Ерик Лустбадер
Черният кинжал (18) (Част I)

Петнадесета глава
Токио / Вашингтон

Когато Шото Вакаре и Южи се появиха в „Забранените мечти“, отдавна преваляше полунощ. И двамата бяха на градус, причината за това беше една и съща: ужас. Слязоха от голямото БМВ и бързо прекосиха тротоара.

Външността на сградата беше комбинация от древни и модерни японски символи. Масивните подпорни колони от ръчно дялан кедър потъваха в основа от сив железобетон, сякаш някой беше започнал да строи шинтоистки храм върху покрива на небостъргач. Общото впечатление беше за храм, съществуващ независимо от времето и пространството.

Вътре беше шумно и задимено. Оглушителна електронна музика блъсна в главата на Южи, плачлив мъжки глас пееше за хризантеми и секс. Във въздуха се долавяше сладникавата миризма на нещо забранено. На нещо древно и порочно като опиум…

— Имаме среща с Наохару Нишитцу — каза Вакаре на дребна жена, облечена в безупречно скроен мъжки костюм.

Жената мълчаливо се поклони и ги поведе през кафенето и основния салон, обзаведени в различен стил.

Тръгнаха по дълъг коридор, оглушителната музика постепенно се стопи и изчезна. Преминаха през полуотворен прозорец и се озоваха в малка, безупречно подредена градина, която дори през зимата поразяваше със своята красота. Дребната жена ги поведе по друг, по-къс коридор, от двете страни на който имаше шест врати. Махна с ръка към последната от тях и каза:

— Моля.

Леко приведен, Вакаре се извърна към Южи:

— Налага се да отскоча до тоалетната, но ти върви… Не бива да караме Нишитцу-сан да ни чака… — махна към полуотворения прозорец от оризова хартия и започна да се отдалечава: — Идвам веднага…

Южи се поколеба за миг, после тръгна към дъното на коридора. Дръпна преградата, свали обувките си и влезе. Жената джудже внимателно затвори след него, стъпките й бързо заглъхнаха по коридора.

В помещението миришеше на цитрусови плодове и рози. Малки, окачени на стените прожектори осветяваха подредените на пода татами и покритите с бамбукови рогозки стени, между които изкусно бяха окачени рисунки на корали и вечнозелени дръвчета бонзай. Въздухът беше влажен, сякаш растенията бяха наскоро поливани. В средата на стаята имаше два метални стола, печка хибаши и навито на руло кървавочервено въже.

Към него се приближи изящна млада жена — стройна, дългокоса, с приятно закръглен ханш, деликатни пръсти и самоуверена стойка на танцьорка или гейша. Веднага личеше, че е получила съответната подготовка.

— Казвам се Евън — представи се тя.

Южи се поклони и й каза името си, макар да имаше чувството, че тя го знае предварително.

Евън не каза нищо повече. Очите й имаха цвят на светъл млечен шоколад. Беше облечена в къса черна пола и бяла копринена блузка. Върху лицето й нямаше грим, на босия й глезен проблясваше тънка златна гривна.

— Какво мислиш за мен?

— Мисля, че е твърде рано да кажа — отвърна Южи.

— Така ли? Аз пък ти се чудя…

— Защо?

Евън наклони глава:

— Ако се наложи да избираш, какво ще предпочетеш: да правиш секс с мен или с приятеля си Вакаре?

— Въпросът ти е арогантен.

— Вакаре те желае.

— Знам.

— Знаеш ли?

— Учудваш ли се?

Тя продължаваше да го гледа внимателно.

— Къде е Нишитцу-сан? — попита той. — Дойдох да се срещна с него.

— Дошъл си да посетиш „Забранените мечти“ — поклати глава тя. — Освен това си пиян. Положително ще предпочетеш да бъдеш с мен вместо с него, нали? — Последва почти незабележимо движение на раменете и блузката падна. Пристъпи напред гола до кръста, разтвори крака и се покатери върху него. Устните й докоснаха ухото му: — Много ми харесва да съм неподвижна, с вдигнати над главата ръце…

Южи не посмя да отговори. Тя беше права, че е пиян и няма смисъл да се изправя срещу Нишитцу.

А той е бил луд, за да приеме плановете на Вакаре за тайно проникване в „Черният кинжал“… Но на думи всичко изглеждаше толкова просто, дори вълнуващо!

Едва сега действителността натежа като воденичен камък на шията му. Изпитваше ужас от Нишитцу и „Тошин Куро Косай“. Озовал се в „Забранените мечти“, той си даде сметка, че двамата с Вакаре едва ли имат някакви шансове да отстранят Нишитцу и сегашното ръководство на организацията.

— Харесва ми, когато кръвообращението в глезените спира и краката ми изтръпват — продължаваше да шепне Евън. — Когато се движат единствено гърдите ми… и ти…

Южи усети как започва да се възбужда. Това вероятно се дължеше на огромното количество саке и бира, което беше погълнал. А може би на вледеняващия страх, комбиниран с отлагането на капитулацията му пред Нишитцу. Чувстваше се като осъден на смърт, чиято екзекуция е забавена поради техническа повреда. Но това не попречи на члена му се да превърне в къс желязо…

Евън го усети и в гърлото й заклокочи страстен стон, очите й се премрежиха.

— О, това ми харесва много! Заедно ще усетим вкуса на всичко, заедно ще го запомним… — разкъса ризата му и опря набъбналите си зърна в гърдите му. — Ето още за какво си дошъл тук… — Белите й зъби леко захапаха шията му.

Възможно ли е човек да стане непредпазлив благодарение на страха? Южи нямаше отговор на този въпрос, единственото му желание беше да потъне в нея. Смъкна късата поличка, взе червеното найлоново въже от пода и започна да го увива около тялото й. Голата плът заприлича на странно оцветена скулптура. Започна да стяга въжето, ръцете й стискаха металния стол, задните й части се отделиха от татамито.

От устата й се изтръгна дрезгав стон, вече наистина можеше да движи единствено гърдите си. Кожата й заблестя от пот.

Южи беше толкова възбуден, че му беше трудно да се движи. Надвеси се над опакованото тяло на Евън, мускулите на гърба му набъбнаха, напрежението в душата му пееше непозната ария. Усещаше аромата на тялото й, бавно разтваряше листенцата на буйната и женственост, окъпани в росата на желанието.

Проникна в нея с приятна лекота, бедрата й потръпнаха, коремът видимо се стегна. Обзе го чувство на триумф, главата му пламна.

Заедно с нарастването на удоволствието в съзнанието му се появиха странни видения. Видя се като кукла с маска на клоун върху лицето, конците дърпаше Нишитцу. Напрегна взор и разбра, че конците всъщност пронизват пръстите на Нишитцу и на практика ги дърпа някой друг… Някой, чиято фигура тъмнее неясно зад него. Кой ли е той?

Южи простена и отпусна тялото си върху щедрата женска плът. Страстта бушуваше в него, пред очите му се появиха пръски бяла пяна, зъбите му потънаха дълбоко в рамото на Евън. Соленият вкус на потта се примеси с горчиво-сладникавия аромат на кръвта.

Миговете на екстаза отминаха, остана му удоволствието да разхлаби найлоновото въже и да гледа как червените следи от него бавно напускат плътта й. Куклата Южи забави ритъма на танца върху конците, които дърпаше не Нишитцу, а… Да, сега вече ясно виждаше очертанията на тъмната фигура. Това беше Минако, собствената му майка…

Втренчи се в шоколадовите очи на Евън, кръвта му изстина, кожата му започна да настръхва.

— Какво става? — потръпна той.

— Не се страхувай.

— Не се страхувам — излъга той, но тя моментално го усети. — Имам някакви странни видения…

— Показвам ти света такъв, какъвто е в действителност.

Той се сви. Изпита чувството, че макар да стои напълно неподвижно, Евън е измъкнала нож и го е опряла в гърлото му.

— Ти си търсач на истината — погали бузата му тя. — И аз ти вдъхнах дарбата да я разпознаваш. Дълги години наред майка ти е тази, която манипулира живота ти…

— Притежаваш дарбата на Хана — промълви сякаш на себе си той. — Но въпреки това нямам причини да ти вярвам. Ти умишлено вкара виденията в главата ми. Но няма гаранции, че те са истински. — Тялото му рязко се надигна и зае седнало положение: — Всъщност всичко това е организирано предварително — Вакаре ме напива и ме води тук, след което изчезва… Поемаш ме ти и започваш да ми внушаваш разни лъжи… Мисля, че това е част от плана на Нишитцу да ме подчини.

— Ще се убедиш, че съм ти показала истината едва след като виденията ти започнат да се сбъдват — усмихна се Евън. — Сега не мога да те убедя в нищо, моля те само едно — не забравяй това, което ти показах…

— Трябва да си вървя — надигна се Южи, изпитал силно притеснение от проявената не дискретност.

Но Евън очевидно изтълкува погрешно това притеснение, въздъхна и тъжно поклати глава:

— И ти си като всички останали… Вероятно вече разбираш защо съм сама, защо трябва да се крия тук… Кой би пожелал да остане с мен, след като разбере, че мога да се промъквам в мислите му?

Южи престана да се облича.

— Грешиш — поклати глава той. — Аз отлично зная какво е да бъдеш затворник. Моята природена сестра Хана е пленник на своята дарба — точно както ти си пленник на „Забранените мечти“… — взе ръката й и тихо добави: — Разбирам как се чувстваш…

Евън се отпусна на колене пред него, ръката й беше лека като перце.

— Трябва да те изкъпя — прошепна тя. — Нали имаш среща с Нишитцу-сан?

Дръпна завесата в дъното на стаята, зад нея се: разкри широка вана, издялана от камък. В продължение на четиридесет минути се занимава с тоалета му, а после, след като Южи вече беше облечен, бавно се завъртя около него. Очите й не пропускаха нищо, приличаше на старшина, който проверява опрятността на ротата си преди тържествен парад. Кимна в знак на одобрение, после отвори вратата и го поведе по дълъг, осветен от бронзови свещници коридор. Спряха пред преграда от оризова хартия, Евън протегна ръка и я отмести.

— Нишитцу-сан — поклони се Южи. Облечен в черно кимоно с медни оттенъци, Наохару Нишитцу седеше в далечния край на просторната стая с дванадесет татами. По стените от кедър и преплетени бамбукови пръчки бяха окачени антични кимона, които, ако Южи можеше да вярва на очите си, бяха принадлежали на феодални владетели преди ерата на Иеясу Токугава — първия японски шогун. Повечето от тези дрехи бяха по на неколкостотин години и мястото им несъмнено беше в някой национален музей. Но те си висяха тук, в задната част на нощен клуб с неизвестна репутация и никой нищо не можеше да направи. Изключително, въздъхна в себе си Южи, докато пристъпваше бос във вътрешността на помещението, следвайки Евън. Явно всичко, което е свързано със „Забранените мечти“, носи отпечатъка на необичайното.

— Виждам, че оценявате тези вещи — доволно въздъхна Нишитцу. — Окачил съм ги тук, за да ми напомнят колко преходно нещо е властта… Всички тези кимона са били собственост на изключително властни мъже, всеки в своето време… Но властта е като пясък и изтича между пръстите ни, колкото и здраво да ги стискаме… — направи учтив жест и Южи бавно се настани на татамито срещу него. — А унижението е като горчив чай… Вкусът му е неприятен, но действа здравословно…

Погледна Евън и тихо добави:

— Благодаря, това беше всичко…

Не беше сам, в стаята присъстваше млада жена с властно и изключително красиво лице, облечена в черно-бяло копринено кимоно. Коленичила край плъзгаща се врата от оризова хартия, която водеше към изящната вътрешна градина, тя сякаш спеше.

— Извинявам се, че ви накарах да чакате, но закъснението беше неизбежно — подхвърли Нишитцу.

— Може би дойдох твърде рано — сведе глава Южи, после очите му пробягаха по вътрешността на помещението: — Вакаре няма ли да се присъедини към нас?

Усмивката на Нишитцу наподобяваше просто лека гимнастика на устните.

— Уви, не.

— Всъщност това няма значение. Мисля, че доста злоупотребих с вашето гостоприемство и вече е време да…

— Така ли? — склони глава Нишитцу. — По какъв начин сте го сторили, според вас?

— Извинете — промърмори Южи. — Имах предвид Евън…

Лицето на Нишитцу си остана непроницаемо.

— Харесвате ли Евън?

Сега беше ред на Южи да пусне в ход тънката си усмивка.

— Струва ми се, че и тя беше нещо неизбежно като тази наша среща — отбеляза той.

Видя, че Нишитцу се оказа неподготвен за забележката му, започна да се отпуска. Стана му ясно, че тук трябва да се прави ясно разграничение между истината и измислицата. Дали внушените от Евън видения бяха истина? Дали майка му наистина го манипулира, или това е номер, чрез който Нишитцу иска да спечели доверието му?

— Моля, обяснете ми какво точно имате предвид, Шиан-сан — любезно склони глава Нишитцу.

— За Евън ли? Тя е изключителна жена. В някои отношения прилича на Хана, природената ми сестра… Имам предвид дарбата, която притежават… — Нишитцу бавно кимна, а Южи продължи: — След като прекарах известно време в нейна компания, вече не се учудвам на нашата среща и евентуалното ни… хм… опознаване. — Очите му бяха полускрити от клепачите: — Тази жена е ценно притежание… Фактът, че пожелахте да ми я отстъпите, ясно показва, че се нуждаете от моята помощ. Нали така, Нишитцу-сан?

Нишитцу довърши чая си и премина на горещо саке.

— Вие сте откровен човек, Шиан-сан — рече той. — Искрено ви се възхищавам. Понякога наистина трябва да говорим открито за кокоро, сърцевината на всичко в този живот… Вие правилно преценихте, че моментът е подходящ за такъв акт.

Седеше абсолютно неподвижно и сякаш не дишаше. Южи изпита смайващото усещане, че цялата сграда се крепи на раменете му.

— Това, което ви показа Евън, не е само миналото, а и бъдещето. А в крайна сметка вие сте тук, за да научите бъдещето, нали?

Жената със забележителното лице бавно се раздвижи, може би поради близостта й с градината Южи остана с впечатлението, че наблюдава оживяването на величествена скала.

Нишитцу не отделяше тежкия поглед на блестящо черните си очи от лицето му.

— Вие ме познавате като политик, но аз се занимавам и с още редица дейности… — ръката му бавно легна в скута на кимоното. — Аз съм и якудза… — очите му напуснаха лицето на Южи и бавно обходиха стаята: — Това място е построено от „Тошин Куро Косай“…

— „Черният кинжал“.

— Точно така — склони глава Нишитцу. — Аз съм представителна „Тошин Куро Косай“ в определени области — очите му гледаха пронизително. — Евън ви е разкрила ревниво пазената си тайна и с този акт ни поставя в опасност. Убеден съм, че мнозина биха платили състояние, за да получат достъп до това, което се крие в главата й… Защото то е поглед към бъдещето.

— И майка ми притежава тази дарба.

— Хм… Може би не съвсем същата…

Имаше нещо странно в начина, по който жената до прозореца държеше главата си и чертите на лицето й се концентрираха. Сякаш се вслушваше в далечен разговор…

— Какво иска от мен „Тошин Куро Косай“? — попита директно Южи.

Усмивката на Нишитцу беше хладна и почти иронична.

— Същото, което иска и майка ви… Тайната на Оракула.

В стаята се възцари тежко мълчание.

— Не разбирам за какво говорите — обади се най-накрая Южи.

Жената с величественото лице помръдна, светлината докосна скулата й.

— Стига вече, Шиан-сан — намръщи се Нишитцу. — Нали постигнахме съгласие относно кокоро? И двамата знаем, че майка ви е тази, която ви е поощрила за създаването на Оракула. Не греша, нали? Нима пред вас не са били открити хиляди други възможности? Защо сте избрали именно промяната на човешките ДНК?

— Майка ми действително направи подобно предложение — кимна колебливо Южи. — Репрограмирането на ДНК съвпадаше с дълбокия й интерес към биогенетиката…

— Точно така! — възбудено кимна Нишитцу. — А откъде се е появил този интерес? Задавали ли сте й някога този въпрос? Не. От изражението на лицето ви разбирам, че това дори през ум не ви е минавало… — Силните ръце на Нишитцу легнаха върху масичката, дебелите им пръсти леко потрепваха. — Ние сме причината за този интерес, Шиан-сан.

— Вие? — объркано го погледна Южи.

— Да, ние! „Черният кинжал“!

Отново настъпи тишина.

— Не ви вярвам — въздъхна най-сетне Южи.

— Нормално, на ваше място и аз нямаше да повярвам — кимна Нишитцу, раменете му леко помръднаха: — Но това е истината. Възложихме й тази задача преди десетки години. От известно време насам ние се топим… По все още неустановени причини пресъхна потокът от деца, които се раждат с „макура но хирума“ — дарбата на прозрението… Наложи се да търсим начини за собственото си съхранение. Ето откъде идва „интересът“ на майка ви към биогенетиката. По тази причина я изпратихме в Камбоджа преди двадесетина години, пак тя е в основата на желанието й да създадете Оракула… — ръцете му предупредително се вдигнаха от масичката: — Не си хабете дъха да ме наричате лъжец! Помислете хубавичко върху това, което казах, после ми кажете дали то не съвпада напълно със спомените ви за миналото.

Южи нямаше друг избор, освен да се подчини.

Нишитцу наблюдаваше смяната на емоциите върху лицето на госта си, в душата му се прокрадна състрадание.

— Ако все още имате съмнения, не е зле да се запитате откъде знаем за ревниво пазената ви тайна. Знаем дори името на първото ви опитно зайче: Лорънс Моравия. Майка ви лично го доведе в склада, в който държите своя биокомпютър. Искате ли датата и точния час на това събитие?

Юмруците на Южи набъбнаха под масата.

— Откъде знаете всичко това? — хладно попита той.

— Участвах в събитията — изръмжа Нишитцу. — А тя ви е засипала с лъжи.

Южи не реагира. Имаше чувството, че виси в безвъздушно пространство, в мрака на студения Космос.

— Както вече ви казах, ние сме тук да обсъдим бъдещето — продължи делово Нишитцу. — Не това, което ще стане утре или следващата седмица, а бъдещето като цяло. Разбирате ли, Шиан-сан?

В този миг Южи мразеше живота, мразеше онази част от него, която го беше подложила на манипулация. Безмълвно кимна с глава.

Нишитцу сякаш се ослуша и Южи извърна глава към красивата жена, която седеше със затворени очи и събрани длани, в поза на дълбока медитация.

— Чувствам се длъжен да ви покажа нещо — промълви след известно време домакинът. Бръкна във вътрешния си джоб и извади десетсантиметрово пакетче от оризова хартия, запечатано с личния му печат. Сложи го на масичката и го побутна към Южи.

На фона на черния лак пакетчето изглеждаше много красиво. Но Южи долавяше нещо зловещо в тази красота, сърцето му се сви. Имаше усещането, че главата му ще се пръсне. Чувстваше се като гмуркач, потънал прекалено дълбоко в морските дълбини, изгубил ориентация за посоките. Не беше в състояние да различава дори най-обикновените жалони, с чиято помощ нормалните хора решават проблемите на живота си.

Пръстите му внимателно започнаха да развиват опаковката, в очите му се появи смаяният израз на човек, станал неволен свидетел на тежка катастрофа или публична екзекуция.

После от гърдите му се изтръгна вик на ужас. В пакетчето лежеше отрязан човешки пръст, а пръстенът на него принадлежеше на зет му Хирото.

— Уви, Хирото е мъртъв — въздъхна Нишитцу. — Открил, че майка ви принадлежи към „Тошин Куро Косай“. Несъмнено щял да сподели откритието си с вас, затова тя била принудена да го убие…

Главата на Южи рязко отскочи нагоре:

— Майка ми никога не би…

Нишитцу го прекъсна с кратък гърлен звук и подвижната преграда в дъното се плъзна встрани.

— Мамо!

Минако коленичи отвъд преградата, главата й беше сведена към гърдите.

— Прости ми, Южи-сан — промълви тя. — Не исках да убивам Хирото, но той не ми даде никакъв шанс. Искаше да ти разкаже всичко за мен… — главата й горчиво се разтърси, Южи усети как отчаянието сграбчва сърцето му. — Трябва да разбереш, че наистина нямах друг избор. Съдбата ти е в ръцете на Нишитцу-сан, Южи… Слушай внимателно това, което ще ти каже.

Някаква ръка се протегна и дръпна преградата, фигурата на Минако се стопи.

Южи понечи да стане, но жестът на Нишитцу го спря.

— Тя е в ръцете ни — тежко изрече домакинът. — Ние ще се грижим за нея — така, както винаги сме го правили. — Гласът му промени тона си и зазвуча успокоително: — Трябва да разберете, че майка ви е луда, Шиан-сан. Това се получава, когато „макура но хирума“ става прекалено натрапчива и умът вече не е в състояние да я контролира. — Побутна чашка със саке към Южи, няколко капки паднаха върху отрязания пръст на Хирото. — Ние можем да й помогнем. Всъщност никой друг не е в състояние да го стори… — ръката му махна по посока на пръста: — Вижте какво е направила… Това не може да бъде акт на разумно същество!

Очите на Нишитцу ослепително блестяха.

— В бъдещето, което ви показа Евън, вие не видяхте всичко. Там се крият и други неща… Един изключително умен човек манипулира както вас, така и мен. Подхранва омразата ни, подтиква ни към война, която никой не желае… Този човек е американец, името му е Торнбърг Конрад Трети. Запознал се е с майка ви в Камбоджа, там са създали съюза, който ни заплашва днес…

Южи стисна главата си с длани, имаше чувството, че стоманен обръч стяга гърдите му.

— Мога да ви съчувствам, Шиан-сан — промълви Нишитцу. — Защото сме в един и същи лабиринт… Ако ние с вас не открием пътя навън, този американец ще ни унищожи. Всички, без изключение!

 

 

Джейсън Йошида се спусна в подземния гараж, взе една от служебните коли на Хам и се насочи към хотел „Фор Сийзънс“, където му предстоеше среща с представител на групировка с интереси във военнопромишления комплекс.

Остави колата на хопа, даде му нарочно голям бакшиш и му каза да избере най-доброто място на паркинга. Всичко това направи, с цел да бъде запомнен. После прекоси хладното, елегантно мебелирано фоайе, излезе на терасата на кафенето и си поръча лек обяд. Справи се с него спокойно, в клоните над главата му цвъртяха врабчета. Отново даде прекалено щедър бакшиш в брой, после разказа на келнерката един от своите винаги свежи вицове.

Четиридесет минути след като се появи във фоайето, той стана и отиде до един от телефонните автомати край стената. Свърза се с таксиметрова компания и десет минути по-късно скочи в лимузината, появила се пред магазина за мъжко облекло на три пресечки от хотела. Малко по-рано незабелязано се измъкна през един от служебните изходи на огромната сграда. Накара шофьора да го остави в дъното на Седма улица, прекосяваща по дължина целия Китайски квартал. Изчака таксито да изчезне сред оживения трафик, обърна се и пое пеша по улица „Х“, която приличаше повече на задушен коридор.

Марион Стар Сейнт Джеймс го очакваше в задната стаичка на ресторант „Феникс“, едно доста известно сред обитателите на квартала заведение.

Отмести найлоновата завеса и влезе в сепарето. Марион поглъщаше порция двойно задушено свинско, част от което щедро му предложи. Той отказа с поклащане на глава и се зае с огледа на заведението. По това време основният салон беше празен, персоналът обядваше около дълга маса в дъното. Никой не поглеждаше насам.

— Как се справям? — попита Марион.

— Отлично. Вече е наострил нос към „Грийн Бранчиз“…

— Нали ти казах, че мога да го направя, скъпи — усмихна се Марион.

— Да, признавам, че съмненията ми са били неоснователни. Не беше лесно да го настроим срещу баща му, тъй като Хам много държи да бъде единственият достоен син в семейството…

— Любовта на детето към бащата може да бъде нещо ужасно — отбеляза тя.

— Любовта стига твърде далеч, но тук става въпрос само за повърхностни емоции, които лесно могат да бъдат дирижирани — отвърна Йошида. — Аз например не помня баща си, но това не ми пречеше да обичам твоя…

— По-добре ти, отколкото аз — направи гримаса тя. — Той можеше да бъде много гадно копеле, особено когато имаше настроение за това. Измисляше наказания, достойни за арсенала на маркиз дьо Сад.

— Но те е направил това, което си днес.

— Ако баща ми беше тук, той несъмнено щеше да е съгласен с това мнение.

— Не бих го съдил толкова строго — леко въздъхна Йошида. — Контрабандистите на оръжие имат предостатъчно време да измислят разни екзотични наказания, особено по време на безкрайно дългите нощи, в които вкарват или изкарват стоката си… — Изпита неволно уважение към умението й да се храни по източен маниер и с интерес наблюдаваше как дървените пръчици ловко подхващат късовете крехко месо и ги поднасят към устата. В душата му се таеше и друго, По-дълбоко уважение към тази жена. Защото тя не само беше имала куража да поеме опасния бизнес на баща си, но и да го изведе от кокошкарските сделки, превръщайки го в многоканална международна компания, по модела на големите мултинационални конгломерати.

— Не мисли, че не зная защо обичаше баща ми, скъпи — пропя Марион. — Той не го правеше за пари. Започна контрабанда на оръжие в полза на един от своите ирландски приятели, чийто брат английските войници пребили до смърт насред Белфаст… Отношението му беше принципно и строго идеалистично. Мразеше „имперската“ концепция и беше дълбоко убеден, че икономическите трудности на Англия се дължат именно на нея. „Дори римляните не успяха да спасят своята империя, казваше той. А те са били далеч по-умни и по-могъщи от нас… Поддържането на Източния блок от страна на Русия е също борба за запазване на една империя, макар и неназована. Помни ми думите, моето момиче — именно това ще доведе до краха на самата Русия!“ — Марион замълча за миг и прокара тежката храна с няколко глътки черен чай. — Страхотен ум беше този мой баща!

— Но въпреки това ти продължаваш да го мразиш — отбеляза Йошида. — Намирам, че това противоречие е наистина възхитително!

— Бас държа, че е така, скъпи. А сега ми кажи какво мислиш за другите баща и син…

— Торнбърг се държи назидателно — започна Йошида. — Подценява Хам, знае, че може да го смачка като дървеница… Продължава да се мисли за неуязвим, изобщо не може да предположи, че ще се сгромоляса именно заради сина си.

— Виждаш ли? — усмихна се Марион. — Пак твоята двойственост, всичко в живота ти е подчинено на нея и мисля, че именно това ме привлича към теб… Обичаш да живееш добре, но в същото време окото ти не би мигнало, ако се окажеш просяк. Нали ти казваше, че парите карат човека да се блъска в бетонни стени? Карат го да иска неща, които нямат никакво значение, едновременно с това да пренебрегва други, наистина важни… Парите унищожават принципите. — Допълни чашата си и вдигна глава: — Едно ще ти кажа, скъпи — Торнбърг Конрад III е ясно доказателство за правотата на тези думи! — раменете й леко потръпнаха, на лицето й се изписа отвращение. — Уф! Не можеш да ме вкараш в леглото на това същество, дори да ми обещаеш всичките оръжия на Щатите! Виж, синчето е друга работа…

— Да — съгласи се Йошида. — Макар да не си прави труда да размишлява над този факт, Хам наистина е коренно различен от баща си. Номерът е да подхранваме заблудата, че двамата със стареца са изковани от една и съща сплав… После, когато дойде моментът да открие какво е намислил баща му в действителност, той не може да не се пречупи. Гневът му ще е страшен. Ще се превърне в нещо като нашите ракети, насочен право в сърцето на Торнбърг. Без съмнение именно тогава ще изплува тайната му омраза към стареца, направил така, че да го остави без майка… А когато види с очите си списъка на прегрешенията на Торнбърг Конрад Трети, синът ще убие бащата със собствените си ръце!

— Тази мисъл май наистина те възбужда, а?

Йошида й отправи продължителен поглед, но не отвърна нищо.

— Марион отблъсна чинията, сякаш изведнъж бе загубила апетит.

— Всички войни съдържат елемент на лудост, скъпи — въздъхна тя. — Но някои просто са по-луди от останалите… — Извади пудриера, щракна капачето и започна да полага червило върху устните си. — Я ми кажи, скъпи, как стана така, че Одри Симънс е разбрала за деловите ми отношения с Торнбърг?

— Не само за тях, а и за чукането — отвърна Йошида, вдигна ръце и придърпа ръкавите на сакото си. — Виж, нямам нищо в ръкавите… — на устните му се появи мрачна усмивка: — Измамата не е привилегия само на фокусниците. Аз имам достъп до компютри, които вземат седем-осем снимки и с лекота ги превръщат в една… Правят го толкова убедително, че могат да заблудят всеки… — от гърдите му се откъсна лека въздишка: — А що се отнася до деловата част, аз просто накарах Харис Патерсън да свърши мръсната работа вместо мен. Той е лошо момче, знаеш… От време на време бърка в сметките на клиентите си, за да сключи някоя дребна сделчица. Ако този факт получи гласност, той моментално ще изхвръкне от професията. — Стана му приятно от възхищението, което се четеше в очите на Марион. — Както и да е… Познавам жените като Одри Симънс. Умират да сплетничат, а тази пък умира да начука Хам… Направих така, че да ви види в онзи ресторант, но вече предварително я бях обработил така, че беше готова да повярва на това, което ще й кажа… Нещо като самохипноза, знаеш…

Марион прибра червилото и щракна капачето на пудриерата.

— Мисля, че Хам мъничко ще ми липсва — призна тя. — Не е като другите, властта все още не го е корумпирала…

— Въпрос на време — отвърна Йошида и леко въздъхна. Тази жена е умна, рече си той. Прекалено умна, за да оцелее.

— Отивам да пишкам — надигна се Марион и хвана чантичката си. — Защо не платиш сметката, докато се върна?

Йошида изчака фигурата й да се скрие зад вратата на дамската тоалетна в дъното, после хвърли банкнота от двадесет долара на масата и се насочи към мъжката тоалетна.

Надникна вътре, увери се, че няма никой и продължи по коридора. Вратата в дъното водеше към кухнята, а малко преди нея беше черният вход на заведението. Върна се обратно, надявайки в движение комплект тънки хирургически ръкавици. Извади къс извито желязо от джоба си, пъхна го в евтината ключалка на дамската тоалетна и натисна. Ключалката веднага поддаде, той се шмугна вътре и внимателно затвори след себе си.

 

 

Торнбърг настоя да присъства на погребението на Тифани Конрад. Лекарите се противопоставиха, тъй като в продължение на шестнадесет часа бяха разчленявали трупа на съставните му части, опитвайки се да съберат максимална информация за това, което се беше случило. В крайна сметка Торнбърг успя да се наложи. Ако не е друго, поне с най-тежкия си аргумент — че плаща високите заплати на тези лекари от собствения си джоб.

Погребение беше само дума, предпочетена от стария богаташ. Дума и нищо повече. Защото останките на жена му щяха да бъдат кремирани заедно с всичко, което свидетелстваше за приложението на „Фактор на растежа №1“ — онази странна, наподобяваща инсулин субстанция.

Насочил поглед в буйните пламъци, той позволи на душата си да потъне в спомени. С Тифани имаше много спомени, повечето от тях приятни. Едновременно с това мислеше за смъртта, чието присъствие винаги усещаше. Сега тя щеше да бъде единствената му компания, макар че Торнбърг Конрад III винаги я беше мразил, тя беше единственото нещо на света, от което изпитваше страх.

Вратата зад гърба му се отвори и затвори, той леко се раздвижи. После до него се изправи Хам.

— Тръгнах в момента, в който научих — промълви той.

— Добре си направил.

В гласа на Торнбърг липсваше вълнението и Хам мислено отбеляза този факт. Усещаше годините на баща си с цялата им смазваща тежест, постоянно търсеше наченки на сенилност, които биха поставили под заплаха плановете им да блокират икономическата експанзия на „Черният кинжал“. На практика беше започнал да си дава сметка за пропастта, която го разделя от баща му, за пръв път от дълги години насам изпита открито чувство на гняв към него. Гняв, който беше потискал в продължение на десетилетия, но който не беше престанал да го души… За него прегрешенията в живота на Торнбърг бяха без значение, но само едно не можеше да му прости: омразата, която беше изпитвал към майка му. Безсърдечието му я беше принудило да потърси утеха в извънбрачна връзка, а после той беше заел мястото на Господ Бог, проклинайки я за това, че се е родила. Боговете можеха да си позволят подобна волност, разбира се. А Хам постепенно си даде сметка, че цял живот беше гледал на баща си именно така — като на Бог. На практика обаче той беше човек като всеки друг, със своите недостатъци и грешки. Но за разлика от повечето хора, никога не беше склонен да ги признае. Хам беше доволен, че най-сетне прогледна. Нещо, което — както призна честно пред себе си — едва ли щеше да постигне без помощта на Йош. И вече беше убеден, че след като Торнбърг няма смелостта да признае аморалното си поведение, това ще трябва да стори той — неговият син.

— Така и така си тук — промърмори Торнбърг, без да откъсва очи от буйния огън: — Би могъл да ме информираш за нещата около Матсън…

Ето го мигът на истината. Хам понечи да го отложи, да излъже баща си, че всичко върви по план. Но после скритият гняв започна да взема връх и той тръсна глава. Майната му! Стига вече лъжи!

— Матсън е извън контрол! — изръмжа той. — В момента се намира в компанията на японката Шика, която е известен член на „Черният кинжал“. Не знаем като какъв — пленник, съюзник? В допълнение е замесен в убийството на един от своите хора, плюс мъчителната смърт на главния полицейски комисар на Ню Йорк. Опитали са се да го заловят в града, но е успял да се измъкне, неизвестно как…

Торнбърг мълчеше и Хам потръпна.

— В едно отношение глупостта, която си проявил, вече е без значение — промърмори най-сетне старецът. — Матсън е точно там, където исках да бъде…

— Зарежи го Матсън! — раздразнено го изгледа Хам. — Вече ти казах, че е извън контрол. Йошида и аз…

— … Изобщо нямате представа какво става! — довърши с остър глас Торнбърг. Даваше си сметка, че престъпва границите, които сам беше очертал, но това вече беше без значение. Тифани отпътува за вечността, а единствената му утеха Хамптън се оказа мекушав и капризен като останалите му деца. Всички го разочароваха, нито един не заслужаваше да бъде негов наследник. — Изиграх те точно по начина, по който изиграх генералите в Пентагона, президента и всички останали! — очите му блестяха, отразявайки модерната клада на Тифани. — По-умен съм от всички вас, взети заедно! Нямам нужда нито от теб, нито от макиавелианската ти сянка! Имам нужда единствено от Матсън. Той е устремен към сърцето на „Черният кинжал“. Той ще ги спре и ще ми донесе каквото искам!

Хам гледаше и мълчеше. Йош е прав, старецът е превъртял, въздъхна в себе си той. Може да мисли единствено за Матсън. Последиците от това, което „Черният кинжал“ върши спрямо обществото, спрямо всички нас, за него са без значение.

— Я се вземи в ръце! — остро извика той. — Признавам заслугите ти за организацията на борбата срещу „Черният кинжал“, но трябва да разбереш, че времето ти изтече! Става въпрос за икономическото бъдеще на Америка, но ти мислиш единствено за своя Матсън! Това е ирационално, поставя цялата операция под заплаха! Няма да го позволя! Иди си у дома и ако искаш, плачи за младата си булка, ако не искаш, недей! От този момент нататък си свободен от всякакви задължения. Операцията ще бъде ръководена от Йош и мен!

Тирадата на Хам му се стори толкова наивна, че Торнбърг избухна в смях.

— Господи! — изхълца той. — Нима не разбираш, че нещата следват своя ход, независимо от смешните ти усилия?

Хам мрачно го изгледа, подигравателният смях на стареца му се струваше непоносим. Но направи огромно усилие и се сдържа. Вече се беше нагледал на хора, които отпадат от играта само след няколко добре премерени думи на баща му.

— Искам да се въздържаш от конкретни операции и нищо повече — кратко обобщи той. — Те вече не те засягат!

Торнбърг мълчаливо гледаше как синът му затваря вратата зад гърба си. Обзе го чувство на гордост от начина, по който Хам устоя на умишленото унижение, но едновременно с това беше загрижен. Вероятно множеството тайни, които беше принуден да съхранява, вече започваха да пречат на ясната му преценка, въздъхна в себе си той. Знаеше, че скоро трябва да обърне по-сериозно внимание на машинациите на Хам и Йошида, иначе рискуваше да изпусне контрола върху положението.

В едно отношение Хам е прав, помисли си той. Аз наистина съм вманиачен по отношение на Улф Матсън, но Хам никога няма да разбере истинската причина за това.

От най-ранна възраст Торнбърг не само обичаше предизвикателствата, но и умишлено ги търсеше. Колкото по-големи бяха те, толкова по-добре. Най-голямо удоволствие му доставяше мигът на триумфа, особено в ситуация, в която всички очакваха да го видят победен.

Най-хубавото нещо на света е да видиш как лицето на врага ти се сбръчква от поражението, казваше някога баща му. Обзема те радостно опиянение, имаш чувството, че си се спасил от мъртва опасност.

Вече не помнеше кога взе решение да измами смъртта. Тази непосилна задача му помогна да навлезе във всички слоеве на обществото, да опознае възхода и падението. Най-напред потърси контакт с определени индивиди, обикновено властни и саможиви, чиито представи за живота и смъртта рязко се отличаваха от тези на тълпата. В крайна сметка обаче откри, че жаждата им за вечен живот не е нищо повече от метафизическа заблуда, пропита от миризмата на змийска мас, натежала от езически предразсъдъци и психарски мании.

Истинската надежда потръпна в душата му едва когато се запозна с първите открития на биохимията — наука, която в онези години правеше началните си стъпки и дори нямаше име. Надеждата му укрепна по време на Виетнамската война, която предлагаше изобилие от материал за експерименти на определени, ангажирани в армията учени. Тогава за пръв път разбра, че мечтата му да измами смъртта може би е на път да се реализира.

Беше убеден, че ако успее да събере, анализира и усвои всички достижения в тази насока, в крайна сметка ще разреши загадката и ще постигне това, на което беше отдал цялата си душа — вечния живот. Изследванията вървяха напред, скоро беше открит и „Фактор на растежа №1“, който даваше големи надежди. Проблемът с бързия му разпад обаче все още не беше решен. Екипът от учени търсеше пътища за стабилизирането му и онази тайнствена добавка, която ще донесе формулата на успеха. Но тя продължаваше да се изплъзва при сложните лабораторни анализи, биохимиците от „Грийн Бранчиз“ не само не успяваха да я получат в синтезиран вид, но дори не можеха да й дадат дефиниция.

Отправил поглед в пламъците, които поглъщаха Тифани Конрад, Торнбърг ясно разбра, че единственият шанс да надхитри смъртта е свързан с личността и способностите на Улф Матсън. Сега си даваше сметка, че наистина си е струвало да спаси живота му — там, в джунглите на Камбоджа, преди повече от двадесет години… Това е животът, въздъхна той. Карма, както казват японците…

Затвори вратичките на пещта и се запита дали не беше наблюдавал прелюдията към собствената си смърт. Колко време му остава? Нямаше отговор на този въпрос, една жена на този свят притежаваше този отговор, но тя все още беше далеч от могъщите му пипала. Не губеше надежда да го измъкне от нея, това беше причината, поради която продължаваше да се инжектира с вариации на субстанцията, убила Тифани…

Но съществуваше и обратният вариант — той не знаеше дали щеше да е жив, ако не се инжектираше с тази субстанция… От известно време насам го беше обзело подозрението, че е надживял биологично предопределената си среща със смъртта. Това означаваше, че все пак е получил това, което иска. Беше надхитрил смъртта, продължаваше да го върши и в момента. Но това беше пирова победа, която, както твърдеше някога баща му, в крайна сметка не е никаква победа…

Състоянието на нещата беше просто и ясно. Спирането на процеса на стареенето е временно явление, което все някога ще приключи. А след него, както сочеха последните експерименти, ще дойде времето на ужасните болки и страдания, чието единствено лечение си остава морфинът. Това не е най-добрият начин да се приключи с живота, но друг нямаше. Единствената му надежда беше Улф Матсън, който може би ще успее да открие ключа към загадката, с която се бяха сблъскали преди години в камбоджанската джунгла.

 

 

Уединена в кабинката, Марион се питаше защо Джейсън Йошида беше споделил плановете си с нея. После чу как вратата се отваря. Замръзна на място, сигурна, че беше превъртяла ключа. Очите й сякаш искаха да пронижат тънката преграда на кабинката. Пръстите й нервно се заровиха в чантичката, отчаяно търсейки нещо, което би могло да бъде използвано като оръжие. Господи, къде се дяна онази пиличка за нокти? Преди време беше изпилила тесния й край, превръщайки го в остро шило. Просто така, за всеки случай…

Дланта й се обви около нея в мига, в който вратата на кабинката рязко се отвори и в процепа изплува заплашителното лице на Джейсън Йошида. Потръпна и се сви пред омразата, която искреше в погледа му. Не можеше да я опише, не можеше да открие причините за нея. Може би защото тази омраза не беше лична, а могъща и всеобхватна… Омраза към живота и хората… Изпита чувството, че наднича в бездънен кладенец, запълнен с отвратителни миазми. Това беше душата на Джейсън Йошида — грозна, мрачна, заплашителна. Кръвта замръзна в жилите й.

Йошида протегна ръка и разкъса предната част на роклята й. Пръстите му се увиха около сутиена и рязко го дръпнаха. Болката, която проряза гърдите й, вероятно спомогна за излизане от шока. Марион стисна пиличката и направи опит да я измъкне. Нещо в чантичката й попречи, после върхът на примитивното оръжие се закачи за ципа…

Дантеленият дамски атрибут се уви около шията й. От устата на Йошида излетя дрезгаво ръмжене сякаш бездомно куче виеше в близкото сметище. Ръцете му рязко дръпнаха двата висящи края на сутиена, тялото на Марион отскочи нагоре. Задави се, очите й плувнаха в сълзи, притокът на въздух към дробовете й рязко прекъсна.

Пиличката най-сетне изскочи на свобода, чантичката падна и се разпиля на мръсните плочки. Но силите не й достигнаха, Йошида с лекота изтръгна примитивното оръжие от пръстите й.

Стояха прави и дишаха тежко, почти опрели бузите си. Марион усети как топлината на тялото му нараства, превръщайки се в ослепително слънце. Изпита студ и това беше последното й усещане. После и то започна да се стопява. За миг изпита чувството, че увисва във въздуха, напълно лишена от тегло, после и това чувство изчезна.