Ерик Лустбадер
Черният кинжал (11) (Част I)

Девета глава
Вашингтон / Токио

Когато Торнбърг Конрад III посещаваше клиниката „Грийн Бранчиз“ в околностите на Арлингтън, Вирджиния, той вземаше и жена си Тифани.

Само в „Грийн Бранчиз“ и никъде другаде той чувстваше хода на времето, даваше си сметка с каква незначителна част от живота разполага. Идваше тук три пъти седмично, визитите му се пазеха в строга тайна. Но случайният наблюдател, би ги приел за напълно естествени, тъй като мъж на годините на Торнбърг би трябвало да се подлага на чести изследвания, особено при активния живот, който водеше. И не би бил далеч от истината.

Но този пациент не се подлагаше на изследвания за обичайните болести на хората в напреднала възраст — атеросклероза, високо кръвно налягане, подагра… Докторите му правеха ЕКГ и ЕЕГ Не за да търсят признаците на старостта, а по-скоро обратното.

Всъщност Торнбърг беше собственик на клиниката. Купи я преди петнадесет години, когато тя беше беден научноизследователски институт за борба с рака, разчитащ на мизерен държавен бюджет и епизодични частни дарения. За нещастие директорът на този институт беше добър учен, но слаб политик и даренията никога не бяха достатъчни.

След като Торнбърг купи клиниката, той лично се зае да прегледа служебните досиета на лекарите и научните работници. Едни освободи веднага, други останаха при строго определени условия. След това издири и привлече на работа най-добрите специалисти в областта на биомедицината, разделяйки ги в три основни направления — ендокринология, геронтология и генетика. Задачата, която им постави, беше проста и ясна: да се удължи и поддържа животът на Торнбърг Конрад III.

Средствата за изпълнението на тази задача бяха неограничени, но това съвсем не означаваше, че Торнбърг е готов да хвърля пари на вятъра. Отдавна освободил се от илюзорната надежда за „вечна младост“, той притежаваше задълбочени познания във всички области на биомедицината и умело отделяше зърното от плявата. В резултат екипът от специалисти в „Грийн Бранчиз“ се превърна в наистина водеща сила в областта си.

От известно време насам учените бяха ангажирани с изследване на един лабораторно синтезиран хормон на растежа, който бяха нарекли „Фактор 1“ и който действаше на принципа на инсулина. Сложен по състав протеин, той атакуваше по изключително благоприятен начин както мускулната маса, така и вътрешните органи, елиминирайки почти напълно пораженията на старостта. Първоначалните и все още предварителни резултати сочеха, че след шестмесечно лечение с този синтетичен хормон биологичният часовник на пациента не само спира, но и започва да върви в обратна посока. В крайна сметка се получаваше смайващ ефект на подмладяване, някъде от порядъка на двадесет години.

Естествено на даден етап започнаха да се проявяват и страничните ефекти от действието на „Фактор 1“ — сърдечни удари, диабет, бъбречна недостатъчност, странна деформация на ръцете и лицето на пациента, водеща до пълно обезобразяване… Екипът от учени енергично се зае с тяхното туширане, прибягвайки до принципно нов начин за производство на хормона.

Торнбърг пристъпи в хладното преддверие на клиниката, стерилно чисто и блестящо от мрамор и стъкло. Носът му моментално улови миризмата на смъртта. Сладникава и тежка, тя проникваше навсякъде, беше по-лоша дори от промишления смог над голям град. Миризма на полесражение…

Забеляза как ноздрите на Тифани потрепват и се разширяват, а перфектните й гърди започват учестено да се надигат и отпускат.

— Снощи сънувах тази клиника — промълви тя. — Винаги я сънувам, когато ни предстои да пътуваме до тук… Какво според теб може да означава това?

— Нямам представа — сви рамене Торнбърг и кимна към хората от охраната, настанили се на висок дървен подиум, който наподобяваше крепостна стена. Те го познаваха добре не само защото често се появяваше тук, а и защото ги беше подбрал лично, сред стотици кандидати. — Какво по-точно си сънувала?

— Бях гола — въздъхна Тифани. — Когато сънувам тази клиника, винаги съм гола… Двама мъже с бели престилки ми направиха някаква инжекция и се превърнах в жаба… Голяма зелена жаба, която квака върху необичайна по размери лилия…

— Това ли е всичко? — промърмори Торнбърг, хвана ръката й и я побутна към асансьора, чиито врати автоматично се разтвориха. Поела пътниците, машината плавно потегли надолу, към подземните етажи на „Грийн Бранчиз“, изсечени в скалната утроба на Вирджиния.

— Не — отвърна Тифани. — И ти беше там… Хлапак с розова кожа и кльощави крака… Видях те и езикът изскочи от устата ми. Знаеш какви са езиците на жабите — дълги и тънки като на змия… Улових един комар и го изядох. Току-що те беше ухапал и на практика аз пиех твоята кръв… Запитах се дали не съм се превърнала в месоядно животно… — Тифани беше заклета вегетарианка. — Не беше приятен сън… Всъщност, когато сънувам това място, винаги преживявам кошмар…

— Съжалявам — промърмори Торнбърг и успокоително потупа изящната й ръка. — Ще свършим още преди да си се усетила… — Пред кабината се появи жена в бяла престилка: — А, доктор Шепърд… Навреме, както винаги.

Доктор Шепърд се усмихна. Беше слаба и жилава, с прекалено много лак по косата и недостатъчно грим. Светлите очи гледаха спокойно и професионално, скрити зад очила с метални рамки. Бяха очи на човек, свикнал от най-ранна възраст да наблюдава и запомня всичко около себе си.

— Прекрасно знаете, че алармената система ни предупреждава за пристигането ви, господин Конрад — отвърна тя. — Винаги сме готови за вас и за нашия пациент… — обърна се към съпругата му и попита: — Как се чувствате днес, Тифани?

— Добре, благодаря.

— Имате ли коремни болки, бодежи в гърдите, стомашно запичане? Нормално ли уринирате?

— Както винаги.

— Отлично — кимна доктор Пепърд и обви ръка около раменете й. — Елате сега да ви хвърлим един поглед…

— Нали няма да се превърна в жаба? — попита с усмивка на уста Тифани. — Сънувах, че съм жаба и пия човешка кръв…

— Това не е повод за безпокойство — отвърна доктор Шепърд. — Просто означава, че се нагаждате към диетата, на която ви подлагаме… Вече хапвате и по малко месо.

— Така ли? Не може да бъде! Аз не понасям месо!

Доктор Шепърд побутна Тифани към покритата с бяла хартия маса за прегледи и хвърли кратък поглед по посока на Конрад.

— Съблечете се да ви прегледам, Тифани.

— Добре, докторе.

Тифани започна да сваля дрехите си с методична последователност. Акуратно ги сгъваше и ги слагаше на стола до себе си. Скоро остана чисто гола и легна на масата, без да чака покана.

Доктор Шепърд щипна кожата от вътрешната страна на бедрото й и леко я разтърка между пръстите си.

— Отлично — промърмори тя. — Еластичност и цвят безупречни, липсата на подкожна мазнина е направо забележителна…

Отвори бележник с кожени корици и започна да записва резултатите от прегледа. Напълни с кръв три малки епруветки, залепи им етикети и ги сложи на металната лавица до масата, после направи още няколко непонятни за Торнбърг процедури. Няколко минути по-късно приключи, усмихна се на Тифани и извърна глава към Торнбърг:

— Бихте ли дошли замалко е мен?

Мълчаливо го поведе по коридора, бутна вратата в дъното и влезе в една от трите дузини лаборатории на клиниката „Грийн Бранчиз“. Пристъпи към редицата мощни компютри до стената и включи някаква програма. Пред очите на Торнбърг се появи сложна плетеница, цветовете бяха ярки и наситени, сякаш бяха жив организъм, а не компютърна симулация.

— Количеството на червените кръвни телца в организма й беше доста ниско и ние подозирахме наличие на анемия — обърна се към него доктор Шепърд. — Но от последните изследвания насам е настъпило значително подобрение…

Торнбърг цял живот се беше занимавал с хора и веднага разбра, че има още нещо, за което събеседничката му няма особено желание да говори.

— Хайде докторе, казвайте какво има — промърмори той. — Не съм дошъл тук, за да ми спестявате истината.

— Разбира се кимна тя. — В последно време у жена ви се наблюдава увеличение на белите кръвни телца. Сам по себе си този факт не е повод за тревога… — „Господи, нима всички доктори задължително коментират наблюденията си?“, въздъхна вътрешно Торнбърг. — Надяваме се, че причината е някой незначителен възпалителен процес…

— Но не сте сигурни, така ли?

— Не, господин Конрад — вдигна глава доктор Шепърд. — Трябва да знаете, че някои области от човешкото тяло все още са загадка за медицината… Но като вземем под внимание окончателните резултати от предишните…

— А вие трябва да знаете, че времето ми е скъпо! — прекъсна я Конрад и пристъпи крачка напред.

— Да, аз напълно ви…

— Напълно ме разбирате, така ли? — изръмжа презрително той. — Тогава ми спестете медицинските увъртания, нямам желание да слушам глупости!

Знаете какво искам — да откриете еликсира, който ще ми подейства като виното на Светия Граал! А с какво разполагаме до този момент? Виното, което дарява живот, едновременно с това го и отнема… Също като в притчите… Задънена улица, докторе! — Пред очите му изплува прекрасното тяло на Тифани, бронзово от лъчите на слънцето и лъскаво от лосион. — Но аз не се отказвам! Мъж на моите години не може да бъде без цел в живота! — очите му се сведоха към лицето на доктор Шепърд: — Напомням ви, че макар и стар, аз все още не съм изветрял. Няма да е зле, ако винаги имате предвид този факт.

— Да, сър — отвърна тя, пое си дълбоко дъх и се обърна към екрана. — Бих искала да ви обърна внимание върху този модел…

В общи линии Торнбърг имаше представа какво вижда. Лично беше наредил да се работи по програмата за рационално моделиране на лекарствените препарати. Това означаваше, че вместо обичайния изпитателен процес на ново лекарство в лабораторни условия, базиращ се на принципа на отстраняването на грешките, учените тръгват от обратната страна — определят молекулярната структура на вируса, който трябва да бъде атакуван, пресъздават я на компютърния екран и търсят начин да я заменят с друга, безвредна за организма.

В случая учените от „Грийн Бранчиз“ търсеха субстанция със специфично въздействие върху човешкото тяло и откритието на „Фактор 1“ представляваше определен успех. Поради факта, че дори най-мощният електронен микроскоп не е в състояние да улови структурата на молекулата, за създаването на този хормон учените са принудени да използват метода на кристалната решетка. Бомбардирайки молекулата с интензивни рентгенови лъчи, те успяват да възпроизведат дифракционен модел на нейната структура и да го вкарат в компютъра.

И остават смаяни от това, което се разкрива пред очите им. Оказва се, че в хормона има „празни пространства“ на точно определени интервали, които очевидно са съдържали някакъв друг, непознат за науката елемент. С други думи вече са сигурни, че в инсулиноподобния „Фактор 1“, извлечен от кръвта на подбрани индивиди, съществува някаква празнота. И съответно си поставят задачата да открият елемента, който по необясними причини е напуснал молекулата в процеса на човешката еволюция.

— Това е пълна картина на ензимите, които използваме при опитите с вашата съпруга. — Доктор Шепърд натисна няколко клавиша и в празните пространства на кристалната решетка започнаха да се намесват бледожълти петънца. — Виждате, че пасват съвсем точно. Ензимите приемат хормона с ясно изразена готовност… Ние сме сигурни, че ефект има… вероятно и вие също, тъй като промените у съпругата ви са явни — ръцете й потънаха в джобовете на престилката: — За съжаление се натъкваме на същия проблем, който още от самото начало ни пречи да постигнем напредък… И това лекарство, подобно на предишните, има половинчат живот. Което ще рече, че ефективността му намалява с точно определена бързина. Страхуваме се, че в течение на този процес се проявяват и страничните му ефекти, които често се оказват необратими.

— Повишеното количество на бели кръвни телца…

Доктор Шепърд хладно го погледна.

— Ще се наложи Тифани да остане при нас, тъй като трябва да правим всекидневни анализи…

Торнбърг замислено гледаше как най-новото им компютърно творение се върти на екрана. Бавно и безполезно, сякаш им се надсмиваше… Господи, въздъхна той. Вода газим и жадни ходим!

— По дяволите старостта! — избухна той и се извърна, за да скрие яростните си сълзи. — По дяволите времето, по дяволите всичко!

След секунда отново се обърна към доктор Шепърд, Лицето му беше напълно спокойно.

— Вие, докторите, май не умеете да използвате точна и ясна терминология! — заядливо изрече той.

— Напротив — усмихна се бледо жената. — Но я използваме само когато става въпрос за смъртта. А в огромното сиво пространство между живота и смъртта предпочитаме да се облягаме на единственото средство, което е издържало проверката на времето…

— Кое е то? Инстинктът, предчувствието? Означава ли това, че опъвате платна и поемате слепешком сред гъстата мъгла?

— Нещо такова — кимна доктор Шепърд. — Признавам го на четири очи, но ще го отрека в момента, в който решите да ме цитирате. Иначе моментално ще бъда обявена за еретик и отлъчена от Медицинската асоциация… — усмивката й беше натежала от горчивина: — Правим всичко, което можем, господин Конрад. Бъдете уверен, че е така.

— Знам — въздъхна той. Харесваше тази жена. Беше умна и пряма, поведението й вдъхваше доверие. Искам да се върна при нея…

— Разбира се. Но нека преди това ви вземем кръвна проба и ви прегледаме на рентгена…

Торнбърг покорно кимна с глава.

— Знаете ли, че имате мускули на четиридесет и пет годишен мъж в отлично физическо състояние? — попита тя и стисна ръката му.

— Без странични ефекти…

— Точно така, ако не броим злокачествените полипи, които отстранихме от дебелото ви черво… Естествено при вас използвахме по-различен дериват на серума, който получава съпругата ви… Според мен всичко се дължи на разликата в кръвта ви…

— Имате предвид, че нейната група е A, а моята — нула позитивна?

— Не — поклати глава доктор Шепърд. — Във вашата кръв се наблюдават едва забележими отклонения. Според мен те са резултат от японското ви потекло…

— Докторе — изви вежди Торнбърг. — Искам дебело да подчертая, че в жилите на прабаба ми може би е текла японска кръв… Може би… Но това изобщо не е доказано, затова предлагам да не правим прибързани заключения, а още по-малко дати записваме на хартия! Не желая този предполагаем факт да става обществено достояние, още повече че никое от децата ми няма представа за него!

— Разбирам ви много добре, господин Конрад — кимна доктор Шепърд.

По-късно, изправен пред съвършената голота на Тифани, Конрад замислено поклати глава. Беше прекрасна, беше като картина на гениален художник, беше като сън… Отдавна беше забравил истинската й възраст и беше благодарен на Бога, че му е спестил ужаса да помни този факт.

 

 

— Би ли предпочел момче? — попита младата японка.

Шото Вакаре се засмя и взе в длани красивото й лице.

— Мога да те превърна в момче, при това толкова изящно и нежно, колкото никое друго…

Целуна едното й слепоочие, после се прехвърли на другото. Направи го толкова нежно, че дори и нейното сърце ускори ритъма си.

— Освен това никое момче не може да притежава ума ти.

Слабо осветената стая миришеше на бира и тютюнев дим — вечните спътници на местата за удоволствия, известни под името „акашошин“. Вакаре не беше се отбивал тук от години. Сградата беше част от лабиринта на „шитамаши“ — район, който в други, по-малко заселени градове от Токио, несъмнено би бил приет за център… Но тук думата „шитамаши“ имаше по-различно значение. С нейна помощ се очертаваше един не толкова географски, колкото социален район. Районът на бедните и низвергнати от живота…

Мястото беше безлично, почти анонимно. Просто едно от десетте хиляди отворени цяла нощ заведения на Токио, които предлагаха „мизушобай“ — платената любов…

Японските мъже имат нужда от изблик на животинската си примитивност, от отдушник в един живот, запълнен изцяло от традиции, дълг и чест… Именно „акашошинът“ беше този отдушник. Тук японецът има право на всичко: да се смее и плаче, да се напие до безсъзнание, да развратничи по начина, който му диктува въображението… Без да се страхува, че ще се изложи, без да се опасява от последиците. Оттук той излиза спокоен и освежен, готов отново да потъне в моралните догми на това, което се нарича общество.

Името на младата жена беше Мита. Не беше истинското, а просто това, което й бяха дали при постъпването на работа… Ръцете й нежно се обвиваха около раменете на Вакаре, опитните й пръсти леко докосваха челото му. Дали жестовете й бяха изкуствени или породени в дълбините на нейната женственост? Никой не би могъл да даде отговор на този въпрос, върху него етнолозите спореха от години… Но дори да бяха изкуствени, те бяха наситени с толкова нежност и съчувствие, че неизменно се сливаха с действителността. Мита притежаваше онова особено качество, което японците наричат „ясашиза“. Майчинската нежност, от която са били лишени почти всички мъже в тази страна и която, именно по тази причина, е особено ценена от тях… Тази дарба беше наистина нещо много скъпо…

Естествено тя и Вакаре се любеха, но срещите им бяха много повече от обикновеното желание за физическа близост. В крайна сметка той би могъл да задоволи сексуалните си апетити навсякъде, това не би представлявало трудност. Но Мита му предлагаше далеч по-пълно и всеобхватно удоволствие.

Вакаре въздъхна и се отпусна в прегръдката й. До този момент беше изпил шест малки канички със саке — едно прекалено голямо количество дори за мъж с неговите качества на пияч. Но нуждата да се отърси от напрежението на живота беше също така огромна…

— Защо на света няма справедливост? — тихо и почти сънливо попита той. — Понякога имам чувството, че всички сме полудели. Ако успея да го възприема изцяло, лесно ще разбера защо Мишима си е направил харакири… Той просто е прозрял настъпването на днешните времена и не е имал сили да понесе техния срам…

— Мишима не е успял да се освободи от оковите на миналото — прошепна Мита, галейки веждата му с бавни и ритмични движения.

— Грешиш — отвърна Вакаре. — Мишима е разбрал, че миналото е отдавна мъртво и погребано. Не е успял да понесе факта, че цял живот се е старал да възкреси един призрак…

Мита беше свикнала с философските му отклонения.

— Тази несправедливост ли имаше предвид? — попита тя.

— Не, не! — енергично тръсна глава Вакаре и облиза устни така, сякаш беше готов да погълне нови шест канички саке. — Говоря за нещо съвсем лично… От мен поискаха да предам най-добрия си приятел… И трябва да се подчиня! „Гири“… Имам дълг към човека, който го поиска…

— Животът има смисъл само когато стане труден — отбеляза Мита.

— Наистина ли мислиш така? — учудено я погледна Вакаре.

— Да — кимна тя. — Такъв е моят живот и ако не вярвам в него, значи не вярвам в нищо…

Вакаре изсумтя и се настани по-удобно в скута й. Тя продължи да го гали, очите му доволно се притвориха.

— Ех, ако можех да предам не приятеля си, а зет му! — въздъхна мечтателно той. — Дори секунда не бих се поколебал! Хирото е истинско копеле — алчно, злобно, завистливо!… Сърцето му кърви от успехите на Южи! Но от друга страна, той няма чест… Не би ми доставило никакво удоволствие да го корумпирам…

— Я ми кажи, достойно ли е да предадеш приятеля си Южи? — присви очи Мита.

Вакаре не отговори, но момичето го познаваше достатъчно добре, за да забележи беглата усмивка, пробягала по устните му. По-късно, след като изсмука мъжката му сила, изкъпа го и го изпрати да се препъва към дома си — омаян колкото от алкохола, толкова и от нейните ласки, Мита побърза да се върне в стаята си.

— Нещо полезно? — попита тя японката, която я очакваше на прага. Беше изключително красива и толкова млада, че Мита, макар и едва надхвърлила двадесетте, изглеждаше като нейна майка.

— Много неща — отвърна Евън и й подаде добре натъпкан плик с банкноти. — Но най-важното се криеше в усмивката на клиента ти.

 

 

Хам седеше в един ресторант на Колумбия роуд в квартала „Адамс-Морган“, очите му бяха отправени към масичките на тротоара. През лятото над тях се разтваряха чадъри в ярки цветове, във въздуха се усещаше онова безгрижие, което човек изпитва в някое парижко кафене.

Пиеше кафе, наближаваше обяд и масите наоколо бавно започваха да се заемат. Посетителите тук бяха предимно изискани дами, отбили се да хапнат нещо вкусно между посещението на два модни бутика.

Моментално забеляза Марион Стар Сейнт Джеймс, която този път носеше минипола в шоколадов цвят, широк черен колани бяла копринена блузка. На краката й имаше къси до глезените ботушки с високи токчета, палтото беше небрежно наметнато върху раменете й.

Главите на всички посетители се обърнаха подире й. Мъжете я гледаха с одобрение, а жените със завист. Сърцето на Хам потръпна от гордост, че тази жена беше тук да се срещне именно с него.

Миг преди стройната й фигура да се отпусне на отсрещния стол, очите му забелязаха позната физиономия в дъното на салона. Принадлежеше на млада русокоса красавица, чието име в момента не можеше да си спомни, но несъмнено я познаваше. Наблюдаваше гъвкавите движения на Марион с очите на мангуста, заела се да изучава изскочилата пред нея кобра.

Коя беше тази, по дяволите, запита се Хам.

После усети парфюма на Марион, потъна в топлата й усмивка и веднага забрави за русокосата.

— Точна си — рече. — Обичам точността.

Устните й престорено се нацупиха.

— Заряза ме толкова рано, че накъсах чаршафите от яд!

— Сериозно?

— Сериозно, я! Обичам да чувам тази дума от устата на американец! Звучи ми толкова невинно! — погледна го с блестящите си очи и вече по-тихо добави: — Прегърнах възглавницата и си представих, че това си ти…

— И какво си помисли? — попита той, с изненада открил, че устата му пресъхва от възбуда.

Марион вдигна глава към изправилия се до масата келнер, поръча си питие и очите й бавно се върнаха върху лицето на Хам.

— Представих си всички онези чудесни и греховни неща, които нямах куража да си поискам през нощта…

— Не ми приличаш на жена, която няма кураж да си иска каквото и да било — засмя се той.

— Това е маска — прошепна тя. — Всички използваме маски и се правим на актьори… Просто защото така ни е по-лесно да крием мислите и намеренията си.

— Това ми звучи доста тайнствено — отбеляза Хам. — Сякаш слушам Мата Хари…

— Не мислиш ли, че всички сме по малко шпиони, Хам? — вдигна глава тя. — Страшно много обичаме да се крием зад маските си и да търсим слабото място в маските на околните. Такава е човешката природа, точно това правихме и ние с теб снощи, на борда на яхтата… Не, не се опитвай да отричаш, защото рискуваш обядът ни да протече в нежелана насока… — допря пръст до устните му и се усмихна: — Ти не си от мъжете, които са свикнали да казват истината, нали? Питам се какъв ли е бил малкият Хамптън Конрад… Може би трябва да поговоря с родителите ти…

— Да не си решила да ми пишеш надгробното слово? — присви очи той. — Майка ми е мъртва от години, а от баща ми и думичка не можеш да измъкнеш…

Пред Марион се появи висока чаша кампари, тя отпи малка глътка от рубинената течност.

— Какво те прихваща, Господи? — попита с потъмнял поглед тя. — Ако не си в настроение, по-добре ще бъде да отложим обяда…

Хам притисна пръстите й около чашата, която беше понечила да отблъсне.

— Не си отивай — рече. — Понякога от работа получавам главоболие и това е всичко.

— Искаш да кажеш, че си като всички останали?

Хам видя как чертите на лицето й се втвърдяват, почти физически усети гневното й избухване.

— Извинявай, ако неволно съм прехвърлил служебните си проблеми върху теб — рече той.

— Не! — поклати глава тя. — Става въпрос за нещо друго и ти прекрасно го знаеш!

— Добре, права си — въздъхна той. — Аз съм много затворен човек и не обичам да се ровят в личния ми живот.

— О, Хам! Исках само да… — очите й за миг се сведоха към масата, а когато отново се заковаха в неговите, той почувства как се разтапя. — Истината е, че не разкъсах чаршафите, макар че страшно много ми се искаше!… Бях прекалено уплашена.

— От какво?

— От това, че можеш да надникнеш зад маската ми и да не харесаш това, което виждаш…

— Глупости! Харесах всичко, което видях… и почувствах снощи!

— Но с мен се е случвало и обратното — меко промълви тя. — Баща ми беше изключителен човек в много отношения, искрено съм се възхищавала на патриотизма му… Мога да те уверя, че вече рядко се срещат хора като него. Но с мен и мама се отнасяше ужасно. Често го нямаше у дома, а още по-често се прибираше пиян до козирката. Опитваше се да я просне на леглото и, разбира се, не успяваше… Вонеше на ирландско уиски от цяла пряка… После си го изкарваше на нея, сякаш тя беше виновна за импотентността му… Биеше я, вероятно за да се направи на мъж в собствените си очи, но главно заради омразата. Преливаше от омраза, изпитваше я по отношение на всички — богатите, протестантите и, разбира се, англичаните… — погледът й се сведе към ръцете, отпуснати неподвижно върху покривката. — Вероятно по тази причина аз самата дълго време не бях в състояние да определя отношението си към мъжете… Прогоних купища от тях с грубо поведение и неотстъпчивост в споровете… — сви рамене и въздъхна: — Понякога съм убедена, че все още имам нужда от известни корекции в отношението си към тях…

— Нямаш нужда от нищо подобно — поклати глава Хам. — Можеш да вярваш на преценката ми.

Тя се усмихна и отпи нова глътка кампари.

— Моите родители също не мелеха брашно — промълви след доста дълга пауза той. — Татко третираше мама като някаква ваза или статуетка, която си има точно определено място в къщата. Трябваха ми доста години, за да разбера, че те двамата всъщност водят съвсем отделен живот… За детето винаги е трудно, когато усеща, че родителите му не се понасят…

— А не взе ли страната на някого?

— Исках да го сторя, разбира се — отвърна Хам. — Мама неизменно беше в подчинено положение и естественият ми стремеж беше да помогна именно на нея… Но проблемът беше баща ми. В онези дни той беше… как да кажа… беше внушителен и страшен като Мойсей, слязъл от планината. Думата му беше закон, никой не смееше да му се противопостави… — очите му се насочиха към прозорците: — Но истината е по-друга… Мисля, че не смеех да се обявя в защита на мама, без да получа предварителното му одобрение. В този смисъл й изневерих, съвсем като баща ми… Но тъй като тази изневяра ме доближаваше до него, аз бях в състояние да съжалявам за нея, без да направя нищо, за да променя нещата…

Тя импулсивно се приведе напред и го целуна по устата. По лицето й вече нямаше твърди черти.

— Миличкият Хам — прошепнаха устните й.

— Ти си толкова различен от другите мъже в живота ми! — пръстите й докоснаха неговите: — И толкова сладко ме целуваш…

Хам, едновременно потресен и облекчен от неочакваната си изповед, потъна в погледа на блестящите й очи.

Марион отмести чашата си и попита:

— Имаш ли настроение да си поговорим за нещо ужасно греховно?

— Зависи какво е то.

— Нещо, за което си мечтаех сутринта, докато мачках възглавницата и си представях някои интимни сцени с теб… — Обърна се към келнера, който се готвеше да им предложи менюто, и поклати глава: — Благодаря, не съм гладна.

— Вземи поне една салата — предложи Хам. Тя отново поклати глава и той е въздишка се обърна към келнера: — Два хамбургера със сирене и бекон, пържени картофи с лук, шест кока-коли в съд за лед…

— Надявам се, не очакваш да погълна всичко това — с недоумение го погледна Марион.

— Ако очаквах, щях да поръчам доста повече — отвърна той.

Разменяха си незначителни реплики в очакване на храната. Тя премина върху същността на въпроса едва когато Хам здраво се залови за ядене.

— Ето каква идея имам. Става въпрос за компанията, в която работя — „Екстант Експортс“. Притежават я двама мазни гадняри, които са се хванали гуша за гуша, макар да са братовчеди… Плащат ми да бъда патетична, но опре ли въпросът до разходите ми, и двамата обръщат глави в противоположна посока… Майната им, така ми харесваше и това беше достатъчно.

Но тази сутрин се замислих какво би станало, ако си отрежа парче от баницата… Честно казано, напоследък все по-често си мисля върху това…

— Доколкото разбирам, без благословията на твоите шефове, така ли? — попита Хам.

— Точно така — кимна тя. — Затова нямам намерение да споделям идеите си с тях…

— Какво?

— Ние с теб ще експроприираме някои доставки.

Хам почти се задави с препечената си филия.

— Какво означава това „ние с теб“?

— Ти и аз — поясни Марион. — Не мога да се оправя без съдружник, а ти притежаваш познания във военната област, които…

— Забрави това! — отсече Хам.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което чу! Трябва да си луда, ако мислиш, че ще ти стана съучастник в кражбите!

— Прощавам ти тези думи — изгледа го продължително тя, после с въздишка добави: — Знаеш ли, ядеш като малко момче. Направо огладнявам, като те гледам!

— Заповядай — побутна чиниите той.

— Нямах предвид храна — поклати глава тя, но все пак взе едно златисто кръгче лук с безупречно лакираните си нокти. — Не те ли интересува с какви стоки търгува „Екстант Експортс“?

— Не.

— С опасни стоки. Понякога търпят сериозни загуби. Но те са включени в цената и затова нямат особено значение…

— Мисля, че грешиш — поклати глава Хам. — Застрахователите на фирмата не могат да не се интересуват от тях…

— Стоката на „Екстант“ не може да бъде застрахована — отвърна тя, видя как Хам стреснато изпуска хамбургера в чинията пред себе си и избухна в смях. — Какво ти става, Хам? В момента изглеждаш доста по-лаком…

— Я кажи за какво по-точно разговаряме? — не й обърна внимание той.

— Избърши си устата, скъпи — посъветва го тя. — От тоя кетчуп изглеждаш така, сякаш някой ти е разбил зъбите… — Изчака го да използва салфетката, после кимна с глава и подхвърли: — Готов ли си за ново надникване зад маските?

По всичко личи, че не съм готов за теб, въздъхна в себе си Хам. Едва сега си даде сметка защо изпитва такова влечение към тази жена. Защото няма нищо общо с останалите жени в живота му, защото никога не се беше сблъсквал с човек като нея…

Мълчаливо кимна с глава.

— „Екстант“ се занимава с доставката и транспорта на високотехнологично оръжие — започна Марион. — Ракети „Екзосе“, изтребители „Мираж“ и „Маверик“, ракетни установки МХ, далекобойни оръдия „Бонхом“ и какво ли още не… Клиентите им са пръснати из целия свят — партизани, терористи, организатори на преврати и революции. Кой не би поискал да си отреже парче от тая баница? — Очите й внимателно го наблюдаваха: — Проявяваш ли интерес?

Умът на Хам действаше на високи обороти, опитвайки се да прецени до какво ще доведе този неочакван разговор. Кратка справка с часовника го увери, че Джейсън Йошида всеки момент ще се появи и ще го повика на спешно заседание.

— Нека продължим този разговор на по-безопасно място — предложи той. — Ще мина да те взема след работа и тогава подробно ще ми обясниш за какво става въпрос.

— Чудесно — отвърна Марион, надигна се от мястото си и го целуна по устата. После се уви в палтото си и тръгна към изхода.

Хам остана прав в очакване на Йошида. Миг по-късно помощникът му се появи на вратата и почти се сблъска с Марион.

Плъзна се на стола, поръча си кока-кола с ванилия и промърмори:

— Страхотни крака! — Имаше предвид краката на Марион, разбира се, а Хам изведнъж се ядоса, че е прекъснал срещата им.

Приведе се над масата и без предисловия рече:

— Искам незабавно да изпратиш инструкции на нашия приятел Шото Вакаре в Токио… — замълча, докато келнерът поставяше бутилката на масата, после продължи: — Признавам, че този човек е изключително полезен за нас… Както, между другото, и всичките ти контакти в Япония…

— Много си мил.

— Можеш да заблудиш много хора, но не и мен, Йош — усмихна се Хам. — Направо си роден за комик…

— Благодаря, но вече съм си намерил призванието.

— Сигурен ли си? — промърмори Хам, отпи едра глътка кафе и огледа две високи блондинки, които развяваха кожените си палта на крачка от масата им.

— Нося потенциално лоши новини — рече Йошида.

— Точно сега ли? — намръщи се Хам. — Разполагаме с твърде ограничено време, за да спрем „Черният кинжал“… Законопроектът на Сенатската комисия по международна търговия, чрез който на практика ще прекратим икономическите си отношения с Япония, ще бъде внесен в пленарната зала още тази седмица… Специалистите твърдят, че ще получи достатъчно силна подкрепа, за да бъде приет дори и при евентуално президентско вето… Междувременно противниците му са силно разколебани, тъй като смъртта продължава да коси сенатори на ключови постове. Вече никой не вярва, че това е случайно…

— Сетих се за Матсън — прекъсна го Йошида и му подаде един факс.

— Баща ми е врял и кипял във Вашингтон — добави Хам, без да поглежда факса. — И ние добре знаем какво движи нещата в този град: връзки, старшинство, илюзията за власт. Нещо, което може да бъде изразено с една-единствена дума — боклук. Да имаш подходящи връзки, означава да си се родил в подходяща фамилия, да си учил в подходящи учебни заведения. Старшинството е нещо друго — то означава просто да си оцелял в този град без някой да се е изсрал отгоре ти до определена възраст. А илюзията за власт се изразява в дарбата да прошепнеш точна фраза в подходящо ухо, а на следващия ден да я видиш отпечатана в подходящия вестник… Баща ми е майстор на всички тези неща, Йош… В това можеш да бъдеш сигурен.

— Говориш за славното, но безвъзвратно отлетяло минало — поклати глава Йошида и посочи с пръст факса в ръката на Хам. — Баща ти ни натресе онзи Матсън и вече започваме да му сърбаме попарата!

— Какво?

— Посетила го някаква японка и той изчезнал с нея. И знаеш ли коя е тя? Художничката, подир която вървя маса време! Вакаре я идентифицира като член на организацията „Черният кинжал“ — Йошида поклати глава: — Може би е опит за инфилтриране, може би не е… Работата е там, че е заподозрян в убийството на един от своите подчинени. Миналата седмица Матсън се е спречкал с него на публично място, а малко по-късно човекът е намерен с два куршума в тила, изстреляни от личното оръжие на нашия приятел.

— Пресвети Боже!

— Предупредих те за тоя тип…

— Вярно е, Йош — въздъхна Хам. — Но не вярвам, че Матсън е видял сметката на своя човек. Не е толкова глупав.

— Нима не разбираш, че това е без значение? Матсън се превръща в заплаха за нас по простата причина, че ситуацията е извън контрол. Представяш ли си какъв вой ще вдигнат вестниците? А ако се окаже, че е минал на страната на противника, ще трябва спешно да измислиш нещо за пред стареца ти, иначе страхотно ще се разпени!

— Прав си, разбира се. През цялото време беше прав! — Хам ясно забеляза облекчението, което се изписа върху лицето на Йошида.

— Какво ще правим с баща ти? — попита той.

— Аз ще се оправя с него — уверено промърмори Хам, но в душата му останаха съмненията. На практика нямаше никаква представа как да повдигне въпроса пред Торнбърг и реши, че за момента най-доброто действие е мълчанието.

После се замисли за Матсън и японката, факсът изчезна в огромния му юмрук.

— По дяволите! Сега вече разбирам, че трябваше да се откажем от Матсън още в момента, в който някой го хвърли през онази капандура. Но вече знае прекалено много и ако вземе да пропее пред вестниците…

— Нищо не може да ни направи — успокои го Йошида. — Познава само Шипли, а Шипли е от хората, които могат да потънат всеки миг и никой да не знае къде са…

— Няма значение — тръсна глава Хам. — Матсън знае прекалено много за нашите планове. Ако японското правителство ни усети, всичко отива по дяволите. Ще разкъсат президента на парченца, после ще оставят на света да ни заклейми. Торнбърг ще изгуби всякакво доверие и тогава вече никой не може да спре „Черният кинжал“!

Хам отблъсна чашата с кафе. Имаше чувството, че пие киселина.

— Пет пари не давам за Матсън, ако ще да се съюзи и със самия дявол! Все ще трябва да се появи някъде! Искам в същия миг да бъде замразен и да не излезе от това състояние до края на нашата мисия! Не ме интересува как ще го направиш, Йош. Искам да го направиш и толкоз! Това е заповед!