Ерик Лустбадер
Черният кинжал (21) (Част I)

Осемнадесета глава
Токио / Вашингтон

— Беше права за някои неща, страхувам се, че ще се окажеш права и за други — отбеляза Сума.

Достопочтената майка седеше върху заоблен камък в градината на „Забранените мечти“ и приличаше на хищник: примитивна, опасна, непредвидима… Сякаш вдъхваше живот на камъка, сякаш беше в състояние да променя формата и съдържанието на всичко около себе си…

Сума я наблюдаваше внимателно, но не можа да разбере дали го слуша, или не. Прочисти гърлото си и продължи:

— Например, когато го срещнах за пръв път, той нямаше почти никаква представа за своята „макура но хирума“. Ако ти не беше споделила предварително своите подозрения, положително щях да се обзаложа, че у него няма нищо необичайно. Не усетих каквото и да било излъчване от негова страна, а ти знаеш, че това е моята специалност…

Филтрирана от мъглата, промишления смог и високите сгради наоколо, слънчевата светлина се плъзна върху лицето на Достопочтената майка. Кожата й беше чиста и свежа като на момиченце, косата й — дълга и блестяща, беше дръпната от широкото чело и вързана на плътна конска опашка.

— Искаш да кажеш, че е като tabula rasa — промълви тя.

— Точно така — като бяло петно…

— Значи е онзи, когото Минако ми описа миналия месец след завръщането си от Камбоджа.

— Достопочтена майко — внимателно промълви Сума. — Минако се върна от Камбоджа преди повече от двадесет години.

— Двадесет години, двадесет минути — какво значение? — сви рамене Достопочтената майка. Отвори очи и Сума замръзна. Имаше чувството, че гледа в слънцето. Излъчването й беше ослепително. Положително би могла да отнеме зрението на човек, ако си го постави за цел. Най-голямото й предимство беше, че по всяко време може да ти отнеме това, което най-силно желаеш. Според Сума тя беше наистина дяволски психолог.

— Изпълних заповедта ти дословно, Достопочтена майко — добави той. — Възбуждах елементарните му емоции, с цел да го накарам да осъзнае своята „макура но хирума“… Но не мога да кажа какъв ще бъде крайният резултат. Активизирах уменията му, но не мога да ги проумея… Притежава способността да прикрива намеренията си, ето защо не мога да определя как употребява своята дарба…

— От това следва, че пробуждането на този мъж може да изгради такова бъдеще, в което никой от нас няма да може да надникне…

— Напълно възможно.

— Повече от възможно, Сума-сан — поправи го Достопочтената майка. — От момента, в който ти замина за Ню Йорк, бъдещето се превърна за мен в нещо като стиснат юмрук.

Сума почтително мълчеше и чакаше.

— От това следва, че той е достатъчно силен, за да ме победи…

— Да, Достопочтена майко…

— А също и Минако, чиято „макура но хирума“ доскоро беше по-силна от моята…

— Също и Минако — кимна Сума.

— Вече видях това… Той е единственият… — главата й се отдръпна в сянката. — Виждам и нещо друго, Сума-сан. Той ще дойде тук да ме потърси. Трябва да бъдем готови.

— Но как, Достопочтена майко? Ние не можем да усетим приближаването му. Той ще ни унищожи.

— Грешиш — отвърна тя и езикът й — червен и любопитен, се стрелна навън. — За нас ситуацията е изключително благоприятна.

 

 

Стийви Пауърс обичаше вашингтонския хотел „Уилард“ не само защото беше удобен за контактите й, не само защото близостта му с Белия дом го превръщаше в място за срещи с влиятелни хора, а и защото фоайето му напомняше луксозната атмосфера на някогашните влакове — предпочитано средство за придвижване на току-що оформения американски хайлайф.

Ако Аманда беше загрижена за това, че остарява, то за Стийви най-важното нещо на този свят беше висшето общество. Един от най-тежките дни в живота й беше онзи, в който разбра, че да се омъжиш за богатство съвсем не означава автоматично включване във висшето общество. Семейството на Мортън Данахър действително имаше много пари, но за нещастие корените му лежаха в онази част на Филаделфия, която предопределяше изключването му от висшето общество. А това автоматически затваряше вратата и пред самата Стийви. Това беше жесток удар, но още повече я заболя от прозрението, че не е имала никаква представа какво ще й струва признанието на хората със синя кръв в съвременна Америка.

Ако трябва да бъдем откровени, Стийви се насочи към психотерапията само защото, помагайки на другите да се освободят от натрапчиви идеи, тя помагаше и на самата себе си…

С Торнбърг я запозна Аманда, двамата се бяха срещнали в Колумбийския университет, където преди години Торнбърг беше чел лекции по, международно право — част от кампанията на университетските власти, насочена към измъкване на допълнителни дарения от него.

Не беше трудно да види какво я беше привлякло в този човек: той беше умен и чаровен, притежаваше неограничен достъп до света на истинската власт. Благодарение на него Мортън си създаде връзки и репутация във Вашингтон, а фактът, че вече две години Мортън практически се е пренесъл да живее в този град, все по-малко я тревожеше.

Беше тренирана да гледа истината в очите и тази истина беше достатъчно проста — тя отдавна вече не обичаше този мъж. Не беше сигурна дори дали все още го харесва. Не можеше да определи кой от двамата се беше променил повече през последните години, но фактът си беше факт.

Във всеки случай Торнбърг беше човекът, който й предостави възможността да навлезе в блестящия свят на своите мечти, Торнбърг направи така, че този свят я прие като своя. Ето защо с нетърпение очакваше всяко свое пътуване до Вашингтон.

Замислена върху все още новия за нея статут, тя бавно влезе във величественото фоайе на хотел „Уилард“. Носеше няколко торби, тъй като по-голямата част от времето й беше отишло за пазаруване. Мечтаеше за гореща вана, чифт чисто бельо и едно ледено питие в „Оксидентъл Трил“, преди да отиде на театър, а след това и на късна вечеря с Торнбърг.

— Доктор Пауърс?

Обърна се и се озова лице в лице със слаб и красив ориенталец, вероятно около четиридесетгодишен.

Да?

— Казвам се Джейсън Йошида — представи се той, усмихвайки се само с устни. — Вие не ме познавате, но аз зная много неща за вас… Ще ми отделите ли минутка?

— С удоволствие — усмихна се в отговор Стийви. — Но за съжаление тази вечер съм ангажирана и вече закъснявам…

— Уверявам ви, че наистина ще е минутка — настоя Йошида.

Усмивката на Стийви стана още по-широка.

— Съжалявам. Но ако оставите телефона си на рецепцията, аз…

Прекъсна фразата си по средата, очите й с недоумение се сведоха надолу. Ориенталецът беше стиснал лакътя й и вече я насочваше към асансьорите.

— Във ваш интерес е да чуете какво ще ви кажа, докторе — промърмори той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. — Вратите на асансьора се плъзнаха встрани, той я побутна във вътрешността на кабината. — Отнася се до вашия приятел Торнбърг Конрад III…

— Пръстът му натисна бутона за затваряне на вратата още преди някой от останалите клиенти на хотела да беше забелязал свободните места в кабината.

— Какво за Торнбърг?! — попита Стийви, започнала да се дразни от досадния азиатец. Видя го да натиска бутона за шестия етаж и за пръв път си даде сметка, че този човек е направил своето предварително проучване.

— Притежавам информация за Торнбърг, към която положително ще проявите интерес — поясни Йошида, а усмивката му стана още по-любезна.

— Да не би да сте изнудвач? — изгледа го тя. — Имайте предвид, че такива номера не ми минават! — дръпна лакътя си и добави: — Просто не се интересувам от клюки!

— Погрешно ме разбирате, докторе — скри усмивката си Йошида. — Не съм търговец. — Асансьорът спря на шестия етаж. — Може би трябваше веднага да кажа, че информацията ми се отнася и до вашата мъртва сестра Аманда… — кимна, на лицето му отново се изписа любезна усмивка: — Вашият етаж, докторе. Искате ли да сляза с вас?

— С какво разполагате? — попита тя, след като влязоха в стаята и. Нарочно остана в антрето и пропусна да го покани. Торбите с покупките пъхна в стенния гардероб.

Йошида извади от вътрешния си джоб няколко обикновени пощенски плика и й подаде един от тях.

Стийви го завъртя между пръстите си, без да го отваря.

— Познат ли ви е този почерк, докторе?

— Да. Принадлежи на Аманда.

— Сигурна ли сте?

— Тя беше моя сестра, по дяволите! — отвърна Стийви и изведнъж млъкна, дала си сметка, че отговорът й е доста груб.

Йошида само кимна с глава и запази мълчание.

Стийви извади писмото от плика и започна да чете. Главата й отскочи нагоре почти веднага, лицето й се смръщи.

— Ако сте решили да ми давате доказателства за някаква връзка между сестра ми и Торнбърг, то…: — замълча и тикна писмото обратно в ръцете на Йошида.

— Това изобщо не ме интересува, докторе — хладно отвърна Йошида. — А, предполагам, и вас… — подаде й обратно писмото заедно с останалите. — Налага се да прочетете всичко, за да разберете за какво става въпрос…

Стийви му отправи един продължителен и натежал от враждебност поглед, но задържа писмата. После се обърна, пристъпи към малката масичка до завесата и седна. Не го покани да влезе. Изчете първото писмо и веднага премина на следващото.

Така изтекоха няколко дълги минути. Светлината в стаята значително намаля. Йошида тръгна да пали осветлението, спокойно и самоуверено, сякаш й беше личен иконом. Стийви не му обърна внимание. Съзнанието й беше изцяло ангажирано от думите, които беше написала сестра й. Всяка от тях беше като капчица кръв от смъртоносна рана и тя си даде сметка със смразяваща яснота, че на практика нещата стоят именно така…

Нямаше никакво съмнение, че тези писма са писани от Аманда, също така сигурно беше, че те са нещо като дневник на отношенията й с Торнбърг Конрад Трети, ако това можеха да бъдат наречени отношения, разбира се… С течение на годините работа като психотерапевт тя беше открила доста дефиниции за думичката „отношение“, но въпреки това не успя да намери дефиниция за това, което откри в писмата на сестра си.

Притисна длан до челото си и усети, че трепери. Дясното й слепоочие се разигра от упорит тик. Мили Боже, това е истински кошмар!

По всичко личеше, че Аманда е участвала в някакъв странен експеримент, финансиран от Торнбърг. Повече от година, преди да бъде убита, тя си беше инжектирала някакъв експериментален серум, чрез който Торнбърг се опитвал да спре нормалния процес на стареене в собствения си организъм.

Стийви искаше да отмести писмата, но не беше в състояние да го стори. През лупата на тъжната изповед на Аманда тя започна да вижда Торнбърг в такава светлина, на която само допреди час несъмнено би се изсмяла…

От писмата беше съвсем ясно, че Аманда е споделяла напълно манията на Торнбърг за вечна младост и безкраен живот… Тази обща страст е превърнала отношенията им в нещо друго, в нещо безкрайно различно от нормалните отношения между мъж и жена… Но в какво? В какво се бяха изродили те? Ужасяващият съюз, сключен от Аманда, май имаше само едно име — симбиоза…

Двамата с Торнбърг бяха подхранвали своята мания за вечен живот тайно, без външни изяви, без да позволят на никого дори да заподозре за тяхната тайна. Стийви се почувства виновна, че не беше успяла да открие никакви странности в поведението на сестра си, нищо, което да я насочи към особената й мания… С болезнена яснота си припомни честите депресии, в които изпадаше Аманда, припомни си и своето собствено повърхностно отношение към тях… Просто беше убедена, че тези състояния са временни и бързо ще преминат. Стийви — задълбочената и чувствителна към психическите травми на пациентите си лекарка, беше пропуснала да забележи маниакалната болест на собствената си сестра!

Спомни си думите на една от преподавателките си, казани малко преди да започне да практикува: Никога не се заблуждавай с увереността, че пациентът няма с какво да те изненада, — беше казала тя — в момента, в който изгубиш първия от тях — независимо дали чрез убийство, самоубийство или друго от тоя сорт, ти неволно ще се запиташ: Какво пропуснах? Какво не направих? Още отсега мога да те уверя, че отговор на тези въпроси никога няма да получиш, Стийви…

Разгъна последното писмо и последните дни от живота на сестра й се разкриха пред нея с трагична яснота. Ето какво пишеше Аманда:

Твърдиш, че всичко е наред, че експериментът се развива успешно. Но моето тяло не е на това мнение.

Страхувам се не само от това, което става вътре в мен, но и от моралната слабост, която притежаваш ти. Не смееш да ме погледнеш в очите, не смееш дори да поговориш с мен.

Помня клетвата си да не споделям с никого същността на експеримента, но сега съм съвсем сама сред мрака на времето и пространството и вече не понасям агонията на мълчанието.

Озовах се в чистилището и зная, че измъкване няма. Единственият път е надолу, към истинския Ад — едно място, което едва ли заслужавам…

Пиша ти, защото отказваш да разговаряме по телефона. Исках да ти кажа само едно — вече не се чувствам обвързана с клетвата за мълчание. Реших да разкажа всичко на Улф и ще го сторя веднага, още преди тялото ми да се разкапе… Това несъмнено ще отнеме известно време, тъй като трябва да събера кураж.

Напоследък куражът е дефицитна стока за мен, но твърдо съм решила да изпълня намеренията си. Това е последното нещо, което вероятно ще мога да направя за себе си.

Искам да знаеш, че не те обвинявам в нищо. Вися между живота и смъртта благодарение на собствената си мания. А фактът, че ти пое подадената ми за помощ ръка и ме повлече в пропастта, едва ли може да бъде наречен грях…

Сбогом, Торнбърг.

Стийви затвори очи, но сълзите опариха кожата й като силна киселина. Стана й лошо, имаше чувството, че някой е затъкнал гърлото й с юмрук. Направи върховни усилия, за да не повърне.

— Торнбърг е убиецът на сестра ви, докторе.

Тя ахна и рязко се обърна към Йошида, чертите на лицето му бяха размазани от сълзите.

— О, извинете, не искам да ви внуша, че го е извършил със собствените си ръце… Той е прекалено умен, за да се забърква в престъпления. Но няма никакво съмнение, че убийството на Аманда е извършено по негова заповед.

— Защо?

Кратката думичка излетя от гърлото й с цената на огромни усилия.

— Последното писмо дава отговор на този въпрос, нали? Решила е да разкаже на приятеля си за всичко, което й е причинил Торнбърг. А той е бил ченге, нали? Как би реагирал, според вас? Несъмнено би хвърлил срещу Торнбърг всичко, което е било на негово разположение. И това е решило съдбата на сестра ви — Торнбърг е бил длъжен да й затвори устата завинаги.

Стийви наведе глава, сълзите й покапаха по хартията. Сложи листа на масата и грижливо го приглади с длан.

— Искам да задържа тези писма.

— Разбира се — кимна Йошида.

Стийви усещаше единствено дишането си, всичко останало беше изчезнало. Отчаяно и се прииска всичко да се окаже един кошмарен сън, да се събуди от него с вик на облекчение и да установи, че светът около нея е прост и ясен, както винаги…

— А вие какво искате? — попита след известно време тя.

— Нищо — отвърна Йошида и тръгна към вратата. — Вече получих всичко, което искам.

След излизането му в стаята се възцари мъртва тишина. Стийви остана още дълго свита кран масичката. До слуха й достигна пронизителният звук на автомобилен клаксон, успял да пробие изолацията на хотелския прозорец. Тя трепна и вдигна глава, после тишината отново я погълна. Тежка и лепкава, като сладникавия аромат на цветята, натрупани край зейнал гроб…

 

 

— За демон-човекоядец се говори в една стара японска легенда — промълви Шика. — Всъщност, тя е толкова стара, че може и да е китайска… Като всички демони, и този бил мъжки и женски едновременно, но предпочитал да се явява на хората като жена…

Била изхвърлена поради безсилие от тринадесетте кръга на подземния свят — това, което според представите на европейците е Адът… Но ние не вярваме нито в ада, нито в рая… Понесла се над света на хората, търсейки начин да увеличи демоничната си сила…

Отначало изяждала сърцата на жертвите си и пиела кръвта им, но резултат нямало. Започнала да яде мозъците им, усетила някакво потрепване и разбрала, че това е правилният път…

В крайна сметка не постигнала нищо, но липсата на успех още повече я ожесточила. Вече не можела да се спре, нападала жертвите си с неизтощаема стръв и изсмуквала всичко от тях.

Ето как се е появила на света Достопочтената майка. Тя е превъплъщението на ужасния демон от древността, превърнала се в жива легенда. Единствената разлика между нея и митичния демон се състои във факта, че тя съумява да изсмуква „макура но хирума“ от другите и го прибавя към собствената си духовна мощ… Каквато и маска да сложи на лицето си, отдолу винаги ще се крие зловещият образ на демона-човекоядец… Това е особено опасно за теб, тъй като тя няма да позволи на човек с по-силна „макура но хирума“ от нейната да остане жив…

В момента, в който проявиш небрежност, тя ще се нахвърли върху теб, ще изсмуче мозъка ти, а останалото ще захвърли…

Стояха в сянката на висока сграда от стоманобетон и стъкло, издигаща се на една от тесните улички в квартала Шибуя. Въздухът потрепваше от могъщия тътен на огромен генератор, над главите им се издигаше естакадата на магистралата, която пресичаше района. Улф вече знаеше защо са тук — вибрациите на генератори за ток с голяма мощност успешно прикриват излъчването на „макура но хирума“ и те ще бъдат скрити от Достопочтената майка и нейните шпиони в града. Въпреки наличието на тази механична преграда, Улф предпочете да пусне в ход и собственото си душевно излъчване.

— Сега Достопочтената майка знае за предателството на Минако — продължи Шика. — И вече няма да я пусне извън стените на „Забранените мечти“…

— А може би вече е мъртва — поклати глава Улф.

— Не. Това не е в стила на Достопочтената майка. Бързата смърт не й носи никаква наслада. Но твоят план е безкрайно опасен, затова настоявам да бъда с теб…

— Не е разумно — въздъхна Улф. — Ще усети присъствието ти и ще се подготви. Докато аз мога да се промъкна незабелязано. Нито тя, нито Сума могат да усетят присъствието ми… Това е единственият шанс да измъкнем Минако жива…

— Преди това трябва да унищожиш Достопочтената майка — поклати глава Шика, протегна ръка и нежно докосна челото му. — Мама беше права — това е твоята съдба!

Да, наистина това е съдбата му. Да мобилизира сили и да унищожи огромното зло, надигащо се от този край на планетата, заплашващо да я унищожи…

 

 

Вратата на „Забранените мечти“ отвори една изключително ниска жена, облечена в абсурден мъжки делови костюм.

— Името ми е Дейвид Уорън — каза Улф. — Аз съм делови партньор на Лорънс Моравия. Адреса научих от него, заедно с уверенията, че това тук е най-добрият клуб в Япония…

Жената джудже го изгледа, после кимна с глава и му направи знак да влезе.

Престъпвайки прага и чувайки затръшването на вратата зад гърба си, Улф усети как косата му неприятно настръхва. Минаваше пладне, заведението беше претъпкано. Пристъпи към бара, поръча си бира „Кирии“ и зае място между японци в тъмни костюми. Изчака известно време, после попита къде е тоалетната и се измъкна.

Следвайки указанията на Шика, той тръгна по дълъг коридор с каменна настилка. Вървя доста време по него, най-сетне стигна до просторно антре, стените на което бяха покрити с огромни картини. Те изобразяваха не само двубои между покрити с броня самураи, но и битки на древни храбреци с тигри, глигани и огромни змии. Ожесточените им лица странно контрастираха с благите и търпеливи физиономии на животните.

Оттук имаше само един изход — през остъклена врата, която водеше към изключително добре поддържана вътрешна градина. Над главата му бяха надвиснали огромните небостъргачи на токийския център, но градината някак смекчаваше заплашителното им присъствие. Сякаш бяха гигантски японски кедри, покрили стръмните планински склонове на префектурата Нара. Улф изпита странното чувство, че тук времето е спряло, после си спомни, че това почти напълно съвпада с описанието на „Забранените мечти“, което му даде Шика.

В градината имаше една жена. Беше коленичила върху кафеникавия мъх, очите й бяха затворени, а главата — леко наклонена встрани. Сякаш беше заспала сред неестествената тишина на това странно място. Но тази тишина беше коренно различна от спокойствието на храма, в който Улф беше срещнал Минако…

Жената имаше гъста, блестяща като каска черна коса, стегната на кок зад широкото чело. Съвършената линия на устните беше шокиращо червена на фона на бледото лице — сякаш някой беше надраскал еротична думичка върху стената на женски манастир… Носеше черно кимоно с бяла дантела по ръба на ръкавите и якичката. Пристъпвайки в градината, Улф остана със странното впечатление, че наблюдава някакво непонятно наслагване на черния цвят — сякаш виждаше очертанията на река в бурна нощ…

Жената беше сама и без видими оръжия около себе си. Това беше Достопочтената майка.

Отвори очи и Улф застина на място. Бяха с цвят на охра, толкова светли, че приличаха на разтопено злато толкова бистри, че човек оставаше с чувството за прозрачност…

— Не усещам нищо, но ти без съмнение обладаваш чудодейна сила.

Очите на Достопочтената майка се отвориха широко, докато тялото й се извръщаше по посока на Улф. Може би беше игра на светлината, но Улф остана с усещането, че в тях припламнаха зеленикави светкавици. Усети и още нещо — някаква непонятна тежест легна на плещите му — сякаш беше повреден кораб в бурните води на океана, разминал се на косъм от сблъсък с огромен айсберг…

— Или аз съм сляпа, или ти не съществуваш — добави тя, очите й останаха заковани в лицето на Улф. — Но аз не съм сляпа и ти съществуваш. Което означава, че съм била права… — на лицето й се появи невинна усмивка, Улф изведнъж си спомни за момичето абориген в Лайтнинг Ридж. — Я ми кажи как е възможно моята кръщелница Шика да чувства силата ти?

— Не зная — отвърна Улф.

— Значи бъдещето стана настояще — каза Достопочтената майка. — При това бъдеще, за което никой от нас не е подозирал.

— Кой уби Лорънс Моравия? — попита Улф. — Кой уби Аманда Пауърс? Сума? Зная, че е тук, зная, че е той… Чувствам излъчването му…

— Наистина ли затова си дошъл?

Той протегна напред черния, натежал от енергия показалец на „макура но хирума“:

— Отговори ми!

— Ако разполагам с това, което искаш, аз положително ще ти го дам — отвърна Достопочтената майка. — Имай малко търпение!

Тя затвори очи и той усети как неговите правят същото. Изгуби чувство за време и пространство, стори му се, че двамата се сливат в едно цяло, в една могъща машина, която работи на все по-високи и по-високи обороти… Стана му зле.

Очите на Достопочтената майка се отвориха едновременно с неговите, гласът й беше мек като памук:

— Шика те обича, готова е да умре за теб. Благодарение на тази любов е повишила многократно своята чувствителност и вижда това, което останалите не могат… Ах тази Шика! Нейната преценка винаги е била точна!

Улф внимателно я огледа, търсейки признаците на лудост, за които говореше Минако.

Достопочтената майка се изправи и бавно тръгна между хладните камъни.

— Хубавичко ме огледай, tabula rasa, мое Бяло петно — промълви тя. — После помисли за своята любима Шика. Тя е родена през 1972 година, но и след петдесет години ще изглежда такава, каквато е днес… — хладна усмивка се появи на безупречните й устни, очевидно изпитваше удоволствие от смаяното изражение на лицето му. — Макар двете с нея да си приличаме като сестри, аз съм родена в последния ден на последния месец на миналия век…

Улф се смая, въпреки всичко, което Шика му беше разказала за влиянието на „макура но хирума“ върху дълголетието.

— Ти си родена през 1899 година?! — прошепна той. — Господи Исусе!

— А ти кога си роден, Бяло петно? — попита Достопочтената майка.

— Преди четиридесет и три години.

— А даваш ли си сметка, че изглеждаш най-много на тридесет и пет?

Улф неволно докосна бузата си с ръка.

— Колко дълго ще живея? Достопочтената майка сви рамене:

— Моята „макура но хирума“ не ми показва нищо, свързано с теб.

Сянката й се плъзна по камъните, пъргава като котка. После тя се озова от другата му страна и Улф отново изпита чувството, че се разминава с тежък айсберг.

Загадъчната усмивка изчезна от лицето й:

— Имаш ли представа как си успял да промениш съотношението на силите, Бяло петно? Аз съм безплодна. Шика е моя кръщелница. Обичам я повече от всеки друг, повече от всеки мъж, който съм канила в леглото си. — Красотата й започна да разцъфва направо пред очите му. — Разбираш ли какво става тук? Можеш ли да разбереш бъдещето, което се превърна в настояще благодарение на теб? Майка й ме заплашва. Шика беше мой телохранител, но сега също ще се превърне в заплаха за мен… И всичко това заради теб!

— Аз съм тук с нея — отвърна Улф. — Друг начин няма.

Разсеяна от изпаренията, светлината се блъскаше във високите кули на небостъргачите и падаше в градината странно потъмняла, като бронзово покривало.

— Ти си дете-чудо — промълви по-спокойно Достопочтената майка, очевидно успяла да се овладее. — И като всяко дете-чудо носиш в себе си мощта на спасението и унищожението — алените й устни леко се разтвориха: — Вече си преживял част от това, което ще стане… Трябва да мислиш за нас като за тандем… Не забравяй, че обединена, нашата „макура но хирума“ може да постигне всичко… Абсолютно всичко!

Улф усети лепкавата примамливост в думите й и рязко се отдръпна.

— Нямам нужда от теб! — отсече той. — И сам мога да открия Сума!

— Ами Минако? — усмихна се Достопочтената майка. — И нея ли ще откриеш толкова лесно?

— Какво си й сторила? — рязко се обърна той.

— Любопитно — промълви Достопочтената майка и наклони глава: — Защо си се загрижил за нея? Тя е луда. Прибрах я за нейно добро, а и за безопасността на околните.

— Лъжеш!

— Защо трябва да лъжа? Минако е най-добрата ми приятелка, ние сме по-близки от сестри. Нашата близост е особена, бих казала уникална… Тя се грижеше за мен като никой друг. Подхранваше ме… Нима мислиш, че ще я изоставя точно сега, когато тя има нужда от мен?

— Нека да я видя и сам ще преценя това.

— Разбира се — кимна Достопочтената майка.

— Ела.

Напуснаха градината от противоположния край. Стаята, в която се озоваха, беше малка, облицована с дялани, до блясък полирани греди от вековен кедър. Въздухът тежеше от някаква остра миризма — нещо средно между восък и затоплена гума.

Улф отбеляза, че Достопочтената майка заключва плъзгащата се врата зад себе си и едва тогава се обръща към другата жена в помещението. Тя беше Минако. Седеше на колене, с безжизнено отпуснати в скута ръце. Полите на кимоното й приличаха на шарена локвичка.

— Минако?

— Да, Улф-сан.

Той се втренчи в лицето й. Не, съмнение не можеше да има. Това наистина е Минако.

— Затворничка ли си тук?

— Не съм добре — отвърна Минако. — Имам моменти на лудост, сега това ми е съвсем ясно…

— Но това, което ми каза в храма…

— Аз съм болна, Улф-сан. Мислите ми често са ирационални, понякога не зная какво говоря…

В поведението й имаше нещо странно и необичайно, но Улф не беше в състояние да го определи. Реши да прибегне до помощта на „макура но хирума“ и веднага забеляза някаква необяснима аномалия. Пред него имаше една фасада, мъртва като миналогодишна кожа на змия. Но дълбоко навътре помръдваше нещо… Нещо познато, нещо, с което се беше сблъсквал… В един склад в Ню Йорк… Под водата на поточето в Масачузетс…

Сума!

Изправена под колоните на естакадата в Шибуя, Шика изведнъж потръпна. Уви ръце около тялото си, но не успя да се стопли. Улф категорично й забрани да се мярка в „Забранените мечти“ и беше напълно прав. Ако информацията на Южи е точна и Достопочтената майка наистина знае за бунта на Минако, с всички ще е свършено! Разбира се, тя не сподели това с Улф. Беше убедена, че той няма да й повярва, просто защото не познаваше Достопочтената майка, нито пък е бил неин телохранител. Тялото й бе пронизано от нова тръпка.

Беше нелоялно дори да си го помисли, но все пак не можеше да разбере как Минако се е решила да я постави в толкова опасно положение. Вярно, че не е лошо да имаш двоен агент, който е дясна ръка на Достопочтената майка. Но на каква цена! Шика най-добре знаеше какво й струва да удържа на излъчването на господарката си…

„Знам, че Достопочтената майка ме обичаше и щеше да й е особено приятно да ме корумпира — единственият начин да ме откъсне от Минако. Естествено, това е била крайната и цел. Самата тя не е можела да има деца, докато Минако е родила четири — истинска машина за бебета…“

Отново потръпна. „Господи, защо пуснах Улф да отиде при нея сам?“ Скочи в колата си и подкара към „Забранените мечти“ без повече да се грижи кон ще улови излъчването й.

И, разбира се, някой го стори. Но това беше самата Минако, а не някои от враговете им в „Черният кинжал“.

— Накъде си се запътила?

Шика спря и зяпна насреща й. Минако и беше пресякла пътя малко след като паркира на една пряка разстояние от „Забранените мечти“. Дръпна я в близкия вход и опря гърба и на стената.

— Мамо, Улф каза, че си тръгнала на среща с Достопочтената майка!

— Разбира се — отвърна Минако. — Така му казах.

— Но ти си тук! — разтревожено я изгледа Шика. — А Южи каза, че тя вече знае за…

— Как няма да знае! — остро отвърна Минако. — Беше въпрос на време. Тя има нюх към конспирации от всякакъв вид, а лудостта я направи още по-проницателна.

Шика объркано я гледаше.

— Значи умишлено си ни накарала да повярваме, че си пленник в „Забранените мечти“ и това е било част от твоя план?

— Да — усмихна се Минако. — Планове и пак планове… Човек трябва да е много изобретателен, когато е заобиколен от врагове… — от устата й се откъсна въздишка. — Отначало исках да използвам Казуки срещу Достопочтената майка.

— Но Казуки е болна и не притежава „макура но хирума“.

— Грешиш. Точно „макура на хирума“ я унищожава отвътре. Толкова силна, че тя не е в състояние да я контролира. Опитах се да й помогна, като я науча на някои неща, но тя не успя да ги усвои достатъчно бързо… И събитията излязоха от контрол, като при атомна електроцентрала. Сега вече никой не може да спре разрушителния процес.

— Господи! — хвана се за главата Шика. — Но Казуки е болна от дълго време! Аз мислех, че действията ти срещу Достопочтената майка…

— Са започнали скоро? — разшири се усмивката на Минако. — О, не. Моята омраза датира отпреди няколко десетилетия. Виждах как нейната „макура но хирума“ я разяжда и я превръща в опасна луда. Тя беше по-силна от Казуки и успя да се контролира значително по-дълго от нея. Но накрая се предаде.

— И ти ме изпрати да доведа Улф.

— Да. След провала на Казуки трябваше да си осигуря друг съюзник в борбата срещу Достопочтената майка. Но Улф Матсън беше пълна загадка. Единствен внук на Белия лък, той трябваше да притежава силата на прозрението, но външни доказателства за това липсваха. И ние го забравихме. Доста по-късно интуицията ми подсказа, че у него трябва да има изключително силна „макура но хирума“. Но как да го поставя под контрол? Как да го привлека на своя страна в предстоящата битка?

Направих единственото възможно нещо: подхвърлих информация за него на Достопочтената майка. Предполагах, че ще се обърне към Сума, и тя наистина го стори. Тогава вече нямах друг избор, освен да изпратя теб в помощ и закрила на Матсън.

Шика изпадна в състояние, близко до пълен шок.

— Но това е било изключително опасно, мамо!

Защо си чакала намесата на Сума? Защо просто не ме изпрати да доведа Улф?

— Не можех да си позволя подобен риск, детето ми — поклати глава Минако. — Дори ти не познаваш Достопочтената майка както я познавам аз. Лудостта я тласкаше към нещо, което наподобява психически канибализъм. Изсмукваше „макура но хирума“ от своите жертви и с всеки изминал ден ставаше по-силна и по-опасна. Нямаше смисъл да водиш Матсън в случай, че неговата „макура но хирума“ щеше да се окаже недостатъчна. Той трябваше да бъде подложен на тест, при това тест от най-тежкото възможно естество. Това, разбира се, не изключваше твоето влюбване…

— Ти си знаела, че това ще стане?!

— Малко или повече…

— И просто го остави да се случи?

— Помогнах му да се случи. Бях длъжна да го сторя. Той ни трябва.

Макар да беше дълбоко шокирана. Шика все пак отбеляза, че майка й нито веднъж не спомена плановете за икономическа експанзия на „Черният кинжал“.

И после всичко дойде на мястото си: заговорът на Минако за унищожение на Достопочтената майка нямаше нищо общо с алтруизма. Между двете винаги беше съществувало остро съперничество, победата означаваше всичко: С нарастващ ужас Шика си даде сметка, че майка й систематично беше включвала в битката собствените си деца, без да държи сметка за личните им предпочитания.

— А сега Улф е изправен срещу нея сам!

— Разбира се — кимна Минако. — Така трябва да бъде.

— Но той не я познава, не може да си представи дори част от триковете й!

— Ще се справи.

— Ами ако се провали? В такъв случай как виждаш бъдещето, мамо?

Минако не отговори.

— Не можеш да го видиш, нали? — погледна я за пръв път от началото на разговора Шика. — Това бъдеще е загадка за всички нас!

— Знам, че…

— Нищо не знаеш! — скръцна със зъби Шика, обърна й гръб и хукна към стените, ограждащи задната част на „Забранените мечти“.

 

 

Улф направи крачка напред към Минако и образът й се стопи. На нейно място, след кратка пауза — сякаш за смяна на лентите в стар киносалон, изведнъж се появи фигурата на Сума. Улф моментално пренастрои психическата си енергия, но Сума беше подготвен. Мощният сноп на излъчването му разклати тялото на американеца. Улф успя да се задържи на крака и рязко се завъртя наляво. Ръцете му ветрилообразно се стрелнаха напред, после нанесоха силен удар „атеми“ в гръдния кош на Сума.

И двата удара попаднаха в целта, но без особен ефект. После получи силен контриращ удар в лявото рамо, прониза го остра болка. В ръката на Сума проблесна кокалена дръжка с извито между двете части острие — като клюн на хищна птица. Именно това острие беше потънало в рамото на Улф.

Без да губи време, Сума отново замахна. Острието просвири във въздуха, но Улф успя да блокира удара. Сграбчи китката на противника, после се завъртя около себе си — назад и надясно. Пусна китката, лявата му ръка се стрелна към носа на Сума във фалшиво „атеми“. Но вместо да нанесе удар, тя се пъхна под мишницата на японеца, инстинктивно вдигнал ръка да се предпази. Продължи движението й нагоре, после я завъртя назад, мина зад гърба на противника и направи опит да извие врата му.

Сума приклекна и стовари кокалената дръжка в ребрата на Улф. Болката беше толкова остра, че хватката му за миг се разхлаби. Това беше напълно достатъчно. Сума заби пета в дясното коляно на Улф, после пъргаво отскочи встрани. Острието свирна във въздуха и Улф едва успя да блокира страхотния удар, насочен право в гърдите му.

Не можеше да успокои дишането си и това сериозно го разтревожи. Сума отново замахна с ножа. Вместо да се отдръпне, Улф пристъпи крачка напред, изби удара встрани и стовари могъщо „атеми“ в бъбреците на противника си. Ефект обаче отново нямаше.

Пусна в действие „макура но хирума“ и веднага видя с какво беше ангажирано съзнанието на Сума: субстанцията, с която беше покрито острието на ножа. Значи ме е отровил, разбра той. Ето защо не рискува с нападателни хватки. Просто чака действието на отровата.

Направи нов опит за нападение, но Сума с лекота го блокира. Стори това още два пъти, после главата му се замая и той неволно се отпусна на колене. На лицето на Сума се появи ликуваща усмивка, острието на ножа спокойно висеше край дрехата му.

Лявата ръка на Улф се стрелна напред, пръстите му се увиха около острието. Изкрещя от болка, но не прекрати нападението. Дръпна рязко към себе си и Сума политна напред. Очите на японеца широко се разтвориха. За стотна от секундата се забави да ги отмести от дълбоко срязаната длан на Улф, умът му бе блокиран от шока.

Единствената слабост на Сума беше арогантността и Улф се възползва от нея. Японецът разчиташе прекалено много на своето оръжие и тази грешка беше фатална.

Лицата им се доближиха, Улф пусна в действие черното острие на своята „макура но хирума“. Тя проникна през всички защитни линии на противника, тялото на Сума се сгърчи от непоносима болка. Никога през живота си не беше изпитвал подобно нещо. Имаше чувството, че клетките му експлодират една по една в нещо като верижна реакция. Нервната му система се претовари и блокира мозъка му. Сърцето му изригна, очите му угаснаха.

Тялото му се удари в окървавената кедрова ламперия и бавно се смъкна на пода. В стаята се появи отвратителна миризма. Възторг и болка се бореха в душата на Улф. После отровата в кръвта му започна да казва тежката си дума. Бавно се отпусна на колене. Опита се да стане, но не успя. Дробовете му отказваха да функционират, но съзнанието му все още беше ясно. Къде изчезна Достопочтената майка, запита се той.

Обърна се да я потърси с поглед, в същия миг стаята се изпълни от пронизителен животински рев! Беше толкова силен и див, че зъбите му неволно затракаха.

После изведнъж изпита чувството, че някой е изпомпал въздуха от помещението, а масивните дървени стени се накланят и падат отгоре му. Тялото му отлетя в противоположна посока, отгоре му се изсипаха купчина камъни и натрошени греди, които зловещо помръдваха — като лапите на кръвожаден звяр…