Ерик Лустбадер
Черният кинжал (16) (Част I)

Четиринадесета глава
Вашингтон / Токио / Бостън

Хам Конрад чакаше пред службата на Марион Стар Сейнт Джеймс. Лъчите на залязващото слънце огряваха последните етажи на федералните учреждения. Той отвори пасажерската врата и й направи знак да се качи.

— Здравей — каза Марион. — Каква изненада!

— Аха — рече Хам. — Скачай в колата, отиваме да вечеряме.

— Съжалявам, мили — усмихна се тя. — Трябваше да ми звъннеш предварително. Имам една среща в седем и…

— Качвай се, Марион!

— Какво става? — загрижено го погледна тя. — Май наистина си бесен!

— И още как! — изръмжа той и закова мрачен поглед в лицето й: — Прави каквото ти казвам, ако не искаш скандал пред очите на колегите си!

Тя седна на седалката до него, колата потегли още преди да беше затворила вратата.

— Господи, Хам! Какво ти става?

Той кимна към мобифона:

— Обадите където трябва. Тази вечер ще бъдеш с мен!

Преди да извади бележника си, Марион го гледа в продължение на цяла минута. После позвъни на две места, вдигна глава и се загледа през стъклото на колата. Бяха навлезли в гетото. Колкото по-навътре отиваха, толкова по-голяма беше разрухата наоколо. Наркотици и престъпления…

— Къде отиваме?

— На вечеря — отсече той, без да я поглежда.

— Тук?! — учуди се тя, потръпвайки при вида на заплашителните черни мутри по тротоарите.

— Какво има? — раздразнено се извърна той.

— Да не би да имаш предразсъдъци?

— Не, но имам благоразумие! — тръсна глава тя и хвана дръжката — Спри колата, искам да сляза!

— Това едва ли е благоразумно — поклати глава той.

— Господи, Хам!

Той спря на номер 1100 на Флорида авеню, пред входа на заведение със затъмнени стъкла. Отгоре светеше неонова реклама, която гласеше:

„ПРИ БЕДНЯЦИТЕ“.

— Хайде! — подкани я Хам, слезе от колата и затръшна вратичката.

Марион втренчено го погледна над покрива на колата.

— Не те ли е страх, че ще я задигнат?

— Защо? Много хора се отбиват да похапнат тук…

— Силно се надявам, че знаеш какво вършиш — нервно се огледа тя.

Той се ухили, заключи колата и я побутна пред себе си. Отвътре заведението беше почти толкова тъмно, колкото и отвън. Миришеше на изгорели въглища, фалшиви лампиони от „Тифани“ висяха от покрития с ламарина таван, боядисан в черно. Стените представляваха панели от фалшива дървена ламперия, а подът беше покрит с мръсни плочки на черни и бели квадратчета, част от които липсваха, а други бяха напукани до неузнаваемост. Върху тях бяха разпръснати стърготини.

На дългия бар вдясно, покрит с листове поцинкована ламарина, зеленясала от лоша поддръжка, седяха пиячите. Имаха вид на хора, които не са напускали заведението от седмици, а може би и от месеци. Осветление нямаше, само огледалната стена зад редицата прашни бутилки отразяваше блещукането на слабите крушки от централните лампиони.

Марион усети как всички посетители извърнаха глава да я огледат. Моментално съжали, че е облечена в къса вълнена поличка и тънка копринена блузка. Сведе очи надолу и с внезапна свенливост установи, че зърната й ясно прозират през фината материя. Изведнъж й се прииска да е облечена в дълго до глезените палто…

— Маса за двама — рече Хам, когато се изравниха с едрия барман зад тезгяха. Никой не му обърна внимание.

Оттатък преградата се виждаха масите в основния салон, Марион с тревога установи, че сред посетителите няма нито един бял.

— Искам да се махнем от тук! — прошепна настоятелно тя.

— Не може да искаш подобно нещо — отвърна той, хвана я за лакътя и я побутна към малка масичка до стената вляво. — Тази ми изглежда добра… — Изтръска трохите от стола й, натисна я по рамото и тя седна. Той се настани срещу нея.

Марион се обади едва след като келнерката за трети път мина край тях, без да им обръща внимание.

— Ще ми кажеш ли защо ме отвлече и защо ме доведе тук? — попита тя.

— Заслужаваш си го, защото си лошо момиче — отвърна той.

На бара избухна шумен спор, Марион се принуди да изчака, докато ругатните затихнат.

— Обичам да съм лошо момиче — рече. — Но обичам и да знам защо ме считат такова…

Той най-сетне успя да улови погледа на келнерката и поръча нещо за пиене, после се извърна и закова очи в лицето й:

— Кажи сега как се запозна с баща ми!

Някой беше пуснал монета в мюзикбокса и заведението се изпълни от призивните ритми на Куин Латифа.

— Исусе, тръпки ме побиват тук!

— Хора като всички останали — сви рамене Хам.

— Чета вестници! — изгледа го тя. — Зная какво се случва в подобни свърталища!

Куин Латифа набра скорост, а Хам се надигна:

— Трябва да отскоча до тоалетната на „бедняците“ — извини се той. — Веднага се връщам.

Марион остана сама. Питиетата ги нямаше, келнерката се държеше така, сякаш тя изобщо не съществуваше. За разлика от мутрите на бара, които проявяваха жив интерес към това, което прикриваха тънката блузка и късата й поличка. Почувства се изоставена на непознат бряг, за пръв път в живота си попадаше на място, където е единствен представител на своята раса. С неудоволствие си призна, че това я притеснява. Виждаше нож или пистолет под сакото на всеки от опърпаните посетители пластмасово пликче с кокаин във всеки джоб… Какви глупости ми минават през ума, въздъхна тя и направи опит да се успокои. Но продължаваше да трепери.

Миг по-късно се надигна, взе чантичката и служебното куфарче от масата и се отправи към бара. Вървеше бързо и се опитваше да не забелязва враждебните погледи около себе си.

Тръшна се на едно свободно столче, изчака приближаването на бармана и попита:

— Бихте ли ми повикали такси?

Той я огледа с жълтеникавите си очи потърка мустаците си с мръсен показалец и неохотно промърмори:

— Телефонът не работи.

— Нямате ли автомат?

— И той не работи — промърмори онзи, златната обица с форма на куршум на ухото му леко се разклати. Челото му беше гладко избръснато, само на върха на темето му се виждаше кичур коса. — Ама и да работеше, все тая… Редовните таксита не идват тук, особено вечер… — дари я с широка усмивка, въздухът излетя през дупките на конските му зъби с остро свистене: — Не мога да ги обвинявам за това… Тук понякога става доста напечено… Моят съвет е да се върнеш на масата си…

— В никакъв случай! — отсече Марион и грабна куфарчето. — Ще открия някоя кабина навън… — обърна се и почти се сблъска с висок широкоплещест младеж, който имаше приятно лице и подчертано неприятни маниери. Кожата му беше изключително тъмна, избръснатото му теме мътно проблясваше. Под отворената яка на пурпурночервената риза се виждаха поне шест дебели златни верижки.

— Къде си тръгнала, мамче?

— Извинете ме — рече тя и направи опит да го заобиколи.

Той обаче я сграбчи за ръката, на лицето му се появи широка усмивка.

— Майната ти! — изруга Марион и заби токчето си в обувката му.

Очите му промениха цвета си, огромните пръсти се стегнаха около гърлото й.

— Недей да мърдаш повече, пиленце!

Марион се изтръгна, закашля се, очите й се насълзиха:

— Аз… Аз не съм сама… Моят приятел ще се погрижи за…

— Много си умна за бледолика… — ухили се бръснатият, в устата му проблесна златен зъб. — Твоят приятел е шубелия като всички бели… Да не мислиш, че ме е страх от него? Хич няма и да го погледна! — главата му се доближи до лицето й: — Ама с тебе не е така… Харесвам акцента ти… — зъбите му рязко изщракаха, обля я дъх на алкохол.

Затвори очи и отправи безмълвна молитва към Всевишния. После от устата й излетя сочна ругатня. Какъв мръсник е този Хам! Как може да я води на подобно място!

— Хай, Маури…

Марион отвори очи при звука на гласа зад себе си.

— Хай.

— К’во става, бе?

— Твоята мадама май ще напълни гащите, брато… Трябва да си подбираш по-силни кучки…

Този глас!

— Хам? — започна да се извъртя тя, но бръснатият затисна с длан устата й, очите й се напълниха със сълзи. После натискът изчезна и тя се завъртя на сто и осемдесет градуса, бясна от гняв: — Мръсно копеле! Как може да изпитваш удоволствие от подобни номера?!

— Имам право.

Бръснатият се кискаше като луд, а барманът бавно се отдалечи. Представлението беше приключило. Марион сложи ръка на челото си.

— Сега искаш ли да се върнем на масата?

Тя безсилно кимна с глава. На масата ги чакаха поръчаните напитки заедно с менюто.

Хам ясно виждаше, че е бясна.

— Не си от жените, дето цяла вечер ще се цупят, нали? — промърмори примирително той.

— Изобщо не знаеш от кои съм! — троснато отвърна тя, извади тоалетната си чантичка и внимателно огледа лицето си.

„Не знам, но започвам да придобивам представа“, въздъхна в себе си Хам, а на глас попита:

— Много ли се стресна?

— Ти си голям мръсник! — щракна капачето на чантичката си тя.

Келнерката постави препълнена чиния средата на масата. Уловила прекрасния аромат, Марион се приведе напред:

— Какво е това?

— Зурли — промърмори той и заби вилицата си в сочните късове месо, покрити с гъст червен сос. — Поднасят се в знак на примирие…

Марион му отправи един хладен поглед, после набучи късче месо на вилицата си.

— Много е хубаво.

— Истинска храна… — кимна той. — Заради нея идвам тук. Най-добрите зурли извън Сейнт Луис…

— Какво значи зурли?

— Препържени свински бузи.

Направи се, че не вижда как Марион оставя вилицата настрана и отпива от чашата си.

— Сега ще ми разкажеш ли какво има между теб и баща ми?

— Надявах се да не стигаме дотам — отвърна след кратък размисъл тя.

— Сигурно — сви рамене Хам.

Главата й рязко се вдигна, бузите й бяха поруменели.

— Дай ми някакъв шанс, ако обичаш! И без това не ми е лесно… — пръстите й несъзнателно докоснаха огърлицата на шията: — Торнбърг и баща ми бяха приятели…

— Бяха?

— Е, край на илюзиите — горчиво се усмихна тя. — Нарочно ти създадох впечатлението, че баща ми е все още жив. Умря преди няколко години, по време на акция по доставка на американско оръжие в околностите на Белфаст…

— Значи баща ти не е бил корабостроител, а контрабандист на оръжие, а? — втренчено я изгледа Хам. Спомни си как беше запалила една свещ на борда на яхтата и вече беше готов да се обзаложи, че молитвата е била предназначена за духа на баща й.

— На практика беше и двете — призна с въздишка Марион. — Започна като корабостроител, това беше бизнесът на неговия баща. После направи една грешка — продаде компанията на японците… — Лъжицата й започна да чертае окръжности по покривката: — Не вярвам да е бил особено щастлив след това… Стана раздразнителен, всичко го отегчаваше. Предполагам това е една от причините да приеме предложението на приятелите си от ИРА за нелегални доставки на оръжие…

— А след като е бил убит, ти си поела бизнеса, така ли? — вдигна глава Хам.

— Нищо подобно! — отвърна тя, осъзна какво прави и остави лъжицата настрана. — Баща ми беше шовинист до мозъка на костите си. В завещанието му беше изрично посочено, че бизнесът трябва да бъде поет от братовчедите ми… Просто защото са мъже.

— Така ли?

— Така. Не мога да ги понасям тези копелета, толкова са алчни! Излъгах те, защото тези неща са дълбоко лични… Не допусках, че ще проявиш желание да се месиш в семейна вендета…

— Тук си права. Не обичам вендетите.

Тя кимна с глава.

— Предлагам да забравиш, че изобщо съм ти споменавала за „Екстант Експортс“, става ли? — взе чашата, приготви се да отпие, но изведнъж я върна на масата. Скри лице в дланите си и тихо се разрида.

Хам седеше и я гледаше, без да знае на какво да вярва. С нея имаше чувството, че се разхожда в павилион с криви огледала — любимото му детско развлечение. Господи, тя е възхитителна, въздъхна в себе си той. Защо не я срещнах, когато бях по-млад и още не бях затънал в досадата на брака?

— По дяволите! — тръсна шава Марион и избърса очите си със салфетка. — Мразя да плача!

— Обикновено мъжете мразят женските сълзи — отбеляза с усмивка Хам.

— Май съм го чувала някъде — засмя се през сълзи тя. — Затова се въздържам да го правя на публични места…

— Например баща ми — продължи Хам. — Направо побеснява, когато жените му плачат! Всъщност доста съм учуден, че не се е оженил за теб…

— Опита се — отвърна Марион. — При това доста настоятелно…

— Да, той е упорит човек.

— Сигурно е интересно да растеш в къщата на човек като него…

— Би могло да се каже, че е така — съгласи се Хам. — Но аз предпочитам да не използвам подобен израз…

— Не се ли разбирате?

— Предполагам, че това зависи от настроенията на баща ми. Но твърде много неща на този свят зависят от тях, нали?

Този път Марион се разсмя истински.

— Харесвам те такъв — силен и уверен в себе си, дори мъничко непочтителен…

— Това не означава ли, че е време да приключиш с номерата, които ми правиш?

Тя дълго мълча.

— Бих искала, но…

— Но какво?

— Ужасната истина е, че не зная дали мога…

— Обещавам да ти помогна по всякакъв начин.

— Зная, Хам — докосна ръката му тя. — Но аз съм като наркоман… Не бива да ми се доверяваш…

— Не съм казал, че ти се доверявам.

— И недей! — очите й се забиха в неговите. — Обещай ми, че няма да допуснеш тази грешка, каквото и да се случи!

Той се засмя. Приличаше му на дете, което се страхува от тъмното.

— Не допускам много грешки — рече. — И никога не повтарям онази, която вече съм допуснал веднъж…

— Спомням си, че баща ти постоянно казваше същото…

Той настоя да поръчат вечеря. Пържени свински котлети, с гарнитура от окра, черен боб и сладки картофи, задушени в масло.

— Гарантирам за качеството на храната — увери я Хам. — Идвам тук почти всеки ден и нито веднъж не съм останал разочарован.

По време на храненето си разменяха незначителни реплики. Но когато чиниите бяха отнесени и на масата се появиха чаши със силно черно кафе, пеканов пай, залят с бърбън, и ванилов сладолед, Хам вдигна глава и твърдо каза:

— Искам да зная какви точно са били отношенията ти с баща ми.

— Е, нали го знаеш? Истински сексманиак. Мисли единствено за начините, по които да се задоволява…

— Той е стар и е дяволски нещастен от този факт.

— Но е и безкрайно привлекателен, когато позволява да се надникне в душата му, разбира се… Признавам, че това става много рядко…

— Да. Той е доста затворен стар мръсник.

— В момента, в който ме зърна, пожела да ме тръшне на леглото…

— А каква беше твоята реакция на тази очарователна увертюра?

— Честно казано, нямах нищо против — свъси вежди тя. — И защо да имам? Никога не бях го правила с мъж на неговата възраст и ми беше любопитно да опитам… Но си давах сметка, че ако му се отдам веднага, вероятно бързо ще ме захвърли. Това някак не ми се искаше…

— Нима се опитваш да кажеш, че си успяла да отклониш апетитите му? — погледна я озадачено Хам.

— Не — отвърна тя и отпи глътка кафе. — Това никой не може да стори. Но той обича жените да го дразнят и аз направих точно това… Така привлякох вниманието му.

— А после?

— После деловите ни отношения взеха връх и постепенно престанахме да си лягаме…

— Аха…

— Какво искаш да кажеш с това „аха“?

Той прехвърли последното парче пеканов пай в чинията си, сложи отгоре му ванилов сладолед и с наслада отхапа.

— Знаеш ли, най-голямата грешка на хората около баща ми е да мислят, че главната му грижа е как да го вдигне… Че това е неговата слабост… — Лъжичката му потъна в сладоледа, езикът му старателно я облиза: — Но нищо не може да бъде по-далеч от истината. Според мен баща ми няма слабо място и това го прави уникален сред останалите хора. Дори нещо повече — той не понася мъжете, които, по неговите думи, се ръководят от пишката си… Използва секса, за да получи всичко, което иска — както го правят жените.

Усети как напрежението на Марион нараства, но запази безизразността на лицето си.

— Искаш да кажеш, че е искал нещо от мен?

Той кимна с глава.

— Което не означава, че не те е харесвал. Напротив, аз съм сигурен в обратното. Но на стената в кабинета му има няколко животински глави — скъп спомен от африканско сафари. Тях също ги харесва… Разбираш ли какво искам да кажа?

— Трофеи.

— Точно така, думата е подходяща…

Марион довърши кафето, чашата й моментално беше допълнена. Хам благодари на келнерката, обръщайки се към нея по име.

— В началото Торнбърг прояви интерес към оръжейните ни доставки. И защо не? В този бизнес се печели много, особено ако имаш достатъчно мозък да си прибереш парите и да изчезнеш, преди някой да реши, че е време да ти вкара куршум в главата, да прикрепи пластичен експлозив към колата ти или пък да те издаде на съответните митнически власти…

За него подобни рискове не съществуваха, разбира се. Той просто ни отпускаше оборотен капитал, срещу който получаваше част от печалбата. Всички бяха доволни. С течение на времето обаче започнах да подозирам, че губи интерес и вниманието му е насочено другаде…

Един ден ме покани на обяд. Заведе ме в онзи баровски кънтри клуб, забравих му името…

— Магнолия Теръс.

— Точно така. Великолепно място, изпълва те със страхопочитание. Вероятно това е причината, поради която кани гостите си там… Но обядът беше съвсем делови. Той искаше да знае дали „Екстант“ се занимава и с друга контрабанда, извън оръжието и мунициите. Бях му споменала, че от време на време задоволяваме специалните изисквания на част от клиентите си. Той искаше да знае какви точно са те. Обясних му — жени, лекарствени препарати, коне и още куп подобни неща… Интересът му рязко се повиши.

Марион взе една лъжичка от пекановия пай в чинията си, преглътна я с помощта на кафето и бутна останалото по посока на Хам. Загледа го как полива парчето със сладолед и лакомо го поглъща, в очите й се появи особен израз.

— Според мен Торнбърг завижда на начина, по който унищожаваш храната — промълви тя. — Това съща му напомня за старостта…

— Никога не ми е хрумвало подобно нещо — спря да дъвче Хам.

— Сега вече го знаеш и може би ще ограничаваш апетита си в негово присъствие. — Той замълча, челюстите му продължаваха да действат. — У теб съществува характерният синовен стремеж да задоволяваш желанията на баща си… Но в случая баща ти се казва Торнбърг Конрад Трети — човек, който едва ли някога е бил доволен от действията на себеподобните си.

— Какво искаш да кажеш?

— Само едно — приведе се напред Марион. — Никой не може да задоволи изискванията на Торнбърг, никой не може дори да се доближи до стандартите му. Затова е безсмислено да се опитва… Всъщност не безсмислено, а направо глупаво! Защо трябва цял живот да преследваш недостижима цел? Защо трябва да правиш отчаяни опити да бъдеш негов човек, като можеш да имаш собствена идентичност?

— Нямаш право да задаваш такива въпроси — навъси се Хам. — Той не е твой баща.

— За което искрено благодаря на Бога. Амин.

Той рязко отблъсна чинията си.

— Смешно е да ме учиш как да управлявам живота си!

— Съжалявам — въздъхна тя. — Нямаш представа колко ми беше трудно да заговоря на тази тема… Мислех, че съм длъжна да…

— Единственото нещо, с което си ми длъжна, е да обясниш подробно какво бяхте намислили двамата с баща ми! — хладно я прекъсна той.

Над масата се възцари мълчание. От мюзикбокса заехтя звучен рап на Ем Си Хамър, откъм бара се разнесе силен смях. Хам погледна нататък, а Марион изпита подозрението, че вместо с нея, предпочита да бъде в компанията на онези съмнителни типове…

Прочисти гърлото си и очите на Хам се върнаха на лицето й.

— Торнбърг искаше да получава хора посредством услугите на „Екстант“ — промълви тихо тя.

— Не разбирам — свъси вежди Хам.

— Набирахме му хора — поясни тя. — Араби, цигани, скитници и пияници… Хора, от чиято съдба никой не се интересува.

Той се замисли, после вдигна глава:

— За какво му бяха?

— Никога не ми е казвал, а аз не бях толкова глупава да го питам.

— Къде искаше да му ги доставяш?

— Не мога да бъда сигурна за крайното местонахождение — въздъхна Марион. — Но всички несретници бяха изпращани на един и същи адрес, съгласно неговите изисквания… Клиниката „Грийн Бранчиз“ в околностите на Арлингтън, щата Вирджиния.

 

 

— Изпратихте ме да открия предателя и аз го сторих — каза Евън.

В стаята беше тихо. Жената, която стоеше до прозореца и гледаше с копнеж към мрачната през зимата градина, не се обърна, не зададе въпроса, който всеки от останалите би задал.

Дълго време остана в това положение, после най-сетне се обърна и златистите й като на тигър очи се спряха върху Евън:

— Имаш ли новини от сина си?

— Да, Достопочтена майко — кимна Евън. — Научавам, че просперира и е добре.

Достопочтената майка се приближи и коленичи до Евън. Беше облечена в златисто кимоно, на широките ръкави бяха избродирани сребърни чапли. На предната му част имаше черни кръгове — символ на „Черният кинжал“.

— Каза ли ти, че изпитва носталгия по дома?

— Не.

— Той е далеч, вече дълго време не се е прибирал… — Дългата гарвановочерна коса беше вдигната над високото чело, а отзад беше завързана на дебела конска опашка. — Съобщи ми, че работата му скоро приключва. И това е добре, тъй като имам предчувствието, че тук скоро ще имаме нужда от него…

— Но Нишитцу…

— Остави го Нишитцу — прекъсна я Достопочтената майка. — Той е зает с мъжките си игри… — на лицето й се появи усмивка: — Направо съм смаяна от увереността му, че държи под контрол „Тошин Куро Косай“! Всъщност така и трябва да бъде. Вече десетилетия наред поддържаме тази илюзия, малцина са хората, които знаят истината — ти, синът ти, Минако… — Извърна глава, сякаш се вслушваше в някакви тайнствени звуци, после леко въздъхна: — Разкажи ми за предателя.

— Историята е доста интересна — започна Евън. — Хванах една нишка, която ме отведе до Шото Вакаре.

— Нишката е била тънка…

— Да, Достопочтена майко.

— Но опазването й от скъсване все пак не е било невъзможно…

— Не и за мен.

— Разбира се — промърмори Достопочтената майка, после остана неподвижна като муха на стъкло. — И по твое мнение Вакаре е предател, така ли?

— Вакаре ни предава — кимна Евън.

— Ти откри кодираната факс машина в апартамента му.

— Да.

Достопочтената майка кимна, сякаш доволна от изпълнителността на Евън.

— Но знаеш, че не сме предавани посредством нея…

— Зная, разбира се. Отдавна сме открили източника на кодираните съобщения до него и ги държим под контрол.

Достопочтената майка отново кимна с глава и попита:

— Как тогава ни предава?

— Като всеки мъж и Вакаре обича да се оплаква на проститутката си. Но Мита ми съобщава всичко. Длъжна е, защото именно аз спасих баща й от лапите на Якудза. Дължеше им много пари… — Светлите очи на Евън пламнаха: — Много скоро Вакаре ще доведе Южи Шиан в „Забранените мечти“ и ще го превърне в един от нас… Обещал му е да се бори срещу ръководството на „Черният кинжал“ и му е казал, че го привлича именно с тази цел…

Евън знаеше всички легенди, които се носеха за Достопочтената майка, включително и онези, за които никой не смееше да говори. Беше родена и израснала в „Забранените мечти“ — това беше нейният свят, а Достопочтената майка беше единственият човек, който проявяваше грижи за нея. Лицето на по-възрастната жена се вкамени и Евън си спомни една от легендите — поддържала косата си толкова дълга с една-единствена цел — при нужда да удуши с нея някой от любовниците си.

— Сигурна ли си, че това е предателство? — попита Достопочтената майка. — Може би Вакаре нарочно е казал това, за да примами Южи към нас…

— В началото и аз мислех така — отвърна Евън. — Но Вакаре е предложил на Южи участие в организацията, без да споделя тайните на Оракула…

— Съмнявам се, че Южи може да устои на нашите… хм… методи… Разполагаме с доста интересни нововъведения…

— Все пак мисля, че има и по-добри начини — държеше на своето Евън. — Минако не ни каза къде е скрит Оракула, но аз вече го открих… Хирото, зетят на Южи, беше достатъчно любезен да ми го покаже.

Достопочтената майка се намръщи:

— Постъпила си неблагоразумно! Не би трябвало да му се разкриваш! Ако отиде да говори с Южи…

— Това не е възможно — поклати глава Евън и постави малко книжно пакетче в скута на по-възрастната жена.

Достопочтената майка изчака да отстрани хартията, втренчи поглед в предмета, на лицето й се появи усмивка на облекчение.

— Постъпила си умно, мила моя — прошепна тя. Очите й бяха затворени, главата й кимаше на неизвестни мисли. После ръката й рязко се протегна и взе предмета: — Мисля, че това скоро ще ми потрябва! — очите й се отвориха, косата й изведнъж заприлича на тъмна каска: — От всички улики, които си събрала, ти стигаш до заключението, че Вакаре е предател.

— Не, Достопочтена майко — потръпна леко Евън. — От събраните улики стигам до заключението, че някой използва Вакаре и е готов да го пожертва. Вече знаем за тесните му връзки с фамилията Конрад, но също така знаем, че позицията му съвсем не е водеща…

Достопочтената майка се разшава като някакво гигантско насекомо.

— Хайде, разкажи ми и останалото — глухо рече тя.

— Мисля, че вече го знаете, Достопочтена майко.

— Разкажи ми! — внезапно изкрещя старицата и в гласа й прозвуча такава ярост, че дори Евън, която я познаваше по-добре от всички (вероятно с изключение само на Минако), потръпна от ужас.

— Добре — кимна тя с леко разтреперан глас. — По всичко личи, че Вакаре е манипулиран от Минако Шиан. Тя е истинският предател.

 

 

Улф и Шика се върнаха в катафалката, той почти се строполи върху седалката до шофьора.

— Какво стана с теб? — попита Шика. — Излязох от ресторанта, но ти вече беше изчезнал.

— Видях мотора на Сума и отидох да го обезвредя отвърна Улф.

— Вероятно го е използвал за примамка — подхвърли тя.

След всичко, което се случи, не можеше да не се съгласи с думите й.

— Уби ли го?

— Не — поклати глава Улф. — Усети, че идваш и избяга… — Какво долови в гласа й? Нима беше загриженост за Сума? Беше твърде изтощен, за да обсъжда подобна вероятност.

Напълниха резервоара догоре и продължиха на североизток. След около час стигнаха на десетина километра от летище „Логън“, отбиха сред храсталаците и изключиха мотора. Шика му предложи отново да легне в ковчега, но на него отдавна му беше дошло до гуша от зловещия сандък. Притиснаха се един до друг, прегърнати като любовници. Улф напразно стискаше очи, сънят упорито не идваше. Чувстваше присъствието на Шика до себе си като навита на кълбо змия. Измъкна се от прегръдката й и се облегна на стената на линейката. Остана така, вперил поглед в спокойното й лице.

В душата му отново изплуваха старите подозрения, пак се сети за змията. Тръсна глава, сякаш искаше да прогони илюзиите от съзнанието си. Дали се беше сблъскал със Сума пред онзи крайпътен ресторант, дали той го беше подмамил към потока? Или пък всичко е дело на Шика, която изкусно му е внушила образа на Сума, за да не бъде заподозряна?

Вероятностите нямаха край, тялото му започна да се разтърсва като от маларичен пристъп. Имаше чувството, че е в средата на огледален лабиринт и една погрешна стъпка е достатъчна, за да събори цялата конструкция върху главата си. Никога през живота си не беше изпитвал такъв ужас, дори нощните престрелки по улиците на Ню Йорк му се струваха детска играчка в сравнение с това, което усещаше в момента.

Стисна зъби, сигурен, че тракането им ще я събуди. Изпита ужас при мисълта, че тя ще отвори очи и ще го види в такова състояние. После се зае да обмисля възможността за бягство. Никога през живота си не беше бягал от опасността, но сега нещата бяха съвсем други. Намираше се в окото на страхотен циклон, дори не можеше да си представи докъде се простира той. Какъв избор имаше? Глупав въпрос. Прекрасно знаеше, че избор няма и трябва да върви напред и само напред, към неизвестното бъдеще.

Избърса потното си лице с трепереща ръка и с мъка потисна желанието си да изскочи от катафалката и да побегне накъдето му видят очите. После лошият миг отлетя, той затвори очи и потъна в дълбок сън. В съзнанието му продължаваше да се полюшва нейният образ.

Събуди я на разсъмване, поделиха си млякото и шоколадовите бонбони, които Шика беше купила в магазина на 7–11, после потеглиха към летището.

Оставиха катафалката на паркинга за продължителен престой, качиха се на вътрешния автобус и се насочиха към терминала за международни полети. Часът беше едва шест и половина, но времето вече беше горещо и задушно.

В седем и четиридесет излетяха за летище „О Хеър“ край Чикаго, на борда на самолет на „Нортуест“. Там имаха час и половина престой — време, предостатъчно, за да се чуди как Сума е успял да ги проследи през целия Масачузетс и къде ли се намира в момента. Време, предостатъчно, за да се окъпе отново в студена пот, спомняйки си зелената светлина в очите на Сума и пламъците, обхванали тялото на Боби Конър горящата Кати, бездиханния Джонсън Аманда, потънала в локва от собствената си кръв…

Свръхестествената сила, която го беше захвърлила с главата надолу през онази капандура, оживелите тръби в склада, демонът в горския поток…

Сума…

После се качиха в огромен Боинг-747, който тромаво се насочи към пистата за излитане. Улф изчака загасването на лампичката, разкопча колана и тръгна на разходка, внимателно изучавайки лицата на пътниците. Сума го нямаше. Доволен от обиколката, той се върна на мястото си, затвори очи и се унесе. Всъщност не беше точно унасяне. Състоянието му по-скоро приличаше на сън наяве — сякаш в гърдите му работеше мощен генератор. Усещаше промените в тялото си, но нямаше представа какво му носят те. Започна да „кипи“, както казваше Белия лък… Тоест отделяше мисълта от тялото си.

Продължаваше да изпитва чувството, че нещо му се губи — нещо, което беше видял или чул… Освободи познатия мрак, който нежно се обви около главата и раменете му. Беше почти сигурен, че чува потракването на невидими зъби…

Катафалката, прошепна мракът в съзнанието му.

Той рязко отвори очи.

Да, катафалката.

Спомни си кога я видя за пръв път, спомни си как Шика отвори задната врата и изчезна в оживения трафик. Въпросът, който се нуждаеше от спешен отговор, се оказа съвсем прост: кой е бил зад волана?

Ако Шика е с него в изпълнение на специална задача, този въпрос водеше след себе си и други, доста по-важни: За кого работи тя? Колко лъжи му е казала? От думите, а и от цялото й поведение личеше, че има категорична заповед да го заведе в Токио.

Но защо?

Дали наистина щеше да навлезе в непознатата вселена, която Шика му беше описала, или просто щеше да се окаже в плен на лъжите й? Какво ще стане, ако тя и Сума работят за един и същ господар? Какво ще стане, ако в „Черният кинжал“ няма никаква дисидентска група? Какво ще стане, ако тя е един от платените убийци на „Тошин Куро Косай“? Научат ли подобен факт, шпионите във Вашингтон несъмнено ще направят всичко възможно да го изключат от играта…

Едва сега започна да си дава сметка, че тъмната сянка, която Белия лък пробуди в душата му, предлага малко отговори, а повдига огромен куп въпроси. Беше изключително сложна, непозната, плашеща със своето многообразие… Но най-лошото беше, че благодарение на нея Улф се озова в един напълно, лишен от морал свят, в него една погрешна стъпка беше достатъчна, за да го корумпира завинаги…

Затвори Очи, от гърдите му се откъсна тиха въздишка. Онзи, който беше казал, че властта корумпира, е знаел какво приказва…

Двадесет минути по-късно получиха разрешение за излитане. Огромната птица тромаво се завъртя, изгорелите газове от двигателите й превърнаха панорамата зад прозорчето в сюрреалистична картина. Спирачките бяха освободени, корпусът се разтресе, птицата се стрелна напред. Грохотът на моторите нарасна, колелата се отлепиха от пистата. Градът се мерна в замърсения въздух отдолу, после се стопи в далечината.