Ерик Лустбадер
Черният кинжал (3) (Част I)

Втора глава
Ню Йорк / Токио

Върнън Харисън, главен патолог на Ню Йорк, беше висок и кльощав мъж с приведени рамене и обидено лице на куче от породата басет. Носеше очила с голям диоптър и с това, по мнението на Улф, се изчерпваха всичките му недостатъци. Беше човек, който успяваше да запази спокойната си и трезва разсъдливост в обстановка на почти истеричен хаос — едно съвсем нормално състояние за всички обществени учреждения на задъхващата се метрополия.

Намираха се в приземието на сградата, разположена на ъгъла на Първо авеню и Тринадесета улица, в която се помещаваше Съдебна медицина. Стаичката беше малка, редом с просторния хладилник, в който се съхраняваха труповете на градските мъртъвци. Наближаваше три следобед, от сутринта насам Улф беше потънал в рапорти. Не научи нищо особено от екипа, извършил оглед в кабинета и жилището на Моравия, заключението на балистичните експерти все още не беше окончателно. Тук го чакаше бележка от директора на полицията Бретхард, който заплашително му напомняше, че не се е отказал от вътрешното разследване по убийството на Джуниър Руиз и настояваше Улф да му предостави всички необходими улики и доказателства. Майстор е на заплахите тоя тип, въздъхна в себе си Улф.

— Успя ли да хвърлиш едно око на онзи трафикант на наркотици Аркильо? — попита.

— Грозна работа — изръмжа Харисън. — Сякаш някой побъркан го е пържил с ацетиленова горелка! — сви рамене и добави: — Но, както казват римляните, „който живее на ръба на бръснача, трябва да очаква и да се пореже“…

Остави електрическия трион за разрязване на кости върху масата. Въздухът тежеше от миризмата на човешка плът.

— Значи горелката му е видяла сметката, така ли?

— Така изглежда — промърмори Харисън и се зае да подрежда инструментите си. — Някой хубавичко е подредил и дясната му ръка…

— Аз бях.

— Е, тогава можеш да драснеш една чертичка повече на дъската…

Улф въздъхна с облекчение. Беше добре, че главният патолог не намира нищо особено в смъртта на Аркильо.

— Какво ще кажеш за Моравия?

— Е, тук вече си се погрижил да ми създадеш работа — промърмори Харисън и дръпна почернялата кожа върху зейналата дупка в гърдите на Джуниър Руиз. — Честно ще ти призная, че не зная какво да кажа. — Пръстите му завъртяха никелираните инструменти, изведнъж заприлича на барабанчик в челото на тържествен парад. — От тоя случай ще ме заболи глава. Направих кръвна проба, всички възможни токсикологични тестове, за които пише по книгите. И нищо — бяла стена… — Улф отдавна беше забелязал, че Харисън прибягва до какви ли не словосъчетания, които говореха за интереса му към жаргона в различните части на огромния град.

— Обърна ли внимание на ружа по бузите му?

— Нищо особено. Първокласна стока, вероятно закупена в скъп бутик — вдигна глава и се взря в лицето на Улф през очилата си. — Няма никакви екзотични отрови, ако това имаш предвид…

— Просто ми трябват отговори — въздъхна Улф. — При това спешно…

— Madre de Dios! — недоволно промърмори Харисън. — Тичам толкова бързо, колкото ме държат краката! — очите му се насочиха към зейналия гръден кош на Руиз: Докато тоя приятел тук е различен… Няма да ми създава проблеми. Някой го е гръмнал от упор с два куршума тридесет и осми калибър, които са отнесли белия дроб и сърцето му…

Улф насочи поглед към жълтеникавото, покрито с кървави драскотини тяло, което доскоро беше подслонявало веселата душа на Джуниър Руиз, и сърцето му се сви.

— Да се върнем на Моравия — въздъхна той. — Някакви следи от наркотици?

— Добър въпрос — кимна патологът и започна да шие гърдите на трупа с дебел восъчен конец. — Гръмнали са го, докато е бил задръстен от кокаин, в това няма никакво съмнение. Дали е бил наркоман с навици? Не. Дали е вземал от време на време?

Улф изчака, докато Харисън продиктува заключенията си пред стоманения микрофон, единственото му желание през това време беше чаршафът час по-скоро да покрие трупа на Руиз.

— И тъй, какво е причинило смъртта на Моравия? — попита най-сетне той.

— Въпрос за един милион долара — промърмори Харисън. — Ще ти кажа какво НЕ Е ПРИЧИНИЛО смъртта му. В момента на изстрелите вече е бил мъртъв. Кокаинът обаче е бил съвсем нормален, в него е липсвала съставката О. Д., която в някои случаи може да доведе до смърт… — Най-накрая дръпна чаршафа над главата на Джуниър Руиз и се извърна към Улф:

— Бих казал, че тази смърт е една голяма загадка за нас, приятелче…

Улф тръгна да си върви, но гласът на Харисън го спря на крачка от вратата:

— Има и още нещо странно около тоя Моравия…

— Какво? — извърна се Улф. Харисън смутено потърка носа си.

— Чувал ли си някой възрастен да лъже за годините си? — попита. — В смисъл, да се прави на по-голям?

— Не. Какъв би бил смисълът?…

— Тъй, тъй — поклати глава Харисън. — Според кръщелното свидетелство Моравия би трябвало да бъде четиридесет и осем годишен. Но по време на аутопсията установих, че имам работа с човек, който е най-много на тридесет години.

 

 

Наохару Нишитцу лежеше в пълен мрак. Зад гърба му, отвъд рогозките й полуотворената врата се виждаше заснежената градина, която винаги беше считал за свой храм. Оттам долиташе тихо потракване на изсъхнали бамбукови стебла. Въздухът беше леден, но макар и гол, Нишитцу се чувстваше отлично.

До слуха му долетя тих, едва доловим звук, тялото му доволно се отпусна върху футона. След миг вече Евън коленичеше до него, от стройното й тяло се излъчваше топлина и аромат на екзотични плодове.

— Кажи ми, Евън — прошепна той, докато момичето му поднасяше зеления чай, гъст и горчив. — Щастлива ли си тук?

— Не съм мислила по този въпрос, Нишитцу-сан — отвърна момичето. — „Забранените мечти“ е мой дом откакто се помня. Мой дълг е да бъда тук и да ви обслужвам… — гласът й беше мек като топка памук, която можеш да вземеш в ръце и да моделираш както пожелаеш.

— А била ли си някога щастлива?

— Аз съм доволна, Нишитцу-сан.

— А аз не съм, Евън — изръмжа той. Изявлението му увисна във въздуха като остър бръснач, който всеки момент ще падне върху главата на някой от присъстващите. — Усещам наличието на все по-голямо недоволство.

— Недоволство ли?

— Да — отвърна Нишитцу, без да се помръдва. — Имам предвид лоялността. Нещо, за което до този момент не е ставало въпрос. — Очите му внимателно следяха неясните очертания на профила й. — От историческа гледна точка ние, членовете на „Тошин Куро Косай“, никога не сме имали разногласия, неизменно сме вървели по предначертания път. От векове, още от времето на шогуните… Но сега нещата се променят.

— За предателство ли говорите, Нишитцу-сан?

Той рязко излезе от неподвижното си състояние. Тялото му се надигна и се опря на лакът, ръката му сграбчи китката на момичето, костите й пропукаха.

— Умно момиче!

Евън не издаде никакъв звук, но той усети полюшването на главата й, а миг по-късно — и незабележимата промяна в аромата, който се излъчваше от тялото й. Стана някак по-остър и по-тежък, напоен със страх…

— Да, за предателство! — гласът му беше дрезгав, заплашителен шепот. — Мисля, че някой от близкото ни обкръжение се е обърнал срещу нас и иска да провали плановете ни!

Другата му ръка се стрелна нагоре и стисна голата гръд на момичето. Болката беше толкова силна и толкова неочаквана, че от устата на Евън се изтръгна неволно стенание.

— Ти вероятно не знаеш нищо, нали, Евън?

— Какво?

Беше успял да я стресне и това беше хубаво. Означаваше, че все още може да й се доверява. Въпреки това не отслаби болезнената си хватка, а напротив — усили натиска върху китката и гърдата й. Наведе се над потръпващото й тяло, с удоволствие вдъхна миризмата на бликналата пот, миризмата на страха…

— Този някой би могла да бъдеш и ти, Евън… — прошепна той, наслаждавайки се на страха й така, както познавачът се наслаждава на хубаво вино… — Някой, когото познаваме добре, е решил да ни предаде… Или поне си мисли, че го прави… Това може да си и ти, тъй като отдавна спиш с онзи шпионин Лорънс Моравия…

— Но аз не знаех, че е шпионин! Ако знаех, положително бих се опитала да открия за кого работи!

Нишитцу беше доволен от тъмнината в стаята, тъй като не успя да сдържи усмивката си. Беше изключително доволен от това, което знаеше за двата пола — твърдо и неизменно като отдавна доказана теорема: мъжете са двулични, а жените знаят как да откриват тяхното двуличие.

Нямаше никакво значение, че Нишитцу отдавна знаеше кои са господарите на Моравия. Узна ги още след първия кодиран факс, който онзи нещастен аматьор изпрати от офисите на „Америкън Експрес“ в Гинза. Съдържанието на факса нямаше значение, важен беше адресът, засечен от неговите хора във фирмата.

Не беше необходимо Евън да знае подробности за това. Отдавна беше разбрал, че колкото по-малко знае един човек, толкова по-добре за самия него. Във всеки случай за нея беше отредил друга, по-важна роля. Разхлаби хватката си, веднага усети как приятният аромат на страха започва да се разсейва.

— Кой може да е предателят?

— Не зная.

Беше толкова близо до нея, че устата му докосна бузата и ъгълчето на устата й.

— Малцина могат да бъдат заподозрени. Само няколко души разполагат с достатъчно власт, опит и кураж… — Тънък пласт слюнка запечатваше плътно стиснатите й устни, той изведнъж изпита копнеж да го има… — Мъжът притежава силата и волята, които са необходими на всеки, дръзнал да се изправи срещу нас… А жената — потайността… Какво казва вътрешното ти чувство? Мъж или жена?

— Мъж.

— И аз съм на това мнение. Най-големите ми подозрения са насочени към Шото Вакаре — пусна китката й и със задоволство отбеляза, че тя не направи опит да я отдръпне. — Познавам силата на твоята дарба и в подобни случаи й се доверявам изцяло…

— Винаги съм изпълнявала желанията ви, Нишитцу-сан.

Той не можа да се сдържи и вкуси от влагата върху устните й.

— Скоро пак ще го сториш — прошепна. — С твоя помощ ще открием предателя…

В отговор Евън вдигна глава и изложи на показ дългата си шия. Нишитцу усети как в душата му се надига злокобна страст, безспорно предизвикана от нежната плът, блеснала покорно пред очите му.

Намести се върху нея, бедрата й изчезнаха под могъщия му торс. От устата й се изтръгна сподавен вик, но той вече беше различен от уплашените стенания, които беше издавала преди миг…

 

 

Улф реши да не казва на никого за тайната вратичка в гардероба на Моравия, водеща към килията със странните снимки и гротескната скулптура. Не каза дори на Боби, макар че не знаеше причините за това. Някакъв вътрешен инстинкт го предупреждаваше да запази това откритие за себе си, поне на първо време…

Късният следобед беше студен и неподвижен, сякаш годишните времена не съществуваха, а на тяхно място над града се беше спуснал огромен леденосив похлупак, който заплашваше да го превърне в пустиня. Паркира на Трета улица-Изток срещу стара каменна сграда. Партерният етаж беше зает от художествена галерия, разбира се, ако човек може да нарече изкуство парчетата плат и необработена кожа, залепени върху разкривени железа. Зад железните, боядисани в тъмнозелен цвят решетки на прозореца можеше да се види огромна безформена купчина от зелени, пурпурни и жълти предмети, които изглеждаха като зееща рана под елегантен надпис:

УРБАНИСТИЧНО РАЗЛОЖЕНИЕ.

Поне името са улучили, помисли си той. Решетъчната врата беше отворена, но въпреки това човек оставаше с чувството, че скулптурите до прозореца попиваха цялата светлина на студения зимен ден.

Вътрешността на галерията беше мрачна и тъмна. Там се разпореждаше болезнено слаба млада жена с тяло като закачалка за дрехи и червена като пожарогасител коса. Цветът на кожата й беше болезнено синкав, очите й бяха силно гримирани, а червилото и лакът на ноктите й бяха по-черни дори от стените на галерията. Всичко това я поставяше по-близко до смъртта, отколкото до живота, а според Улф именно това е била целта й. Много очарователно, помисли си той. Или безкрайно отвратително. Всичко зависи от гледната точка…

През свити устни и стиснати зъби го информира, че името й е Маун. Улф се представи като адвокат, поел грижата за имуществото на покойния Лорънс Моравия. Маун го погледна с отсъстващ поглед и той тикна една от снимките на убития богаташ под носа й.

— О, Лари — прошепна тя. — Значи е умрял? Страхотно! — Толкова й беше опечалението. Сви рамене и добави: — Често идваше тук, разбира се. Харесваше му. Играеше обикновената игра — сякаш случайно е попаднал тук и иска да провери дали галерията ще допадне и на приятеля му… Отначало мислех, че е като всички останали, но скоро разбрах, че ще стане купувач… — Разпечата пакетче дъвка „Базука“ и хвърли една плочка в устата си: — Човек свиква да разпознава посетителите, знаете… Например вие… Още като пристъпихте прага, разбрах, че не сте дошъл да купувате…

— Защо тогава съм влязъл?

Дори ида усети, че я поднася, Маун с нищо не го показа. Наклони глава и започна да го разглежда като мостра от произведенията на неизвестен авангардист. Челюстите й съсредоточено се движеха, след миг пред устата й изскочи най-големият балон, който Улф беше виждал в живота си.

— Помислих, че сте се объркали. Малко по-надолу има един бутик на име „Урбанистичен дизайн“, там продават разни модни стоки…

— Това тук не са ли модни стоки? — разпери ръце Улф.

— А модно ли е изкуството? — отвърна сериозно тя. — То не е предназначено да служи един сезон, а после да бъде захвърлено… Не, то е извън времето, именно това качество го превръща в изкуство… — Очите й следяха бавното му придвижване из галерията, устата й продължаваше да прави балони. — Всички тези неща са произведения на една художничка, казва се Шика… — После в очите й изведнъж се появи безпокойство: — Надявам се, че няма да искате обратно парите на Лари…

— Защо трябва да го правя? — обърна се да я погледне Улф.

— Де да знам — обърка се Маун. — Но след като се появявате тук и… Господи, не знам… — прехапа устни и потъна в изпълнено с неудобство мълчание.

— Кога започнахте да го наричате Лари?

— Нали така се казва? — сви рамене тя и от устата й се показа поредният огромен балон. — Всъщност Лари и аз… — поколеба се, после добави: — Мисля, че именно заради това се отбиваше толкова често… Не беше нищо особено, само дето… — Посочи една матова врата в дъното на помещението и се изкиска: — Една събота отидохме там и се начукахме… Беше бърза работа, защото в галерията имаше посетители… Чувахме ги как се разхождат и си говорят, докато ние се чукахме… много бърза работа…

Бас държа, че е била бърза, помисли си Улф, а на глас попита:

— Кога господин Моравия, тоест Лари… купи своя Шика?

— При откриването — отвърна Маун. — Дойде на купона. Шика беше тук, той си поговори с нея и купи скулптурата… Чакайте да се сетя… Да, преди около седмица… Затова си помислих, че…

— Че искам да върна произведението.

— Да — направи гримаса Маун. — Нещата на Шика не са за всеки, знаете… Честно казано, мислех, че не стават и за Лари… Но той си поговори с нея и после плати…

— Как мислите, възможно ли е да е чукал и нея?

— Не знам — направи поредния си балон Маун. — Може би. Той си падаше по тия неща.

— По кои неща?

— Всички адвокати ли са толкова заковани? — въздъхна Маун и направи плашеща гримаса с черните си устни. — Лари обичаше да чука, но не си падаше по усложненията и обвързването. Поне такова беше моето впечатление…

— Значи тряс-прас, мерси, мадам, и толкоз, а?

— Всички са такива — засмя се Маун.

— Кои всички?

— Ами мъжете като Лари. Бързо го разбрах що за птица е. Баровец, пълен с мангизи… Бас слагам, че се е хранил по разни фантастични места като „Четирите сезона“ и „Лютес“… Искам да кажа, че външно и той беше подвижна закачалка за дрехи като всички останали, само дето отвътре им се хилеше… На другите закачалки, де… Мразеше този начин на живот, просто му беше неприсъщ…

— А кой му беше присъщ?

Маун се извърна да го погледне.

— Лари беше извратен — рече. — Сериозно извратен.

— В сексуално отношение, така ли?

— Че в какво друго?

Той се замисли за момент, после попита:

— А вас върза ли ви?

— Вие негов адвокат ли сте, или психоаналитик? — потръпна леко Маун и устата й изпука поредния балон. — Не го е правил, но честно казано не бих имала нищо против…

— Така ли? — изненада се Улф и неволно се запита дали същества като тази Маун имат родители.

Тя се приближи, в носа го удари острата миризма на екзотичен парфюм.

— И ти ли си от онези шантавите, дето искат всичко да държат под контрол? — попита. — Знам, че повечето мъже са такива, но понякога е много приятно да изпуснеш контрола… Страхотно е, можеш да ми повярваш… Удоволствието имам предвид… — вдигна глава да го погледне: — Обичаш ли удоволствията? Имаш ли някаква представа от тях?

Улф изпита ирационалното чувство, че в следващия миг тая клечка ще го покани в шумната задна стаичка за един бърз сеанс. Част от съзнанието му се питаше какво ли може да получи от нея, а останалата тръпнеше от ужас, че изобщо може да си задава подобен въпрос.

— Каза, че Лари е бил тук с някакъв приятел — леко се отдръпна той.

— Тъй ли? — изгърмя с дъвката си Маун.

— Каза, че е искал да му покаже галерията и се е правел на баровец… И онзи ли беше извратен?

— О, не — засмя се тя. — В никакъв случай. Онзи беше скован и хич не изглеждаше наред…

— Как така?

— Знаеш как — отвърна тя и изви глава. Изведнъж заприлича на някакъв боен петел от неизвестна порода. — Не си ли ги срещал по улиците? Костюмче, подстрижка, стегнат задник над лъскави чепици…

Изведнъж усети, че няма смисъл да я разпитва за повече подробности. В съзнанието му се появи аленото сияние и сред пламъците започна да се очертава едно лице… Красив млад мъж, спортен тип, вероятно възпитаник на Йейл… Насочи психическата си енергия към Маун и изтръгна останалите подробности. Рус, с ярки и пронизителни сини очи…

— Не е от града, нали? — попита.

— Не е…

— Откъде знаеш?

— Непрекъснато повтаряше „Там при нас, в Ди Си…“ и други подобни глупости. — Вдигна глава и го възнагради с онзи особен поглед, който си разменят единствено кореняци нюйоркчани: — Освен това изглеждаше като онзи, дето викал: „Глей, глей к’ви високи къщи!…“

— Искаш да кажеш, че е имал акцент…

Маун се ухили насреща му и Улф изпита чувството, че се е изправил пред някой от онези зловещи канибали от Нова Гвинея, които показват по снимките на „Нешънъл джиографик“.

— Аха…

— Какъв по-точно?

— Май беше южняшки…

— Но по-мек, нали?

— Точно така.

Значи наистина Ди Си^[1], помисли си Улф.

— А нямаше ли си име тоя приятел на Лари?

— Имаше, как да нямаше — усмихна се Маун, очевидно доволна от този разпит. — И то беше най-интересното в него. Казваше се Мак Джордж Шипли и работеше за федералното правителство…

— За федералното правителство?

— Аха. Лари го попита нещо, не можах да чуя какво… Тоя тип Шипли извади визитна картичка и ме помоли за писалка… Искаше да напише нещо на гърба… Тогава видях името му. Отдолу пишеше, че работи в Министерството на отбраната…

Започва да става интересно, помисли си Улф. Освен, че е шарил нонстоп между Токио и Ню Йорк, Лорънс Моравия си е другарувал и с разни типове от Пентагона… Какво ще изскочи от всичко това? В досието му няма нито дума за връзки с представители на правителството… Явно Лорънс Моравия ще се окаже един доста интересен и заплетен случай…

Направи още една бавна обиколка на галерията, после небрежно попита:

— Видя ли какво написа на картичката този Шипли?

— Аха — усмихна се Маун и облиза устни. Езикът й изглеждаше невероятно розов на фона на чернилката по устата й. — Искаш ли да ти го кажа?

Улф отново изпита тревожното чувство, че ще бъде поканен в тъмната задна стаичка. Там кокалестите пръсти ще разкопчаят колана му, а кльощавият задник ще поиска да бъде обслужен…

— Трябва да си видиш изражението — изсмя се Маун.

Улф се засмя заедно с нея и си даде сметка, че я харесва, въпреки странната външност. Имаше чувството, че зад маската на палаво дете, което иска да шокира родителите си, се крие и нещо наистина добро…

— Беше телефонен номер, кодът започваше с 202… — После го продиктува с такава лекота, сякаш го четеше от електронен бележник.

— Как успя да го запомниш? — учуди се Улф, докато записваше номера в тефтерчето си.

Маун сви рамене, отново го връхлетя острата миризма на екзотичния парфюм.

— Помня всичко. Особено за Лари… У него имаше нещо особено… — изведнъж й стана тъжно, сякаш едва сега осъзнаваше новината за смъртта му.

— Какво ще ми кажеш за тази художничка Шика? — смени темата Улф.

Маун нежно докосна една от скулптурите, в невинността на жеста й имаше нещо познато, нещо, което Улф беше открил в странните снимки, окачени в тайния олтар на Моравия.

— Какво искаш да чуеш? — отвърна с въпрос тя. — Това, което го пише в каталога, или това, което знам?

— Има ли разлика?

Маун се изкиска.

— Знаеш ги творците! Всичко забулват в тайнственост. Колкото повече тайнственост, толкова по-добре. Останалото няма значение, главното е изкуството да говори за тях… Винаги държат зрителят да бъде непредубеден, да пристъпи към произведенията им, без да знае нищо за личността на твореца…

— Аз пък си мислех, че най-много искат произведенията им да бъдат продадени — поклати глава Улф. — Нали повечето от тях мизерстват?

— Може би, но не и Шика — изкиска се отново Маун. — Според мен тя изобщо не се тревожи дали някой ще й купи творбите.

— Защо?

Маун направи поредния балон и бавно го пукна.

— За адвокат задаваш ужасно много въпроси…

— Такава ми е работата. Мисля, че никой нищо не е чувал за тая Шика…

— Когато става въпрос за изкуство, трябва да знаеш към кого да се обърнеш…

— Как мислиш, бяха ли Шика и Лари приятели?

— Харесваха се — отвърна Маун. — Това си личеше само като ги погледнеш… Според мен между тях имаше нещо.

— Някой от тях го е показал?

— Чувах, че си говорят за Токио. Правеха го така, сякаш заедно са били там…

— Къде по-точно?

Маун сви рамене, вълните на екзотичния парфюм отново връхлетяха Улф.

— Говореха за някакво място, наричано „Забранени мечти“… Според мен ставаше въпрос за някакъв клуб… Като познавам Лари, там вероятно са предлагали сексуални оргии.

— Мисля, че ще трябва да си поговоря с Шика — бавно промълви Улф, в съзнанието му отново се появиха странните снимки в скривалището на Моравия. — В Манхатън ли живее?

— Разбира се — кимна Маун. — Държи един апартамент само на три пресечки оттук, но… — хвърли поглед към настолния календар на бюрото си: — … в момента е извън града и ще се върне едва утре.

 

 

— Не биваше да го правим толкова скоро — каза Южи Шиан.

— Нямахме избор.

— Но да убиеш човек…

— Беше нещастен случай. Неволна грешка.

Южи погледна майка си Минако. Небето над Токио бавно просветляваше. Вляво от тях се простираше пазарът Тцуки, гора от голи електрически крушки осветяваше купища сребриста риба. Мъже е високи до коленете гумени ботуши поливаха сергиите си с маркучи. Острата миризма на риба ги обвиваше в гъсти вълни, главозамайваща като пенлива бира. Зад гърба им се издигаше тъмната грамада на склада, в който държаха Оракула…

— Аз съм учен, мамо — промълви Южи. — Би трябвало да зная, че процедурите изискват да изчакам…

— Какво? Клиничните изследвания? Знаеш много добре, че в нашия случай това би било губене на време… От опитите с низши организми няма да получим нищо.

Южи извърна глава към реката. Над тъмните води се стелеше лека мъгла, печален и призивен зов на невидими сирени пронизваше неподвижния въздух.

Той кимна с глава, съзнавайки правотата й. Наистина нямаха избор, дори от научна гледна точка. Технологията изисква изпитания, но резултатите от тях го вцепеняваха.

— Ще ти донеса чай, Южи-сан — тихо каза Минако. Отиде до една от многобройните сергии, предлагащи суши и топли напитки, обърна се и погледна сина си. Стоеше сред купищата риба с приведени рамене, настръхнал от утринния хлад. Изглеждаше ужасно самотен. Сърцето й се сви. Обичаше всичките си деца, но Южи беше единственият й син. Дори само този факт беше достатъчен, за да бъде най-близко до сърцето й.

Но Южи притежаваше гениални познания в областта на биохимията, името му беше широко известно в научните среди. Минако поръча чай и се замисли за своя син. Цял живот се беше стремила да го държи далеч от тъмните сили, но сега идваше времето за промяна. Това беше неговата карма. А и нейната.

Южи търпеливо чакаше завръщането на майка си, в душата му цареше чувство за вина. Разбира се, той не би могъл да знае как ще се отрази на Моравия срещата с Оракула, но рискът си беше риск. Отвсякъде го заобикаляха плоски, лишени от цвят очички. Тук-там мърдаха опашки, стоварващи се с плясък върху мокрия бетон. Това беше единственият признак на живот в обречените морски обитатели.

— Заповядай — подаде му димящата чаша Минако. Градът наоколо бавно се пробуждаше, до кипящата като котел дневна суматоха все още имаше часове… Лабораториите за изпитание на Оракула бяха умишлено създадени в този район на града. Тук цяла нощ беше оживено, никой не би обърнал внимание на факта, че в склада постоянно влизат и излизат хора.

— Означава ли това, че всичко трябва да започне отначало? — попита майка му.

Южи се замисли. Този въпрос го измъчваше от момента, в който научи за смъртта на Лорънс Моравия.

— Не мисля — въздъхна най-сетне той. — Нищо не доказва, че сме избрали погрешен път… Едновременно с това ни се губи важна част от мозайката… Образно казано, нашият проблем изглежда така: разполагаме с мощен генератор, който може да даде осветление на един цял град… Но в момента, в който го включим, той изгаря, тъй като е прекалено силен… — Извърна се към нея и вече с убеждение в гласа добави: — Не, няма да започнем отначало. Трябва просто да сменим ключа, чрез който задействаме генератора…

Минако кимна с глава и въздъхна:

— Чувствам се виновна, Южи-сан. Аз бях тази, която те подтикваше да създадеш Оракула. Аз бях тази, която доведе Моравия и го предложи за опитно свинче…

— Но той беше съгласен, мамо. Знаеше на какви рискове се подлага.

— Това означава, че не бива да се чувстваш виновен, Южи-сан — тъжно се усмихна Минако. — Такава е била кармата му…

— Имаш право, мамо — съгласи се Южи. — Въпреки това обаче искам да отида в Сензо-жи…

— Правилно — кимна Минако. — Ще те придружа.

Спуснаха се до брега на реката, взеха едно водно такси и се насочиха към Асакуза. Там беше храмът на Сензо-жи, Издигнат в чест на Канон — будистката богиня на милосърдието. Свято място, където Минако водеше децата си на всеки празник.

Вървяха край дългата редица сергии, предлагащи какво ли не — чадъри от оризова хартия, традиционни дървени гребени, механични играчки и саке… Спряха пред огромната урна за ароматични пръчици до входа, събраха длани и се оставиха да бъдат обвити от гъстия облак дим. Това беше ритуал, чрез който се молеха за здраве.

Изкачиха каменните стъпала и влязоха в храма. Вътре цареше звънлива тишина. Отвсякъде ги заобикаляха високи колони, на които бяха окачени фенери. Високо над главите им се виждаше сводът, изрисуван с красиви фрески. Те показваха сложните драми на японската митология, а за онези, които не вярват в митове — на древната японска история.

Запалиха ароматични пръчици и отправиха към Буда молитвата си за успокоение на мъртвите. Пушекът се извиваше в хладния въздух над главите им.

Познатият ритуал успокои душата на Южи, но на излизане той отбеляза, че майка му продължава да е напрегната.

Навън слънцето правеше героични опити да пробие промишления смог, проснал дебелото си наметало над огромния град. Асакуза блестеше като нереален сън, като странно видение, родено под четката на гениален художник.

Минако потръпна.

— Усещам промяна във въздуха — прошепна тя.

Успял да се нагоди към предчувствията на майка си, Южи леко поклати глава:

— Но тази промяна ще бъде към добро…

— Не — поклати глава Минако. — Стоим на ръба на пропастта, а тя е мрачна и бездънна… — пръстите й нервно се преплетоха: — Нещо мърда в тази пропаст, Южи-сан… Нещо непознато и страшно!

 

 

По покрива на колата почукваха дъждовни капки, тежки като юмруци на боксьор. Паркирал на няколко метра от „Урбанистично разложение“ Улф гледаше как екип на фирмата за поддръжка на уличната мрежа напразно се опитва да запуши дълбока дупка в асфалта, от която бликаше обилна вода.

Беше набрал номератора на Министерството на отбраната във Вашингтон и в продължение на доста време имаше чувството, че е баскетболна топка, подхвърляна от отдел на отдел в огромната бюрократична машина, която все не можеше да открие тайнствения си служител Мак Джордж Шипли — приятеля на Моравия. Изглежда никой не желаеше да поеме отговорност за съществуването на този Шипли, което означаваше две неща: или Шипли е нарочно държан на сянка, или Маун му беше предоставила погрешна информация.

Улф въздъхна и се изключи от сложната електронна мрежа на военните. Набра номера на свой познат, който работеше в нюйоркския отдел на ФБР. Едва ли имаше ченге от градската полиция, което може да каже, че поддържа приятелски връзки с някой от агентите на ФБР, но от време на време служителите на двете ведомства си вършеха взаимни услуги, макар отношенията помежду им да приличаха на пясъчна кула, готова да рухне при първия полъх на вятъра.

Улф остана със слушалка в ръка, докато Фред — агентът на ФБР, захранваше компютъра си с необходимите сведения.

— Шибана работа — промърмори онзи и Улф изпита известна симпатия към него, тъй като сам беше добре запознат със сложната бюрократична система, чиято съпротива трябваше да преодолява всеки път, когато му трябваше спешна информация.

— Слава Богу — промърмори най-накрая Фред. — Успях да вляза в архивата на Министерството на отбраната. Как се казваше твоят човек?

— Мак Джордж Шипли.

— Добре, почакай малко.

Оттатък улицата шефът на ремонтната бригада влезе в камионетката и опря телефонна слушалка до ухото си. Вероятно иска подкрепления, помисли си Улф. После видя жената.

Стоеше на ъгъла, над главата й беше разтворен чадър от оризова хартия. Улф напрегна взор, но пелената на дъжда му пречеше да види лицето й. Носеше черни обувки с високи токчета, чийто лак меко проблясваше на светлината на светофара. Поличката й също беше черна и изключително къса, разкриваща великолепно издължени бедра. Черното кожено яке, обсипано с метални копчета и ципове, стигаше някъде до под талията й. Слезе от тротоара и Улф за миг зърна бялото лице с тъмни очи, изключително красиво и без съмнение ориенталско. Японка? После гледката му беше препречена от дългото туловище на тежък камион. Когато грохотът на мотора му заглъхна в далечината, на ъгъла вече нямаше никой.

Улф примигна, но издължените бедра на японката останаха запечатани върху ретината му и упорито отказваха да я напуснат.

— Там ли си, приятел? — прозвуча в слушалката дрезгавият от тютюна глас на Фред. — Съжалявам, но твоят Мак Джордж Шипли го няма в компютъра на Пентагона.

— Сигурен ли си? — попита Улф и затвори очи. Красивата жена отново отказа да напусне съзнанието му, дори напротив — видя с още по-голяма яснота съблазнително опънатите й бедра на ръба на тротоара.

— Има един Шипли в отдел „Снабдяване“, но той е Уилям Х. Друг Шипли — Доналд Р., работи в счетоводството. И това е всичко…

— Трябва да е там! — настоя Улф.

— Значи аз не го виждам — изръмжа Фред.

— Как така? — учуди се Улф и мисълта за японката изфиряса от съзнанието му.

— Секретни файлове, приятел. Всички правителствени учреждения имат такива… За в случай, че някой се осере… Тогава типчета като твоя Мак Джордж не можеш да ги откриеш на ведомост, ако ще да си самият директор на ФБР!

— Искаш да кажеш, че Шипли или не съществува, или е секретен агент, така ли?

— Горе-долу — промърмори Фред. — Слушай, направих каквото можах, време е да си гледам и моята работа!

Улф прекъсна разговора, очите му се насочиха към облака бяла пара от дупката в асфалта, който бързо се разпръскваше от ледените капки на дъжда. Какво общо е имал Лорънс Моравия с агент от Министерството на отбраната? Или Маун, увлечена в играта на котка с мишка, му е пробутала фалшива информация?

Извади бележника си и втренчи поглед във вашингтонския номер, който намацаната мадама му беше продиктувала, без нито за миг да се запъне. Пое дълбоко дъх, после бавно започна да го набира.

В ухото му прозвучаха седем сигнала и той вече се готвеше да затвори, когато нещо прещрака и вместо очаквания монотонен глас на телефонния секретар в слушалката се разнесе съвсем истински мъжки глас:

— Шипли.

Сърцето на Улф пропусна един такт.

— Мак Джордж Шипли? — пожела да се увери той.

— Да. Кой се обажда?

Тенор, при това съвсем младежки. Пред очите на Улф изплува портретът, който му беше нарисувала Маун. Представи се и попита:

— Познавате ли човек на име Лорънс Моравия?

— Нали нямате нищо против, ако направя справка с висшестоящия ви офицер? — попита Шипли. — Дайте ми номера на значката си и телефон, на който мога да ви открия. Ако всичко е наред, ще ви позвъня в рамките на десет минути.

Улф се подчини и прекъсна разговора. Сега ще чака да бъде проверен от един шпионин. Интересна ситуация! Отново се запита защо Моравия е пътувал толкова често до Япония и обратно. Ако Шипли е таен агент на Пентагона, той положително има достъп до секретни материали, заради които всеки може да бъде убит. Изведнъж си даде сметка, че прави опит да влезе в една игра, която няма нищо общо с ежедневните му занимания.

Отсреща се появиха още два автомобила на фирмата по поддръжка. Хората с жълти мушами станаха повече, около мястото на повредата бяха струпани пневматични чукове и друго оборудване, движението започна да се задръства. Улф имаше чувството, че авеню „С“ всеки момент ще бъде затворено.

Замисли се за обаждането, което току-що беше осъществил, най-вече за паузата, настъпила след седмото позвъняване. Без съмнение сигналът е бил прехвърлен някъде и това някъде можеше да бъде както в съседния щат, така и на другия край на глобуса.

Телефонът бръмна и той почти подскочи от изненада.

— Матсън — изрече задъхано в слушалката.

— Наистина сте вие — отвърна му познатият тенор с някакво едва доловимо снизхождение. Сякаш психиатър успокоява превъзбудения си пациент. — Бързам да отговоря на въпроса ви: да, наистина се познавах с Лорънс Моравия.

— За вас ли работеше?

— Господин Матсън — въздъхна Шипли, пропускайки званието на Улф. — Мисля, че ще е по-добре да се срещнем. Вземете совалката утре сутринта в единадесет. На летището хванете някое такси и карайте към Китайския квартал. На улица „Х“ има един китайски ресторант, казва се „Феникс“. Точно в един ще бъда там.

Около дупката в асфалта бяха подредени ярко оцветени прегради, движението беше блокирано. Хората в колите търпеливо чакаха намесата на полицията и пренасочването на трафика. Но за момента изход нямаше.

 

 

Директорът на полицията Джак Бретхард беше полицай от кариерата и притежаваше всички необходими качества, за да стигне до върха. Не на последно място сред тях бяха умението му да се справя с уличните безредици и да си прави умела реклама. Някак успяваше да се разбере и с телевизионните репортери, от които, общо взето, всички полицаи се страхуваха. Пред тях представяше в добра светлина не само себе си, но и кмета и главния комисар — нещо, което не можеше да остане незабелязано и което наистина представляваше забележително постижение. Кметът Джеймс Оливъс беше пуерториканец от второ поколение и тепърва трябваше да се доказва като политик. Нещастно стечение на обстоятелствата обаче го накара да назначи за главен полицейски комисар Хейс Уокър Джонсън, който освен черния цвят на кожата си притежаваше и значителна доза инат. До това назначение двамата минаваха за приятели, но след него се превърнаха в заклети врагове и когато заставаха пред телевизионната камера, всеки жител на града очакваше интересни сблъсъци.

Бретхард притежаваше всички качества, необходими за танц сред това етнополитическо минно поле, умееше по превъзходен начин да се възползва от откритата вражда между двамата си шефове. Успя например да се превърне в необходима съставна част от имиджа на кмета пред обществеността — една особено трудна задача предвид факта, че и той е черен като Хейс Уокър Джонсън и всички автоматически ги поставяха в един лагер.

Разбира се, мечтата на Бретхард беше да замести първо единия, а после и другия… Нищо не пречеше на мъдрите му ходове към осъществяване на тази мечта до появата на лейтенант Улф Матсън.

Никак не го обичаше. Не вярваше в дарбата му, предпочиташе да се обляга на трудните, но проверени от живота методи за полицейско разследване. Изпитваше дълбока ненавист към Улф заради интереса на големците и репортерите към него, беше твърдо убеден, че той — Джак Бретхард, заслужава този интерес, и никой друг.

Бретхард беше човекът, който майсторски препрати искането на комисаря за служебни помещения на екипа на Улф към блатистото дъно на бюрократичната машина. Оттам нищо никога не се появяваше обратно. Пак той беше човекът, който направи всичко възможно да извлече дивиденти от убийството на Лорънс Моравия. Получил пръв съобщението за смъртта, той забави рапорта си до комисаря достатъчно дълго, за да стори необходимото. Провери присъствената книга и веднага разбра, че Улф вече е повикан в дома на Джонсън, това му даде необходимото време да поеме следствието в свои ръце. Временно, разбира се, но съвсем достатъчно, за да привлече вниманието на репортерите към себе си, а не към проклетия Матсън. В хода на това следствие щеше да се опита, както винаги, ловко да дискредитира противния шеф на Отдела за тежки престъпления.

Бретхард седеше в „Клансис“ — една от многобройните ирландски кръчми в центъра на града. Въздухът вътре беше така обилно напоен с миризмата на бира, че човек би могъл да утоли жаждата си само с няколко дълбоки вдишвания и издишвания.

Бретхард обичаше да идва тук най-вече защото хората с неговия цвят на кожата избягваха подобни заведения, а униформени полицаи се отбиваха само когато се налагаше да усмиряват развилнелите се посетители. В този час на денонощието имаше на свое разположение абсолютно целия бар.

Висеше пред чаша бира и чакаше появата на Ричардс Кавалера. Онзи скоро застана на прага и бавно се огледа. Видя Бретхард и се насочи към масата му.

— Ще пиеш ли една бира, братовчед?

— Защо не? — отвърна Ричардс, свали мократа мушама от раменете си и я тръсна на свободния стол между двамата.

Бретхард направи знак на дебелата келнерка с изрусена коса и изкуствени мигли, която сякаш беше изскочила от реклама на кренвирши през 70-те години, и миг по-късно пред тях се появиха две големи халби с бира.

— Какво ми носиш? — попита Бретхард, прибягвайки автоматически до уличния жаргон. Разговори от този характер му носеха осезаемо облекчение, от време на време се чувстваше дълбоко омърсен от контактите си с белите.

Ричардс Кавалера отпи внушителна глътка и бирата в чашата му намаля наполовина.

— Много ми се ще да съм сто процента убеден, че постъпвам правилно — промърмори той.

— Какво значи „постъпвам правилно“? — сряза го Бретхард. — Ако ние, братята по кръв, не се държим заедно, кой ще ни помогне? Може би гадните бели? Никога, братовчед. Може би Оливъс? Още по-малко. Единствената му грижа е да си пази задника и да подлага лапа на тъпаците, които са го избрали… Остава шибаният Хейс Уокър Джонсън, господин Моето лайно мирише по-другояче от лайната на останалите негри, господин, моята служба ме прави готин като всички бели задници, затова нека бъда вашето покорно негърче!… — Бретхард отметна глава, пое си дълбоко дъх и бавно започна да се успокоява. Изведнъж заприлича на сбръчкана костенурка. — Затова казвай какво ми носиш, братовчед! Твоят началник Улф Матсън е гадно копеле и ще направи всичко възможно да ми попречи, когато дойде времето да се отървем от лайна като Джонсън и Оливъс! Затова го искам на тепсия, Ричардс! Тук и сега!

Кавалера мълчаливо кимна с глава.

— Все още не разполагаме с нищо конкретно — започна той. — Едновременно с това имам чувството, че нещо не е наред около разследването на случая Моравия. Боби Конърс се държи много странно… Отдавам го на факта, че са гръмнали Джуниър направо пред очите му, но ми се струва, че крие нещо…

— Интересно — промърмори Бретхард и механично погали мустачките си. — Получих писмения ти рапорт за убийството на момичето, Руиз и Аркильо… В него нямаше нищо особено.

— Това беше моята гледна точка — промърмори Ричардс и отново надигна халбата. — Но лейтенантът също е бил там, а и той се държи някак странно… Не говори с никого, по цял ден зачезва, без да оставя координатите си…

— Още по-интересно — въздъхна Бретхард и отпи глътка бира. — Много ми се ще да го пипна в нещо незаконно това копеле и веднъж завинаги да се отърва от него… — намигна на Ричардс и добави: — Какво ще кажеш, ако взема да му пусна един-двама брояча? Може пък да хванем някоя хубава бяла риба, а?

— Прави каквото искаш, само не забърквай и мен! — уплашено го изгледа Ричардс. — Май наистина не знаеш какво представлява копелето! В момента, в който му пуснеш броячи, той ще ги усети! И тогава или ще ги направи свои хора, или ще им откъсне главите!

— Не се безпокой, братовчед — усмихна се Бретхард и отново поглади мустачките си. — Няма да направя нещо, което би застрашило позициите ти в екипа на Матсън. Нали те счита за ценен кадър, копелето му с копеле!