилавия цвят и че любимите ви цветя са виолетки. Нима можех да го забравя? — каза Франсис Маркрут тихо и си позволи да се приближи към нея.

Лейди Етелрид не се отмести. Тя побърза само да разтвори една от английските книги и след това вдигна глава изненадано.

— Никога досега не съм виждала това издание — каза тя е учудване. — Всички най-прекрасни и най-любими поеми, събрани заедно!

След това младата жена обърна първата страница, за да провери какво издание е, и видя, че нямаше никакви сведения за издателството. На чисто бялото поле беше написано със златни букви само:

„На лейди Етелрид Монфичет от Ф. М.“

Силна червенина заля бледите й страни и тя не посмя да вдигне очите си.

Ловкият финансист реши, че още е много рано да й изповяда чувствата, които се таяха в сърцето му. Той знаеше, че може да загуби всичко с една погрешна стъпка, затова, подпомогнат от желязната си воля, успя да овладее желанието си да я притисне в обятията си и каза мило:

— Реших, че ще е много приятно да се съберат заедно „всички най-любими поеми“, както казвате вие, и след като ги избрах, помолих мой приятел от едно издателство да ги подреди, да ги напечата и да ги подвърже така, както смятах, че бихте искали. Аз ще бъда безкрайно щастлив, ако ви харесват.

— Дали ми харесват! — възкликна младата жена и го погледна право в очите.

Изведнъж тя съобрази, че за да се приготвят тези книги, е било необходимо много време и още повече пари, а те се бяха срещнали за пръв път на вечерята в Лондон, която баща й беше дал на политически приятели. Как е успял да поръча книгите? Какво значеше всичко това? Франсис Маркрут отгатна мислите й.

— Да — каза той просто. — Още от първия миг, в който ви видях, лейди Етелрид, вие ми се сторихте олицетворение на всичко най-чисто и най-красиво и на моя идеал за жената. Аз започнах да подреждам тези книги два дни след като вечерях с вас в замъка Гластонбъри и ако вие не ги бяхте приели, щях да бъда много нещастен.

Етелрид беше така развълнувана от някакво ново, особено и приятно чувство, че не можа да отговори веднага. Маркрут я наблюдаваше с нарастващо и страстно възхищение, но не каза нищо, защото знаеше, че трябва да й даде време.

— Това е извънредно… извънредно мило от ваша страна — каза тя тихо и малко задъхано. — Досега никой не е помислял да ми направи толкова прекрасен подарък, въпреки че всички са така мили с мен, както видяхте тази сутрин. Не зная как да ви благодаря, мистър Маркрут.

— Няма защо да ми благодарите, прелестна лейди — прекъсна я той. — А сега трябва да ви напомня, че половиният час е почти минал и ние трябва да слезем долу. Но ще ми позволите ли да дойда пак, може би утре следобед? Бих искал да ви разкажа, ако ви интересува, историята на един мъж.

Лейди Етелрид се беше обърнала да погледне часовника и бързо се съвзе. Тя почувствува изведнъж, че не желае да отблъсне новата и особена радост, която се появяваше в живота й, затова каза:

— Тогава, когато другите излязат на разходка, утре следобед, вие можете да дойдете тук.

Без да разменят нито дума повече, те напуснаха стаята. Когато стигнаха на края на коридора, финансистът се наведе неочаквано и целуна ръката й много почтително, а след това й направи път да мине и сам се отправи към крилото, в което се намираше неговата стая.