Елинор Глин
Защо Зара (4)

Глава IV

Четвърт час беше изминал, откакто четиримата мъже — двамата канадски магнати, Франсис Маркрут и лорд Танкред — очакваха в салона появяването на графиня Шулска. Най-после вратата се отвори и младата жена влезе с царствено спокойствие. Тя беше облечена във вечерна рокля от някаква черна прозрачна материя, която й придаваше особен чар. Друга жена би изглеждала много мизерна в такава дреха, но начинът, по който Зара я носеше, я правеше да изглежда като дреха на богиня. Такава тя се видя поне на трима от мъжете. Франсис Маркрут беше твърде нервиран от закъснението й, за да се възхищава, но даже и той, докато й представяше гостите си, не можа да не забележи, че никога не я беше виждал по-прекрасна или по-точно — по-царствено надменна.

Преди половин час те бяха имали една твърде бурна сцена в библиотеката. Тя беше говорила малко, но без да скрива недоволството си. Съгласна беше да приеме сделката, но искаше да знае причините, които караха вуйчо й да я принуди на този брак.

Когато й каза, че това е също една сделка между него и другия мъж и че тя ще получи голямо богатство, младата жена не беше проявила никакво учудване, а само беше повдигнала презрително горната си устна.

За нея всички мъже бяха или животни, или безумци като бедния Мимо.

Ако знаеше, че лорд Танкред е отблъснал вече ръката й и че вуйчо й разчиташе само на непогрешимото си познаване на човешката природа — и по-специално на характера на лорд Танкред, — тя щеше да се почувствува унижена, а не така изпълнена с презрение.

От своя страна, младият мъж беше дошъл точно в осем часа, което за него беше рядка проява на точност. От момента, в който напусна къщата на приятеля си Маркрут, у него се беше появило чудно нетърпение да види племенницата на милионера.

Каква жена може да бъде тази, която е съгласна да се омъжи за един непознат само заради титлата и положението му в обществото! Четвъртчасовото чакане беше разпалило още повече любопитството му. Затова когато вратата се отвори, преди малко, той повдигна глава с нескриван интерес и за миг престана да диша. Във всеки случай външността на дамата беше извънредно привлекателна.

Но когато й го представиха и когато очите му срещнаха нейните очи, той остана поразен от тлеещата мрачна омраза, която се четеше в тях.

Какво може да значи това? Франсис навярно фантазира. Защо ще го гледа тя така, ако има желание да се омъжи за него? Това го засегна, а същевременно и заинтригува.

През цялото време преди да минат в столовата тя не проговори нито дума. Лорд Танкред съвсем не беше новак, който можеше да се смрази с мълчание и благодарение на навика си да се движи сред обществото, той успя през време на вечерята да завърже разговор с нея. Обаче единствените отговори, които получаваше, бяха „да“ и „не“. Канадският магнат, който седеше от другата страна на Зара, беше по-щастлив от него.

По едно време, съвсем неочаквано, тя излезе малко от резервираността си, защото по-възрастният мъж беше казал нещо, което я заинтересува.

Държането й дразнеше лорд Танкред най-вече затова, защото беше сигурен, че тя не беше глупава. Нима човек с такова лице може да бъде глупав? Младият мъж не беше свикнал жените да не му обръщат внимание. През целия си живот той не беше изпадал в подобно положение.

Танкред я наблюдаваше с любопитство. Никога той не беше виждал толкова бяла кожа и така идеално гладко лице. Очите й, клепачите й — всичко у нея го изпълваше с желание да я докосне, да я притисне в обятията си, да разпусне дивната й коса и да зарови лицето си в нея. И при все това лорд Танкред не беше човек, който се възхищаваше лесно от външния чар на жените.

Към средата на вечерята той успя да изтръгне няколко изречения от нея в отговор на въпроса му дали Англия й харесва.

— Как може човек да се произнася за нещо, което не познава? — каза тя. — Аз съм идвала тук само веднъж, когато бях дете. Намирам, че е студена и мрачна.

— Ще трябва да ви накараме да ви хареса — отговори той, мъчейки се да я погледне в очите, които тя извърна веднага. Въпреки това младият мъж успя да забележи израза на омраза, който продължаваше да се таи в тях.

— Има ли значение дали ще ми хареса или не? — каза тя, гледайки право пред себе си. Това беше въпрос, на който мъчно можеше да се отговори, защото го поставяше натясно. Без да си дава сметка защо, лорд Танкред изведнъж изпадна във възторг от нея. Досега обаче той все още не беше взел решение какво да прави.

Без да знае как и защо, необикновено вълнение обхвана цялото му същество. Подобно чувство той беше изпитал само веднъж, по време на един лов на лъвове в Африка, когато в лагера им се разнесе новината, че наблизо са открили извънредно красиво животно, което щяха да нападнат на другия ден. Изглежда, че ловджийските му инстинкти бяха наново събудени.

В това време графиня Шулска се беше обърнала към съседа си сър Филип Арментронг. Той й разказваше за Канада и тя слушаше с жив интерес как там имало поле за работа за всеки и как работливите и упорити хора могли да натрупат големи богатства.

— Мислите ли, че в тази страна художниците могат да намерят поле за работа и пазар за произведенията си? — попита тя и лорд Танкред се учуди на нескрития интерес, който се долавяше в гласа й.

— Модерните художници ли? — осведоми се сър Филип. — Страхувам се, че не, въпреки че новите богаташи започват да купуват картини и красиви старинни предмети. В една млада страна преуспяват хората на разума и на делото, а не мечтателите.

Внезапно младата жена отпусна леко глава. Любопитството й изчезна и тя започна пак да отговаря само с „да“ и „не“.

Лорд Танкред продължаваше да я наблюдава и да се учудва. Той забеляза, че мислите й бяха някъде надалеч.

През цялото време, докато говореше със съседа си полковник Макнамара, Франсис Маркрут не изпускаше от очи двамата млади. Той беше много доволен от развоя на събитията. В края на краищата закъснението на Зара беше дошло точно на място.

Ако младата жена запази незаинтересованото си държане до края на вечерта, не беше изключено въпросът да се разреши още тази вечер. Лорд Танкред беше страшно раздразнен, защото не успя да изтръгне нито дума повече от Зара. След като поднесоха десерта, тя се възползува от първия удобен момент, за да се измъкне от трапезарията. Младият мъж стана да й отвори вратата, а вместо благодарност, чудната жена му хвърли поглед, пълен с презрение и омраза.

Танкред се върна на мястото си с лудо биещо сърце!

Франсис Маркрут, верен на обещанието си и като че ли ръководен от искрено желание да услужи на приятеля си, обърна разговора за Канада и за най-добрите начини, по които човек може да вложи там капиталите си. Но изглежда, че младият лорд беше изоставил напълно проекта си да се изсели в Канада. Той следеше разсеяно разговора и когато в стаята долетяха тихите звуци на „Тъжна песен“ от Чайковски, предложи да минат в салона.

Зара беше седнала пред пианото в дъното на просторната стая. Една голяма лампа хвърляше мека светлина върху бялото й лице и лебедовата шия. Голите й ръце изглеждаха изваяни от същата слонова кост, както клавишите. Кадифените й очи гледаха в безкрая, а дълбоко в тях се беше спотаила някаква неизразима скръб.

Това беше любимата песен на майка й. Тя я свиреше нарочно, за да си припомни клетвата, която й беше дала, и за да има сили да приеме предложението на вуйчо си заради доброто на Мирко.

Погледът й се спря върху лорд Танкред, който влизаше в този момент. Тя не познаваше достатъчно англичаните, затова не можеше да съди за характера на лорда. По външност и той беше красив и мъжествен като Ладислав Шулски. Навярно ще е много силен и… ужасен, като всички останали мъже, си помисли тя.

Цялото й изражение се промени, когато той се приближи и се облегна на пианото. Скръбта изчезна от очите й и се замени с някакво упорито изражение. Печалната песен на Чайковски премина в луда тарантела.

— Вие сте странна жена! — каза лорд Танкред.

— Наистина ли? — процеди тя през зъби. — Мъдреците казват, че всеки човек полудява понякога. Струва ми се, че тази вечер аз имам причини да полудея! — при тези думи тя удари един последен акорд, стана от мястото си и прекоси стаята.

— Вуйчо Франсис, вярвам, че гостите ти ще ме извинят — каза тя с тон, който не търпеше противоречие, — но аз съм много изморена. Лека нощ на всички.

Тя им се поклони учтиво, докато те изказваха съжаленията си, и напусна бавно салона.

— Лека нощ, госпожо — й каза лорд Танкред пред вратата. — Някой ден ние ще си кръстосаме мечовете.

Думите му не бяха възнаградени с отговор, а само с един унищожаващ поглед от мрачните й очи.

— Драги ми Маркрут, вашата племенница е необикновена и красива жена — чу той да казва един от старите джентълмени и това го раздразни неизвестно защо.

Франсис Маркрут, който знаеше отлично кога трябва да действува, започна да разказва съвсем равнодушно, че тя действително има много интересен и чудноват характер. Той намираше, че за нея не може да се каже, че е красива, но че без да има особени черти, има превъзходна кожа и изключителни очи и коси.

— Аз не бих казал, че тя е красива, стари приятелю — заяви той. — Красотата предполага по-голяма миловидност и нежност. Моята племенница ми напомня черната пантера в зоологическата градина, но не мога да кажа дали е опитомена или не.

Тези забележки бяха хитро пресметнати, за да разпалят лудите чувства, които се бяха породили вече у лорд Танкред. Франсис Маркрут не хабеше никога думите си напразно. След това той обърна рязко разговора пак към Канада, докато отегчи даже двамата магнати и те станаха да си вървят.

Четиримата мъже излязоха заедно в хола и когато Търнър помагаше на гостите да се облекат, домакинът се обърна към младия лорд:

— Няма ли да останеш да изпушим по една цигара, Танкред? Знам, че не се прибираш никога толкова рано.

Не след дълго двамата приятели се бяха настанили удобно в уютната библиотека.

— Надявам се, моето момче, че получи всички сведения, които искаше, за Канада — каза той. — Сър Филип и полковникът са много влиятелни там. Попитах…

Лорд Танкред го прекъсна.

— Вече Канада никак не ме интересува! — избухна той. — Ако действително си говорил сериозно днес, съгласен съм да се оженя за племенницата ти. И не искам да знам дали ще има пари или не.

Наистина плановете на Франсис Маркрут се бяха изпълнили по-скоро, отколкото сам очакваше.

Обаче той не изрази никакво учудване, а само повдигна леко веждите си и изпусна няколко колелца синкав дим.

— Аз говоря винаги сериозно — каза той, — само че не обичам, когато хората действат слепешката. Сега, когато видя племенницата ми, сигурен ли си, че тя ти подхожда? Предупреждавам те, че тя има много тежък характер. За никой мъж не ще е лесна задача да се справи с нея като със съпруга.

— Не обичам укротените жени — каза лорд Танкред. — Точно тази й черта ме плени. Кълна се в Юпитер, никога не съм виждал по-надменно държане. Ще трябва да употребя цялата си интелигентност, за да открия как да я подхвана.

— При все това, какъвто и начин да употребиш, твърде възможно е да не успееш с графиня Шулска. Не казвай след това, че съм те оставил да я вземеш слепешката.

Защо ме гледа с такава омраза? — щеше да запита лорд Танкред, но се спря. Характерно беше за него да не иска никакви подробности, а да се постарае да открие самичък всичко. Единственото нещо, което трябваше да знае, беше дали наистина тя желае да се омъжи за него. Ако е съгласна, разбира се, и тя ще има свои причини. Нито за миг той не се поласка от мисълта, че графиня Шулска може да го иска заради личните му качества и все пак беше сигурен, че младата жена не се ръководи от някакви мизерни и долни цели. Лорд Танкред обичаше опасните игри. Той яздеше винаги най-лудите коне, усмиряваше младите жребци, отиваше на лов и преследваше най-свирепите животни, защо тогава да не вземе жена с мъчен характер? Това даже правеше женитбата по-привлекателна за него. Обаче младият лорд беше много откровен със себе си, затова си призна, че не само ловджийският инстинкт го тласкаше към тази постъпка, а че тази жена го беше омагьосала и той искаше да я има за себе си.

— Ти можеш да разпиташ за семейството й — каза Франсис Маркрут приветливо. Той се възхищаваше от чистосърдечния и пламенен порив на приятеля си. — Понеже предполагам, че не ще го направиш — продължи финансистът, — аз ще ти кажа. Моята племенница е дъщеря на Морис Грей, брат на стария полковник Грей Хинтингтън, който е известен в обществото. Тя е вдовица от една година. Бившият й съпруг беше едно неокачествимо животно, но въпреки това тя беше безупречна съпруга и предана дъщеря. Досега не е проявила темперамента си, но предполагам, че има такъв и при това много пламенен.

Лорд Танкред скочи от мястото си. Мисълта само за нея и за темперамента й го изпълваше с трепет. Възможно ли е да е влюбен вече? Само за една вечер!

— А сега, мило момче, нека уговорим подробностите — продължи Маркрут. — Както ти казах, нейната зестра ще бъде като на принцеса.

— Отказвам категорично да уговарям такива работи, Франсис — отговори лорд Танкред. — Казах ти, че искам само жената за съпруга. Щом като държиш да уредиш дълговете ми, можеш да приказваш с адвоката ми, но настоявам парите да останат на нейно име. Всичко това съвсем не ме интересува, единственото нещо, което искам да знам, е сигурен ли си, че тя е съгласна да се омъжи за мен.

— Напълно сигурен — каза финансистът и присви очите си. — Иначе нямаше да ти говоря днес.

— Значи всичко е решено. Няма да питам защо, няма да питам нищо, а само кога мога да я видя пак и кога ще може да се венчаем.

— Ела да обядваме утре заедно някъде в града и да уредим въпроса окончателно. Дотогава аз ще я видя и ще я питам кога може да й се представиш. Предполагам, че ще можете да се венчаете в началото на ноември.

— Чак след десет седмици! — протестира лорд Танкред. — Искам да бъда тук за първия лов на вуйчо ми Гластонбъри на втори ноември. Ако се оженим тогава, сигурно ще бъдем на сватбено пътешествие! A propos, стари приятелю, и ти трябва да дойдеш на този лов. Той е най-приятният от всичките и на него са поканени много отбрани хора, защото тогава се празнува рожденият ден на Етелрид.

— За мен ще е истинско удоволствие — каза Франсис Маркрут и наведе очи, за да не може лорд Танкред да види радостната искра, която се запали в тях.

Най-после новопроизведеният годеник стана, двамата приятели си стиснаха сърдечно ръка и си пожелаха лека нощ.

Когато остана сам, Франсис Маркрут се приближи веднага до писалищната си маса и написа един петцифрен чек за болницата за недъгави деца. Финансистът вярваше в такива дела, чрез които изказваше благодарността си.