Ерик Лустбадер
Черният кинжал (24) (Част I)

Двадесет и първа глава
Токио / Вашингтон

Шика прибра Улф на носилка в къщата на Минако. На майка си обясни, че той няма нужда от болнично лечение, а от пълна почивка.

Видяла ги заедно, Минако разцъфна в щастлива усмивка. Вече знаеше, че Достопочтената майка е престанала да съществува. Усети го с червата си, сякаш някой най-сетне беше излекувал острото им възпаление. Настоя да настани Улф в собствената си спалня и лично се погрижи да му създаде максимални удобства.

Когато той отвори очи, Минако вече беше до леглото. Започна да го храни със зеленчукова супа, варен ориз и горещ зелен чай. После той отново заспа, а тя остана да бди край него. По едно време Шика надникна в спалнята, Минако само й се усмихна.

По време на следващото хранене проговори:

— Значи в крайна сметка ти стана моят черен кинжал… Това беше твоята карма, Улф-сан. Пътеката, която боговете предначертаха за теб. Подобни неща хората от Запада трудно приемат без въпроси, но ти получи ярко доказателство за силата на кармата…

Той я слушаше, без да издава нито звук, очите му гледаха сънено през полуспуснатите клепачи.

— Кармата те доведе при мен. Когато за пръв път те срещнах, аз бях толкова себевглъбена, че не разбрах какво представляваш. Беше ми необходимо известно време, за да поставя нещата по местата им. В Камбоджа беше нула за мен, цялото ми внимание беше насочено към Торнбърг Конрад Трети. Исках да се възползвам от него, да получа това, за което бях предопределена — още едно бебе с необичайната дарба, още един воин за свещената ми битка срещу Достопочтената майка. В замяна той щеше да получи своето отмъщение.

Хранеше го с лъжичка, ръцете й внимателно го докосваха.

— Но от Шика разбрах, че дълбоко съм се заблуждавала по отношение на Конрад и силно съм го подценявала. Защото той те използваше за троянски кон, чрез който да проникне в „Тошин Куро Косай“, Улф-сан. Искаше да се добере до мен, а чрез мен да задоволи жаждата си за дълъг живот. Отнемайки живота от всички — от теб и мен, от Шика и всички с нашата дарба… Това беше целта и на Достопочтената майка, която ти успя да ликвидираш.

Усмихна се и избърса брадичката му със салфетка.

— Иронията в цялата история е доста голяма — усмихна се тя. — Защото ние с теб все още сме живи, а той скоро ще умре. Ще умре, без дори да подозира, че това, към което толкова упорито се стреми, се намира вътре в собствената му душа… Аз съм абсолютно сигурна, че независимо от своята немощ, неговата „макура но хирума“ ще бъде в състояние да спаси живота му. Но това няма да стане по простата причина, че няма кой да я пробуди в душата му. По начина, по който дядо ти и Шика пробудиха твоята…

Силните й пръсти започнаха да разбъркват зеления чай.

— Красотата на живота често се съдържа в неговата ирония, Улф-сан…

При следващото си събуждане установи, че Минако внимателно оправя чаршафите около шията му.

— О, ти си буден — усмихна се тя. — Несъмнено ще ти бъде приятно да научиш, че със смъртта на Йошида се слага край на политическите убийства в родината ти. А за търговския законопроект американците ще трябва да решават сами. Ако са толкова глупави, че го приемат с мнозинство, което няма да позволи на президента да наложи ветрете ще платят висока цена. В това отношение не мога да им помогна.

Минако затвори очи и издекламира:

— „Шиан Когаку: Ние сме винаги с вас“. Доста подходящ лозунг за създалата се ситуация, нали? — засмя се тя. — Моята компания е на път да получи решително превъзходство над японската икономика, а скоро ще влияе и върху икономиката на целия свят!

Очите й светеха от удоволствие. Ръцете й неуморно оправяха завивките. Загледан в красивото й лице, Улф за момент изпита чувството, че отново се потапя в странната вселена на Оракула.

— Знаеш ли, Улф-сан… Често става така, че истината се крие под дебел пласт лъжи и измами… Толкова дебел, че дори измамникът забравя къде лежи тя. А истината за моето семейство е проста: всяко от децата ми е било полезно за моите цели. Южи изгради Оракула, а Казуки — бедната душичка, ми предостави необходимия модел… Слабите гени на баща й я превърнаха в жертва на собствената й „макура но хирума“… Нещастната Хана беше мой страж. Южи беше единственият човек на света, когото обичаше. Бях сигурна, че ще го предпазва от пипалата на „Черният кинжал“ до момента, в който се наложи да го използвам… А Шика — моята дъщеря боец, беше истински триумф, беше пряк резултат от урока, който получих от Казуки…

Минако се приведе напред, на лицето й се появи мрачна усмивка.

— Предполагам се чудиш защо ти признавам, всичко това… Е, добре, ще ти кажа… Ти си „гайжин“, чужденец… А колкото повече остарява човек, толкова по-голяма нужда изпитва от изповед… Проблемът е да намериш подходящ човек, на когото да се изповядаш. Човек, който ще те разбере и ще оцени по достойнство делото ти…

Приведе се още по-ниско над него и продължи:

— Ти дойде и изпълни предназначението си. Какво да правя с теб сега? О, не се безпокой. Няма да прибягна до отвратителните неща, които вършеше Достопочтената майка. Тя полудя от собствената си „макура но хирума“… Същевременно разбираш, че твоето присъствие ще бъде доста неудобно за мен, Улф-сан…

Устните й се долепиха до ухото му:

— Знаеш прекалено много, а онова, което все още не знаеш, ще ти бъде разкрито от необикновено силната „макура но хирума“… Пленил си сърцето на дъщеря ми и аз вече не мога да разчитам на нея. Казано накратко, ти си прекалено силен за мен…

Рязкото проектиране на нейната „макура но хирума“ превърна деня в нощ. Едрата лисица на въображението й изпълни стаята, хищната челюст зейна и се насочи към гърлото на Улф.

— Човек най-лесно забравя разликата между властта и авторитета — обади се Улф.

Минако стреснато извърна глава по посока на вратата. Видя фигурата на Улф под рамката, от устата й се откъсна вик на изненада. Голямата лисица с тъмна козина се поколеба, после рязко се извърна към леглото и дръпна завивките.

— Шика! Какво, по дяволите…

Лисицата изчезна.

— Властта е зъл и лишен от разсъдък звяр — промълви Улф и пристъпи в стаята. — Отначало ни прави безчувствени към чуждата болка, а после я превръща в необходимо доказателство за надмощието ни над околните… Докато авторитетът е нещо друго — осъзната и справедлива сила, която носи баланса на нашето „ки“… Между собствената ни сила и състраданието към околните…

Минако с нищо не показа, че е чула думите му. Коленичила до леглото, тя гледаше дъщеря си с широко отворени очи.

— Какво ми стори? — дрезгаво прошепна тя.

Улф знаеше, че въпросът е насочен към него.

— За краткия си престой тук научих твърде много — промълви той. — А с помощта на „макура но хирума“ човек като мен не само се учи, но и се подготвя за всякакви изненади.

— Какви изненади? — попита Минако.

— Най-вече за лудостта — отвърна с въздишка Улф. — Това е главното, което успях да науча, Минако… Опасността е в живота, а не в смъртта. Това беше последното предсказание на Оракула. Загадката, която той искаше на всяка цена да му разкрия. Загадката, която той така и не успя да разбуди: че полудява именно защото е придобил неограничена власт.

Пристъпи към нея, тя не се помръдна.

— Единствено Хана успя да се докосне до истинската същност на „макура но хирума“. Тайната й е древна като живота, Минако. Древна и същевременно проста: Властта корумпира, абсолютната власт корумпира абсолютно! „Макура но хирума“ е абсолютна власт, изразът на абсолютната й корупция е лудостта. Това чака всеки, който я притежава.

— Не, не!

— Да — прошепна той и приклекна до нея. — Мисля, че и ти си стигнала до този извод…

— Не! Аз никога…

— Знаеш ли, Минако… Усетих, че нещо не е наред, още когато Шика започна да ми разкрива същността на съперничеството между двете враждуващи фракции в „Тошин Куро Косай“… Те също трябваше да бъдат разделени на „добрите“ и „лошите“, но аз не бях в състояние да определя кой какъв е. Наистина ли Достопочтената майка е луда? Бях склонен да я приема за такава, но само докато тя не ми разказа за твоята собствена лудост… Би могла да ме излъже, разбира се. Но не го стори. Потвърждение получих и от Шика — по време на разговора ни в „Забранените мечти“, веднага след премахването на Достопочтената майка…

Действителността продължаваше да е променлива като химера… Истинската форма на борбата ми убягваше до момента, в който открих една проста истина: доброто и злото бяха изгубили своето значение. Всички вие бавно полудявате. На практика ти не се различаваш по нищо от Достопочтената майка, Минако… Времето несъмнено би доказало това…

Всички вие сте изгубили способността да различавате доброто от злото, реда от хаоса… Вие сте изградили свой собствен ред игнорирайки изцяло живота на другите. Вие сте епидемия, която трябва да бъде спряна. Унищожението е единствената награда за пътя, който сте избрали…

— Шика!… — това беше вик на отчаяние, предсмъртен стон на безнадеждно болна старица.

Шика мълчаливо поклати глава. Лицето й беше безизразно, но Улф усети болката, която заплашваше да пръсне сърцето и.

— Ти се осъди със собствените си думи — промълви тя. — Възприела си лъжата от деня на своето просветление. Улф правилно посочи, че сама си избрала своя път, а сега виждаш резултата. Отчуждена си от всички, които биха те обичали. Останала си сама със своята зашеметяваща сила, така си изживяла живота си… Отдавна си луда — битката ти е Достопочтената майка за неограничена власт го доказва без никакво съмнение. Но какво щеше да направиш в случай на победа? Можеш ли да дадеш отговор на този въпрос? Според мен — не. Целта на безкрайните манипулации и ужасни убийства беше само една — унищожаването на врага, доказването на собственото превъзходство…

Погледна Минако право в очите и добави:

— Ако можех да събудя в душата си някакво чувство към теб, то несъмнено би било съжалението… Но на практика не изпитвам абсолютно нищо.

Минако простена и падна по очи върху футона, където, заблудена до последния миг, беше вярвала, че лежи самият Улф. Той се наведе и я обърна по гръб. Лицето й беше восъчно бледо и вече започваше да посинява. Шика стоеше неподвижно като скала.

— Все още е жива — промърмори Улф. — Но нещо в нея се скъса… Нещо, което е било опънато в продължение на дълги години.

Цял живот тази жена се беше борила срещу Достопочтената майка, цял живот беше набирала бойци за решителната битка… Но в името на какво? В името на едно видение. В името на едно бъдеще, което е била сигурна, че може да съгради с лекотата, с която архитектът съгражда нов дом…

Шика сведе поглед към сгърченото тяло на майка си и тихо прошепна:

— Проблемът й беше тежък, защото цял живот се мислеше за Бог.

По-късно излязоха да се разходят в градината около къщата на Минако. Пролетта бавно встъпваше в правата си, по клоните на стройните кленове и миниатюрните дръвчета гинко се забелязваха първите зелени пъпчици — сякаш малки птички се пробуждаха от дългия зимен сън… Стройният японски кедър разклащаше тъмнозелените си клонки, вятърът носеше богатия аромат на прясно прекопана пръст. Но високо над главите им продължаваше да се стеле кафеникавият облак на градския смог, човек просто не можеше да допусне, че някога отново ще бъде в състояние да види далечните хоризонти…

Той изпитваше радост от присъствието й. Вече знаеше кой е баща й, знаеше и точната й възраст… Изпитваше огромно облекчение от факта, че не е ужасно стара като всички останали…

— Кажи какво стана между теб и Нишитцу.

Шика се засмя.

— Вече два пъти ти го разказах!

— Искам да го чуя още веднъж.

… В един момент тя си даде сметка, че не може да устои на Нишитцу с неговата далеч по-силна „макура но хирума“… Симулира припадък, отпусна се безжизнено в ръцете му, решила да прибегне до най-старото женско оръжие. Докато той я влачеше по коридора, тя направи така, че късата поличка се вдигна високо около бедрата й…

В подобна ситуация всички мъже са еднакви. Нишитцу спря да се наслади на победата, очите му попаднаха върху плячката, поведението му веднага се промени… Усетила разхлабването на желязната хватка, Шика премина в стремителна атака. Юмрукът й го улучи със смазваща сила, тялото му падна като подсечено.

Повече проблеми с него нямаше.

Почувствала със сърцето си смъртта на Достопочтената майка, тя бързо се насочи към стаята на Петте сенки. Прегърна Улф с онази неописуема страст, която до този миг се беше явявала единствено в сънищата и. После се разплака. Не само защото е жив. Непосредственото бъдеще надвисна над нея като черен облак, тя започна да си дава сметка за последиците от смъртта на Достопочтената майка.

Тогава Улф сподели подозренията си за лудостта на всички, които притежават „макура но хирума“, за невъобразимо извратения начин, по който виждат настоящето и бъдещето. Каза й какво беше чул от Хана, каза й и как възнамерява да го докаже на практика. Двамата заедно уточниха подробностите по неговото възстановяване в къщата на Минако. Зная, че звучи жестоко, но ако съм прав, това ще бъде единствения ни шанс.

Да я спрем, каза той.

Улф си даваше съвсем ясна сметка какво иска от нея. В крайна сметка Минако е нейна майка, това никога не трябваше да се забравя. Но Шика се съгласи без следа от колебание и Улф мислено сви рамене. Такива са японците, въздъхна в себе си той. Сляпо вярват в своята карма и се подчиняват на всички превратности на съдбата…

Тя приключи разказа си за бягството от Нишитцу и той взе ръката й.

— Никога няма да й простя за начина, по който ни е използвала — промълви Шика. — Ние бяхме нейни деца! Как е възможно такова нещо?!

— „Никога“ е силна дума — прошепна Улф.

— Но не и по отношение на майка ми!

Шика замълча, в цялото й поведение се долавяше нежелание за обсъждане на майка й. Още по-добре, рече си Улф. Пред нея, а и пред Южи, стояха дълги години на размисъл. Едва ли някой от тях скоро ще бъде в състояние да прецени каква точно е била майка им, какви са били мотивите и постъпките й.

В очите на Шика имаше сълзи.

— Бях притисната между двете, Улф — прошепна тя. — Изпитвах огромен ужас, положително не бих преживяла пъклените им планове. После мама спомена за теб и аз изведнъж разбрах, че единствената ми надежда си ти. Само ти беше в състояние да пресечеш пътя на злото…

— Сега всичко ми прилича на сън — призна той.

— Вероятно защото научаваш, че в живота съществуват много и различни реалности — стисна ръката му тя.

— Минаха покрай остъклената веранда, врязана дълбоко в градината. Вътре светеше жълтеникав лампион, на фона на който се очертаваше тъмният силует на Южи. Пъхнал ръце в джобовете си, той гледаше към тях, но едва ли ги виждаше.

— Бедният ми брат — промълви Шика. — Цял живот е бил като лазер, като лъч ослепителна светлина, насочен в бъдещето. Умът му неизменно търси загадките на науката, но в замяна на това не е в състояние да разреши дори и най-простата гатанка, която му задава обикновеният живот…

Пусна ръката на Улф, прекоси затревената площ и отвори остъклената врата на верандата. Улф бавно я последва и неволно чу репликите, които си размениха.

— Добре ли си, Южи-сан?

— Опитах се да открия Вакаре, но не успях — отвърна Южи.

— Той е мъртъв, Южи — тихо промълви Шика. — Видях тялото му в „Забранените мечти“.

Южи не я погледна, но тя улови отблясъка на лампата в зениците му.

— От какво е умрял?

— Полицията няма никаква представа. И едва ли ще има, в случай че Вакаре е станал жертва на Достопочтената майка…

Той само кимна с глава.

— Бедничкият — пристъпи към него тя. — Предателствата на живота те съсипват, нали? — направи опит да надзърне в очите му, но той се дръпна. — Можеш да останеш тук докогато пожелаеш… — Отчаяно й се искаше да му каже нещо повече, да му предложи помощта си. Но не биваше да го унижава. Стига му предателството на родната му майка и на най-близкия приятел. Тя беше длъжна да пощади последните остатъци от достойнството му, да покаже, че вярва в силата на духа му, който ще го изведе от агонията.

— Не — потръпна той. Само в Шиан Когаку се чувствам у дома си. Винаги е било така. Освен това ме чака работа. Трябва да назнача нов вицепрезидент на компанията, а после да подготвя лекциите, които ще чета в Съединените щати. Сега повече от всякога трябва да обогатяваме познанията на американците за нас. Казуки също ме безпокои… В главата ми се върти една идея, която може би ще й помогне… Едва тогава ще мога да кажа, че създаването на Оракула не е било напразно.

Шика мълчаливо гледаше как се насочва към вратата. Не я попита за Минако, не я потърси… Това беше нейното наследство.

Поклати глава и се върна в градината при Улф.

— Сега какво ще правим? Привържениците на „Тошин Куро Косай“ са разпръснати из целия свят… Но организацията функционираше по такъв начин, че лишена от вожд, бързо ще започне да се разпада…

— Пред нас има две възможности — вдигна глава той. — Или да преследваме тези хора като бесни кучета до края на дните си, или просто да ги оставим на произвола на съдбата.

И двамата си даваха сметка, че за момента тази дилема е неразрешима, а покрай нея ще възникнат още хиляди проблеми. И двамата знаеха, че още не са готови да ги посрещнат…

Продължиха разходката си, хванати за ръце. По клоните на дърветата пърхаха пойни птички, мелодичните им трели кънтяха в сгъстяващия се мрак. Спряха пред една каменна скамейка без облегалка, която беше точно толкова неудобна, колкото изглеждаше. Въпреки това се отпуснаха на нея и потънаха в мълчаливо съзерцание на бавно спускащата се нощ.

— Имаме се взаимно, Улф — едва чуто промълви тя.

— Да — кимна той, но нещо неизказано остана да виси във въздуха.

За колко време? Това беше въпросът, който се прокрадваше в думите на Шика. Ужасната съдба на Достопочтената майка и Минако висеше като тежък облак над главите им. Защото си даваха ясна сметка, че след време тя ще бъде и тяхна съдба. Нима няма спасение от злокачествените странични ефекти на „макура но хирума“? Нима са обречени на бавна лудост?

Улф разтърка слепоочието си, очаквайки появата на онзи странен глас. Вече знаеше на кого принадлежи той: на Хана. По някакъв тайнствен начин тя беше успяла да открие път за бягство от своя затвор, от желязната хватка на Оракула. Може би ще посочи подобен път и за тях… Не, това е невъзможно, поклати глава Улф. В крайна сметка тя не успя да спаси дори себе си…

— Трябва да има някакъв изход, Улф.

— Може би — отвърна той. — Но и двамата видяхме, че бъдещето не ни предлага нищо…

— Но след това сключихме договор, нали? Обещахме си никога повече да не използваме тази дарба. Хората не са създадени, за да виждат бъдещето.

— Изкушението да нарушим договора ще бъде много силно — въздъхна той. — Мислиш ли, че ще можем да му устоим?

— Да — твърдо отвърна тя.

— Разбира се, че ще устоим! — усмихна се той и стисна ръката й.

Усети как структурата на досегашния му живот се разпада като изсъхнала черупка, разбра колко погрешни са човешките възприятия за Вселената. Понятието за време не е нищо повече от една плоска и линейна форма на мислене, несръчен опит за търсене на логика в безкрайния хаос на Вселената, за разбиране на нещо, което в дълбоката си същност е лишено от логика и понятност.

А После разбра, че всичко казано от Хана отговаря на истината. Понятие като „отделен момент“ изобщо не съществува. Всеки „миг от времето“ съдържа в себе си безброй различни слоеве. А те, от своя страна, предлагат милиарди решения, възможности за промяна, различни посоки във Времето и Пространството. На практика всичко това представляваше разклонения, а концепцията за ясно очертана пътека е само илюзия. В светлината на всичко това те може би наистина имаха шанс да намерят изход…

— За какво мислиш? — погледна го любопитно Шика.

— За своя дълг.

— По това приличаш на японците — усмихна се тя.

Потънаха в дълбоко мълчание, запленени от прекрасната птича песен. Мракът се сгъстяваше. От време на време пред очите им проблясваше светулка, това правеше тъмнината още по-осезаема.

Улф вдигна глава към обсипаното със звезди небе.

— Независимо от пътя, по който ще поемем, аз трябва да приключа с един последен въпрос… — промълви той. — Една загадка, която чака своето решение…

— Зная — прошепна тя. — И искам да бъда с теб.

— Сигурна ли си?

Тя бавно кимна, а той усети тръпката, която разтърси снагата й.

— Разправих се със собствената си майка! — промълви тя. — Нима нещо друго може да ме уплаши?

Той я притисна до себе си. Останаха така още дълго, заобиколени от тишината на нощта.

 

 

Дъждът мобилизира гръмотевичната си армия, тя с грохот напусна морските простори и връхлетя над града. Плътни водни струи заляха покривите и самотните стълбове на уличното осветление, върховете на дърветата отчаяно се заогъваха под напора на могъщата стихия.

Гъста, фосфоресцираща мъгла легна ниско над земята.

Именно горчиво-сладкият аромат на тази мъгла събуди Улф. Миризмата на прясно изкопан гроб го удари в ноздрите и той разбра, че работата му в Япония все още не е приключена.

Къщата тънеше в сънена тишина, но миризмата на мъгла носеше и едно особено чувство, странно и неясно… Сякаш конструкцията от тухли и бетон беше престанала да бъде дом, сякаш някой напускаше завинаги мястото, където е бил роден… За пръв път научи за съществуването на подобно усещане от Белия лък. Преди много, много години… То било свойствено за душите на мъртвите в късия отрязък от време, преди да поемат по вечната Пътека на Смъртта. Или за живите, които скоро ще умрат…

Навлече дрехите си тихо и бързо, после напусна къщата. Преди това се завъртя в антрето и откри ключовете на една от колите, паркирани отвън.

Макар да изпитваше известни затруднения от лявото движение и невъзможността да разчита уличните знаци, той все пак успя да стигне до сърцето на Токио, блестящо и внушително със своите огромни реклами.

Насочваше го „макура но хирума“. Тя го беше изтръгнала от лапите на съня, тя го беше предупредила за опасността…

Асфалтовата настилка, измита до блясък от пороя, отразяваше разноцветните неонови отблясъци. Къде се крие опасността? От какъв характер е тя? Все още не беше в състояние да определи това, но тя беше в устата му — горчива като отрова…

Някакъв пънк на мощно „Кавазаки“ му пресече пътя, даде газ и мина на червено, от ауспуха излетяха ослепителни искри. Улф си спомни за Сума на блестящо червената „Хонда“, за мъртвешката усмивка на злобното му личице…

Вдигна глава към огромното рекламно пано на отсрещния небостъргач.

ШИАН КОГАКУ: НИЕ СМЕ ВИНАГИ С ВАС.

Дори поройният дъжд беше безсилен пред кървавочервените букви. Настъпи газта и продължи пътя си по широките булеварди на Токио, сред бурята и мрака на нощта…

Каква е опасността?

Опасността е в живота, а не в смъртта.

Паркира колата в близост до рибния пазар Тцуки и слезе.

Върху мокрия бетон лежаха хиляди различни риби, странно фосфоресциращи в полумрака. От тях се издигаше топла пара. За момент миризмата на прясна риба прогони вонята на отворения гроб, но после всичко се върна на мястото си.

Пазарното оживление остана зад гърба му. Виковете и закачките на продавачите се стопиха заедно с аромата на топли закуски, някакъв пияница кротко уринираше край брега. Това беше истинският живот…

А в мрака дебнеше смъртта. Улф ясно я усети, очите му неволно се сведоха към мъглата, увиваща се около глезените му като живо същество. Някакъв непознат звяр — нисък и коварен, протягаше пипалата на психиката си към него. Дали не беше човек? Тъпанчетата му изтръпнаха от ехото на груба и неовладяна „макура но хирума“, тътенът й приличаше на мощно динамо, скрито дълбоко в земните недра.

Най-сетне се озова срещу лишеното от прозорци складово помещение, някогашен дом на покойния Оракул. Самотната крушка над входа просъскваше от ударите на случайни дъждовни капки, желязната й козирка жалостиво проскърцваше под напора на вятъра, връхлитащ откъм река Сумида. Разлюляният конус бледа светлина пробягваше по желязната врата отдолу. Върху нея нямаше табелка, нямаше име.

Но Улф знаеше закъде води тя.

Вратата не беше заключена. Когато пристъпи към нея, той видя как вятърът лудо я блъска, а пантите й жалостиво проскърцват.

Задържа я с ръка и прекрачи прага. Какво друго би могъл да стори? Подчинявайки се на своята „макура но хирума“, той беше стигнал до този склад и знаеше, че трябва да влезе вътре.

Опасността е в живота, а не в смъртта.

Предупреждението на Оракула.

Във въздуха се усещаше миризмата на запуснатост. По гърба му пробягаха тръпки, неволно се запита дали среднощното видение не предричаше собствената му смърт.

Изправи се в основата на асансьорната шахта и вдигна глава. Каквото и да го очакваше в този склад, то се намираше в лабораторията с останките на Оракула.

Качи се в кабината и натисна бутона. Свистенето на асансьора приличаше на леден вихър сред борова гора — тъжен, пропит с меланхолия звук. Стигнал до най-горния етаж, Улф предпазливо напусна кабината и стъпи на старото, прогнило и скърцащо дюшеме. Помещението с Оракула беше вляво, в дъното на коридора. Той се насочи натам.

Тъмнината стана някак обтекаема и прозрачна, едновременно с това натежала от мътилка с неизвестен произход. Сега вече разбра защо прозрението го беше довело тук: някой правеше опити да съживи Оракула! Спря се във входното антре и проектира снопа на „макура но хирума“ пред себе си.

После влезе в лабораторията. Пред очите му се появи черната грамада на мъртвия звяр, приклекнал сред безмълвните остатъци от апаратурата на Южи. Във въздуха се долавяше стабилното жужене на електрически агрегат — сякаш рояк мухи нападаха полуразложен труп. Оракула беше отрупан с нагъсто преплетени жици, силициеви чипове и оптични кабели от фибростъкло. Лицето му беше тъмно, сърцето — застинало.

Улф усети някакво движение с периферното си зрение, главата му леко помръдна.

После върху му се стовари черният сноп на „макура но хирума“ с огромна сила, тялото му пламна като шепа сухи съчки.

Преддверието на лабораторията се изпълни със, задушлив дим и с противна миризма на изгоряла плът.

Прозрението се появи за частица от секундата, но Улф все пак успя да обхване сянката в ъгъла на помещението, да усети и оцени противника си. С помощта на дарбата си установи, че притежателят на мощната „макура но хирума“ е различен от всичко, с което се беше сблъсквал досега. Той беше много стар, далеч по-възрастен от Достопочтената майка, роден преди векове… Всъщност това беше „тя“… Майката на Джейсън Йошида.

Лежеше напълно неподвижно. Можеше да контролира дишането си напълно, но не и ударите на сърцето си. Беше парализиран от ужас, неочакваният сблъсък с древното безименно зло го изкара от равновесие. Знаеше, че е зло, което само Белия лък би успял да идентифицира. Неволно се запита дали това зло може да усети присъствието му, за разлика от другите притежатели на „макура но хирума“, с които се беше сблъсквал…

Мобилизира психическите си сили, създаде триизмерен образ на Йошида и го изпрати в лабораторията. Скри се точно зад него, внимавайки да не показва нито една част от тялото си. Във въздуха проблесна нещо като волтова дъга — ослепителна и прекрасна в своето многообразие. От сенките се появи фигурата на Евън.

Улф се оказа напълно неподготвен за младостта и красотата й. Смаян, той неволно отслаби контрола си върху проекцията на Йошида и тя бързо започна да избледнява.

Евън се ориентира светкавично, заряза фалшивото изображение на сина си и се концентрира върху Улф.

Място за отстъпление нямаше. Улф събра на топка духовната си мощ, лабораторията се разтресе като при земетресение. Пред изцъклените му очи бавно изплува фигурата на Белия лък.

— Чаках да ме повикаш, Улф — вдигна ръка за поздрав той. От тялото му се разнасяше миризма на кожа и подправки, лицето му беше загрижено. — Злото е тук и ти трябва да се бориш с него. Но ще имаш нужда и от моята помощ…

— Кажи какво трябва да направя — рече Улф.

— Ела тук, до мен. Мястото, на което стоиш, все още принадлежи на живите. А ти трябва да се спуснеш надълбоко, в царството на Смъртта.

— Но нали ще умра? — учуди се Улф.

— Няма да умреш — поклати глава Белия лък. — Ти си шаман, сам съм те подготвил… Няма да получиш нито драскотина. Имам нужда от помощта ти, за да се освободя от царството на Смъртта. За последната битка, която ми предстои…

Улф решително пристъпи към него. Изведнъж подът под краката му се разтвори и той започна да пропада…

Твърде късно зърна това, което представляваше Евън — идеи и събития, измъкнати от собствената му памет. Твърде късно разбра и погрешната постановка, която би трябвало да му подскаже, че попада в капан — духът на Белия лък би трябвало да се спусне от небето, а не да изскача от земните недра…

Твърде късно отвори очи и ги закова върху красивото лице на Евън. Ръката й вече стискаше гърлото му, могъщият сноп на „макура но хирума“ мачкаше сърцето му.

— Ти уби сина ми — просъска Евън. — Ти разруши призрачната мрежа на властта, която изграждах в продължение на столетия. — Под ноктите й бликна кръв: — Хората вярваха, че Нишитцу е ръководител на „Черният кинжал“, посветените бяха сигурни, че тази роля изпълнява Достопочтената майка — призрачна усмивка разкриви съвършените черти на лицето й: — Трети пък се надяваха на трона да се възкачи Минако Шиан… — Улф усети как в гърдите му потрепват синкави въглени и чакат удобния момент да се възпламенят. Напрегна се до крайност да им попречи, тъй като знаеше, че тялото му моментално ще последва съдбата на овъгленото отражение, което преди малко пусна пред себе си.

— Истината е, че „Черният кинжал“ винаги е имал само един водач и това съм аз! Аз контролирах всичко и всички! Моята „макура но хирума“ е толкова силна, че още като дете бях в състояние да господствам над околните. Просто защото съм родена с дарбата да събуждам прозрението, когато пожелая. Организацията „Черният кинжал“ е мое творение, затова няма да ти позволя да я унищожиш.

Синият огън се надигаше. Улф ясно усети това по рязкото повишаване на телесната си температура. В съзнанието му проблеснаха откъслечни картини от миналото: малката Кати гори като факла, тялото на Боби Конър изчезва в пламъци и дим, Хейс Уокър Джонсън и жена му… Аманда в локва от собствената си кръв…

Направи свръхчовешко усилие, отърси се от вцепенението и стовари юмрук в гърдите на Евън. Тялото й политна назад, извитите нокти откъснаха парчета кожа от шията му.

На лицето й се появи бледа усмивка, краката й отново пристъпиха напред.

Натискът във вътрешностите му, охлабен само за миг, отново го притисна със смазваща тежест. Улф направи отчаян опит да мобилизира своята „макура но хирума“ и насочи черния сноп в лицето на Евън. Но тя само тръсна глава и продължи атаката си.

Тук грубата сила няма да помогне, прецени светкавично той. Опита да вкара фалшив образ в главата й, но почти изкрещя от хаоса, с който се сблъска там. Във въздуха сякаш зажужаха хиляди насекоми, главата му заплашваше да се пръсне.

Тя отново го докопа, ноктите й потънаха в тялото му, първите синкави пламъчета пробягаха по ръката му. Противна миризма на пърлено го удари в носа…

На прага на смъртта той отново повика духа на дядо си, отчаяно помоли за частица от неговата сила, за последните останки от отдавна изстиналата му „макура но хирума“…

Евън отлетя от него, отстъпи крачка назад, препъна се и почти се строполи върху черния куб на Оракула. Стана, на лицето й се появи тържествуваща усмивка. Несъмнено беше усетила, че съпротивителните сили на Улф се стопяват. Концентрира се за последната атака и решително тръгна напред.

Изведнъж изражението на лицето й се промени. Рязко се спря, очите й се насочиха надолу. Около глезените й се бяха омотали разноцветни кабели, кракът й неволно понечи да се отърси от тях. Блесна ослепителна искра, тялото й буквално литна във въздуха. Електрическият удар се стовари отгоре й със силата на божествена светкавица. Очите й изскочиха от орбитите си, косата й се разстла във въздуха като гривата на митична Медуза. Тялото й се разтърси от мощната галванична реакция, устата й се раззина в беззвучен вик. После всичко свърши.

Обгорените останки се сгромолясаха върху дъските, помещението се изпълни с остро съскане, което бързо затихна.

Улф се изправи на крака и бавно пристъпи към Оракула. Стори му се, че върху мястото, на което би трябвало да бъде лицето, имаше меко сияние. Дали това беше израз на задоволство? Не, изключено! Оракула е мъртъв, той сам се беше погрижил да прекрати налудничавата му агония…

Но все пак…

Притисна длан до разкъсаната си шии и усети как кървенето бързо започва да спира. Премести поглед върху кабелите, които продължаваха да стискат в примката си овъглените глезени на Евън. Как се бяха озовали там? Кой беше направил възлите? Наведе се да ги разгледа по-добре.

— Здравей, Улф-сан — прошепна Оракула.

Улф рязко вдигна глава към матирания екран. Дали видя някакъв израз, или само така му се стори? Дали не дочу въздишка на облекчение?

Време е за сън…

Разноцветните лампички, пръснати по сложната апаратура, примигнаха и бавно угаснаха.