Ерик Лустбадер
Черният кинжал (14) (Част I)

Дванадесета глава
Токио / Ню Йорк / Вашингтон

— Здравейте, Хирото-сан.

— Това е Оракула — поясни Хирото и отстъпи встрани. Евън се приближи към матовия куб. — Оракуле, това е Евън…

Намираха се в крайбрежния склад, в който се помещаваше лабораторията с Оракула. Пазачи нямаше, охраната беше поверена на няколко сложни електронни системи, чиито кодове Хирото, естествено, знаеше. Беше му приятно да покаже на момичето, че се радва на особено доверие.

— Не биваше да я водиш тук — отбеляза Оракула.

— Зная, това противоречи на мерките за сигурност на Южи — кимна Хирото. — Но имам основателна причина. Тази жена е специална и само ти можеш да й помогнеш. Всъщност да помогнеш на съпруга й.

— Евън не е омъжена — отвърна Оракула.

Евън замръзна на място.

— Какво искаш да кажеш? — учуди се Хирото. — Не те разбирам…

— Много неща не разбираш, Хирото-сан. Изведи я веднага оттук.

Евън объркано местеше очи от Хирото към машината и обратно.

— Какво става? — овладя се с усилие тя, на лицето й се появи пресилена усмивка. — Тази машина май не ме одобрява. Възможно ли е това?

— Зная коя си — обяви Оракула. — Ти си опасна.

— Уверявам те, че тази машина може да разсъждава — обади се Хирото. — В момента думите й са лишени от смисъл, но…

— Хирото-сан — спря го синтезираният глас на Оракула, — Имаш ли представа, че тази жена е член на „Тошин Куро Косай“?

— „Черният кинжал“? — учуди се Хирото. — Това не е възможно! Откъде ти хрумна подобна глупост?

— Тя заема висок пост в организацията, Хирото-сан. Не си губи времето да я разпитваш, защото ще отрече този факт. По-добре виж опасността.

— Не му обръщай внимание — каза Хирото. — Вероятно някой чип е дал дефект…

— Ако я свържеш с мен, тя няма да е в състояние да ми попречи и аз ще мога да прочета мислите й. Ще узная всичките й тайни, ще разкрия намеренията на „Черния кинжал“.

Хирото забеляза, че Евън дълбоко се смути от това предложение. Лицето й пребледня, неволно се отдръпна крачка назад.

— Нали не мислиш да…

Хирото успокоително се засмя.

— Не, разбира се. Не ставай смешна… — махна с ръка и добави: — Може би наистина беше грешка, че те доведох тук. По-добре да си вървим…

— Нека останем още малко.

— Тя иска да научи повече за мен, Хирото-сан — обади се Оракула. — След което ще докладва пред ръководителите на „Черния кинжал“. Ти си длъжен да ме защитаваш.

— Разбира се — кимна Хирото. — Но от кого? С какво би предизвикал интереса на „Тошин Куро Косай“?

— С това, което мога или скоро ще мога — отвърна Оракула.

— И какво е то? — учуди се Хирото. — Аз зная всичките ти възможности.

— Не ги знаеш — отвърна Оракула. — Аз мога да променям ДНК на всеки нормален човек и да ги доближа максимално до тези на членовете на „Черния кинжал“.

— Нима твърдиш, че с теб се провеждат експерименти, за които не съм информиран?

— Да. Процесът не е завършен. Промених ДНК на един човек, но той е мъртъв. Южи и Хана продължават да работят по усъвършенстването на този процес. Когато той приключи, аз ще бъда от решаващо значение за членовете на „Черния кинжал“. Те ще бъдат в състояние да привличат нови хора в своите редове, всички с необходимите генетични заложби. Именно затова е тук Евън.

Хирото се обърна към нея.

— Тази машина е луда — тръсна глава Евън.

— Дай ми я, Хирото-сан — настоятелно рече Оракула. — Веднага ще ти докажа коя всъщност е тя.

— Престани! — заповяда Хирото, но в гласа му се промъкна несигурност.

— Видя ли съпруга й, Хирото-сан? — попита Оракула. — Сигурен ли си, че той действително съществува?

— Не съм го видял — призна Хирото. — Но мога лесно да го сторя — достатъчно е да придружа Евън до болницата. Мъжът й лежи на един етаж с Казуки.

— Тогава иди и го виж — посъветва го Оракула.

Той погледна Евън, в очите му се появи безпомощност. Чувстваше се разкъсан между две тайнствени сили.

— Достатъчно е да ми кажеш истината — рече.

В очите на Евън се появиха сълзи.

— Жестоко е да ме подлагаш на разпит, Хирото-сан — подсмръкна тя. — Тази машина лъже!

— Никоя машина не е в състояние да лъже! — навъси се Хирото. — Дори чудотворна машина като Оракула! — пристъпи крачка напред и добави: — Може би наистина няма да е зле, ако най-напред видя съпруга ти…

— Никак няма да е зле — обади се ехидно Оракула.

— Късно е — възпротиви се Евън.

— Да, късно е — повтори Оракула.

— Имах предвид, че е късно вечерта и визитациите са забранени. Но утре…

— Утре тя вече ще има човек в болницата, който ще ти бъде представен за съпруга й — предупреди като опитен детектив Оракула.

— Стига вече! — решително тръсна глава Евън. — Добре, отиваме в болницата още сега! Ще помоля да ти покажат болничния му картон!

— Ще го сториш ли? — погледна я със съмнение Хирото.

— Разбира се — твърдо отвърна тя.

— Не отивай никъде с нея, Хирото сан — предупреди го Оракула. — Тя вече е много опасна.

— Защо „вече“? — учуди се Хирото.

— Защото отлично знае, че в болницата няма никакъв картон на измисления й съпруг.

— Ако е така, значи ти я направи опасна!

— Зная, Хирото-сан.

Хирото пристъпи към вратата на лабораторията.

Под поцинкования навес на склада светеше ярка крушка.

— Съжалявам, но мерките за сигурност тук са изключително строги — промърмори Хирото. — В това отношение Оракула имаше право…

— Разбирам — пристъпи към него Евън. В очите й блеснаха зелени светкавици и Хирото се хвана за сърцето. Устата му се отваряше и затваряше като риба на сухо, дробовете му пламнаха.

Евън отстъпи крачка назад навреме, за да види как очите му се разширяват. Тялото му се олюля, удари се в стената на склада и бавно се свлече на земята.

Евън наблюдаваше потръпването на Хирото и дращенето на ръцете му, в ноздрите й нахлу миризмата на риба от близкия пазар Тцуки. Приклекна до него и каза:

— Проклетата машина е по-умна от теб, бедни Хирото.

После започна да му задава конкретни въпроси, получената информация обработваше с безкрайно внимание. Когато се увери, че няма какво повече да научи, тя рязко притисна сърдечния мускул на нещастника.

Хирото подскочи като ударен от електрически ток, после рухна безжизнен. Тя протегна врат и прищрака със зъби като хищник. От устата й изпадна нещо, което внимателно уви в късче памук и прибра в джоба си.

Протегна ръце и без никакви усилия го метна на гръб. Прибра го у дома със собствената му кола, вкара я в гаража и го настани зад кормилото. После остави двигателя да работи и затвори вратата. Внимаваше да не се докосва до нищо.

Обърна се да погледне тъмния дом. Жалко, че Хирото не знаеше нищо за начина, по който Южи и Хана възнамеряват да модернизират Оракула, помисли си тя. Бих могла да го взема още тази нощ и контактите ми с Минако и Южи щяха да станат излишни. Но не всичко е загубено. Сега зная къде го държат и ще изчакам. А после, ако Южи не пожелае да сподели тайните си с нас, ще ида да потърся Хана…

 

 

— Бретхард.

— Какво?

— Бретхард идва.

Улф хвана протегнатата ръка на Шика и с мъка се изправи. Облегна се на оплисканата с кръв стена, докато тя оглеждаше сгърчения труп в краката му.

После, в ушите им екна металически глас, усилен стократно от мощен мегафон:

— Говори директорът на полицията Джак Бретхард! Обкръжени сте от полицейска част за борба с безредиците в пълно бойно снаряжение! Съпротивата е безсмислена и ще доведе до проливане на кръв! Вашата кръв! Хвърлете оръжието и излезте през главния вход — един по един! Имате една минута! Всички сте арестувани, включително и ти, Матсън!

Тропотът на подковани ботуши потвърждаваше думите му. В къщата наистина нахлуваше цял полицейски взвод.

Улф гледаше към трупа на Камивара.

— Този мръсник направи всичко възможно да ме убие — промълви той.

— Трябва да се махаме! — дръпна го Шика. Би искал да пусне ръката й, но съзнаваше, че положително би се строполил. Беше подгизнал в кръв, сякаш излизаше изпод червен водопад. Отлепи гръб от стената с цената на огромни усилия.

Господи, но откъде Бретхард знае, че съм тук? Досега искаше да ми лепне само убийството на Кавалера, но ако ме пипне сред тази бъркотия, вече нищо не може да ме отърве от щатския затвор!

Напуснаха кухнята и поеха по вътрешната стълба нагоре. В далечния край на къщата тъмнееше удълженият таван в стил рококо, създаващ измамната илюзия за широко пространство.

Спряха на площадката между първия и втория етаж, Шика го притисна към стената. Долу светнаха всички лампи, ясно се виждаха ченгета в защитни униформи, въоръжени с къси пушки. Миг по-късно в полезрението му се появи фигурата на Джак Бретхард. Под сакото си беше облякъл бронежилетка, в едната си ръка държеше мегафон, а е другата стискаше тежък магнум, калибър 357, който решително не фигурираше сред официалното полицейско въоръжение. Истински каубой, помисли си Улф.

Бретхард доближи мегафона до устата си и повтори предупреждението. Миг по-късно Улф чу рязък пукот и сграбчи ръката на Шика.

— Да вървим!

Бяха близо до третия етаж, когато ги настигна електронният глас:

— Матсън, говори Бретхард! Открихме комисаря, или това, което е останало от него! Давам ти последна възможност да се спасиш! Предай се, докато в полицията все още имаш приятели, които искат да ти помогнат!

Улф и Шика продължаваха да тичат нагоре, настигнати меко пропукване. Малък метален цилиндър изтропа на площадката и започна да се търкаля по килима. От него излитаха кълба гъст пушек.

— Сълзотворен газ — промърмори Улф и продължи да върви нагоре. Зад гърба им пропукваха нови газови контейнери. Време, стисна зъби той. Трябва ни малко време и нищо друго!

На четвъртия етаж спряха и Улф бързо се огледа. Знаеше какво търси и скоро го откри. Повдигна се на пръсти и дръпна някаква ръчка. Пред тях се спусна лека подвижна стълба. Изкатериха се нагоре, Улф издърпа стълбата след себе си.

— Къде сме? — попита Шика.

— Таванското помещение — промърмори той. — Насам!

В близкия край на сумрачното помещение имаше прозорец, към който беше прикрепена малка черна кутия. Алармена инсталация.

Улф протегна ръка, опипа жичките и внимателно ги издърпа от рамката. После свали капачето на кутията, извади джобното си ножче и с безкрайно внимание оголи краищата на проводниците. Напипа плюса и го свърза с един от терминалите в кутията. Отвори прозореца и усети хладния въздух на настъпващото утро. Плъзнаха се навън, върху наклонения покрив, Улф се обърна и грижливо затвори прозорчето.

Озоваха се в задната част на покрива, гъстите клони на лозата и бръшляна ги скриваха от очите на ченгетата, патрулиращи в двора. Вдигна ръце над главата си, хвана се за бетонния парапет и бавно започна да се набира. Озова се на площадката между двете сгради, помогна на Шика и се изправи. Поеха по покривите, придвижвайки се с максимална бързина. Тук къщите бяха почти еднакви и преминаването от една на друга не представляваше кой знае каква трудност. Само от време на време им се налагаше да прескачат над зеещи между калканите процепи, които за щастие не бяха големи.

На няколко пъти Улф спираше да се ослуша. Очакваше да чуе свистенето на витла, тъй като си даваше сметка, че Бретхард спокойно може да повика и полицейските хеликоптери. Наистина чуваше някакво свистене, но то си остана отдалечено на достатъчно разстояние от тях. Дори и да беше от витлата на полицейски хеликоптер, пилотът очевидно имаше задача да чака на място. Побутвайки Шика пред себе си, той продължаваше да се отдалечава от опасната зона край жилището на комисаря.

Най-сетне стигнаха пресечката, тук вече трябваше да се спускат надолу. Улф отхвърли идеята за противопожарната стълба на стената на блока и предпочете стълбището.

Шика сръчно се справи с ключалката на капандурата и двамата се спуснаха на площадката. Улф сподавено изруга краката си, които продължаваха да се огъват като гумени. Даваше си сметка, че Шика нарочно забавя ход и това го дразнеше. Остра болка го пронизваше във врата, от прободните рани по тялото му продължаваше да тече кръв, имаше пристъпи на световъртеж.

Малко преди площадката на първия етаж чуха как входната врата отскача от пантите си, а по мозайката затропаха тежки ботуши. Улф почти прелетя разстоянието, което ги делеше от задната врата на входния вестибюл. Шмугнаха се през нея в момента, в който полицията заемаше предната част на сградата. До слуха им достигнаха кратките заповеди на полицейски офицер, после всичко изчезна. Прекосиха по диагонал малкия заден двор, запълнен с отвратително вонящи отпадъци. Плъзнаха се по тясна пътечка между две високи тухлени стени, под краката им заскърцаха използвани спринцовки. Изскочиха на малка странична уличка и рязко се спряха. Вляво, на двадесетина метра от тях, вече приключваше издигането на полицейска барикада.

Улф хвърли поглед зад гърба си и видя, че малкото дворче гъмжи от полицаи в защитно облекло, които приличаха повече на войници от Националната гвардия. След броени секунди щяха да открият тясната пътечка между сградите.

— О, Господи! — прошепна Шика.

Капан, горчиво въздъхна Улф.

После до слуха му достигна остро свирене на автомобилни гуми, иззад ъгъла вдясно изскочи очукано такси и се понесе на заден ход към тях. В ръката му се появи късият нож, мускулите му се стегнаха.

— Недей, за Бога! — изкрещя човекът зад волана. — Това съм аз, Боби!

Едва сега Улф си даде сметка, че това е служебната им кола, маскирана като такси, а зад волана седи Боби Конър. Гледаше го опулено, краката му бяха като цименти рани.

— Хайде, пъхай си задника! — извика Боби. — Какво зяпаш, за Бога?!

Ченгетата бяха открили пътечката и вече тичаха по нея, в редица по един. Полицаите, които охраняваха барикадата вляво, бяха започнали да я отместват, за да пропуснат една патрулна кола. Моторът изрева, синкав пушек излетя изпод гумите й. Нямаше време за размисъл.

Натика Шика на задната седалка и скочи подире й, в същия миг Боби натисна педала за газта. Свърнаха зад ъгъла с пронизително свирене на гумите. Озоваха се срещу движението, но за щастие такова нямаше. От двете страни на улицата бяха паркирани коли, един микробус заемаше по-голямата част от платното, спрял на втора линия. Боби не се поколеба нито за миг, очуканото такси се промъкна край него буквално на една боя разстояние, изскочи на Осемдесет и шеста улица, без дори да намали на пресечката, овладя кормилото на поднеслата кола и полетя с пълна скорост към Сентрал парк.

— Изчисленията ти бяха безупречни — похвали го Улф. — Но как ме откри, по дяволите? Същия въпрос бих искал да задам и на Бретхард…

— Това копеле е твърдо решено да ти одере кожата — промърмори Боби, стрелна се покрай някакъв бавно пълзящ автобус, зад който се точеха отровни кълба дим, после отново натисна газта. Зад гърба им се разнесоха разгневени клаксони. — Чух, че мобилизира подразделението за борба с безредици и станах любопитен… По всичко личи, че някой му е звъннал да каже къде се намираш.

— Невъзможно — поклати глава Улф. — Никой не знаеше.

— Някой е знаел и този някой е светнал на Бретхард — отвърна Боби и му хвърли кратък поглед в огледалцето. — Отбих се в телефонната централа на управлението… Нали помниш, че там задължително регистрират всички междуградски разговори? Е, така разбрах, че Бретхард е разговарял с човек, набрал го от централа с код 202… След което вдигна хрътките под тревога.

— Карай на юг — обади се Шика. — Към южния край на Сентрал парк.

Улф забеляза, че Боби й хвърля един подозрителен поглед в огледалцето.

— Направи го — рече той, после се замисли. Двеста и две, кодът на Вашингтон. Единственият човек, който знаеше накъде се е насочил, беше Шипли. Вече сте един от нас… След тези думи Шипли беше насъскал псетата подир него. Защо? От кого, по дяволите, получава заповеди тоя Шипли?

Боби успя да пресече на жълто и навлезе в парка. Таксито се шмугна сред гъстия поток от коли, задминавайки ги ту отляво, ту отдясно.

— Рискувах, за да видя дали ни следват — поясни той.

— Ясно — кимна Улф и се обърна назад. — Не виждам никого.

— Аз също — усмихна се Боби. — Май ни изпуснаха!

На следващата пресечки мина направо на червено, но това беше нещо обичайно за нюйоркските таксита и ченгетата от пътната полиция едва ли щяха да му обърнат внимание. В замяна на това обаче едва не прегазиха двойка, която тичаше за здраве.

— Отидох да се видя с брата на Кавалера, както ме посъветва — продължи Боби. — Не беше лесно, но успях да го убедя да се срещнем. Кавалера не те е лъгал, Улф. Братчето наистина дължи на лихварин двадесет и пет бона — горе-долу толкова, колкото изкарва за цяла година… Интересното е друго — човекът е имал схема за разсрочено плащане и се е придържал към нея като часовник!

Намали скоростта, за да заобиколи един туристически файтон. Копитата на уморения кон отчетливо потропваха по асфалта.

— Два дни преди да се сбиеш с Кавалера, нещата претърпели коренна промяна — продължи Боби. — Две от горилите на лихварите се появили пред училището на дъщерята на брата и искали да я отмъкнат. Отбележи, че детето е едва на осем години…

— Знам — промърмори Улф, продължавайки да оглежда колите зад тях.

— Не бих казал, че това е стандартно поведение на акулите лихвари — отбеляза Боби. — Обикновено не заплашват семействата на длъжниците, които редовно си плащат. Точно това вбесило Кавалера, според братчето…

— Добра работа си свършил — одобрително го погледна Улф. — А братчето има ли идея кой е очистил Кавалера?

— Не е сигурен — отвърна Боби. — Сподели с мен, че е бил при Кавалера в сутринта на убийството. Искал да го успокои, понеже бил сигурен, че може сам да се оправи с акулите. Но го заварил мъртъв. Работата е там, че се е появил на мястото пет минути, по-рано от времето, което казал на Бретхард и хората от Вътрешното министерство… Само на мен призна, че е видял колата на убиеца. Човекът зад волана бил ориенталец, по всяка вероятност японец…

— Няма логика — учудено го погледна Улф. — Акулите биха прибегнали до услугите на някоя гастролираща звезда — от Чикаго или Детройт Например…

— И аз така си помислих — кимна Боби и зави по посока на Сентрал парк-юг. — Има и още нещо: братът се кълне, че колата е била с правителствен номер.

Пак шпиони, въздъхна Улф. Кой дава заповеди на Шипли?

— По дяволите! Но защо не е казал всичко това на следователя?

— Трябва да разбереш, че напрежението в отдела е огромно, Улф. Бретхард побърка всички цветнокожи служители, а братът се страхува да не настрои срещу себе, си и своето собствено обкръжение. Помисли и ще видиш, че съм прав — Бретхард твърди, че ти си гадното ченге и никой нищо не може да му противопостави! — Боби унило поклати глава.

В ушите на Улф отекна звук, който рязко се отличаваше от обичайния шум на уличното движение. Беше едва доловим, но той напрегна слух. Не можеше да си позволи небрежност, в момент като този трябваше да отчита всички странични фактори. Отново го чу, точно когато пресичаха Шесто авеню.

— Исусе, над нас кръжи хеликоптер! — извърна се към Боби той.

— По дяволите! — извика Боби и удари с ръка по волана — Засекли са ни по инфрачервения сигнал на покрива! — натисна спирачката и задъхано рече: — Хайде, скачайте!

Двамата мълчаливо се подчиниха, после Улф усети, че нещо не е наред и рязко се обърна. Боби Конър беше останал в колата.

— Хайде, идвай! — извика той, а очите му с тревога се заковаха на силуета на полицейския хеликоптер, издигащ се иззад хотел „Плаца“ като граблива птица. — За Бога, Боби! Не можеш да останеш тук! Вече си им на прицела!

— Не се безпокой, няма да стрелят. Аз…

— Това е Бретхард, приятелче! — изкрещя Улф. — Нима не разбираш, че разполага с всички пълномощия и никой няма да му държи сметка?!

— Аз няма да дойда с вас — поклати глава Боби.

Хеликоптерът бързо се приближаваше.

— Тогава се махни по-далеч от колата! — примоли се Улф. — Знам какво говоря!

Шика го дръпна за ръката и двамата се затичаха по тротоара, използвайки за прикритие небостъргачите от западната страна на улицата.

Улф се обърна навреме, за да види как жълтото такси потегля, ясно очертано на фона на свежата зеленина на Сентрал парк. Грохотът на хеликоптера вече беше оглушителен, хората започнаха да вдигат глави, трафикът спря. Огромна сянка пробяга по асфалта. Жълтото такси закова с пронизително скърцане на гумите, Боби отвори вратата и хукна да бяга. Между него и останалите коли имаше доста широко пространство, минувачите панически се отдръпваха към парка и входовете на магазините. Сред грохота на хеликоптера, наклонен на една страна и търсещ място за кацане, ясно се долови мъжки глас, усилен от мегафон. Вероятно на Бретхард…

Улф успя да зърне фигурата на Боби между спрелите коли, вече доста далеч от хеликоптера. От гърдите му се откъсна въздишка на облекчение. В следващата секунда обаче изтръпна от ужас. От близката алея на парка изскочи мощен вишневочервен мотор „Харли Дейвидсън“, кормилото стискаше дребен, облечен в черно човек.

— Боби! — изкрещя Улф, разпознал зловещата фигура на Сума.

Шика предупредително стисна ръката му, но вече беше късно за каквото и да било. Боби се закова на място, в следващия миг тялото му избухна в яркосини пламъци…

 

 

Хам Конрад беше на тенис корта и се готвеше да започне играта с Харис Патерсън — адвоката, с когото беше разговаряла Марион Стар Сейнт Джеймс в деня на запознанството им. Миг преди да вдигне ракетата, видя позната фигура и от устата му се изтръгна дълбока въздишка.

— Здрасти, госпожо Симънс — извика той и пусна в ход очарователната си усмивка. Едва сега си даде сметка, че именно тя е русата жена, която ги беше гледала през прозореца на кафенето на Колумбия роуд.

— Няма ли да започнеш да ме наричаш Одри, Хам? — попита Одри Симънс. — Все пак съм поласкана, че още ме помниш… Беше облечена в костюмче за тенис на „Елесе“, което по най-бегла сметка е освободило сенатора Симънс от неколкостотин долара.

Тя постави ракетата на рамото си и прокара пръстите си с кървавочервен маникюр по кожата на ръката му. Костюмчето за тенис подчертаваше плоския корем и дългите й крака, зърната на гърдите й съблазнително тъмнееха под тънкия памук. Хам механично отчете липсата на сутиен, после си даде сметка, че тази жена не е тук, за да играе тенис.

— Радвам се, че харесваш това, което виждаш — възнагради го е ослепителна усмивка Одри и пристъпи крачка напред.

— Госпожо Симънс… Одри… Не искам да бъда груб, но партньорът ми чака…

— Виждам. Това е красивият, но дебелоглав Харис Патерсън.

— Познавате ли го?

— Не само го познавам, но и съм го притежавала — усмихна се сладко Одри.

Пресвети Боже, въздъхна ужасено Хам. За каква фурия се е оженил сенаторът Лелънд Симънс?

Кървавочервените нокти пробягаха по фланелката му.

— Хам, не зная дали си даваш сметка колко много ми се иска да те изчукам! — измърка русокосата.

— Одри, но аз…

— Мечтая да поема члена ти в уста, да го смуча, докато се втвърди, а после да изпия горещата сперма!

— Господи, не викай толкова силно! — втрещи се Хам, хвана ръката й и побърза да я отведе към оградата, далеч от любопитни уши. Но за следващото й действие се оказа напълно неподготвен — Одри Симънс протегна ръка и хвана члена му през тънката материя на гащетата.

— О, ти ме харесваш! — промърмори тя и очите й възбудено заблестяха.

— Престани, Одри! — отмести ръката й той. — Мъжът ти ме помоли да помогна на вашия син и аз го сторих. Точка по въпроса, нещата спират дотук!

— Не спират — поклати глава тя. — И двамата знаем, че в определен момент ти ще се обадиш на мъжа ми и ще поискаш ответна услуга. Просто такива са правилата и аз възнамерявам да ги спазвам…

Надникна в очите му и добави: — О, мисля, че разбирам… Мислиш, че мъжът ми може да ти бъде от полза, а аз — не… — на лицето й се появи усмивка, показалецът с яркочервен нокът замислено почука по сочните устни: — Но точно тук грешиш… Я да видим защо си се хванал да играеш тенис точно с Харис Патерсън… Има голяма пишка наистина, но иначе е ужасно досаден… — засмя се на смаяното му изражение, после отново стана сериозна: — Питам се дали тази партия тенис няма нещо общо с женската, в чиято компания те видях наскоро… Марион Стар Сейнт Джеймс.

— Познаваш Марион?

— Аха, за теб вече е Марион… — вдигна вежди Одри. — Познавам я индиректно, от приказките на Харис — на устата й отново се появи сладката усмивка: — Той е от онези, дето обичат да си приказват след чукане… Помагало му да се освободи от напрежението… Каква дървена глава, Господи! Но понякога и дървените глави са полезни. Да продължавам ли?

— Одри, никак не се интересувам от извратените ти представи за връщане на направена услуга!

— Нима не ме харесваш поне мъничко? — нацупи се тя и пръстите й отново пробягаха по гащетата му. — О, Хам, недей да ме лъжеш! По пишката ти личи, че ме харесваш!

— Много си хубава — увери я искрено той.

— Но те отблъсква речникът ми, нали? — усмихна се тя. — Възмутен си, че съм се чукала с Харис и искам да ти извъртя един минет!

— Е, това наистина се разминава с представите ми за поведението на една дама — призна той.

Тя изведнъж го зашлеви, цялото й тяло се разтърси от гняв.

— Как смееш да съдиш за мен по външни признаци? — просъска. — Така ли щеше да мислиш, ако бях мъж? Не, нали? Щеше да се хилиш и намигаш, щеше да подхванеш темата за големи курове и извратено чукане с истинско удоволствие! — Пламтящите й очи се заковаха в неговите: — Ти получи Марион Стар Сейнт Джеймс, нали? Поискал си да я чукаш и си я получил! Защо и аз да не постъпя по същия начин?

— Ти си омъжена.

— О, я стига! — отегчено въздъхна тя. — Ти да не си колежанин? Мамиш жена си и окото ти не мига!

— Не познаваш жена ми.

— А ти не познаваш Лелънд Симънс.

Хам погледна през рамото й към Харис Патерсън, направи му знак да почака само минутка, после отново насочи вниманието си към Одри Симънс:

— Кажи какво искаш от мен.

— В момента нищо — отвърна тя. — Мисля, че сбърках по отношение на теб. Знаеш ли, аз наистина влязох в леглото с Харис, но изскочих оттам в момента, в който разбрах колко е досаден. А ти си интересен, Хам… Дори нещо повече — ти си хуманен. Доказа го с чудесния начин, по който помогна на сина ми. Много ми се иска да бъда като теб, но между мен и момчето има прекалено много препятствия… Не крия, че искам тялото ти, но нещо друго ме кара да изгарям от желание. Не съм много сигурна какво е, но съм сигурна, че е у теб…

— Виж какво, Одри…

— Всичко е наред, Хам — усмихна му се тя. — Не се страхувай от изнасилване. За мен всичко беше игра, но виждам, че за теб не е така и се оттеглям — направи крачка по посока на изхода, после спря и се обърна: — Между другото, Харис оформя един юридически документ за онази мадама Сейнт Джеймс, с помощта на който тя ще се освободи от странните си делови ангажименти…

— Какво значи „странни“?

— Значи много странни — разтвори широко очи Одри.

— Кой е човекът?

Ракетата на Одри напусна рамото й и лекичко го ръгна в корема.

— Това е най-сладката част от историята, Хам — засмя се тя. — Човекът е баща ти!

 

 

— Чувам ги — прошепна Улф. — Близо са!

Ръката на Шика покри устата му.

Наблизо пропука дъска, макар и тих, гласът зад тънката преграда се чу съвсем ясно:

— Я хвърли едно око на тоя гардероб! Шибаното копеле е имало купища дрехи!

Улф и Шика лежаха по очи в тайната стаичка, която той беше открил преди време в огромния апартамент на Лорънс Моравия. Отвъд тънката преграда действаше полицейският екип, който имаше задачата да ги открие.

В момента, в който Боби Конър избухна в пламъци, Шика го дръпна във входа на сградата, край която се бяха подслонили. Тя се оказа блокът на Моравия и това съвсем не беше случайно, защото Шика помоли Боби да кара насам именно заради просторния апартамент.

Прекосиха входния вестибюл и се насочиха към задния двор. Там се спуснаха по няколко бетонни стъпала и влязоха в мазето. Вътре беше мрачно и влажно, някъде наблизо капеше развален кран.

В дъното, оттатък покрития с мазни петна циментов коридор, се виждаше вратата на голям товарен асансьор. Осветлението, доколкото го имаше, идваше от една-две голи 20-ватови крушки, завинтени в евтини порцеланови фасунги. Когато се приближиха до асансьора, Улф видя, че на стената липсва копче за повикване. Имаше единствено пожарникарска ключалка — задължителна за подобен род транспортни средства.

Шика извади от джоба си странен на вид ключ, пъхна го в ключалката и завъртя надясно. Вратата се отвори и те влязоха в кабината. Вътре също липсваха бутони, мястото им заемаше още една пожарникарска ключалка. Шика отново използва ключа си, но този път го завъртя наляво. Асансьорът бавно потегли нагоре.

— Значи така си влизала в апартамента на Моравия — отбеляза Улф.

— Само той и аз знаехме как се използва системата — кимна Шика. — Като предприемач на сградата не му е било трудно да инсталира този асансьор.

Защо пък не, запита се Улф. Когато човек има таен живот, начините за незабележимо влизане и излизане от дадено жилище са задължителни…

Асансьорът спря и вратата се отвори. Ако не беше слабата крушка в кабината, мракът пред тях щеше да е съвсем непрогледен. Улф успя да види голите бетонни стени, с шестото си чувство усети, че околното пространство е силно ограничено.

— На колене и лакти — промърмори Шика и клекна.

Улф я послуша и запълзя подире й — надясно от шахтата. Скоро усети, че коридорчето свършва. Усети и надигането на Шика, последвано от драскане на метал в метал, после в тавана се отвори нещо, вероятно капандура. Ръцете на Шика останаха протегнати, движенията им бяха такива, сякаш отместваше нещо от отвора… В ноздрите на Улф се появи остра миризма на сено.

После Шика изчезна. Миг по-късно щракна електрически ключ и дупката над главата на Улф се превърна в светъл квадрат. Тя протегна ръка да му помогне и той се озова в тайната камера на Моравия. Всичко си беше на мястото — печката „хибаши“, ръкавиците, навитият на руло килим, античното огледало, тестето еротични снимки на Шика. Видя какво му беше замирисало на сено — дебелата пет сантиметра тръстикова рогозка, която прикриваше капандурата. Преди да я върне на мястото й, Шика се наведе над дупката, издърпа железния капак и сложи резето.

— Камивара е мъртъв — погледна го тя. — А ти го уби с помощта на „макура но хирума“… Как се чувстваш сега?

— Не зная дали не направих грешка, като пуснах духа от бутилката — призна Улф. Беше й благодарен, че не напомни за това, което му каза, преди да влязат в жилището на Джонсън.

— Може би е по-добре, че мислиш така — промълви Шика. — „Мракът по пладне“ има и отрицателни страни. Ще ти трябва известно време, за да свикнеш с притежанието му. — Очите й развълнувано заблестяха: — Твоят свят се промени, Улф. И връщане назад няма!

Той си спомни как Шика стоеше сред трупове и кървища в кухнята на комисаря и най-спокойно си бъбреше със Сума. Какво ли са намислили? Каква е тази перверзна игра, която му демонстрира? Спасява го, помага му, а после го предава на врага… Искаше да й зададе купища въпроси, но най-вече го интересуваха отношенията й с врага. Същевременно си даде сметка, че последната й забележка е вярна — светът наистина се промени. Нямаше смисъл да се конфронтира с нея, преди да улови новите му очертания, преди да опознае новите играчи…

В момента се намираше на ничия земя. Кой е добър, кой е лош? Не беше в състояние да отговори…

На този етап беше сигурен само в едно — Шика го иска в Токио. Там може би ще получи отговор на част от въпросите си. Но сега беше далеч по-разумно да запази в себе си всички догадки и подозрения и да изчака по-подходящо време.

— Наистина няма връщане назад — кимна той. — Това ми е напълно ясно.

Над главите им увисна тишина, изпълнена с нещо неизвестно, с нещо непознато за Улф. Нещо не беше наред, нещо липсваше. Сякаш тя му позволяваше да нарисува картината на една нова вселена, но не бързаше да му даде най-характерната й особеност…

— Може и да не излезем оттук — вдигна глава той.

Шика не отговори.

Той се премести по-близо до нея.

— Защо Камивара беше в дома на Джонсън? Каква беше неговата роля?

— Не беше обикновен, убиец, ако това имаш предвид. Живял е тук дълги години, имаше връзки и влияние…

— Нещо като теб, но с обратен знак, а?

— Не те разбирам.

— Вражеската версия на това, което си ти.

— Не. Такава версия може да бъде Сума — Шика се замисли за момент, после добави: — Камивара трябваше да бъде отзован преди известно време… Имаше съответното решение за това. Той… той започна да губи почва под краката си…

— Защото е бил твърде дълго далеч от родината си?

— Не съвсем — облиза устни Шика. — Според мен чувството му за реалността се промени до степен, която го правеше безполезен дори за организация като „Черният кинжал“…

— Искаш да кажеш, че е откачил?

— Може би.

Улф отново изпита чувството, че му се губи нещо важно. Нямаше смисъл да я обвинява, че лъже или му спестява част от истината. Дори слепец би видял, че жена като Шика не може да бъде сплашена.

Мислите му се върнаха към Боби, изгорял като факел за броени секунди. В един момент отваряше вратите на колата, за да им спаси живота, в следващия вече го нямаше… Организацията „Черният кинжал“ искаше да го убие само седмица след като го вербуваха, федералните агенти поискаха същото… На практика той вече не знаеше кой иска да го премахне повече: шпионите или Сума. Също като на война. Но според Шика в момента действително се води война и той е пълноправен участник в нея.

Мисли, заповяда си той. Отново си на война. Трябва да мислиш като войник! Но в съзнанието му гореше единствено споменът за изпепеления Боби, имаше чувството, че е погълнал огън. Същевременно не можеше да не разсъждава и върху информацията, която получи от мъртвия си приятел. Бретхард е научил къде да го намери от могъщ източник, разперил криле от Вашингтон чак до Токио… И този източник приемаше формата на човек на име Шипли, заемащ неизвестен, но без съмнение важен пост В Министерството на отбраната. От което следва, че някой от споменатото ведомство не само познава Улф, но и иска смъртта му…

Беше твърдо убеден, че между късчетата мозайка съществува връзка, но той не съумяваше да я види. Още по-странно беше чувството му, че притежава далеч повече от тези късчета, отколкото беше склонен да приеме. Отново помисли за портрета, който Шика му позволява да рисува, после в съзнанието му изплува представата за едностранната информация, с която в момента хората на областния прокурор почти сигурно захранват някой съдебен състав и искат образуването на съдебен процес. Тръсна глава да прогони мрачните мисли и погледна Шика:

— Разкажи ми нещо повече за този клуб „Забранени мечти“…

— Погледни снимките на стената.

Той се подчини, вече свикнал със странния начин, по който тази жена отговаря на въпросите му. За своя изненада откри, че му харесва да се бори за оскъдната информация, която му отпускаше Шика — вероятно същото чувство е изпитвал и баща му, заровил се в австралийските дупки да търси черни опали… Смътно си даваше сметка, че го привлича именно нейната тайнственост. Особено сега, когато окончателно скъса с предишния си живот.

— Какво те накара да искаш подобни фотографии?

— Предполагам, че имаш предвид сексуално обвързване — погледна го тя.

— Да.

— Нима подобна теза те интересува, Улф?

— Признавам, че трудно отделям очи от тези снимки.

— А имаш ли идея защо?

— Не.

— Според мен имаш.

— Е, добре — въздъхна той. — Може би заради тяхната нереалност… Приличат ми на театър.

— Точно така. При това театър от най-високо качество. Само там фантазията помага да се открие истината, скрита дълбоко в същността на нещата като перла в черупката на мида… А чрез фантазията ние можем да опознаем душата на отделния индивид… — Обърна се да вижда очите му и добави: — Това беше изпепеляващата страст на Лорънс Моравия, Улф… Той се опитваше да изследва дълбините на човешката душа не чрез секса като такъв, а чрез сексуалните фантазии… Това беше единствената истина, която ценеше… — махна с ръка към стената и попита: — Виждаш ли нещо, което да свързва отделните фотографии?

— Не.

— Хайде, детективе — усмихна се тя. — Ти откри това скривалище, следователно няма да ти е трудно да откриеш и общия знаменател в едно тесте със снимки!

Улф започна да разглежда елементите поотделно. Имаше нещо в лицата. Не гледаха в камерата и обикновено бяха на заден план, но той постепенно започна да хваща отделните елементи — линия на скула в една фотография, извивка на уста в друга, очертание на вежда в трета…

— Всички момичетата ориенталки, нали? — попита.

— Да, японки — кимна Шика и притегли колене под брадичката си. — Направих тези снимки, когато се запознах с Лорънс… В „Забранените мечти“…

Улф отново прехвърли снимките в ръцете си.

— Господи! Всичко това е правено на живо, така ли? Какъв клуб е това, по дяволите?

— Главният и единствен клуб на „Черният кинжал“.

Замаян от могъща тръпка, появила се дълбоко в душата му, Улф се олюля към нея.

— Онази нощ в твоя апартамент — промълви той. — Защо пъхна ръка между бедрата си, след като знаеше, че те наблюдавам?

— Направих това, което ти се искаше, Улф… Вече ти казах…

— Все още не разбирам…

— Мисля, че разбираш — отвърна тя и очите й грейнаха с мека светлина. — Нима не искаше да поиграя със себе си?

— Не, разбира се! — тръсна глава той. — Аз… — изведнъж замълча, адамовата му ябълка развълнувано подскочи. В съзнанието му ясно изплува мисълта, която го беше обзела тогава: Иска ми се да я видя как го прави…

— Генераторът в апартамента е като сърцето на огромен звяр, на моя звяр… Действа като екран, произвежда бял шум и блокира чуждата „макура но хирума“… Той ме предпазваше от „Тошин Куро Косай“. А в онази нощ работеше, помниш ли?

— Да.

— И въпреки това усетих желанието ти. Толкова беше силно, че проникваше дори през шума… Примитивните емоции често се изразяват по подобен начин. Това е причината, поради която „макура но хирума“ се проявява най-вече през пубертета, когато подобни емоции са толкова силни, че не подлежат на контрол.

Улф си спомни пътешествието в сърцето на замръзналата степ. Често се беше питал защо Белия лък избра именно този сезон за него. Сега вече знаеше — заради пубертета.

— Вие изглежда умеете да усещате и тълкувате взаимните си излъчвания — рече той. — Но Камивара и Сума не успяха да уловят моето… За тях то беше като бяло петно.

— Не, сравнението ти не е точно — поклати глава Шика. — Една стена може да бъде бяла, но въпреки това ти знаеш, че тя е тук, че е стена… При теб няма нищо. Сякаш просто не съществуваш…

— Ти обаче ме усещаш. Сама каза, че онази нощ в апартамента си усетила излъчването ми, въпреки заглушаването на генератора…

— Защото между нас става нещо — отвърна Шика.

Беше съвсем близо до него, тялото му отново бе пронизано от онази наелектризирана сексуалност, която го беше галванизирала там, в странно нажежената атмосфера на дома й. Сега вече разбираше на какво се дължи тя: на сливането между неговата и нейната „макура но хирума“…

— Значи си ме искала толкова силно, колкото и аз теб — промълви Улф.

Усещаше излъчването й като жегата, която струи от нагорещения асфалт на лятна улица. Но то беше сладко и омайващо като тръпката, пронизваща сърцето на шестнадесетгодишен младеж, уловил за миг усмивката на красиво момиче сред тълпата. В нея имаше и нещо меланхолично, нещо тъжно и прекрасно… Както в мига, в който се разделяш с красиво почернялата си приятелка от плажа и трябва да се върнеш у дома заедно с първия полъх на есента…

Дланта й докосна зърното на лявата гърда, гласът й беше леко одрезгавял:

— Чувам как бие сърцето на огромен звяр…

Той вдъхна аромата й, убеден, че никога няма да му се насити:

— Твоя звяр?

— Не зная — прошепна тя и бузата й се плъзна по наболата върху лицето му брада. — И още доста време няма да зная…

Първото му чувство беше, че докосва натежала от нектар сочна праскова. Дълбоко в гърдите й заклокочи глухо стенание, той го усети със собственото си гърло, после над света се спусна бяла пелена. Страстта им сякаш произвеждаше топлина, ограниченото пространство на стаичката без прозорци се изпълни с нея, поглъщайки дори светлината на лампата.

Мощното привличане на телата им се увеличи стократно в мрака, Улф усети как се освобождава от мъчителния копнеж, който го обзе още в мига, в който я зърна.

Въздухът се нажежи и стана тъст като катран. Шика тихо простена, когато Улф свали дрехите й и сведе глава към твърдите й гърди. Устните му се сключиха върху едното зърно, после бавно се преместиха на другото.

Усети ръцете й върху врата и гърдите си, после изведнъж разбра, че пуловерът и подгизналата от кръв риза вече ги няма. Панталонът му се свлече към глезените, деликатните й пръсти докоснаха слабините му. Почувствала огромната му ерекция, тя издаде нов, още по-възбуден стон. Нежното й докосване го накара да потръпне от сладостно нетърпение.

Потисна порива си да я обладае веднага, още в този миг. Просто защото усети странното изгарящо желание да я държи в прегръдката си, да вдъхва интимните аромати на тялото й, да потъне дълбоко в същността й…

Рязко я завъртя, придърпа безупречно изваяните й задни части и залепи лице между тях. Усети топлината на устните й върху члена си в момента, в който езикът му усети нейната сърцевина. Повдигна я от земята и я притисна, тялото й се превърна в топло и възхитително кълбо. Устата й се разтвори и го пое докрай, чак до основата. Дланите й нежно се увиха около тестисите му.

Усети потрепването на мускулите от вътрешната част на краката й, коремът й се стегна като камък. После бедрата й започнаха да треперят, тазът й се стрелна нагоре, стоновете вибрираха върху члена му, потънал все така дълбоко в гърлото й. Най-накрая търпението му се изчерпа, той се освободи от влудяващия масаж на устните й и със същото движение проникна дълбоко в нея.

Краката й се сключиха около кръста му, тялото й полудя, твърдите зърна започнаха да се търкат в косъмчетата на гърдите му с влудяващ ритъм. Той стискаше главата й с две ръце, усещаше сълзите в ъгълчетата на очите й, лудо я целуваше. Стегнатото й тяло се огъваше, вътрешните й мускули го стискаха и отпускаха с главозамайващо потръпване, довеждайки го до полуда. Накрая експлодираха едновременно, сексуалното облекчение беше невероятно пълноценно, може би защото в него се прокрадваше и пълното сливане на душите им… Да, точно така! Тук сексът едва ли имаше нещо общо. Защото вместо приятната празнота, която настъпва след него, пред очите им се появиха сенки. Живи сенки — нейната и неговата… Продължаваха да пулсират една в друга, сливането им беше толкова могъщо, че атмосферата на стаичката беше твърде тясна, за да го задържи…

Това състояние би могло да трае миг или вечност, кой можеше да го измери? Накрая, бавно и незабележимо, сенките изчезнаха, потънали обратно в съзнанието им.

Тишината беше оглушителна, като след гръмотевица.

Въздухът възвърна първоначалния си вкус и едва в този миг си дадоха сметка за движението отвъд тънката преграда. Шика протегна ръка и изключи осветлението.

Улф лежеше по гръб, заслушан в тропота на ботушите, приглушените гласове зад стената и ударите на собственото си сърце.

Усещаше тялото на Шика до себе си, ноздрите му улавяха аромата на неотлетялата сексуална близост. Но в момента, в който затвореше очи, в съзнанието му изплуваше Сума. Възседнал мощния мотоциклет, той летеше покрай горящото тяло на Боби Конър, а очите му светеха като на демон…

Очите на Шика също светеха в мрака, сякаш бяха далечни звезди. Отвори уста да каже нещо, но тя му направи знак да мълчи и посочи ухото си.

Наостри слух.

Нищо.

После изведнъж всичко му стана ясно и кожата му неволно настръхна. Липсваше мекото, едва доловимо шептене на климатичната инсталация. Ченгетата бяха изключили захранването на сградата.

Положението им ставаше много сериозно. Разбира се, въздухът нямаше да свърши изведнъж, освен това винаги можеха да се изнесат в тясното коридорче под тайната килия. Но после? Единственият път към приземието минаваше през асансьора, но той няма да работи поради липсата на електричество. Намираха се на петдесетия етаж, отвъд тънката стена ги очакваха Бог знае колко ченгета…

Бретхард в крайна сметка щеше да изстиска живота от телата им…

Усети ръката на Шика върху себе си и видя, че тя се насочва заднешком към дебелата рогозка. Какво ли е намислила? Помогна й да издърпат рогозката. Шика вдигна резето на капака и се спусна в коридора отдолу. Улф я последва.

В дъното зееше вратата на асансьора, лампата вътре не светеше. Шика тръгна натам, а Улф озадачено сви рамене. Какво иска да направи? Електричеството е изключено и от асансьора полза няма.

Влязоха в кабината и тя мълчаливо посочи аварийния люк на тавана. Той кимна и я повдигна. До слуха му достигна остро изскърцване, тялото й се откъсна от неговото. Започна да се набира след нея, но бицепсът на дясната му ръка се схвана тъкмо когато промушваше тялото си през люка. Заби левия си лакът в мазната мръсотия на покрива на асансьора и успя да се задържи. В продължение на една безкрайно дълга секунда вися по този начин, без да знае дали ще се изкатери горе, или ще се строполи обратно в кабината. После напрегна сили и успя да се качи при нея.

Останал без дъх, той клечеше на малката метална площадка, неспособен да пророни нито дума. Шика го прегърна през рамото и той веднага усети онази странна топлина, която го беше обхванала по време на битката със Сума. Но този път тя имаше ободряващо въздействие, особено върху напрегнатите му мускули.

Шика го пусна и се изправи, той стори същото. Краката му леко трепереха. Наоколо беше значително по-светло и той си даде ясна сметка къде са: върху крехка метална клетка, закрепена в горния край на шахта, дълбока повече от двеста метра. Най-хубавото на цялата ситуация е, че няма начин да погледна надолу, въздъхна в себе си Улф.

Главата на Шика леко се повдигна, странен ветрец лъхна в лицето му: Светлината изчезна и той изпита главозамайващото чувство, че пропада в бездънна пропаст. Инстинктивно сграбчи централния кабел на асансьора, но Шика веднага дръпна ръцете му и ги задържа между дланите си. Сякаш се страхуваше да не се нарани.

Нещо ставаше. Улф усети някаква вибрация, пред очите му се появи неясна сянка, притежаваща неизвестни за сетивата му тегло и форма. Тя просто присъстваше в съзнанието му — точна и неизменна като параметрите На добре усвоено математическо уравнение.

Видя светлината в очите на Шика и изпита желание да се извърне встрани, сякаш отвратен от лицето на Медуза… Спомни си мъничката Кати, обхваната от пламъци в Града на отчаянието мъртвия Джонсън в кухнята на собствения си дом синкавите пламъци, излизащи от дупката в гърдите на Камивара Сума на огромния мотоциклет, устремил се към горящия Боби…

Но този път не отмести поглед. Гледаше втренчено в зеленикавите светкавици, които излитаха от очите на Шика и протягаха невидимите си пипала нагоре, към колелата на повдигащото съоръжение, окачени върху здрави стоманени релси.

Асансьорът се люшна и той стреснато се огледа. Усети тръпката в мускулите си и веднага си даде сметка, че тя не се дължи на умората.

Беше тръпка на страх. Страхуваше се от това, което представляваше Шика — от това, в което се беше превърнал самият той. Отново почувства магнетичното й привличане, после пред очите му изведнъж изплува образът на баща му. На главата му се поклащаше широкополата шапка с петна от пот по периферията и бойния знак на апахите, прикрепен към лентата й. Беше се изправил на хълма над Лайтнинг Ридж и казваше: Без риск животът не струва пукната пара — запомни това от мен. Без риск спокойно можеш да си стоиш у дома, да сложиш очилата на носа си и да броиш дните, които ти остават на този свят…

— Не мога!

Улф примигна, видението изчезна. Отново се озова върху асансьорната кабина, прикована неподвижно на върха на бездънната шахта, заобикаляха го голи бетонни стени, а навън го чакаха десетки ченгета. Стоманената кабинка не помръдваше.

— Какво стана? — попита.

— Силата ми не е достатъчна — прошепна тя.

— Господи, но какво ще правим тогава? Аз все още не притежавам твоя контрол над зрението си…

Тя го гледаше и мълчеше.

— Не, това не може да бъде краят! — тръсна глава Улф. — Няма да го допусна!

Тя взе ръката му и я сложи върху гърдите си.

— Извикай сянката — прошепна. — А заедно с нея и светлината.

В очите й отново се появиха яркозелените полумесеци, топлината прониза дланта му и бързо обхвана цялото му тяло. Разтвори душата си, отметна глава и се втренчи нагоре.

Мракът отстъпи място на светлината, до ушите му достигна някакво пърхане, сякаш птици се готвеха за дългата нощ. Чу могъщо боботене. Всъщност не — по-скоро го усети с всяка фибра на тялото си. Чувстваше как изгражда някакъв подвижен тунел от светлини и сенки. Можеше да го мести и насочва във всички посоки на света, можеше да го поддържа здрав с усилията на волята си. Страхът отново се надигна в душата му, но той решително го прогони. Концентрира се изцяло в мрака на „макура но хирума“, светът сякаш престана да съществува.

— А сега тръгваме! — дрезгаво прошепна той.

Асансьорът помръдна и започна да се спуска надолу. Движеше се гладко и безшумно, като водопад. Не му трябваше електричество, достатъчна беше комбинираната енергия на „макура но хирума“ на двамата пътници. Напрегнал взор, Улф гледаше към тъмния буй в бездната на съзнанието си. Беше убеден, че докато го вижда, всичко ще бъде наред.

Горещият полъх на психическата енергия прекърши бариерата на времето и той изведнъж се озова във вигвама на Белия лък, зашеметен от смъртта му, уплашен от силата, която му позволяваше да контролира не само смъртта, но и живота. От своята собствена сила!

Кабината спря на дъното на шахтата, без дори да се разклати. Улф и Шика се спуснаха обратно през люка и отново се озоваха в циментовия коридор. Той страшно много искаше да анализира всичко, което се беше случило през последния час, но нямаше време.

Шика се отказа от пътя, по който бяха дошли, и го поведе наляво от шахтата. В дъното се появи желязна врата, която тя отключи и внимателно открехна.

В ноздрите го удари миризмата на бензин и моторно масло. Бяха се озовали в подземния паркинг на сградата. Шика внимателно заключи вратата зад себе си, после го поведе покрай паркираните нарядко автомобили. В дъното на последния ред проблесна хромираната броня на катафалката, в която я беше видял да се качва пред онова погребално бюро на Второ авеню…

Тя отвори задната врата и пред очите му блесна полиран до блясък дъбов ковчег. В ушите му отекна щракането на сгъваем нож, после тя се извърна към него. Блестящото острие беше на сантиметри от тялото му, на лицето й играеше хладна усмивка.

— Усещаш ли смъртта?