Ерик Лустбадер
Черният кинжал (13) (Част I)

Единадесета глава
Ню Йорк / Вашингтон / Токио

— Той идва — каза Сума на мъжа с кривите крака: — Готов ли си да умреш?

Хейс Уокър Джонсън не отговори. Лежеше гол върху кухненската маса, върху слабините му бяха метнати разкъсаните къси гащета „Калвин Клайн“, тип „боксьор“. Унизително е да бъдеш в този вид пред непознати, помисли си той. Лепкава струйка пот се плъзна между голите му бедра.

Китките и глезените на комисаря бяха вързани за краката на масата, а позата му беше такава, че единственото му желание беше да се покрие с някаква дреха. Едно доста странно желание предвид факта, че върху плъзгавите плочки на пода седеше жена му, опряла гръб на вградения в стената хладилник. Главата й беше леко вирната, устата й зееше. А кръвта беше толкова много, че дори Хейс Уокър Джонсън вече не можеше да я намира красива…

Това беше грубо предизвикателство, пред него бледнееше дори опасността да изгуби живота си. Защото беше заплаха за всичко, в което беше вярвал, че притежава заплаха за спомените му, които бяха най-святото нещо на света.

— Господин Камивара е мой специален гост — каза Сума и посочи дребничкия японец до себе си. — Той харесва комисарите.

Хейс Уокър Джонсън изви глава.

— Какво още харесва господин Камивара? — попита той. От опит знаеше, че при ситуации с вземане на заложници времето е от изключително значение. Колкото повече се протака то, толкова по-голям става шансът за благоприятен изход. Не искаше да мисли за другото: че след като спокойно се представят с истинските си имена, тези двамата положително възнамеряват да го убият…

— Горе-долу всичко, което можеш да предположиш — мрачно промърмори Камивара и докосна оголените му бедра. — Но най-много обичам секс, гарниран с наркотици.

— С наркотици гарнира всичко — сподели Сума. — Само така му идва възбудата…

— Особено ако оня дойде — промърмори Камивара.

— Вече ти казах, че ще дойде.

Джонсън искаше да не мисли за ужаса На отсрещната стена и направи усилие да поддържа разговора.

— Имаш ли предпочитан наркотик? — попита той.

— Типичен въпрос за полицай — засмя се Сума.

— Няма нищо, нали сме приятели — сви рамене Камивара и на Джонсън изведнъж му се прииска да го ритне в лицето. Дребният се извърна към него и добави: — Acconitum napellus, вълчо биле…

— Това не е ли отрова? — примигна Джонсън.

— Отрова, успокоително, средство за сексуално стимулиране — отвърна Камивара и очите му се насочиха в слабините на Джонсън. Зависи от дозата и с какво го смесваш… Въпрос на опит… — устните му се разкривиха в ужасяваща пародия на усмивка.

В същия миг очите на дребния японец се преместиха върху лицето на Джонсън и той изпита чувството, че го потапят в ледена вода. Кръвта замръзна във вените му, пулсът му рязко се забави, нервите му се оказаха парализирани. Обзет от ужас, той направи опит да отмести очи, но не успя. Нещо го блокираше. Беше в състояние да мисли за него, но нищо повече. Една мисъл, повтаряща се до безкрайност в съзнанието му, сякаш отразена от хиляди огледала.

Необичайно забавените удари на сърцето му бяха тежки и почти болезнени. Заковал поглед в очите на Камивара, той беше сигурен, че вижда някакъв неестествен блясък, размахване на чифт черни криле във формата на полумесец, зеленикав огън от ирисите… Японецът го дари с ужасяващата си усмивка, натежала от непонятна интимност. Сякаш споделяше съкровена тайна, сякаш го канеше в непристъпната крепост на своята могъща психика.

— Харесва ли ти тази игра? — прошепна Камивара, но гласът му прониза сърцето на Джонсън с тежък, спиращ дъха тътен.

Сума, който сякаш не обръщаше внимание на сцената, въздъхна и насочи поглед към задния двор. Камивара отмести поглед и Джонсън изпита огромно облекчение. Сякаш се беше изтръгнал от прегръдката на дявола. Кръвта му се раздвижи, бузите и раменете му възвърнаха нормалния си цвят. Студът, който го сковаваше допреди миг, изведнъж изчезна. Имаше чувството, че едва сега е в състояние да си поеме дъх.

— Дали господин Камивара обича кокаин? — попита той с дрезгав глас сякаш току-що се беше оправил от тежка настинка.

Камивара се усмихна и нови ледени тръпки стиснаха душата на Джонсън.

— Вече казах, че приемам всичко.

Джонсън извърна глава, погледът му неволно попадна върху трупа на жена му. Изпита главозамайващото привличане на човек, който всеки миг ще стане жертва на фатален инцидент. Кръвта и накълцаната човешка плът са ужасна гледка, защото напомнят за смъртта. Но примесена с ужаса от смъртта, тази гледка води до някаква непонятна възбуда на сетивата и човек се вкопчва й живота с всичките си душевни и физически сили. Все още съм жив, каза си Хейс Уокър Джонсън и изведнъж го досрамя от този факт.

Камивара разстла белия прах върху плота на кухненския бюфет и се наведе да смръкне. В същия момент Джонсън възобнови усилията да развърже дясната си ръка. Беше успял да долепи китката си до мястото, на което кракът на масата влизаше в плота. Там стърчеше главичката на един голям винт за дърво. Още преди няколко месеца беше обещал на жена си да го притегне, особено след като тя скъса на него една от най-хубавите си рокли. Не го стори и тази небрежност може би щеше да спаси живота му. Започна да движи китката си с плавни и почти незабележими движения, тънкият кабел се затърка в главичката на винта…

— Ако не се включиш веднага, скоро няма да има нищо за смъркане — промърмори Камивара, полуизвърнал се към Сума. Прокара палец по ноздрите си, после облиза белия прашец. — А стоката е първокласна…

Сума продължаваше да гледа през прозореца.

Камивара направи гримаса и се обърна към Джонсън:

— Готов ли си за купон, приятел?

Замръзнал на място, комисарят мълчеше.

Камивара настойчиво го гледаше с разширените си зеници.

— Ще бъде нещо, което дори не можеш да си представиш — похвали се той, после му обърна гръб и насочи вниманието си към кокаина върху бюфета. — Но това тук не е достатъчно, за да оправдае бъдещите ни прегрешения… Ще ни трябва по-силен илач, за да се подготвим както трябва… — Върху дървения плот се появиха странни шишенца и епруветки, които очевидно носеше в джобовете си. В ръката му имаше тумбеста колба с някакъв оранжев прах. Отсипа част от него във водна чаша и пусна отгоре няколко капки от кухненския кран.

Джонсън усети как кабелът около китката му се разхлабва и пада. Заковал поглед в двамата мъже, той плъзна ръка към чекмеджето, разположено на сантиметри от пръстите му. Гърбът му едва забележимо се изви и чекмеджето се отвори. Усети в дланта си хладната дръжка на ножа за хляб и бавно започна да изтегля ръката си. След секунда беше готов, острието висеше към пода, скрито от масата.

— Пий! — ухили се Камивара и притисна ръба на чашата до устата на Джонсън. Изчака го да поеме половината от оранжевата течност, после дръпна чашата и я пресуши.

— А сега ме целуни.

Джонсън изчака секунда, после изплю течността в лицето на японеца. Онзи смаяно примигна и за миг се поколеба. Миг, достатъчен за движението на ножа. Острието изсвири във въздуха и се заби в ръката на Камивара, приковавайки я към масата.

Японецът зяпна от изненада, в следващия миг в устата му се оказа една от ленените салфетки за хранене. Вместо него обаче изкрещя Джонсън. Надигнал се до седнало положение, той се втренчи в прикованата ръка, очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си. Не, това е невъзможно, пропищя вцепененото му съзнание. Острият нож беше пронизал дланта на Камивара, беше разкъсал кости, нерви и сухожилия… Но от раната не излезе дори капчица кръв!

Главата на Камивара се завъртя плавно, сякаш беше поставена върху ролкови лагери. Очите му, допреди миг черни и безизразни като на умряла риба, отново започнаха да променят цвета си. Зелените полумесеци в ирисите сякаш осветиха цялото му демонично лице. Кърпата излетя от устата му.

Въздухът в помещението се раздвижи, сякаш беше пристигнал нов неканен гост. Джонсън имаше чувството, че вижда някаква неясна сянка в ъгъла.

Очите на Камивара станаха огромни и ослепително ярки, като странни слънца. Лъчите им се насочиха към Джонсън, пронизаха кожата и плътта му, докоснаха мозъка му.

Комисарят простена и рухна върху масата, тялото му се разтърси от конвулсии. В гърдите му се появи пронизваща болка, кислородът започна да не му достига. Въпреки това направи върховно усилие и посегна към ножа. Единственото му желание беше да го забие в сърцето на Камивара.

— Това ли искаш? — попита японецът. — Добре, ще го получиш!

Джонсън се разтърси в конвулсии, очите му заплашваха да изскочат от орбитите си. Назъбеният нож започна да се измъква от ръката на Камивара сам, без чужда помощ… Дръжката му се насочи нагоре, след миг вече висеше във въздуха…

— Господи Исусе!

Камивара се смееше.

Джонсън затвори очи и рязко разтърси глава. Това, което Камивара го беше накарал да изпие, беше с изключително силно въздействие… Направи опит да диша, но изведнъж откри, че е забравил как става това…

Пред очите му се появиха разноцветни кръгове, метаболизмът на тялото му удвои и утрои скоростта ей. Устата му се отваряше и затваряше с ужасяващо мляскане, като риба на сухо…

Халюцинации, Беше погълнал част от отровата на малкия японец и сега халюцинираше. Да, така е… Друг отговор не може да има! Просто го бяха упоили и сега халюцинираше. Но…

Джонсън направи опит да изкрещи, но запасът от кислород в дробовете му беше свършил. Отвори уста в опит да диша, но не се получи. Сякаш беше напуснал вътрешността на космически кораб и се носеше във вакуума на междузвездното пространство…

 

 

Улф и Шика прекосиха Първо авеню, завиха на запад по Осемдесета улица и спряха на една пряка от дома на комисаря.

Улф я поведе по пътя, който вече беше използвал с Боби — през задния двор на съседите, към кухненските прозорци на Джонсън. Черната желязна врата беше заключена, но той бързо се справи с ключалката, същото стори и с вратата, която водеше към малкото бетонирано дворче. Къщата тънеше в тишина, двамата прекосиха дългата пътека без никакви инциденти.

В дъното на градината се спряха. Пред очите им изплува четириметровата ограда, зад която беше къщата на комисаря. Улф откри замаскираната вратичка и леко я побутна. Озоваха се в задния двор на Джонсън, Шика не се отделяше дори крачка встрани.

Изминаха няколко метра сред храстите и тя изведнъж докосна ръкава му.

— Тук нещо не е наред!

Забравили предпазливостта, двамата хукнаха към вратата на кухнята. Веднага доловиха глухото хъркане на Джонсън, след миг Улф видя посивялото му лице, в следващия вече беше обхванал цялата обстановка: полуголото тяло на комисаря, проснато върху масата, мъртвата жена до хладилника, надвесеният над комисаря японец, ножът, който свободно висеше във въздуха…

— Всемогъщи Боже!

Пред него стоеше бояджията японец, с когото беше разговарял в служебната тоалетна и на когото дори се беше извинил за нахалството! Сега вече разбра всичко.

Очите на фалшивия бояджия се разшириха и започнаха да греят с отровнозелена светлина. О, Господи, простена в себе си Улф.

— Камивара! — извика Шика, после се извърна към Улф: — Лягай! Остави го на мен!

— Не става! — поклати глава Улф. — Това копеле вървеше по петите ми, значи си е мое!

Камивара рязко се завъртя и изчезна във вътрешността на къщата, Улф хукна след него и потъна в неосветения коридор.

— Отдавна не сме се виждали, говньо! — просъска Камивара и кракът му влезе в съприкосновение с бедрената кост на Улф.

Болката беше остра, кракът му почти се парализира. Улф се завъртя и политна, сякаш беше изгубил равновесие. В мига, в който се оттласна от стената, пред очите му се появи налудничавата усмивка на Камивара.

Ръбът на дланта му потъна в гръдния кош на противника и рязко се завъртя. Камивара изпъшка и това беше единственият признак, че го беше улучил. Нещо проблесна в ръката му и Улф рязко отскочи встрани. Тънкото острие бръмна на сантиметър от лицето му.

От устата на японеца се изтръгна налудничав смях, от ръката му излетя втори нож. В същия миг Улф вдигна крак и му нанесе страхотен удар. По-скоро искаше да го нанесе… Нямаше достатъчно време за подготовка, но все пак успя да улучи китката на японеца и ножът изсвистя над главата му. Продължи вихрената си атака с ясното съзнание, че всяко колебание ще бъде фатално. Лакътят му потъна в корема на Камивара, точно в мекото място под гръдния кош…

Някаква тъмна сила го отхвърли назад, гърбът му влезе в болезнено съприкосновение със стената, главата му се завъртя. Когато отвори очи и дойде на себе си, Камивара беше изчезнал.

 

 

Шика понечи да се втурне след Улф, но изведнъж замръзна на мястото си. От сянката край стената се отдели миниатюрната фигура на Сума, която привлече цялото й внимание. Ръката й бавно се вдигна нагоре, пръстите започнаха да се свиват. В очите й блеснаха зеленикави пламъци. Японецът се закова на място, назъбеният нож продължаваше да виси над кухненската маса.

В стаята изведнъж притъмня, страничен наблюдател би помислил, че са я изпълнили невидими кълба дим. След миг от дланта на Шика се издигнаха синкави пламъци, после просъскаха и изчезнаха, сякаш удавени в кофа вода. Джонсън лежеше на масата, сбръчкан и бездиханен.

Над трупа продължаваше да виси кухненският нож, острието му смътно проблясваше.

— Какво прави тук Камивара, по дяволите? — заповеднически попита Шика.

— Каквото умее да прави най-добре — отвърна Сума и склони заострената си като куршум главица. — Предизвиква хаос.

— По чия заповед?

Сума не отговори.

— Получил си нови инструкции, нали? — погледна го с подозрение Шика. — А аз все още не знам какви са те.

— Тогава да ти кажа — предложи Сума. — Задачата ни е да изтръгнем Матсън от… нека го наречем същността му… Бавно, но неотстъпно.

— Като отстранявате всички, които са му близки, така ли?

— Така.

— Но това е толкова варварско, толкова окончателно…

— Точно така, окончателно — кимна Сума. — Това е най-подходящата дума… — очите му се разшириха, назъбеният нож потрепна във въздуха като жив.

— Прекратете операцията. Аз мога да го доведа в Токио без никакъв проблем. Той ми се доверява.

— Може би наистина е така — поклати глава Сума. — Но ние не можем да го знаем със сигурност. Не можем да четем мислите му като на другите хора, а това е опасно. Освен това, когато напуска Америка, той трябва да го направи с пълното убеждение, че нищо не го задържа тук.

— Защо?

Защото сме му приготвили една работа — по лицето на Сума се плъзна усмивка. Натежала от загадъчност усмивка на сирена… — Една окончателна работа…

— Каква е тя?

— Вече ти казах повече от необходимото.

— Значи не си имал намерение да го убиваш…

— Да убия Матсън? О, не… — Назъбеният нож се раздвижи, сякаш изведнъж го беше обзело нетърпението да изпише кървавата си история на стената. — Имам намерение да унищожа всичко, което му е скъпо, да проверя способностите му, да го опозная… Сега вече наистина ти казах достатъчно.

 

 

Торнбърг Конрад III се срещаше с Брозиан Ленфант веднъж седмично. На различни места, в различни дни на седмицата. Въпросите, които обсъждаха, също бяха от различен характер. Пенсиониран сенатор от Луизиана, отстъпил срещу една добра кръгла сумичка името си на Хам и Йошида за консултантската фирма „Ленфант & Ленфант“, Брозиан беше от старата гвардия на Торнбърг, при това един от любимците му. Главно защото беше успял да направи политическа кариера в една изключително трудна среда и знаеше всички мръсни номера от наръчника. Знаеше и такива, които си бяха лично негов патент и не фигурираха в никакви наръчници…

За пръв път попадна в полезрението на Торнбърг, когато, в качеството си на областен прокурор, успя да се справи с всемогъщия кмет на Ню Орлиънс, майсторски използва бясната му кампания срещу себе си и в резултат не само разруши политическата кариера на противника си, но и спечели огромна популярност сред електората в Луизиана. Четири години по-късно, благодарение щедрата предизборна помощ от страна на Торнбърг, той влезе в Сената на Съединените американски щати. Ленфант не беше от хората, които забравят направените услуги, и именно по тази причина поиска днешната извънредна среща, само три дни след редовния им седмичен разговор.

Беше среден на ръст човек с несъразмерно голяма глава и огромни кафяви очи. Под високото му чело стърчеше клюноподобен нос, усмивката му беше широка като Мисисипи. Раменете му бяха тесни, напоследък ясно започваше да личи малкото му шкембенце. Обличаше се спретнато и елегантно, един истински джентълмен от Юга. Което означаваше, че познава отлично правилата на политическите игри във Вашингтон: споделя секретна информация само с приятели, винаги срещу съответната услуга. Именно това правило му беше извоювало репутацията в един град, в който никой на никого не прощаваше…

Днес беше облечен в тъмносин вълнен костюм с кремава жилетка и вратовръзка в шоколадов цвят. В ръката му се поклащаше куфарче от щраусова кожа.

Срещнаха се във фоайето на централата на ЦРУ в Лангли. Торнбърг харесваше това място с внушителния му паметник от бял мрамор и стената с петдесет и три звезди зад него. Всяка една от тези звезди беше издълбана в памет на някой агент, изгубил живота си за родината. Имена липсваха, поне що се отнася до широката публика. Те бяха записани в главния регистър на ЦРУ и щяха да останат там вовеки веков, като тежки камъни в гърлото на митичен звяр.

За Торнбърг тази особена форма на обществена тайна беше най-характерната черта на Вашингтон. Ето я нашата сила, сякаш нашепваше мемориалната стена. С нейна помощ ние не ти позволяваме да научиш истината…

Останаха за минута пред мемориала, изправени между знамената на САЩ и ЦРУ.

— Внушително — промълви Торнбърг и Брозиан Ленфант отлично разбра какво има предвид.

Показаха пропуските си на охраната, Ленфант предаде на съхранение миниатюрния кинжал, който беше негов неразделен спътник още от времето на предизборната кампания в Луизиана. Придружиха ги до асансьорите.

— Добре ли познаваше сенатора Франкен? — попита Торнбърг, след като вратите се затвориха и асансьорът тръгна нагоре.

— О, със стария Р. П. се знаем от години — отвърна Ленфант, после с въздишка добави. — Доколкото разбрах, тялото му е премазано до неузнаваемост…

— Правилно си разбрал — отвърна Торнбърг.

— Говори се, че бил пиян до козирката…

— Глупости! — изръмжа Торнбърг. — Точно като глупостите, които се надрънкаха за естествената смърт на още куп противници на търговския законопроект! Всички до един са убити. Франкен просто е поредната жертва и това е лошата новина!

Торнбърг беше избрал една малка, рядко използвана заседателна зала. Отвори вратата, после включи осветлението и климатичната инсталация, за да прогони топлия застоял въздух.

Обзавеждането беше скромно. На сивата стена срещу прозореца бяха окачени няколко анонимни и не особено добри картини на платноходи, порещи развълнуваните води на океана. В средата имаше голяма заседателна маса, край нея бяха наредени осем стола с подвижни седалки. В дъното имаше шкаф за съхранение на документи в същите тонове, който, доколкото Торнбърг беше запознат с практиката на подобни учреждения, несъмнено съдържаше комплект модерна подслушвателна апаратура. Върху шкафа имаше евтина машина за кафе и малък тостер, които по всяка вероятност се използваха при продължителни заседания. Подобно на всички заседателни зали в сградата на ЦРУ и тук прозорецът беше фалшив. По този начин се избягваше опасността от далечно подслушване, което обикновено се осъществяваше посредством улавяне на вибрациите в стъклото.

Настаниха се край масата и Ленфант щракна ключалките на куфарчето си.

— Добри или лоши новини, човек трябва да се храни — промърмори той.

На масата се появи термос със силно нюорлианско кафе, в което положително бяха добавени няколко капки коняк. До него кацна спретната купчинка сандвичи с риба, а накрая се появи пластмасова кутийка с кренвирши от месо на алигатор, покрити с домашно приготвена лютеница, достатъчно силна да свали боята от всяка новопроизведена лимузина.

— Тези хранителни продукти ще засрамят всеки свикнал на гумени сандвичи държавен служител! — обяви Ленфант и на лицето му грейна широка усмивка. — А и повечето ресторанти в област Колумбия!

Торнбърг прие чаша кафе, но твърдо отказа храната. Ленфант стана да включи тостера и сложи кренвиршите да се затоплят. Не след дълго залата се изпълни с такава воня, че при определена концентрация всеки би я класифицирал като химическо оръжие. Поне Торнбърг би го сторил, при това без капка колебание…

Завъртя се заедно със стола, отвори архивния шкаф и щракна един ключ. В действие влезе машината за електронно заглушаване, вече можеха да говорят свободно.

Ленфант извади кренвиршите, изключи тостера и се върна на масата. От чинийката се издигаше лютива пара, очите на Торнбърг започнаха да се насълзяват. Въпреки това следеше с интерес как приятелят му поглъща отвратителната храна.

Въздъхна, допълни чашата си с кафе и промърмори:

— Тая тиня от Мисисипи не е чак толкова лоша…

— Рецепта на майка ми — отвърна Ленфант и разряза с хирургическа точност първия си кренвирш. — Главният готвач на „Галатоар“ от години ме преследва да му я дам… Ама няма да стане! Мама цял живот се стараеше да ни осигурява храна, с която да се гордеем. И го постигна. Затова нямам никакво намерение да споделям кулинарните й тайни…

Набоде един залък на вилицата си и подхвърли:

— Знаеш ли, онова момче Джейсън Йошида е истински работохолик… — Подъвка известно време, преглътна и добави: — Готов съм да се закълна, че е същият като мама — сякаш никога не спи! — говореше със специфичен, невъзможен за имитиране луизиански акцент. — Нима мисли само за работа?

— Най-добре е да питаш Хам — отвърна Торнбърг и се взря в топлите очи на бившия сенатор, меки като акцента му. Накъде ли бие, запита се той. Знаеше, че трябва да се зареди с търпение и да не бърза. Ленфант обичаше да завоалира основната тема на всеки разговор.

— Знам това, Торнбърг… Но синът ти мисли, че се мотая из „Ленфант & Ленфант“ просто защото нямам какво друго да правя… Точно както ти искаше, нали?

— И сега мисля, че връзката между нас трябва да остане незабелязана.

Ленфант изсумтя и нападна първия от сандвичите с риба.

— Ще ти кажа нещо… Навремето познавах сума шпиони, които хабер си нямаха, че съм ги разкрил… Но никога не съм срещал човек, който да изпитва твоето удоволствие от шпионските игри!

— Знанието е сила, поне така казваха в ОСС — промърмори Торнбърг, имайки предвид разузнавателната централа, предхождаща ЦРУ.

— ОСС беше друго нещо — кимна Ленфант. — В онези години хората не само изпълняваха стриктно получените заповеди, но го правеха и с истинско удоволствие! — Ченето му замислено започна да предъвква. — Това ме подсеща за причината да поискам среща с теб… Ти пожела да поддържам връзка със сина ти, да му предложа офисите на „Ленфант & Ленфант“, за да мога да го държа, тъй да се каже… под око. И аз го сторих — ръката му посегна към чашата с кафе: — Но напоследък започнах да ставам по-любопитен, знаеш… Може би защото Йошида ми се струваше някак напрегнат… Реших да се заема за работа. На първо време го поставих под неотклонно наблюдение, пъхнах и една-две „дървеници“ в офиса му. И знаеш ли какво открих? Преди няколко дни момчето е отскочило до Ню Йорк. Взело е късния полет, на другата сутрин вече си е било у дома…

— Е, и?

Ленфант сви рамене и поне за момента изглеждаше като човек, който е изгубил всякакъв апетит.

— Може би в това няма нищо странно — призна той. — Но се питам дали знаеш, че твоят човек Матсън е настъпил котарака…

Торнбърг мълчеше, лицето му беше непроницаемо.

— Продължавай — промърмори най-сетне той.

— Матсън бяга от директора на полицията Джак Бретхард, който вярва (или по-скоро иска другите да вярват), че Матсън е убил някой си Ричардс Кавалера — единствения чернокож детектив в екипа му… — Дясната вежда на Ленфант леко се изви: — Въпросният индивид е бил намерен с два куршума в тила. Убийството е станало в нощта, в която Йошида е бил в Ню Йорк. Балистичната експертиза установява, че е стреляно с револвера на Матсън — главата му леко се поклати. — Всичко това ме кара да мисля, че работата е свършил именно Йошида.

На всеки друг Торнбърг би отвърнал, че това е изключено. Би го обвинил в погрешна интерпретация на фактите. Но познаваше прекалено добре Ленфант, прекрасно знаеше с каква прецизност работи… Каже ли нещо, значи то е проверено хиляди пъти и е сигурно като държавните ценни книжа. Можеш да си го сложиш в банков трезор и да чакаш дивиденти…

— Знам, че не си давал благословията си за този удар — меко продължи Ленфант. — Просто защото си побъбрих с Йошида малко след завръщането му… Знаеш го какъв е — да измъкнеш нещо от устата му е равносилно на изкачването на Хималаите! Но аз умея да чета между редовете и вече съм убеден, че момчето се притеснява от някакво неотдавнашно решение на сина ти… — Ленфант се наведе напред и понижи глас, макар да нямаше видими причини за това: — Торнбърг, планът ти се намира в опасност! Синът ти е стигнал до заключението, че Улф Матсън става бреме, от което трябва да се отърве. В резултат му е подготвил такъв капан, че практическите му шансове за измъкване се доближават до нулата!

 

 

Стиснал револвера си, Улф се зае да обикаля стаите една по една. Но от Камивара нямаше следа. Сега най-важното беше да разбере каква е играта На японеца, кога ще прекрати тази криеница и ще се изправи насреща му.

Къде си, Камивара? Защо се криеш? В съзнанието му изплува спомен за детските игри на криеница в Елк Бейсин, умът му се напрегна.

Намираше се в хола, разположен в средата на къщата. Вляво, под ъгъл от деветдесет градуса, се намираше официалната трапезария на комисаря. Нямаше как да продължава напред, трябваше да се върне. Тук цареше полумрак, условията за внезапна атака бяха идеални.

После видя нишата. Беше напълно достатъчна за скривалище на дребен мъж, особено ако се сгъне на две. Мушна пръст в халката на желязната врата, насочи револвера и дръпна.

Озова се лице в лице с празната вътрешност на кухненско асансьорче. Значи се намира над самата кухня и Камивара е успял да го върти в кръг, прецени Улф. Наведе се да го огледа отблизо и изведнъж чу гласа на Шика, долитащ откъм шахтата. Говореше с някого на японски. Напрегна слух и проектира своята „макура но хирума“ по посока на събеседника й. Кой ли е той? Няколко фрази бяха достатъчни, за да разбере. После улови излъчването му и започна да се изпотява.

Господи Исусе, Та тя разговаря със Сума! При това спокойно, както се говори с приятел!

Затвори вратичката и започна да се концентрира. Камивара, заповяда си той. Това е най-важната ти задача за момента. По-късно ще се разправяш с Шика. Ако това „по-късно“ изобщо дойде, разбира се…

Внимателно пристъпи напред, спря в момента, в който сянката му достигна ъгъла. Още милиметър напред и Камивара ще разбере, че е тук. Ако го очаква зад ъгъла…

Напрегна очи по посока на коридора, искаше да усети противника си. Дали не чу леко помръдване, дали не усети особена миризма? Ще, успее ли да се ориентира навреме?

Нищо.

Продължаваше да чака. Нищо.

После помисли за мрачното същество вътре в себе си и разбра, че трябва сам да създаде условията за победата си. Трябва да получи психологическо предимство, да изчака онова особено състояние на душевно равновесие, което притежаваше Белия лък. Останалото ще дойде неусетно…

Напрегна психиката си и повика тъмната сянка, превърнала се в негов постоянен компаньон. Все още се страхуваше от нея, но вече трябваше да свиква… Припомни си сблъсъка в склада, особено факта, че когато Сума демонстрираше необичайните си способности, той беше в състояние да улови излъчването му и да определи точното му местоположение. Запита се дали е възможно и обратното — Камивара да го усети в момента, в който прибегне до „макура но хирума“…

Реши да действа незабавно. Хукна напред, зави зад ъгъла и полетя по коридора, пуснал пред себе си пипалата на прозрението…

Исусе!

Закова се на място, после продължи напред само защото волята го тласкаше. Ясно усещаше дишането на някой друг, редом със своето… Открих го, рече си Улф. Усещам излъчването му дори без да е пуснал в ход своя вътрешен поглед…

Камивара изскочи от здрача. Във фигурата му нямаше нищо човешко, по-скоро приличаше на дух — от онези, които отнасят душите на покойниците… Съвсем като създанието, по което пуснах стрелите си там, на Пътеката на мъртвите, помисли си Улф.

Зърна Улф, закова се на място и започна да проектира своята „макура но хирума“. Улф му отвърна по същия начин.

Камивара измъкна малък, но изключително остър нож и светкавично го запрати към него. Улф почувства как слабините му рефлективно се стягат, как тялото му иска да реагира. Преодоля инстинкта, отпусна се и започна да се концентрира. Всичко това стана в краткия миг, в който смъртта летеше към него.

Миг преди тази смърт да се превърне в действителност, Улф си каза, че не бива да очаква болка и това беше единствената ясна мисъл в съзнанието му. Вместо очакване трябваше да поеме инициативата в свои ръце, да противопостави силата и умението на тялото си, да се втурне срещу дребничкия плешив японец и да го смаже…

После потъна във вихъра на действието и вече нямаше време за размисъл.

Ножът на Камивара беше на сантиметри от корема му, когато протегна ръка, сграбчи дясната китка на японеца и светкавично се отпусна на коляно. Острието погали кожата му, но хватката „ирими“ от айкидо вече беше в ход. Използвайки инерцията на Камивара, той го дръпна напред и надолу, прехвърли го през рамо и го запрати към близката стена.

Камивара се стовари на четири крака, гърбът му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на прозореца. Но ножът остана в ръката му. Замахна рязко, острието свирна във въздуха и се стовари върху револвера на Улф. Ударът беше страхотен, пръстите на Улф неволно се разтвориха и оръжието издрънча на пода.

Наведе се напред, дясната му ръка се плъзна под протегнатата ръка на Камивара, лявата я обхвана от другата страна. Торсът му се изви, за да даде стабилна основа на ръцете. Лявата се плъзна напред и притисна ключицата на японеца, дясната рязко дръпна нагоре. Костта се счупи с остро пропукване, ножът издрънча на пода.

Това е добре, помисли си Улф и ръбът на дланта му се стрелна към брадичката на японеца. Но Камивара му нанесе саблен удар в китката и силата на нападението видимо намаля.

Сега беше ред на Камивара да изчака. Знаеше, че Улф трябва да продължи атаката си и беше готов да я посрещне. Още при първото движение на ръцете му той се стрелна напред и левият му юмрук улучи Улф във врата.

Очевидно търсеше нервните възли, намиращи се редом със сънната артерия. Ако ги беше улучил, противникът му моментално щеше да се парализира. Не успя, ударът попадна в ключицата на Улф. Силата му беше страхотна, Улф усети как коремът му се свива в болезнена контракция. Контрира с удар тип „хвърчило“, насочен в лявата китка на Камивара, но не улучи.

Нов силен удар, тялото му се олюля. Наложи се да преоцени тактиката на боя, тъй като времето течеше, а заедно с него изтичаха и запасите му от адреналин. Трябваше да отчита умората на мускулите си, отвикнали от толкова силно напрежение, трябваше да си даде сметка, че шансовете му за оцеляване намаляват с всяка измината секунда и скоро ще бъдат нула… Нещата трябва да се променят, тръсна глава Улф. Веднага!

Направи опит да проектира психическите си сили напред, към противника. Но Камивара очевидно очакваше подобен ход и с лекота го блокира.

Лицето на японеца се поклащаше в мрака на сантиметри от очите на Улф — злобна, ухилена физиономия с неестествено ярки очи — като фенерите от тиква, които децата разнасят на Празника на вещиците… Физиономия, която вещаеше смърт… В устата му блестяха златни зъби, два от тях — по-дълги от останалите, яростно проскърцваха… Дебелите устни се бяха разкривили в демонична усмивка, вратните жили бяха издути като въжета…

Полюшваха се, вкопчени един в друг като любовници. Но чувството, което ги свързваше, беше далеч по-силно от страстта…

Улф потърси адамовата ябълка на противника си. Трябваше да я улучи, тъй като само това гарантираше успешен изход от битката. В противен случай умората щеше да вземе своето, Камивара неизбежно щеше да получи предимство…

Зъбите на японеца остро изщракаха и се забиха в китката на Улф в момента, в който пръстите му се протягаха към гърлото му. Ръката на Улф моментално изтръпна, хватката му се разхлаби. В следващия миг ръцете на Камивара се сключиха около шията му, мазолестите палци натиснаха навътре, главата му попадна в сгъвката на лакътя. Улф с ужас разбра, че японецът се готви да му счупи врата, и кръвта му изстина. Разполагаше с не повече от петнадесет секунди, за да потърси спасение.

Но умората го връхлиташе със смайваща бързина, изведнъж започна да му се струва, че смъртта не е чак толкова страшна. Пред очите му се спусна червена пелена, силите го напуснаха.

Организмът му отлично знаеше какво става, усещаше приближаването на неизбежната смърт. Събра в себе си последните остатъци на адреналин и се сгърчи в мощен тласък. Но напразно. Хватката на Камивара беше желязна, към силата на ръцете прибавяше и тежестта на стегнатото си тяло. Мускулите му се издуха като въжета и пръстите му започнаха да се стягат около шийните прешлени на Улф.

 

 

— Не е честно! — пиянски проплака Хирото. Сакото му беше захвърлено върху навит на руло футон, яката на измачканата му риза беше разкопчана, вратовръзката стърчеше на една страна. — Работя в пълна анонимност, докато Южи се радва на славата! Той притежава компанията, разполага с много пари, а аз? Мизерна заплата и част от Шиан Когаку, която само мога да разглеждам, защото е приписана на името на жена ми! — Сграбчи бутилката уиски „Сънтъри“ и изля остатъка от съдържанието й в чашата си. — Аз съм призрак, аз съм сянка, за която никой нищо не знае…

Евън слушаше пиянските оплаквания с подчертан интерес. Отиде да причака Хирото в болницата, където се лекуваше жена му. Седеше в ярко осветената чакалня с приведени рамене, на лицето й се беше изписала мъка. Хирото, най-сетне измъкнал се от болничното легло на жена си, веднага я забеляза, сърцето му потръпна от жал, когато видя как безутешно плаче…

Влязоха в близкия ресторант, държаха се почтително един с друг, без флиртуващи погледи, разделени от масата. Хирото не беше труден за дешифриране, особено след помощта, която й оказа Вакаре. Благодарение на този мъж Евън видя какви възможности се откриват пред нея, инстинктивно почувства, че „Тошин Куро Косай“ търси нов начин за достъп до Оракула, без помощта на Минако… Това не означаваше, че не й вярват — напротив, всички бяха убедени в нейната преданост. Но тук ставаше въпрос за сина й, а отношенията между майка и син понякога са по-силни дори от „гири“… Без никакви инструкции Евън си знаеше, че трябва да се търси нов път към Оракула, просто защото така диктуваше разумът. А Вакаре беше споделил с любимата си проститутка Мита, че именно Хирото — мрачният и завистлив девер на Южи, може да предложи този път…

Това не означаваше, че Хирото беше лесно упражнение. От опит Евън знаеше, че саможивите и завистливи хора често се оказват изключително умни, а мрачните им страсти ги превръщат в подозрителни параноици, които се съмняват във всеки и всичко. Също от опит знаеше колко трудно могат да се приспят веднъж възникналите им подозрения… Затова сега беше твърдо решена да не дава никакви поводи за подозрения на Хирото.

— Искам да се извиня за сцената, която направих в болницата, Хирото-сан — промълви в тази връзка тя… — Беше непростимо от моя страна.

— Не, аз трябва да ви се извиня за нахалството — тръсна глава Хирото.

— Но защо? Беше ми толкова приятно, когато седнахте до мен! — очите на Евън бяха скромно сведени към масата, събеседникът й трябваше да бъде сигурен, че в думите й няма нищо непочтено. — Просто не бях в състояние да удържа сълзите си… Мъжът ми страда от остра бъбречна недостатъчност… Необяснимо за млад човек като него, казват докторите. А бяхме толкова щастливи, Хирото-сан! Като онези безупречни семейства, които показват по телевизията… Толкова влюбени един в друг, с цял един живот пред нас… — Самотна сълзичка потрепваше в ъгълчето на окото й. — А сега той лежи в болницата, включен, към машина за диализа… С всеки изминат ден виждам как животът го напуска. Какво ще стане с нас? — сведе рамене и тялото й се разтърси от беззвучни ридания.

Хирото се втренчи в нея, опитвайки се да преодолее пиянското вцепенение. Изправи гръб, направи неуспешен опит да намести вратовръзката си и й отправи официален поклон:

— Аз съм в абсолютно същото положение.

— Наистина ли? — вдигна глава Евън. — Това е ужасно!

Сърцето му пропусна един такт, като видя красивото й лице, мокро от сълзи. Такова беше то и в болничната чакалня.

— Съпругата ми страда от неизвестна болест и едва ли някога ще бъде излекувана — поясни той и изведнъж млъкна. Никога не беше обсъждал състоянието на жена си с външни хора, но сега знаеше, че не може да се спре. Жената насреща му вървеше по същия мрачен път като него, можеше да го разбере… — На практика тази болест ме лиши от съпруга. Все още не е мъртва, имам предвид клиничното й състояние, но през цялото време плаче или изпада в истерични кризи… Къде остана красивата жена, за която се ожених? Унищожи я мрачна, непозната сила… Господи, животът може да бъде толкова ужасен!…

— Но ние трябва да го живеем, нали? — попита Евън и избърса очите си. — Трябва да бъдем силни.

— Защо? — мрачно поклати глава Хирото. — Не виждам смисъла…

— Защото винаги има шанс да срещнем съчувствие у някого — приведе се над масата Евън. — И тогава животът отново ще стане поносим.

Нима това прекрасно и тъжно създание има предвид нас двамата, запита се с примряло сърце Хирото. Не, това не може да бъде… Какво може да я привлече у човек като мен? Всъщност случайната ни среща не е ли предизвикана от съдбата? Срещат се двама души с еднакво тъжна участ, може би, за да си помагат?…

— Не знам какво ще правя, ако тя умре — промърмори на глас той. Евън знаеше, че говори за жена си Казуки — сестрата на Южи.

— И аз си мисля същото — меко промълви тя.

— Понякога имам чувството, че той вече не е мой съпруг, не е мъжът, когото съм обичала… Нима подобна мисъл не е предателска?

— Не — поклати глава Хирото. — Просто реалистична.

— О, какво ли не бих дала, за да го видя отново здрав!

Той забеляза, че отново ще заплаче и сърцето му се сви от мъка.

— Това е празна мечта, разбира се… Докторите казват, че няма надежда.

И тогава той видя спасението си. Седеше точно срещу него и го гледаше с красиви очи. Имаше шанса да докаже своята стойност пред едно човешко същество, да се измъкне от черната дупка на анонимността, в която го беше тикнал Южи. Как? Много просто — като й върне съпруга.

— Аз мога да го сторя — прошепна задъхано той, сякаш току-що беше пробягал цяла миля. Алкохолното опиянение беше изчезнало, на негово място дойде една свръхреална яснота, която го опияняваше.

— Какво да сторите? — объркано го погледна тя.

— Чуйте ме, Евън — погледна я настоятелно Хирото. — Докторите не знаят всичко. Аз съм специалист в областта на компютърното програмиране и от известно време работя върху проект, който може да окаже решително влияние върху състоянието на съпруга ви.

— О, Хирото-сан! — извика развълнувано тя. — Но как?

— Много е сложно за обяснение — отвърна той, давайки си сметка, че тя все пак е една обикновена жена. — Има връзка с промяната на човешките ДНК.

— Наистина ли? — светна лицето на Евън.

— Разбира се.

— Но това звучи… — главата и развълнувано се поклати: — Звучи толкова невероятно!

— Елате! — надигна се той. — Ще ви го докажа, още сега!

Защо не, по дяволите, запита се с внезапна решителност Хирото. Този проект е и мой! Какво лице, Господи!… Майната му на Южи, да върви по дяволите със своята секретност!

 

 

Улф имаше само един шанс да се спаси от убийствения натиск. Нервите. Меката трапчинка между рамо го и гръдния кош, точно под ключицата. Там се намираше нервният възел, който командва цялата ръка. Проблемът беше свързан с факта, че този възел е скрит дълбоко под стоманените мускули на Камивара, а силите на самия Улф бързо се топяха.

Опита с кокалчетата на пръстите си, но веднага разбра, че това няма да бъде достатъчно. Камивара продължаваше да извива врата му, прешлените пропукаха. Пред очите му заплуваха разноцветни кръгове, дробовете му горяха от липсата на кислород. Мускулите му бяха разтегнати до крайност, а позата на тялото му беше такава, че едва ли можеше да прибегне до удар е цялата тежест на торса си.

Мрак.

Трябваше му оръжие.

Леко жужене, сякаш от невидимо насекомо. Още по-леко помръдване.

Оръжие. Ръката на Улф се плъзна към страничния джоб на якето, пръстите му докоснаха метал. Ножът, който Сума беше изпуснал в онзи склад, остър като бръснач…

Усещаше как вратните му прешлени започват да се късат.

Насочи душевната си енергия навътре, обля го кървавочервено сияние. Изгуби чувство за реалността.

Тесен е мостът, опасна е пътеката…

В съзнанието на Улф започна да се издига странен мост, изцяло от бойни стрели…

Имаше чувството, че плува върху мощно течение. Пред очите му се разгаряше буен огън, но той знаеше, че може да го докосне, без да се изгори… Психиката му се обви около него и изведнъж усети огъня вътре в тялото си — буен, див, неустрашим… Пръстите му стиснаха метала.

Натиск.

Ножът, горещ и зачервен до точката на топене, блесна като ослепително слънце, после се стрелна напред — като пусната от лък бойна стрела…

Натискът престана.

Очите на Камивара заплашваха да изскочат от орбитите си, устата му спазматично се кривеше, езикът му надебеля и се проточи навън. Улф инстинктивно освободи шията си от обръча на пръстите му, през завесата на интензивната горещина почти не усещаше болката в изранените си мускули.

Видя ножа, забит дълбоко в тялото на Камивара. Протегна ръка и започна да нанася серия от къси, но силни удари в нервния възел под ключицата му. След миг дясната ръка на японеца омекна и безсилно се отпусна надолу. Без да губи нито секунда, Улф пренасочи горещата лава на психическата си енергия към сърцето на врага. Кръвта лудо блъскаше в ушите му, страх и омраза кипяха в душата му, цялото му тяло реагираше на близостта на смъртта, извикало на помощ неподозирани сили…

Улф се разтърсваше от концентрацията на психическата си енергия, тайнственият мотор в душата му подхранваше опияняващото чувство, наречено „мрак по пладне“, могъщите му вълни бяха готови за решителен, смъртоносен удар.

Изкрещя в мига, в който гърдите на Камивара се разтвориха и от грозната дупка изскочиха първите синкави пламъчета. Огънят бързо превръщаше плътта в черна пепел, воняща на грях, дупката ставаше все по-широка и по-широка.

Тялото на Улф се разтърси от неудържими тръпки, пред очите му отново изплува тъмната сянка, с която се беше борил на покрива на Аманда, която беше усетил във влажния апартамент на Шика, която видя в Града на обречените, покрай тялото на малката Кати, обхванато от пламъци…

Усети тежестта на тази сянка, която се беше превърнала в част от същността му, която познаваше още от детството си, прекарано покрай дядо му шаман… Тя дишаше и пъшкаше в мрака като живо същество, после, набрала сили, изведнъж прониза тялото му със силата на светкавица…

Тесен е мостът, опасна е пътеката, която води към живота… Малцина са смелчаците, които поемат по нея…

Вътрешният глас прониза съзнанието му, очите му рязко се отвориха и се заковаха в Камивара. Порочно в това, което беше останало от него. Овъгленото лице на японеца беше обърнато нагоре, на мястото на очите зееха черни дупки.

Но по коя пътека поех аз, запита се Улф. Нима тя ще ме отведе не при живота, а при разрухата и смъртта?