Елинор Глин
Защо Зара (23)

Глава XXIII

След вечерята дамите се оттеглиха в белия салон. Там лейди Хайфорд се престара в своята любезност към новата лейди Танкред.

Тази вечер Лаура беше много ловка в думите и държането си. Тя чувствуваше, че Тристан беше наистина нещастен, независимо от това дали е влюбен или не в своята красива, но омразна за нея жена. Сега беше моментът да се опита да го спечели отново, но не чрез упреци, а чрез съчувствие и даже, ако е възможно, като влее в сърцето му малко отрова против жена му.

— Тристан, милото ми момче, защо не ми каза нищо? Нима не знаеше, че аз щях да се радвам на всичко, което би те направило щастлив?

Тя сведе очи към земята и въздъхна.

— За мен винаги беше удоволствие да се мъча да те разбера и да насърчавам всичко, което би те ощастливило.

Тристан беше толкова изненадан от това й държане, че забрави постоянните сцени и упреци, с които го измъчваше, докато траеше приятелството им. Той се почувствува някак си утешен. Все пак имаше една жена, която му беше предана даже когато собствената му жена не беше!

— Ти си много мила, Лаура — прошепна младият лорд.

— А сега трябва да ми кажеш дали си наистина щастлив, Тристан? — тя произнесе бавно името му. — Жена ти е твърде красива, но изглежда много студена. А аз знам, мили — ново забавяне, — аз знам, че не обичаш студените жени.

— Да не говорим за жена ми — каза той. — Разкажи ми какво правиш ти, Лаура. Чакай да помисля. Кога те видях за последен път? Не беше ли през юни?

Лаура потрепери от гняв и болка. Той не можеше да си спомни даже кога се бяха разделили! Беше през юни, след мача Кеймбридж — Оксфорд.

— Да, през юни — каза тя печално. — Можеше да ми кажеш, че ще се жениш, Тристан. За мен това беше такава изненада, че се разболях. Ти трябва да си бил взел още тогава решението и сигурно си бил сгоден вече.

Тристан не каза нищо. Нима можеше да й признае тайната?

— Да не говорим за това, Лаура. Нека забравим старото време и се приспособим към новото. Ти ще ми бъдеш винаги една скъпа приятелка, както си била досега — младият мъж се спря рязко. Той мразеше да лъже, а това беше една голяма лъжа.

— Разбира се, че ще бъда, Тристан — каза Лаура и доби много развълнуван вид.

В това време Зара приказваше с херцога, но като видя как лейди Хайфорд погледна предизвикателно мъжа й и как потрепери, внезапно я обхвана силен гняв и тя не чу нито дума от това, което й говореше старият англичанин.

Лейди Анингфорд се беше усамотила с полковник Лоуерби в нишата на един прозорец.

— Всичко наред ли е, Рейвън? — попита тя.

Както лейди Етелрид разбираше херцога, така и той разбираше приятелката си от детинство и не я попита: „Какво?“

— Предполагам, че някой ден ще бъде, ако не направят някоя прибързана стъпка.

— Не намираш ли, че тя е много тайнствена? Сигурна съм, че е преживяла някаква трагедия. Не си ли чул нещо?

— Съпругът й е бил убит в Монте Карло при разпра с друг мъж.

— Заради нея ли?

— Не знам, но не вярвам. Можеш да бъдеш сигурна, кралица Ан, че когато една жена е така спокойна и така надменна като лейди Танкред и когато се държи така хладно и самоуверено, тя не е направила нищо, от което да се срамува и за което да съжалява.

— Тогава каква може да е причината за хладното държане помежду им? Погледни Тристан! Намирам, че е ужасно от негова страна да седи там и да приказва така с Лаура!

— Змия — процеди през зъби Рейвън. — Тя се опитва да го улови пак в мрежите си.

— Не мога да разбера защо някои жени не могат да оставят на мира чуждите съпрузи!

— Защото имат много пламенен темперамент — заяви полковник Лоуерби.

Лейди Анингфорд го прекъсна сърдито.

— Не бъди циничен, Рейвън.

— Наистина ли ще ми покажете утре любимите си кътчета, лейди Етелрид? — обърна се Франсис Маркрут към домакинята. Той беше успял да я отдели от общата група и да се усамоти с нея на един диван, където можеха да приказват, без да бъдат смущавани. — За вкуса на човека може да се научи много нещо от местата, в които обича да се усамотява.

Лейди Етелрид не обичаше да говори за себе си. Тя не беше свикнала да води с мъже тези парливи разговори, които са отвлечени отначало, а после стават много лични и които са едно от големите удоволствия на модерните момичета като Лили Опи. Сега по някаква неизвестна причина, навярно защото финансистът й беше много приятен, тя се остави да я увлече в този зид разговор.

— Моите кътчета са много обикновени. Страхувам се, че няма да можете да научите много неща от тях — каза тя мило.

— Така си и мислех — заяви финансистът, поглеждайки я право в очите, както през време на вечерята. След едва забележимо мълчание той продължи нежно: — Прости, чисти и приятни. Винаги мисля за вас, лейди Етелрид, като за въплъщение на всичко разумно, уравновесено, съвършено.

Последната дума беше казана почти като ласка.

— Не съм много обикновена — каза тя, учудвайки се на себе си, че не му се сърди, когато всъщност имаше причини.

— Не всеки го съзнава, но само идеалното равновесие се цени от разумните хора — продължи той, ставайки по-сериозен. — Умората и пресищането от чувства, хора, удоволствия и места се дължат на липсата на съразмерност.

— За всичко ли имате теории, мистър Маркрут? — попита го младата жена с усмивка.

— По някой път е много полезно да се създават теории. Те помагат на човека да не си изгуби ума.

Лейди Етелрид не отговори. Тя чувствуваше някакво приятно вълнение. Много често в разговор с приятелката си Ан Анингфорд тя беше заявявала, че не обича възрастни мъже. Неприятно й беше да гледа как косите им оредяват, как вратът им надебелява и как малките им и незначителни на вид навици се затвърдяват все повече и повече. А ето че сега тя беше силно заинтригувана от един мъж, който сигурно имаше четиридесет и пет години, ако не и повече, въпреки че тъмнокестенявата му коса беше съвсем гъста и фигурата му стройна като на юноша.

Младата жена почувствува, че трябва да отклони разговора от себе си, затова каза:

— Зара е много красива тази вечер.

— Да — потвърди финансистът, отклонявайки се със съжаление от темата, която го интересуваше твърде много. — Да, и надявам се, че някой ден те ще бъдат извънредно щастливи.

— Защо казвате някой ден? — попита лейди Етелрид бързо. — Аз се надявах, че те са щастливи сега.

— Страхувам се, че не са — отговори той. — Но помните ли нашия договор? Те ще бъдат реално щастливи, ако всички ги оставим сами.

Случайно очите му се спряха на Тристан и на Лаура. Лейди Етелрид проследи погледа му.

— Да — въздъхна тя. — Съжалявам безкрайно, че я поканих — изведнъж младата жена се спря рязко и пламна. Тя съобрази, че намекът в нейните думи беше много силен и че ако Франсис Маркрут не знае нищо за интригата между братовчед й и Лаура, той може да си помисли всичко най-лошо! Как можа да се увлече така!

— Няма значение — усмихна се финансистът леко. — Това, напротив, ще подействува добре на моята племенница. Аз имах предвид съвсем друго нещо.

Но той не обясни какво е искал да каже.

Момичетата и всички млади и неженени мъже, към които се присъединиха Рейвън и Били, се бяха събрали в единия край на салона. Тези палави и безгрижни създания уреждаха за другия ден специален пикник, защото само малка част от гостите щяха да отидат на лов. Младежта привлече към себе си Зара, но отказа да приеме Тристан.

— Сега ти си само един стар и женен мъж, Тристан — дразнеха го младите хора, — но лейди Танкред е млада, затова ще дойде с нас!

— Аз ще се грижа за нея — заяви лорд Елтертън със сантиментална усмивка, която отврати и ядоса Тристан.

„Този път Етелрид е събрала най-невъзможните типове“ — помисли си той, въпреки че със същата компания беше прекарал отлично предишната година.

— Лейди Торнби, лейди Мелтон, Лили Опи и сестра й ще вземат участие в лова, Тристан — каза Лаура.

— Понеже ще бъдеш лишен от красивата си жена, моето момче, и аз ще дойда с вас.

Най-после жените пожелаха лека нощ и се оттеглиха в стаите си. Зара не можеше да разбере защо сега не се чувствуваше така безгрижна и спокойна, както преди вечерята.

За пръв път в живота си тя почувствува, че мрази една жена!

Когато след един час Тристан се прибра в стаята си, той се питаше дали жена му е заспала вече. Лаура беше извънредно мила с него и младият мъж се чувствуваше някак си успокоен. Бедната стара Лаура! Лорд Танкред допусна, че тя може би го е обичала истински и реши, че той се е отнесъл твърде некрасиво с нея, въпреки невъзможното й държане преди това. Но как е могъл да си въобразява, даже за пет минути, че е бил влюбен в нея? Тази вечер тя изглеждаше съвсем стара! А колко рядка и прилична на мъх беше косата й. Разбира се, жените трябва да имат красива и гъста коса.

Тези мисли, вместо да успокоят мъката му, я събудиха наново. Той се приближи до вратата, която го разделяше от любимата му, и като протегна ръце, каза гласно:

— Любима, ако можеш да разбереш само колко щастлива бих те направил! Ако ми позволиш само! Но аз не мога да прекрача даже този праг, защото собствените ми думи ме спират.

Почти през цялата нощ младият лорд се въртя неспокойно в леглото си.