Ерик Лустбадер
Черният кинжал (12) (Част I)

Десета глава
Токио / Ню Йорк / Вашингтон

Минако се пробуди неусетно, съзнанието й напусна лоното на съня с онази лекота, с която другите хора правят първите си крачки за деня. Липсваше периодът на сънлива отпуснатост, на онова приятно и лишено от разумни мисли състояние, което предхожда активната мозъчна дейност.

Още с отварянето на очите си разбра, че нещо не е наред. Стана, наметна халата си и излезе от спалнята. Напрегна слух и веднага долови лекото дишане на „макура но хирума“, далечно и равномерно като грохота на мощна машина.

Направи опит да се овладее, но веднага усети, че ще бъде разочарована от дарбата си. Това рядко й се случваше, но беше неизбежно като пристъп на маларийна треска. Сърцето й се сви, вече знаеше какво ще се стане.

Душата й агонизираше по начина, който беше измъчвал баба й в продължение на десетилетия. В моменти като този ясната картина на бъдещето пред очите й не беше преимущество, а ужасна тежест, когато, изправена пред лисицата в онзи далечен ден, пожела да вижда колкото е възможно по-далеч, тя нямаше никаква представа какъв ад й предстои…

Защото имаше мигове, в които просто не можеше да се намесва в хода на събитията това й беше забранено… Цял живот беше манипулирала хора и събития и всичко беше наред. Защото бъдещето, което виждаше, повелително доказваше, че това е нейната карма. В личния й живот ужасните мигове също не бяха малко. Започна да се натъква на тях още в най-ранна възраст, складираше ги в гърдите си като замръзнали сълзи, чувстваше се безсилна и обречена пред неизбежното им настъпване. Единственото, което беше в състояние да прави, беше да ги възпроизвежда в съзнанието си — смъртта на хората, осъдени от „Черният кинжал“, ужасната болест на дъщеря й Казуки, причинена от неспособността й да се докосне до своята „макура но хирума“ болест, която буквално я изяждаше жива… Последиците от връзката й с бащата на Хана, последиците от творението на Южи, наречено Оракул, чиито действия тя ясно виждаше в съзнанието си: край на старите порядки и вековни вражди… Участието на любимата й Хана в този процес, откъсването й от една действителност, която вече не може да понася, и накрая — настъпването на… На какво? Дори могъщата й способност да вижда в бъдещето се оказваше недостатъчна, за да познае характера на това, което щеше да настъпи…

Всички тези събития тя щеше да носи в себе си цял живот, щеше да усеща изпепеляващия им огън, своята лична драма. Защото още с първия поглед, отправен към бъдещето, тя разбра ужасната истина — беше обречена на самоунищожение.

Едва сега видя сянката. Или, по-точно казано, разбра на кого принадлежи тя. Беше ужасна, сякаш изскочила от собственото й съзнание. Там, където стотици пъти се бяха разигравали предстоящите събития. Там, където сред мъка и гняв се роди убеждението, че въпреки необичайната си дарба тя е осъдена на затвор, от който никога няма да избяга…

Толкова е трудно да обичаш децата си, когато предварително знаеш какво ще направят, какво ще им се случи, въздъхна горчиво тя. И това познание те връхлита като могъща приливна вълна, заплашва да те удави в чувствата, които носи: омраза и страх, гняв и болка, обич и мъка… След среща с децата си тя беше крайно изтощена, особено когато се разделяше с Южи — нейния прекрасен гений, когото се беше заклела да държи далече от тайния си живот.

С част от съзнанието си Минако се отдръпваше настрана и се възхищаваше на сложния и гениален план, който не можеше да бъде създаден от човешки ум, който беше толкова прецизен и точен, че нямаше смъртен, който да го разбере. Но другата част от нея — по-силна и по-нетърпелива, я караше да изпитва мъчителна тревога. Искаше й се да счупи решетките на своя затвор, да избяга от света, който беше в състояние да моделира според желанието и волята си, да избегне своята карма и да бъде свободна, рееща се в космическото пространство… Единствената й мечта беше свободата. Онази свобода, за която и Кабуто беше бленувала…

 

 

— Сега вече виждам какво се е случило — промълви Улф. — Разбирам как съм започнал да обръщам гръб на черната дупка в съзнанието си…

Седяха в корвета с Шика. Стъклата бяха вдигнати, отоплението работеше на максимални обороти, но той продължаваше да трепери. Току-що беше свършил разказа си за битката със Сума в склада.

— Дядо ми беше шаман, мечтата на живота му беше да тръгна по неговия път — продължи Улф. В ръцете си държеше картонена чаша е горещо кафе, на пода между краката му имаше книжна торбичка с троен сандвич, който Шика беше купила от близкото кафене. Само месо, беше го уверила тя. Сега имаш нужда от протеини.

— Винаги съм мислил, че баща ми мрази стареца и аз вися някъде между двамата… Но сега виждам, че сериозно съм го подценявал. Защото е видял у мен това, което и дядо е виждал… И двамата са предпочели да не се докосват до него, да ме оставят сам да определя съдбата си…

— А сега те е връхлетяло с пълна сила — отбеляза Шика.

Той кимна и неволно потръпна.

— Ще ми трябва известно време да свикна… — обърна се към нея и попита: — Как нарече това черно ясновидство?

— „Макура но хирума“ — „мрак по пладне“…

— Името е подбрано съвсем точно — призна той и уморено затвори очи. — Наистина прекосих огромни пространства, изпълнени с мрак… Летях над тях, носех се…

— Разбирам — прошепна Шика. В гласа й имаше невероятна нежност и съчувствие, очите му неволно се насълзиха.

— Искам да науча повече за „макура но хирума“ — прошепна той.

— Преди всичко нашият метаболизъм е доста по-различен от обичайните норми — рече тя и сведе глава. — Кога за последен път си се изучавал в огледалото? Питал ли и се дали изглеждаш толкова възрастен, колкото връстниците си?

— Не… През ум не ми е минавало да… — веждите му недоумяващо се свиха: — Всъщност приемах, че съм младолик, и толкоз. Мислех, че е въпрос на гени…

— Точно така, на гени — отвърна Шика. — Хората, надарени с „макура но хирума“, могат да променят своя метаболизъм, да забавят процеса на стареене… Така, както аз мога да понижа пулса на човека срещу себе си или пък да го ускоря до степен, която ще пръсне сърцето му.

— До каква степен може да се забави този процес? — попита Улф и неволно се запита на колко ли години е починал Белия лък.

— Зависи — сви рамене Шика. — Всеки индивид обладава различна сила, от нея зависи и промяната на метаболизма. Бих казала, че двеста и петдесет години са една реална, общо взето средна цифра…

— Господи!

— Някои от нас могат да виждат бъдещето, но това невинаги означава, че го виждат точно… Понякога пред очите ни изплува бъдещето на много хора едновременно и никой не може да каже кое ще се реализира в действителност…

Вече сам си се уверил, че ние сме надарени емпати, за да не кажа чисти телепати… Но и тук нещата са различни за всеки индивид… Когато изпаднем в състоянието „мрак по пладне“, не можем да разчитаме на някакви твърдо установени норми. След четиристотин години доказано съществуване на хора като нас, все още никой не може да даде определение на механизма на прозрението…

Той й подаде картонената чаша, тя отпи една глътка и му я върна. Край тях се точеше поток от забързани хора, всеки потънал в проблемите на своя свят. Улф все още не беше в състояние да приеме факта, че той, също като Сума, е направен от по-друго тесто, че твърде малко неща го свързват с хората, които бързаха по тротоара… Току-що беше започнал да усеща шамана в себе си, топлият дъх на прозрението приятелски го докосваше по шията…

— Трябва да ти кажа още нещо, Улф — обади се Шика. — „Макура но хирума“ лесно може да ни накара да мислим, че сме всемогъщи господари навремето и пространството… — Тънките й пръсти се увиха около китката му: — Това е опасна илюзия. Много хора като нас са били изкушени да мислят за себе си като за богове.

За добро или лошо ние сме оформени от „макура но хирума“ и нищо не можем да променим. Но мракът, който се спотайва в душите ни, може да бъде много коварен, да ни деформира дълбоко, без да усетим каквото и да било… Тази промяна не може да бъде регистрирана от никое огледало, просто защото ясновидството ни лишава от възможността да гледаме в обикновеното двуизмерно стъкло… Това е опасно, защото можем да изгубим част от самата си същност… И тук на преден план излиза другата страна на „макура но хирума“. Тя ни кара да бъдем арогантни, амбициозни, дори надменни. Майка ми най-много се плашеше именно от нея, опасяваше се да не завладее душите на децата й…

Той дълго мълча, после въздъхна и вдигна глава:

— Ти дойде заради моята… моята „макура но хирума“, нали? — изчака кимването й и добави: — Но и заради „Черният кинжал“…

— Ти си заплаха за тях.

— Но не и за теб…

— Улф, вече ти разказах за жестокостта на „Тошин Куро Косай“ — поклати глава тя. — Сега имаш възможност и сам да се увериш в нея. Нямаме право да стоим настрана, докато лидерите на тази зловеща организация кроят коварните си планове!

— Значи имаш нужда от моята помощ — отвърна той. — Но защо просто не дойде да я поискаш открито?

— Вече водиш живот в бойни условия — въздъхна Шика. — Щеше ли да ми повярваш, ако бях дошла да ти разкажа за нашия свят?

„Тук е права“, помисли си той и тръсна глава:

— Но ще ни трябват и подкрепления. Хайде, тръгвай. Искам да открия някоя телефонна кабина.

— Какво си намислил? — докосна рамото му Шика. — Ние трябва да се махаме от този град! Вече разполагаме с паспорти и…

— Все още не разбираш — въздъхна Улф. — Ричардс Кавалера беше един от моите хора… Убиха го и се опитват да припишат престъплението на мен…

— Но Сума…

— Аз съм отговорен за него, Шика. Аз съм му задължен! Как му казвахте на това… Гири?

Тя кимна с глава и запали мотора.

— Хай.

Спря на ъгъла на Четиринадесета улица пред редица телефонни кабини. Бяха шест, но само една работеше. Останалите бяха повредени или ограбени. Улф извади шепа монети от джоба си, пусна четвърт долар в процепа и набра номера на Шипли. След това се зае да пълни автомата с необходимата за междуградски разговор сума.

Шипли вдигна телефона след единадесет позвънявания и Улф неволно се запита къде ли се намира в момента.

— Обаждам се от Ню Йорк Сити и се намирам в беда — информира го Улф.

— Вие вече сте един от нас и ще получите необходимата помощ — отвърна Шипли. — Какво е положението?

— Осъществих контакт със Сума… Личен контакт…

— Резултат?

— Не успях да го пипна, но и той не пипна мен… — Улф напълни дробовете си с въздух. Все още миришеше на дим, десният ръкав на якето му беше безнадеждно прогорен. — Работата висеше на косъм…

Разказа на Шипли обстоятелствата около убийството на Ричардс, но не спомена нито дума за Шика.

— Искам да се добера до комисаря и да му разкажа своята версия — заключи. — И затова имам нужда от вашата помощ. Едва ли ще ви бъда особено полезен в ролята на беглец…

— Съгласен съм. Но предвид деликатните ви отношения с Бретхард, не ви препоръчвам да се явявате на Полис Плаца, номер едно… Чакайте да помисля за момент… Дайте ми един час да раздвижа мрежата си, после идете в дома на комисаря. Ще направя така, че той да е там и да ви очаква.

— Благодаря — рече Улф и неволно се замисли за тайнствените коридори на властта, по които се придвижваше Шипли. В момента изпитваше дълбока благодарност към този човек. Само един федерален агент може да предложи подобна закрила, въздъхна в себе си Улф.

 

 

— Няма да работи — обади се Оракула.

— Шшт, тихо! — просъска Хана. Красивото й лице беше разкривено, клепачите — спуснати. Беше свързана с Оракула посредством снопове оптически кабели.

— Не притежаваш подходящи клетки ДНК — настоя Оракула.

— Как го разбра толкова бързо? — учуди се Южи и продължи да крачи напред-назад пред широкия екран, запълнен с дигитална информация. Беше нетърпелив като млад баща.

— Можеш да ми вярваш.

На Южи изведнъж му стана смешно.

— Добре, но все пак ми дай някаква насока — настоя той.

— Сканирах клетъчната структура на Хана-сан.

— Хубаво, но това не означава, че вече знаеш състава на нейните ДНК.

— Все още не съм приключил със задължителните тестове, но знам — държеше на своето Оракула.

— Откъде знаеш?

— Интуиция.

— Моля?! — Южи се закова на място и се втренчи в черния куб.

— Проблеми със слуха ли имаш?

— Чувам те добре — промърмори Южи и прекара пръсти през косата си. — Но думите ти са лишени от смисъл. Ти не можеш да притежаваш интуиция!

— Знам, каквото знам — повтори Оракула. — Всички процедури по промяната на ДНК са извършени точно, с изключение на една… Липсва дисфункционният фактор на растежа — онази субстанция, която неутрализира гените на рака и другите смъртоносни болести по време на процедурата.

— Намери я! — заповяда Южи.

— Опитвам се да го сторя от провала с Моравия насам — отвърна Оракула. — Но аз не съм Бог. Не мога толкова лесно да пресъздавам живота.

— Трябва да има някакъв начин — промърмори Южи и забеляза, че Хана отваря очи.

— На прав път сме Южи-сан. У Хана откривам част от това, което ни трябва, но то е недостатъчно. Хана не е подходящия обект.

— Значи трябва да потърсим подходящ обект — отвърна Южи и започна да сваля кабелите от тялото на сестра си.

— Недей! — обади се тя.

Южи с недоумение я погледна.

— Искам още малко да бъда с него.

— Не бива да го одухотворяваш по този начин — предупреди я той.

— Защо не? — обади се машината. — Аз съм подходящ за подобно отношение, освен това ми харесва.

— Това нещо започва все повече да прилича на теб! — възкликна смаяно Южи.

— Той не е „нещо“, Южи-сан — поклати глава Хана. — А аз харесвам неговия свят, необвързан с плът и кръв. В този свят откривам целия потенциал, който ми липсва. За Оракула съществува единствено безкрайността на метафизиката. Останалите науки, във вида, в който ги познаваме, са твърде ограничени от нашето съзнание, просто защото ние знаем, че сме временно на този свят… Но Оракула живее отвъд времето и пространството, те просто не съществуват за него. Свободата му е недостижима за смъртните, аз цял живот съм мечтала именно за такава свобода…

— Достатъчно! — отсече Южи и започна да изключва мониторите. — Ти си част от този свят. Оценявам качествата на Оракула, но…

— О, Южи! Никога няма да разбереш какво чувствам в капана на тленната си обвивка. Особено след като духът ми вижда какво лежи отвъд нея, но не е в състояние да прекоси пропастта… Моята „макура но хирума“ отвори вратата към вълшебната Вселена, но плътта и кръвта оковават душата ми в тежки вериги, аз стоя на прага и гледам с копнеж към онова, което няма да притежавам никога… Не можеш да разбереш агонизиращото състояние, в което живея от години. Никой не може…

— Аз мога — обади се Оракула и Южи беше готов да се обзаложи, че металният звяр се усмихва.

— Вие двамата май правите заговор! — отбеляза той, неволно повишил тон. — Това аз няма да позволя! — обърна се към сестра си: — Хана, ти си виновна! С всяко включване към машината тя възприема все повече от твоите качества. Нима не виждаш, че това е опасно? Все по-продължително време си в това особено състояние, страхувам се, че някой ден изобщо няма да пожелаеш да те откача…

— Тази възможност не е изключена — отвърна Хана. — Просто защото неговият свят предлага доста повече неща от твоя…

— Нашият, Хана! — отчаяно извика Южи. — Това е нашият свят!

— Вече не е — отговориха едновременно Оракула и Хана.

 

 

Сенаторът Р. П. Франкен излезе от служебната лимузина със сак в ръка и забърза към наредените в широк бетонен полукръг перони на Юниън Стейшън. Бързаше да хване влака за Ню Йорк, който щеше да потегли след броени минути. Плъзна се под тройната арка на портала, точно копие на Арката на Константин, погледна часовника си и отправи едно сподавено проклятие към претоварената си програма. Ненавиждаше самолетите, винаги се стремеше да избягва задушните им, вечно претъпкани търбуси, в които вонеше на обор. В замяна на това обичаше удобствата на влака, с нетърпение очакваше да се настани в креслото и да отпие от високата чаша „Дива патица“ — единствения алкохол, който употребяваше.

Пътуването му до Ню Йорк беше по повод важна благотворителна вечеря в хотел „Уолдорф-Астория“, на която щеше да присъства и президентът. Франкен обожаваше подобни събития. Там човек не само се отърква в най-блестящите представители на обществото, но и завързва онези познанства, които в крайна сметка успяват да го крепят в кулоарната джунгла на столицата.

Прекоси мрачната чакалня, изградена като древните бани на Диоклециан, очите му погалиха две от шестте копия на йонийските колони, издигащи се отвъд вътрешния портал. Върху тях бяха вградени бюстовете на великите гръцки мислители, чиито открития бяха станали основа за създаването на железниците. Единият беше Прометей, откривателят на огъня, а другият — Архимед, бащата на механиката.

Франкен обичаше и избирателите си, там, в далечния Тексас. Или по-скоро си даваше сметка, че зависи напълно от тях. В тази насока бяха и усилията МУ да спре налудничавия търговски проектозакон, който положително имаше за цел пълната икономическа изолация на Съединените щати. Само преди няколко дни Япония беше вдигнала забраната за внос на ориз и това имаше важно значение за избирателите на Франкен, разположени главно в родния му град Галвестон и околните ферми, които произвеждаха предимно ориз.

Огромният японски пазар би се превърнал в истинска Бонанза за тях, но ако Франкен не успееше да блокира новия законопроект, спокойно можеше да каже сбогом на мечтите си за втори мандат.

Прекоси наскоро подновеното вътрешно пространство на гарата, запълнено с магазинчета и закусвални, после пое по мраморното стълбище, което водеше към пероните.

Мисълта, че още през следващата година може да се окаже бивш сенатор, беше твърде депресираща. Не можеше да си представи живота без многобройните привилегии на високия пост, без пресконференциите, от които черпеше високото си самочувствие, без постоянната радостна възбуда от факта, че е нещо специално, нещо различно от обикновените хора…

Спусна се на първото подземно ниво и потърси с очи номера на коловоза си. Откри го без затруднение, проби си път сред шумна тълпа туристи и излезе на перона.

Готвеше се да скочи във вагона, когато иззад близката колона се появи млад ориенталец, облечен в железничарска униформа.

— Моля за извинение, сенатор Франкен — любезно се усмихна той. — Бихте ли ми отделили една минута?

Франкен неспокойно се огледа. Перонът беше пуст, пътниците очевидно вече бяха заели местата си във влака, а композицията всеки момент щеше да потегли. Вратата на най-близкия вагон му се стори обезпокояващо далече.

— Съжалявам, синко — включи сърдечната си усмивка той. — Но влакът ми всеки момент ще…

— Само минутка, сенаторе — настоя онзи. — Много е важно!

— Извинете — промърмори Франкен и понечи да тръгне към близката врата. — Май не разбрахте, че закъснявам…

Униформеният ориенталец му препречи пътя и пристъпи напред. Франкен се оказа притиснат до стоманената стена на вагона. Отвори уста с намерението да извика, но от гърлото му не излетя нито звук. Железничарят измъкна някаква бутилка и започна да излива съдържанието й в устата му. Беше „Дива патица“, алкохолът опари гърлото му. Закашля се, направи опит да се предпази, но откри, че ръцете му сякаш са залепнали за шевовете на панталона. В ъглите на устата му се появиха мехурчета пяна.

Железничарят рязко го блъсна. Франкен се препъна и политна към дупката между вагона и бетонния постамент. Подметките на излъсканите му до блясък обувки се отлепиха от перона и той усети, че пада. В крайна сметка се задържа на крака, но не по собствена воля, а благодарение на нов удар от страна на железничаря, още по-силен от предишния. Остра болка прониза краката му, вероятно някоя от костиците се беше пукнала.

Притиснат в тясното пространство между два вагона, сенаторът Франкен направи отчаян опит да се бори. Железничарят започна да излива остатъците от съдържанието на бутилката върху главата му, а той посегна да го ухапе. В същия миг сърцето му подскочи с такава сила, че почти глътна езика си.

Разтърси глава и погледът му се проясни. С ужас видя, че железничарят се е обърнал с лице към началото на композицията и дава знак за потегляне. Вратите започнаха да се затръшват, влакът всеки миг щеше да тръгне…

Железничарят отново насочи вниманието си към Франкен и той неволно започна да се моли. Ритникът го улучи в слабините, пригади му се, но не успя да повърне. Вместо това тялото му потъна до кръста в бетонната дупка на коловоза.

Вдигна глава, не можеше да повярва на очите си. От този ъгъл лицето на нападателя изведнъж му се стори познато. Не беше никакъв железничар, униформата го беше заблудила! Господи, Боже мой, простена душата на сенатора. Върху лицето на мъжа се беше изписала такава омраза, че кръвта на Франкен замръзна в жилите му.

Влакът помръдна, съединенията между вагоните се разклатиха. Франкен направи отчаян опит да се бори, въпреки острата болка в краката и гърдите. Японецът се наведе и небрежно докосна челото му с върха на пръстите си.

Може би от пречупването на светлината Франкен остана с впечатлението, че очите на този мъж рязко промениха цвета си. В момента грееха със студен зеленикав блясък, сякаш напоени с космически студ…

Франкен знаеше, че този японец го убива, но нямаше никаква представа по какъв начин го прави. Влакът се раздвижи, а той бавно губеше съзнание. Вцепенението напусна ръцете му, но сковаващият студ беше толкова силен, че той едва успя дати вдигне на няколко сантиметра от кръста си. Виждаше как безсилно помръдват пръстите му, бели и безполезни като тлъсти червеи. Вече не му принадлежаха, бяха някаква чужда присадка към тялото му. Гледаше ги така, сякаш се намираше на километри от тях…

Образът на японеца отново изпълни съзнанието му. Франкен усети страхотен натиск и започна да пропада надолу, към тъмните и студени релси. В ушите му се разнесе заплашителен тътен и той неволно си спомни за бурите от своето детство… Ураганните ветрове откъм залива връхлитаха над Галвестон с огромна сила, всичко подгизваше за броени минути…

После първото стоманено колело преряза тялото му. То се изви като дъга, подчинявайки се на могъщия жизнен инстинкт, но моментално беше подхванато от следващото колело, после от трето, четвърто… Една вихрушка от блестяща стомана. Сенаторът Франкен се превърна в кървава пихтия, която едва ли имаше нещо общо е човешко същество.