Ерик Лустбадер
Черният кинжал (8) (Част I)

Шеста глава
Вашингтон / Ийст Хамптън / Токио

— От всичко на този свят най-много мразя лицемерието! — отсече запасният генерал Хамптън Конрад.

Изглеждаше като човека от рекламния плакат за събиране на доброволци в армията — едър мъжага с квадратна челюст и загоряло лице, от което се излъчваше решителност. Сивата му коса беше подстригана по устава, в сивите му очи имаше точно толкова синьо, колкото беше необходимо, за да изглежда привлекателен и едновременно с това опасен. Но разсъжденията му нямаха нищо общо с прямотата на военните. С това се обясняваше, че едва достигнал чин бригаден генерал, той беше принуден да премине в запаса, десетина години по-рано от офицерите с подобен ранг. Но „Хам“^[1] Конрад не беше обикновен офицер от кариерата, нищо свързано с него не можеше да бъде наречено нормално…

Беше роден и израснал в Хартфорд, щата Кънектикът, един от седемте сина на Торнбърг Конрад Трети — човекът, превърнал Хартфорд в застрахователна столица на Щатите. Прякорът си получи от по-големите братя, които изпитваха истински ужас от огромните му, тежки като медицинска топка юмруци.

Торнбърг Конрад Трети направи всичко възможно (а то никак не беше малко) неговите наследници да получат добър старт в живота. Така Хам се озова във военната академия „Уест Пойнт“, която завърши с пълно отличие. Постъпили в най-престижните университети по Източното крайбрежие, братята открито му се присмиваха. Торнбърг Конрад Трети запази неутралитет, убеден, че Хам ще съумее да се справи със ситуацията, при това, без да разкрива чувствата, които вълнуват душата му. Той се гордееше с Хам, защото младежът си беше поставил ясна цел и правеше всичко възможно да я осъществи. А фактът, че тази цел съвпадаше с убежденията на баща му, само засилваше чувството на гордост у стария Конрад.

Специалността на Хам беше военната тактика. Веднага след дипломирането си получи назначение в СВКВ — Съвета на военното командване във Виетнам, който по онова време (март 1965 година) беше под командването на генерал Уилям Уестморленд. СВКВ планираше всички мащабни операции във Виетнамската война. В продължение на четири успешни, но едновременно с това нелеки години, Хам живя в Сайгон и околностите му. В този период от време беше повишен в звание три пъти и това се дължеше на брилянтно подготвените планове за операции, при които врагът понасяше тежки загуби.

След завръщането му в родината Торнбърг настоя да го включи в пълен курс по изучаване на японски, а шест месеца по-късно прибегна до здравите си връзки със старите момчета във Вашингтон и Хам получи добър пост в щаба на далекоизточното военно разузнаване със седалище в Токио. Там талантът му получи пълно поле за изява, точно според очакванията на Торнбърг. Острият ум и блестящите качества на военен стратег позволиха на Хам да подготвя по най-добър начин своите подчинени за действия в необичайната среда на Далечния изток.

С течение на времето, той започна да си дава сметка, че постът му се превръща в пречка. Военната униформа го отличаваше от тълпата и ограничаваше действията му, тъй като японците не криеха антипатията си към американските офицери. В допълнение на това му пречеше и отношението към хората — любезен, внимателен и винаги готов да предложи мъдър съвет, Хам си създаде репутация, която далеч надхвърляше ограничената общност на военните. Подготвен отлично от своя баща, той обаче не беше човек, който дълго може да търпи препятствия в кариерата си. Доста месеци размишляваше какво трябва да се направи.

С баща си се срещна в Уайкики по време на една от редките си отпуски на Хаванските острови. Обкръжени от великолепните плажове и шепнещите от лекия ветрец кокосови палми, под които лежаха загорели блондинки с фосфоресциращи бикини, Торнбърг Конрад III и Хам се заеха да прекрояват света според собствените си виждания. Възрастният магнат имаше нужда от свой човек в Япония и това трябваше да бъде Хам, защото Конрад, както винаги, държеше да остане в сянка.

Десет дни по-късно Хам се върна в Токио и планът започна да действа. Един безупречен, изпипан с военна прецизност план, който носеше гениалността на Хам и в който нищо не беше оставено на случайността.

Началниците му бяха във възторг, още по-топло го посрещнаха правителствените служители във Вашингтон. За вторите това не беше чудно, просто защото по-голямата част от тях бяха същите добри стари момчета, с които Торнбърг беше ходил на училище и поддържаше дългогодишни връзки. Те харесваха Хам, но едновременно с това и го уважаваха — нещо, което беше далеч по-важно. Той им напомняше за стария Конрад, когото също харесваха и уважаваха и с когото си бяха разменяли взаимноизгодни услуги години наред.

Тези хора слушаха думите на Хам и предвкусваха изгодата от плана на Конрад. Приличаха на змии, заковали хипнотизиращ поглед върху беззащитна полска мишка. Бяха единодушни в мнението си, че Хам е човекът, който им трябва. Заемащ подходящ пост, в подходящо време… Гласът им се чу, където трябва, и не след дълго Хам беше отзован във Вашингтон, а там премина в запаса след съответната блестяща церемония. Този ден нямаше да забрави никога. Медали покриваха гърдите на парадната му униформа и единственото нещо, за което съжаляваше, беше, че нито един от тях не беше заслужен в преки бойни операции срещу врага.

Преминаването в запаса обаче съвсем не означаваше пенсиониране. На практика Хам просто смени господарите, като същевременно успя да направи гигантска крачка към върха на пирамидата — там, където се дърпаха конците на властта. А до целта, която Торнбърг Конрад III беше поставил пред своя способен син, оставаха още няколко крачки — също така важни и решителни…

Без връзки и влияние ти никога няма да бъдеш щастлив, каза му Торнбърг Конрад III, когато момчето навърши дванадесет години. Догодина ще бъдеш мъж, ще се заемеш с Древните култури и ще ми бъдеш под око… Ръката на стария магнат легна върху главата на момчето. Припомняйки си този момент, Хам имаше чувството, че баща му се е държал като архиепископ, а не като милиардер, който иска да осигури бъдещето на сина си. Трябва да работиш така, че да се гордея с теб. Трябва да прославяш името Конрад…

И Хам, като древен рицар, се зае с усърдие за тази сложна задача.

После дойде времето, когато баща и син решиха да обединят своите сили. За Хам това беше великолепен шанс, а съвместните им планове — наистина брилянтни. Ключът към разрухата на съвременна Япония се оказа примамливо прост. Главно защото беше в ръцете на арогантния и жаден за власт японец Наохару Нишитцу.

Когато Южи Шиан получи достатъчно улики срещу Нишитцу, той ще започне публично разследване, което неминуемо ще се превърне в безкръвен преврат. За този процес ще спомогне вроденото чувство за чест у японците, които, въпреки богатството и влиянието, свързващо ги с Нишитцу, несъмнено ще изберат достойното оттегляне. Тогава, по подобие на Русия и Източна Европа, в Япония ще задухат ветровете на промяната. Това ще доведе до изграждането на нови държавни структури, които ще бъдат далеч по-приемливи за Запада и най-вече за Съединените щати. Японското общество ще се изгражда от консуматори, а не от спестители, в него ще доминират млади хора, лишени от обременеността на последната война. Хора, които несъмнено ще предпочитат прагматизма на съвременния живот и ще се съобразяват с правилата на международния бизнес — такива, каквито ги коват в САЩ.

— Лицемерието е проклятие за цивилизацията — повтори още веднъж Хам и захапа хамбургера, който по негово лично убеждение беше най-добрият в цялата област Колумбия. Заведението се държеше от чернокожи, по тротоарите отвън рядко можеше да се види бял човек. Намираха се в негърското гето на Вашингтон — район, който избягваха дори патрулните коли на полицията. На Хам обаче не му пукаше. И Вашингтон, подобно на всички големи градове в Щатите, представляваше една метрополия с невероятна концентрация на бедност и разкош. С единствената разлика, че тук пропастта между имащите и нямащите се вижда доста по-ясно. А най-привлекателната част от плана на Торнбърг предвиждаше радикални промени в обществото. Толкова радикални, че в тях се разкриваха известни шансове дори и за нямащите…

Хам презираше имащите с техните префинени маниери, тесногръди разбирания и страстта им към протоколно поведение. Предпочиташе грубите и неприкрити емоции на обикновените хора, които бяха истински отдушник след непрекъснатата въртележка в омагьосания триъгълник на богатите — Джорджтаун, Капитолийския хълм и Шеви Чейс. Грубостта има предимството да е истинска емоция, останала недокосната от двуличието. Точно това искаше да изрази в започналия преди известно време монолог.

— Лицемерието е симптом, чрез който се открива болестта на всички презадоволени общества — продължи той. — Той е предупредителен сигнал за наличието на здравни проблеми, които изискват незабавно лечение… Нещо като лошия дъх и кървенето на венците… — Здравите му зъби потънаха дълбоко в сочното месо.

— Като говорим за това, се сетих, че Одри Симънс ще дойде точно в три и половина — промърмори Джейсън Йошида и облиза разтопеното сирене, покапало по пръстите му.

Чашата с ванилова кока-кола изчезна в огромната лапа на Хам, половината от съдържанието й се оказа в устата му след една-единствена глътка.

— Съпругата на сенатора Симънс, нали? — попита той и доволно премлясна.

— Да — кимна Джейсън Йошида, премести големия залък хамбургер със сирене към дясната си буза и добави: — Предполагам, че ще иска да ти благодари за помощта, която оказа на сина й…

— Децата на богатите са по-скоро продукт на родителските пари, отколкото на биологията — рече Хам и избърса устните си със салфетка. После направи знак да му донесат от сладките кифлички на тезгяха и се обърна към човека зад него: — Надявам се, че си сварил поне един галон от най-доброто черно кафе, синко. Защото имам чувството, че сам мога да го изпия…

За изненада и облекчение на Хам госпожа Одри Симънс се държеше съвсем човешки, в поведението й нямаше дори следа от лицемерието на влиятелния й съпруг. Но проблемът й съвсем не представляваше изненада. Синчето й Тони имаше съмнителна компания, бягаше от училище и вземаше наркотици. Или, според определението на сенатора Симънс по телефона, беше „голяма болка в задника“.

— Страшно съм ви благодарна — каза майката. — Тони изглежда съвсем наред, предполагам, че и Лелънд ще бъде доволен…

— Не съм го направил за Лелънд, а за Тони — отвърна Хам.

— Но какво точно направихте?

Хам стана и се приближи до прозореца. Градинарят старателно подрязваше розовите храсти в градината. Дали и той си хапва хамбургери в гетото, запита се Хам. За разлика от повечето си колеги, Хам не държеше прозорците на офиса му да гледат към Белия дом. Но това не пречеше на репутацията му, дори напротив — много хора в града бяха убедени, че именно в този офис се вземат важните решения. Иначе помещението не беше нищо особено — стандартна държавна канцелария с висок таван, външни кабели по стените и грозни мебели, която положително не беше ремонтирана от дните след края на Втората световна война. На една от стените имаше фотопортрет на сегашния президент, срещу него — репродукция на маслен портрет на Теди Рузвелт. В ъгъла боята се беше напукала.

Общо взето Хам повече харесваше другия си офис, разположен на улица „К“. Но там се отбиваше рядко, макар офисът да представляваше удобен апартамент, разположен в сградата на една от най-престижните юридически фирми в града. На етажа му имаше само още един наемател, известен юрист с определени интереси в международния бизнес, главно с Япония. Каква ирония на съдбата, въздъхна в себе си Хам.

Официално помещението на улица „К“ се държеше от кантората „Ленфант & Ленфант“, създадена от Брозиан Ленфант — широко известен и уважаван бивш сенатор от Луизиана, притежател на огромно състояние. Той не можа да изкара целия си мандат в Сената заради тежък инфаркт и след лечението се оттегли от политическия живот. Днес беше дал името си назаем на Хам Конрад, а в допълнение, поне веднъж седмично, присъстваше и физически в офисите на фирмата.

Джейсън Йошида, получил американско поданство с помощта на Хам, днес беше държавен служител със сравнително високия коефициент ГС-14 и привидно се водеше към Министерството на отбраната. Но на практика рядко напускаше офиса на улица „К“ и ръководеше дейността на фирмата със забележителна ефикасност.

— Знаете ли, госпожо Симънс… — въздъхна Хам и се отдалечи от прозореца. — Децата понякога имат нужда да видят параметрите на своето поведение… А чрез тях и грешките си.

— Параметрите?

Очите му се спряха върху съпругата на сенатора. Беше руса, със стандартната хубост на повечето вашингтонски съпруги. Което гарантираше, че бъкел не разбира от педагогика и отглеждане на деца… Модното костюмче й стоеше отлично, по мнението на Хам сенаторът се беше изръсил за него най-малко две хиляди долара. Въздъхна и започна да говори, надеждата да бъде разбран беше съвсем плаха:

— Ако детето почувства, че няма ограничения, че му се позволява всичко, то несъзнателно иска да разбере докъде се простират границите на свободата му… И върши това, госпожо Симънс, не защото е упорито и своенравно, а защото подсъзнателно има нужда от ограничения, от твърди като скала непристъпни граници, които очертават неговия свят… От „Да, това е позволено“ и „Не, това е забранено“ — параметрите, от които всяко дете черпи своята сигурност.

Одри Симънс стана на крака.

— Е, добре… Мога да кажа само едно — с Тони вие извършихте истинско чудо! — протегна сухата си ръка с безупречен маникюр и добави: — Съпругът ми ще влезе във връзка с вас и…

— Няма нужда — махна с ръка Хам. — Кажете му, че ще се обадя, ако възникне подобна необходимост… — тръгна да я изпрати до вратата, на лицето му се появи любезна усмивка: — Но вие ми се обадете, ако имате нови проблеми с Тони…

— А ако нямам? — рязко се обърна Одри Симънс и гърдите й почти се опряха в гърдите на Хам, който вървеше зад нея. Брадичката й се вирна по онзи особен начин, с който жените показват, че са склонни към авантюра. — Не само мъжът ми може да изрази своето одобрение от уменията ви…

Колко ли е отегчена тази жена, за да се предлага по този начин, помисли си Хам. Бащата на Тони е лицемер, а майка му — курва. Горкото момче!

Побутна госпожа Симънс към вратата, промърморвайки любезни и едновременно с това хладни прощални слова.

Секунда по-късно в офиса се появи Джейсън Йошида.

— Това какво беше? — затръшна вратата зад гърба си той. — Общественополезна дейност или бизнес?

— За японец си страшно циничен, знаеш… — въздъхна Хам.

— Бях японец, сега вече съм американец.

— Извинявай — вдигна ръка Хам и се отпусна зад бюрото си. — Във всеки случай си едно цинично копеле и нищо повече!

— От града е — отвърна с непроницаемо лице Йошида. — Във въздуха му има нещо много особено…

— Може и да е във водата — изръмжа Хам. — Във всеки случай хлапето на Симънс е далеч по-свястно от родителите си и положително ще стане достоен човек…

— В замяна на това, ако се наложи, ние ще можем да разчитаме на баща му — подхвърли Йошида.

— Ще се наложи, разбира се — каза Хам. — Законопроектът, предложен от Комисията по международна търговия, ще бъде внесен в пленарната зала всеки момент. Драстичното съкращение на вноса, което се предвижда в него, положително ще предизвика ответната реакция на Япония. На практика това ще означава икономическа война — нещо, за което синдикалните лидери мечтаят от години! И какво мислиш, че ще стане, когато започнат да излизат от строя най-сложните и мощни компютърни системи на правителството, включително и тези, на които разчитаме за отбраната? Ще търсим под дърво и камък чиповете, които се произвеждат само в Япония!

— Ще се погрижим да не стигаме чак до там — поклати глава Йошида.

— Тъй, тъй — промърмори Хам, кръстоса ръце на тила и загледа действията на чернокожия градинар зад прозореца. Изпита остро чувство на завист от непосредствените му контакти с природата. — Но има опасност и да закъснеем… Чу ли за сенатора Дъркинг? Тази сутрин го открили умрял в леглото. Поредицата от смъртни случаи на сенатори, всички до един от лобито на Торнбърг, започва да става обезпокоително стабилна…

— Според патологичните заключения всички са в резултат на нещастни случаи или естествени причини — добави Йошида. — Което означава, че не можем да разчитаме на помощ от страна на полицията.

— Естествено — кимна Хам. — Не е работа на полицията да разглежда случаите в политическа светлина. Но ние знаем, че всички мъртви сенатори бяха против законопроекта. А кой идва на тяхно място? Според моята информация това са все хора на профсъюзите, които положително ще гласуват „за“…

Йошида направи малка пауза, после смени темата.

— Уредих връщането на Шипли на старата му длъжност в Министерството на отбраната — рече. — Но трябва да помислим и за някакво повишение… Справи се изключително добре със задачата да бутне Улф Матсън в пропастта, зейнала след смъртта на Моравия.

Очите на Хам гледаха как над розовите храсти ляга дълбока сянка и зеленикавите им стебла стават черни.

— Разбира се, защо не — промърмори той. — Ще помисля за нещо подходящо.

Усетил нещо особено в интонацията на Йошида, Хам рязко се завъртя заедно със стола си.

— Я кажи какво те човърка отвътре!

— Не съм много сигурен — поклати глава Йошида. — Но имам чувството, че нещо не е наред. Отначало бях сигурен, че баща ти е планирал всичко до последния детайл. Но после започнаха да мрат сенатори, някой видя сметката на Лорънс Моравия, а баща ти настоява да натикаме в миша дупка онова ченге Матсън… На практика обаче не знаем дори дали Моравия е проговорил, преди да умре…

— Това няма значение — отвърна Хам. — Нали използвахме Шипли като предпазна стена? Моравия не се е срещал нито с нас, нито с някой от твоите информатори, положително няма представа за нашето участие в операцията.

С характерната си праволинейност Йошида подмина тези думи без коментар и невъзмутимо продължи да развива тезата си:

— Заложихме Шипли на правилното място, той направи необходимото, за да ангажира Матсън. Дотук всичко е в строго съответствие със заповедите на баща ти. Същевременно ние правим всичко необходимо да държим Матсън под око, за да сме сигурни, че ще потъне в същата яма, която вече беше погълнала Моравия. В резултат получаваме желанието му на всяка цена да се докопа до някаква зашеметяваща японска художничка, вероятно защото й е харесал задника. След което някой го хвърля през капандурата на един безличен нюйоркски жилищен блок…

— Виж какво, Йош — въздъхна Хам, без да обръща внимание на тирадата на японеца, — такъв беше планът на баща ми и доколкото разбирам, той все още е в ход. Предстои ни японската част от операцията.

— Но тя може да се осъществи само защото държим нещата под контрол и разчитаме на собствени сили в Япония — изтъкна Йошида. — Знаеш ли, може би старецът нещо бърка… Казвам може би… Ще се съгласиш, че подобно нещо не е изключено за човек на неговите години. Имам предвид случая с Матсън. Защо баща ти настоява да използваме за заместник на Моравия именно него? И то при положение, че аз разполагам с отлично подготвен агент в Токио. От тоя Матсън направо тръпки ме побиват. Той е вълк единак, при това пълен аматьор. Сигурен ли е някой, че ще бъде дисциплиниран? Бъди честен и кажи дали му вярваш… — Йошида поклати глава: — Той е главният дестабилизиращ фактор в операцията. Защо трябва да включваме в нея един толкова опасен човек?

— Вече разговаряхме по този въпрос — изръмжа Хам. — Матсън е професионален детектив и само той може да се оправи в бъркотията, оставена от Моравия. Според мен баща ми е разбрал, че включването на Моравия беше грешка. Той е убеден, че само Матсън притежава достатъчно качества, за да проникне в „Забранените мечти“ и тайната организация на Наохару Нишитцу. А от това, което прочетох в досието му, аз също съм склонен да мисля така… Все пак твоето възражение ще бъде взето под внимание, Йош.

— Това не е възражение — отвърна Йошида и замълча. Изчака веждите на Хам да се повдигнат в знак на нетърпение и едва тогава добави: — И това, подобно на лошия дъх и кървящите венци, също е признак за някакво заболяване. При това заболяване, което трябва да бъде моментално излекувано, иначе цялата операция ще бъде заплашена от провал.

 

 

Улф с изненада откри, че в болничната стая го очаква Стийви Пауърс, сестрата на Аманда. Пак тя беше осигурила присъствието на най-добрия неврохирург на вашингтонската болница „Уолтър Рийд“ по време на тричасовата операция, от която току-що излизаше. Беше пожелала да се увери, че дълбоките прорезни рани на лявото бедро и лявата му ръка няма да донесат усложнения. По щастливо стечение на обстоятелствата полетът му през капандурата беше свършил върху огромна старомодна спалня с дебели матраци и купища непотребни дрехи отгоре, които смекчиха значително силата на удара.

— Прекарваш голяма част от времето си тук — каза на Стийви той. — Какво стана с пациентите ти?

— Взех си малко отпуска — направи опит да се усмихне тя. Кройката на костюмчето й от Карл Лагерфелд подчертаваше пищните форми на тялото й по наистина безукорен начин. — В сегашното си състояние едва ли бих могла да се занимавам с психическите проблеми на другите… Мортън не одобрява това, разбира се. Според него трябва да потъна в работа до гуша, но аз си знам по-добре… — Улф тъкмо започна да мисли, че това е част от играта на професионалния психотерапевт, когато на лицето й се появи тъжна усмивка, а думите й прозвучаха безкрайно топло и искрено: — Както и да е… Харесва ми да съм тук, при теб… Така се чувствам най-близо до Аманда…

Думите й, кой знае защо, предизвикаха обратен ефект в душата на Улф. За пръв път усети тежестта на самотата, часовете и дните в болницата наистина му се сториха непоносими. Посетиха го всичките му подчинени, водени, разбира се, от Боби Конърс. Единствен Ричардс Кавалера не се появи. Улф попита за него и лицето на Боби изведнъж потъмня.

— Виж какво — рече, — всички знаем за сбиването ви…

— Не беше сбиване — раздразнено отвърна Улф. — Просто бяхме на различни мнения…

— Добре, нека да говорим за нещо друго — тръсна глава Конърс. — Старши патологът каза да ти предам, че в началото на другата седмица може би ще има нещо за теб…

— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна Улф. — Кажи сега какво става.

Боби изглеждаше истински притеснен.

— Лейтенанте, говори се, че здравата си натиснал Кавалера…

Нещо в гласа му накара Улф да вдигне глава:

— И?

— Че искаш да го прогониш от „Прилепите“ защото е черен…

— Глупости!

— Знам — кимна Боби. — Но Бретхард едва ли ще е на същото мнение…

— Господи, какъв глупак! — гневно възкликна Улф. Но Бретхард съвсем не беше глупак и той отлично го знаеше.

— Имало е много свидетели, лейтенанте — добави Боби. — А Бретхард не е пропуснал да ги обработи един по един…

— По-добре да обработи Кавалера! — изръмжа Улф. — Нещата бяха между нас двамата!

Боби стана от стола и пристъпи към мръсния прозорец.

— Кавалера и зъб не обелва за инцидента. Само каза, че няма никакво намерение да напуска „Прилепите“.

— Искаш да кажеш, че оставя тази идиотска расистка версия сама да набере сила?

— Натам вървят нещата — въздъхна Боби и се обърна с лице към леглото. — Взе си два дни неплатен отпуск, Бретхард лично му разписа молбата…

Улф затвори очи. Без съмнение Кавалера обикаляше района си да събира пари, за да отърве брат си от лихварите акули. Вече съжаляваше, че онази вечер в „Ла Ментира“ не му даде необходимата сума от джоба си.

— Боби — тежко въздъхна той. — Искам да ми съобщиш, като се появи… Ако звънне по телефона, кажи му, че искам да говоря с него за… Всъщност не, просто му кажи да дойде да си поговорим…

Твърдо реши да му даде парите, стига Ричард наистина да се появи. Разбира се, това беше в разрез с правилника — точно както и действията на подчинения му в района. Двамата с Аманда често бяха обсъждали тази тема. Всъщност за какво са мъжките общности? Нали именно за да нарушават правилниците или да измислят нови? И в двата случая мъжете го вършеха с желание, особено когато са принудени да спазват неясните и объркани правила, които обществото нарича закони… За мнозина законите бяха нещо смътно и неопределено, нямаха никаква представа за корозивното им въздействие. Но имаше и хора, за които нарушаването на законите си беше удоволствие от най-чиста проба…

След три дни го изписаха от болницата. Уикендът се сливаше с някакви празници и се събираха четири дни почивка. Стийви го покани да гостува в къщата й в Ийст Хамптън.

— Моля те, кажи, че ще дойдеш — каза му тя. — Отчаяно се нуждая от почивка, но просто не мога да бъда сама… — На лицето й се появи бледа усмивка: — Добрите стари психоаналитици също попадат в графата на напрегнатите професии и понякога рискуват да прегорят…

Просторната къща, издигаща се на брега на езерото Джорджина, беше мрачна дори по пладне. В замяна на това беше изпълнена със странни шумове — скърцане на старо дърво, потракване на медните улуци, драскането на дърветата по первазите на прозорците, покрити с патината на времето.

По неизвестни причини вятърът никога не успяваше да раздвижи спокойните води на езерото, но в замяна на това присъствието му около къщата — сгушена сред дебелите стволове на канадските ели — беше повече от осезаемо. Източната страна на имота беше маркирана от великолепен жив плет, зад който цъфтяха рододендрони и нежни азалии. Съседните имения не даваха признаци на живот, но Стийви и съпругът й поддържаха близки отношения с техните собственици — всички без изключение благородници със синя кръв и безупречни маниери.

През прозореца се виждаха спокойните води на езерото Джорджина, блеснали като разтопен метал под ярките слънчеви лъчи. Цветът им беше неуловим като щрих от четката на гениален художник. В него се загатваше нещо неродено, нещо, което прилича на неоформена идея…

В съзнанието на Улф се роди една фантастична представа и той й повярва с готовност, която то учуди. Помисли си, че в недрата на езерото се крие някаква тайна, родена от сливането на природните сили някаква скрита форма на живот дълбоко под водата, сред назъбените скали… Съвременният човек не е в състояние да я приеме и разбере — така, както не разбира душевните импулси на хората, създали преди векове фетишизираните вещи, изпълващи салоните на новите благородници от сорта на Стийви и Мортън…

Стийви притежаваше богата колекция от ръчно изработени фигурки на животни, хора и свръхестествени същества. Беше започнала да я събира още от годините на пубертета, без да държи на материала или стила. В резултат днес имаше стотици и хиляди фигурки от всички части на света — Мексико, Хондурас, Тибет, Гватемала, Перу, Хаити, Мадагаскар, Шри Лаика, Тайланд, Бутан, Занзибар… Улф ги разглеждаше с нескрит интерес, присъствието им в стаите на този огромен дом му напомняше за нещо близко и познато, за Песента на живота, която и до днес чуваше от устата на Белия лък…

Събуди се замаян и с пресъхнало гърло. Споменът за неотдавнашния кошмар беше жив в съзнанието му. Отново беше летял през широката капандура, сред ледената пелена на строшени стъкла, отново чу гръмовния трясък от падащото си тяло… Но сънят му не беше свързан нито с жестоката битка на покрива, нито със самото му падане… Какво беше сънувал? Мъртви и вкочанени тела, огън в леда, в… Избърса потното си чело и направи опит да си спомни.

Беше спал почти до обед. Стийви седеше в дневната и прелистваше папка с документи — вероятно досието на някой пациент. Остави я настрана в момента, в който го зърна на прага.

Навън вятърът продължаваше вечната си песен, клоните на канадските ели драскаха по стъклата и навяваха мрачни мисли за Отвъдното. Някъде сигурно трябва да има и слънце, помисли си Улф. Но то сигурно е над водите на езерото, далеч от мрачните стени на този дом.

— Как се чувстваш?

— Добре — отвърна Улф и раздвижи мускулите на лявата си ръка. — Малко съм вдървен, но това е от спането… — сви рамене и добави: — Май работата започва да ми липсва…

— Това е добър признак — рече Стийви. — Макар че лично на мен никак не ми се ще да те пускам на работа…

Той пристъпи напред и затвори вратата.

— Какво казва Мортън за моето присъствие тук?

— Мортън е във Вашингтон — отвърна тя и ненужно оправи гънката на една от възглавничките край себе си. — А когато Мортън е във Вашингтон, за него останалият свят престава да съществува.

Ръката й потъна в средата на възглавничката, бялата, по мъжки вталена риза, направи съблазнителна гънка около едрите й гърди. Тук, в провинцията, тя очевидно не държеше толкова стриктно на безупречния си външен вид. Задоволяваше се с чифт джинси и някоя риза или пуловер. Общото впечатление беше зашеметяващо — сякаш благородничката със синя кръв Стийви Пауърс си беше останала там, в просторния апартамент на Парк авеню.

— А той често отскача до Вашингтон, нали?

Стийви отмести очи и се надигна:

— Тук ме хваща клаустрофобията. Над езерото грее слънце, да идем да се поразходим…

Навлякоха по едно яке и се спуснаха към брега. Неподвижната вода мътно проблясваше под лъчите на слънцето. За началото на март времето беше доста топло и никой от двамата не дръпна ципа на якето си. Вървяха мълчаливо по брега, Улф внимателно подбираше по-големи камъни за болния си крак. Накуцването му почти изчезна, а Стийви имаше чувството, че този човек оздравява с всяка изминала минута. Улф наистина притежаваше забележителна способност за възстановяване.

Езерото беше като живо същество, задрямало в очакване на пролетта. Стийви натика ръце в джобовете на якето си и сви рамене, макар вятърът да беше напълно стихнал.

Изправен на крачка от нея, Улф беше сигурен, че тя все още мисли за забележката му относно пътуванията на Мортън до Вашингтон.

— Дори на Аманда пробутвах измислиците за щастливия си живот с Мортън — промълви изведнъж тя. — Което беше пълна глупост, защото така се лиших от единствения човек, с когото бих могла да споделям…

Хвърли му кратък поглед, въздухът напусна гърдите й с тънко свистене.

— Е, добре, ще бъда брутално откровена. Мортън си има забавление във Вашингтон… Страхувам се, че въпросната особа е доста по-млада от мен, аташе във френското посолство… — Лицето й придоби замислен израз, очите й се насочиха към стъпките, които краката и бяха оставили върху влажната земя… — Странно! Не мога да си представя, че говоря на глас по този въпрос! Би трябвало да съм потънала в земята от срам! Бракът ми с Мортън е образец в очите на всички наши познати, тази репутация помага на кариерата и на двамата… Адски трудно е да си признаеш, а камо ли да го кажеш на глас, че всъщност нямаш какво да противопоставиш на младостта…

По-късно, по време на обяда с превъзходното задушено по андалуски, което беше приготвила, Стийви отново проговори:

— Странно, но имам чувството, че ти си като една от тези ритуални статуетки, с които съм напълнила къщата — загадъчен и извънземен…

Той посегна и взе една от фигурките в ръка, дланта му сякаш пламна от фонтана на ярките цветове.

— За извънземни ли ги мислиш?

— А не са ли? — тръсна глава Стийви.

— В известен смисъл са по-близки до света, който обитаваме — сви рамене Улф. — Далеч по-близки от нас…

Тя подпря брадичката си с юмрук.

— Разкажи ми по-подробно…

— Аха, сега разбирам защо настояваше да дойда тук — усмихна се Улф. — Искала си да направиш дисекция на психиката ми!

Тя моментално долови сериозността зад шеговитите му думи, но въпреки това се разсмя:

— О, не! Това не е вярно! — очите й обаче останаха сведени към чинията. Сякаш там се криеше бъдещето… После главата и се повдигна, тъмните й очи се забиха в неговите: — Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че те доведох тук от остро чувство за вина?

— Разбира се — кимна Улф и окуражително й се усмихна. — Това е напълно естествено. Аманда винаги твърдеше, че… — задави се и млъкна, зъбите му отчаяно проскърцаха. Господи, Аманда! С усилие на волята задържа сълзите под клепачите си.

Стийви стана и се зае да разчиства масата.

— Знаеш ли… Противно на това, което може би си мислиш, невинаги е лесно да имаш сестра… Ние с Аманда имахме своите битки… Особено по отношение на Мортън… И тя се оказа права… — Постави на масата продълговата чиния с лимонов пай, макар да беше сигурна, че никой от двамата няма да го опита. Просто спазваше отдавна установени традиции — след основното ястие трябва да се поднесе десерт… Това вероятно й даваше чувство за сигурност. — Винаги се състезавахме… Обзалагам се, че не познаваш тази част от характера й, просто защото тя беше щастлива с професията си… Но когато бяхме деца, всяка от нас се стремеше да победи, често дори се наранявахме… Дълбоко се наранявахме.

Постави чинийки и чашки, напълни ги с кафе. Седна на мястото си толкова рязко, че кафето в чашките се разплиска. Лицето й потъна в дланите.

— По дяволите! Обещах си да не правя това! Няма никакъв смисъл да се връщам в миналото, да споделям детските ни тайни… Особено пък с теб, човека, който за малко не изгуби живота си, за да я спаси! — несъзнателно придърпа френския шал върху раменете си и въздъхна: — Но всичко е дяволски несправедливо!

— И двамата имахме да й кажем толкова много неща, нали?

Стийви вече не криеше сълзите си. Раменете й бяха приведени, самоувереността беше отстъпила място на пълната беззащитност. Улф разбра, че постепенно е бил отведен отвъд блестящата фасада и сега стои срещу истинската Стийви Пауърс — жената с провален брак и неизяснени отношения с родната си сестра, жената, която изпитва силни съмнения по отношение на себе си като човек…

Тя първа наруши проточилото се мълчание.

— Радвам се, че имах възможност да се погрижа за теб… Да бъда полезна на някого… — Светлината идваше иззад гърба й, чертите на лицето й тънеха в мрак. За момент му се стори, че в профила й има нещо болезнено познато и душата му се сви. Съзнанието му се изпълни със смътни видения, сякаш остатъци от неясен сън. Очите на дядо му, странно превръщащи се в очите на Шика… После видя дългите здрави бедра на японката, предизвикателно изскочилия напред таз, в ушите му отекнаха възбудените й стонове…

— Знаеш ли, Улф… Бях свикнала да мисля, че Аманда има нужда от мен и това ме караше да се чувствам добре. Но сега, макар и късно, откривам една проста истина: тя е имала нужда от мен точно толкова, колкото и аз от нея!

Той тръсна глава, за да прогони образа на Шика от съзнанието си.

— Ще спиш ли довечера?

— Не — въздъхна тя. — Но ти си тук и няма да ми бъде толкова трудно… Чувствам присъствието ти в къщата и това е достатъчно. Имам клечката, за която се хваща всеки удавник.

 

 

— Според мен имаш дяволски късмет, защото Джейсън Йошида ти е верен — каза Торнбърг Конрад III. — Оставен без контрол, този човек може да бъде много опасен! От опит зная, че никога не трябва да имаме доверие на японците.

— Йош е различен — отвърна Хам Конрад. В общи линии той споделяше недоверието на баща си по отношение на японците. Защото знаеше, че за тях добра сделка е тази, която им дава възможност да правят каквото си поискат. Но Йош многократно беше доказал своята лоялност. — Много му беше трудно да си признае, че вече се чувства повече американец, отколкото японец…

Намираха се на борда на „Инфлуънс II“ — великолепната двадесет и пет метрова яхта на Торнбърг, чиято палуба беше изцяло облицована с тиково дърво. Бяха пуснали котва на любимото място на стария — далеч от плажовете на залива Чесапийк, но все пак достатъчно близо до брега. Денят беше мек и приятен, слънцето набираше сила от отражението си в блестящата водна повърхност и подсещаше за приближаването на пролетта. На масата между двамата имаше храна в изобилие. Върху покривката бяха струпани черупките на половин дузина едри раци от Мериленд, с които Хам току-що се беше справил, до тях бяха наредени малки пластмасови чинийки със сос тартар, кетчуп, горчица, картофена салата и люти чушлета. В една голяма чиния имаше тънко нарязано студено месо, от което Хам се беше заел да си прави сандвич.

— Дяволски трудно е да прецениш тези проклети японци — повтори Торнбърг. Беше облечен в синьо-бял моряшки костюм, който му стоеше отлично. Висок и внушителен, със стегнато тяло и загоряло лице, той приличаше на Гари Купър в най-добрите му години… — Живял съм сред тях, както и ти… Затова ти казвам да не се заблуждаваш. Никога не си мисли, че притежаваш по-висш мозък и лесно ще отгатнеш какви са скритите им намерения… Това е безкрайно опасно!

Хам мълчеше и търпеливо чакаше. Именно търпението по отношение на баща му го различаваше от поведението на останалите му братя, които го виждаха рядко и отдавна бяха решили, че старецът е готов за музея и няма защо да се вслушват в думите му. Но Хам добре виждаше това, което правеше Торнбърг Конрад III, едно наистина рядко творение на природата. Неговата желязна логика, брилянтният му ум и великолепна тактика го бяха превърнали в една от най-опасните акули в морето на деловия живот. Макар да имаше свои собствени и твърдо установени морални догми, Хам често се улавяше, че мечтае да бъде като баща си.

— Достатъчно е да вземем за пример нашите приятели Южи Шиан и Наохару Нишитцу — продължи най-сетне Торнбърг. — И да направим една проста и ясна сметка — едно и едно е равно на нула. Само тогава можем да продължим своята малка игра, без да се чувстваме застрашени…

Малка игра, въздъхна вътрешно Хам. Нашата малка игра ще накара такъв икономически гигант като Япония да рухне на колене, а заедно с това ще изтрие от лицето на земята доста опасно богати и могъщи радикали като Наохару Нишитцу!

— Да, сър — кимна той. Наричаше баща си „сър“ още от деветгодишна възраст — когато го изпратиха в подготвително училище. И нито веднъж не беше пропуснал това почтително обръщение.

Торнбърг помълча, очите му с интерес следяха действията на Хам над масата.

— Що се отнася до мен — продължи след известно време той, — процъфтяването на организацията „Черният кинжал“, придружено от насочването на огромни финансови ресурси в ръцете на Нишитцу през последните години, изисква бързи и решителни действия по посока на нейното унищожение. Ти се съгласи с мен, същото сториха президентът и военните… Особено много им хареса планът ми да проникнем в различните групировки и да ги накараме да се самоунищожат…

— И двамата знаем, че когато се стигне до директен сблъсък с врага, плановете неминуемо се променят, сър… В моя случай стана така, че Джейсън Йошида пое нещата в свои ръце и се превърна в централна фигура.

— Не на мен тия, синко! — изръмжа Торнбърг. — Някой е разбрал, че именно ние стоим зад Моравия и стремежа му да проникне в „Забранените мечти“ — проклетия клуб на крайните консерватори в Токио! Ние знаем, че „Забранените мечти“ е щабът на „Тошин Куро Косай“. Моравия беше започнал да събира улики срещу Нишитцу и тези улики щяха да бъдат могъщо оръжие в ръцете на Южи Шиан. Освен това благодарение на него научихме доста неща за агентите на „Черният кинжал“, проникнали в различни международни корпорации. Няма никакво съмнение, че противникът действа на високи обороти и ако не вземем съответните мерки, скоро ще се окажем оплетени в мрежата му. Появата на Моравия им създаде главоболия и те побързаха да го отстранят.

Все пак не сме събрали достатъчно улики, за да докажем връзката на Нишитцу с крайно консервативните сили, терористите и членовете на „Черният кинжал“. Липсва ни и подробна информация за бъдещите планове на организацията… — Устните на Торнбърг гнусливо се свиха, сякаш изведнъж се беше отвратил от изобилната храна на масата. — А тя продължава да действа… Доказателство за това е опитът да бъде премахнат единственият човек, който би могъл да проникне в „Забранените мечти“ след отстраняването на Моравия…

— Матсън.

— Точно така, Улф Матсън. Шипли — нашият човек в Пентагона, свърши отлична работа при вербуването му.

Хам налапа последните остатъци от сандвича с пуйка и горгонзола, който си беше приготвил, ръцете му механично започнаха да правят нов…

— Искам да си поговорим за този човек — въздъхна той. — Врагът се добра до него и според мен трябва да помислим за подмяна…

— Няма да стане! — отсече Торнбърг. — Трябва да ти кажа само едно за нашия приятел Матсън — на света едва ли има по-добър детектив от него. Притежава необикновена интуитивност, която, комбинирана с упоритата целеустременост на булдог, го прави наистина уникален.

— Но Йошида има готов агент, който вече е на терена — възрази Хам. — Освен това трябва да посоча, че до този момент не сме получили нищо конкретно от Матсън, сър… Ако не броим някакви фантасмагории, според които Моравия изглеждал по-млад отвътре, отколкото отвън… А това, дори да е вярно, няма нищо общо с нашите цели и задачи.

 

 

— Синко, ти просто не познаваш Улф Матсън както го познавам аз — въздъхна Торнбърг. — Трябва да го видиш по време на акция, за да го оцениш. Бъди спокоен, изборът ми е правилен. Кажи сега какво друго ми носиш…

Хам покорно изостави въпроса с Матсън, но вътре в себе си продължаваше да се колебае. Колкото повече мислеше върху думите на Йош, толкова по-сигурен ставаше в правотата им. Матсън беше опасен тип, дори още по-лошо — напълно непредвидим. Баща му очевидно пропускаше да отбележи този факт…

— О, щях да забравя — промърмори той и бръкна в джоба си. — Директорът Бретхард най-сетне успял да направи сравнително сносна фотография на оная смахната японска художничка, която Матсън е разследвал малко преди да го хвърлят през капандурата… — Подаде плика на баща си и добави: — Мисля, че това няма да ни донесе кой знае какво. Според Йош…

— Показвал ли си я на някого, синко? — прекъсна го Торнбърг.

Хам поклати глава.

— Печатът на Бретхард е цял, не виждаш ли?

Торнбърг сведе поглед към плика, през който беше прокарано шнурче с личния печат на Бретхард. Изсумтя и го отвори с помощта на един нож, пръстите му измъкнаха черно-бялата снимка. Известно време се взираше в лицето на младата жена, после въздъхна и остави снимката настрана. Очите му се насочиха към Хам, който си приготвяше поредния сандвич — този път с говеждо месо и швейцарско сирене.

— Господи, сине! — удивено поклати глава той. — Имаш апетит колкото целия Седми флот!

Хам се ухили и посегна към маринованите лукчета пред себе си.

— От морския въздух е, сър… Действа директно върху стомашните ми сокове!

— Лъжеш! — отвърна Торнбърг и на устните, му се появи бегла усмивка. — Винаги си лапал като хамалин! Майка ти казваше, че си прекалено активно дете, но аз знаех друго — ти просто си един ненаситник… — от гърдите му се откъсна презрително сумтене: — Жени! Въобразяват си, че всичко знаят, особено когато става въпрос за отглеждането на деца. Но това са пълни глупости! — Очите му примижаха под косите лъчи на слънцето, палецът му се стрелна към задната част на яхтата, където лежеше гола русокоса красавица, решила да се възползва от слънцето въпреки хладния въздух. — Защо, мислиш, се ожених за тази? Защото пет пари не дава за евентуално потомство. Родена е да върши онова, от което кипва кръвта на всеки нормален мъж. И го върши добре — отново изсумтя, пръстът му докосна съблазнителните руладини от рачета. — Храна! Напоследък нямам никакъв апетит…

Торнбърг Конрад III скоро щеше да навърши осемдесет, но, както сам постоянно изтъкваше, духът му продължаваше да бъде млад. На практика и тялото му не напомняше с нищо за тази преклонна възраст.

— Ако реша, като нищо мога да й направя едно дете! — похвали се той, забеляза смаяното изражение на сина си и избухна в смях. — Винаги си праволинеен, Хам. Мислиш за работата и за нищо друго… Радвам се, че все още съм в състояние да те шокирам. Така имам чувството, че продължавам да съм в крак с времето…

Преди три години Торнбърг се премести да живее в огромното си планинско имение във Вирджиния, малко по-късно се ожени за тая мадама Тифани, която Хам тайничко прекръсти на „Статуетката от Тифани“. Здрасти, аз се казвам Тифани, а ти? В главата му прозвуча острият й, лишен от всякаква разумна мисъл глас. Името й наистина беше Тифани и това беше доста добра шега, особено когато към него се прибави и фамилията Конрад…

Веднъж, здравата наквасен е ирландско уиски „Гленливет“ (единствения алкохол, който употребяваше), старият започна да откровеничи: От време на време ме хваща яд, че не го вдигам като някога и вече не съм толкова твърд… Но, от друга страна, съм твърд точно там, където трябва! На кого му пука, че понякога се полюшвам от напорите на вятъра, след като съм преживял десетки урагани?

В това беше дяволски прав, призна пред себе си Хам. Торнбърг не познаваше поражението, беше успял да надхитри и победи всички свои врагове. Трябва да направиш всичко, което е нужно за победата! — сподели при друг случай той, отново пиян до козирката. — Правиш го и точка! Нищо друго няма значение! Нито жените, които идват и си отиват в живота ти, нито проклетите деца, които те предават заедно с узряването си и започват да вършат хиляди глупости!

Хам си спомни мрачното есенно утро, в което баща му го заведе в Пентагона. Току-що се беше прибрал от Виетнам, на ревера му висяха куп медали. Предположи, че старецът иска да се поизфука с него.

По ирония на съдбата се озоваха в същия кабинет, в който години по-късно щеше да се нанесе лично той и щеше да се заеме с гениалния план на Конрад III за унищожаването на японската икономика.

Хам беше дълбоко впечатлен, а дори и малко объркан от авторитета на баща си сред военните. На срещата присъстваха само старши офицери, включително командващите различните родове войски. И никакви цивилни. Хам споделяше убеждението, че всички цивилни (а това означаваше всички хора извън системата на армията) са подозрителни и предизвикват, меко казано, недоверие. Докато военните са един затворен и благословен мъжки клуб, в който, както при масоните, всичко се върши на честна дума и си остава между членовете му.

Живо си спомняше вицеадмирала, който се обяви против предложението на Торнбърг за създаване на специална комисия, която да одобрява предварително нуждата от превъоръжаване на различните родове войски. Баща му направи това предложение по простата причина, че беше успял да закупи и слее четири малки оръжейни компании, в които обаче научноизследователската дейност беше на изключително високо ниво. В резултат разполагаше с няколко принципно нови оръжейни системи, които трябваше да бъдат въведени на въоръжение.

Вицеадмиралът, очевидно уплашен от големите правомощия на бъдещата комисия, започна да излага своите контрааргументи, които в общи линии се свеждаха до твърдението, че централизацията ще ликвидира конкурентното начало и ще направи търговете между оръжейните компании напълно излишни.

Приковал вниманието на всички присъстващи, включително и на собствения си син, Торнбърг Конрад III се зае да анализира фактите и данните от последното десетилетие, илюстрирайки с многобройни примери неефективността на действащата система. Посочи, начините, по които министерството орязва всякаква творческа инициатива в предлаганите проекти, тромавото им въвеждане в производството, съпътствано от огромни загуби. И всичко това заради Бог знае откъде появилия се стремеж към икономии, към приемане на проектите с най-занижени цени. После показа как предложената от него система ще отстрани пропуските и ще избегне разпиляването на финансови средства.

Говореше умно и убедително, аудиторията просто нямаше как да не приеме доводите му. Торнбърг беше сигурен в успеха, но въпреки това доведе плана си до край — представи сина си на присъстващите, предложи им кратка анотация за дейността му във Виетнам, след което го помоли да сподели непосредствените си впечатления от приложението на старата система за въоръжение при бойни условия.

Документалният разказ на Хам, станал свидетел както на неефективността на отделните оръжия, така и на редица погрешни решения от тактическо естество, беше съкрушителен и безпощаден. Всички присъстващи си дадоха сметка за стотиците и хиляди излишни жертви, които САЩ бяха дали по време на виетнамската война:

Да, въздъхна в себе си той, наблюдавайки как баща му внимателно облизва пръстите си. Този човек не знае какво е поражение, никога не е позволявал да му се пречи… Безскрупулен и жесток като акула, той действително имаше нужда от разумен човек край себе си. И този човек беше самият Хам.

Торнбърг извади дълга пура от дървена кутия с красив сребърен обков, помириса я, потърка я между пръстите си и с нежелание я остави настрана.

— Много хора ме считат за аморален тип — промълви той, отново прибягвайки до стряскащия навик да чете мислите на събеседниците си. — Но какво знаят те за морала? Мнението на болшинството от нас се формира предимно от собственото ни невежество… — Очите му се заковаха върху лицето на Хам: — Ще ти призная нещо, което едва ли бих споделил с някой друг — аз си имам свой личен морален кодекс. И смея да твърдя, че той е далеч по-добър от общоприетите норми, макар да се гради върху съвсем различни параметри. Избрах едно твърде опасно море, в него малцина дръзват да плуват… За това беше необходим кураж и доста голяма доза лудост… При това само за да оцелея… А за да просперирам, Бог ми е свидетел, бяха необходими доста повече качества!

— Разбирам, сър.

— Естествено, че разбираш — кимна Торнбърг. — Винаги си бил добър ученик. Освен това си се родил с едно безкрайно полезно качество — да не позволяваш на никого да те води за носа… — Хам знаеше, че старецът намеква за брат му Джей, който провали блестящата си юридическа кариера заради глупостта да се влюби в жената на партньора си. — Мъже, които разсъждават с топките си, не са никакви мъже! — отсече Торнбърг. — Те просто плачат да им се случи нещастие!

— И двамата бихме могли да помогнем на Джей, сър…

Торнбърг очевидно не обърна внимание на думите му. Извърнал се в стола си, той гледаше как Тифани маже красивото си като скулптура тяло с дебел пласт крем.

— Господ още не се е отвърнал от мен — промърмори той. — Само като я гледам как разтърква гърдите си, и започва да ми става! Погледни какви великолепни зърна! — Потърка брадичката си и добави: — Ех, тая пуста твърдост! Само заради нея понякога ми се иска отново да съм млад!

— От какво се оплакваш? — учуди се Хам. — Изглеждаш достатъчно млад, за да не те вземат за баща й…

— Има още много да учиш за живота, синко — тежко се извърна Торнбърг… — Познавам различни хора от всички слоеве на обществото… И признавам, че това ми дава едно несправедливо предимство пред теб…

Хам наостри уши, гледката с великолепните гърди на Тифани бързо се изпари от съзнанието му.

Доволен, че не е нужно да напомня на сина си кога трябва да внимава, Торнбърг се облегна назад и преплете пръсти на корема си.

— Убийството на Моравия доказва, че „Черният кинжал“ е притиснат от липсата на време. Това означава, че и ние сме в същото положение. — Показалецът му, дълъг и съвършено прав, се насочи в гърдите на Хам. — Често става така, че изборът на времето решава всичко, синко. Сбъркаш ли тук, дори и най-гениалният план е обречен на провал. Прекосяването на потока в подходящо време решава дали ще си напръскаш крачолите, или ще подгизнеш чак до топките…

Очите на Торнбърг Конрад III се плъзнаха по вълните на залива, сред които смело си проправяше път малка лодка с издуто платно.

— Изпитвам искрено възхищение към ветроходците, но все пак предпочитам плавателен съд, който мога да управлявам. Който ще те отведе там, където поискаш, и най-главното — когато поискаш. Това е една голяма житейска мъдрост. — Торнбърг обичаше да прибягва до житейски мъдрости и рядко ги спестяваше на синовете си, независимо от факта, че момчетата отдавна се бяха превърнали в самостоятелни мъже. — Хм… един неодушевен предмет, една лодка, която се подчинява на твоята воля, означава много… Кара те за миг да забравиш възрастта, която в крайна сметка те предава точно така, както го правят жените и децата ти… — Очите му се спряха върху отрупаната с храна маса, гледаха я така, сякаш не разбираха как се е появила там. — Напредването на възрастта създава благоприятни възможности за хора като моята млада съпруга… — По лицето му пробяга бегла гримаса: — Има нещо парадоксално във факта, че колкото повече остаряваш, толкова повече ти се иска… По дяволите, сине! Но само ти можеш да ми повярваш, че и в този момент аз искам повече, отколкото мога да получа!

От ръчния му часовник се разнесе мелодичен звън.

— По дяволите! — отново изруга Торнбърг и започна да се надига. — Време за хапчето, ще ме извиниш за момент…

Хам проследи с поглед как високата фигура на баща му се спуска по стълбичката към кабините. Мекият ветрец разроши косата му, после утихна. Сам на палубата, в компанията на божественото тяло на Тифани, чиято гледка галеше сетивата му, той бавно потъна в спомени. В съзнанието му изплува денят, в който навърши тринадесет. Торнбърг го изненада с появата си в пансиона, поговори с възпитателите и след час вече летяха към Африка за едноседмично сафари. В онези години под сафари все още се разбираше истински лов, а не просто фотографска експедиция. Никога нямаше да забрави лъва с огромна като древен щит грива, който изскочи от храстите само на няколко метра от Торнбърг.

Появата му беше толкова неочаквана, че дори опитните ловци, които бяха наели за водачи, останаха като заковани по местата си. Но Торнбърг не изгуби самообладание. Имаше време да вдигне пушката си едва до бедрото, оттам изстреля шест куршума в бърза последователност. Лъвът беше улучен още с първите два, но продължи атаката си. А Торнбърг хладнокръвно продължаваше да стреля.

В ушите на Хам все още беше жив трясъкът на тежкото тяло, повалило се на една страна сред храсталаците, най-сетне отстъпило пред унищожителната мощ на куршумите 416-и калибър, с които беше заредена пушката на Торнбърг. От това тяло се разнасяше остра, почти нетърпима миризма, ноздрите на баща му помръднаха и жадно започнаха да я попиват. Изправил се над трупа на хищника, Торнбърг бавно се обърна към сина си: Жалко, много жалко… Този звяр заслужава моето уважение много повече от майка ти…

Оставил Хам на палубата, Торнбърг забърза към каютата си, разположена точно под кабината за управление. Затвори вратата след себе си, за миг се облегна на нея и затвори очи. Сърцето болезнено блъскаше в гърдите му.

След няколко минути дойде на себе си, обърна се и бавно пристъпи към дъното на кабината, облицовано изцяло в тиково дърво. Натисна скрит между дъските бутон и стената се разтвори. В нишата имаше ултрамодерна комуникационна система, функционираща независимо от системата за управление, разположена в капитанската рубка. Под нея имаше желязно чекмедже със сложна секретна ключалка.

Торнбърг извади ключ и издърпа чекмеджето. Отвътре измъкна спринцовка за еднократна употреба, чиято игла потопи в шишенце е безцветна течност. Натисна буталцето да изкара въздуха, после нави крачола на панталона си, напипа една вена и заби иглата в нея.

Отпусна се на леглото и се заслуша в бавния ритъм на сърцето си. Дълго време главата му беше празна, лишена от мисли и чувства. После започна да идва на себе си.

Първата му мисъл беше свързана с Улф Матсън и смайващите новини, които беше споделил с Шипли. С Моравия се беше случило нещо странно и естественият процес на стареенето беше започнал да върви в обратна посока!

Жалко, че точно сега го бяха убили, въздъхна в себе си Торнбърг. Не беше справедливо. Изобщо не се вълнуваше от факта, че той също беше планирал отстраняването на Моравия, но само след провеждането на срещата, която така и не се осъществи… Как иначе би въвел в операцията и Матсън, при това, без да се разкрие? Но врагът беше успял да разконспирира Моравия по-рано от очакваното и веднага го отстрани. Дали бяха измъкна ли нещо от него? Едва ли, поклати глава Торнбърг. По тялото на Моравия нямаше никакви следи от изтезания.

Промяната в организма му беше дело на Оракула, в това Торнбърг беше абсолютно сигурен. Едновременно с това буквално се влудяваше от мисълта, че се докосва до нещо необичайно, но не може да проумее какво точно е то. Трябва да научи повече, трябва! Нишитцу и „Черният кинжал“ отчаяно се стремят да докопат Оракула. Защо? Нямаше отговор на този въпрос, но вътре в душата си усещаше, че получат ли Оракула, враговете му ще разполагат с всичко, което им е необходимо. Затова трябва да бъдат изпреварени, затова Оракула трябва да бъде в негови ръце! Единственият начин да постигне това, беше да даде на Матсън пълна свобода на действие. Ако на този свят има човек, който може да се докопа до Оракула, това може да бъде само Улф Матсън!

Обърна се към малкия, вграден в стената сейф. Отвори вратичката, разрови купчината бумаги и измъкна снимка, очевидно направена от аматьор. Сложи я редом с фотографията на японката, направена от разстояние от хората на Бретхард. На неговата снимка жената, която наричаше себе си творец, беше явно по-млада, почти момиче. Същевременно беше извън съмнение, че и върху двете фотографии е запечатана една и съща личност. Торнбърг усети как сърцето му ликуващо ускорява ритъма си. Матсън беше напипал нишката, сега не му оставаше нищо друго, освен да проникне в светая светих на врага!

Всичко вървеше гладко и според предварителните планове, въздъхна в себе си той и радостната възбуда бързо започна да го напуска. А после Моравия беше убит. Това влизаше в плановете на Торнбърг и Хам, но за всичко, свързано с Оракула, Моравия беше длъжен да докладва лично на него…

Торнбърг не беше от хората, които могат да хранят фалшиви илюзии. Беше му ясно, че Моравия е убит заради нещо, което беше открил по време на последната си визита в „Забранените мечти“. И това нещо нямаше връзка с „Тошин Куро Косай“, а пряко с Оракула. Малко преди, да бъде убит, той беше съумял да изпрати на Торнбърг последния си шифрован факс, който гласеше:

СРЕЩНАХ СЕ С ОРАКУЛА. НАЛОЖИТЕЛНО Е ДА ДОКЛАДВАМ ЛИЧНО.

Очевидно Моравия беше открил нещо изключително важно, иначе едва ли би рискувал да поиска лична среща.

Какво иска да постигне Южи Шиан? Торнбърг трябваше да разбере това, просто защото Оракула беше негово творение. Шиан беше нещо далеч по-голямо от президент на водещ японски концерн — беше блестящ учен и технократ от най-чиста проба. Торнбърг имаше връзки в МИТИ — отново благодарение на вездесъщите стари момчета във Вашингтон. В продължение на десетилетия беше работил заедно с днешни висши чиновници на могъщото японско ведомство, повечето от тях му дължаха много, дори живота си. Защото като член на Окупационните власти след войната Торнбърг Конрад беше направил много за тези хора, включително действия, които ги бяха спасили от военния трибунал… Именно от тях знаеше, че Южи Шиан работи върху проект, чиято успешна реализация ще доведе до драстични промени в световния икономически ред и ще осигури на Япония вековно господство в света. Дълбоко обезпокоителен беше фактът, че Моравия е видял Оракула е очите си. До този момент Торнбърг вярваше, че години делят Шиан от крайния успех. Срещнах се с Оракула! Малко преди да бъде убит, Моравия беше успял да му достави два факта от първостепенно значение: че Оракула действително представлява някаква форма на изкуствен разум и че той вече действа… А Торнбърг беше получил и доказателство за една от чудотворните му способности — Оракула можеше да превръща старците в младежи!

 

 

Късно през нощта лампите продължаваха да светят, а нафтовото отопление ръмжеше в мазето като огромен звяр. Улф току-що се беше изкъпал и гол до кръста подсушаваше косата си. Стийви надникна да го види. След вечеря почти не бяха разговаряли, тя беше необикновено спокойна. Улф отново изпадна в особеното, сякаш безвъздушно състояние на спомените. В главата му се смесваха картини от детството му в Елк Бейсин и апартамента на Шика на Шеста улица-Изток. Даваше си сметка, че ограниченията на времето бяха отлетели някъде надалеч. Това състояние дядо му наричаше „извисяване“.

Стийви се изправи на прага. Светлината падаше изотзад и превръщаше фигурата й в бронзова статуя. Ритуалните статуетки грееха с ярките си примитивни цветове, разпределени в странни групички. Беше облечена с джинсите от обяд, но на мястото на ризата имаше пуловер с къс ръкав и дълбоко изрязано деколте.

— Исках да ти кажа нещо за Аманда…

Той захвърли хавлията и рязко се обърна.

— Стийви, не трябва да правиш това! Аз не съм изповедник!

Тя объркано поклати глава, миглите и запърхаха. Очевидно се бореше със сълзите.

— Не беше никак… — наложи се да преглътне, за да овладее силата на емоциите си. — Играех ролята на буфер между Мортън и Аманда, а това изискваше огромен запас от душевни сили… Те не можеха да се понасят… Когато се налагаше да бъдем заедно, подготовката беше истински кошмар.

Превръщаха живота ми в ад, всеки ме засипваше с упреци и оплаквания от другия… Какво можех да направя? С всички сили се стараех да поддържам някакво равновесие, но… — Ръцете й рязко притиснаха стомаха: — Лошо ми е, ще повърна…

Лицето й беше бяло като сняг. Улф я накара да седне на леглото и натисна главата й към коленете.

— Дишай! — заповяда той. — Бавно и дълбоко! Точно така…

Лицето й постепенно възвърна нормалния си цвят. Той гледаше тъмните очи и чувствените й устни, в главата му се появи малката градинка с праскови в Елк Бейсин, за която се грижеше сам…

Тя се усмихна и докосна бузата му:

— Господи, колко млад изглеждаш! Като олимпийски атлет, изскочил направо от миналото!…

— Аманда също ми казваше, че изглеждам млад.

— Тя винаги, се е плашила от старостта — прошепна Стийви и очите й проблеснаха в здрача. Дългото френско шалче лежеше върху рамото й с елегантна небрежност. — А връзката й с теб засилваше още повече този страх… Кълнеше се, че ти изобщо не старееш…

Той издаде къс смях, но рязко млъкна, когато тя взе ръката му и я постави между гърдите си.

— Сърцето ми блъска като лудо — прошепна, устните и изглеждаха безкрайно съблазнителни. Главата й за миг се сведе надолу: — Знаеш ли, възпитавали са ме никога да не споделям нищо с мъжете… Казвали са ми, че очите им виждат само едно… Но какво става, когато жената се интересува именно от това, което виждат те? — не помръдваше, Улф не отдръпна ръката си. Устните й леко се разтвориха. — Лека нощ, Улф.

Той я придърпа към себе си и впи устни в нейните. Езикът й се плъзна в устата му, тежките й гърди се притиснаха в неговите. Ръцете му трескаво издърпаха пуловера през главата й, в гърлото й заклокочи възбудено стенание.

Нямаше време за увертюри, и двамата се подчиниха на кипналата си кръв. Заля ги високата вълна на страстта, която беше започнала да се надига още от момента на пристигането им в този дом.

Улф дръпна ципа на джинсите й и смъкна пликчетата под тях. Тя възбудено простена, докато той я притискаше в облицованата с дърво стена на спалнята и лудо целуваше гърдите и шията й. В момента, в който тялото му се притисна в нейното, краката й вече се повдигаха нагоре. От гърлото й излетя нов възбуден стон, по-дълбок и по-богат от предишните.

Тазът му се повдигна нагоре, проникването беше пълно, чак до края. Босите й крака напуснаха пода, едното от дългите й бедра се уви около кръста му. Очите й бяха затворени, от устата й излизаха тихи звуци, бедрата й влязоха в ритъма на неговите могъщи тласъци.

Стийви усети как цялата се разтърсва от тръпката на удоволствието. Тялото му излъчваше аромата на талк и фин сапун, но под него тя успя да долови истинската му миризма. О, да! Неговата миризма — богата, еротична, безкрайно възбуждаща…

Удоволствието й нарасна с такава скорост, че тялото й конвулсивно се сгърчи, тазът й се притисна в неговия. Главата й се отпусна на рамото му, зъбите й неволно се забиха в мускулите му, вълните на екстаза я заляха изцяло…

Най-странното беше, че удоволствието достигна своя апогей, но отказа да се свие и изчезне. В един кратък миг тя си даде сметка, че това удоволствие представлява нещо като планинско плато, от което поема нагоре, към сияйните върхове на истинската наслада, потръпва и се гърчи от нетърпение да опознае божествените им тайни.

Могъщите му шийни мускули потрепнаха, главата му се сведе надолу. Устните му бавно покриха щръкналото зърно на едната потръпваща гърда, после се преместиха върху другата. Ослепителните светкавици на екстаза пронизаха плътта и като огън, от устата й се откъсна дрезгав вик, тялото и полудя в спазмите на неконтролираното удоволствие. Притискаше се в него с обич и обожание, с отчаянието на пътешественик, неочаквано открил безценно съкровище. Клепачите й потрепваха, но не се повдигаха — сякаш сънуваше прекрасен сън…

Не можеше да диша, изгуби представа за време и място. Насладата беше толкова силна, че й се завиваше свят. Реално усещаше единствено неговата мъжественост, проникнала дълбоко в тялото й, горещата му кожа, притисната в нейната, устните му върху плътта си, твърдите му мускули между зъбите си…

Дори ако това беше всичко, което беше в състояние да усети, то пак беше много повече от това, за което би могла да мечтае. Но тя усещаше много повече. Обля я тайнствен мрак, излъчващ се от дълбините на душата му. Беше нещо живо и величествено, което пронизваше съзнанието й със силата, с която пулсиращият му орган пронизваше плътта й. Нещо, което носеше не болка, а удоволствие. Ръцете й се спуснаха надолу и обхванаха окаменелите му тестиси. Пръстите й се заеха да ги масажират с нежна ритмичност. Не след дълго мускулите на гърба му се стегнаха, тялото му се изви като струна, от устата му излетя звук, който ушите й никога не бяха чували. Потъваща за трети път в океана на върховната наслада, тя замаяно си даде сметка, че мъжът до нея изчезва във вихъра на някаква непозната виелица…

 

 

Шиан Когаку, ние сме винаги с теб, мълвеше Дейвид Бауи е гримирано лице на хермафродит.

Подвижният видеоекран — три на пет метра, бавно се придвижваше сред оживения трафик на Шинжуку. В продължение на шест минути върху него се въртеше рекламен клип, показващ цялата продукция на корпорацията, после всичко започваше отначало…

Южи Шиан и зет му Хирото се срещнаха на път за работа. Хирото беше незабележим с нищо човечец на средна възраст с леко приведени рамене. Беше облечен в порядъчно измачкан евтин костюм, който не беше свалял от гърба си в продължение на три дни. Длъжността му беше вицепрезидент на „Шиан Когаку“, а под незабележимата външност се криеше гениален учен в областта на компютърните технологии.

— Как е сестра ми? — попита Южи, докато влизаха във фоайето на солидната сграда от стъкло и гранит, извисяваща се четиридесет етажа над уличното платно.

— Казуки си е същата, вечно недоволна — тъжно отвърна Хирото. — Болестта я разяжда отвътре… Вече не е жената, за която се ожених преди петнадесет години.

Пред очите на Южи изведнъж се появи разноцветно сияние, в ярките му дълбини започнаха да се очертават пътищата за успешно решение на проблема, върху който работеше. Целият проект лежеше там — от начало до край, ясен и релефен като топографска карта.

После видението изчезна, цветовете наоколо възвърнаха нормалната си яркост, ръката му леко докосна полирания гранит на стената до асансьора. Никога не беше обръщал сериозно внимание на своите необикновени видения, макар че в младежките години те му създаваха доста неприятности и го караха да се чувства болен и слаб. Оттогава му беше останал единствено ужасът от дезориентацията, която неизменно ги следваше…

— Южи-сан?

— Да — клепачите му примигнаха, зрението му се фокусира.

Хирото вече беше влязъл в асансьора и любопитно го наблюдаваше. Въздъхна и пристъпи напред с внезапно натежали нозе.

Бронзовите врати безшумно се затвориха и те поеха нагоре, напълно изолирани от външния свят.

— Искам да си поговорим за Оракула — промълви Хирото. — По-точно за решението ти да осигуриш на Хана достъп до него.

— С Хана не може да се излезе на глава — промърмори Южи.

— На мен ли го казваш? Нали тя побърка екипа ми от въпроси относно системата, която е база за изкуствения разсъдък? Все по-упорито започва да се говори, че ти имаш намерение да я включиш в проекта, по-точно в работата по усъвършенстване на нашия прототип…

Южи отново се запита дали Хирото мрази Хана само защото е жена, или пък за това, че не е учен с многобройни звания, получени в Токийския университет. Подобно на повечето хора в бранша, Хирото беше сноб до мозъка на костите си. Човек, който желае да бъде включен в екипа специалисти под негово ръководство, изобщо не трябва да разчита на личните си качества. Единствен критерий в случая е образованието, което е получил, както и съответните научни титли…

— Няма такова нещо — излъга го Южи. — Ти беше разтревожен и когато мама направи някои свои предложения, не помниш ли?

— Това е вярно. И все още не одобрявам идеите й. Вкарването на човешки ДНК в системата на прототипа е изключително опасно, тъй като няма гаранции за евентуалните промени, които биха настъпили в нея. А тези промени…

— Нова е самата концепция за Оракула — прекъсна го Южи. — И по тази причина ние сме длъжни да бъдем подготвени за всякакви изненади. — Отлично знаеше как да се справя със своя зет — консервативен във всичко и най-вече в работата си. Хирото често беше необходимата спирачка за собствените му, освободени от догматизъм идеи, но от време на време — както в момента — можеше да бъде изключително досаден. — Нека позволим на Оракула сам да обмисли начина, по който ще приеме ДНК, а после ще видим…

— Той ще вземе няколко базисни решения — предупреди го Хирото. — Но никой не може да каже, че това се равнява на обмисляне.

Аз мога, въздъхна в себе си Южи, докато асансьорът спираше на най-горния етаж. Вратите се плъзнаха встрани и те излязоха в коридора, от двете страни на който бяха кабинетите на висшите ръководители на компанията.

— Продължавам да имам сериозни резерви по този въпрос — мрачно промърмори Хирото, докато вървяха към кабинета на Южи в дъното. — Знаеш, че се противопоставих на преждевременното използване на човешки клетки в изпитанията на Оракула, но никой не ме чу — главата му бавно се поклати: — Признавам, че съм дълбоко удивен от скоростта, с която летим към неизвестното… Честно казано, вече започвам да се страхувам от твоя приятел, Оракула…

— Да се страхуваш ли?

Хирото кимна с глава.

— Оракула не беше създаден, за да се променя… — мрачно рече той. — Но по всичко личи, че го прави непрекъснато, още от самото начало… И това ме кара да си задавам един основен въпрос: дали не сме допуснали някаква незабележима грешка в проекта, Южи-сан? Дали тази грешка не позволява на Оракула сам да променя заложените в него параметри?

Южи запази спокойното изражение на лицето си с цената на доста усилия.

— Разбираш какво имам предвид, Южи-сан — продължаваше Хирото. — Вече разполагаме с доказателства, че това нещо РАСТЕ. Все още не знаем на какво се дължи този процес, но трябва да погледнем истината в очите — Оракула е жив!

Влязоха в кабинета на Южи, Хирото отказа предложения стол и започна да крачи напред-назад по килима.

— Ученият в мен протестира срещу подобно заключение и продължава да твърди, че това все още е извън нашите възможности — продължи той. — Но интуицията ми нашепва друго: предложената от теб революционно нова технология за изграждане на неврологични връзки вероятно ще ни доведе до пълен хаос. Защото тук вече не работим с голата математика и чисто дигиталните формули, които се базират на комбинации от нули и единици… Новата технология все още е загадка за нас и ние едва ли имаме реална представа за истинските й възможности. И всичко това ме кара да мисля, че сме създали Оракула, без да вникнем докрай в това, което той може да ни предложи… Просто защото не сме в състояние да го направим, просто защото нашите житейски възгледи нямат нищо общо с неговите възприятия. Които не само не можем да разберем, но и не можем да контролираме… Твърдо съм убеден, че ако прибавим към вече съществуващия хаос и необикновения ум на Хана, резултатът ще бъде самоубийствен. В крайна сметка, ако сериозно се замислим по въпроса, за този ум ние знаем дори по-малко, отколкото за ума на Оракула!

Южи мислеше за своите разговори с Оракула. Отношението му към това необичайно творение беше по-различно от това на Хирото, разбира се. И вероятно то се дължеше на факта, че именно Хирото беше създал биокомпютъра. Идеята беше на Южи, но практическата й реализация — изцяло дело на Хирото и неговия екип. Южи наистина можеше да бъде гениалният биоинженер, за какъвто го считаха в научните среди, но строителят, зидарят беше Хирото и никой друг.

Това никога не бих казал на глас пред него, въздъхна в себе си Южи. Но вероятно поради факта, че двамата заедно създадохме нещо, което е далеч повече от обикновена машина, аз съм този, който може да контактува с Оракула на недостъпно за Хирото ниво. За Хирото всичко се свеждаше до реализацията на сложен проект, до изграждането на някакво механично чудовище. Беше направил своите чертежи, а после ги бе реализирал на практика. С точни и неизменни параметри. Но творението му започна да функционира по свои собствени правила, при това по напълно загадъчен начин. И това правеше създателя му нервен. Напълно разбираемо. Хирото беше унижен. Сякаш не той управляваше Оракула, а обратното. Тази мисъл беше много забавна, но въпреки това Южи не се усмихна.

— Разбирам загрижеността ти — меко промълви той. — И на мен ми минават подобни мисли… — Заобиколи бюрото и се изправи пред зет си: — Искам да те уверя, че ще работим с безкрайна предпазливост, Хирото-сан. Но не бива да спираме. Ти си много прав, като казваш, че прототипът е започнал да живее свой собствен живот. И затова, ако сега решим да прекратим този живот, ние ще се превърнем в обикновени убийци.