Ерик Лустбадер
Черният кинжал (6) (Част I)

Пета глава
Ню Йорк / Токио

Малко след единадесет Улф и Аманда пристигнаха в дискотека „Ла Ментира“, намираща се между авенютата „А“ и „Б“.

Забавиха се, тъй като на Парк авеню се беше срутила огромната кула от гранит, издигната по ирония на съдбата от една голяма застрахователна компания. Сградата все още беше в строеж, обградена отвсякъде с дървени скелета. Осветлението се осъществяваше с помощта на временно монтирани прожектори, тъй като предвидените от общината постоянни електрически стълбове бяха отдавна отнесени от бандите крадци на алуминий и продадени на черния пазар.

Тук модерните концепции в строителството сякаш са напълно лишени от смисъл, помисли си Улф, докато очите му пробягваха по опасно наклонените стени с напукана мазилка. Сградата изглеждаше доста странно и навяваше мисли за висящите градини на древния Вавилон.

— Говори се, че отдолу има дупка, която е по-широка дори от тунела Холанд — промърмори той и махна с ръка към скелето. — Готов съм да се обзаложа, че движението ще бъде пренасочено поне за година, а местните жители спокойно могат да забравят за спирката Лекс на метрото… Печелят само бездомниците, които получават няколко квадратни мили нова територия… — очите му се насочиха към Аманда, свита в ъгъла на седалката. Тя поклати глава, но не каза нищо.

Улицата, на която се намираше „Ла Ментира“, беше потънала в боклук… Вятърът го разнасяше във всички посоки, а сградите изглеждаха тъжни и запуснати. Фасадите им бяха покрити с дебел пласт сажди, който не би могъл да се изчисти дори с мощна пароструйка.

Болезнено слаби младежи и девойки с черни ботуши и тясно прилепнали джинси и клинове се влачеха по мръсния тротоар, обиците и гривните им ритмично подрънкваха. Много от тях, включително и момчетата, — носеха гривни дори на носовете си.

По уличното платно изръмжа камион на чистотата. Каросерията му беше толкова нагъсто покрита с неприлични надписи, че Улф не успя да определи дори цвета й. Не спря никъде, макар кофите за смет да бяха препълнени и част от съдържанието им се разнасяше от щипещия ветрец. Две черни хлапета със слушалки от уокмени през къдравите глави и несъразмерно големи маратонки „Рийбок“ на краката се поклащаха в препълнената с боклук каросерия. Бяха най-много осем-девет годишни. На ъгъла камионът забави ход, хлапетата скочиха на асфалта и изчезнаха по посока на авеню „Б“ с лудешки крясъци.

Улф паркира на забранено и угаси двигателя. Над главите им мътно проблясваше светещата реклама на „Ла Ментора“, изобразяваща едрогърда египетска императрица. В едната й ръка имаше череп, а в другата — нещо, което много наподобяваше мъжки полов орган.

Аманда огледа тълпата, която се трупаше пред входа на заведението. Сред тях имаше немалко японци.

— Напоследък в университета се носят какви ли не слухове за японците — промърмори тя.

През целия път беше мълчала. Улф не пропусна да отбележи този факт, но когато й го каза, тя просто обърна глава към прозореца. Все още не беше свикнал с тази черта от характера й. Може би детективът в него инстинктивно се бунтуваше срещу мълчанието, което беше основна съставка на странните й настроения. А може би те му навяваха мрачни мисли за престъпни заговори и неразгадани убийства… Във всеки случай беше доволен, че отново чува гласа й.

— Какви слухове?

— О, в наше време всички страдат от предразсъдъци по отношение на японците… Това се забелязва дори в академичните среди… Винаги има какво да се клюкарства зад гърба на японските преподаватели… Те трудно се приспособяват към нашия начин на живот, но колегите ми са убедени, че демонстрират високомерие…

— А ти?

— Аз не съм се сближила с никои от тях — въздъхна Аманда. — От друга страна ми се струва, че те са потресени от това, което виждат в Ню Йорк. Според мен повечето са привърженици на идеята за национална хомогенност… Нещо като „Япония за японците“… Нали разбираш? И неволно започват да ни мислят за второразредна страна, която позволява на всякаква паплач да замърсява чистотата на нацията… — Сви рамене и добави: — По всяка вероятност приемат службата си в Америка по начина, по който аз бих приела назначение в Африка например… На книга всичко изглежда отлично, но на практика кандидати няма… — Хвана ръката му и се притисна в него, за да не бъдат разделени от тълпата, която се блъскаше на входа. — Години наред моите колеги, затворени в пясъчните кули на академичното високомерие, пробутват на японците все един и същи номер — именно невъобразимата смесица от раси, култура и религия прави Америка велика… Но напоследък, макар че никога не биха си признали, те изпитват чувството на унизителен срам… Защото ясно виждат какво става наоколо — все по-дълбока пропаст между бедни и богати, расова ненавист и пламтяща омраза, разпадане на дълбоките демократични устои на държавата… Вече не знаят как да се защитят от критиката на японците и това само засилва омразата им към тях…

Улф беше заинтригуван. Неволно се запита какво би отговорил Шипли на тезата, развита от Аманда, а и обратно — как би реагирала Аманда на мрачните му прогнози за бъдещето на Америка…

— В едно отношение обаче японците наистина са коренно различни от нас — продължи Аманда. — Става въпрос за начина, по който възприемат секса…

— И това ли е резултат от наблюденията ти сред академичните среди? — попита Улф.

— Не — засмя се Аманда. — Имаше един филм… „Същността на чувствата“, сигурно не си го гледал… Там двойка влюбени искат да се самоубият в момента на оргазъм… Според мен това желание е свързано с мечтата за постигане на нещо необикновено, нещо уникално в областта на секса… Това, което за японците е част от ежедневието…

Улф си спомни за лазерния диск в спалнята на Моравия. „Същността на чувствата“… Това неизбежно накара съзнанието му да извика образа на Шика. Видя я да крачи под чадъра от оризова хартия, видя стройните й бедра да се огъват и потръпват, докато пръстите изчезват в гъсталака на слабините й, в ушите му прозвучаха възбудените й стонове…

— Улф?

— Какво?

— Гледаш много особено…

— Тези хора са ми доста странни…

Край тях се тълпяха меценатите на изкуството, самото им присъствие тук беше своего рода шоу: развяваха се странните халати на „Мизрахи“ и „Фере“, проблясваха футуристичните накити на „Лакроа“, шумоляха кожените облекла на „Монтана“… В общи линии екстравагантността тук беше такава, каквато и вън, на мръсната улица. С единствената разлика, че тези тоалети струваха купища пари… А хората, които ги носеха, приличаха на някакви мрачни викториански вампири, които излизат само нощем…

„Ла Ментира“ се състоеше от три огромни, подобни на пещери помещения. Първото беше обзаведено в стил „Ню уейв“ с неудобни дори на вид пластмасови масички. Подът беше покрит с прозрачни плочки от дебело стъкло, под които мигаха разноцветни прожектори. Краката на присъстващите се оцветяваха в болезнена смесица от червено, синьо и оранжево. Край стената в дъното, кичово нашарена на тигрови ивици, беше разположен бар с месингов плот. На рафтовете вместо бутилки бяха подредени порцеланови фигурки, които са били модерни през петдесетте и шестдесетте години.

Второто помещение — най-просторното в цялото заведение — беше определено за танците. Но тази вечер танци едва ли се предвиждаха, тъй като върху излъсканите дъски бяха наредени картини и скулптури на младите творци, в чиято чест беше организирана сбирката. Беше претъпкано с народ, от тонколоните, чието количество беше десет пъти повече от необходимото, се лееше оглушителна музика.

Улф нямаше никаква представа как Стийви успя да ги открие в тази навалица, но фактът си беше факт — тя изскочи от тълпата, целуна сестра си по бузата и здраво стисна ръката на Улф. По професия Стийви Пауърс беше психотерапевт, но това не й пречеше да членува в най-престижните артистични и научни дружества на града. Едно или друго от тях неизменно съумяваше да събере малко пари и да организира проява като днешната. А Улф подозираше, че подобни прояви са необходимост за душевното равновесие на самата Стийви, която очевидно не изпитваше финансови притеснения. Двамата със съпруга й Мортън Данахър бяха идеална двойка в очите на всички свои познати, живееха нашироко. Притежаваха огромен апартамент — мезонет с пет спални на Пето авеню, и една чудесна къща в Ийст Хамптън. Един Господ знае с колко пари разполагат, помисли си Улф.

Стийви беше пълна противоположност на сестра си. Беше тъмнокоса, с черни очи и добре закръглена фигура. Ръцете й, с деликатно издължени пръсти на художник, никога не намираха покой, а пищното й тяло притежаваше отривистите и точни движения на актьор, а може би и на хирург. Вероятно мъжът й я беше въвел в нюйоркското висше общество, тъй като самата Аманда не познаваше нито едно от богатите семейства, сред които Стийви се чувстваше като у дома си.

— Господи, много се радвам, че успя да дойдеш, Панда — усмихна се широко Стийви. — Тук са всички важни личности, с които бих желала да те запозная!

Улф не допускаше, че тази жена нарочно се държи на дистанция от него. Винаги беше мила, но в поведението й се долавяше голяма доза хладина. Може би не одобрява начина, по който си вадя хляба, а може би има и нещо друго, мислено сви рамене Улф. Знае ли някой какви мисли минават през главите на проклетите аристократи?

Аманда забързано го целуна по бузата, дари го с един извинителен поглед и тръгна подир сестра си, която нетърпеливо я дърпаше към центъра на навалицата. Улф само поклати глава. Прекрасно знаеше, че неговата Панда умира да се запознае със знаменитостите, които е събрала Стийви…

Останал сам, той бавно пристъпи към изложените експонати. Повечето от тях бяха толкова абстрактни, че граничеха с абсурда. Къде изчезна експресионизмът, неволно се запита Улф. Струваше му се, че всичко, което познавачите на съвременното изкуство класифицират като „модерно“, на практика е напълно лишено от смисъл и обаяние. Запознал се с японската култура посредством бойните изкуства, той беше в състояние да оцени това, което се нарича негативно пространство — например празнотата, която се създава умишлено за изтъкването на един, макар и миниатюрен образ. Смисълът има способността да напомня за себе си по най-неочаквани начини и чрез помощта на най-странни форми…

Бавно напусна предната част на дансинга, заета предимно от картини. Пред погледа му се разкри гора от абстрактни скулптури: кофраж от арматурно желязо, върху който бяха запоени бронзови топки, африканско дърво, нашарено като кожата на зебра с дебели пластове ярка боя, върху която бяха прикрепени пластмасови листове. Всичко беше мрачно и безизразно, напълно лишено от живот. Дори смъртта е по-жизнена от това тук, помисли си Улф. Красноречиво доказателство за тази теза бяха мумиите на египетските фараони…

Последната скулптура беше ярко изключение. Улф вдигна глава и огледа познатите му вече форми. Беше в състояние да усети пластичността на извитите железа, покрити с черна бродерия, имаше чувството, че чува гласовете, шепнещи иззад тайнствената фигура…

Пред него се издигаше още един екземпляр от творчеството, на Шика. А това означава, че и тя трябва да е някъде тук, рече си Улф. Обърна гръб на скулптурата и тръгна да я търси.

Направи пълен кръг из просторното помещение, но Шика я нямаше. Насочи се към ресторанта с огледални стени и столове от изкуствена кожа, разположен в третата и най-малка зала на „Ла Ментира“. Масичките бяха малки и неудобни, чиниите и чашите върху тях потръпваха в такт с ударните инструменти на модните парчета, които се лееха от огромните тонколони. „Редбокс“ и „Пет Шоп Бойс“, механично отбеляза Улф.

Мислите му бяха насочени към Шика. Защо изпитваше такъв интерес към тази жена? Вярно е, че е красива, дори екзотична. Но той беше имал контакти и с други красиви жени, без да изпитва това особено чувство… Всъщност какво по-точно е то?

Стара позната? Не, не може да бъде… Беше сигурен, че я вижда за пръв път… И все пак… Потънал в огромните черни очи, той имаше чувството, че отново чува песента за Белия лък, в душата му се надигаше онзи детински възторг, който можеше да пробуди само един човек на този свят — дядо му… Усети тласъците на кръвта във вените си, могъщите удари на сърцето разтърсиха тялото му. И за миг невъзможното се превърна в действителност: съзнанието му се прочисти, забрави напълно както за Сума, така и за мъртвия Лорънс Моравия…

Вървеше бавно между масичките и внимателно оглеждаше насядалите край тях хора. Едновременно с това на всеки десетина секунди се обръщаше назад — така беше сигурен, че няма да пропусне нито влизащите, нито излизащите посетители… В дъното спря, присви — очи и огледа цялата зала. После се обърна и бутна летящата врата, която водеше към кухнята.

Вътре цареше още по-голяма лудница. Готвачи, помощници, келнери и миячи се въртяха в някакъв странен танц, всеки зает със своята работа. Въздухът беше наситен с миризмата на храна, над главите на хората се виеха облаци бяла пара. Улф бавно тръгна да обикаля това царство на умивалници от неръждаема стомана, високи рафтове с нарязани зеленчуци и късове сурово месо, огромни печки, върху които къкреха казани със супа и сосове, бялата стена от фризери, в които чакаха готови за пържене картофи и нарязан на кръгчета лук…

В дъното, полускрити от стената с умивалниците, се виждаха стоманените врати на главния фризер, в който се съхраняваха месото и основните хранителни продукти. Улф бегло надникна натам, приготви се да тръгва обратно, но изведнъж се закова на място, неспособен да възприеме картината, която се разкри пред очите му.

Ричардс Кавалера, със синкава от луминесцентното осветление потна кожа, беше сграбчил ризата на дребен мъж с красиво, пребледняло от страх или притеснение лице.

— Закъсняваш с вноската, Дики! — заплашително изръмжа огромният негър. — Или ще ми дадеш паричките, или ей сега ще те разкрася с бръснача си! Я си представи на какво ще заприличаш? Твоите приятелчета педерасти ще престанат да те харесват и ще си потърсят друго място за забавление… И ти щеш не щеш ще трябва да продадеш шибаната кръчма, нали?

— Добре де, добре! — изпищя с женски глас красивият Дики. — Ще ти дам проклетите пари! Само прибери гадния бръснач!

Улф познаваше този човек. Казваше се Ричард Сансоун и беше импресарио на някои от известните в града артисти. Изчака Ричардс да пусне ризата му и да вземе пачката, после пристъпи напред.

— Господин Сансоун, вземете парите си обратно и ни оставете сами! — сухо му нареди той.

Двамата рязко се обърнаха, на лицата им се изписа объркване и страх. Улф отиде при тях, издърпа пачката от Ричардс и я натика в ръцете на Сансоун.

— Приемете искрените ми извинения за това недоразумение — каза той. — Обещавам, че няма да се повтори — извади визитната си картичка и я тикна в джобчето на зяпналия от смайване човечец: — Ако имате проблеми, моля да ме потърсите на този телефон. Директен е, можете да ме откриете по всяко време…

Сансоун объркано кимна с глава и прибра парите. Извади копринена носна кърпа, избърса потта от лицето си, после се усмихна и изчезна.

— Какво, по дяволите, мислиш, че правиш? — изръмжа Улф и заплашително, пристъпи към Ричардс Кавалера.

Черният детектив объркано мълчеше, зъбите му механично дъвчеха дебелата долна бърна, изскочила напред.

— Нима не знаеш, че няма да търпя корумпирани ченгета в екипа си? — продължи Улф.

— Аз не съм корумпиран — мрачно отвърна Ричардс.

— Тъй ли? Комисията за вътрешно разследване едва ли ще приеме подобно изявление…

— Значи ще ме предадеш на комисията, така ли? — изръмжа Ричардс и Улф не пропусна да отбележи заплашителната нотка в гласа му.

— Чакам обяснението ти, Ричардс! — сухо отсече той.

Дебелият негър му обърна гръб, отиде до близкия умивалник и напълни една чаша с вода. Улф стоеше и чакаше. Ричардс пресуши чашата и хвърли неспокоен поглед към хората от кухненския персонал, които шетаха наоколо. Всички си гледаха работата, но явно проявяваха интерес към диалога между двамата.

— Парите ми трябваха — промълви най-сетне той, после отново млъкна. Сякаш това беше всичко, което искаше да знае Улф.

— Е, и?

— Дребна работа, човече! — раздразненото изгледа негърът. — Муха ги ухапала тези педерасти! Те и без туй мажат лапите на всички, които се навъртат насам — санитарни инспектори, хората от данъчното, мафиотите, дето всеки ден им карат прясна риба на специални цени… Много добре знаеш, че и ден няма да изкарат, ако не дават подкупи! Аз просто си отрязах едно парченце от баницата! Това копеле е толкова богато, че изобщо няма да го усети!…

— Смяташ, че това е твое право, така ли? — заплашително пристъпи към него Улф.

— Нали ти казах, бе човек? Парите ми трябваха!

— Виж какво, Кавалер! — изсъска Улф. — Ако веднага не ми разкажеш всичко, още утре ще те предам на комисията!

— Исках да отърва брат си от лихварите — промълви с неохота Ричардс, после изведнъж истерично се разкрещя: — Ясно ли ти е, началство? Исках да го отърва от шибаните лихвари, които ще му изпият кръвчицата! А сега се разкарай от пътя ми! — протегна ръка и блъсна Улф към желязната врата на фризера, после му обърна гръб и тръгна да си върви.

Улф го настигна на два скока и рязко го завъртя с лице към себе си.

— Ти си добро ченге, Кавалер — някак прекалено спокойно изрече той. — Само едно ти липсва — не знаеш докъде се простират правомощията ти. Значката ти дава власт, но тази власт е в строго определени граници!

— Вече ти казах защо постъпих така…

— Не е достатъчно — поклати глава Улф. — Нямаш оправдание за простъпката си…

— Значи ще ме предадеш, а? — облещи се насреща му Ричардс. — Така ми се пада! След всичките тези месеци на вярна служба! И ти си като всички останали, решил си да ме хвърлиш на лъвовете още в началото! А какво ще стане с брат ми? Кой ще му върне борчовете? Като нищо ще му счупят краката онези хиени!

Улф усети любопитните погледи на кухненския персонал и разбра, че е време да свали нивото на напрежението.

— Утре сутринта ще обсъдим тоя въпрос.

— Да бе, как не! — изръмжа Ричардс й замахна с цялата си огромна сила.

Улф приклекна и отскочи встрани, ръцете му направиха светкавично „ирими“ и ръката на негъра попадна в клещите им. Тялото му политна и тежко се стовари на циментовия под… Улф скочи отгоре му, коляното му потъна дълбоко във врата на Ричардс.

Очите му се спряха на лицето на Кавалера, почерняло още повече от омраза и унижение. Даде си сметка за спектакъла, който разиграват пред непознати цивилни отново изпита чувство на отвращение към живота, който беше принуден да води: Вонята на корупцията беше толкова силна и толкова привлекателна, че този дълбоко в душата си честен човек, беше изпитал неудържимо влечение към нея. Вярно, че обстоятелствата са го принудили, вярно, че лихварите са опасни типове и брат му може сериозно да пострада… Но това не е оправдание, не може да бъде оправдание!

Разхлаби хватката си, изправи се и тихо нареди:

— Хайде, Кавалер! Ставай и се прибирай у дома!

 

 

Хана имаше у себе си нещо от величието на чаплата.

А чаплата е особено творение на природата по простата причина, че е самотна птица. Дебне плячката си тихо и търпеливо, а после, с бързо и елегантно движение я набучва на дългата си извита човка. По време на полет главата й е дръпната назад и величествено лежи върху раменете, докато далечните й братовчеди — щъркелът и ибисът, летят като всички останали птици — с протегнати напред шии…

По мнението на Южи синята чапла е най-красивият представителна тези изящни птици, защото в прекрасните мигове на разсъмването и свечеряването тя се слива с небесния лазур, а когато излита от вода, тялото й се разтапя във въздуха по един наистина магически начин.

Къщата на Хана се намираше в едно от токийските предградия, само на десет километра от центъра. Но във всички останали измерения — на милиони километри от градската цивилизация. Природената сестра на Южи рядко я напускаше, тук й беше най-приятно да прекарва времето си. Тя беше тринадесет години по-млада от Южи, родена от втория брак на Минако.

Външните стени на къщата бяха от стоманобетон, отвътре облицовката беше от гранит и черно-бели керамични плочки. Обзавеждането беше почти спартанско, но посетителят обикновено нямаше време да му обърне внимание, тъй като погледът му се привличаше от великолепната колекция „майоги“ — специалните артистични ветрила, използвани от танцьорите. Според традициите на древния японски театър „майоги“ често се оказват единственият разрешен реквизит на сцената и по тази причина многообразието на формите им е изключително широко — понякога са във вид на самурайска сабя, друг път са борова гора, есенна луна, стълбичка към таванска стаичка, бурно море или просто чашка за чай… Изработката им далеч не беше проста, а присъствието им в къщата на Хана тежеше от митологична символика.

— Хана! — протегна ръце Южи и нежно я прегърна. — Толкова се радвам да те видя!

Хана беше доста различна, от Минако, своята майка. От Минако се излъчваше онази шлифована от традициите крехкост, към която се бяха стремили повечето жени от нейното поколение. За разлика от нея Хана беше твърда и самостоятелна, със собствен мироглед и начин на поведение. Когато Южи откри това, той беше доста изненадан.

Радостна от срещата с брат си, Хана не отделяше от него блестящите си очи. Бяха изпълнени с емоции по начина, по който древният амфитеатър е изпълнен със звуци и настроения, усилени и подчертани от особената му конструкция.

— Когато съм с теб, всички грижи и тревоги отлитат.

Хана беше като огромна машина, генерираща психическа енергия. Понякога Южи беше искрено убеден, че чува ритъма на сърцето и шепота на кръвта във вените й. Беше в състояние да контактува с тях — сякаш бяха божествени гласове, намерили приют в тялото й. Но имаше и други моменти — когато излъчването й изчезваше и тя ставаше мълчалива и лишена от емоции като каменна стена.

На шестгодишна възраст беше получила някакво рядко срещано мозъчно възпаление, което не се поддаваше на лечение и което в крайна сметка получи нейното име сред медицинските среди. И до днес експертите не бяха единодушни относно пораженията на болестта върху нея. Едни твърдяха, че е засегнат единствено центърът на говора, друга се придържаха към становището, че има поражения в паметта и още някои важни функции на мозъка. Но лекарите не бяха в състояние да определят не само степента на тези поражения, но дори и дали те изобщо съществуват. Единственият външен израз на болестта беше фактът, че Хана не пророни нито дума до навършването на дванадесет години.

Накрая на Минако й дойде до гуша от безкрайните медицински експерименти върху дъщеря й, отиде в болницата и си я прибра. Оттогава до днес Хана живееше тук, в това убежище от стоманобетон и пъстри ветрила.

Беше наследила красотата на майка си — порцелановата кожа, овалното лице, красиво очертаните чувствени устни. Но към тях беше прибавила и още няколко завидни качества — душевна сила, изящество на език и стил, изострена чувствителност по отношение на тайнственото и свръхестественото в живота. Баща й го нямаше от години, изхвърлен от Минако в момента, в който се разбра, че се е оженил за нея заради парите й. Той очевидно не изпитваше желание да вижда дъщеря си, а може би Минако му беше забранила това. Южи отдавна беше забелязал, че майка му прави всичко възможно да закриля своята дъщеря.

На практика беше убеден, че единствен той е в състояние да разбира Хана. Минако беше правила много опити в това отношение, но в крайна сметка се провали. Просто защото твърде много години е била обречена да гледа на детето си като на инвалид и постоянно го е сравнявала с развитието на другите деца… Южи виждаше сестричката си в съвсем различна светлина, в душата му имаше много обич към нея, но и значителна доза любопитство. От своя страна Хана, безспорно усетила това любопитство, макар че никога не беше го демонстрирала открито, отвърна на чувствата му с цялата искреност на богатата си душа. Двамата приличаха на някаква особена батерия, на анод и катод, при чието докосване се създаваше странна и непозната на никого енергия.

Освен че обичаше сестра си, Южи много я харесваше. Беше остроумна и на моменти изключително забавна, макар че общо взето рядко се смееше. Демонстрираше невероятен ум, понякога доста хаплив за околиите. Често изпадаше в дълбока депресия и Южи се безпокоеше за нея, главно защото не можеше да види причините за тези резки душевни колебания и се страхуваше, че зад тях се крият последиците на коварната болест. Те идваха с периодичността на месечните и цикли и бяха също толкова неизбежни.

Когато беше в компанията на Хана, в съзнанието му често се появяваха стихчетата на любимия му поет Танигуши Бузон:

Утринна мъгла

Фрески като сън красиви

Хората обръщат гръб и самотни си отиват…

А когато си тръгваше от дома й, в душата му трайно се настаняваше убеждението, че в света има далеч повече неща от тези, които беше усвоил посредством емпиричната методология на науката, че са далеч от нея и универсалните й константи. В такива моменти изпитваше доста сериозни затруднения и не знаеше кой е верният път, докъде се простира картината на реалния свят и откъде започват мечтите…

— Сега пък какво те тревожи? — меко попита Хана.

Южи въздъхна и се потопи в топлата прегръдка на неповторимото й излъчване.

— Оракула — рече.

Зад прозорците на дневната се издигаше горичка от свежозелен бамбук. Хана я беше засадила край високата каменна стена, която отразяваше светлината по хиляди различни начини. Част от растенията се издигаха вертикално нагоре, други растяха под ъгъл. Преплитаха се по особен начин, общото впечатление беше възхитително. Имаше моменти, в които малкото вътрешно дворче — някакви си четири квадратни метра — изглеждаше толкова необятно и внушително, колкото склоновете на свещената планина Нара. Южи обичаше да бъде с лице към тази гледка, тя неизменно даваше воля на най-съкровените му мечти…

— Започвам да съжалявам, че изобщо се заловихме с този проект — добави той.

Хана внимателно го погледна и попита:

— Кой ти съобщи за смъртта на Моравия?

— Има ли някакво значение? — въздъхна Южи. — Зная, че отговорността за нея носи Оракула и това е същественото… Никога не съм мислил, че ще създам машина, която ще носи отговорността за човешки живот!

— Южи-сан, говориш така, сякаш Оракула е убил Моравия!

— Нима не е точно така?

— О, не — поклати глава тя, забеляза горчивината, изписана на лицето му, и побърза да хване ръката му. — Ела! — придърпа го до себе си и продължи: — Случаят с Моравия беше нещо като генерална репетиция. Ние всички бяхме убедени в непогрешимостта на Оракула, но се оказа, че и той може да се провали…

Южи изсумтя и поклати глава.

— Не бива да се отказваш поради една-единствена грешка — продължи да настоява Хана. — Оракула има изключително значение. Можеш ли да приемеш, че аз вярвам в тайните на Вселената? Можеш ли да разбереш убеждението ми, че в нея има нещо неизвестно, но прекрасно? Понякога имам чувството, че тялото ми е клетка, в която душата ми живее насила. Като див звяр в зоологическата градина… Имам чувството, че съм жив организъм от второ качество, просто защото съм от плът и кръв…

Хана млъкна, но силата на духа й легна като черна сянка върху съзнанието на Южи. Какви метаморфози преживява, запита се той. Страшно много му се искаше да я попита открито — коя е, в какво се превръща, как влияе психическото й присъствие върху Оракула? Беше готов да го стори (проклинайки се за неделикатния начин на проникване в интимния й свят), беше готов да преодолее страха си (колкото от отговора, толкова и от мълчанието й), когато тя го погледна с блестящите си очи и тихо промълви:

— Смърт.

Той неволно потръпна, доловил дълбоката промяна в гласа й. Знаеше на какво се дължи това — Хана беше получила своите „приливни вълни“… Отказваше да ги нарича видения, тъй като в тях нямало нищо визуално, били изградени изцяло на принципа на вибрациите… Техен лъчител бил не външен източник, а нещо скрито дълбоко в нея. Някакво пространство, създадено от мозъчната треска, или поне населявано от нея… У мен има една бездънна дупка, призна му преди години тя. Нейните дълбини раждат образи, които не мога да нарека видения, просто защото не виждам нищо. Усещам присъствието им и зная какво представляват, така, както човек усеща, че по време на сън е овладял някакъв древен език…

— Хана! — вдигна глава той. — Кажи ми какво виждаш!

Блестящите й очи бяха замъглени, Южи беше сигурен, че не долавят нито една от чертите на лицето му.

— Виждам теб и Наохару Нишитцу, вкопчени в смъртен бой — промълви тя. — А над главите ви размахва криле огромна черна птица…

— Вероятно това е Смъртта с главно „С“? — направи опит да се разсмее той, но звуците заседнаха в гърлото му. — Всичко това ми звучи като филм на Берман…

— Не! — извика Хана и стисна ръката му. — Това не е Смъртта! — очите й отново се избистриха и се заковаха върху лицето му. — Виждам друг човек, нов и напълно непознат… Той ще ви убие и двамата!

 

 

Потънал в тишината на огромния апартамент на Моравия, Улф мислеше за тайната стаичка зад гардероба и странното й съдържание. След инцидента с Ричардс Кавалера в „Ла Ментира“ пресиленото оживление на купона му се стори съвсем непоносимо. Успя да открие Аманда сред гостите, извини се и каза, че си тръгва. Стийви предложи да я откара и Аманда, забелязала много добре изражението на лицето му, мълчаливо прие. Миг преди сестра й да я дръпне в центъра на оживената тълпа, тя пристъпи напред и го целуна по устата.

Отпуснал се върху сърпообразния диван на Моравия, Улф си спомни думите на Маун: Лари беше извратен… Сериозно извратен… В главата му се блъскаха фактите от последната седмица, примесени кой знае защо със заглавието на филма върху лазерния диск… Преди няколко дни Шика е била в компанията на Моравия миналата есен Шика е била в компанията на Сума… Вчера Моравия беше убит, същата участ сполетя и един от хората му… Все още не може да улови излъчването на Сума, нито пък на Шика… Все още няма представа за убиеца на Моравия… Дали Шика е член на организацията „Черният кинжал“? Дали не е един от платените убийци на тази организация?

Нямаше отговор на тези въпроси, но беше убеден, че ключът на загадката се крие именно в японката. Пред очите му се появи съвършената й, гърчеща се в екстаз фигура, ароматът на тялото и нахлу в ноздрите му, слабините му неволно потръпнаха… После го връхлетя прозрението. Миризмата в апартамента на Шика беше тази, която беше доловил в тайната килия на Моравия. Значи Шика е била тук. Миризмите не траят дълго дори в малки стаички без прозорци, а това означава, че Шика е била в апартамента на Моравия броени часове преди появата на Улф. Защо? И — което е далеч по-важно — как се е добрала до този дом? От момента, в който полицията получава сигнала за убийството на Моравия, пред вратата на апартамента е имало униформен пазач.

Към три часа сутринта лепкавите полустопени снежинки се превърнаха в твърди ледени топчета, тротоарите станаха опасно хлъзгави. Улф чувстваше, че от работа му беше дошло до гуша, единственото му желание беше да гледа лицето на Аманда, да се притиска до нежното й тяло, да усеща как нейната топлина прониква чак до мозъка на костите му.

Напусна апартамента на Моравия, скочи в колата без отличителни знаци и потегли към Морнингсайд Хайтс. Тук бездомниците бяха предимно от Африка и Карибските острови, паркът беше осеян с картонените им колиби, а по алеите се виждаха кървавите екскременти на примитивните им ритуали. Аманда пренебрегваше опасностите и отвращението поради причините, които бяха валидни за повечето от жителите на Ню Йорк — икономическите. Тя просто не можеше да си позволи жилище в някой от по-добрите квартали на града. Освен това — както не пропускаше да му изтъкне — просторният апартамент с две удобни спални беше напълно безопасен, стига човек веднъж да се прибере зад стените му. Входната врата беше подсилена с яко полицейско резе, монтирано лично от Улф, а прозорците към терасата имаха решетки с големи катинари. Защо безспорният й преподавателски талант влияе толкова силно и върху способността й да бъде убедителна, често се питаше Улф.

Суграшицата, фосфоресцираща от неоновите реклами на Манхатън, блъскаше лудо по предното стъкло, чистачките не вършеха почти никаква работа. Улф се пресегна към телефона и набра домашния номер на Аманда. Дали се е прибрала от онзи тъп купон? Не се притесняваше, че може да я събуди, защото днес нямаше часове.

— Аз съм — промърмори в слушалката той. — Тръгнал съм към теб…

— Апартаментът е пълна кочина — рече тя. — Да идем някъде другаде.

— У дома?

— Нищо против, стига да не е тук.

Петнадесет минути по-късно спря пред входа на блока й. Принуди се да кара по-бавно от обикновено, просто защото времето беше отвратително. Очите му пробягаха по фигурите на трима или четирима скитници, натикали се под брезентовия навес и легнали върху парчета картон. Доколкото можеше да види, всички спяха. Суграшицата оглушително почукваше по покрива на колата.

След минута улови някакво движение във входния вестибюл. Плътно увита в полите на подплатения си шлифер, Аманда отвори вратата и прескочи спящите бездомници. Излезе на тротоара и тръгна към колата с широка крачка, внимавайки да не стъпи в някоя локва.

В същия миг в главата на Улф звънна предупредително звънче, косъмчетата на врата му настръхнаха. Нещо не беше наред. Походката. В нея имаше нещо много познато, но не беше сигурен, че принадлежи на Аманда. Напрегна взор към лицето й, но флуоресцентната светлина от уличния стълб превръщаше чертите й в неясна маска.

Разтърка очи и уморено въздъхна. Работя прекалено много, явно съм се преуморил, рече си. Наведе се да отвори вратата на Аманда и изведнъж се оказа лице в лице с красивата японска художничка Шика.

В очите й пламтеше бясна омраза. Дясната й ръка се повдигна бавно и някак лениво, между пръстите й проблесна синкавото дуло на пистолета, което Улф вече познаваше от стълкновението й с уличните бандити. Устните й, черни на студената светлина, бавно се раздвижиха. Вероятно казваше нещо, но Улф не беше в състояние да го чуе. Суграшицата вдигаше доста голям шум, а и стъклото на прозореца беше вдигнато. После от дулото на пистолета излетя алено пламъче, експлозията във вътрешността на купето беше оглушителна.

— Не! — изкрещя Улф в мига, в който стъклото се пръсна на хиляди късчета. Куршумът накара тялото му да отскочи към шофьорската врата, в устата му се появи метален вкус, примесен със солената миризма на кръвта. После го връхлетя болката…

Събуди се рязко, седна в леглото и объркано се огледа. Намираше се в собствената си спалня, сърцето му лудо блъскаше, все още чувстваше болка в тялото си — там, където беше проникнал куршумът от кошмарния сън. Механично потърка мястото — сякаш искаше да се увери, че всичко е било плод на фантазията му.

Включи осветлението и втренчи поглед във водните струи, които шибаха дебелото, обковано с мед стъкло на капандурата. Тя сякаш висеше в празно пространство — така, както се чувстваше и самият той в годините на далечното детство, увиснал между баща си и дядо си, раздвоен и несигурен, разчитащ единствено на помощта на мама…

Виждаше лицето на майка си толкова ясно, сякаш седеше срещу нея. Черните изразителни очи надничаха иззад тежки клепачи, високите скули намекваха за решителност и душевна сила, извивките на носа и брадичката й бяха съвършени, също като устата. Черната й коса със самотни сребърни нишки стигаше чак до кръста, в нея бяха оплетени блестящите мъниста на Белия лък, наричани от индианците „спяща красота“. Всяка черта на лицето й говореше за силна воля и изявена индивидуалност.

Беше си извоювала репутацията на мъдра и свята жена, проявяваше качества на ясновидка, много хора се обръщаха към нея в моменти на мъка и психическа нестабилност.

Въпреки всичко Улф беше убеден, че силата й се крие в изключителната пасивност на поведението й. Единствена жена в семейството, тя съзнателно беше отстъпила поле за действие на мъжете в него.

Отпусна се по гръб и затвори очи. След известно време задряма и започна да сънува. Озова се в стаята на детството си. Вървеше към стария скрин, в който бяха подредени дрехите му. Отмести ги и извади лъка. Беше стар, но великолепна изработка, от рогата на карибу.

Дядо му го беше направил още като младеж, най-много петнадесетгодишен. Това е било трудна и амбициозна задача. Повечето от лъковете на племето са били изработвани от здраво оплетени и изключително гъвкави клонки, увивали са ги с изсушени животински черва, а ролята на лепило играела смес, известна под името асфалтум. Изработката им била сравнително лесна. Докато хората, които правели лъковете си от рог, били, обект на благородна завист и преклонение, всички ги считали за надарени ловци.

Стиснал гладката кост на лъка в съня си, Улф вдигна глава към горния му край, в очите му се появи възхищение от съвършената изработка, от вътрешната сила на древното оръжие. В душата му звънна прекрасна мелодия. Песента на живота, която двамата с дядо му пееха до захлас.

Отвори очи и хвърли поглед към часовника си. Минаваше полунощ. Дъждът беше преминал в суграшица, която яростно почукваше по дебелото стъкло на капандурата, удържало капризите на времето цели шестдесет години. През него се процеждаше бледосинкава светлина, лепкавите й пипала се спускаха надолу като радиация от изоставен реактор.

Стисна глава с две ръце, ясно усети ускорения си пулс. Какво ми става, Господи? Първата му мисъл беше за Аманда. Дали е добре? Защо пък да не е, беше следващият му въпрос. Логиката не помагаше, в душата му започна да се надига лепкав страх. Вероятно остатък от кошмарния сън…

Облече се набързо и тръгна към вратата. Едва в колата се сети, че би могъл да й позвъни, преди да излезе. Не беше в състояние да разсъждава, имаше чувството, че все още е под влияние на съня…

Обилни струи вода шибаха челното стъкло, изпитваше усещането, че всички фарове го заслепяват. Реши да не им обръща внимание. Налагаше се да заобиколи авеню „Амстердам“, тъй като отсечката между Седемдесет и трета и Седемдесет и девета улица се беше превърнала в огромна яма. Миналата седмица там беше пропаднала настилката и всичко под нея — тръбите на водопровода и канализацията, дебелите снопове електрически кабели, примесени с огромни късове асфалт — се беше стоварило в тунела на метрото. Последица от постоянните вибрации и изключителната интензивност на трафика, беше заключението на общинските експерти. Хората, изграждали тези комуникации преди седемдесет години, просто не бяха отчели вероятността от възникването на подобни фактори. Край ръба на дупката бяха поставени пластмасови колчета с опънат между тях полиетилен. Някой вече беше успял да го напръска със спрей, буквите бяха разкривени и заплашителни:

СМЪРТ ЗА ТЛЪСТИТЕ БАРОВЦИ!

Сенегалци с черни като кюмюр лица бяха разпънали платнищата си с евтина стока под навесите на затворените магазини по Бродуей и сякаш не обръщаха внимание на късния час и противното време. Малкото пешеходци, скрити под чадъри и вдигнали яките на връхните си дрехи, изобщо не им обръщаха внимание.

Улф набра номера на Аманда по радиотелефона в колата си.

— Аз съм — рече. — Добре ли си?

— Разбира се — отвърна тя. — Защо? — Смущенията по линията бяха толкова силни, че той не успя да определи нито какво е настроението й, нито дали неволно не я беше събудил.

— Пътувам към теб…

— О, Господи! Преди малко се прибрах, къщата е наопаки. Не можем ли да отидем някъде другаде?

Устата на Улф изведнъж пресъхна. Направи опих да преглътне, но не успя. Имаше абсурдното чувство, че сънуваният преди броени минути кошмар се повтаря в действителност.

— Какво ще… — млъкна, тъй като в слушалката се разнесе остро изщракване. — Ало, Аманда, там ли си?

Мускулите му се схванаха от напрежение, кокалчетата му побеляха върху слушалката. Стори му се, че чува смеха й.

— Аманда?

Линията прекъсна. Той затвори и натисна бутона за повторно избиране. Започна да му дава заето. Господи Исусе! Какво беше това, което дочу миг преди връзката да се разпадне? Кошмарът, прибавен към продължителния разговор с Шипли, очевидно го превръщаше в параноик. Все пак имаше чувството, че гласът, който чу, принадлежеше на някой друг, а не на Аманда. Смущенията по линията бяха ужасни, нима можеше да бъде сигурен, че е разговарял с нея? Помислете си добре, беше му казал Шипли. Още една стъпка напред в това разследване и вече няма да ви позволят да се оттеглите. Ще ви заплашва съдбата на Моравия…

Господи, Боже мой!

Натисна педала докрай, колата се стрелна напред, суграшицата забарабани като картечница по челното стъкло. Приведе се напред и напрегна взор, чистачките се движеха на максимални обороти.

Закова пред блока на Аманда с пронизително скърцане на гумите и изскочи навън. Затъна до глезени в ледена локва, обувките му подгизнаха. Във входа се беше приютила млада жена, притиснала към себе си две заспали близначета. Очите й, уморени и някак остарели, равнодушно проследиха фигурата на Улф, който отнесе с рамо вътрешната врата и полетя нагоре по стълбите.

Апартаментът на Аманда беше на четвъртия етаж. И тук, подобно на всички стари сгради в квартала, асансьорът беше раздрънкан и бавен. Вземайки по три стъпала наведнъж, Улф не можеше да се отърве от чувството, че губи контакт с действителността. Пред очите му продължаваше да стои кървавата сцена, която беше сънувал. Картината ставаше все по-реална, накрая вече не беше сигурен кое е плод на въображението му и кое — истина. Усети остра болка на мястото, където беше проникнал куршумът на Шика от кошмарния сън, ръката му неволно се вдигна да го разтърка. В другата стискаше служебния си револвер.

Вратата на Аманда беше открехната и по гърба на Улф пробягаха студени тръпки. Свали предпазителя на револвера, бутна я навътре с връхчетата на пръстите си, после скочи напред. Свито на кълбо, тялото му влетя в антрето. Спря се до насрещната стена, очите му попаднаха върху дръпнатото резе на рамката.

— Аманда?

— Улф. Оставих вратата отворена… Почти съм готова.

Тялото му бавно започна да се надига, по лицето му плъзнаха струйки пот. Вземи се в ръце, заповяда си той. Това не е сън. Прибра револвера в кобура подмишницата си и извика:

— Къде си? Защо ми затвори телефона?

— Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

— Не.

Антрето беше тъмно, но лампионът в хола хвърляше кръг от мека и успокоителна светлина. Аманда не го попита защо не е звъннал отдолу…

Улф прескочи ниското столче до вратата, прелетя през хола със скоростта на светкавица и блъсна вратата на спалнята. Това, което видя, го накара да издаде див вик на болка и ужас.

Подът и стените бяха оплискани с кръв пред леглото се беше образувала цяла локва. Аманда лежеше върху чаршафите гола, с широко разкрачени нозе. Безжизнените й очи бяха насочени към тавана, от зейналата тъмночервена рана на гърлото й изскачаха малки кървави мехурчета.

Улф опря ръка на сърцето й, пръстите му потърсиха сънната артерия. При огромната загуба на кръв това бяха напълно безполезни действия. Но тялото върху леглото принадлежеше на Аманда, а не на някоя анонимна жертва, чието убийство беше длъжен да разследва…

— Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

При звука на гласа й Улф подскочи като ужилен, очите му не можеха да се откъснат от бледото й, напълно безизразно лице. После видя касетофона, тикнат в чаршафите до главата й. Повърхността му беше покрита с кръв.

— … Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са толкова несигурни! Не чух почти нищо от това, което ми говореше… А ти чу ли ме, като ти казах „довиждане“?

От устата на Улф изригна проклятие, ръката му се пресегна и изключи машинката. Вдигна глава по посока на отворения прозорец. Железните решетки бяха отключени и леко се поклащаха под тласъците на вятъра. Зад тях се виждаше аварийната стълба. Суграшицата почукваше по перваза и част от нея тихо потропваше върху паркета. Локва все още нямаше, а това означаваше само едно — прозорецът е бил отворен преди броени секунди.

Улф измъкна револвера, прескочи леглото и се насочи към аварийната стълба. Пороят го връхлетя с такава сила, че беше принуден да свие колене и лакти, за да се задържи. Първата му реакция беше да се взре под краката си. Стълбата беше пуста, тротоарът под нея — също. Сложи длан над очите си и погледна нагоре. Стори му се, че нещо помръдва, че вижда някаква сянка… Понесе се нагоре с максималната бързина, на която беше способен, краката му прескачаха по две-три метални пречки наведнъж.

Когато вдигна глава за втори път, сянката тъкмо се прехвърляше на покрива. Сума? Шика? Нямаше време за догадки. Пред очите му беше тялото на Аманда, проснато безжизнено сред окървавената стая, гледката беше остра като нож, забит между ребрата му. Мъката се, превърна в ярост, примесена с, безсилие. Въпреки професионалния си опит, въпреки дарбата на ясновидец, той не беше успял да предпази най-близкото си същество!

Прескочи парапета и се озова на плоския покрив, покрит с плъзгава от дъжда изолационна материя. Очите му обхванаха наведнъж всички подробности на обстановката: водонапорната кула на сградата, правоъгълника над асансьорната шахта, различните по размер и форма вентилационни отвори, капандурата, която беше копие на онази в собственото му жилище, металната кутия на електрическата инсталация, заключената врата към таванските помещения, снабдена с мигаща алармена инсталация. Не можеше да долови никакво излъчване, но някъде сред тази урбанистична джунгла дебнеше убиецът на Аманда.

Суграшицата се сипеше с такава сила, че му беше трудно дори да диша! Пропълзя метър-два напред, после се спря и направи светкавична преценка на ситуацията. Върна се обратно до парапета и започна методично изследване на покрива. Две бяха причините, принудили го да вземе това решение. Първата от тях беше свързана с желанието му да изненада убиеца, който вероятно очакваше появата му откъм аварийната стълба. А втората — да получи максимално пълна представа за топографията на покрива. Защото това щеше да му бъде от полза при предстоящия сблъсък. Трябваше да знае местоположението на евентуалните укрития — така щеше да отреже всички пътища за бягство…

Три четвърти от пространството на покрива останаха зад гърба му, когато забеляза някакво помръдване край металния шкаф на електрическата инсталация. Беше толкова леко и незабележимо, че почти го пропусна. Отмести очи настрана, стабилизира погледа си и отново го насочи към сянката. Този път успя да обхване целия силует на противника си. Пипнах те, рече си Улф. Но кой беше това? Сума или Шика?

Насочи се натам, но в същия миг сянката напусна укритието си й полетя към него. Придвижваше се с невероятна скорост, Улф не успя дори да се прицели. Натисна спусъка напосоки, в момента, в който фигурата се стовари отгоре му.

Отпусна се на коляно и замахна с револвера. В същия момент нещо прониза диафрагмата му, малко под слънчевия сплит. Отлетя назад, гърбът му влезе в болезнено съприкосновение с тухления парапет. Сви се на кълбо и се претърколи встрани миг преди противникът да се стовари отгоре му.

Скочи на крака и насочи оръжието си към мястото, на което допреди миг се намираше неясният силует. Но там нямаше никой: Понечи да се огледа, но в същия миг получи страхотен удар изотзад, тялото му отхвръкна и се блъсна в тухлената стена. В устата му се появи вкус на кръв и метал. Усети, че го повдигат във въздуха и започна да се съпротивлява. Главата му увисна извън парапета, пред очите му се мерна мокрият тротоар, от който го деляха цели шест етажа.

Успя да приложи блокираща хватка, беше сигурен, че опората на парапета ще бъде достатъчна. После със смайване усети как равновесието му се нарушава и опората вече помага не на него, а на противника му. Тялото му бавно започна да се надвесва от ръба на покрива. Далеч долу мокрият асфалт зловещо проблясваше, Улф се напрягаше до крайност и едновременно с това усещаше как по гърба му плъзват студените тръпки на страха. В бърза последователност, нанесе два страхотни удара, и двата попаднаха в тялото на противника му. Всеки от тях с положителност би проснал на земята дори едър мъж, но в случая нямаха никакъв ефект. Тялото на Улф се откъсна от покрива и полетя в мрака.

Мократа улица се втурна насреща му с влудяваща бързина. Ръцете му се разпериха в последно усилие, пръстите му изведнъж докопаха мокро желязо и отчаяно се вкопчиха в него. Цялата тежест на тялото: му се стовари върху лявата ключица, тя пропука, но издържа. От гърдите на Улф се изтръгна неволен стон. Пусна револвера и трескаво се вкопчи в желязото с пръстите на дясната си ръка. Разпределена равномерно, тежестта видимо намаля. Оказа се, че е успял да се задържи върху най-торната площадка на аварийната стълба, главата му заплашително висеше навън. Дробовете му горяха от невероятните усилия, беше на ръба на припадъка… Разтърси глава и погледът му се проясни. Веднага видя сянката на противника си, която прескачаше парапета и се насочваше към него.

Заби пръсти в хлъзгавото желязо, жилите му се издуха от нечовешко усилие. В крайна сметка успя да се изтегли на безопасно разстояние от ръба, приклекна и се приготви да посрещне атаката. От ръцете му течеше кръв, но той не усещаше нищо. Сянката се стовари отгоре му, силен ритник в глезените му попречи да възстанови равновесието си.

Улф падна по гръб върху мрежестата повърхност на площадката, остра болка прониза раменете и гърдите му. Стисна зъби и нанесе саблен удар в шията на противника си. Не успя да го улучи точно там, където искаше, но очевидно успя да го изненада. Онзи вече беше замахнал по посока на слънчевия му сплит, ударът положително щеше да бъде убийствен. Докопал лявата китка на сянката, Улф я дръпна напред и надолу, в следващия миг промени посоката назад, през главата си. Набрало достатъчно инерция, тялото на противника му се стрелна над него и с трясък се стовари на предпазната ограда на платформата. Едновременно с това Улф подпъхна свободната си ръка под лакътя му и рязко я завъртя.

В следващата секунда беше на крака и вече се носеше по тесните железни стъпала, нагоре към покрива. Подхлъзна се върху мократа изолация и изведнъж омекна. Прииска му се да седне и да затвори очи. Последиците от шока. Кръвоносната му система се запълваше от ендорфини, чиято задача беше да изключат болката, но явно оказваха въздействие както върху разсъдъка му, така и върху способността му да координира действията си. Май ще е по-добре да стискам зъби и да понасям болката, рече си Улф и напрегна остатъка от душевните си сили.

Нещо в съзнанието му прещрака и той рязко се обърна. Сянката вече протягаше ръце към него. След миг беше повдигнат във въздуха и тялото му се стовари върху мократа настилка на покрива със страшна сила. Сянката приклекна до него. Потта влизаше в очите на Улф и му пречеше да вижда добре, същото вършеше и суграшицата. Не можеше да определи размерите на фигурата, не знаеше дали това е Сума или Шика… После го връхлетя непрогледен мрак. Някаква невидима сила караше ледените топчета да се отклоняват встрани. Улични лампи примигнаха и угаснаха, накрая изчезна и въздухът… Изпита странното чувство, че увисва във вакуума на безбрежния Космос… Хаосът блокира сетивата му, вечната песничка на живота, на която някога го беше учил Белия лък, бавно изчезна от съзнанието му…

Мигът на капитулацията беше близо. Нервната му система беше парализирана, шокът превърна кръвта му в гъст сироп и блокира всички реакции. Но този миг отмина. Бурната нощ връхлетя върху него с огромна сила, с нея се появи и бледото лице на Аманда, миризмата на кръвта й заплашваше да го погълне. Пред очите му се появиха розовите мехурчета от прерязаното й гърло, с които си отиваше и животът й. Това беше прекалено много, той не можеше да си позволи капитулация. Щеше да се бори докрай — така, както го беше правил винаги досега. Срещу видими и невидими врагове…

Зъбите му проскърцаха от нечовешко усилие, ръцете му се протегнаха напред и нагоре. Безвъздушното пространство на Космоса с нежелание се разкъса и започна да отстъпва, мракът избледня. Вкопчи се в дрехата на сянката, главата му се стрелна напред и с тътен улучи лицето й. В ушите му блъскаха непознати звуци, които може би не бяха нищо повече от тропота на суграшицата върху асфалтовата настилка на покрива.

Понечи да нанесе втори удар, но това беше грешка. С този противник всяко повторение беше грешка. Усети остра болка в бедрото си, сведе поглед и видя как острият ръб на черен ботуш разкъсва кожата му. Ботушът остана залепен за него, движението му беше бавно, в посока надолу. Болката стана нетърпима.

Улф изкрещя, лакътят му потъна в корема на сянката, дланта му нанесе два светкавични удара в лицето й. Чу тежко изпъшкване, натискът на острия ботуш намаля.

Усетил отстъплението на противника си, Улф без колебание се втурна след него, решен да го довърши. В душата му кипеше убийствена ярост, болката от смъртта на Аманда размахваше черните си криле… Видя незащитена част от тялото на врага и се стрелна напред. Но когато стигна на броени сантиметри от него, скоростта на движението му необяснимо намаля. Светът се размаза пред очите му, имаше чувството, че се намира под вода. Дишането му се затрудни, дробовете му пламнаха, пулсът му рязко се забави. Връхлетя го непрогледен мрак, гъст и осезаем, сякаш напоен с олово.

После пламна огънят. Чувството беше ужасно, но някак странно познато. Сякаш за миг беше зърнал лицето на приятел, отделено от него чрез гъстата мрежа на висока ограда…

Сините пламъци го захапаха, пред очите му се появи лицето на Аркильо, ръцете му инстинктивно се вдигнаха да предпазят собственото му лице… В същия миг усети, че краката му се отделят от настилката на покрива и тялото му литва високо във въздуха. Сянката не пропусна да се възползва от предимството си.

Пред очите му блесна ослепителна светлина, после угасна. Суграшицата жилеше израненото му тяло, после изчезна. Само вятърът свиреше в ушите му, но не след дълго затихна и той. Остана единствено тишината.

Миг и всичко се промени. Тишината отстъпи на хаоса и лудостта.

Улучи капандурата с лявото си рамо, дебелото стъкло се пръсна на ситни парчета. Левият крак на Улф бе раздран от горе до долу от остър, подобен на стрела стъклен къс, тялото му полетя в бездънна пропаст, през ивици от ослепителна светлина и непрогледен мрак… Гневни духове съскаха в ушите му, животът уплашено се свиваше и бягаше от тях… После чу шепота на Аманда: Връзката прекъсна. Проклетите ви радиотелефони са ужасни! Не чух почти нищо от това, което говореше… А ти чу ли ме, като ти казвах „довиждане“? Улф несъзнателно прошепна името й, изпод клепачите му бликнаха две бистри сълзи. Тялото му продължаваше да лети надолу, в бездънната пропаст. Съзнанието му се замъгли, паметта изчезна едновременно с последните остатъци на разсъдъка. Накрая болката изтри всичко, включително и последния му писък, изпълнен с отчаяние…