Елинор Глин
Защо Зара (40)

Глава XL

Зара се върна в къщата на вуйчо си много късно следобед. Тя беше толкова убита от скръб, че не мислеше за времето, нито за това, че нейното отсъствие ще направи впечатление.

Веднага след смъртта на бедното дете се бяха получили телеграми от доктор Морлей, който бе отчаян от изчезването на детето. Погълнат от своята скръб, Мимо не беше в състояние да мисли за нищо, затова Зара трябваше да се заеме с уреждането на погребението.

Освен това никакъв доктор не идваше. Навярно Мимо не му беше дал точния адрес. Те прекараха почти целия ден сами със своя малък мъртвец и най-после една спасителна мисъл мина през главата на младата жена. Тя реши да отиде при вуйчо си, защото знаеше, че може да разчита на него и че той ще се погрижи за всичко.

Обезпокоен от съобщението на Тристан и от нейното отсъствие, Франсис Маркрут я очакваше в хола и когато Зара се прибра, той я отведе в кабинета си.

Един слуга й подаде бележката от съпруга й, но тя я пое като насън и не я отвори. Финансистът забеляза веднага, че се е случило нещо ужасно.

— Зара, мило дете — каза той, като я притисна нежно към себе си, — кажи ми какво има?

Младата жена не можеше да плаче вече, но гласът й звучеше особено покъртително.

— Мирко почина, вуйчо Франсис — каза тя и млъкна за момент. — Избягал от Бърнмут, защото Агата — детето на Морлей — счупила цигулката му. Той я обожаваше, мама му я беше дала. Дошъл през нощта, в трескаво състояние, за да намери баща си, умря тази сутрин от кръвоизлив, в ръцете ми… там, в мизерната квартира.

Франсис Маркрут я беше накарал да седне на дивана и галеше ръцете й. Той бе дълбоко развълнуван.

— Моето бедно мило дете! Моята бедна Зара! — прошепна той.

След това, обръщайки се към него със затрогващо смирение, тя продължи умолително:

— О, вуйчо Франсис, не можеш ли да простиш сега на бедния Мимо? Мама е мъртва, и Мирко също, а ако някой ден имаш дете, тогава ще разбереш как страда сега този нещастен баща. Няма ли да ни помогнеш? Той е бил винаги лекомислен и непрактичен, а сега е убит от скръб. Ти си така силен, няма ли да се погрижиш за погребението на моя малък любимец?

— Разбира се, милото ми дете — отговори финансистът. — Не се безпокой повече, остави всичко на мен — той се наведе и я целуна нежно, а след това й свали шапката.

— Благодаря — каза тя кротко, като пое шапката от ръцете му. — Мъчно ми е, защото го обичах, моето мило братче. Неговата душа беше изтъкана от музика и за него нямаше място тук, на земята. Аз обичах така много и мама. Но знам, че е по-добре тъй, както стана. Мирко ще е щастлив с нея, далеч от всякакви мъки. Той я видя, когато умираше.

След кратко мълчание тя продължи пак:

— Вуйчо Франсис, ти обичаш много Етелрид, нали? Помъчи се да погледнеш назад и помисли как са се обичали мама и Мимо. Помисли за нейния печален живот и за голямата цена, с която тя заплати за своята любов. И тогава, когато видиш Мимо, постарай се да бъдеш милостив.

Франсис Маркрут почувствува, че го задавя някакво ридание. Трагичният спомен за неговата любима сестра изгаси и последната искра на озлобление към любовника й.

Когато отговори на племенницата си, гласът му трепереше, а очите му бяха влажни.

— Мило дете, ние ще забравим и ще простим всичко. Единственото ми желание сега е да направя това, което би те успокоило.

— Да, има едно нещо — каза тя и за пръв път лицето й се оживи. — Когато видях Мирко за последен път в Бърнмут, той ми изсвири една чудна песен. Каза, че мама идвала, когато спял и когато бил болен, и тя го научила. В нея се разказва за горите, в които тя живее, и за приказни пеперуди. Мама е синя пеперуда, а Мирко е една малка палава бяла пеперудка. Той е записал мелодията и аз я имам. Би ли искал да я изпратиш на някой голям композитор във Виена или Париж, за да я доразвие и подреди? След това ще мога да я свиря и ние ще си спомняме за мама и за Мирко.

Очите на финансиста се навлажниха отново.

— О, моя малка! — каза той. — Ще ми простиш ли някога за коравосърдечието и за жестокостта ми към вас? Доскоро аз не знаех, не разбирах какво значи любовта за човека. Но, Зара, мило дете, не мога ли да направя нещо за самата теб и за Тристан?

Като чу името на съпруга си, Зара се огледа плахо и учудено. В очите й се изписа още по-дълбока печал и тя стана.

— Да не говорим повече за това, вуйчо. Нищо не може да се направи, защото неговата любов е мъртва. Аз я убих с моето незнание. Нито ти, нито аз сме в състояние да поправим положението. Късно е вече.

Франсис Маркрут не намери какво да й отговори. За нейното незнание беше виновен само той, защото преди да познава любовта, играеше с душите на хората като с пионки. Тя не го упрекна, въпреки че той беше разрушил щастието на живота й! Наистина племенницата му беше една благородна жена. Като я изпрати до вратата, финансистът се наведе и я целуна по челото с дълбоко уважение. Никой, който го познаваше, не би повярвал, че този корав мъж може да ороси лицето на младата жена със сълзите си.

Едва когато стигна в стаята, Зара си спомни, че носи някаква бележка и погледна надписа. С учудване тя позна почерка на Тристан. Въпреки скръбта и вцепененото състояние, в което се намираше, младата жена изпита някакво вълнение. Тя отвори бързо плика и прочете малкото студени думи, които съдържаше. Стори й се, че колената й се прегъват, както в Монфичет, когато Лаура Хайфорд беше разпалила ревността й. Зара не можеше да разбере ясно значението им, само едно нещо изпъкваше в ума й. Той иска да се срещнат, за да уредят раздялата си!

Значи Тристан я мразеше толкова вече, че не можеше да живее под един покрив с нея. Скръбта от смъртта на братчето й бледнееше в сравнение с тази мисъл. Тя препрочете още веднъж бележката. Той знаел всичко? Кой му е казал? Вуйчо й Франсис? Не, финансистът научи от нея, че Мирко е починал. Това беше една загадка, върху която измъченият й мозък не се спря задълго.

Важното беше, че Тристан й е много сърдит за това, че го е измамила. Това навярно го е накарало да се раздели окончателно с нея. Странно наистина, че тя винаги беше наказвана за това, че държеше на думата си и действуваше според своите принципи! Младата жена не гледаше на това с горчивина, а с безкрайно отчаяние. Очевидно нейният живот щеше да бъде безрадостен. Но колко жестоки са мъжете! Тя не можеше да бъде към никого така сурова само заради една малка грешка. А беше ли това действително грешка?

Младата жена чувствуваше, че страните й горяха и въпреки това трепереше. Когато камериерката й влезе в стаята, тя видя, че господарката и беше не само разстроена, но и сериозно болна. Анриет й помогна бързо да се съблече, накара я да легне и слезе долу да говори с мистър Маркрут.

— Мисля, че трябва да извикаме лекар, господине — каза тя. — Милейди не е никак добре.

Франсис Маркрут се обезпокои от думите й и телефонира веднага на домашния си лекар.

Годеницата му се беше върнала в Монфичет и той не можеше да се обърне за помощ и съвет към нея. Освен това никой не знаеше къде се намира Тристан.

През следващите четири дни Зара беше сериозно болна. Лекарят заяви, че освен от грип, тя страда от силно нервно сътресение. Но организмът на младата жена беше толкова здрав, че въпреки дълбоката скръб и болестта, тя стана от леглото на петия ден.

Франсис Маркрут беше доволен донякъде от боледуването на племенницата си, защото то я задържа в леглото, докато се извърши погребението. Зара прие всичко с примирение. Тя не пожела даже да види Мирко за последен път, защото го обичаше и искаше да запази спомен за душата му, а не за бедното и измъчено тяло.

Младата жена беше доволна, че вуйчо й и Мимо се бяха сдобрили. Граф Сикипри бе идвал този следобед, за да се сбогува с нея. Той напускаше Англия и се връщаше при своето семейство в отечеството си. Нещастният баща вярваше, че сега, когато няма никакви връзки, роднините му ще го приемат.

Зара и той се целунаха сърдечно и след като се благословиха един друг, се разделиха може би завинаги. Мимо й подари „Апашът“ и „Лондонската мъгла“ като спомен за годините, които бяха прекарали заедно, и за неразривните връзки, които ги свързваха чрез двата гроба.

Зара плака горчиво дълго време след като граф Сикипри си отиде. Тя чувствуваше, че цяла една глава от живота й е приключена и че сега ще започне нова, но бъдещето й се очертаваше съвсем безнадеждно.

Франсис Маркрут беше телеграфирал в Рейс, но Тристан не беше там. В последния момент младият лорд беше разбрал, че няма да има сили да се върне в имението. Той имаше нужда да бъде сам, затова остави даже камериера си в Лондон и отиде в едно усамотено място на морския бряг, където не се получаваха никакви новини. Тристан беше решил да се върне в Лондон чак в петък и тогава да се срещне със Зара.

От друга страна, и Франсис Маркрут беше принуден да остави племенницата си сама. Една неотложна работа го викаше в Берлин и той щеше да се върне едва след една седмица, за да отиде веднага в Монфичет. Лейди Етелрид пишеше почти всеки ден на Зара. Годеникът й й беше разказал нейната трагична история и сега тя разбираше причината за печалното изражение в очите на Зара. Младата лейди се възхищаваше от тази жена, която с цената на толкова страдания беше устояла на думата си да мълчи.

Но и най-милите писма не бяха в състояние да зарадват измъчената душа на Зара, щом като единственият човек, който я интересуваше на света, мълчеше. Той знаеше всичко и вместо да й съчувствува, я укоряваше. Сега, когато беше в състояние да мисли по-спокойно, един въпрос я измъчваше непрекъснато. Как е могъл Тристан да узнае за смъртта на Мирко? Проследил ли я е?

Зара реши да отиде да разпита слугинчето веднага, щом като й разрешат да излиза.

В това време и Тристан беше взел решение да се върне и да се срещнат с жена си, за да й каже, че те трябва да се разделят. Младият мъж нямаше да я упреква за живота й в миналото, нито да я тревожи повече, защото и без това беше страдала достатъчно. След това ще отиде веднага в Кан, за да съобщи на майка си, че Зара и той са решили да се разделят, без да изтъква каквито и да било причини. Оттам ще замине за Индия или Япония. Плановете му се спираха дотук. Тристан чувствуваше, че няма да има смелост да се върне в Англия, докато не се излекува от нещастната си любов към Зара.

В събота сутринта, след като Франсис Маркрут замина, Зара получи една бележка от съпруга си. Той питаше дали ще й е удобно да го приеме към два часа следобед, понеже в три часа ще тръгне за Рейс, откъдето в понеделник ще напусне Англия.

Младата жена не можеше да напише отговор, понеже ръцете й трепереха нервно.

— Кажете на слугата, че ще го чакам — каза тя.

Зара остана загледана унесено пред себе си дълго време.

Изведнъж тя стана. Независимо от това дали е здрава или не, ще трябва да отиде да разпита слугинята в Невил Стрийт. За голямо отчаяние на камериерката, младата жена се зави в коженото си палто и излезе.

Тя се държеше едва на краката си, но с неимоверни усилия успя да види малкото момиче, което потвърди съмненията й. То съобщи, че малко след нея дошъл един висок и красив мъж, когото взела за доктора и завела в ателието. Той не се бавил почти никак и излязъл, когато графът започнал да свири на цигулка.

Значи така е било! Мислите й се тълпяха една през друга в главата й, тя не можеше да разсъждава. Когато се върна в Парк Лейн, Зара беше толкова изтощена, че нямаше сили да отиде дори до асансьора.

Анриет й помогна да си свали палтото и я заведе в библиотеката, където младата жена легна на дивана. Тя беше крайно уморена и се унесе в лека дрямка, но скоро се събуди от звънеца на входната врата. Зара знаеше, че това е съпругът й. Тя се изправи бързо, а сърцето й биеше лудо. Когато младият мъж влезе в стаята, краката й се подкосиха и тя се хвана за облегалката на близкия стол.

Мрачен и посърнал от преживените страдания, Тристан пристъпи напред.