Ерик Лустбадер
Черният кинжал (17) (Част I)

Торнбърг / Минако
Виетнам / Камбоджа
1971 г.

— Господи, ти наистина имаш нос за тази работа, синко! — каза генерал Крос. Предната част на униформата му беше увиснала от тежестта на медалите. — Това не може да убегне от окото на стара лисица като мен. — Настъпваше есента на 1971 година и генерал Крос носеше дрънкулките си дори по време на бой (колкото и далеч от истинските сражения да се намираше). Изпитваше огромен респект към бойните отличия и беше убеден, че те повдигат духа на обкръжението му. А най-странното беше, че наистина го правеха…

Торнбърг наблюдаваше Улф, отпуснат на един от брезентовите столове. Искрено се възхищаваше на спокойната му увереност, дори мъничко му завиждаше. Навсякъде около тях бушуваше войната — един кошмарен спектакъл, един невъобразим хаос…

Намираха се в сграда от ламаринени плоскости, жаркото виетнамско слънце немилостиво приличаше, въздухът едва ли беше по-хладен от вътрешността на тостер. Торнбърг виждаше, че Улф се поти, също като тримата съветници на генерала с непроницаеми лица, дори и генерал Крос се потеше.

Навън товареха муниции на един Б-52. Напалм, както обикновено. Тази война никога няма да свърши, въздъхна в себе си Торнбърг.

Никой не ги запозна, той ясно усещаше любопитството на Улф. Това беше хубаво.

— Имаш страхотно досие, синко — продължи генерал Крос, макар да не беше погледнал в папката, която стискаше един от помощниците му. — Шест бойни ордена! Твоите бойни другари се гордеят с теб, родината също… По дяволите, дори аз се гордея с теб!

— Благодаря, сър — чинно отговори Улф.

Генералът не беше свършил, ръцете му нетърпеливо се размахаха.

— Но знаеш как армията награждава своите герои, синко — тя просто изисква още повече жертви от тях… И това е естествено, защото те имат какво да дадат… — генерал Крос присви очи. Имаше издължено скръбно лице, чип нос и хлътнали, насечени от ситни бръчици бузи. Челото му беше високо и интелигентно, под шапката се криеше оскъдно количество коса. — Времената се жестоки. Мисля, че е излишно да го казвам точно на теб. За да спечелим тази война, ние се нуждаем от всяко оръжие, с което разполагаме, от всеки нож или куршум… — Очите на генерала се превърнаха в тесни, едва забележими цепки. — Разбираш какво искам да кажа, нали?

— Да, сър, разбирам.

Генералът доволно кимна с глава.

— За теб имаме една особена, изключително опасна мисия — продължи той. — Толкова опасна, че дори Генералният щаб не смее да я осъществи. — Очите му пробягаха по лицето на всеки от присъстващите, после отново се спряха на Улф. — Изборът падна върху теб, синко. Хората в тази стая са единствените, които знаят, че тази мисия ще бъде осъществена. Те са и единствените, които разбират нейната важност…

Улф вдигна глава.

— След като аз не разбирам важността на тази мисия и след като Генералният щаб я счита за прекалено опасна, стигам до заключението, че нямам друг избор, освен да приема — спокойно рече той.

— Имате такъв избор — обади се Торнбърг, искрено възхитен от поведението на този офицер. Очите на Улф се преместиха върху лицето му, Торнбърг видя отражението си в зениците му и почти физически усети тежестта на този поглед. — Мисията е от такъв характер, че ние нямаме право да издаваме заповед за нейното довеждане докрай.

— А вие сте?

— Казвам се Торнбърг Конрад Трети. Достатъчно е да знаете, че аз съм архитект на цялата операция.

— Това е вярно — обади се за последен път генерал Крос. — Искам да ти напомня, че няма смисъл да задаващ излишни въпроси. Всички тук сме на мнение, че ще ти бъде достатъчно да знаеш само най-необходимите неща — надигна се, заедно с него скочиха и помощниците му. — Сега ви оставям… — насочи се към душната жега навън, следван на почтително разстояние от частната си гвардия.

— Да разбирам ли, че имате двойствен подход към изпълнението на воинския си дълг? — попита Торнбърг, когато останаха сами.

Улф вдигна глава и видя черното дуло на офицерски колт 45-и калибър, насочено право в гърдите му.

 

 

Виетнам, дяволската паст на войната. Подобно на кръвожаден звяр тя захапваше младите момчета и ги изплюваше мъртви или осакатени за цял живот. Жесток звяр, който Торнбърг все по-трудно понасяше и все по-малко разбираше…

Десетилетия по-късно Торнбърг Чакала щеше да се заеме със задачата да установи точно колко младият Торнбърг е мразел войната. Всеки ден наблюдаваше как бъдещето на родината му чезне в оризовите нивици на тази чужда земя. Войната не бива да бъде неразбираема — това го пишеше във всеки учебник по история. Но тази война никой не разбираше, това беше просто невъзможно. И в това се съдържаше нейното проклятие. Човек би могъл да я понесе — много бойци доказаха това на практика, — но никой не можеше да открие смисъла й.

В Камбоджа беше същото. Откровено казано, там той въобще не си направи труда да разсъждава. Опиянен от чувството за власт, той се радваше на факта, че може да върти на пръста си фигура като генерал Крос и нищо повече не го интересуваше. Крос нямаше друг избор, но ако Торнбърг имаше капка разум в главата си, той несъмнено би трябвало да съжалява този мъж. Но вместо това злорадстваше и изпитваше опиянение от възможността да заповядва на един генерал и да получава от него всичко, което поиска.

В крайна сметка прав беше именно Торнбърг. Крос беше незначителна фигура, пионка без тежест.

Азиатската нощ беше непрогледна.

Улф приземи самолета ОВ-1Б „Мохоук“ отвъд фронтовата линия. Беше странен на вид летателен апарат, взет на заем от Първа въздушнопреносима дивизия, дислоцирана в района на Ан Кхе. Седемчленният екипаж бързо слезе на земята.

Освен Улф в него влизаха сержантът от Специалните части Брик, когото генерал Крос настоя да включи в операцията като телохранител на Торнбърг, личният медицински лаборант на Торнбърг Дънкан с полева лаборатория в пълен комплект, както и трима кхмери от племето Серей, които бяха израснали точно в онзи район на Камбоджа, от който се интересуваше Торнбърг.

Впоследствие, по време на тежкия поход през границата, всички тези хора бяха избити от виетконг, живи останаха само Торнбърг и Улф.

Но целта беше постигната и Торнбърг получи това, което искаше.

Утрото на втория ден от мисията беше ясно, във въздуха се издигаше висок стълб дим, който стоеше неподвижен като въже в ръката на факир. Беше близко, на по-малко от километър от мястото, където беше нощувала групата. Скоро бяха там и установиха, че димят останките от голямо село. Тук-там огънят още бушуваше — бял, ярък, неукротим. При изключително влажния въздух това беше невъзможно за обикновен пожар. Което означаваше, че селото е било подпалено с напалм. Като потвърждение беше и тежката миризма на изгоряло човешко месо, която висеше над цялата долина.

Дънкан включи портативната апаратура за измерване на радиацията, но всичко беше в нормалните граници. Труповете се валяха навсякъде — пред опожарените колиби, в овъглените им вътрешни помещения, направо на улицата… Край тях се забелязваха остатъци от оръжие, но самите трупове бяха неузнаваеми. Торнбърг чу Улф да пита кхмерите какви са тези хора — виетконг или кхмери…

— Има и от двете народности — отвърна намръщено един от кхмерите. — Виетконг обичат да нападат граничните селца, защото мислят, че сред кхмерите ще бъдат в безопасност…

Колко въпроси остават без отговори, помисли си Торнбърг. По всичко личеше, че това село е унищожено от напалм, но във въздуха липсваше характерната миризма. А през нощта цареше пълна тишина, макар че на половин километър от подобна касапница би трябвало да чуят както воя на реактивните двигатели, така и трясъка на експлозиите.

Торнбърг направи знак на Дънкан и лаборантът свали раницата с инструментите от гърба си. Разтвори брезентовите калъфи и сръчно се залови за работа. Задачата му беше да събере проби от колкото е възможно повече човешки органи — кожа, тъкани, черен и бял дроб, кости и мозък, сърце и гръбначен стълб… Материал имаше предостатъчно — мъже и жени на различна възраст, невръстни дечица. Пробите влязоха в специални епруветки от нечупливо стъкло, от които беше изтеглен въздухът. Запечатани бяха с дебели гумени тапи. Дънкан постави етикет на всяка от тях и акуратно ги подреди в раницата си. Торнбърг неотклонно го наблюдаваше.

Улф гледаше и мълчеше. После подкани кхмерите за задължителната патрулна обиколка на опожареното село. Добрият войник никога не задава въпроси, усмихна се вътрешно Торнбърг. Но знаеше, че Улф скоро ще обработи получената информация и ще си направи съответните заключения.

Минути по-късно ги връхлетя артилерийската канонада. Брик и Дънкан загинаха още при първите експлозии на виетконгските мини, а Торнбърг така и не узна съдбата на тримата кхмери. Дали бяха убити, пленени, или просто бяха изоставили мисията на произвола на съдбата? Така е на война, въздъхна в себе си той. Много въпроси остават без отговори. Човек никога не знае какво става в момента, какво ще стане в бъдеще, още по-малко — какво вече е станало… Или приемаш това лишено от всякакъв смисъл състояние на нещата, или полудяваш…

Бомбардировката беше много интензивна. Торнбърг изгуби зрението си и нямаше никаква представа какво да прави и как да се предпази. Улф обаче запази присъствие на духа. Вдигна раницата с пробите, хвана ръката му и го повлече към вътрешността на Камбоджа, далеч от снарядите, които злокобно свиреха във въздуха. Тогава за пръв път изпита странното чувство, че е в пълна безопасност, че двамата с Улф се намират в бронирана черупка, недостижими за мини, снаряди и куршуми, напълно откъснати от войната.

На първата почивка Улф поиска обяснения. Стори го въпреки предупреждението на генерал Крос да не задава излишни въпроси. А самочувствието на Торнбърг отдавна беше отлетяло, на практика беше уплашен до смърт. Суровата действителност на войната прогони от душата му чувството за всемогъща безнаказаност. Улф вече знаеше, че Торнбърг не е никакъв Джон Уейн и от този момент нататък ще бъде напълно зависим от него. Ето защо Торнбърг му разказа това, което счете за необходимо. Още повече че Улф беше проявил невероятна интелигентност и вече знаеше малко или много какво е състоянието на нещата: знаеше, че Торнбърг и Дънкан са цивилни, че мисията е по-скоро научна, отколкото военна операция, че търсят някаква нова и неизвестна форма на радиационно облъчване…

Торнбърг сподели с него, че са тук за проверка на няколко доста странни разузнавателни съобщения, предадени от кхмерите Серей. Отначало Генералният щаб ги отхвърлил като несъстоятелни, но същите данни започнали да се появяват и в рапортите на пилотите от ескадрилата към Пета дивизия на Специалните части, която била ангажирана с НБО — нестандартни бойни операции, в района на виетнамско-камбоджанската граница. В крайна сметка тези рапорти стигнали до бюрото на генерал Крос — командир на Шеста дивизия на Специалните части, по-известна сред своите членове като дивизия „Омега“.

— Чакай малко! — моментално го засече Улф. — Шеста дивизия няма!

— Точно така, няма — кимна в знак на съгласие Торнбърг.

— За какво тогава говорим? За шпиони?

— Всички сме служители на американското правителство, нали? — вдигна вежди Торнбърг. — Останалото е без значение.

Ясно виждаше как Улф обработва получената информация и стига до заключението, че е член на шпионска мисия. Под крилото на ЦРУ, а може би и на нещо по-старо от „Фамилията“. По всяка вероятност на ОСС — военното разузнаване от времето на Втората световна война, което, според някои слухове, преминало в нелегалност и запазило структурите си, независимо от създаването на ЦРУ. И което сигурно продължава да действа — някъде там, сред сложния политически лабиринт на Вашингтон…

Торнбърг искаше Улф да оцени доверието му. Да бъде горд от факта, че го получава дори без да е шпионин или специален агент. Искаше и друго — Улф сам да стигне до заключението, че прекаленото любопитство само може да му навреди. Но знаеше, че едва ли ще стане така. Вече беше разбрал, че Улф е като булдог и няма да пусне следата, докато не разкрие всички факти.

— Рапортите, достигнали до генерал Крос, имат нещо общо с радиационното облъчване, нали? — попита Улф.

Торнбърг обясни, че вече на няколко пъти са се натъквали на опожарени по един и същ начин селища — изглеждат точно като след бомбардировка с напалм, но на практика не е така. Бомбардирани са с нещо друго, коренно различно от напалмовите килими, които използват американците. Всички обекти задължително са били нападани от части на виетконг непосредствено след операцията.

— Командването на Южновиетнамската армия няма представа какво правим в Камбоджа — обобщи той. — А етническите общности, които населяват тези планини, не разполагат със средства за толкова унищожителни бомбардировки. Какво остава тогава? Нашата задача е да разрешим тази загадка…

— Значи затова носиш апаратура за радиационен контрол — кимна Улф.

— Да. При няколко от разузнавателните мисии е регистрирана една особена форма на радиация, която доста ни озадачи. Бяхме длъжни да организираме тази експедиция и да проверим всичко на място.

— Не получавам достатъчно информация! — погледна го мрачно Улф и Торнбърг усети колко е ядосан от въвличането му в тази странна мисия. — Искам отговор на още доста въпроси! Например защо Генералният щаб не е изпратил редовен разузнавателен взвод за проверка на рапортите? Защо мисията е поверена на цивилни лица, а военните изпълняват ролята на охрана?

— Решението е взето от хората, чиито заповеди изпълняват военните — отвърна Торнбърг.

— Престани да дрънкаш глупости! — сряза го Улф. — Тази мисия е твоя още от първия ден! Не те знам кой си, но едно нещо наистина ме плаши: ти си дълбоко ангажиран в тази мисия! Дълбоко и лично! — Торнбърг го чуваше как крачи напред-назад и отново изпита странното усещане, че е в пълна безопасност. — Хубаво, мога да приема фъшкиите! Зная, че шпионите ги хвърлят навсякъде около себе си! Но защо избрахте точно мен? Макар да съм опитен пилот с няколко медала, аз едва ли съм подходящ за тайните ви шпионски мисии!

— Точно така — доволно кимна Торнбърг. — Ти нямаш нищо общо с подобни мисии и именно затова беше предпочетен пред умните пилоти на Крос, които са врели и кипели в изпълнението на секретни задачи. — Стигаше ми Брик, чиято основна задача беше да докладва на Крос за всичко, което става по време на операцията. Честно казано исках да има някакво равновесие и затова се спрях на теб. Крос се беше задоволил с прочит на досието ти и от него разбрал, че ти си герой! Мен това ме задоволяваше напълно, но за свое — собствено спокойствие си направих труда да поразпитам за теб. Научих, че си умен и независим — това вече окончателно ме плени… Не виждах защо Крос трябва да бъде в течение на онова, което би се случило тук, и разчитах на теб да го скрием от Брик…

— Е, сега поне няма от какво да се тревожиш — въздъхна Улф и Торнбърг оцени мрачното му чувство за хумор.

— Искам да продължим! — добави Торнбърг.

Всеки човек на мястото на Улф би му казал, че е луд, че е сляп и няма начин да изпълни мисията си. Но Улф каза друго:

— Вече зная, че тази мисия е от жизненоважно значение за теб. Не зная обаче как мислиш да се измъкнеш от нея…

— Какво искаш да кажеш?

— Да избягаш и да се върнеш у дома — засмя се Улф. — Мога да предположа, че това не е чисто шпионска мисия. Ти си тук по собствена воля, „независим“ от никого, като мен… Чудно ми е защо толкова си се тревожил за изтичането на информация чрез Брик…

Беше го спипал натясно и Торнбърг се изпълни с ново уважение към спътника си. Естествено не го сподели, а само вдигна глава и попита:

— Накъде е изток?

— Не мога да кажа, мъглата е доста гъста — отвърна Улф. — Защо не включим гайгеровия брояч? Той ще ни помогне да се ориентираме…

Предложението беше разумно и Торнбърг го остави да разрови раницата с инструментите на Дънкан.

Звукът достигна до тях мек и някак приглушен от мъглата! Торнбърг инстинктивно вдигна пушката си, но Улф хвана дулото и го отблъсна встрани.

— Това няма да ни помогне — тихо прошепна той.

— Откъде знаеш?

От мъглата изскочи фигурата, която Улф описа като жена боец. Не защото носеше бронирани доспехи и шлем, а защото имаше фигура на боец и ходеше като боец. Това беше обяснението на Улф, към него добави само още един-два сухи факта. Жената се придружаваше от двама мъже с обикновени автомати „Калашников“, преметнати през рамо.

Добави, че принадлежи към източната раса, но не притежава румената кожа и полинезийските черти на кхмерите. Не е виетнамка, не е тайландка… Което означава, че е японка.

Каза, че е красива, с деликатни черти, особено подчертани от военната униформа. Не беше нито млада, нито стара… Фигурата й излъчваше някакво божествено безвремие, което тук — сред ужасите на войната и постоянното напрежение, изглеждаше съвсем не на място…

— Господа, вашата поява беше неизбежна — обади се жената на безупречен английски. — Не допусках, че нашите… хм… експерименти, ще останат незабелязани завинаги… Разузнавачите нямат покой, особено по време на война…

— Значи вие извършвате тези експерименти? — извърна се Торнбърг по посока на гласа. — Кои сте вие?

— Елате насам, ако обичате.

Торнбърг потръпна от ужас, но Улф хвана ръката му и той отново усети как го облива неземно спокойствие. Жената изчака да се изравнят с нея, протегна ръка и свали раницата от рамото на Торнбърг.

— Нека ви помогна рече.

Торнбърг направи опит да се дръпне, но мускулите отказаха да изпълняват командите на мозъка му. Усещаше как пръстите й изтеглят ремъка на раницата от ръката му, но не беше в състояние дори да помръдне.

— Не се дърпай — тихо го посъветва Улф. — Тя и без това вече знае какво има вътре…

Миг по-късно Торнбърг остана без оборудването си, главата му се поклащаше като на бито псе.

— Вие сте Торнбърг Конрад Трети, нали? — подхвърли жената. — Позволете ми да се представя — аз съм Минако Шиан…

 

 

Да си сляп, означава да си безпомощен, но в случая Торнбърг само спечели от факта, че се запозна с Минако без участието на зрението си. Виждаше я съвсем ясно в съзнанието си — сякаш от тялото й се излъчваше сияние, достъпно единствено за фантазията.

Ако в момента на срещата им беше с нормално зрение, отношенията им едва ли биха се развили по този начин, призна пред себе си той. По всяка вероятност щеше да я застреля, а телохранителите й щяха да ликвидират както него самия, така и Улф… Толкоз.

Но благодарение на слепотата си той успя да я „види“ в огледалото на своето въображение и може би именно затова разбра какво представлява тази жена.

Тя плуваше величествено в заобикалящия го мрак. С чувство на изненада и мъничко страх Торнбърг установи, че усеща аромата на тялото й, вкусва сладостта на устните й, чувства натиска на твърдите мускули под копринената й кожа.

Тя беше жена боец и това правеше възприятията му още по-сладки и още по-мъчителни. Не би могъл да каже каква армия командва тази жена, но от нея се излъчваше авторитетна истински генерал, дори нещо повече…

— Виждам, че сте ранен — меко прошепна тя и му помогна да улучи входа на малка палатка.

— Ослепях и не зная дали това ще бъде временно или постоянно — отвърна той. Усети ръба на нещо като нар и предпазливо седна. Тя го докосна с длан, предлагайки му да легне.

— Може ли да хвърля едно око?

— Добре, ако мислите, че от това ще излезе нещо…

Пръстите й докоснаха раната и той неволно се намръщи. После усещането за болка изчезна и той напразно чакаше появата й.

Обля го странна топлина, имаше чувството, че нарът се измъква изпод него и тялото му остава свободно във въздуха — топъл, гальовен, приятен…

Отвори очи, но не видя нищо. Дланта на Минако беше върху клепачите му. Отмести я бавно и с безкрайно внимание, той заслепено примигна. Видя, че наистина се намират в палатка, но тухленият зид в единия край показваше, че тази палатка вероятно е издигната сред руините на опожарено селище.

— Зрението ви се възстанови — отбеляза Минако.

— Да — замаяно промълви той. Вече беше в състояние да се увери със собствените си очи, че физическата й красота не отстъпва на душевното й излъчване. Имаше чувството, че самият бог Ерос го пронизва в сърцето. Смътно си даде сметка, че трепери.

Да, образът на Ерос беше съвсем подходящ за душевното му състояние. Струваше му се, че жената насреща е тайнствено митично същество, че ако погледне надолу, ще види копита и опашка, а не черен памучен панталон и бойни ботуши… Направи опит да седне, но ръката й го спря:

— Трябва да полежите малко — тихо промълви жената, гърдите му странно се затоплиха под натиска на пръстите й. — Все още не сте оздравял…

— Не усещам никаква болка — отвърна той. — Какво ми направихте?

Тя му отправи една усмивка, а той изпита леко неудобство от пълната си безпомощност. Даваше си сметка, че ако реши да забие нож в сърцето му, той няма да успее дори да помръдне. Болката наистина беше изчезнала, но тялото му беше обхванато от невероятна слабост. Никога през живота си не беше се чувствал по този начин… На практика тази слабост го лишаваше от всякакви съпротивителни сили.

— Болката все още е там, можете да ми вярвате — обади се Минако. — Но тялото ви се справя с нея по друг, доста по-ефикасен начин…

— Затова ли се чувствам толкова слаб? — облиза устни Торнбърг.

— Да.

— Това не ми харесва.

— Значи предпочитате слепотата? — засмя се тя.

Торнбърг се замисли и механично отбеляза, че липсата на незабавен отрицателен отговор силно я заинтригува.

— В нея имаше нещо, което харесвах — промърмори най-сетне той.

— Какво беше то?

Защо пък трябва да й казвам всичко, разбунтува се душата му. Тя ми спестява доста неща, нека и аз й отговоря със същото…

— Коя сте вие? — попита. — Какво правите тук?

Лицето на Минако остана безизразно като съвършено творение на изкуството. Изглеждаше нереално, сякаш го виждаше с очите на художник, сякаш се беше превърнало в символ на загадъчната й душа…

— Приятелят ви има набито око — отвърна Минако. — Той вече установи, че не съм виетнамка или кхмерка, нито пък китайка, тайландка или бирманка…

— Остава да сте японка — промърмори Торнбърг. — Но това ми се струва малко вероятно, тъй като нямаме сведения за участие на японци във Виетнамската война…

— В такъв случай нито сме се срещнали, нито подозирате за моето съществуване — усмихна се тя.

Торнбърг се надигна на лакти, но получи силен световъртеж и с пъшкане се отпусна обратно на нара. Пое няколко глътки въздух и едва тогава проговори:

— Споменахте за някакви експерименти…

— Нали затова сте тук? Искахте да разберете какво става…

— Дойдох след няколко настойчиви рапорта на нашето и южновиетнамското разузнаване.

— Това не е съвсем вярно, нали, господин Конрад?

Не е, разбира се, въздъхна смутено той. Но откъде, в името на Исуса, именно тя знае това?! Дали не прибягва до слепи предположения? Ами ако не е така?! През тялото му пробяга хлад, неочакван като първия есенен вятър.

— Доколкото зная, това е истината — отвърна на глас той.

Преди шест седмици генерал Крос изпратил боен хеликоптер оттатък границата. Машината кацнала в близост до едно от опожарените селища, екипажът прибрал в найлонов чувал първия попаднал пред очите им труп и побързал да се върне в базата. Трупът бил изпратен по въздуха директно за Вашингтон, от летището го закарали в лабораторията на доктор Ричард Халбъртън — един от най-добрите патолози в Министерството на отбраната. По една случайност доктор Халбъртън се оказа брат на личния адвокат на Торнтън — Дъглас Халбъртън. Двамата бързо се сближиха и година по-късно именно Ричард Халбъртън стана главен консултант на Торнбърг при подборката на екипа от специалисти за клиниката „Грийн Бранчиз“…

Така Торнбърг научи за странната „пациентка“ на Дик. Виждаше се с доктора всеки ден, по онова време бяха направо луди по тайните на живота и смъртта, по процеса на стареенето…

— Много любопитно нещо — каза Дик, докато го въвеждаше в лабораторията си. — Моята пациентка не е била убита по време на бой. Наистина всички външни белези говорят за изгаряне от напалм, но аутопсията не откри никакви следи от този химикал.

— Тогава от какво е умряла? — попита Торнбърг, вече развълнуван от откритието на приятеля си.

— Като учен трябва да призная, че това все още не ми е известно — отвърна с въздишка Дик. — Но като патолог с голям опит аз винаги прибягвам и до интуицията си… Именно тя ми казва, че тази жена е умряла от свръхдоза наркотик…

— Невъзможно! — извика Торнбърг. — Какъв е този наркотик, който ще я изгори жива?!

— Изгарянето няма нищо общо с това — поклати глава доктор Халбъртън. — Досегашните лабораторни анализи недвусмислено сочат, че в кръвоносната й система има висока концентрация на един сложен ензим. Странното е, че този ензим съществува по принцип в човешкия организъм, но тук става въпрос — пак повтарям — за изключително висока концентрация… Тя не е била в състояние да го абсорбира и това е довело до смъртта й. Големи количества от този ензим открих в черния дроб, бъбреците, далака и дебелото черво…

Торнбърг си спомни, че на това място Дик Халбъртън направи пауза, хвърли му внимателен поглед през очилата си и тихо добави:

— Имам чувството, че буквално е била изядена жива от този ензим…

— Все още не си го изолирал, нали?

— Напротив, вече го сторих — отвърна Дик. — Не беше никак трудно, тъй като имаше големи отлагания в органите, за които ти споменах… Проблемът е в лабораторния анализ на тази субстанция… Може да отнеме страшно дълго време, дори години. И пак да не получа задоволителен резултат…

— Какво означава това?

— Означава, че ензимът е нестабилен и започва да се разпада в момента, в който напусне живата тъкан — обърна се и пристъпи към една маса с цинково покритие, върху която имаше три телени клетки с опитни мишки. — Обърни внимание на тази двойка — посочи една от тях Дик и сви рамене. — Бяха безнадеждно заразени от злокачествени тумори при предишни експерименти, затова реших, че мога да им вкарам минимална доза от непознатия ензим, без да имам угризения на съвестта.

Торнбърг се наведе и започна да оглежда мишките.

— Изглеждат ми съвсем здрави — заяви след известно време той.

— Точно там е работата — усмихна се тържествуващо Дик. — Туморите ги няма!

Торнбърг недоверчиво го изгледа, после премести поглед към клетката с мишките.

— Какво, за Бога, представлява тази субстанция? — смаяно попита той.

— В момента знам толкова, колкото и ти… — въздъхна Дик Халбъртън и натика ръцете си в джобовете на работната престилка. — Какво е било онова, което се е съдържало в Светия Граал? Кръвта на Христос?…

Минако се обърна и сложи вода на пламъка на малък спиртник. Изчака я да заври и пусна вътре шепа листенца от ароматичен черен чай. Торнбърг жадно поглъщаше с очи нежната кожа на врата й, разкрила се под гъстата, прибрана на кок черна коса. Виждаше ясно всяка пора, струваше му се, че от тях лъха тайнствено, но силно еротично послание.

— Чай-барут от Китай — обяви с усмивка тя, след като се обърна към него. — Много силен и много ароматичен.

Помогна му да се изправи в седнало положение, забелязала замаяното изражение на лицето му. Той опря гръб на напуканата стена, замаян не само от раната, но и от аромата на тялото й.

Въздухът беше наситен с прашинки, които засядаха в гърлото му при всяко вдишване. Чаят му дойде тъкмо навреме. Макар и стипчив, той беше онази живителна влага, от която се нуждаеше в момента Торнбърг.

— Къде е Матсън? — попита след първата глътка той.

— Невредим е — обясни Минако, сякаш усетила загрижеността му. Очите й за миг се притвориха: — В момента спи…

— Искам да ви повярвам, но се страхувам, че не ми давате достатъчно поводи да го сторя.

— Тук дойдохте сляп — напомни му тя. — А сега…

— Какво криете?

— Какво крием — поправи го Минако. — Вие не сте тук по настояване на американската армия. Ако любопитството й беше достатъчно голямо, тя щеше да изпрати свой редовен контингент. Всъщност ние очаквахме именно това. Докато вие и лейтенант Матсън сте съвсем друга работа…

— Как така?

Минако се намръщи, очевидно изгубила търпение.

— Вие сте цивилен, целта ви е цивилна, статутът ви тук — също. Не мога да си представя как вашите военни са се съгласили да ви пратят на такава опасна мисия.

— Предполагам, че не им пука дали ще загина, или ще оцелея — отвърна той.

— Дори да сте прав, пак нещо не е наред — тръсна глава Минако. — Просто защото ще им пука поне за техните хора, прикрепени към вас. А от тях оцеля само един…

Той сви рамене и се навъси от нов пристъп на световъртеж.

— Войната е риск, тези хора са знаели на каква опасност се излагат…

— Дали? — погледна го със съмнение Минако. — Всъщност това няма значение, господин Конрад… Просто защото ние не говорим за войната — поколеба се за момент, после добави: — За мен е много важно да разбера дали вашето правителство си дава сметка за това, или само вие знаете истината…

Той се потопи в бездънните й очи. Първата му реакция беше да излъже, да скалъпи нещо, което би било защитна преграда. Но после размисли. Очевидно тя беше направила първата крачка към примирието, след което можеше да се очаква и някакво разбирателство. Торнбърг разбираше, че сега само от него зависи дали ще сключи това примирие и ще влезе в някакъв диалог с нея. Не виждаше особено голям избор, тъй като единствената алтернатива беше да продължи словесния двубой. На даден етап това положително би му доставило удоволствие, но едва ли можеше да очаква някакъв конкретен резултат, да не говорим за връщане обратно през границата.

— Наложи се да дръпна доста конци, на високи места… — промълви той. — Едва след това появата ми тук стана възможна… Военните наистина знаят за особения характер на бомбардировките от тази страна на границата, но са твърде ангажирани с преките бойни действия и нямат време за неща, които не засягат пряко живота на американските войници. Мисля дори, че тайно са ми благодарни за проявения интерес.

Замълча с лъжичка в ръка, очите му изпитателно я оглеждаха.

— Знаете ли значението на съкращението СНВОД от американския жаргон? — изведнъж попита той. Изчака отрицателното поклащане на главата й и поясни: — Появило се е по време на Втората световна война, но е напълно приложимо за всички останали. Означава Ситуацията е нормална, всичко отиде по дяволите!

— Английският език е далеч по-описателен от японския — усмихна се Минако и пое празната чаша от дланите му: — Хареса ли ви чаят?

— Наистина се чувствам по-добре — кимна той и внимателно докосна слепоочието си. Напипа голяма цицина, но кръв нямаше. Имаше чувството, че докосва белег, а не прясна рана. — Как успяхте да ме излекувате?

— Вече ви казах. Просто мобилизирах скритите сили на организма ви за максимално противопоставяне на травмата.

— Това ми звучи като бабини деветини — изгледа я със съмнение той.

— Моля?

— Обикновен брътвеж — поясни той. — Звучи добре, но не означава нищо — огледа се и добави: — Тук има ли радиация?

— Защо питате?

— Защото нашата апаратура многократно засичаше остатъчна радиация в района на подобни бомбардировки.

— Мога да ви уверя, че тук радиация няма — отвърна Минако.

— А пък аз ще ви кажа какво харесах в слепотата си — рязко смени темата той, давайки си сметка, че не може да отдели очите си от нея. Образът й сякаш беше залепнал за ретината му. — По някакъв начин (не ме питайте какъв) аз бях в състояние да ви „виждам“, или поне да усещам присъствието ви. Искам да зная как става това… — помълча само миг, после продължи: — Искам да зная и откъде сте толкова сигурна, че останалите участници в нашата мисия са мъртви. Дори аз не зная точното местоположение на тримата кхмери, които действаха под преките ми заповеди…

— Те са мъртви, господин Конрад, можете да ми вярвате. Мъртви са и останалите, оцеляхте само вие и лейтенант Матсън.

— Коя сте вие? — прошепна той. — Трябва да зная!

— Аз съм войник, господин Конрад — усмихна се тя. — Съвсем като вас. И пак като вас съм цивилно лице, поне що се отнася до моето правителство…

— Това не ми е достатъчно — изръмжа Торнбърг и се настани по-удобно край бетонната стена. Чувстваше се безкрайно уморен и правеше върховни усилия да задържи концентрацията си.

Минако седна на ръба на нара, съвсем близо до него. В ноздрите го удари замайващ аромат. Така не мирише никой войник, уморено помисли той.

— Този парфюм…

— Какъв парфюм, господин Конрад? Аз не употребявам парфюм.

— Миризмата е… — Торнбърг не успя да завърши. Очите му се затвориха и той потъна в дълбок сън.

 

 

Когато се събуди, навън властваше нощта. В палатката светеше малка керосинова лампа, на жълтеникавата й светлина се виждаше Минако, свита на земята. Той дълго време остана неподвижен, очите му не слизаха от спокойното й лице. Тишината се нарушаваше единствено от ударите на сърцето му. Имаше чувството, че времето е спряло, а мигът е уловен и консервиран завинаги в стъклена епруветка. Обзе го абсурдната увереност, че ако стане и отметне брезента пред входа, ще завари луната замръзнала на небосклона, а звездите ще са престанали да мигат.

Дълги години нямаше да забрави този изключителен миг, или по-скоро — изключителното чувство, че съществува извън законите на времето. В известен смисъл целият му по-нататъшен живот щеше да премине в търсене на този миг, на това изключително душевно състояние.

След известно време свали краката си от нара и бавно се изправи. Главата му се завъртя, наложи се да спира на няколко пъти, докато прекосяваше палатката. Стори му се, че времето е спряло, че за всяка крачка е необходим един цял човешки живот.

Най-сетне се надвеси над свитото тяло на Минако, очите му уловиха равномерното повдигане и отпускане на гърдите й. Беше му хубаво в това положение, чувството, че ако пожелае, може да забие нож в сърцето й, му доставяше удоволствие.

Нямаше подобни желания, разбира се. За него тази жена беше вълнуваща загадка, в душата й се криеше най-важната тайна на света.

Имаше чувството, че държи живота в шепа, че може да властва над хода на времето с лекотата, с която скулпторът мачка глината. Усети, че отново трепери. Не знаеше дали това се дължи на желанието да притежава нея или нейните познания. В известен смисъл въпросът беше излишен, тъй като едното и другото бяха неразривно свързани — като китайските понятия за „Ин“ и „Янг“ — светлината и мрака, които се редуват заедно със завъртането на колелото на живота… Главата му гореше. Единственото му желание беше да я притежава, а заедно с нея да притежава и тайните й.

Наведе се още малко напред и видя как очите и се отварят. Не, това не бяха очите — ясно виждаше спокойно отпуснатите клепачи. Отвори се нещо друго. По гърба му полазиха тръпки. Усети черните пипала на нещо неуловимо, но кипящо от живот. То помръдваше, приличаше на лупа, в която се концентрира огромна енергия. Дали не беше тайнствената същност на Минако, решила да се освободи от обвивката на тялото й? Не можеше да разбере това.

Усети как потъва в окото на лупата, почувства нейната тежест, неумолима като земното притегляне. Изпита абсурдното чувство, че прилича на изстрелян от пушка куршум, който се удря в невидима преграда и противно на всички природни закони увисва в пространството, безсилен да продължи пътя си, безсилен да направи каквото и да било.

Ако беше в състояние да брои ударите на сърцето си, вероятно щеше да открие, че му трябва цял живот, за да събере десетина от тях… Промъкваше се през челюстите на времето с подхлъзвания и препъване, превърна се в незначителна песъчинка, понесе се в безкрайната пустош на Вечността.

Престана да диша, беше сигурен, че кръвта замръзна във вените му. А може би престана да усеща тези неща, тъй като те бяха свидетели на движението на времето, а време тук не съществуваше… Пръстите на Минако бавно започнаха да свалят дрехите му, пропити с кръв и пот, главата му неволно се извърна встрани. Вътрешността на палатката му се стори далечна като Вашингтон. Имаше чувството, че я вижда през дебел пласт неподвижна вода, че е част от далечен свят, който, подобно дъното на планинско езеро, му е напълно чужд и непознат…

Униформата на Минако сякаш се разтапяше под ръцете му. Стисна голите й рамене. Кожата й беше чиста и гладка, без нито една гънчица, твърдите гърди сякаш принадлежаха на осемнадесетгодишно момиче. Присвил очи, той гледаше как голото й тяло се отпуска по корем и бавно се плъзга към него.

Движението на лопатките и тръбните й мускули наподобяваше величествен океански прибой, разкошната черна коса падаше свободно над ръцете й, потрепваща като гарваново крило. Пръстите й се насочиха към слабините му.

Първото докосване го накара да потръпне, прииска му се да затвори очи и да потъне в насладата. Не го стори, не можеше да се лиши от гледката на прекрасното тяло в краката си. Когато насладата рязко нарасна, той протегна ръка, разтвори изящните полукълба на таза й и докосна с пръсти топлата и влажна тъмнина между тях.

Искаше устата й да остане върху него завинаги, простена от недоволство, когато тя се плъзна и отдалечи, вероятно би изразил протеста си на глас, ако не беше попаднал под лъчите на пламтящите й очи. Тя се изправи, притегли бедрата му под себе си и тазът й започна да се доближава до слабините му. От устати му се изтръгна възбудено стенание, тялото му се стрелна напред и нагоре, проникването беше главозамайващо в своята пълнота…

Ароматът й беше зашеметяващ. В ноздрите го удари онази приятна миризма, която беше усетил, преди да заспи. Тя изтичаше от тялото й с такава интензивност, сякаш идваше от невидима дупчица в могъщата леща, концентрирала в себе си толкова енергия, че времето беше престанало да съществува… Потънал дълбоко в нея, той имаше чувството, че се докосва до центъра на тази леща, започва да опознава тайните на съществуванието, на остаряването и разрухата, на живота и смъртта… Беше близо, болезнено и влудяващо близо… Ех, ако можеше да протегне пипалата на съзнанието си, да измъкне лещата от същността на душата й, да я разгледа и опознае, а после незабелязано да я върне обратно!…

После всичко свърши… Бързо, прекалено бързо! Тайната се сви и започна да се отдалечава, тялото му се отдели от нейното и рухна на пода на палатката…

 

 

Веднага след това той поиска да хване ръката й. Не защото държеше да покаже топли чувства (макар тя да беше убедена, че ги изпитва), а защото не успя да получи това, което разчиташе да получи чрез сексуалния контакт. Сега просто опитваше други пътища.

Разбира се, той беше изпитал огромна наслада — това беше участта на всички мъже, попаднали в леглото й. Докато тя, както винаги, не изпита абсолютно нищо. Може би това беше божие наказание, въздъхна в себе си Минако. Аз, която съм предопределена да зачена един-единствен път, не мога да изпитам никаква наслада от акта на това зачатие. Годините ми съвсем не са малко, но мензисът ми е редовен като на младо момиче, а детеродните ми способности са такива, каквито бяха преди четиридесет години.

Именно тази загадка беше привлякла Торнбърг, за нея той беше готов дори на престъпление. Едва след съвкуплението, в момента, в който той се плъзна встрани, тя започна да разбира грешката, която беше допуснала.

През цялото време беше убедена, че той е избраникът, че е тук по волята на Бога и собственото си просветление относно дълбоката й същност, че той трябва да посади семето на нов живот в утробата й.

И го стори. Отдаде се на врага, защото такава е съдбата й, или поне част от нея. Но сбърка. Беше разчитала единствено на „макура но хирума“, пренебрегвайки предупреждението на баба си. Кабуто й каза, че ще има бели петна, че бъдещето, което вижда, невинаги ще се реализира в действителния живот. И сега стана точно така.

Твърде късно разбра, че не семето на Торнбърг Конрад Трети трябва да я оплоди. Заблуди се от временната му слепота, от способността му да усети излъчването й. Докато от спътника му Улф Матсън не усети абсолютно нищо. На практика не се усъмни нито за миг, признаците, че този мъж притежава „макура но хирума“ под някаква форма, бяха достатъчно ясни. Но непосредствено след сексуалния контакт, когато психиката е открита и уязвима като в предсмъртен час, тя измери обема на психическата му енергия и бързо откри, че тази енергия е латентна и едва ли ще й бъде от полза…

Но семето му вече беше посадено в утробата й. Денят беше особено подходящ за зачеване, а тя познаваше тялото си достатъчно добре, за да бъде сигурна в положителния резултат. Беше абсолютно убедена, че е забременяла и трябва да носи в утробата си детето на Торнбърг Конрад Трети.

Ето защо, когато той трепетно докосна ръката й, търсещ „макура но хирума“ — най-голямата загадка на нейната душа, тя изпита желанието да издере очите му и нищо повече.

Не го стори. Вместо това се усмихна на надвесеното над себе си лице, устните й се притиснаха до опакото на ръката му.

— Аз не съм твой враг — излъга тя. — Сега вече знаеш, че желая доброто на теб и твоя приятел, нали?

— Но въпреки това взе раницата ми — отбеляза той. — Сякаш си знаела какво има в нея.

Този мъж съвсем не е глупак, призна пред себе си тя. Напротив — доказа, че е изключително умен и изобретателен и това вероятно се дължи на задрямалата „макура но хирума“ дълбоко в душата му.

— Не беше трудно да отгатна какво носиш — усмихна се сладко тя. — Тези експерименти са мои, затова не мога да позволя на когото и да било да се ползва от резултатите им.

— Резултатите им са изпепелени хора — отбеляза той.

Прав е, разбира се, помисли тя. Но това не означава, че ще му го призная на глас.

— Минако, дойдох тук да разбера с какво се занимавате. Вече научих една част, но искам да зная всичко. Ти няма от какво да се безпокоиш, защото, както правилно си отгатнала, това разследване е неофициално и засяга единствено мен…

Тя го погледна, устните й бяха леко разтворени:

— Все едно, не мога да ти позволя да отнесеш каквито и да било доказателства.

— Пет пари не давам за доказателствата, защото срещнах теб! — прошепна той и здраво я притисна до себе си. — Искам да бъда част от теб, да споделя тайната ти. Нима мислиш, че ще проявя глупостта да разкажа на някого за своето откритие? — Минако изпита чувството, че ще бъде хвърлена на пода и отново обладана. Мъжете се манипулират лесно, въздъхна в себе си тя. Пуснеш ли ръка между краката им, можеш да правиш с тях каквото си пожелаеш… Нима е чудно, че ги презирам?

Беше абсолютно сигурна, че не стана обект на изнасилване само заради натрапчивото му желание да открие тайната й. Не че не беше го насърчила, разбира се. Никой мъж не беше я изнасилвал без активно насърчение от нейна страна и никой нямаше да го стори в бъдеще…

— Искам само теб! Зная какво си… Ти си еликсир на живота!

Върху полуотворените й устни потрепна усмивка, очите й видяха как цялото му тяло се разтърсва. Има нещо особено възбуждащо в акта, чрез който един едър и силен мъж е поставен на колене, помисли си тя. Особено когато този мъж изобщо не разбира какво става… Мъжете нямат ясна представа за последиците от властта, вероятно тази е причината, поради която определенията им за всичко важно в този живот са плоски, неясни и погрешни…

Целуна го. Все пак получи отговор на един от главните въпроси — мисията беше негов личен кръстоносен поход. Потрепването на неосъзнатата „макура но хирума“ в душата му го беше тласнало към надеждата за удължен живот, същото чувство го беше довело тук, привлечен от дейността на Минако, осъществявана под прикритието на войната между Виетнам и САЩ. Което обаче съвсем не означаваше, че е получил някаква конкретна представа за тази дейност…

Всъщност всичко това вече принадлежи на миналото. Експериментите завършиха с пълен провал. Минако и нейният екип бяха прибегнали до радиоактивни изотопи с кратък живот, за да активират онези химически агенти, които според тях пораждат действието на „макура но хирума“. Но резултатът беше смърт. При това отвратителна и жестока смърт, както вече бяха забелязали Торнбърг и Улф. В момента, в който устните му покриваха зърната на гърдите й, тя с горчива ирония си помисли, че този мъж посяга към тайната й точно когато е претърпяла най-горчивия провал на своя живот.

Изтощението се разпространяваше с главоломна бързина. През последните години вече рядко се раждаха деца с „макура но хирума“. Никой не знаеше на какво се дължи това, но всички си даваха сметка, че ако не се вземат спешни мерки, тази чудотворна способност скоро ще изчезне. И наследниците на богоизбраните ще се превърнат в обикновени хора — тоест слепи, глухи и слабоумни…

Това положи началото на експериментите. На изпепеляването и смъртта. В крайна сметка нашите опитни свинчета са някакви незначителни виетнамци, успокояваше се Минако. Комунисти и атеисти, варвари с промити мозъци, обърнали гръб както на Буда, така и на собствения си народ. Техните страдания и смърт нямат никакво значение.

Въпросът беше какво да се прави с двамата американци. Тя с удоволствие би убила Конрад, но след време той ще бъде баща на детето й… Не, не можеше да си го позволи.

„Макура но хирума“ й разкри какъв човек е той, позволи й да види до какви крайности ще стигне при определени обстоятелства. Затова реши, че не бива да го пуска, без да му даде урок, който да запомни за цял живот. В ретроспекция това решение беше ярък пример на всичко, за което я беше предупреждавала Кабуто. Особено на онази ярко изразена арогантност, която се ражда и развива заедно с „макура но хирума“…

Ето как фалшивото бъдеще придобива форма и очертание, ето как пътеката, по която самоуверено вървиш напред, изведнъж те отвежда не там, където очакваш…

Усещаше ясно иронията на положението. В някои отношения „макура но хирума“ твърде много наподобява католическата концепция за грях: човек е постоянно изкушен от тъмната страна на силата му и колкото по-голяма е тази сила, толкова по-силно е и изкушението. По същия начин фалшивото бъдеще изпълва съзнанието на собствените си създатели и те започват да го бъркат с истинското. Така е било с Кабуто, така става и с мен, мислеше Минако.

За своя чест Кабуто се беше опитала да я предупреди, но какво означават предупрежденията за буйната младост, повтаряща сякаш нарочно грешките на възрастните?

Минако имаше силна мотивация да оглави лично камбоджанския експеримент. Макар и прекалено опасен, тъй като северните виетнамци биха я убили при първа възможност, а без помощта на екипа й същото биха сторили и камбоджанците. Тя виждаше в него шанс, който не трябва да се изпуска. Години наред беше използвала своята дарба като крайбрежен фар, надявайки се да привлече мъжа, от чието семе щеше да се появи детето с нова и могъща „макура но хирума“. Но едва сега си даде сметка, че експериментът в Камбоджа беше увеличил стократно сигналите на този фар. За съжаление нейната „макура но хирума“ я подведе точно сега и очакваното бъдеще се прояви в съвсем различна светлина.

На този процес се дължеше както първоначалното и вълнение от появата на Торнбърг Конрад Трети, така и последвалото разочарование. Чувстваше се измамена от факта, че осъществи сексуален контакт със същество, чиято психика се нуждаеше от основно пречистване. Същевременно си даваше ясна сметка, че за пръв път усети някакво раздвижване — нещо, което навяваше далечен полъх на забраненото удоволствие.

Макар съдбата да я беше дамгосала с проклятието да не изпитва нищо при акта, доставящ удоволствие, и дори екстаз, на милиони човешки същества, в часовете след първия сексуален контакт с Торнбърг тя усети някаква празнота, нещо като болезнено свиване на стомаха. Постепенно разбра на какво се дължи тя и сърцето й потръпна от ужас. Това беше пряк резултат от секса й с този чужденец. Беше усетила нещо ново дълбоко в себе си, искаше й се да го усети пак…

Не можеше да се сдържа. Отново го вкара в леглото, усети го в себе си и го държа там до пълното му изтощение. Самата тя искаше още и това накара страните й да пламнат от срам. Никога досега не беше разглеждала секса като нещо друго, освен като оръжие за постигане на определена цел. Оръжие, което беше част от арсенала на нейно разположение и нищо повече.

Искаше този чужденец, този враг. Искаше го въпреки убеждението, че би й разпорил корема, ако е сигурен, че оттам може да измъкне голямата тайна на живота й. Би го сторил, въпреки страстта, която го изгаряше, въпреки ненаситната му жажда за ласките й…

А сега тя изгаряше за него. Тази мисъл беше толкова абсурдна, че Минако почти се изсмя на глас в мрака на палатката, изтегнала се неподвижно до спящия Торнбърг. Ръката й държеше инструмента, който само допреди миг беше потънал дълбоко в нея и й носеше забавление. Дланта й беше влажна от семето му и тази лепкава частица живот също караше сърцето й да ускорява ритъма си.

Каква загадка е животът, въздъхна Минако. Ако съм научила нещо след осемдесет и пет години на този свят, то е само едно: точно когато си сигурен, че си разшифровал посланията на живота, появява се нещо или някой и обръща наопаки всичките ти отдавна установени представи.

Навън бавно започна да се разсъмва, дилемата й се задълбочаваше. Даваше си ясна сметка, че не бива да го оставя втора нощ до себе си, тъй като явно започваше да се увлича. Лишавана десетилетия наред от чувството за блаженство, тя се оказа неподготвена за внезапната му поява. В продължение на дълги отрязъци от време не беше в състояние да разсъждава трезво, веднъж или два пъти вече й хрумна да изостави мисията си в името на нововъзникналата близост. В тези случаи разтърсваше глава като бясно куче, пръскащо пяна от почернелите си бърни, поемаше няколко порции въздух и правеше върховни усилия да възстанови трезвото си мислене.

Когато той започна да се пробужда, решението й вече беше взето. Нищо не можеше да я отклони от изпълнението му. Благодарение на „макура но хирума“ вече имаше представа каква ярост ще предизвика у него това решение. Това не я вълнуваше. Вярваше, че няма да се отклони от избрания път, дори да види мястото си до него в бъдещето. Ролята й в предстоящите събития беше далеч по-важна, предстоеше й да съедини съдбата на хора, живели в различно време и на различно място в пространството.

Разбира се, би могла да заповяда екзекуцията на Торнбърг и Улф. Една дума и хората й щяха да им вкарат по един куршум в тила. Може би трябваше да я изрече… Но на този етап от живота си беше убеден противник на подобно варварско поведение, все още сляпо вярваше в силата на „макура но хирума“, в бъдещето, което впоследствие превърна всички в слепци… Във властта над живота на друго човешко същество има нещо особено вълнуващо, помисли си тя. А аз открих, че още по-вълнуващо е не да упражниш тази власт, а просто да накараш врага да очаква това от теб…

Ето защо мигът, в който Торнбърг отвори кървясалите си очи и усети нокътя й върху шията си, беше натежал от сладостно очакване.

— Бих могла да те пратя на разстрел или сама да ти тегля куршума — прошепна в ухото му тя. — Защото искаш да откраднеш тайната на нашия експеримент…

Гледаше с огромен интерес как той инстинктивно потърси ножа, захвърлен на земята, как стиска дръжката му и го опира в меката кожа на шията й. Ето това са мъжете, въздъхна Минако. Примитивни зверове, които се доверяват единствено на инстинктите си и пет пари не дават за околните. Винаги съм знаела това…

Почти не помръдна, само палецът и показалецът й стиснаха нервния възел зад дясното му ухо. Кръвта се оттегли от лицето му със смайваща бързина, устата му зина, въздухът влизаше в дробовете му със старческо просвирване. Мускулите на ръцете и краката му изведнъж омекнаха, лишени от достъпа на кислород. Ножът изтрака на пода.

Нокътят й отново опря в меко пулсиращата му сънна артерия.

— Достатъчно е да пробия кожата и да отворя артерията — прошепна в ухото му тя. — Мога да го сторя сега, след пет минути, или когато си поискам… Ще умреш от загуба на кръв и с нищо не можеш да ми попречиш…

Чувстваше се млада и може би затова омърсена от това, което този мъж я караше да изпитва. Нечиста и възбудена едновременно… Мразеше го така, както не беше мразила никой друг в живота си. В устата й горчеше, имаше желанието да повърне тази непоносима омраза… Много по-късно разбра, че в онзи миг беше мразила колкото него, толкова и себе си…

Изгубила самообладание, тя усети как в душата й взема връх вродената арогантност. Лесно би могла да го убие, но предпочете дивашката игра, забравила собствената си същност, забравила да спре… Освен това в ситуацията имаше нещо изтънчено, нещо изключително приятно… Ех, ако той можеше да знае тайните, които притежава тя!

Иронията на ситуацията никога не бива да се загърбва с една-две невнимателно подхвърлени думи, мислеше Минако. А моята власт над него е още по-сладка, защото разбирам напълно колко ще го разгневи тя.

Не съм сбъркала в преценката си за него, нещата са ясни. Улф е този, който продължава да бъде загадка.

— Има само един начин да спасиш живота си — сладко изгука тя. — Да убиеш приятеля си…

Той я погледна, недоверието бързо взе връх над гнева му.

— Искаш да убия Улф?!

— Да го застреляш пред очите на моите бойци — кимна тя.

И Торнбърг не я разочарова.

— Можеш да ме ликвидираш още сега! — изръмжа през стиснати зъби той. — Но предател на родината си няма да стана!

Тя се засмя в себе си на тези думи, защото той не спомена нищо за предателство спрямо партньора си. Знаеше, че ако в този момент му даде пистолет и му заповяда да убие един от нейните хора, за да се спаси, той с готовност ще го стори. Не можеше да го обвини за това, просто започваше да го опознава. При това толкова добре, колкото той сам едва ли някога ще се опознае… Това е основен механизъм на самозащитата, помисли Минако. Хора като него никога не познават себе си. Защото ако го сторят, несъмнено ще си пръснат мозъка…

— Не става — промълви на глас тя. — Защото сега не обсъждаме само твоя живот, а и неговото продължение. — Притисна устни в неговите и с удоволствие почувства тръпката, която пробяга през тялото му. — Нали именно това си дошъл да откраднеш? — отдръпна се назад и изпитателно го погледна: — Единственият начин да го получиш минава през убийството на партньора ти — на устата й се появи усмивка: — Какъв е проблемът? Какво значи за теб смъртта на един човек повече? — наблюдаваше как очите му се разширяват и се опиваше от миризмата на страха му: — Да, да, зная… О, колко много ти се иска!…

— Не чак толкова, че да продам душата си!

Тя тихо се засмя, дъхът и се плъзна по наболата му брада.

— С идването си тук вече си сторил това, но все още не можеш да го осъзнаеш…

Беше убедена, че може да го подмами да убие приятеля си, просто като размахва пред него обекта на най-силното му желание. Тя го притежаваше и той знаеше това. Но тук му се удаде да я заблуди. Не знаеше как, но не след дълго Минако усети, че този човек няма да убие Матсън. Това я обърка и разтревожи, тъй като ясновидството вече й беше дало възможност да опознае дълбоката аморалност на Торнбърг. Но тук той проявяваше характер. За нея Матсън не представляваше нищо. Просто една черна дупка, от която не получаваше никакви сигнали. Какво би могъл да види в него Торнбърг? Изминаха много години, преди да получи отговор на този въпрос.

Торнбърг я наблюдаваше изпод полуспуснати клепачи. Лежеше по гръб, отпуснат и на вид спокоен, но тя добре знаеше какво му минава през главата. Мислеше, че ако може да я раздразни достатъчно, тя ще допусне някаква мъничка грешка и благодарение на тази грешка той ще може да й се наложи. Беше умен, знаеше, че му трябва много малко, за да наложи волята си. Единственото й предимство се криеше във факта, че няма никакво понятие от „макура но хирума“.

— Пак ли заспиваш? — невинно попита тя.

Устните му се свиха в самодоволна усмивка и тя потръпна от отвращение.

— Може би, стига да ми се прииска… Зная, че няма да ме убиеш, защото това ще ти развали удоволствието. Няма да ми сториш нищо, докато очакваш още някакви забавления от мен…

Минако пусна в ход своята „макура но хирума“, черните й пипала се увиха около сърцето му и лекичко го притиснаха.

Очите му широко се разтвориха, тялото му подскочи и зае седнало положение върху нара. Потърси я с питащ поглед. Тя му изпрати въздушна целувка и протегна ръка да избърше потта от горната му устна.

Устата му беззвучно се отваряше и затваряше, думите излетяха от нея с цената на върховни усилия.

— Ще те убия за това! — просъска той. Имаше предвид унижението, тя можеше само да предполага за степента на болката, която му беше причинила. Той дишаше тежко, но не се предаваше: — Ще те видя мъртва в краката си, каквото и да ми струва това! — „Не, тук не става въпрос за болка, поправи се тя. Той очевидно е от хората, които могат да понасят силна болка, както физическа, така й душевна.“ Яростта му се дължеше на унижението, че е манипулиран от жена.

Това й доставяше дълбоко удовлетворение.

А каква беше реакцията й на заплахите му? Претърколи се върху него. Яростта му беше много близо до похотта, тя изпита желанието да премахне и двете. Той почувства топлината на тялото й и моментално се възбуди. И как да не го стори? Ако не беше приел мълчаливото й предизвикателство, вероятно щеше да се почувства още по-унижен. Защото към безпомощността щеше да се прибави и импотентността…

Пое го докрай в себе си, позволи му да й причинява болка. Знаеше, че наранената плът ще й помогне да си го спомня още по-добре утре, когато няма да го има…

В сексуалното им сливане имаше и нещо друго, тъмно и непознато. В екстаза на удоволствието се промъкваше болката. Тя не можеше да даде обяснение на това чувство, но именно болката изостряше възбудата й до крайност. Разлюляна от два могъщи оргазма, връхлетели върху тялото й един след друг, тя усети как губи властта си над него.

Той не правеше нищо. Просто лежеше по гръб, а членът му беше като камък дълбоко в нея, емоции нямаше. Сякаш искаше да й докаже, че поне в този миг нещата са в негови ръце…

А тя си даде сметка, че го обича. Никога не беше вярвала, че може да обича друг човек с такава пламенна страст. В този момент не искаше нищо друго, освен да го подлуди, да го накара да изстреля в нея горещата си течност, да й достави за сетен път безумната, наскоро опозната наслада…

Той усети желанието й, разбра, че в този миг е напълно безпомощна. Рязко я отмести от себе си, хвана члена си в ръка и злорадо го накара да изхвърли спермата на земята в краката й.

Минако дишаше тежко, очите й гледаха оцъклено. За момент не можеше да повярва какво й беше сторил. Изправи се, черните пипала на „макура но хирума“ се стрелнаха напред. После видя усмивката на превъзходство върху лицето му и разбра, че ако сега го убие (а това беше горещото й желание), той ще бъде краен победител в сблъсъка на духовните им сили. Просто защото беше успял да я накара да използва силата си в момент, в който тя съвсем не искаше това…

И въпреки това тя изгаряше от желание. Желание, което само той можеше да удовлетвори. Искаше да използва „макура но хирума“, за да го повали на колене пред себе си. Но и това щеше да означава победа за него. Всяко прибягване до „макура но хирума“ в момент като този означаваше демонстрация на неговата сила…

Затова тя леко се наведе напред, протегна ръка и стисна врата му. Придърпа го към себе си и той покорно се приближи. Вероятно си даваше сметка за високата цена на победата, която току-що беше постигнал, а сега искаше да й се наслади.

Устата му докосна влажната й женственост, очите й се затвориха, коремът се превърна в камък. Езикът му се стрелна напред, тялото й се разтърси от могъща тръпка, въздухът излетя от устата и с остро свистене. Мускулите на бедрата й конвулсивно се свиха, тялото й се стовари върху гърба му, от устата й се изтръгна последният дрезгав вик…

Между тях нямаше нищо друго, освен грубото и болезнено отдаване. Беше едновременно много и твърде малко… И двамата знаеха това, останалите чувства в душите им нямаха значение…

Тя знаеше, че ако го пусне, той ще изпълни заплахата си. Но щеше да го пусне. Разбира се, той нямаше да знае това до последния момент. Ще си мисли, че е успял да я изиграе, привидно приемайки да убие Улф Матсън срещу нейната тайна на дълголетието. Той не й повярва, но тя наистина беше споделила тайната на това, което се крие в неговото тяло. Сега оставаше да събуди собствената му „макура но хирума“, но това щеше да стане едва когато той вкара един куршум в главата на Матсън. А после можеше да се наслаждава на добре свършената работа. Защото щеше да му разкрие тайната на дълголетието и едновременно с нея щеше да му предостави достатъчно години за терзания. Той никога няма да се освободи от спомена за това, което щеше да извърши тук, в джунглите на Камбоджа…

Не, това няма да се случи в действителност… Ще се случи друго. Тя ще му върне заредения пистолет и ще накара един от хората си да го държи на мушка. А той ще насочи оръжието си не към Улф, а към пазача. После двамата ще избягат. Всичко това тя виждаше абсолютно ясно, благодарение помощта на „макура но хирума“. Няма да направи опит да ги спре. Искаше този мъж да живее, макар все още да не знаеше защо… Знаеше само едно — той е част от бъдещето, което Минако възнамеряваше да изгради.