Ерик Лустбадер
Черният кинжал (20) (Част I)

Седемнадесета глава
Вашингтон / Токио

— Той е убиецът! — каза Йошида. — Това е толкова сигурно, колкото фактът, че съм тук, пред теб!

Срещу него седеше Хам Конрад, очите му пробягаха по открития ресторант на покрива на един от големите вашингтонски хотели, после се насочиха към Белия дом. Бруталното убийство на Марион измести от главата му неприятната вест, че Бретхард е изпуснал Улф Матсън. Майната му на Матсън, въздъхна Хам. Майната му и на онзи некадърник Бретхард. Сега имам по-важни проблеми.

— Нямам никакви съмнения, че убийството на Марион Стар Сейнт Джеймс е било поръчано от баща ти — продължаваше Йошида. — И ти прекрасно знаеш защо: тя разполагаше с прекалено много факти за него, при това възнамеряваше да ги сподели с теб.

— Клиниката „Грийн Бранчиз“?

— Разбира се.

— Там, откъдето му е доставяла живия материал… — Хам говореше ниско и монотонно, като човек в началото на нервна криза.

— Точно така — кимна Йошида. Не отделяше поглед от лицето на Хам, но онзи не му обръщаше внимание. — Ако паметта не ме лъже, тя му е доставяла скитници и самотници, изобщо хора, към които никой няма да прояви интерес… Всички са били изпращани в тази клиника край Арлингтън, която Торнбърг междувременно е закупил… — направи пауза и поръча по още едно питие, макар Хам да не беше довършил първото. — За какво според теб са му трябвали тези хора?

— За експерименти — все така равнодушно отвърна Хам. — Той изпитва панически страх от старостта и вярва, че може да спре хода на времето. По тази причина купи „Грийн Бранчиз“ и създаде собствен екип от биохимици. — Очите му продължаваха да фиксират внушителната сграда на Белия дом, осветена от мощни прожектори. — Предполагам, че „стоката“ на Марион е била използвана за опитни свинчета…

— Човешки същества?

— Че върху какво друго е можел да експериментира? — извърна глава Хам. — Торнбърг знае, че времето му е малко.

Питиетата бяха сервирани. Йошида отпи глътка от своето, а другата чаша тикна в ръката на Хам.

— Този човек е напълно лишен от морал! — промърмори той. — Видях трупа на Марион и трябва да ти кажа, че гледката не беше от най-приятните. Според мен е била измъчвана, преди да умре. Сякаш той е държал да знае за какво я наказва… А в оная клиника сигурно се търкалят купища мъртъвци!

— Без съмнение ще каже, че всичко се върши в името на науката — въздъхна Хам.

— Най-лошото е, че сам си вярва — кимна Йошида и замислено поклати леда в чашата си. Помълча малко, после подхвърли: — Трябва да направим нещо!

— Зная — отвърна Хам.

— Нямаме друг избор.

Хам преполови течността в чашата си. Мислеше за баща си, за възхищението, което беше изпитвал към него, за одобрението, което винаги беше търсил. За пръв път обаче си даде сметка, че желанието да получи това одобрение на всяка цена е било заплащано твърде скъпо.

Последните събития разбиха оковите на заблудата, в момента се чувстваше като археолог, открил следите от древен град след тежки и продължителни разкопки. Разбра, че цял живот се беше възхищавал на баща си, но едновременно с това го беше ненавиждал. Защото беше прогонил майка му от дома, от живота на децата си…

— Прав си — бавно отвърна той. — Наистина нямаме друг избор.

 

 

Когато Южи влезе в лабораторията край рибния пазар Тцуки, Хана вече беше успяла да се включи в Оракула. Той напразно беше очаквал да я срещне на погребението на Хирото.

— Какво правиш? — попита, без да стане ясно към кого се обръща — към нея или към Оракула.

Спокойствието, изписано върху лицето й, го накара да изпита дълбоко безпокойство. Очите й го следваха, но отговор на въпроса му нямаше. Последвалото гневно избухване също бе посрещнато с мълчание. Само веднъж беше виждал подобно изражение върху лицето на природената си сестра…

Беше по време на празника Хатцугатцуо — първия ден на лятото, на който по традиция се ядяха сардини. Южи и Хана отидоха на рибарските пристани край Кобе. Слънцето напичаше и бързо изсушаваше потта, бликаща от кожата им. От влагата се дишаше трудно. Хана го заведе в малко ресторантче с веранда, която гледаше към пристанището.

За нея този ритуал беше от особено значение, всъщност като всички обичаи, свързани с промяната в природата. Собственикът, който я познаваше добре, им предложи каничка от собствения си зелен чай, който разбърка направо на масата. Суровите сардинки, прозрачни като фин воал, бяха поднесени върху сочни тъмнозелени бамбукови листенца. Първите рибки за сезона трудно можеха да бъдат оценени като най-вкусния улов, но значение имаше самият ритуал.

Влажният въздух висеше неподвижно, нищо не нарушаваше спокойствието му. Дори гларусите предпочитаха да си спестят полета в тази тежка атмосфера и умърлушено крачеха по бреговата ивица. Скрит под разперения чадър, Южи гледаше изоставените и потънали в ръжда петролни рафинерии „Ото“, чиито грамади се издигаха току до пристанището. Високите кранове висяха безнадеждно над купищата безполезни железни конструкции.

— Един ден сардината ще престане да идва в нашите замърсени води, промълви Хана. Какво ще правим тогава? Често се питам има ли смисъл да живеем, за да подлагаме тялото си на унищожение? А когато сънувам, обикновено ми се привижда един прекрасен живот, освободен от физическите закони за време и пространство… — очите й се заковаха върху лицето му. — Живот, в който ще е излишно да пресичам улицата, за да стигна до отсрещния тротоар…

Сега, втренчил загрижен поглед в безмълвната фигура на Хана, Южи побърза да изключи електрическото захранване.

Ефект обаче нямаше. Оракула продължаваше да работи.

— Трябва да се примириш с неизбежното, Южи-сан.

— Как е възможно това? — зяпна от изненада Южи. — Нали те изключих от захранването?

Концентриран над други проблеми, Оракула не отговори. Точно след четири минути светлината в очите на Хана помръкна, клепачите й се спуснаха надолу. Южи сграбчи ръката й, за да установи, че пулсът почти не се усеща.

— О, не!

Трескаво започна да сваля вакуумиращите възглавнички на кабелите от тялото й, струваше му се, че всяка от тях издава тих писък на недоволство.

Тя безжизнено се отпусна в ръцете му. За прекъсването на кабелите по челото и тила й беше необходимо известно време. Устните й посиняха, гърдите й не помръдваха. Той напипа сънната артерия на шията й, но не усети нищо.

— Оракула няма да позволи да ми се случи нищо лошо — беше казала тя при първото си включване в него.

— Дявол да те вземе! — изкрещя Южи. — Какво си й сторил?

— Каквото трябва — без колебание отвърна Оракула. — Сторих това, което ти искаше.

Южи падна на колене, стисна безжизнената Хана в прегръдките си и заплака.

— Моля те! Кажи какво стана? Как бих могъл да поискам подобно нещо от теб?! Та тя е мъртва!

— Само тялото й, Южи-сан. Иначе Хана е съвсем жива. На практика много по-жива от преди.

Южи се втренчи в матовия куб. Дали имаше халюцинации? Или наистина виждаше очертанията на човешка глава?

— За какво говориш?

— Хана е тук, в мен — отговори търпеливо Оракула, сякаш беше учител, който обяснява нова материя на тъп, но добросъвестен ученик.

— Не ти вярвам!

— Преди час не вярваше, че мога да действам със собствена енергия.

Южи се замисли за миг.

— Ясно е, че вече не ти трябва електричество — въздъхна той. — С какво го заместваш?

— „Макура но хирума“.

— Какво?!

— Защо си изненадан, Южи-сан? Това е съвсем естествено. Просто извлякох необходимите елементи от твоите ДНК. Нали това е част от основните ми функции?

Южи вярваше в далеч повече чудеса от обикновените учени, особено след създаването на Оракула. Но и неговото съзнание си имаше своите граници. При никакви обстоятелства не можеше да допусне, че структурата на Оракула може да копира и възприеме нещо толкова нематериално като „макура но хирума“. Но въпреки това той му предлагаше доказателство за обратното…

— Страхувам се, че не разбирам нищо — мрачно поклати глава той, ръцете му продължаваха да притискат безжизненото тяло на любимата сестра. — Хана е мъртва!

— Реагираш на тялото й. Мога да те уверя, че то изобщо не й липсва. Тук се чувства отлично…

Южи се замисли, после вдигна глава:

— Може ли да разговаря пряко с мен?

— Аз правя това в момента, Южи-сан.

— Имах предвид самата Хана…

— Аз съм самата Хана.

— Не разбирам — объркано поклати глава Южи.

— Тук не мога да ти помогна.

Южи изпъшка и опита още веднъж:

— Имах предвид, че… — замисли се в опит да открие начин да обясни на Оракула точно какво има предвид. — Ти си създал една нова самоличност. Но тя не принадлежи на Хана, нея аз познавам добре…

— Разбирам — отвърна машината. — Но и ти трябва да разбереш, че Хана е променена, Южи-сан. Давам си сметка, че хората трудно възприемат метаморфозите, но такава е човешката природа…

— Откога стана и шегаджия? — горчиво се усмихна Южи.

— Хана притежава това качество.

— Хана ли? — стресна се Южи. — Тя никога не е имала чувство за хумор!

— Хана притежава още много качества, които ти не познаваш, Южи-сан. Вече е време да разгадаем тайните. В момента е много по-близо до теб, отколкото е била физически.

— Обясни ми това.

— Хана не беше съвършена в човешката си обвивка. Разбира се, тя не знаеше това. Знаеше само, че е нещастна. Изпита инстинктивно привличане към мен. В началото не разбираше този факт, но сега го знае отлично. Аз не притежавам тяло в общоприетия смисъл. Нямам физическа връзка със света, който познавате. Аз съм чиста мисъл, освободена от многобройните недостатъци на човешкия мозък.

Оракула замълча за момент, а Южи отново усети някаква промяна.

Внимателно пусна тялото на Хана и пристъпи по-близо до машината. Вече беше сигурен, че усеща присъствието й в душата си — присъствие, което силно наподобяваше излъчването на човек, който притежава „макура но хирума“.

— Усещам, че използваш енергийно поле — промълви той.

— Макура но хирума — отвърна Оракула. — Тя е винаги в мен.

— Затова ли прибра Хана при себе си? — подозрително го изгледа Южи.

— Не, Южи-сан. Вече ти казах, че усвоих енергията от ДНК, които си заложил в мен. Прибрах Хана, за да я закрилям.

— Да я закриляш? От какво?

— Би трябвало да попиташ от кого. Хирото доведе една жена. Искаше да помогна на болния й съпруг. Но грешеше. Тази личност го беше излъгала. Истинската й цел е да ме открадне, но изчаква подобренията, които вие с Хана възнамерявахте да внедрите в мен. За нея е важно аз да бъда в състояние да променям човешките ДНК до степен, приближаваща ги максимално до „макура но хирума“. Тази жена уби Хирото и несъмнено щеше да стори същото и с Хана. Аз не мога да допусна това.

Устата на Южи пресъхна.

— Глупости! — изкрещя извън себе си той. — Знаеш ли, че говориш за собствената ми майка?!

Това пък откъде ти хрумна? Името на тази жена е Евън. На външен вид е млада, но всъщност е много стара. Може би е по-възрастна дори от Достопочтената майка.

— Познавам я — прошепна на прага на припадъка Южи. — Или поне съм я виждал…

— Тя е много опасна, Южи-сан. Енергийното й поле е изключително мощно.

— Откъде знаеш всичко това?

— Просто го зная, защото съм Хана — отвърна машината.

Южи премести поглед върху неподвижното тяло на Хана. Сякаш беше заспала. Всеки нормален човек вече би извикал линейка или поне лекарския екип на Шиан Когаку, горчиво се упрекна той, но въпреки това не предприе нищо.

— Не зная коя е Достопочтената майка — прошепна най-сетне той.

— Видя ли се с Нишитцу в „Забранените мечти“?

— Да.

— Значи си видял и Достопочтената майка. Тя управлява „Черния кинжал“.

Южи си спомни за величествената жена в стаята на Нишитцу. По време на срещата им беше мълчала, незабележима като вратата от оризова хартия до себе си. Един Бог знае какви мисли са минавали през главата й.

— Нишитцу твърди, че майка ми е убила Хирото — промълви той. — Защото разкрил тайната й и щял да ми съобщи, че е член на „Черният кинжал“…

— Лъжите са много по-достоверни, когато докосват истината — отвърна Оракула Хана. — Минако действително е член на „Тошин Куро Косай“, миналото й положително е изпъстрено със съмнителни дела. Но сега мотивите й са благородни. Иска да сложи край на корумпираната власт на Достопочтената майка. В този смисъл прибягна първо до моята помощ, а след това и до помощта на Шика. Сега й предстои да привлече и теб.

— Но мама беше там! Видях я със собствените си очи. Призна, че е убила Хирото!

— Не. Това, което си видял, е отражение на „макура но хирума“. По време на посещението ти, в „Забранените мечти“ Минако е била далеч.

Южи си спомни странното чувство на обреченост, което го беше завладяло в стаята на Нишитцу. Образът на майка му не беше съвсем точен, може би затова в душата му се появи представа за куклено шоу… Всичко пред очите му беше живо и истинско, но някак лишено от дух. Оракула е прав — Нишитцу и Евън го бяха измамили…

— Защо искат да ме настроят срещу нея? — попита той.

— Достопочтената майка е притиснала Минако и тя няма избор. Трябва да включи мен и теб в състава на „Черния кинжал“. Минако е решила да се подчинява до удобния момент, в който трябва да включи последното си оръжие — отвърна Оракула Хана. — Но по всичко личи, че Достопочтената майка и Нишитцу са разкрили намеренията.

— О, Господи!

— Южи-сан, страхувам се за теб… И за нея.

— Но какво мога да направя? — отчаяно извика той. — Притиснат съм между Нишитцу и собствената си майка!

 

 

Ден и половина бяха необходими на Брозиан Ленфант — бивш сенатор от Луизиана и фиктивен собственик на кантората „Ленфант & Ленфант“, за да се сдобие с архитектурните планове на клиниката „Грийн Бранчиз“. Тази задача му беше възложена от Джейсън Йошида, по указания на Хам Конрад.

Ленфант не беше изгубил нито един от полезните контакти, създадени по време на мандата си на Капитолийския хълм, авторитетът му сред сегашните конгресмени продължаваше да е толкова висок, колкото и преди. За много от вашингтонските политици степента на авторитета се измерва единствено от практически свършената работа, а процентът на такава работа при Ленфант беше наистина висок.

Архитектурните планове получи от водоснабдителната компания на Арлингтън, в която задължително се регистрираха всички фирми на областта. Случи се така, че Милдрид — една далечна братовчедка на Ленфант, работеше в тази компания и осигури исканата информация без особени трудности.

Милдрид беше съвестна служителка и документите, които Ленфант изпрати на Йошида й Хам, съдържаха не само оригиналните архитектурни планове на клиниката, но и всички модернизации, извършени там след закупуването й от Торнбърг.

Денят вече преваляше, когато той се прибра в къщата си на Катедрал авеню в северозападната част на Вашингтон. Съблече палтото си, стъпи на дебелия килим „Обюсон“ с доста голяма антикварна стойност и си наля два пръста малцово уиски в широка кристална чаша. Откри достойнствата на този вид шотландско питие преди години, командирован от Конгреса в Лондон за сложни дипломатически преговори.

През матираното стъкло на прозореца видя някаква птица с черни пера — по всяка вероятност гарга, която се полюшваше на отсрещния клон и делово почистваше перушината си. Върна се обратно в официалния входен вестибюл с мраморен под и кристален полилей, оттам пое по извитото вътрешно стълбище към спалнята на горния етаж. Седна на леглото, събу обувките си и отпи глътка питие. Остави чашата на ниската масичка и посегна към телефона, чийто номер не фигурираше в нито един указател на щата. Беше платил скъпо за тази привилегия, но човек трябва да има контакти навсякъде, дори и в телефонната компания.

Започна да набира номера на Торнбърг с намерението да го запознае в детайли с услугата, която беше свършил на Йошида. В същия момент до слуха му достигна необичаен звук и той остави слушалката.

Стана и предпазливо се насочи към вратата. Не видя сянката, а по-скоро я усети. Тъмно, безформено петно, което притисна гърдите му с огромна тежест. В следващия миг вече летеше във въздуха. Тялото му се превъртя през парапета и се стовари на междинната площадка. Инерцията беше голяма, рамото му пропука и се заби в следващия парапет. Дървената преграда се строши и отломките паднаха на долния етаж заедно с вцепенения Ленфант. Съприкосновението с твърдите мраморни плочки доведе до ново пропукване някъде из костната му система.

Остана да лежи неподвижно, все още без да усеща болка. Нейното място беше заето от силния шок. Даваше си сметка, че е тежко ранен, тъй като виждаше неестественото положение на ръката и единия си крак. Нещо му пречеше да диша, устата му се изпълни с кръв…

Опита се да направи оценка на положението, макар че шокът му пречеше да прецени колко дълго е лежал на пода — минута или часове…

В един момент усети, че кожата му настръхва. Очите му уловиха някакво движение вляво и механично се извъртяха по посока на стълбището. Едва тогава в съзнанието му изплува спомен за силата, която го беше изхвърлила през парапета на горния етаж.

— Господи, колко кръв! — въздъхна Джейсън Йошида, изправен над сгърченото тяло. — Сенаторе, целият сте натрошен!

Ленфант направи опит да раздвижи ръката си, но Йошида я настъпи с тока на обувката си.

— Не, не, сенаторе! Това няма да ви помогне! — наведе се и измъкна миниатюрния кинжал, с който Ленфант никога не се разделяше. — Няма смисъл и да звъните на господаря си. Не искам да бъде предупреден за нашето посещение, нали разбирате?

Ленфант окончателно се отказа от идеята да произведе някакъв звук. Болката го връхлиташе с огромна сила, долната част на тялото му бързо започна да изтръпва. Но мозъкът му функционираше безотказно и той изведнъж разбра кой е пращал във вечността всичките онези необяснимо починали сенатори… Разбира се, това нямаше да му помогне.

— Уверявам ви, че нищо няма да му кажа — добави Йошида и нанесе рязък удар в сърдечната област на Ленфант. Нещастникът подскочи като жаба върху дисекционна маса, очите му изскочиха, от устата му бликна кръв.

— Господи, сенаторе! — въздъхна Йошида и се приведе напред. — Приличате на самата смърт!

 

 

— Каква е годишната заплата на Ленфант? — попита Хам, приведен над чертежите.

— Сто хиляди, плюс свободен достъп до офиса и оборудването му — отвърна Йошида.

Японецът току-що се беше завърнал от посещението си в дома на Ленфант, трупът на бившия сенатор вече не съществуваше. Следи от него можеха да се открият само в случай, че алигаторите във вашингтонския зоопарк са пропуснали да забележат някоя част от анатомията му.

— Вдигни я на сто и петдесет и му кажи, че ще има на разположение кола по свой избор — нареди Хам. — Този човек е истинска златна мина, тръпки ме побиват при мисълта, че може да ми бъде противник…

Чертежите на подобренията даваха ясна представа за вътрешното разположение на „Грийн Бранчиз“. Беше странна постройка с три надземни и четири подземни етажа. По всяка вероятност Торнбърг е наредил разбиване на основите и прокопаване на допълнителните етажи.

При по-внимателен оглед обаче всичко идваше на мястото си. Футуристичната техника и оборудването, които Торнбърг е предоставил на своя екип, несъмнено се нуждаеха от достатъчно лабораторно пространство, надеждно защитено от прах и слънчева светлина, както и от нежеланото присъствие на външни лица. Най-доброто решение несъмнено бе тези лаборатории да бъдат вкарани под земята, докато надземната част на сградата остава за администрацията и рутинната дейност на клиниката.

Идеята им беше да проникнат в клиниката и да открият всички материали, свързани с незаконни опити върху хора, независимо дали те се съхраняват на магнитни дискове, фото– или видеоленти.

— Искам да прекратя бизнеса на баща си, а не да го убия — поясни Хам.

Плановете на допълнителното строителство бяха изключително подробни. Те показваха кои офиси за какво се използват — администрация, счетоводство, болнични стаи, помещения за дежурните сестри, рентген и за останалите рутинни клинични изследвания. Подземните помещения бяха на отделни чертежи и те недвусмислено сочеха предназначението им — биомедицински изследвания и научноизследователска дейност.

Хам беше този, който откри достъпа до тях. На три преки от клиниката имаше стар трафопост, изключен от мрежата след разширението на „Грийн Бранчиз“, включващо и нова, далеч по-мощна подстанция. Но между него и сградата имаше прокопан тунел, който, в случай че не е зарит, несъмнено щеше да ги отведе до първия подземен етаж.

Йошида внимателно прегледа архитектурните планове, но не откри следи от преустройство на някогашното мазе. Там се помещаваха стари контейнери за отпадъци, които по всяка вероятност продължаваха да бъдат използвани и днес.

Остатъкът от деня употребиха за уточняване на плана си. За всичко беше помислено, нищо не беше оставено на случайността. Още час и половина им отне подготовката на оборудването, после излязоха да вечерят в „Оксидентъл Грил“.

Изкачвайки се по широките стъпала, Хам си спомни за първата среща с Марион, станала точно тук. Домъчня му. Едва след смъртта й разбра, че не всички жени са взаимно заменяеми. Това беше истинско откровение за него, изведнъж му се стори непоносимо да прекара остатъка от живота си с една великолепно изглеждаща, но абсолютно куха жена — собствената му съпруга.

За пръв път призна пред себе си, че сам е виновен за провалите в личния си живот, а убийството на Марион му оставя едно неочаквано наследство. И това беше единствената му утеха. Хам Конрад дълбоко се отвращаваше от всяка безсмислена смърт, омразата му към подобен акт можеше да се сравни единствено с нетърпимостта му към двуличието.

Душевното му състояние не убягна от внимателния поглед на Йошида, който опразни втора чаша бира и попита:

— Какво има, Хам?

Хам не отговори, дъното на чашата му чертаеше концентрични кръгове по дървения плот на масата.

— Вършим това, което трябва — продължи с успокоителен тон Йошида. — Имаме всички основания да прекратим съществуването на „Грийн Бранчиз“, дори баща ти да е стожер на обществото във всички останали отношения.

— Там е работата, че той наистина е стожер на обществото — бавно промълви Хам. — При това не на кое да е общество, а на вашингтонското. Сам знаеш, че тук стожери като него се радват на уважението, на което се е радвал някога Цезар…

Йошида допи бирата си и се нахвърли върху току-що поднесените хамбургери с пържени картофи.

— Обществото като цяло няма нищо общо със случая, нали? — подхвърли той и взе шишенцето с кетчуп.

— Няма — призна Хам, заковал поглед в чинията си. — Тук става въпрос за Торнбърг и мен.

— По-скоро за това дали ще продължаваш да бъдеш доброто момче на татко — подхвърли Йошида и неволно се сви. Изпита усещането, че Хам ще му стовари един юмрук. Това беше близо до очакванията му, тъй като знаеше, че ще се наложи да борави с платната изключително внимателно (както би се изразил Хам), при което винаги имаше опасност да се сблъска с някоя непозната подводна скала в характера на Хам.

Определени кръгове в „Тошин Куро Косай“ ценяха високо психологическите умения на Джейсън Йошида. Още от най-ранна възраст той беше показал забележителни способности при установяване на психически контакти с околните, с течение на годините беше усъвършенствал методите за предизвикване на желаните реакции у тях, а накрая се беше научил и на още нещо — да ги вкусва и да им се наслаждава с умението на опитен познавач…

На бойното поле обаче нещата се оказаха други. Тук всичко протичаше по различен начин. За да поддържа психоаналитичните си качества живи, той трябваше не да се държи на разстояние, а обратно — да търси максимална близост с обектите си. Да ги обича и мрази, а дори и да се страхува от тях. Отделната емоция беше без значение, главното беше да бъде емоционално ангажиран. И това превърна приключването на всяка отделна мисия в травматично, а понякога дори и трагично изживяване.

Като сега. Йошида знаеше, че проникването в „Грийн Бранчиз“ означава край на поредната мисия. Едновременно с приповдигнатото настроение от предчувствието за успешно изпълнена задача в душата му се промъкваше и тъга.

Защото обичаше Хам, в негово лице виждаше всичко онова, което концентрираше в себе си достойнствата на американците. Не се колебаеше да си признае, че в този момент Хам е най-близкият му приятел. Не пропусна да отбележи иронията на ситуацията, но това нямаше да промени намеренията му. Онова, което е предопределено, щеше да се случи и толкоз.

Йошида бе част от историята. Зает със сочния хамбургер, покрит с кетчуп и разтопено сирене с лук, той ясно съзнаваше, че това е единственото нещо, което има значение. Всичко останало ще отзвучи заедно с времето. А шансът собственоръчно да напише една мъничка част от историята беше нещо, което не всеки може да постигне в своя живот.

— Ти си мой приятел и боен другар — промълви Хам, успял да се успокои. — Ето защо съм сигурен, че не ми се правиш на умник.

— Семейните отношения са нещо, в което дори и най-близкият приятел няма право да се меси — отвърна Йошида, усещайки тежкия поглед на Хам върху лицето си. — Моето мнение е, че трябва да живееш собствения си живот както намираш за добре, иначе няма да си мъж. Едновременно с това обаче не мога да пренебрегна факта, че човек живее, за да открие собствената си същност. Без да обръща внимание на чуждото мнение и чуждото влияние.

— Свърши ли?

— Да.

— Отлично — въздъхна Хам и се зае със своя хамбургер. — Значи мога да се нахраня, без да се опасявам от колики!

Три часа по-късно, облечени в черни дрехи и с насаждени лица, двамата слязоха от колата в покрайнините на Арлингтън и започнаха сложното пътешествие, което щеше да ги отведе в подземията на клиниката „Грийн Бранчиз“.

Тунелът наистина се оказа стар. На светлината на халогенните им прожектори се виждаха широки пукнатини в бетона, от които бликаше вода. Очевидно от неизправната канализационна мрежа, тъй като вонеше отвратително и оставаше лигави следи по настилката.

Пред очите на Хам изскочи огромен плъх, който спокойно се отдръпна настрана и остана да ги наблюдава. Козината му блестеше, очевидно тук храната беше в изобилие.

Достъпът до клиниката се оказа възможен, тунелът не беше запушен. Скоро спряха пред желязна врата с ръждясала ключалка, която преодоляха за броени секунди. Отвориха я и пристъпиха навътре.

 

 

— Преди да тръгнеш, искам да ти кажа още нещо за Достопочтената майка! — прошепна Минако. — За тази зловеща богиня, която презирам и от която се страхувам! Тя е истински демон! След всичко, което зная за нея, наистина се питам дали няма вълчи зъби в устата си!

Стояха в основата на широката каменна стълба, която водеше към храма Хие Жинжа. Тук тишината я нямаше, изместена от тежкото боботене на трафика.

— Разбира се, това са слухове, които хората й разпространяват, за да подхранват ужаса на простосмъртните. През последните три години Шика беше част от нейното обкръжение. Време, напълно достатъчно, за да получи психически деформации. Отначало изпитваше благодарност, че е била избрана, но скоро откри, че Достопочтената майка има унищожителен ефект върху психиката й, а и върху психиката на всички останали. Тя притежава енергията на черна дупка, която всмуква всичко около себе си и го превръща в пепел…

Шика разбра това, което аз отдавна знаех — че Достопочтената майка изпитва удоволствие да побърква хората край себе си. Всичко беше като някакъв извратен цирк — край нея седят онези, които я боготворят, а тя се гаври с тях. Постепенно и Шика започна да я мрази, а също и да се страхува от нея.

Но като се замисли човек, какво друго може да се очаква от жена, която е живяла толкова дълго на този свят, че умира от скука? Не искам да я оправдавам — аз най-малко от всички съм склонна да го сторя — просто искам да ти я покажа в истинската светлина.

Колкото по-близка ставаше Шика с нея, толкова по-зле се чувстваше. Неволно започна да възприема света по нейния начин, употребяваше дори същите думи…

Задължението й беше да стои на пост, докато Достопочтената майка се забавлява с някой от многобройните си любовници. Върши го винаги на тъмно, вниманието й неизменно е приковано от фалосите на нещастниците… Случвало се е нощта да е лунна, тогава Шика виждала силуета й на фона на оризовата хартия на преградата, чувала животинското й ръмжене. Може би наистина има зъби на хищник, които несъмнено ще отиват на стегнатото й, мускулесто тяло.

Сексуалните апетити на Достопочтената майка са се превърнали в легенда. Може би именно чрез неописуемото удоволствие, което доставя на мъжете върху влажните си чаршафи, тя съумява да обсеби и психиката им. Последният от тях беше американският милиардер Лорънс Моравия. Достопочтената майка го видяла в някакво кабаре на Гинза и пожелала да й го доведат в „Забранените мечти“. Искала не само втвърдения му до пръсване член, не само семето, което бликвало буквално в мига, в който пожелаела това. Не, тя искала и душата му!

Като убеден будист Шика не вярва в съществуването на душата. Била сигурна, че и Достопочтената майка не вярва в това. Затова може би трябва да се употреби друга дума. Дух? Съзнание? Шика прочела някъде, че сред човекоядните племена в Нова Гвинея се ширело убеждението, че който изяде мозъка на врага си, ще се сдобие със силата му. Нима това не е философията на Достопочтената майка? Шика не е била в състояние да го докаже с факти, но била убедена, че е така. Разбира се, Достопочтената майка не яде мозъци със зъби и уста, но това не е и нужно… Тя просто прибягва до „макура но хирума“…

— Вече разбрах какво искаш от мен — промълви най-сетне Улф. — Да убия Достопочтената майка, нали? — отстъпи назад и поклати глава: — Но аз няма да го сторя.

— Почакай! — извика Минако. — Ти си предопределен да бъдеш моето смъртоносно оръжие! В името на тази цел аз изложих живота си на опасност, а също и живота на децата си! Всички досегашни опити да бъде отстранена завършиха с неуспех. Имах право да изпратя дъщеря си при теб. Инстинктивно знаех колко силна е твоята „макура но хирума“. Само ти можеш да победиш Достопочтената майка! Ти и никой друг!

— Все пак трябва да си даваш сметка и за евентуалното ми поражение — въздъхна Улф. — Не забравяй, че все още не умея да контролирам своята дарба и едва ли скоро ще я овладея напълно…

— Не, не мога да чакам повече! Времето ни изтича. Лудостта на Достопочтената майка навлиза в последната си фаза. Тя притежава толкова концентрирана „макура но хирума“, че едва ли ще имаш повече от един шанс. Пропуснеш ли го, всичко е свършено. Тя скоро ще обладава достатъчно сила, за да ни унищожи всички заедно!

Листата над главата й се раздвижиха, по лицето й пробягаха сенки.

— Трябва да направиш това, което видях в своето прозрение! Да пронижеш сърцето на Достопочтената майка с черния кинжал на своята „макура на хирума“!

 

 

Вакаре все още беше в „Забранените мечти“, но имаше чувството, че се намира в деветия кръг на ада. А колко добре беше започнала вечерта! Предал Южи в ръцете на Нишитцу, той получи възможност да се наслади на компанията на поредица от млади мъже, които на пръв поглед изглеждаха достатъчно невинни, но изобщо не можеха да се сравняват по невинност с най-добрия му приятел. Малко след като пресуши първата бутилка уиски „Сантъри“, в душата му се промъкнаха угризенията. Започна да си дава сметка, че е предал Южи, че хвърляйки го в лапите на Нишитцу, беше спомогнал за унищожението на приятеля си.

Угризенията изчезнаха след още няколко чаши уиски. А после се появи Евън и едва не го ликвидира на място.

Потръпна от здравата й хватка, имаше чувството, че около тялото му се увива опасна змия. Инстинктивно усещаше, че притежава повече физически сили от нея, но тя има по-малко скрупули и няма нищо за губене. Което предопределяше триумфа й.

Откъсна се от ръцете й и се запрепъва по коридора. Усети силата на нейната „макура но хирума“ като черна светкавица, която пронизва гърба му, потъва дълбоко в плътта и костите му. Успя да блокира удара, който положително щеше да превърне сърцето му в желе, зави зад ъгъла и безсилно се отпусна на колене. Пред очите му се спусна мрак.

Тя се приближаваше, той усещаше как силата й нараства, сякаш с всяка стъпка мощта й се увеличаваше. Вакаре за пръв път си даде сметка, че тази нощ може би ще се окаже последната в живота му. Бъдещето беше затворена книга, собствената му „макура но хирума“ престана да бъде прозорец към него. Но това бъдеще можеше да се предвиди и по друг начин, който, ако Вакаре беше в състояние да го обхване, положително не би променил поведението му. Той дължеше живота си на Минако Шиан — благодарение на „гири“ беше това, което е днес…

Изкрещя от болка, тръсна глава и изпрати черен сноп от собствената си енергия назад. После забърза по коридора. Не усещаше краката си, имаше чувството, че тича из тресавище, което всеки момент ще го погълне. Това означаваше само едно — Евън го настига.

Свърна в първата врата, която се изпречи насреща му, спъна се в някакво татами и почти падна по очи. Миг по-късно наистина го стори, улучен от плътния сноп енергия на Евън. Претърколи се и инстинктивно замахна.

Евън стисна юмрука му между дланите си, петата й потъна в ключицата му, разнесе се остро изпукване.

Вакаре остана неподвижен, парализиран от болка и страх. Евън отметна глава и нададе нечовешки вой, после зачака.

Какво чака, озадачено се запита Вакаре. Болката беше трудно поносима, нервите му пламнаха, й цялото му тяло се разтресе.

— Като риба на сухо — обади се някой зад гърба му.

Обърна се и видя Достопочтената майка.

— А след като си риба, аз ще изям само най-вкусните ти части.

— За пръв път в живота си Вакаре разбра какво е истински ужас. Стомахът му се стегна, изведнъж му се прииска да повърне, но нямаше сили дори за това.

Лежеше с оцъклени очи и гледаше как Достопочтената майка бавно се отпуска на колене до него.

Беше прекрасна, беше млада и съблазнителна. Никой мъж на този свят не би могъл да я гледа, без да изпита приятна тежест в слабините си. Ръката й докосна бузата му, хладна като гладък алабастър. Пръстите й леко притиснаха клепачите му.

— Не! — изкрещя Вакаре.

Натискът остана без промяна, за миг Вакаре помисли, че молбата му е удовлетворена. После остра болка прониза очните му ябълки.

— Не!

Направи опит да се измъкне, но Евън го държеше здраво. Достопочтената майка се приведе напред, челото й докосна неговото. Не беше нужно да прилага физическа сила, докосването беше достатъчно. „Макура но хирума“ щеше да свърши останалото — ще проникне в очните нерви, ще ги използва като магистрали към мозъка. А там, прибягвайки до тайнствените си способности, щеше да изсмуче същността му, всичко онова, което го отличаваше от обикновените хора. Ще измъкне „макура но хирума“ и ще я прибави към своята.

— Не!

Процесът започна, нищо не можеше да го прекрати. Нито човек, нито Бог. Вакаре се изви като струна, въпреки хватката на Евън, вратните му прешлени пропукаха. Тялото му се върна обратно на татамито, в некоординираните му движения нямаше нищо човешко. Сякаш Достопочтената майка изсмукваше не само особената му дарба, но и всичко, което го свързваше със света.

— Край — обади се най-сетне Достопочтената майка. В устата й имаше вкус на кръв и живак — ясно доказателство за присъствието на „макура но хирума“.

Беше леко замаяна, сякаш изпила голямо количество алкохол за кратко време. Изправи се и направи знак на Евън. Момичето протегна ръце, пръстите му потънаха в очите на Вакаре. Силата на натиска се увеличи стократно от „макура но хирума“, вратът на нещастника пропука и се строши като суха клонка.

 

 

Торнбърг не се прибра у дома след последната серия от изследвания. Това стана заради излизането от строя на главната, контролирана от компютър центрофуга, което наложи най-важните изследвания да бъдат извършени със стара техника или направо на ръка. Престоят му в „Грийн Бранчиз“ се увеличи на пет, вместо обичайните два часа.

Освен това беше необичайно депресиран. Двойният шок от предателството на сина му и от смъртта на Тифани се отрази тежко на психиката му. Може би наистина остаряваше и ставаше сантиментален. Нещо, което беше забелязал у баща си и което презираше. Не искам да свърша като всички старци, бунтуваше се Торнбърг. Нима сантименталността върви ръка за ръка със злокачествено увеличената простата и всичко останало? Господи, възрастта наистина депресира, въздъхна той. Затънал в нея, с ясна представа за това, което го чака в дъното на тунела, човек неволно започва да изпитва носталгия по живота — такъв, какъвто е бил преди векове. Да бъдеш покосен в разцвета на силите си, да познаваш единствено тържеството на победата като Александър Велики, а после да потънеш в забвение… Има нещо славно и достойно в такъв живот…

Не се налага да усещаш как силите ти се топят, да губиш битки заради понижена пъргавина на мозъка… Не се налага да стопляш изстиналата си кръв, да чувстваш как тялото бавно те предава, а мозъкът функционира на забавени обороти. Да, мозъкът. Не бива да се забравя за неговите функции. За какво ти е подмладено тяло, ако съзнанието е атрофирано? Господи, това сигурно е Адът, ако някой изобщо е в състояние да го опише!

Подмладен на вид, но обременен от тежестта на годините, Торнбърг се оттегли на почивка в личния си апартамент, разположен на третия етаж в югозападното крило на клиниката.

По-добре, че ме забавиха тук, помисли си той. Не би могъл да понася повече празнотата на огромния си дом. Стийви беше във Вашингтон и очакваше среща с него, но той не искаше да я вижда, преди да се справи с емоционалната слабост.

Беше смаян от факта, че Тифани толкова много му липсва. Дали наистина тъгуваше за нея? През целия си дълъг живот Торнбърг беше обичал само една жена, за нея беше готов да даде дори живота си.

Легна на морскозеленото канапе, подложи възглавничка под главата си и отправи поглед към тавана, нашарен от светлината на уличните лампи. Бавно и постепенно гладката повърхност се превърна в калейдоскоп, върху който ясно и отчетливо се появи картината на събития, случили се преди повече от двадесет години.

Затвори очи и започна да мечтае за Минако Шиан.

 

 

Изправени в противоположните краища на помещението, Улф и Шика мълчаха. Разделяха ги много неща, разделяха ги светлина и мрак… Стотици въпроси и отговори, хиляди въпроси без отговори… Дали тази дълбока пропаст ще остане завинаги между нас, запита се той.

Намираха се в една от външните стаи в жилището на Минако, разположено в покрайнините на Токио. По тавана се преплитаха дебели дялани греди, които придаваха особена интимност на помещението под тях. Те напомняха на присъстващите за величието на природата, за незначителността на отделния индивид…

— Изненадана съм, че си направи труда да дойдеш чак дотук… — прошепна Шика и му обърна гръб.

— Не си — поклати глава той… Все още не можеше да възприеме думите на Минако, все още не можеше да повярва, че тази жена го обича. Особено след като се замислеше за подозренията си спрямо нея.

— Наистина ли ме обичаш? — пристъпи към нея той. — Или просто изпълняваш дълга си да ме закриляш? — усети колебанието й и побърза да добави: — Кажи ми истината, а не това, което бих желал да чуя. Много те бива да говориш такива неща…

Тя стоеше до полуспуснатите бамбукови щори на прозореца, лицето й тънеше в сянката.

— Истината е, че се влюбих в теб в момента, в който те зърнах.

— Искаш да кажеш, че си ме пожелала — поправи я той, спомняйки си за нощта, в която проникна в жилището й на Шеста улица.

— И това е вярно. Лесно е да желаеш някого, трудно е да го обичаш…

— Грешиш. Любовта е най-лесното чувство, защото не се нуждае от познание. Докато на омраза трябва да се учиш…

Студената змия на подозрението най-после напусна душата му. Пристъпи бавно напред, сърцето лудо блъскаше в гърдите му. Все още не знаеше какво ще открие в душата й.

— Продължаваш да си загадка за мен, въпреки времето, което прекарахме заедно…

Тя се усмихна и вдигна ръка да го погали по бузата.

— Господи, Улф, караш сърцето ми да се разкъсва от болка… — притисна глава до гърдите му. Той усети дъха й, бавния ритъм на пулса в трапчинката на шията й. Тя се притискаше в него като дете, което търси закрила.

— Сега разбираш ли защо не можех да ти кажа всичко още при първата ни среща? Разбираш ли, ще ти трябваше време, за да възприемеш необичайния ход на съдбата си?

Думите й бяха толкова тихи, че Улф ги усети като шепот в душата си.

— Съжалявам, че те нараних…

Казаха го едновременно, нямаше никакво съмнение, че и двамата бяха искрени.

Той се удивляваше на промяната й. В Ню Йорк беше силна и смела, далеч по-изобретателна от мъжете, които познаваше Улф. А тук, в Япония, изведнъж изгуби самочувствие, той ясно долавяше вълните на ужаса, които караха душата й да тръпне.

— От какво се страхуваш толкова?

— Не познаваш Достопочтената майка…

— Тя не може да ме чуе, нито пък да усети присъствието ми — меко промълви той. Шика продължаваше да се притиска в него с някакво непонятно отчаяние. Той пробуди своята „макура но хирума“ и я накара да ги обвие плътно като пясъчна буря в пустинята. Шика усети присъствието и най-накрая започна да се отпуска. — Имам горчив вкус в устата си.

— Понякога спомените обладават огромна сила — рече той, имайки предвид годините й на близост с Достопочтената майка. — Най-добрият начин да ги прогониш, е да ги споделиш… — „На какви ли чудовищни престъпления е била свидетел?“, запита се той. „Или, още по-лошо — била е участник в тях?“…

— Много ми се иска да повярвам в това — потръпна Шика.

— Вярвай в мен.

— Никога не съм вярвала в чудеса — въздъхна тя. — По тази причина се борих толкова упорито с любовта, която изпитвам към теб. Ти си едно истинско чудо, сякаш съм те родила в сънищата си… И сега ме е страх, че ще се разтопиш като дим във въздуха…

Страхът й беше като лепкава възглавница.

— Кажи ми от какво най-много се ужасяваш — настоя той.

Шика дълго време мълча. Дишаше дълбоко и равно, сякаш беше заспала в ръцете му. Най-накрая от гърдите й се откъсна тиха въздишка:

— Веднъж мама ме заведе на тавана на „Забранените мечти“… Спряхме пред дървена врата с два изящно гравирани феникса… Мама я отвори и се озовахме в стая, в която имаше една изключително красива жена. Това беше Достопочтената майка, която и до днес изглежда по същия начин. Целуна ме по двете бузки и каза: „Сложи дъщеря си на татамито пред мен.“ Мама се подчини. „Вземи този нож, каза Достопочтената майка. Знам какво значи за теб Шика, но искам да знам и докъде се простира верността ти към мен. Много хора желаят смъртта ми, аз трябва да се уверя, че ти не си сред тях… Убий дъщеря си с този нож. Заповядвам ти да го сториш!“

Помня, че се разплаках, а мама включи в действие своята „макура но хирума“, за да ме успокои. Ужасът в душата ми нарасна хилядократно. Видях как острието на ножа се вдига и собствената ми майка го насочва към гърдите ми.

Затворих очи, но не усетих очакваната болка. Когато отново ги отворих, видях, че Достопочтената майка е хванала китката на мама. Острието на ножа беше спряло на сантиметър от гърдите ми.

„Сега вече знам, че сърцето ти е чисто, каза Достопочтената майка. Животът на дъщеря ти не беше под заплаха, независимо от твоето решение. Тя е моя кръстница и аз я обичам не по-малко от теб. От днес нататък животът й ми принадлежи. Заповядвам ти да го внушиш дълбоко в душата й, никога да не го забравя!“

Години по-късно, след като вече бях овладяла своята „макура но хирума“, мама каза, че животът ми принадлежи на Достопочтената майка и това ме поставя в уникална позиция. Тя рано или късно ще ме използва за своите цели и аз ще разбера много неща за нея. Постъпи мъдро, като ме остави сама да открия истината за Достопочтената майка. Доста време след това ми призна колко я мрази и колко много се страхува от нея. Тогава аз вече бях добре запозната с амбициите и машинациите на тази жена. И мразех отношението й към хората, тръпнех от ненавист, като гледах как ги корумпира…

После Минако сподели с мен тайното си желание да унищожи Достопочтената майка. Не си японец и никога няма да разбереш каква болка може да донесе подобно решение. Тя е обвързана с „гири“ към тази жена, точно както аз съм обвързана с нея…

— Зная — кимна Улф. — Минако ми каза, че са израснали заедно…

— Не е само това — поклати глава Шика. — Достопочтената майка е спасила живота й. Минако е била на косъм от смъртта, повлечена от дълбок водовъртеж, а Достопочтената майка се гмурнала на повече от тридесет метра дълбочина и я извадила на повърхността. Долу царял непрогледен мрак, Достопочтената майка успяла да открие тялото на Минако само защото притежава „макура но хирума“… — Очите на Шика бяха потъмнели от спомените, Улф я гледаше като хипнотизиран. — Няма японец, който да забрави подобен жест… Но чувството за справедливост у Минако е по-силно дори от чувството за дълг!

— И те е посветила в намеренията си — подхвърли след дълга пауза Улф.

По лицето на Шика се стичаха сълзи.

— Да — прошепна тя. — Попаднах в капан между мама и Достопочтената майка. Понякога мислех, че между двете няма никаква разлика. Животът им се подчиняваше на ясновидската дарба, а не на „Черният кинжал“ и икономическия просперитет на Япония. Живееха за властта — проста, чиста, неограничена.

Ето къде се научих да мразя, Улф. На коляното на мама. По едно време двете с Достопочтената майка бяха по-близки от кръвни сестри. Връзката им беше здрава като любовта, но с течение на времето започна да показва и обратната си страна. И сега Минако мрази Достопочтената майка толкова страстно, колкото някога я беше обичала! — поколеба се за миг, после добави: — Не зная какви поражения е нанесла тази омраза в душата на Минако… — По тялото й пробяга остра тръпка: — О, Улф, вече губя всяка надежда! Чувствам се ужасно между могъщата сила на тези жени! Мразя Достопочтената майка, защото дължа това на мама! Но тази омраза е отрова, която разрушава тялото ми!

— И ще те изяде жива — добави мрачно Улф. — Ако това е неизбежен недостатък на хората като теб, аз искрено те съжалявам…

— Но ти се различаваш от всички нас — вдигна глава тя. — Това имах предвид, като казах, че сякаш съм те създала от мечтите си. Но омразата ме изтощава. Така е била изтощена и Казуки, моята природена сестра… Така душата й се е изпълнила с отчаяние…

— Може би ще успея да изтръгна тази омраза от душата ти — прошепна Улф и здраво я притисна към себе си: — Винаги съм търсил смисъл в живота… Не само метафизическото съществувание, а личното призвание… Отначало мислех, че трябва да последвам примера на баща си и да стана тексаски рейнджър. Години наред живеех не според това, което искаше същността ми, а според това, което мислех, че трябва да бъда.

Заради баща си станах ченге. Прибягвах до неговите методи, включително и онези, които отиваха отвъд закона и се отличаваха с истинска диващина.

Но после се появи ти, събуди за живот моята „макура но хирума“ и аз разбрах колко дълбоко съм се заблуждавал…

Бях обърнал гръб на най-важния елемент в живота си: шаманството на своя дядо. В много отношения той ме плашеше по начина, по който Достопочтената майка плаши теб… Но едва сега си давам сметка, че съм се страхувал, защото не съм го разбирал… И как бих могъл? Когато той умря, аз бях неукрепнал юноша… Направи опит да ме приобщи прекалено рано… Вършех неща, които трябва да върши само зрял човек… Прекосих границата между живота и смъртта, видях тази смърт в цялата й ужасна грозота и се борих с нея… — замълча, потънал в спомените, после тихо въздъхна: — Сега разбирам, че дядо не е имал друг избор, че е предусещал края си и е бързал да завърши започнатото… За мен обаче нещата бяха прекалено бързи, започнах да изпитвам ужас. Какво знаех за смъртта? Конфронтацията ме принуди преждевременно да порасна, да изгубя татко и дядо още преди да съм стъпил на крака. Дълго време отблъсквах спомените за дядо, тъй като бяха прекалено болезнени… Господи, каква загадка е човекът!

— О, колко много те обичам! — притисна се в него Шика.

Топлината на тялото й изведнъж го възпламени. Ръцете му трескаво смъкнаха късата поличка, тя сама захвърли тънката блузка. Зърната й бяха твърди, ръката му усети влагата между бедрата й. От устата й се откъсна нетърпелив стон, пръстите й трескаво започнаха да разкопчават колана му.

В следващия миг проникна дълбоко в нея. Краката й се увиха около кръста му, зъбите й се забиха в рамото му, цялото й тяло се разтърси от могъщата тръпка на желанието. Усещаше топлината на тялото й като пещ, зърната й прогаряха гърдите му, езикът й полудя. Опря гърба й в стената и я притисна с цялата тежест на тялото си. Тя изпъшка, краката й се вдигнаха още по-високо. После, противно на очакваното, телата им неподвижно замръзнаха. Вслушваха се в лудешкия пулс на адреналина в кръвта си, забравиха страхове и притеснения, сърцата им тръпнеха в очакване на пълното сливане.

И то дойде като могъща приливна вълна. Шика издаде дрезгав вик, потънала в мрака на невероятно пълноценния оргазъм. Тазът му се повдигна нагоре, гореща струя опари вътрешностите й, нов, още по-могъщ оргазъм я доведе на прага на припадъка…

 

 

— Внимателно — прошепна Йошида. — Тук е пълно с контейнери за медицински отпадъци.

— Сигурно заради това има толкова охранени плъхове — промърмори Хам. — Също като в „Тях“, но там ставаше въпрос за мравки… — Погледна предупредителните надписи по контейнерите и попита: — Дали и тези отпадъци имат период на разпадане като радиоактивните?

— Е, дано имаме този късмет — отвърна Йошида, измъквайки се между подредените край стената контейнери. Направи знак на Хам да остане на място и се зае да търси евентуалните скрити камери или алармена инсталация. Но тази част на мазето не беше засегната от модернизацията и нищо не беше пипано. Навлякоха ски маски върху лицата си просто за всеки случай.

Запомнили наизуст архитектурните планове, те знаеха, че охраната е разположена над главите им на приземния етаж. На втория се намираха канцелариите на администрацията и Хам прецени, че посещението им там е напълно излишно. Познаваше баща си достатъчно добре, за да е сигурен, че никога няма да остави важни документи пред очите на сътрудниците си. По същата причина изключи и последния, трети етаж. Там се намираше личният кабинет на Торнбърг, който едва ли можеше да крие нещо наистина важно. Баща му ясно съзнаваше, че всички ще търсят именно там, в случай че възникне подобна необходимост…

Логиката сочеше, че всичко важно се съхранява в подземните етажи, които, освен всичко друго, бяха и далеч по-лесни за изолация и охрана. Това ги накара да насочат вниманието си към подземията на „Грийн Бранчиз“.

Проникването беше сравнително лесно. В този час на денонощието там беше пусто. Хам правилно отгатна, че охраната ще се ограничи единствено с подстъпите към подземните етажи.

Минаваха от една лаборатория в друга, без да придобият някаква представа за експериментите, провеждани в тях. Единственото помещение, в което липсваше сложна изследователска апаратура, се оказа стаята за почивка. Макар и лишена от прозорци, тя беше изключително уютна. По неизвестни причини Хам изпита странно влечение именно към нея и малко след като приключиха обиколката, той отново дръпна Йошида натам.

Подът беше покрит с дебел килим, удобни плюшени мебели бяха пръснати на групички, сред тях имаше ниски коктейлни масички с ориенталски лампи, излъчващи мека и приятна светлина. Библиотеката край една от стените беше заета главно от списания с професионална насоченост, като най-много бяха в областта на биогенетиката. До нея имаше хладилник, голям умивалник от неръждаема стомана и електрическа скара, на която можеше да се приготви обяд за доста голяма група хора. Насреща беше сложена широка овална маса от крушово дърво, безупречно лакирана. Осем стола от същото дърво довършваха комплекта.

Хам внимателно огледа обзавеждането. Всичко изглеждаше на мястото си, но той продължаваше да има чувството, че нещо важно убягва от вниманието му.

— Това място изглежда невинно като бебешко дупе — обади се зад гърба му Йошида.

Хам се засмя. Ето какво било, въздъхна в себе си той. Разбира се, че е така… Ако Торнбърг иска да скрие важни документи, той едва ли ще ги занесе у дома. Няма да прибегне и до банков трезор, тъй като на даден етап положително ще му се наложи незабавен достъп до тях. Но все някъде трябва да ги скрие, нали?

Внимателно се огледа. Дали на някой ще му хрумне да рови в стаята за почивка на персонала? Едва ли. Ясно си представи как Торнбърг идва тук с документи, които не трябва да виждат дневна светлина… Къде би ги скрил? На място, в което никой не би се сетил да погледне. Не зад хладилника, не под килима, едва ли и в стените… Това са места, от които започва всеки професионален оглед…

Прекоси стаята и пристъпи към библиотеката. Измъкна няколко списания и надникна. Нищо, обикновена празна лавица. Измъкна още няколко — същото. Продължи по същия начин, придвижвайки се бавно към далечния край. В края на втората лавица откри още една купчина списания зад тези, които гледаха навън. Измъкна я, зад нея зейна тъмна дупка. Не искаше да използва фенерчето си и предпочете да пъхне глава между лавиците. Това му позволи да види вратичката на сейфа.

— Йош — тихо се обади той. Отстъпи към вратата с разтуптяно сърце и зачака Йошида да се справи с ключалката. Това отне точно пет минути, през цялото време Хам чакаше и се потеше. Първите две от тях прекара на пост край вратата. Останалите три — в коридора, откъдето имаше по-добра видимост. Тишината са нарушаваше само от тихото мъркане на централната климатична инсталация, накъсвано от резкия звън на часовникови механизми. Това бяха уредите в различните лаборатории, включени на автоматичен режим.

Всъщност Йошида откри шифъра точно за три минути и половина, но една от тях беше отделена изцяло за прикритие, тъй като имаше вероятност отварянето на вратичката да включи скрита камера.

Останалите деветдесет секунди между отварянето на сейфа и приближаването на Хам той използва за бърз преглед на документите, скрити от Торнбърг. Моментално разбра, че тук има предостатъчно материали, които биха изправили стария богаташ пред съда с доста сериозни обвинения. Но трябваше да се съобразява с желанието на Хам. Искам да прекратя дейността на баща ми, а не да го убия, беше казал той. Това доста се различаваше от намеренията на Йошида и той скоро намери онова, което му трябваше. Прибра писмата в джоба си, после върна останалите документи на място и тихо повика приятеля си. Хам напусна наблюдателния пост с въздишка на облекчение. Следвайки жеста на Йошида, той се наведе към отворения сейф, дръпна маската от лицето си, сякаш да улесни скритата камера, после се зае да преглежда документите, които щяха да унищожат баща му веднъж и завинаги…

 

 

— Не ме оставяй, Южи-сан.

— Трябва да тръгвам — обърна се Южи и хвърли един изпълнен с нетърпение поглед към Оракула Хана. — Трябва да поговоря с майка ми. Искам да ме измъкне от затвора, в който сама ме натика.

— Опасността се крие в живота, а не в смъртта.

— Какво искаш да кажеш? — спря се Южи.

— Не знам. Но аз се променям.

— Вече зная, че непрекъснато се променяш — кимна Южи.

— Сега обаче се променям по различен начин — настоятелно каза Оракула. — Тази промяна не е заложена в мен и аз не я разбирам…

Южи усети как космите по врата му настръхват.

— Какво става?

— Имам чувството, че полудявам — отвърна Оракула с тон на безпомощно дете. — Обземат ме ирационални мисли и натрапчиви видения.

— Има ли изменение в някои от микрочиповете? — попита Южи и започна да включва екраните на контролната апаратура.

— Не зная, искам ти да откриеш това.

Очите на Южи светкавично пробягаха по уредите.

— Всичко изглежда нормално. Не виждам никакви отклонения.

— Тук става въпрос за нещо друго, Южи-сан. Ще ми помогнеш ли?

— Как? — попита Южи и хвърли загрижен поглед към матовата повърхност на своето творение.

— Опасността е в живота, а не в смъртта.

Южи се приближи до Оракула, сякаш искаше да му вдъхне увереност със своето присъствие. Докосна го, усети топлина и леко вибриране, поклати глава:

— Говориш несвързано…

— Зная, че думите ми имат смисъл, но не съм в състояние да ги интерпретирам.

— Не мога да ти помогна.

— Моля те, Южи-сан. Думите ми имат огромно значение.

— Значи най-накрая оправда името си и стана истински оракул — поклати глава Южи. — Древните гърци прибягвали до услугите на медиум, за да разгадаят думите на оракулите. Те вярвали, че оракулите говорят с езика на боговете…

— Опасността е в живота, а не в смъртта — повтори отново Оракула. — Отговорът е затворен в мен. Чувствам го. Не съм в състояние да го опозная. Плува като акула в дълбините…

— Хана…

— Хана се дави и е много уплашена, Южи-сан. И двамата сме нападнати от ужасни и неразбираеми мисли. Отстъпваме, губим почва под краката си, а заедно с нея и усещането за реалността. Не мога да разбера, преградите падат, пътеките се оказват под водата, ирационалното…

— Хана! — извика Южи. — Използвай своята „макура на хирума“!

— И двамата я използваме, но нещо се надига срещу нас… Умираме, Южи-сан!

Тревогата на звяра можеше да се пипне с ръка. Южи имаше чувството, че по кожата му пъплят хиляди мравки.

— Хана! — изкрещя той.

— Трябва ни хирург, Южи-сан. Или медиум. Моля те!

 

 

— Господин Конрад?

Торнбърг отвори очи. Отново се озова в кабинета си на третия етаж на „Грийн Бранчиз“. Ядоса се, че беше позволил на съня да се прокрадне в съзнанието му и да го върне в миналото. Онова минало, което все по-често му се струваше по-ярко от настоящето. Едно сигурно доказателство за настъплението на старостта, за неумолимия ход на най-големия му враг — времето.

— Господин Конрад?

Гледаше в лицето на смъртта — негов стар и вече единствен приятел и компаньон. Обзе го паника, изведнъж си даде сметка, че последният му час е ударил, независимо от чудодейните лекарства… Но образът се стопи и той се оказа лице в лице с Дон Грей, началник на охраната в клиниката. Беше огромен мъжага с мрачно лице, стегнат корем и яки ръце с набъбнали като въжета мускули. Торнбърг го беше открил в Главното полицейско управление на Вашингтон в момента, в който началникът на полицията се готвеше да го предложи за административно наказание. Обвинението беше „преднамерена употреба на сила срещу заподозрени престъпници“ и Торнбърг веднага разбра, че Грей е човекът, който му трябва.

— Да? — промърмори той с пресъхнала уста.

Какво има? — все още усещаше омайващия аромат на тялото й.

— Съжалявам за безпокойството, сър — промърмори Грей. — Но един от хората ми е засякъл двама маскирани мъже на територията на сградата.

— Къде? — подскочи Торнбърг.

— В библиотеката на долното ниво.

— Професионалисти?

— Отлични.

— Още ли са в сградата?

Грей поклати глава.

— Лично организирах претърсването, но вече ги нямаше. Проверих всеки квадратен сантиметър от обекта, но не открих нищо.

— По дяволите! — изруга Торнбърг и стана от дивана. — Защо твоите хора не са ги пипнали веднага?

— Преди всичко, защото са успели да проникнат през алармената инсталация. Второ, защото преглеждаме записите на видеокамерите веднъж на двадесетина минути. Това им е дало достатъчно време за измъкване. По всяка вероятност са разполагали е подробен план на сградата…

Торнбърг мълчаливо кимна с глава.

— Но има и добри новини — добави Грей. — Бих искал сам да хвърлите едно око на видеозаписа…

Изведе шефа си в коридора, отвори вратата на асансьора и машината безшумно ги спусна на приземния етаж. Грей натисна няколко бутона на клавиатурата в кабинета си, на екрана изплува черно-бяла картина, в дъното на която беше отбелязан точният час на записа.

— Ето — насочи се дебелият му показалец към екрана. — Сега ще влезе в обсега на камерата.

Торнбърг мълчаливо наблюдаваше как една сянка пресича екрана отляво надясно и се отдалечава от монтираната в стената на библиотеката камера. После сянката се обърна и застана точно в центъра на екрана, лицето й беше покрито с черна скиорска маска.

Неизвестният се наведе към лавицата и дръпна маската, за да вижда по-добре.

Показалецът на Грей нанесе лек удар върху клавиатурата, образът се закова. И Торнбърг получи възможност да види лицето на собствения си син: Хамптън Конрад.

 

 

Дълго време след като сетивата им отново задействаха, Улф продължаваше да стои напълно неподвижен. Кръвта продължаваше да бушува в жилите му, кожата му овлажня от пот, нейната също… Отвори очи и видя отражението на фигурите им в огледалото. В паметта му изплува статуята, която завари в тайната стаичка на Моравия, и изведнъж разбра защо му се беше сторила толкова обезпокоителна… Сякаш Шика беше видяла сегашния миг в съзнанието си, сякаш беше се стремила да улови пълното сливане на телата им, сякаш беше зърнала общото им бъдеще… Това беше най-загадъчният миг в живота му. Дълбоко се удиви на способността да улови и пресъздаде един толкова кратък и натежал от интимност миг, видян единствено в неясната мъглявина на бъдещето.

Бавно се плъзнаха край стената и се озоваха на пода, никой от двамата не изпитваше желание да се откъсне от другия. Шика го целуна, устните й бяха меки като кадифе.

— Ние с теб си приличаме — прошепна тя. — Ние не принадлежим на този свят… Но към какво принадлежим, Улф?

Станаха и зашляпаха с боси крака към банята. Вътре нямаше душ, а само огромна вана от черен гранит с метален кран на стената, от който би трябвало да потече гореща вода. От широкия прозорец се разкриваше чудесна гледка към градината, която очевидно обгръщаше къщата от всички страни.

Улф стъпи във ваната и погледна през прозореца.

— Какво има? — попита Шика.

Стори му се, че улавя някакво движение зад големите и гладки речни камъни.

— В градината има някой…

Усети напрежението й като зареден пистолет, пусна в ход могъщата вълна на „макура но хирума“ и усети нечие непознато присъствие. Миг по-късно иззад камъните изскочи някакъв мъж и се насочи към къщата. Улф познаваше лицето му от снимките, които беше разглеждал в кабинета на Шипли.

— Това е брат ти Южи.

— Южи ли? — учуди се Шика и пристъпи към прозореца. — Какво търси тук по това време?

Излязоха от банята и се насочиха към задния вход на къщата. След като брат и сестра размениха няколко думи, които едва ли можеха да се свържат със среща след дълга раздяла, Южи им разкри причината за посещението си. Разбрал, че Минако не е тук, тон набързо им разказа това, което беше научил. А то беше страшно. Достопочтената майка беше разбрала за предателството на Минако!

— Къде е тя сега? — попита Шика. — Улф, каза ли ти къде отива?

— На среща с Достопочтената майка — отвърна Улф.

Лицето на Шика посивя.

— О, Господи!

Южи мълчеше. Имаше объркания вид на човек, събудил се посред нощ от ужасен кошмар.

Улф обаче вече знаеше какво се е случило. Научила за предателството на Минако, Достопочтената майка е решила да я повика за последен път в „Забранените мечти“. За да я убие или, следвайки отвратителните си наклонности — да изсмуче „макура но хирума“ от мозъка й.