Елинор Глин
Защо Зара (12)

Глава XII

За нещастие точно този ден лейди Танкред имаше много силно главоболие и един час преди вечерята дъщеря й Емили телефонира на Франсис Маркрут, за да му съобщи, че майка й няма да може да дойде.

— Мама съжалява много — каза Емили, — но тя наистина страда ужасно. Сигурна съм, че графиня Шулска ще я извини, и вие също. Тя иска да знае дали графиня Шулска ще е съгласна да дойде с Тристан у нас утре сутринта и без много официалности да остане на обяд.

Финансистът обеща да уреди този въпрос.

Отсъствието на лейди Танкред налагаше да се направят промени в местата на гостите на масата.

Сега лейди Етелрид ще седне от дясната страна на домакина, а от лявата — една леля на Танкред, лейди Колтшъст. Зара ще бъде между херцога и годеника си, както по-рано. Емили ще има за съседи сър Джеймс Денвърс и лорд Колтшъст, Мери — вуйчо си лорд Чарлс Монфичет, брат на херцога и също като него вдовец. От другата й страна ще бъде синът му — младият Били, наследникът на Гластонбъри. Лейди Етелрид беше единственото дете на херцога.

В осем без четвърт Франсис Маркрут се качи в стаята на племенницата си. Тя беше вече облечена в една сапфиреносиня кадифена рокля, която беше истински шедьовър по своята простота. На тоалетната й маса с разтворени кутии бяха поставени подаръците на Танкред.

До тях искряха със своя матов блясък прекрасните перли от вуйчо й Маркрут. Зара се беше загледала в тях, а на лицето й се беше изписало някакво странно изражение на горчиво примирение.

— Подаръкът ти е великолепен, вуйчо Франсис — каза тя, без да му благодари. — Кой от двата да сложа? Твоя или неговия?

— На лорд Танкред, разбира се. Той помоли специално да носиш неговия тази вечер — отговори финансистът. — Това са само първите малки подаръци. Другите скъпоценности се поправят специално за теб. Държането на цялото семейство към тебе е извънредно мило. Тази брошка с големия сапфир и брилянти е от херцога.

С явно равнодушие Зара наведе глава, извади своите скромни обици от ушите си и ги замени с големите сапфирени обици от годеника си. На снежнобялата си шия младата жена сложи едно подобно колие от огромни сапфири, заобиколени с брилянти.

— Ти си просто божествена! — извика вуйчо й е възхищение. — Знаех, че мога да се доверя на вкуса ти. Роклята е съвършена.

— Тогава, струва ми се, че ще трябва да слезем долу — каза тя спокойно.

Привидно младата жена беше напълно спокойна. По лицето й не се изписваше никакво вълнение, само мрачните й очи напомняха буреносни облаци, но тя ги прикриваше с леко отпуснатите си ресници. Всъщност цялото й същество се бунтуваше яростно. Това беше първата мъчителна стъпка от нейната жертва. Въпреки че накитите и новите хубави тоалети приятно ласкаеха изтънчената й природа, те не можеха да изкупят ужасното унижение.

За нея тази вечеря беше една жестока подигравка, защото тя гледаше на цялата работа като на търговска сделка. Нещастната жена чувствуваше, че вуйчо й има някаква сериозна причина, която го е подтикнала към тази сделка, но не можеше да отгатне каква.

Колкото за лорд Танкред, неговата цел беше ясна и толкова жалка и презряна — пари! Защото не беше ли уговорена тази позорна женитба още преди да я е видял? Той беше по-лош от Ладислав, който поне беше страстно влюбен в нея по своя възмутителен животински начин.

Зара вярваше, че цялото семейство е готово да я приеме само заради богатството на вуйчо й и затова още отсега мразеше, презираше всички тях. Нейният принцип беше „Noblesse oblige“^[1] — затова считаше, че един стар и благороден род не трябва в никакъв случай да пада толкова ниско.

Когато тя каза: „Струва ми се, че ще трябва да слезем долу“, Франсис Маркрут я погледна и нейното ледено спокойствие го смути.

— Зара, разбрано е, нали? Ще бъдеш любезна и няма да наскърбиш никого.

Вместо отговор, той получи един презрителен поглед. Тя беше дала вече думата си и не желаеше да разисква повече този въпрос.

Те слязоха долу точно навреме, за да посрещнат лорд и лейди Колтшъст, които бяха първите гости. Лордът беше висок, слаб и безличен старец, а жена му — едра и неприятна на вид дама.

Тя имаше изпъкнали късогледи очи и си служеше постоянно с лорнет. Лейди Колтшъст не приличаше по нищо на семейство Гискар, освен по устата си и по надменното си държане.

Зара се държеше като владетелка, която приема с благоволение посещението на тесен кръг познати.

Гостите започнаха да пристигат едни след други. Лорд Чарлс със сина си — младият Били, след това Тристан със сестрите си, Джими Денвърс и най-после херцогът и лейди Етелрид.

Не се чувствуваше никакво стеснение, защото всички бяха хора от обществото, свикнали на такива приеми. Старият херцог целуна ръка на своята красива бъдеща племенница и каза, че някой ден ще се възползува от правото си на стар вуйчо, за да целуне и страната й! Победена от неговия чар, Зара се усмихна за миг, след това сложи ръката си върху неговата и всички минаха в трапезарията.

Франсис Маркрут поддържаше, че някои хора се раждат с шесто чувство, което е нещо като съчетание от петте основни чувства и което им позволява да схващат веднага различните положения и да дават правилна оценка за хората даже когато те са от съвсем непозната за тях народност и навици. Зара беше от тези, чието шесто чувство е много силно развито. Тя схвана веднага, че каквато и да е истинската причина за нейната женитба, семейството на бъдещия й съпруг ще се преструва, че я приема в своята среда само заради самата нея.

Това беше малко смешно, но в пълна хармония с изискванията на етикецията, затова тя ще трябва да се съобразява с тяхното държане.

Още преди да свършат супата, херцогът си казваше, че тя е най-прекрасното същество, което е виждал някога. Нямаше нищо чудно, че Тристан е луд по нея. Страстното възхищение на Тристан беше толкова явно тази вечер, че даже и едно дете би го забелязало.

И все пак Зара не се усмихна нито веднъж, освен в салона на шегата на херцога.

От мястото, на което седеше лейди Етелрид, лицето на Зара почти не се виждаше. Финансистът беше поръчал нарочно да подредят цветята във високи вази. Той считаше, че ако случайно Зара се държи с надменно безразличие, по-добре ще е лицето й да е изложено само на погледите на най-близките й съседи.

Все пак Етелрид можеше да я наблюдава крадешком през цветята.

Младата лейди имаше извънредно спокойна и вярна преценка за хората. Тя се питаше с учудване каква е причината за странното изражение в очите на младата жена. Не напомняше ли то изражението на подгонена сърна? Може да е само лошо настроение и необяснимо озлобление? Или пък е някаква грижливо скривана мъка?

Тристан беше казал, че очите й били светлосиви, но на нея те й се струваха като две мастиленочерни петна.

„Някаква трагедия се крие тук — помисли си тя, — но Тристан е прекалено влюбен, за да я забележи.“

Въпреки всичко Етелрид чувствуваше симпатия към бъдещата си братовчедка.

Франсис Маркрут изглеждаше напълно щастлив. Той беше отличен домакин и не пренебрегна безинтересната леля, която си състави златно мнение за него. Същевременно финансистът се постара да даде на лейди Етелрид да разбере, че иска да говори само с нея не защото беше привлекателна млада жена, но защото ценеше нейната рядка интелигентност. Така можеше да се стигне по-лесно и по-сигурно до отдавна поставената цел.

Херцогът запита Зара дали познава английската политика.

— Ще трябва да подкрепяте Тристан — каза старецът. — Моят племенник започва да се проявява, но е голям мързеливец — завърши той с усмивка.

„Тристан — помисли си Зара. — Значи името му е Тристан.“ Досега тя не го знаеше, нито се беше заинтересувала да го научи. Не беше ли това невероятно! Тази мисъл я накара да се усмихне мрачно. За миг тя погледна херцога право в лицето, питайки се с любопитство какво би казал той, ако му признае този факт! Той забеляза саркастичната й усмивка и продължи:

— Виждам, че сте забелязали неговия мързел! Сега наистина ще бъде ваш дълг да направите от него първокласен борец за нашата кауза. Скоро радикалите ще ни нападнат така остро, че ние ще трябва да обединим всичките си сили.

— Не съм следила вашата политика — каза Зара. — Доколкото съм слушала от вуйчо си, у вас се делите на благородници и на простолюдие — народа. Предполагам, че и тук е като в другите страни — всеки се стреми да заграби това, което някой друг е взел вече, без да държи сметка дали е способен да изпълнява длъжността, за която ламти.

— Точно така — усмихна се херцогът.

— Това би било оправдано, ако народът тук е потиснат, както по-рано във Франция, преди Великата революция, но така ли е действително?

— О, съвсем не! — намеси се Тристан. — Всички закони са създадени, за да ползват нисшите класи. Те имат условия да се издигнат до върха на обществения живот и имат безброй привилегии. Нещастните земевладелци като вуйчо ми и мен са единствените хора, които са потиснати!

Той се усмихваше щастливо, защото беше възхитен, че я вижда да разговаря.

— Когато опозная страната, тогава сигурно и политиката ще ме увлече — продължи Зара, обърната към херцога.

— Ние ще трябва да ви даваме уроци отначало, нали, Тристан, а след това вие ще станете един от водачите на нашата партия и ще имате салон като дамите от осемнадесети век, защото ние се нуждаем от една красива и млада жена, която да ни обедини.

— Не смяташ ли, вуйчо, че съм ви намерил точно такава съвършена жена! — извика лорд Танкред възторжено и вдигна чашата си, шепнейки на годеницата си: — Любима, моя свидна мечта, пия за твое здраве.

Но това беше прекалено за Зара! Той се увличаше твърде много в желанието си да играе естествено ролята си на влюбен годеник. Младата жена се обърна към него и му хвърли един поглед, пълен с гняв и презрение.

До херцога седеше Джими Денвърс, а до него Емили Гискар, която имаше за съсед от другата си страна лорд Колтшъст. Двамата млади споделяха впечатленията си полугласно.

— Слушай, Емили, не намираш ли, че тя е „знаменита“? — каза сър Джеймс. — У нея няма нищо английско. Тя ми напомня, как да се изразя, знаеш, че съм слаб по история и география… Е, добре, напомня ми жените от старата флорентинска епоха. Графинята има вид на жена, която е способна да забие кама в гърдите ми или да ми даде отрова, без да мигне даже.

— О, Джими, колко си ужасен! — извика Емили. — Не намирам, че има жестоко лице. Тя е само много особена, загадъчна и мрачна. Досега не се е усмихнала нито веднъж. Мислиш ли, че обича Тристан? Може би у чужденците е прието да изглеждат толкова студени.

В този — момент сър Джеймс Денвърс улови погледа, който Зара хвърли на годеника си заради наздравицата му.

— Гръм и мълния! — възкликна той, но веднага съобрази, че Емили не е видяла нищо и затова млъкна рязко.

— Права си, човек не може да разбере лесно чужденците — каза Джими и се загледа в чинията си.

„Този нещастен дявол Тристан ще има трънливо бъдеще — помисли си младият мъж. — И на мен се пада да му бъда шафер на сватбата, което е равносилно да предам най-добрия си приятел в лапите на една тигрица! По дяволите! Тя е толкова прекрасна, че си заслужава човек да бъде изяден от нея.“

Докато Франсис Маркрут приказваше със съседката си, лорд Колтшъст се обърна към лейди Етелрид:

— Намирам, че изборът на Тристан е достоен за поздравление. Как мислиш, Етелрид? Страхувам се само, че милейди — той погледна плахо жена си — няма да е на същото мнение. Тя изпитва една с нищо неоправдана антипатия към червенокосите жени, и твърди, че те имат опърничав характер. Надявам се, че нейното мнение няма да повлияе на леля ти Джейн.

— Леля Джейн си създава винаги мнение сама за себе си — каза лейди Етелрид. Тя се въздържа да изкаже собствените си впечатления от годеницата на Тристан.

Колкото повече продължаваше вечерята, толкова повече у нея нарастваше чувството, че всички са застанали, до кратера на някакъв вулкан. Лейди Етелрид не обичаше да се меси в чуждите работи, но тя гледаше на Тристан като на брат и затова започваше да се безпокои. Тя не можеше да вижда неговото лице, но забеляза погледа на Зара, който беше накарал Джими Денвърс да извика: „Гръм и мълния!“

Домакинът премина скоро от дълга към удоволствието и остави лейди Колтшъст да се забавлява с лорд Чарлс Монфичет. Разговорът се измести върху различните типове хора.

— Видовете не са дело на случайността — забеляза Франсис Маркрут. — Ако погледнем далеч назад, ще открием причините и условията, които са ги създали. В днешни дни хората почти не се замислят върху тези неща, лейди Етелрид — каза той. — Някога ние имахме велики учени, които изследваха нашия произход — като Дарвин например. Между германците има мнозина, които изучават атавизма на расите, но изобщо, даже мнозина образовани хора, са съвсем невежи по този въпрос, че някой си Джон и Мери или Пиер и Ивон ще имат същите инстинкти като братовчед ви лорд Танкред и като вас например! С каквито и индивиди да се борави, човек трябва да взима винаги под внимание групата, към която те принадлежат. В моменти на голямо вълнение, когато придобитият самоконтрол изчезне, всеки индивид постъпва по такъв начин, какъвто е естествен и характерен за групата, от която произлиза.

— Колко интересно! — каза лейди Етелрид. — Нека се вгледаме в хората, които седят около тази маса, и да определим към коя специална група принадлежи всеки един от нас.

— Повечето от вас са от една и съща група — каза той замислено. — Ако изключим мене и племенницата ми, навярно сър Джеймс Денвърс има най-смесена кръв в рода си.

— Да — каза лейди Етелрид и се засмя. — Бабата на Джими е била дъщеря на един манчестърски фабрикант. От нея той е наследил своя здрав разум. Страхувам се, че лорд Тристан и всички останали, освен лорд Колтшъст, не сме взели в рода си такава животворна струя от стотици години насам. Кажете ми сега какви са според вас характерните белези на нашия род.

— Едни от вас, които влизат в, така да я наречем, „горната половина“, са смели хора с възвишени чувства, със силни характери и душевно благородство, с добър вкус и благородни цели. Други, в „долната половина“, вървят към израждане на всички тези качества и доброто у тях се обръща в порок. Все пак едва ли у някой от вас може да се намери вулгарност или пък подлост.

— Да — съгласи се лейди Етелрид, — надявам се, че няма такива. Тогава според вашите теории излиза, че е несправедливо от наша страна да упрекваме шумното и самоуверено държане на лейди Дарууд и начина, по който тя се отнася към лорд Дарууд.

— Разбира се. Тя постъпва така само когато е развълнувана, защото тогава се връща към своята група. Когато е в състояние да се владее, тя играе отлично ролята си на английска маркиза. Хората от новосъздадените народи и раси имат това преимущество, че могат да играят успешно най-различни роли в живота. Това преимущество е резултат на ловкостта и силата, които са били необходими на първите създатели на новия народ, за да могат да живеят и при най-неблагоприятни условия. Ако нейният баща беше английски скотовъдец, а не чикагски цар на свинете, тя никога нямаше да може да играе ролята на маркиза. Англия не е нова страна. Тя не се нуждае от преструвки и не ги разбира. Затова тук не се създават типове като лейди Дарууд.

В този момент лейди Етелрид отново успя да види Зара. За миг тя беше замълчала и по лицето й се изписваше израз на безподобна гордост и презрение. Преди да си даде сметка какво казва, Етелрид възкликна:

— Вашата племенница прилича на императрица, една прекрасна гръцко-римска императрица!

Франсис Маркрут я изгледа косо със своите прозорливи очи. За момент той помисли, че тя е чула нещо за произхода на Зара, но след това се присмя сам на мисълта си. В такъв случай лейди Етелрид нямаше да го намекне, защото това не отговаряше на характерната за нейното съсловие сдържаност.

— Има известни причини, за да изглежда така — каза той. — Не мога да кажа нищо за качествата, които е наследила от баща си Морис Грей, въпреки че доколкото знам, той е бил от старо английско семейство, но от страна на майка си тя би могла да има страстите на един артист и гордостта на един Цезар. Зара е много интересен случай.

— Може ли да ми кажете нещо повече за нея? — попита лейди Етелрид срамежливо. — Така искрено желая те да са щастливи. Тристан има един от най-простите и най-благородни характери, които съм срещала. Страхувам се, че той ще я обича прекалено много.

— Защо казвате „страхувам се“?

Лейди Етелрид пламна, една лека, топла вълна се разля по нежното й лице и го разхубави. Тя не беше свикнала да говори за любовта с мъже.

— Защото една голяма любов е много могъщо, а понякога и много страшно нещо, ако не й се отвърне със същите размери. Простете ми за това, което ще кажа, но графиня Шулска не изглежда… да обича много Тристан.

Франсис Маркрут остана мълчалив известно време й след това се обърна и се вгледа сериозно право в очите й.

— Повярвайте ми — каза той, — аз нямаше да позволя на братовчед ви да се ожени за племенницата ми, ако не бях убеден, че това ще е за голямото щастие и на двамата. Ще ми обещаете ли нещо, лейди Етелрид? Искате ли да ми помогнете да не позволим на никого да се намеси между тях? За известно време само. Безразлично как ще се развият работите. Нека им дадем възможност сами да уредят всичко.

Като отговори, че се съгласява, Етелрид го погледна със същата сериозност, с каквато се беше обърнал и той към нея. Когато очите й срещнаха неговите, тя изпита странното чувство, че в нея избликва някаква нова, непозната досега струя, която можеше да се разрасне в буен поток.

В това време лейди Колтшъст, която виждаше с помощта на лорнета си само профила на Зара, споделяше впечатленията си от годеницата с лорд Чарлс Монфичет.

— Никак не я одобрявам, Чарлс. Или косата й е боядисана, или пък очите й са гримирани. Такава комбинация не е естествена, а ако действително е естествена, то аз я считам за магьосническа и неподходяща за нашия род.

— Охо, това е много силно казано, милейди! — забеляза лорд Чарлс. — Аз намирам, че тя е „най-вкаменяващата“ жена, която съм виждал.

Лейди Колтшъст намести лорнета си и го погледна.

— Не мога да понасям твоя прекалено модерен език, Чарлс, но вкаменяваща — в истинския смисъл на думата може да се употреби в случая. Тя наистина прилича на камък. Страхувам се, че с такава жена Тристан няма да може да разчита на голямо щастие и бедната Джейн няма да бъде сигурна, че името Танкред ще остане неопетнено от скандал.

Лорд Чарлс загуби търпение и й отговори доста рязко:

— По дяволите! По-скоро една скромна мишка ще опетни едно име, отколкото тази красота!

Преди няколко месеца една жена от семейството на лорд Колтшъст, която благородната лейди беше отгледала като свое дете и която беше съвсем безцветно и скучно същество, беше предизвикала голяма сензация в обществото със своя скандален развод.

Старата дама промени рязко разговора с един унищожителен поглед. За щастие точно тогава Зара стана от масата и дамите излязоха от трапезарията.