Елинор Глин
Защо Зара (36)

Глава XXXVI

Градините на Рейс бяха прочути в цялото графство. Естествената красота на тяхното местоположение беше допълнена от безкрайните грижи на много поколения.

Тристан имаше силно желание да изгрее слънцето, защото намираше, че месец ноември не е подходящо време, през което може да се съди за красотата на градините. Той очакваше жена си в подножието на парадното стълбище и точно в единадесет часа Зара се появи. Младият мъж я наблюдаваше как слиза, поставяйки грациозно крак след крак. Той не беше обърнал внимание досега колко хубави и изящни изглеждаха краката й даже в грубите спортни обувки.

Тристан забеляза веднага, че тя знае да се облича и да се приспособява към обичаите на всяка страна. Късата й вълнена пола, астраганеният жакет и калпачето отговаряха точно за случая. Тя беше толкова прелестна с ръце, мушнати в маншона, че той почувствува как се събужда отново заспалата болка и побърза да каже хладно:

— Небето е сиво и ужасно. Не трябва да съдите за градините от днешния им вид. През лятото те са наистина красиви.

— Не се съмнявам — отговори Зара кротко и понеже не можа да намери какво друго да каже, те излязоха мълчаливо през южното крило на замъка и се оказаха в централния двор. Великолепните градини се простираха пред тях. Говореше се, че тази част е била правена по планове на Льо Нотр, донесени от лейди Танкред-французойката.

По-късно Зара откри, че следи от нея бяха останали навсякъде из замъка. Картината, която се разкриваше пред очите им, беше наистина прекрасна даже в сивата ноемврийска мъгла със своите статуи и зелени градини стил Версай.

— Тук наистина е вълшебно! — каза Зара с възторг. — И като си помисля само, че вашето семейство е живяло тук от незапомнени времена и е създало тези красиви места! Сега разбирам защо вие сте толкова горд.

Това беше почти първият случай, в който младата жена говореше толкова дълго и изказваше собствените си мисли. Тристан я погледна изненадан, но решението, което беше взел предишната вечер, го накара да запази спокойното си държане и да се отнесе с недоверие към думите й. Много често тя го беше изпълвала с надежди, а след това го смразяваше само с една дума. Не, колкото и да е мила сега с него, той ще остане съвсем равнодушен.

— Да, аз съм наистина много горд — отговори Тристан, — но от това не съм извлякъл никаква полза досега. Гордостта се обръща в сарказъм, когато човек остарява, и го кара да се отнася към всичко с язвителна насмешка.

След това престорено безразличие младият мъж започна да й дава обяснения за градините и датите, на които са били правени, като че ли беше любезен домакин, който развежда една обикновена гостенка. Сърцето на Зара замираше все повече и повече от болка и тя не можа да изпълни намерението си да бъде мила и любезна с него.

Тя едва намираше сили да му отговаря с „да“ и „не“. Най-после младите хора минаха през една врата и се озоваха при оранжериите. Тристан представи жена си на главния градинар и Зара му изказа своето възхищение от всичко, което беше видяла досега. След това те излязоха през една врата в западното крило на замъка и се озоваха в най-старата част на имението.

Съвсем неочаквано пред очите им се откри италианският парк. Изведнъж Зара си спомни, че заедно с Мирко беше гледала снимки от него и сърцето й се сви болезнено. Когато Тристан я погледна съвсем случайно, той остана поразен от печалното изражение, което се беше изписало на лицето й, като че ли тя посещаваше места, свързани с болезнени спомени.

Младата жена се беше спряла за миг, сякаш се страхуваше да пристъпи напред, за да не срещне някакъв призрак. Каква може да е причината за тази внезапна промяна с нея? Изведнъж нещо му пошепна: „Това е италианска градина. Тя е виждала такива места и в други страни, може би онзи мъж е италианец. Да, той е доста тъмен.“ Затова, вместо да бъде внимателен и да се отнесе със състрадание към мъката й, Тристан каза почти грубо:

— Изглежда, че тези места събуждат някакви спомени у вас. Е, добре, нека да ги прекосим по-бързо и след това ще можете да се приберете.

Не, той няма да й съчувствува, когато страда и мисли за друг мъж.

Устата й потрепери за миг и Тристан разбра, че я е залегнал. Това го зарадва и му се искаше пак да я нарани, защото ревността може да обърне и ангела в истински дявол. Те продължиха да вървят мълчаливо и в печалните очи на младата жена се изписа някакъв особен страх. Тя се боеше да види статуята на Пан с флейта. И ето, когато слязоха по каменната стълба, в далечината се очерта странната фигурка на малкия бог.

Зара забрави Тристан, забрави, че той заемаше всичките й мисли в момента и че беше лудо влюбена в него, забрави даже, че не е сама. Пред очите й изпъкна полумрачната стая, в която жалката фигура на братчето й се беше навела над картината, сочейки статуята на Пан. Стори й се, че чува тънкото детско гласче да казва: „Погледни, Милинка, и той няма правилно тяло като останалите хора! Погледни, и той свири! Когато се разхождаш там, а аз съм с мама, помни, че това е твоят Мирко!“

Тристан, който я наблюдаваше непрекъснато, не знаеше какво да мисли вече. Лицето й беше по-бледо от всеки друг път, а тъмните й очи плуваха в сълзи.

Господи! Колко ли е обичала този мъж! Едва сдържайки гнева си, той продължаваше да върви до нея докато стигнаха съвсем близо до статуята.

Изведнъж младият мъж пристъпи напред с вик на раздразнение, защото флейтата на Пан беше счупена и лежеше на земята.

Кой беше направил това?

Когато Зара видя повредата, от гърдите й се изтръгна болезнен стон. За нея това беше като предзнаменование. Музиката на Пан нямаше да се чува повече и Мирко също нямаше да свири вече.

С ридание, наподобяващо воя на ранено животно, тя се отпусна на каменната пейка и като зарови лицето си в маншона, избухна в горчив и неудържим плач. Сълзи се лееха обилно по страните й и сякаш облекчаваха наболялото й сърце.

Тристан стоеше като вцепенен. Той не знаеше какво да направи. Каквато и да беше причината за това й състояние, за него беше страшно мъчително да я гледа как плаче, като че ли сърцето й беше разбито.

Младата жена страдаше от мисълта, че погълната от грижите за нещастната си любов, напоследък беше забравила малкото си братче. Какво ставаше с него? Дали не е болно, дали не се е случило някакво нещастие?

Тя продължаваше да плаче, забравила всичко наоколо. Тристан не можеше да гледа равнодушно.

— Зара! — извика той развълнувано. — За Бога, не плачете така! Какво има? Не мога ли да ви помогна, Зара!

Младият мъж седна до нея, прегърна я и се опита да я привлече към себе си, за да я успокои. Но тя се изтръгна от ръцете му и скочи. Не беше ли той причина, за да забрави Мирко!

— Оставете ме! — извика тя като луда, неспособна да се владее повече. — Не е ли достатъчно да знам, че вие и мисълта ми за вас ме накараха да го забравя! Махнете се! Искам да съм сама!

След това като подплашена сърна тя се спусна по една алея, зави зад висок храст и изчезна от очите му.

Тристан седеше на пейката безмълвен.

Едва по-късно, когато беше в състояние да мисли, той съобрази, че думите й бяха едно признание. Неговите предположения и подозрения се бяха оправдали. Значи наистина съществуваше и някой друг. Някой, когото тя трябваше да обича, а той беше станал причина да го забрави. Тази мисъл го накара да прекъсне рязко размишленията си. Какво значеше това? Нима в края на краищата е успял по някакъв начин да събуди чувство у нея, да я накара да мисли за него? Тази ли беше тайната на това странно същество, което го привличаше и озадачаваше? Възможно ли е в сърцето й да се борят две стихии?

Но след като разсъди по-дълбоко, тази утешителна мисъл се изпари, защото нищо не доказваше, че Зара е мислила за него с любов.

Така, разкъсван от подозрения и мъка, Тристан се върна в замъка. Той предполагаше, че ще трябва да се яви сам на обяда, но още при първите удари на сребърния гонг Зара слезе бавно по стълбата.

Като се изключи извънредната бледост и сините кръгове под очите й, лицето й беше спокойно като маска.

Младата жена не се извини, нито пък намекна за случката в италианския парк. Тя се държеше така, сякаш нищо не се беше случило.

В ръката си Зара носеше едно писмо от вуйчо си, което току-що се беше получило от Лондон. Финансистът им съобщаваше своята голяма радост.

Тристан я погледна и отново остана поразен. Без съмнение тя беше необикновена жена! Гневът му утихна малко и той реши да не й иска никакви обяснения сега, а да почака, докато отидат в Лондон и там да открие истината. Все пак той изгаряше от любопитство да узнае какво значеха думите й, които се отнасяха до него. Младият мъж се страхуваше, че ще й прости всичко, ако по някаква щастлива случайност тя е започнала да го обича и заради него е забравила някоя минала страст. Той се страхуваше даже, че гордостта му няма да устои пред изкушението да я притисне в обятията си без съпротива и с изпълнено с любов сърце.

С извърнати един от друг очи и с престорено спокойствие младоженците седнаха да обядват.

Без да каже нито дума, Зара даде на Тристан писмото, което държеше в ръка. То имаше следното съдържание:

„Моя мила Зара,

Бързам да ти съобщя една новина, която е истинско щастие за мен, като вярвам, че и на теб ще достави известна радост.

Лейди Етелрид Монфичет ми направи голямата чест да ми даде ръката си и херцогът благоволи да се съгласи за нашата женитба, която ще стане в най-скоро време. Надявам се, че ти и Тристан ще дойдете навреме, за да присъствувате на вечерята в двореца Гластонбъри в петък вечерта. Там ще можеш да поздравиш моята любима годеница, която има най-добри чувства към теб.

Твой предан вуйчо Франсис Маркрут“

— Господи! — възкликна Тристан, когато свърши писмото.

Погълнат от собствените си работи, той не беше обърнал внимание на държането на финансиста. Като хвърли още един поглед върху писмото, младият мъж каза замислено:

— Надявам се, че ще бъдат много щастливи. Етелрид е едно крайно разумно, добро и мило момиче!

Думите му засегнаха Зара, защото тя почувства по тона му, че той я сравняваше с нея.

— Вуйчо ми не прави нищо, без да е сигурен, че крайният резултат ще е добър — каза тя с горчивина. — Само по някой път може да се случи да употреби грешни пионки.

Тристан се питаше с недоумение какво искаше да каже тя. Младият мъж не се съмняваше, че той и Зара са били пионки в някоя от игрите на Маркрут, но едва сега и на двамата им стана ясно каква е била целта му. Изведнъж през главата му мина мисълта да я попита направо защо се е омъжила за него. Той беше сигурен, че Зара не е била привлечена от самия него или от положението му. Тогава защо?

Веднага след като слугите излязоха да донесат кафето, Тристан се обърна към жена си и я запита хладно:

— В понеделник ми казахте, че вече ви е известна причината, която ме е накарала да се оженя за вас. Мога ли да ви попитам защо се омъжихте вие за мен?

Зара вкопчи конвулсивно ръцете си една в друга. За да му обясни, тя трябваше да разкаже за майка си и за братчето си, а беше дала обещание на вуйчо си да мълчи. Младата жена не можеше да пристъпи думата си.

В тъмните й очи се появи някаква дълбока болка, а когато отговори, в гласа й се долавяха ридания.

— Повярвайте ми, аз имах много основателна причина, но сега не мога да ви я кажа.

В това време слугите влязоха отново и той не можа да я попита каква е била тази причина. Разговорът беше прекъснат.

Какъв неочакван край слагаше тя винаги на разговорите им! Каква беше тайната, която криеше така старателно? Тристан изгаряше от ужасни подозрения и любопитство.

Въпреки многобройните доказателства за съществуването на някакъв любовник, той все още се съмняваше, защото не допускаше, че в такъв случай тя ще има толкова невинен вид и толкова гордо изражение.

За да избегне повече въпроси, Зара стана от мястото си още когато слугите бяха в стаята и под предлог, че иска да пише веднага на вуйчо си, се измъкна от трапезарията.

Тристан подпря главата си с ръце и се опита да размисли. Той беше попаднал в лабиринт, от който нямаше изход. Ако отиде при нея сега и й поиска обяснение за всичко, може да получи някакво ужасно потвърждение на подозренията си, а тогава как ще има сили да издържи до края на празненствата? Той нямаше право само защото се беше подчинил на сляпата си страст да се ожени за тази непозната жена, да прави скандали и да опозори неопетненото досега име на Танкред де Рейс.

Девизът „Noblesse oblige“ беше издълбан в душата му. Не, трябва да има търпение до петък и след вечерята в Гластонбъри да изиска от нея истината.

В това време Зара, придружена от икономката, обиколи красивия стар замък. Тя видя многобройните, събрани от векове богатства, старите картини и фамилни портрети. Мисис Енглин й разказа преданията и традициите, свързани със семейството, които изпълниха сърцето на младата жена с гордост и болка едновременно. Най-после тя се спря пред портрета на съпруга си, рисуван от известния портретист Сърджънт. Големият майстор сякаш беше предал на платното душата на модела. Тристан беше нарисуван в червената си ловна униформа, гордо изправен, със светнали очи, в които се долавяше желание за ползотворен живот.

Внезапно гордата жена, която го наблюдаваше, притисна ръка към гърдите си, за да сподави риданията, които я задушават.