Елинор Глин
Защо Зара (24)

Глава XXIV

На другия ден времето не беше никак обещаващо, но въпреки това ловците, между които беше и Тристан, тръгнаха рано от замъка. След една весела закуска в голямата трапезария тези, които щяха да ходят на пикник, се събраха на съвет, за да решат какво да правят.

— Съвсем сигурно е, че ще вали — заяви Джими Денвърс. — Няма смисъл да ходим до „Линтън Хейтс“. Защо да не отидем в кулата Монфичет и да обядваме в големия й хол? Там поне сме сигурни, че няма да се намокрим.

— Прав си, Джими — съгласи се с него Рейвън, който заедно с лейди Анингфорд щеше да наглежда младите. — Моето ревматично рамо не обича влага, а освен това слушал съм, че ти и младият Били сте били първокласни готвачи.

— Тогава — намеси се лейди Бети възторжено — ние можем сами да си сготвим обяда! О, колко прекрасно ще бъде! Ще запалим огън в голямото огнище. Вуйчо Рейвън, ти си чудесен човек!

— Веднага ще отида да дам заповед да приготвят всичко — заяви лейди Етелрид весело. — Джими, поздравявам те за идеята!

Към дванадесет часа всичко беше уредено. Още от вечерта беше решено, че мистър Маркрут ще отиде на лов с херцога и с останалите по-сериозни мъже, но рано сутринта хитрият финансист изпрати една бележка до херцога, с която молеше да го извинят, че няма да може да изпълни обещанието си. Той пишеше, че всеки момент очаква много важна телеграма, отнасяща се до турския заем, на която трябвало да отговори със специално писмо. След като изказваше големите си съжаления, банкерът беше прибавил закачливо, че домакинът му не бива да забравя, че в края на краищата той е само един беден човек, който трябва непрекъснато да работи!

Като прочете това, херцогът се усмихна, сравнявайки мислено собственото си богатство с несметните милиони на гостенина си.

По такъв начин точно преди дванадесет, когато компанията на младите беше готова да тръгне за излета, Франсис Маркрут, който беше написал писмото си и го беше изпратил вече за Лондон, срещна случайно лейди Етелрид в една стая, в която беше сигурен, че ще я намери, и след като изказа учудването си, че не са тръгнали още, помоли я да му разреши да се присъедини към тях.

— И аз съм отличен готвач — уверяваше той след малко останалите. — Ако ме вземете, ще имате голяма полза от мен.

Всички посрещнаха тази декларация с весел смях и тръгнаха шумно.

Ако младата лейди можеше да прочете важното писмо за турския заем, тя щеше да види, че то съдържаше едно бързо напомняне на издателство Бъмпс да изпълни още до вечерта една поръчка от няколко превъзходно подвързани книги!

Младите дами бяха изявили желание да не бъдат придружавани от никакви слуги през време на излета. Те искаха да вършат цялата работа и даже бяха решили сами да запалят огъня. Джими и лейди Бети щяха да карат малката количка с понито, в която щяха да натоварят храната. Единственото нещо, което оставиха на слугите, беше да занесат в кулата предварително прибори и съдове и да приготвят дърва за огъня.

Всички бяха много весели и жените изглеждаха прекрасни в късите си поли от груб вълнен плат.

Зара вървеше напред, придружавана от лорд Елтертън. Тя се чувствуваше като малко дете, което отиваше на някакво непознато досега забавление.

Сутринта, преди да тръгне, Тристан й беше изпратил една бележка, която съдържаше само няколко реда:

„Помолихте ме да ви осведомявам за нашите навици и обичаи. Затова ще ви кажа, че за излета ще направите добре да облечете един по-спортен костюм и по-груби обувки с дебели подметки.

Танкред“

Не се беше подписал с „Тристан“.

Докато четеше бележката, някакъв странен трепет премина през тялото й. Младата жена се осведоми веднага дали съпругът й е в стаята си, но научи, че е тръгнал вече. Тя щеше да закусва по-късно с излетниците. Значи няма да го види през целия ден и онази ужасна жена, с която той беше така интимен, ще го има само за себе си!

Тези мисли се породиха съвсем несъзнателно в главата й, но след миг, раздразнена от самата себе си, тя побърза да ги изгони. Какво я интересуваха нея постъпките на мъжа й? И все пак, когато тръгнаха от замъка, тя имаше силно желание да завали дъжд, за да не могат петте дами, които щяха да се присъединят към ловците в два часа, да отидат до чифлика, където си бяха дали среща! Защото сутринта, точно когато влизаше в салона, където се бяха събрали някои от жените, тя чу лейди Хайфорд да казва високо на мисис Херкурт: „Да, наистина, ние смятаме да свършим спора днес следобед. Милият Тристан! Сигурно сутринта ще му се види много дълга, но затова пък следобед ще имаме много време, за да сме насаме.“ След като беше изрекла това, тя се обърна и като че ли едва тогава забеляза присъствието на Зара и веднага доби много смутен вид.

Но за нейно голямо съжаление, нито един мускул от лицето на младоженката не трепна, въпреки че Зара се питаше с гняв и недоумение коя е тази жена, каква е била на Тристан и каква му е сега.

Лорд Елтертън се беше влюбил вече в новата лейди Танкред. Той беше един от онези истински кавалери, които придружават навсякъде дамите и робски им услужват. Подобно на Франсис Маркрут, и той владееше рядкото изкуство да борави с най-различни женски характери и темпераменти и беше много горд с това си умение. Наистина лорд Елтертън беше посветил по-гол ямата част от живота си само на това. Неговият метод беше да си служи с извънредна нежност и съчувствие. Според него имаше толкова много груби мъже, че човек сигурно щеше да спечели, ако не бъде като тях. Освен това той считаше, че известно време след женитбата почти всички жени започват да гледат на мъжете си като на животни! Досега този му метод не беше пропадал и с най-верните съпруги. Въпреки че лейди Танкред беше женена само от една седмица, галантният лорд се надяваше да я привлече някак към себе си. Още от пръв поглед той беше забелязал, че между нея и Тристан не съществува никаква пламенна любов и намираше, че ще е много интересно да флиртува с една младоженка! Той делеше жените на четири групи: съвсем невъзможни, упорити, срамежливи и дръзки. За невъзможните той не хабеше даже усилията си. За упоритите си служеше с един много хитър начин, като гъделичкаше тяхното въображение и угаждаше на капризите им. Към срамежливите беше нежен и се държеше малко покровителствено, а към дръзките беше леко безразличен, но винаги внимателен.

Лорд Елтертън не беше сигурен още към коя група да причисли Зара, може би към втората. Той си признаваше чистосърдечно, че досега не беше срещал жена като нея. Нейните прекрасни очи го караха да изтръпва и всеки път, когато се спираха върху него, сърцето му преставаше да бие. Затова младият мъж се обърна към нея извънредно нежно и внимателно.

— Вие сте отскоро в Англия, нали, лейди Танкред? Лесно е да се познае, защото сте извънредно елегантна. А как добре говорите английски! Без никакъв акцент. Просто съвършено. Сигурно сте започнали да го учите още от детство.

— Баща ми беше англичанин — каза Зара, като излезе от обичайната си въздържаност, подмамена от симпатията, която се долавяше в гласа му. — До тринадесетгодишната си възраст говорех непрекъснато английски, а след това само по някой път. Намирам, че е един приятен език.

— Сигурно говорите много други? — продължи лорд Елтертън с възхищение.

— Да, четири-пет. Много лесно се учи, когато човек пътува постоянно. Освен това някои езици си приличат извънредно много. Руският е най-труден от всички.

— Колко сте способна!

— Съвсем не, но винаги съм имала време да чета много…

Зара се спря изведнъж. Тя не беше свикнала да дава сведения за себе си на никого.

Лорд Елтертън забеляза спирането и реши да опита друга тактика.

— Аз бях голям ленивец и останах съвсем невеж — каза, той. — Бяхме съученици с Тристан в Итън и минавахме за най-мързеливите. Все пак той завърши бляскаво в Оксфорд, а аз постъпих веднага в армията.

Зара изгаряше от желание да го разпитва за Тристан. Досега тя не беше чула даже, че той е бил в Оксфорд! Изведнъж пред очите й изпъкна цялата извънредно смешна картина на нейната женитба. Тя се беше продала с една сделка, без да задава никакви въпроси, на когото и да е. Тя беше решила да презира цялото семейство на съпруга си и да се държи съвсем хладно, а ето че сега всичките й намерения се осуетяваха едно по едно. Младата жена все още не допускаше нито за момент, че започва да се влюбва. Във всеки случай това щеше да бъде съвсем безсмислено сега, когато той показваше с всичко, че е съвсем равнодушен към нея. Тази мисъл я накара да се възмути, още повече че първата вечер се беше осмелил да се преструва, че я обича! Да, с известна много слаба разлика, всички мъже бяха еднакви. Те не бяха достойни за доверие и една жена трябва винаги да внимава да не им открие нито частица от истинските си чувства.

Младата жена се беше унесла в тези си мисли и вървеше мълчаливо. Лорд Елтертън я наблюдаваше и чувствуваше как все по-силно го привлича непостижимото. Той виждаше съвсем ясно, че тя е забравила даже присъствието му и вместо това да го отчае, събуди у него още по-силно желание да я спечели.

— Бих искал да знам за какво мислехте? — каза той тихо и отстрани внимателно от пътя й един клон.

Зара се сепна. Тя наистина го беше забравила!

— Мислех си — каза младата жена и се спря, мъчейки се да измисли някаква лъжа, но не успя. Обърка се, пламна и след като се поколеба, заяви рязко: — Мислех си дали е възможно да се намери човек, на когото можеш да вярваш.

Лорд Елтертън я погледна изненадано. Каква странна жена!

— Да — каза той. — Вие можете да ми вярвате, когато ви казвам, че досега никоя жена не ме е привличала така силно.

— О, колкото за това! — прекъсна го тя презрително. — Господи, колко често съм го чувала!

Младият мъж съвсем не очакваше този отговор. В думите й нямаше празно самохвалство, както би било, ако Лаура Хайфорд го беше казала. В тях се долавяше само безкрайна умора от нещо много банално и отегчително. Той трябваше да бъде по-внимателен.

— Да, напълно ви разбирам — каза той съчувствено. — Сигурно сте отегчена от любовта на мъжете.

— Никога не съм видяла мъжка любов. Въобще познават ли мъжете любовта? — попита тя, но не с горчивина, а с искрено любопитство.

„Какво е правил Тристан досега? — помисли си лорд Елтертън. — Ето вече цяла седмица, откакто е женен за това божествено създание, и то задава един такъв въпрос съвсем чистосърдечно.“ Доколкото му беше известно, Тристан не беше глупак. Тук имаше някаква загадка, но каквато и да е тя, той ще извлече само полза от нея. И опитният донжуан продължи да се отнася много внимателно с младата жена, стараейки се незабелязано да я утешава и успокоява. По такъв начин Зара пристигна на определеното място, доволна от разходката и от събеседника си.

Кулата Монфичет беше единствената останка от стария замък, разрушен през времето на Кромуел. Тя представляваше една обширна зала или нещо като голям хол. Дълги години сградата беше стояла без покрив и едва бащата на херцога я беше покрил, за да запази рядко красивото огнище с колосални размери. Помещението беше постлано с плочки и имаше едно издигнато място като платформа, на което са се хранели. Останалата част от постройката беше истинска развалина. През реставрацията замъкът бил отново построен, но много по-навътре в парка.

Лейди Етелрид беше събрала в тази огромна зала най-различни стари и тежки дъбови мебели. Като ученичка, пък и досега тя даваше много често тук летни забави и танци, защото наоколо имаше просторни зелени поляни.

Освен това едва ли можеше да се намери по-хубаво място за пикник през един дъждовен ден.

Буен огън гореше вече в огнището, чиято пепел никога не се чистеше.

„Как всички се забавляват!“ — помисли си Зара. Младата жена беше седнала на една дървена пейка и наблюдаваше как всеки подобно на пчела бързаше да свърши поверената му работа. Рейвън и тя бяха направили една салата и сега седяха и наблюдаваха другите.

Джими Денвърс беше навил ръкавите на ризата си и изпълняваше старателно ролята си на главен готвач. Той и Били бяха донесли нарочно паунови пера, които забодоха като опашка на един голям бут шунка. Те заявиха, че това представлява паун и обясниха, че през средните векове благородниците не са давали празненства без паун, без глиганска глава и без опечен на ръжен вол!

Изведнъж Зара си спомни за своя последен пикник с Мимо и Мирко в мансардата на Невил Стрийт, когато бедното дете беше носило книжната шапка и се беше радвало така много на новите чаени чаши с розови цветчета. Рейвън, който я наблюдаваше внимателно, се учуди защо тази весела сцена помрачи лицето на красивата младоженка.

„Как щеше да се радва мама на всичко това — помисли си Зара. — Тя беше така весела, така жизнерадостна и колко много обичаше подобни забавления! А татко! Той е познавал всички тези хора, които са били от неговата среда, и въпреки това е държал затворена дивната си млада жена, самотна в мрачния замък в Прага. О, колко жестоки са мъжете!“

Младата жена виждаше за пръв път вуйчо си Франсис в съвсем нова светлина. Той помагаше на лейди Етелрид да наредят масата и беше весел като юноша. Ще бъде ли и тя някога щастлива? Ще се освободи ли най-после от вечните си грижи и страхове? Печалното изражение, което се беше изписало по лицето й, се замени от някакво мрачно раздразнение и бунт против съдбата.

— Кралица Ан — обърна се Рейвън към лейди Анингфорд, когато седнаха да обядват. — Има нещо, което измъчва и гнети онази млада жена. В продължение на десет минути тя страдаше адски и даже забрави, че аз седя до нея и се мъча да разговаряме. Ти и Етелрид имате доста добри сърца. Не можете ли да откриете какво я мъчи и да я утешите?