Ерик Лустбадер
Черният кинжал (22) (Част I)

Деветнадесета глава
Вашингтон / Токио

— Трябва да напусна града — каза Джейсън Йошида.

— Още не — промърмори Хам Конрад и се размърда в стола си. В ръцете му бяха фотокопия от материалите, които бяха открили в сейфа на „Грийн Бранчиз“. — Тези неща са истински динамит, дори през ум не ми минаваше, че ще открием подобно нещо. На практика баща ми е извършил поредица от тежки престъпления отвличане, търговия с хора, незаконни медицински експерименти и убийства. Не, сега не можеш да си тръгнеш… Ще имам нужда от твоята помощ при неизбежната конфронтация с Торнбърг.

Йошида насочи поглед към прозореца зад главата на Хам. Около акуратно подрязаните розови храсти жужаха пчели.

— Шото Вакаре пропуска вече трета контролна връзка по факса — замислено промърмори той.

— Нима това е толкова странно? — попита Хам, без да вдига глава от снимките, които лично беше проявил още сутринта. — Уведоми ни, че възнамерява да вкара Южи Шиан в „Забранените мечти“. Няма смисъл да се безпокоиш. Докато е там, естествено няма как да влезе във връзка с нас…

— Страхувам се, че нещата са претърпели и по-нататъшно развитие — внимателно подхвърли Йошида.

— Вакаре е изчезнал — изчака Хам да вдигне глава й едва тогава добави: — Вероятно е мъртъв…

— Мъртъв? — озадачено го изгледа Хам.

— Налага се да замина и да разбера лично какво става — отвърна Йошида.

Хам се замисли, после бавно кимна с глава.

— Добре, но трябва да действаш бързо. На този етап не можем да си позволим грешка — махна с ръка и нетърпеливо добави: — Вземи първия самолет и ме дръж в течение.

— Слушам, сър! — отвърна по военному Йошида и се изправи. Хам не му обърна внимание, отново потънал в доказателствата за престъпленията на баща си. Все още не беше в състояние да асимилира ужасната истина — демонстрирайки своята любов към Съединените щати и дълбоката омраза към Япония, Торнбърг я беше превърнал в основен мотив за преки действия срещу организацията „Черният кинжал“. Хам беше там, чу със собствените си уши как баща му развива благородната си теза пред генералите от Пентагона и самия президент. Но през цялото това време Торнбърг се беше занимавал с отвличане на хора, с непозволени експерименти над тях, с брутални убийства… С една-единствена цел — да открие вълшебния серум на безсмъртието! Господи, какво ужасно двуличие! Хам беше толкова потресен, че почти не обърна внимание на оттеглянето на Йошида.

 

 

Напуснал офиса на Хам, японецът излезе от сградата и спря едно такси. Пред блока даде десет долара на шофьора и го помоли да почака. Часът беше малко след единадесет на следващата сутрин след проникването в подземията на „Грийн Бранчиз“.

Качи се в апартамента и обходи трите малки стаи, напълно опразнени от лични вещи, мебели и кухненска посуда. На практика жилището беше оголено, два големи куфара чакаха в антрето.

Е, все пак имаше нещичко… Йошида влезе в тясната кухничка, която винаги беше ненавиждал, отвори вратичката на хладилника и спря замислен поглед върху мъртвия плъх вътре. Много му се искаше да види физиономията на Хам Конрад, когато дойде да го търси тук и открие замръзналия гризач. Е, човек не може да получи всичко на този свят, примирено въздъхна той.

Поводът за внезапното му заминаване за Япония беше напълно измислен. Изобщо не му пукаше къде се намира Шото Вакаре и какво му се е случило. Вакаре беше изиграл своята роля, Хам също… Машинациите на Йошида задвижиха сложна система от емоционални прояви, които неизбежно ще преминат в конкретни действия. А завръщането му в родината беше предизвикано от нещо далеч по-просто и ясно — Достопочтената майка го зовеше.

Обиколи за последен път апартамента, увери се, че не е пропуснал нищо и вдигна куфарите. Внимателно заключи след себе си и напусна сградата.

Четиридесет и пет минути по-късно пристъпи към гишето на японските авиолинии на международното летище „Дълес“ и хвърли поглед към часовника над главата си.

— Трябва да надпишете етикети за куфарите си — предупреди го симпатичната униформена служителка, докато принтерът попълваше билета му.

Йошида пое етикетчетата и внимателно започна да изписва името Йен Фукуда. Адресът в долната част беше на една голяма компания за производство на туристически дипляни в Токио. Името и адресът отговаряха точно на това, което пишеше в паспорта, кредитните карти и шофьорската книжка, сгушени на сигурно място в портфейла му.

Часът беше дванадесет и двадесет, до повикването за прекия полет до Токио оставаше около час и половина. Премина през паспортната служба и имиграционния контрол. Втората проверка се налагаше, тъй като пътуваше с японски паспорт. Удариха му печат и той бавно влезе в залата за транзитни пътници. Седна на бара, поръча двоен хотдог и кафе, после разгърна списание „Форбс“, купено от съседното гише. Имаше достатъчно време, за да прочете на спокойствие два наистина добри материала за упадъка на американската автомобилна промишленост. Обявиха полета му малко след като приключи.

Петдесет минути по-късно, след неизбежното закъснение, причинено от задръстване на пистите или некомпетентност от страна на авиодиспечерите, тежкият Боинг-747 се отлепи от земята и започна да набира височина. Зад него се проточи тежък шлейф от отработени газове. Сбогом, Америка, въздъхна в себе си Йошида и отпи глътка шампанско, поднесено от пъргавата стюардеса в първа класа.

Крилата на боинга леко се разклатиха, докато машината набираше височина сред вихрите на промишления смог. Скоро се озоваха над облаците и Йошида затвори очи. Почувства как мазната слуз на Вашингтон и постоянните контакти с хората от Запада започва да се отделя от душата му — като изсъхнала кожа на змия. Ще бъде чудесно да бъде отново в Токио, да се смеси със сънародниците си, да говори на майчиния език. Какво огромно облекчение е завръщането в „Забранените мечти“ — мястото, където започва и свършва животът!

А животът на Йошида беше започнал с безпроблемното изплъзване от утробата на Евън. Макар че външно приличаше на девойка, Евън беше доста възрастна. Никой в „Забранените мечти“ не знаеше на колко години е тя, дори самата Достопочтена майка не помнеше рождената й дата.

Естествено трябваше да има и баща. Но Йошида нямаше представа кой е той, тъй като появата му на белия свят се дължеше на експеримент по дълголетие, проведен лично от Достопочтената майка. Тя беше взела спермата на неизвестния донор и лично я беше вкарала във влагалището на Евън, а след това беше наблюдавала с неотклонно внимание процеса на бременността и раждането. Веднага след него Евън се разболя и първите месеци на майчинството й бяха изключително трудни. Но Достопочтената майка пое всичко върху себе си и се справи отлично. Единствено кърменето не беше по силите й…

На практика се оказа, че малките гърди на Евън не набъбнаха от очакваното количество майчино мляко. Освен това зърната я боляха от лакомото засмукване на беззъбата уста и тя предпочиташе да остави малкия Йошида да реве до посиняване, вместо да го нахрани…

Достопочтената майка се справи с проблема, като захрани бебето с топло краве мляко и биберон, а после дръпна Евън в съседната стая и жестоко я наказа.

За всичко това Йошида научи години по-късно, но все още не можеше да се освободи от усещането, че чува виковете на болка от съседната стая. Дълбоко в себе си той беше мазохист и като всички мазохисти направи всичко възможно да постигне хармония между тайните трепети на душата си и външната изява, често отличаваща се с брутален садизъм…

Във всичко останало той рязко се отличаваше от околните. Преди всичко, защото беше роден и отгледан в „Забранените мечти“ и властите дори не подозираха за съществуването му. Нямаше сертификат за раждане, не беше записан в нито едно училище. Защото и образованието му, подобно на религиозните и философските му убеждения, беше формирано в херметически затворена среда. На второ, но не на последно място, беше фактът, че той по рождение си беше странен и ексцентричен. Нещо, което Достопочтената майка моментално надуши.

Достопочтената майка беше ненаситна личност. Алчността й подхранваше маниакалните амбиции, а Йошида постепенно откри как да оцелява покрай тази алчност. При това така, че Достопочтената майка изобщо не го усети… Но той имаше силен инстинкт за оцеляване и успя.

Между двамата съществуваше някаква странна симбиоза, вероятно родена поради несъвършенството на душите им. Всеки изживяваше живота на другия едновременно със своя. Дори и това не им донесе чувство за пълнота, но такава беше съдбата им и те се примириха с нея.

Приличаха на единствените оцелели след ужасна битка. Но тази битка беше оставила дълбока следа в душите им, присъствието й се усещаше във всичко, което казваха или вършеха.

Към Достопочтената майка би могло да бъде отправено обвинението, че умишлено е осакатила душата на младежа, просто за да се радва на компанията на човек като себе си. А може би е била твърдо решена да му стори това, което някога бяха сторили на нея…

Но какво му стори тя?

Потънали в префектурата Нара, максимално далеч от цивилизацията в условията на гъсто населена Япония, тя уви късо парче плат около стегнатото му тяло, навлече бялата роба на шинтоистка монахиня и го изведе в нощта. Беше късна есен, звездите ги посрещнаха с ледено сияние, във въздуха се носеше ароматът на окапали листа, примесен с първия полъх на приближаващата се зима.

Коленичиха в древния храм, изграден от дърво и камък, ехото на медните камбани се чуваше надалеч. Тя запали огън в бронзовата поставка, използвайки миналогодишна оризова хартия. Така многобройните богове, населяващи древната планина, щяха да разберат за намерението й да извърши жертвоприношение. После запя протяжен псалм, думите сякаш лепнеха по камъка и изгаряха в пламъците на огъня.

След известно време станаха и се спуснаха по стръмния склон, под който беше разположен шинтоисткият храм. Той функционираше и до днес, благодарение на щедрите годишни дарения на Достопочтената майка.

Долният край на гората беше светен от свещи, чиито пламъчета дори не потрепваха. Сякаш нощта беше затаила дъх. Младият Йошида — едва единадесетгодишен, започна да долавя ромоленето на невидим поток, което, с придвижването им по тясната, обсипана с борови иглички пътека постепенно се превърна в грохот на водопад. Погледна надолу и си представи, че вижда стотици и хиляди стъпки, оставени от предишни поклонници на свещеното място.

Спряха на брега на малкото планинско езеро и свалиха сандалите си. Достопочтената майка се плъзна във водата и бавно се насочи към средата на езерцето. От черните скали високо над главите им с грохот падаха пенливите водни струи. Обърна се с лице към него и протегна ръка. Той я хвана и двамата бавно тръгнаха по плъзгавите, покрити с мъх камъни.

Остана смаян от яростната твърдост на водната струя, струваше му се невероятно, че мека и покорна субстанция като водата може да бъде поздрава от собствените му мускули.

Достопочтената майка сложи ръце на раменете му и го насочи към плътната струя. Дланите й се повдигнаха и притиснаха слепоочията му. После рязко го блъсна.

Тежестта на водата го принуди да падне на колене, въздухът напусна дробовете му с тихо свистене. Но тя продължаваше да го натиска надолу, решена да осъществи докрай шинтоисткия ритуал на пречистването.

След няколко секунди го отмести от дебелата водна струя и го побутна към скалата. Тук получи възможност да си поеме дъх, макар въздухът да беше наситен с водни пръски.

Откри, че водопадът е смъкнал парчето плат от бедрата му. А може би това беше сторила Достопочтената майка, тъй като ръцете й напуснаха слепоочието му и се плъзнаха надолу.

Беше на сантиметри от него, тънката памучна роба плътно прилепваше около тялото й, подчертавайки всички тайнствени гънки и извивки. Усетът за голотата през тънката материя носеше в себе си нещо силно еротично, нещо, което можеха да демонстрират единствено боговете, населяващи девствения лес.

Достопочтената майка взе ръката на Йошида и я постави върху гърдите си, после заби нокти в кожата му. Отдръпна се и памучната роба се свлече заедно с разтварянето на дланите й.

Йошида усети как слабините му се втвърдяват, върху гърдите му се стовари непозната тежест, стана му трудно да диша. Очите й блестяха. Знаеше, че има халюцинации, но беше сигурен, че вижда през тях. Пяната в центъра на езерцето, черните клони на японските кедри по брега, бледата светлина на звездите…

— Аз съм зимният сняг и горещото лято — прошепна Достопочтената майка и ръцете й се плъзнаха по тялото му. — Аз съм утринното великолепие на пролетта и хладният северен вятър на късната есен… — коленичи с лице към него: — Аз съм лисицата, която пирува със заловения заек, аз съм младият елен, готов да побегне при всеки звук… Аз ще ти се наслаждавам, аз ще бдя над теб, ще те храня и изпивам…

Водопадът се пенеше около тях, но между телата им прескачаха ярки искри и въздухът изведнъж стана горещ.

— Ти ще ме обичаш и ще се страхуваш от мен. И именно защото се страхуваш, ще ме обичаш още по-дълбоко… — с тези думи тя придърпа тялото му напред и пое потръпващата му мъжественост дълбоко в себе си. Бедрата й започнаха лудешки танц — напред и назад, нагоре-надолу… Накрая Йошида затвори очи и прехапа устни.

Достопочтената майка наблюдаваше с усмивка на уста спазмите на мускулите по слабините му, ускореният ритъм на тези спазми я накара да възкликне от задоволство. Почувства ръцете му върху гърдите си, усети как горещото му семе я запълва. Йошида също усещаше всичко това удоволствието му рязко нарасна. Когато започна да се излива в нея, от устата му се откъсна тежък стон, тялото му потръпна и безсилно се отпусна в разтворените й обятия.

Събуди се от звездната светлина, изпита странното усещане, че е съвсем близо до тях и може да ги докосне с ръка. После почувства присъствието на Достопочтената майка, която беше коленичила до него и галеше челото му.

Моментално се възбуди и протегна ръка:

— Искам те!

Достопочтената майка го зашлеви с такава сила, че по бузата му останаха кървавочервените отпечатъци на пръстите й.

— Тази нощ е посветена на ритуали и жертвоприношения, на омилостивяване на боговете, които са навсякъде около нас. Искаш ме, а? Животът ти с мен няма да премине под знака на това, което ти искаш! Може да ме искаш колкото щеш, но никога вече няма да ме имаш!

Забелязала възбудата му, тя продължи да му удря тежки плесници. В един момент той изригна, после се обърна по корем и започна да плаче.

После тръгнаха по горската поляна. Тя му показваше гъби и тревички, мъхове и лишеи, различни коренчета… Показа му отровните растения, които растяха тук по волята на природата. Показа му и онези, които сама беше засадила преди години. Бързодействащите и бавнодействащите, неоткриваемите и онези, чрез чиито симптоми човек безпогрешно долавя присъствието на врага. После премина на противоотровите и растенията, които могат да спасят човешки живот…

Така приключи тяхната единствена нощ.

Прибраха се в Киото — древната столица с десетки хиляди величествени храмове. Леденият зимен вятър виеше зад прозорците, виелицата набиваше в тях късчета лед, които потропваха като далечни конски копита. Тя започна да му дава отровите една по една, всяко стръкче от тях той беше откъснал със собствените си ръце. По нейни указания приготви различили отвари, после се зае да ги опитва. Така щеше да разбере коя от тях да предлага на различните врагове…

В хода на този процес Джейсън Йошида умираше хиляди пъти, усещаше как душата му напуска тялото по различни начини — веднъж бързо и рязко, сякаш някой беше прерязал артериите му, друг път — бавно и постепенно, сякаш старееше. А после Достопочтената майка го връщаше към живот…

Ето какво го свързваше с тази жена, ето защо той живееше като нея и се стараеше да й подражава във всичко.

Япония.

Беше спал в продължение на шестнадесет часа и няколко хиляди километра. Вратите на първа класа в огромния Боинг-747 все още бяха затворени, но през прозорчето вече се виждаха тежкият смог над Токио и белият връх Фуджияма, който се издигаше над родината му като митичен страж. Изведнъж си даде сметка, че именно Достопочтената майка го беше повикала при себе си. Времето на решителната битка наближаваше. И тя щеше да се изправи срещу врага могъща и непобедима като Фуджияма. Победата щеше да бъде на нейна страна, а той щеше да бъде верният й рицар…

 

 

— Ти доведе медиума.

— Не — задъхано отвърна Южи, помагайки на Шика да вкарат безжизненото тяло на Улф в склада-лаборатория край Тцуки. — Този човек е много болен…

— Въпреки това той е медиумът.

— Млъквай! — раздразнено промърмори Южи и хвърли поглед към доведената си сестра.

Шика все още не можеше да излезе от шока, в който изпадна, когато задната стена на „Забранените мечти“ рухна и почти я погреба под себе си. Сред гъстия облак прах и натрошени бетонни късове беше успяла да зърне оръжие с кокалена дръжка, около чието острие се бяха увили окървавени пръсти. Пръстите на Улф.

Нададе ужасен вик, пусна в действие „макура но хирума“ и започна да си пробива път сред руините, които потрепваха като живи и покорно се отместваха встрани.

Отчаяна, тя ясно долови невидимото излъчване на Достопочтената майка край себе си, с него бяха пропити късовете дърво и натрошен бетон. Концентрира се до крайност, руините започнаха да отскачат встрани от черния, могъщ поток на психическата й енергия. През цялото време усещаше лепкавите пипала на „макура но хирума“ около себе си, знаеше, че те принадлежат на Достопочтената майка. Отначало се учуди, че не е успяла да локализира тялото на Улф, но после навлезе в крепостта от психическа енергия, която той беше издигнал в последния момент, и всичко й стана ясно.

Удвои усилията си и най-сетне стигна до затрупаното тяло на Улф. Със смайване установи, че макар и в безсъзнание, той продължаваше да поддържа крепостта от психическа енергия около себе си. Използвайки цялата сила и всичките си способности, тя успя да го измъкне от коварния капан на Достопочтената майка. Междувременно зърна сгърчения труп на Сума в противоположния ъгъл на помещението, в душата й потрепна облекчение.

Донесе го тук, в склада-лаборатория на Южи, просто защото това беше единственото безопасно място. Не успя да види майка си в близост до „Забранените мечти“, а и не си направи труда да я търси. Във всеки случай връщането на Улф в къщата на Минако беше изключено, особено след последния разговор между майка и дъщеря…

Потънала в опитите си да открие признаци на живот в безжизненото тяло, Шика се стараеше да не мисли за ужасните последици от този разговор. Пусна в действие пипалата на своята „макура но хирума“, опитвайки се да проникне под дълбоката кома. Стори го многократно, но резултат нямаше. Всички пътеки към съзнанието на Улф бяха блокирани.

— Не зная какво му е сторила Достопочтената майка, но той умира! — прошепна тя и вдигна глава към Южи.

— Опасността се крие в живота, а не в смъртта — обади се Оракула.

Южи не обърна внимание на машината и притеснено попита:

— Можем ли да го спасим?

— Да — отговори Оракула. — Той е медиумът.

— Какво означава това? — извърна се към машината Шика.

— Не му обръщай внимание — горчиво поклати глава Южи. — Нещо му става и е започнал да полудява…

— Глупости — отвърна Шика. — Машините не могат да полудяват.

— Не познаваш Оракула.

— Какво си му направил? Лицето му е почти човешко…

Южи въздъхна и й разказа как Хана се беше включила в Оракула и какво стана след това.

— Не съм го споменавал на никого — разрида се открито той. — Просто защото не зная как всъщност да го обясня… Но ти ще ме разбереш. Ти знаеш колко нещастна се чувстваше Хана. Защото и тя като теб не понасяше това, в което я беше превърнала „макура но хирума“.

Шика помълча няколко секунди, после попита: — Къде е тялото й?

— Изпълних желанието на Оракула… всъщност на Хана… Намира се на дъното на река Сумида…

— Не!

Едва ли сега беше най-подходящият момент да потъне в спомени за приятните мигове, които беше изживяла с природената си сестра, но те просто връхлетяха в съзнанието й. Мисълта, че Хана вече я няма, й се стори напълно непоносима. По бузите й се затъркаляха горещи сълзи. Една част от съзнанието й искаше да прегърне Южи и да споделят общата си мъка, но традицията на възпитанието я възпираше от проявата на подобна интимност. За нея и двамата трябва да са мъртвопияни.

— О, Хана!

Улф умира, пропищя съзнанието й. Трябва да направиш нещо! Трябва да го спасиш, но как?

Вече беше опитала всичко, което умее. Какво може да го спаси, след като „макура но хирума“ е безсилна? Какво му беше сторила Достопочтената майка?

В главата й се появи една безумна идея…

— Каква е истината? — тихо попита тя. — Мъртва ли е Хана, или продължава да живее?

— Това зависи от определението ти за живота и смъртта — отвърна Оракула. — Ти трябва да помогнеш на всички нас, Шика-сан Хана е тук, вътре в мен. Но тя се дави. И двамата сме затънали във вихъра на ирационални мисли, които аз не съм в състояние да разбера или да контролирам. Имаме нужда от медиум. От хирург на душата, който, ако ти пожелаеш, може да ни спаси от страданията.

— Южи… — промълви Шика и хвърли поглед към природения си брат.

Този медиум е тук сред нас. Ние усещаме присъствието му. Моля те, свържи ни с него…

— Не му обръщай внимание — поклати глава Южи. — Тази процедура е чисто експериментална и твърде опасна… Виж какво стана с Хана…

— Но тя не е пожелала да се върне.

Медиумът умира, Южи-сан. Ние можем да спасим живота му.

— Но под каква форма? — горчиво попита Южи.

Опасността се крие в живота, а не в смъртта. Ние те молим да го включиш към нас.

Шика постави ръка върху гърдите на Улф, отмести очи от безизразното му лице и взе решение.

— Направи го! — заповяда тя.

— Какво?!

— Направи това, което иска Оракула! Свържи Улф с машината!

— Но ние не знаем какъв ефект ще има това върху…

— Той умира и никой от нас не може да му помогне! — тръсна глава Шика. — Връзката с компютъра е единственият му шанс!

Тя има право, въздъхна в себе си Южи. Започна да свързва безжизненото тяло на Улф с машината, опитвайки се да не мисли за последиците.

— Няма да съжаляваш — обади се Оракула.

— А защо трябва да съжалявам? — попита Южи, внимателно притискайки вакуумните лепенки към пръстите на Улф.

— Душата ти е пълна със съжаления, Южи-сан. За Хана, за мен… А най-много за майка ти.

— Въобразяваш си — отвърна Южи, зает със сложната мрежа от кабели, която трябваше да обхване черепа на Улф.

— Аз не съм в състояние да си въобразявам, Южи-сан. Поне в този смисъл, който ти придаваш на думата. Но аз не греша.

— Искаш да кажеш, че никога не грешиш — промърмори Южи и започна да включва електродите. — Започваш да придобиваш комплекс за превъзходство, а това е едно от отрицателните човешки качества, които трябва да избягваш…

— За невротик ли ме вземаш, Южи-сан?

— Това, за което говоря, е по-близо до психозата — отвърна Южи, включи последния електрод и се изправи.

— Психозата е опасна, Южи-сан.

— Обикновено е така — кимна Южи и щракна свързващия ключ.

— Аз опасен ли съм?

Южи се дръпна крачка назад и започна да следи етапите на свързването между компютъра и живия човек, умът му беше прекалено зает за отговор. Научи много неща за този процес от включването на Хана и вече знаеше какво трябва да се избягва прекалено резки електрически импулси, необичайни показания на енцефалограмата, претоварване на мрежата, което би довело до прекъсване на потока от постъпваща информация. Всичко изглеждаше наред, индикаторите на апаратурата сочеха нормални стойности.

После нещата взеха неочакван обрат, внезапно, в един и същи миг: в ушите му писна острият сигнал за претоварване на мрежата, енцефалографът започна да изписва странни криви, излизащи извън разграфената хартия. Пръстите на Южи затичаха по клавиатурата на контролните уреди, но това, което ставаше, очевидно беше извън техните параметри.

— Какво става, Южи? — изкрещя Шика. Помещението се изпълни с острата миризма на озон, Улф отвори уста и нададе пронизителен вик. Южи стисна зъби.

После светлинните индикатори на Оракула угаснаха.

 

 

Хам Конрад се качи на борда на яхтата на баща си — „Инфлуънс И“. Пролетният ден беше чудесен. По небето тичаха пухкави облачета, откъм океана подухваше свеж бриз. Идеално време за платноходи.

Нещата се подреждат много странно, помисли си той. В мига, в който посягаше към слушалката да се обади на баща си, телефонът иззвъня и Торнбърг му предложи следобедна разходка на борда на яхтата.

Прекрасно, рече си Хам и два пъти провери дали не е забравил снимките, които изобличаваха Торнбърг.

Конфронтацията с баща му няма да е от леките — той ясно съзнаваше това. Но уликите, скрити в сейфа на клиниката, не му даваха правото на избор. Мнението на Йош за баща му се беше оказало абсолютно точно. Истината беше болезнена, но неизбежна. Все още се надяваше, че ще успее да предизвика разкаянието на Торнбърг, че ще го принуди да поправи част от сторените злини. Например да компенсира близките на хората, намерили смъртта си в клиниката, да пусне на свобода онези от тях, които все още бяха живи, да закрие дейността на „Грийн Бранчиз“…

Насочи се към кармата, където баща му се занимаваше с въжетата, прикрепящи яхтата към пристана. Екипажът беше получил почивка — Торнбърг предварително го уведоми за това. „Понякога са страшно досадни и ти се мотаят в краката точно когато имаш нужда от усамотение…“ Едновременно с това обаче той винаги беше считал, че слугите са полезна привилегия на богатите…

Силната миризма на корабно гориво за миг погълна обичайните солени аромати на морето. Напуснаха пристанището и Хам се зае да вдига главното платно. Справи се успешно, после стори същото с малкото платно на кармата и онова на втората мачта — широк, снежнобял правоъгълник. Винаги беше изпитвал неотразимо влечение към шхуните е разперени платна, които величествено порят вълните. Работеше с увлечение, за момент забравил грижите, които нямаха нищо общо с морето. Торнбърг беше този, който му вдъхна любов към ветроходството. Ако се замисли човек, това май е единствената ни обща страст, въздъхна в себе си Хам.

Торнбърг ловко прекара яхтата покрай маркираните с шамандури плитчини на Чесапийк, не след дълго грамадата на Вашингтон се стопи в синкавата мараня. Някъде около пладне Хам сви платната и хвърли котва. Намираха се край подветрената страна на малко островче. Торнбърг се зае да вади обяда — късове крехко месо, задушени в зехтин, кашкавал и червени чушки, няколко вида салати и италианско сирене „Рикота“. Разбира се, и опаковка от шест бири „Сапоро“, която и двамата бяха обикнали в Япония.

Седнаха в каютата, вратите останаха широко отворени. Хам си направи огромен сандвич и лакомо го захапа, докато Торнбърг се задоволи с малко салата и няколко глътки бира. Цял живот беше имал проблеми с апетита, а напоследък съвсем престана да се храни.

Подхвърляха си незначителни реплики, обзети от сладостна нега. За това допринасяха и топлите слънчеви лъчи, отразявани от водата. Торнбърг не изглеждаше особено щастлив, но беше спокоен. Нормално за него състояние, помисли Хам. Особено след смъртта на Тифани. Самият той се чувстваше напрегнат, вероятно поради важната задача, която му предстоеше. Мисълта за бащината скръб му предложи въведението, което отчаяно търсеше от известно време насам.

— Гледам, че шариш из Вашингтон и никак не ти се прибира у дома — промърмори, с преднамерена небрежност той и избърса мазните си пръсти в салфетката. — И мисля, че няма да е зле, ако вдигнеш платната…

— Да вдигна платната ли? — учудено го погледна Торнбърг, сякаш синът му предлагаше оттегля в пенсия.

— Защо не? — усмихна се с пресилен ентусиазъм Хам. — Аспен, а дори и Европа… Зарязваш всичко, отърсваш се от паяжината на мрачните мисли и обновяваш душата си…

— Какво да правя в Аспен? — подозрително го изгледа Торнбърг. — Да зяпам как разни красавици преследват инструкторите по ски? Същото важи и за Европа — там човек на всяка крачка се сблъсква с разни японци и германци… Това ми напомня за Оста и кръвното ми се вдига до опасни граници. — На лицето му се появи хладна усмивка: — Други умни предложения?

Хам сведе поглед към огромния къс сирене в чинията си.

Торнбърг изчака точно толкова, колкото беше необходимо, после продължи:

— Освен това аз не искам да заминавам. В мое отсъствие положително ще се объркат куп неща… — очите му не се отделяха от Хам, направи облог сам със себе си за точния миг, в който синът му ще вдигне глава. — Това в пълна сила важи за моите биохимични експерименти… — Вилицата на Хам замръзна върху сиренето. — Снощи някой е проникнал в „Грийн Бранчиз“, представяш ли си? Какво биха могли да търсят в една обикновена клиника?

— Може би промишлен шпионаж? — подхвърли Хам и остави вилицата.

Добър ход, призна в себе си Торнбърг. На моменти Хам наистина успяваше да го впечатли.

— И ние така си помислихме — кимна той. — Но после открихме, че липси сред документите няма и всичко е налице. — Очите му пламтяха: — Открихме и нещо друго — лицето на крадеца, запечатано от видеокамерата… — Главата на Хам рязко отскочи и Торнбърг се поздрави за спечеления облог. — Искаш ли да го зърнеш? Тук, на борда, имам едно копие от лентата…

— Не, Господи!

— „НЕ, Господи“ — имитира го Торнбърг. — Само това ли имаш да кажеш?

— Господи, защо се чувствам така, сякаш съм длъжен да ти дам отговор? — избухна Хам. — Ти си този, който трябва да дава обяснения!

— Не се чувствам длъжен да давам обяснения за постъпките си пред когото и да било! — хладно го изгледа Торнбърг. — За това достатъчно добре се грижат времето, парите и влиянието ми! В момента искам да науча какво е намислил собственият ми син и защо е проникнал с взлом в моята клиника!

— А аз искам да знам…

— Задръж малко, момчето ми! — рязко извика Торнбърг и Хам неволно подскочи. — Ако исках да знаеш какво става в „Грийн Бранчиз“, сам щях да ти го кажа, по дяволите! Не съм го сторил, значи това не е твоя работа!

— Аз пък реших да го направя моя работа!

Я виж ти, учуди се в себе си Торнбърг. Нима ще се окаже, че синчето притежава повече твърдост, отколкото съм допускал?

— Трябва да поговорим за всичко, което става в тази клиника! — решително вметна Хам.

— Трябва ли?

— Да, трябва! Господи, та ти си извършител на куп тежки престъпления! Отвличане, изтезания, убийства! Не си нищо повече от един презрян криминален тип! Кълна се, че все още не мога да разбера как си успял да привлечеш толкова много и толкова способни учени за свои съучастници!

За момент Торнбърг се изкуши да поеме по предложената писта, но после тръсна глава. Майната му! След като го иска, ще си го получи!

— Господи, как можеш да бъдеш военен и едновременно с това толкова наивен! — прогърмя той. — Нима не знаеш, че всичко е въпрос на пари? Тези учени приеха офертата ми с огромно желание, защото получаваха не само добро заплащане, но и пълна свобода за своите експерименти! Нима си въобразяваш, че хората са ангели? Не, синчето ми — хората са си хора, с всичките си вродени недостатъци. Дай им това, което искат, и те няма да се спрат пред нищо!

— Това ми звучи като мото, достойно за Дявола!

Торнбърг се разсмя, а Хам окончателно изпусна нервите си. Не обичаше да го наричат „синчето ми“, а когато Торнбърг му се надсмиваше, направо ставаше бесен.

— Май не си даваш сметка за положението си, а? — изръмжа той, извади фотокопията на секретните материали и ги размаха под носа на баща си. — Дните на твоето величие отминаха! Успях да открия ахилесовата ти пета и нямам намерение да я изпусна, преди да приемеш условията ми!

— Няма човек на този свят, който да ми диктува своите условия! — задави се от ярост Торнбърг.

Кръвта на Хам забуча в ушите му, имаше чувството, че всеки момент ще получи инфаркт. Повдигаше му се от мерзкото чувство, че е бил принуден да изпълнява заповедите на стария лицемер. Не можеше да живее повече с тази мисъл, още по-малко пък с познанието за това, което беше извършил Торнбърг, за това, което се готвеше да извърши.

— Приемането на моите условия е единствения ти шанс да се измъкнеш от дупката, в която сам си скочил! — предупреди го той. — Нарушил си толкова много закони, че се отказах да ги броя… Имаш ли представа какъв празник ще настъпи в канцеларията, на главния прокурор, ако там се получи копне от тези материали?

— А как ще стане това, синчето ми?

— Аз ще ги изпратя! — изрева извън себе си Хам, въпреки твърдото решение да сдържа нервите си. — И престани с това „синчето ми“!

— Ще престана само след като ти престанеш да се държиш като десетгодишен скаут! — изръмжа Торнбърг. — Едва тогава ще чуеш от устата ми името, което съм ти дал по рождение! Кой ти е дал правото да бъдеш мой следовател, съдия и екзекутор? Нима си въобразяваш, че светът покорно ще следва собствените ти представи за справедливост? Това са пълни глупости. Светът се ръководи от хаоса, човешките закони — също…

— Не аз съм този, който е създал моралните норми на поведение! — разгорещено отвърна Хам и започна да си дава сметка, че старецът все пак е успял да промени равновесието на силите, принуждавайки го да обяснява мотивите за своето поведение. — Моралът е единственото общо нещо в разнообразието на човешката култура.

— Това го кажи на арабите или японците — Презрително се усмихна Торнбърг. — И ще разбереш, че дори понятие си нямат от морал…

— Грешиш — поклати глава Хам и отчаяно потърси път към темата за прегрешенията на баща си. — Може би техният морал се различава от нашия, но все пак е…

— Глупости! Губиш си времето да защитаваш хора, които не заслужават това! Не очаквах, че ще чуя подобни думи от устата на собствения си син!

— Господи! Говориш така, сякаш аз съм единствено това — твой син!

— Точно това съм бил и аз — син на баща си! До последния му час!

— Не! — скочи на крака Хам. — Аз съм повече от твой син! Много повече!

— А имаш ли представа какво щеше да бъдеш без мен? — изгледа го изпод козирката на капитанската си фуражка Торнбърг. — Съмнявам се, много се съмнявам… Благодарение на моите връзки и влияние ти влезе в специалното училище и колежа. Пак благодарение на тях се озова на удобно местенце в Токио, където все пак благоволи да ми свършиш и малко лична работа. Но в замяна на това аз те изтеглих от армията и ти дадох добра служба в Министерството на отбраната… А какво свърши сам, без моя помощ? Ожени се за една красива, но безполезна жена, която не ти доставя удоволствие, не цени начина на живот, който й предлагаш, и е толкова равнодушна към брака ви, че ти позволява да вилнееш като разгонен котарак! Пък и защо да бъде другояче? Доколкото съм осведомен, инструкторът по тенис я обучава наистина пълноценно!

— Това не е вярно! — изкрещя Хам, макар че част от съзнанието му прие новината без никаква изненада.

— Вярно е, разбира се — загрижено поклати глава Торнбърг. — И аз имам някои снимки, синчето ми… Искаш ли да ги видиш? — изсмя се и Хам стисна зъби. Като дете се беше наслушал на подобни обвинения между родителите си, още помнеше болката, която причиняваха ноктите, забити в дланите му.

— Господи Исусе! Това е ужасно!

— Достатъчно! — изрева Торнбърг и стовари ръце върху масата. Посудата издрънча, разлятата върху плота бира засъска като киселина. — Успял си да се добереш до тайните ми, но сега аз си ги искам обратно! Хайде да прекратим празните дрънканици и да бъдем делови!

— По отношение на какво?

— По отношение на сделката, глупако! — изръмжа Торнбърг. — Би трябвало да ти строша ръцете за това, което си направил, но нямам достатъчно кураж. Признавам, че те подцених, браво на теб… Сега разполагаш със стоката, която ми трябва, аз пък имам влиянието, което трябва на теб. Това ми се струва солидна основа за сключването на сделка. Затова предлагам да зарежеш тъпите си морални скрупули и да се залавяме за работа!

Това беше моментът, в който Хам си даде сметка, че е предприел погрешен ход. Гледаше баща си така, сякаш за пръв път го виждаше. И в определено отношение това наистина беше вярно. Беше допуснал глупостта да се надява, че ще успее да го убеди в необходимостта от компромис. И стана това, което неизбежно трябваше да стане: Торнбърг го принуждаваше да сключи сделка, в която няма място за морал. Едва сега разбра, че моралът е твърде скъпа стока за Торнбърг, че въпреки парите и властта, той не можеше да си го позволи. Може би това се дължеше именно на парите и властта, които бяха събирани в условия, напълно изключващи участието на морал.

Разкритието беше зашеметяващо, Хам имаше чувството, че е улучен между очите от ослепителна светкавица. Исусе, въздъхна отчаяно той. Как съм издържал в тази къща? Как мама го е понасяла? Имаше отговор на тези въпроси, разбира се. Торнбърг Конрад III излъчваше царствено привличане, на което никой не беше в състояние да устои. Дори когато човек има достатъчно ум, за да подозира за наличието на тъмни сили зад това привличане.

Вече беше сигурен в това, което би трябвало да знае още преди години — отношенията му с Торнбърг имаха една-единствена алтернатива. Седне ли срещу него за уточняване параметрите на предложената сделка, той ще бъде загубен. Ще се превърне в една от стотиците и хиляди мушици, попаднали преди него в мрежата на Торнбърг.

— Не! — прошепна Хам. Лъчите на слънцето се отразяваха в полираните дъски на палубата. Макар и заслепен, той не отмести очи пред мрачния поглед на баща си. — Никакви сделки, никакви компромиси! Има само един начин да те спра — да предам секретните материали на главния прокурор!

— Не ставай идиот, Хам! Нищо няма да предаваш! Оригиналите вече са изгорени, а ти ще ми предадеш негативите! С това въпросът ще бъде приключен.

— Чуваш ли се какво говориш, Господи? — извика Хам и стовари юмрук върху масата. — Въпросът не е приключен, уликите няма да бъдат унищожени! Нима не разбираш, че докато клиниката действа, такива улики ще се създават всеки божи ден?!

— Не буйствай, синчето ми — хладно се усмихна Хам. — Това няма да ти е от полза…

— Стига вече с тези глупости! — озъби се Хам. — Пробутвай ги на когото щеш, но не и на мен! — извъртя се на пети и тръгна към електрическата макара. — Време е да се връщаме в пристанището!

— Няма да мръднем оттук, докато не се разберем! — троснато отвърна Торнбърг.

— По този въпрос вече нямаш думата — подхвърли през рамо Хам.

— Ако направиш още една крачка към макарата, ще се наложи да използвам ей това!

Хам рязко се завъртя и присви очи към сянката на рубката за управление, под която беше застанал Торнбърг.

— Какво е това, по дяволите?

— На какво ти прилича? — мрачно се ухили Торнбърг. — Вероятно на харпуна, който държа тук в случай, че се натъкна на някоя акула…

— И ще го използваш срещу мен, така ли?

— Само ако се наложи.

Хам замълча и отправи поглед към назъбения връх на стрелата от дебела стомана, способна да пробие кожата и на най-голямата акула в океана. Цял живот се беше покорявал на Торнбърг, но ако си въобразява, че това ще се случи и сега, бързо ще открие каква изненада го очаква, въздъхна в себе си той.

— Ела тук и сядай на масата. Трябва да поговорим…

— След което ще сключим още една от сделките, на които си свикнал, нали? — поклати глава Хам. — Аз ще си мисля, че получавам това, което искам, докато ти ще получиш възможност да продължиш намисленото… Не, този порочен кръг ще спре. Сега и завинаги!

— Нищо няма да спре — поклати глава Торнбърг. — Нямам намерение да затварям „Грийн Бранчиз“. Единственото, което мога да ти обещая, е, че ще прекратя вноса на нови пациенти и ще освободя тези, които вече са…

Хам бе обзет от сляпа ярост. Дори по време на войната не беше изпитвал чувство с подобна сила.

— Как можеш дори да си го помислиш? — изсъска той. — Какво невероятно нахалство, Господи! Злото не може да се изкорени с половинчати мерки! Нима очакваш, че като ми обещаеш да убиеш шест човека вместо дузина, нещата ще се уредят?

— Защо не? — вдигна вежди Торнбърг. — И това е компромис. Ти си този, който не желае да прави компромиси.

— Няма начин да извърташ повече! — отсече Хам. — Става въпрос за теб, а не за мен. Всичко или нищо!

— Наистина ли?

— Махни шибания харпун!

— Всичко или нищо е неприемливо предложение за мен.

— Имаш право на избор — сви рамене Хам и се насочи към макарата.

— Стой си на мястото! — предупреди го с леден глас Торнбърг.

— Майната ти! — изръмжа Хам и започна да вдига котвата. — Никога вече няма да те нарека „сър“, нито пък ще изпълнявам заповедите ти!

Стрелата го улучи точно между лопатките. Раната не беше смъртоносна, но скоростта на изстрела се оказа фатална. Тялото на Хам политна напред, удари се в парапета и изчезна зад борда.

Захвърлил харпуна, Торнбърг вече тичаше нататък. Приведе се над парапета и втренчи поглед надолу. Гърбът на Хам бавно изплува сред бързо почервеняващата вода забита дълбоко в него, стрелата приличаше на прекършено знаме…

— Всемогъщи Боже! — прошепна Торнбърг, втренчил поглед в косата на сина си, която бавно се полюшваше върху вълните.

В главата му се появиха отдавна забравени стихове от У. Б. Йейтс — любимия му поет на младини:

Соколът не чува виковете на дресьора,

невинността се стопява в кървавата приливна вълна…

 

 

Улф стоеше сам на дългата ниска ивица земя, заобиколена отвсякъде с безбрежен океан. Над главата му се носеха ниски пухени облаци, подгонени от хладен ветрец.

Не, всъщност не беше сам… Далеч пред себе си виждаше тъмна фигура, очертана ясно на фона на оранжевото небе. Тръгна към нея, но късчето ниска земя под краката му сякаш оживя и започна да се удължава като езика на гигантски звяр. Около него нямаше нищо друго, освен оловното море, оранжевото небе и малкото късче суша. Изпита странното чувство, че това е последната твърда земя в полудялата вселена…

И фигурата…

Забързан към нея, той скоро установи, че това е човек. После видя, че е жена, японка, изключително красива… Стоеше на самия край на сушата и гледаше към морето. Видя профила й и стреснато установи, че страшно прилича на Минако.

Макар да беше сигурен, че стъпва напълно безшумно, жената го усети и извърна глава към него. От фигурата й се излъчваше дълбока скръб, изведнъж му се прииска да заплаче. Едновременно с това стоеше напълно неподвижно. Като камък в средата на пресъхнало езеро, като птица преди полет…

— Аз съм Хана — промълви жената. — Дъщеря на Минако, природена сестра на Шика.

Какво ме кара да изпитвам чувството, че я познавам отдавна? — учуди се Улф.

— Къде съм? — попита той. — Мъртъв ли съм?

— Мозъкът ти е свързан с един биокомпютър, известен като Оракула — отвърна тя и докосна гърдите му. — В тялото ти има отрова, трябва да останеш неподвижен, за да успея да я прогоня оттам.

Улф понечи да зададе нов въпрос, но изведнъж се сети как Белия лък беше лекувал баща му и замълча.

— Ето, готово — обади се след известно време Хана, после изведнъж се вкопчи в него: — Чуваш ли това?

— Какво да чувам? — погледна я озадачено Улф. — Само вятърът се усилва…

— Не, не е вятърът — поклати глава тя и отправи поглед към открития океан: — Това е нещо друго.

Улф проследи посоката на погледа й. После наистина долови някакъв звук, който заглушаваше воя на вятъра. Беше протяжен вой, пропит с дълбоко отчаяние. Душата му се сви.

— Идва — прошепна Хана.

Оловните води на океана се раздвижиха, сякаш от мощно подводно течение, на повърхността се вдигнаха високи пръски.

— Какво е това? — попита Улф и ясно усети бавните удари на сърцето си.

— Нещо, което очаква своето раждане — прошепна Хана.

Страхът в гласа й беше толкова осезаем, сякаш на голото късче земя се беше появил трети човек.

— Слушай ме внимателно, Улф. Дойдох тук по своя воля, подчинявайки се на глупавото желание да напусна света на хората. Чувствах се зле в човешката си обвивка, страдах от замърсената околна среда, която хората създадоха поради липса на далновидност и разум.

Дойдох тук да намеря покой, да потъна в безкрайността, да живея сред чистота. Но открих, че нося мръсотията в душата си и започвам да заразявам тукашната атмосфера с отровния й вирус…

— Хана, аз трябва да зная…

— Не, не! — прекъсна го развълнувано тя. — Нека свърша, докато все още съм във фазата на яснотата. Времето ми изтича. Ние с Оракула представляваме едно цяло, но бързо полудяваме…

В центъра на оловния океан се появи ясно различима дупка, нещо като дълбока падина. Вълни нямаше. Сякаш гигантското създание в дълбините беше толкова огромно, че запълваше целия безбрежен простор.

Тя говореше бързо, но ясно. Всяка дума носеше в себе си дълбока, кристалночиста истина. Улф намери потвърждение на тази истина в душата си и се парализира от ужас. Но продължаваше да слуша. Потъваше все по-дълбоко в обясненията на Хана. Разбра какво се е случило с него, ясно си представи и това, което предстои да се случи. Тя олицетворяваше бъдещето. Едно бъдеще, което беше пожелала да напусне с егоистична готовност.

— Виждаш контурите на нещата, те стават все по-ясни, нали? — попита накрая тя. — Това е бъдещето и ти трябва да знаеш как да се справиш с него…

После от устата й се откъсна силен вик. Вятърът го понесе надалеч, заедно с тялото й, след което гигантското създание започна да се измъква от морските дълбини.

Колко широк е бил изборът му? Между колко начина на поява е бил в състояние да избира? Но то имаше нужда от помощ, то искаше да опознае непознаваемото… И за тази цел беше избрало Улф — медиум и психохирург едновременно…

Но Хана беше успяла да проумее това, което за оракула беше пълна мъгла — че полудява от собствената си схема, от първичната матрица, заложена в неговата конструкция. Това познание беше донесло безкрайната мъка и ирония на света, който беше избрала за свое убежище. Беше разбрала, че изход няма — поне за нея… Но Оракула не може да разчита на някакъв екзистенциален катарзис. Той не можеше да осъзнае смисъла на своето търсене.

Опасността се крие в живота, а не в смъртта.

Улф разбра какво означава това. В последния миг на ясно съзнание Хана беше успяла да му го обясни.

Надигащото се от дълбините чудовище имаше много глави. Красиви и тайнствени, те заплуваха към него с желанието веднага да го опознаят. Бяха толкова много, че не би успял да ги преброи дори и след година престой в тази полудяла вселена. Красиви и тайнствени, главите запълниха целия му свят.

Улф затвори очи, пробуди могъщата си „макура но хирума“ и насочи лъча й към мастилената повърхност на океана. Той с лекота прониза Оракула и пред очите му изплуваха сложни лапидни електронни схеми. Не разбираше абсолютно нищо от подобни неща. В душата му помръдна паниката.

— Аз те излекувах, сега ти ми помогни да живея и разбирам!

Престана да обръща внимание на електрониката и насочи лъча на психическата си енергия дълбоко навътре в чудовището. Ослуша се, вгледа се, започна да опипва… И долови някаква слаба, почти незабележима пулсация. Това не можеше да бъде пулс, разбира се, просто защото машината нямаше сърце. Но, подобно на всички живи организми, то имаше някаква сърцевина, някаква дълбока същност, без която не би могло да съществува. Улф изведнъж разбра защо вселената около него му се представя под формата на безбрежен океан — в него имаше вълни, тези вълни се подчиняваха на един вечен ритъм, който по своята амплитуда и повторяемост започна да му става странно познат… Да, точно така. Това е величествения ритъм на живота, който човек може да долови само когато спи и сънува…

Но ритъмът на Оракула беше безнадеждно нарушен от „макура но хирума“, от ДНК в клетките на Южи, от психическите остатъци на Хана. И това правеше сънищата му налудничави. Гигантското създание под оловните води на океана беше побъркано. Окончателно и безнадеждно. Огромната мощ на „макура но хирума“ беше разкрила пред току-що започналия да се оформя „мозък“ прекалено много възможности за прекалено кратко време и това беше станало причина за побъркването му. Макар и полуорганичен, мозъкът на Оракула не отстъпваше по сложност на това, което се крие в главата на човека. Дори напротив — в много отношения той го превъзхождаше, беше страховито точен и аналитичен.

Но този мозък беше още в пелени, едва започнал своето оформяне. Беше спящ и поради това особено уязвим. Психиката на Хана и частиците ДНК на Южи му бяха предадени в разпореждане прекалено рано…

Гласовете от лудницата, чу ги в момента, в който се опита да осъществи контакт с основната матрица на Оракула. В един кратък, но ужасен миг пред очите му се появиха милиони лица, тялото му изгуби тегло и увисна в пространството, психиката му потъна в полудялата вселена…

Но Улф се стегна, концентрира психическите си сили и насочи мислите си към онази какофония от гласове, която съпътстваше усилията му да влезе в съзнанието на масовите убийци. Какофонията, благодарение на която тези убийци признаваха престъпленията си и се оставяха в ръцете на правосъдието… Всичко това принадлежеше към друг живот, далечен и чужд, но опитът беше успял да се съхрани…

Пренебрегвайки хаоса, той проектира своята „макура но хирума“ още по-дълбоко в туловището на Оракула. Потъна в сложните връзки на матрицата и скоро усети, че може да докосне ритъма на съществуването му, хода на мислите, проявяващи се под формата на сънища…

— Това е единствения начин, по който мога да ти помогна — промълви той.

Черният сноп на психическата му енергия се устреми напред и прекъсна биомеханичните връзки и електронните импулси.

Оракула беше екзекутиран.

 

 

Торнбърг Конрад III се прибра във вилата си на Магнолия Теръс с чувството, че тялото му е покрито с дълбоки радиационни язви. В устата му тежеше горчивият вкус от предателството на Хам, стомахът му се разкъсваше от вируса на измяната.

Агонизиращ гняв разтърсваше тялото му като сухо дърво, попаднало в окото на циклон. Строполи се на едно от тапицираните кресла и стисна глава между дланите си. Не посегна към лампиона, в момента му беше много по-добре сред хладния мрак и тишината на вилата.

Защо стана така, че срещу него се обърна най-близкият до сърцето му човек? Отдавна, преди много години, беше отписал другите си синове. Те се бяха превърнали в излишен баласт и той ги изрита от топлото семейно гнездо без капчица съжаление. Но после откри, че се налага да ги спасява от такива глупави грешки като прелюбодейство със съпругата на шефа и брак с неподходяща жена, заплашваща да ангажира глутница адвокати и да измъкне от нещастника дори последния петак.

Тези хлапаци не струваха пукната пара, единствено Хам беше изключение. Точно по тази причина Торнбърг му помогна да изгради блестяща кариера. Прибягвайки до мрежата на „старите момчета“, той осигури на любимия си син всички привилегии на властта, които можеха да предложат комбинативният му ум и огромното му богатство.

Надигна се от креслото с цената на доста усилия, прекоси дебелия килим и спря пред бара. Взе една чаша от тежък кристал и я напълни с уиски, към което прибави съвсем малко сода. Изпи наведнъж две трети от питието, сякаш беше лекарство. Всъщност в момент като този уискито наистина имаше лечебни функции.

Вече от няколко седмици живееше в тази вила. Тишината на игрището за голф, прорязано от спретнати туфи стройни дръвчета, му действаше добре. Огромната каменна къща, доминираща сред не по-малко огромното имение във Вирджиния, изведнъж му се стори студена и чужда, там с особена острота чувстваше липсата на Тифани. Многобройните стаи и пристъпващите на пръсти прислужници, които сигурно го шпионираха и клюкарстваха зад гърба му, гористите хълмове — всичко това вече му се струваше непоносимо.

В съзнанието му отново се появиха стихове от поемата на Йейтс:

Най-добрите са неубедителни.

Най-лошите кипят от енергия…

Господи, всичко отиде по дяволите! Отпи още една глътка уиски със сода. Какво е целял Хам с това проникване в „Грийн Бранчиз“ и фотографирането на секретните документи? Защо е искал да научи за клиничните експерименти? Вярно е, че някои аспекти от тези експерименти бяха незаконни, но кой, по дяволите, беше създал законите? Торнбърг беше имал прекалено тесни връзки с идиотите от Капитолийския хълм, за да изпитва към тях дълбоко презрение и нищо повече. Това бяха типове с достатъчно втвърдени артерии, за да отрежат достъпа на кислород до мозъците им, типове, които никога не успяват да измъкнат хоботите си от реката на подкупите, която година след година носи дивиденти срещу синекурните им постове…

Основната грешка на Хам беше неспособността му да надникне отвъд условността на законите, създадени в обществото. Докато самият Торнбърг отлично разбираше, че никой не може да наложи изкуствен ред в хаоса на Вселената.

Отпи нова глътка уиски и потръпна, като си спомни как беше извадил трупа на сина си от водата. Уви го в резервното платно, което винаги държеше на борда, овърза го здраво, а после прикачи към него външната котва, предварително освободена от тежката си верига. Едва след като го бутна през борда, се сети, че не беше казал никаква молитва. Опита се да промърмори нещо, но главата му беше празна…

Простена, в устата му имаше вкус на кръв. Запрепъва се по килима. Искаше да стигне до спалнята, където, скрит под фалшивото чекмедже на нощното шкафче, го очакваше спасителният серум.

Едва на крачка от леглото усети, че някой се е настанил в креслото редом с шкафчето.

— Кой е там? — попита той с глас на стреснат и безпомощен стар човек.

— Не усещаш ли парфюма ми?

Торнбърг завъртя глава, ноздрите му потръпнаха.

— Стийви? — колебливо попита той. — Когато отмени вечерята ни, каза, че веднага се връщаш в Ню Йорк… Какво правиш тук?

— Чакам те.

Остротата в гласа й го накара да потръпне от безпокойство. Какво се е случило? Връхлетя го паниката. Нима Хам е имал глупостта да й покаже откраднатите от касата на „Грийн Бранчиз“ документи? Не, не, това е изключено. Хам дори не подозира за отношенията му със Стийви… Май наистина започвам да се превръщам в параноик, въздъхна Торнбърг. Отчаяно се нуждаеше от една доза серум, но още по-силно искаше да научи резултата от проникването на Улф в тайнствения свят на онази кучка Минако. Свят на вечната младост и огромната власт…

— Радвам се, че си тук — промълви най-сетне той.

— Може би няма да се радваш толкова, след като чуеш това, което ще ти кажа.

— Не те разбирам…

— Искам да чуя защо не си ми казал за връзката ти със сестра ми.

— Стийви — пристъпи крачка напред той и внимателно се отпусна на ръба на леглото. — Знаеш, че сестра ти не можеше да се примири с приближаването на старостта. Когато научи, че аз провеждам експерименти, насочени към забавянето на този процес, тя поиска да стане част от тях…

— Стана опитно зайче по собствена воля, така ли?

— Да.

— И беше запозната с всички рискове?

— Разбира се. Направих опит да я разубедя, но…

— Разполагам с кореспонденцията между теб и Аманда.

— Аха…

Виждаше линията на профила й, меко очертан от светлината, която проникваше през спуснатите наполовина дървени капаци на прозорците. Едва сега успя да определи точното разстояние между двамата.

Сложи чашата на нощното шкафче и издърпа чекмеджето.

— Имам нужда от една доза…

Стийви го изчака да отмести фалшивото дъно и да пъхне ръка отдолу, после щракна нощната лампа.

Торнбърг заслепено примигна.

— Това ли търсиш?

Вече я виждаше ясно. Изглеждаше доста съблазнителна с тесните джинси в защитен цвят, кремава блузка под бейзболното яке от кожа и груба вълна, разкопчано отпред. В нормално състояние несъмнено би се възхитил на дългите бедра и съблазнителната извивка на гърдите й, но в момента вниманието му беше привлечено от тънките ръкавици от агнешка кожа, които покриваха китките й. И най-вече от армейския колт 45-и калибър, който сочеше право в гърдите му.

— Зареден ли е?

— Всяка дупка на барабана — усмихна се хладно Стийви.

— Нима искаш да ме застреляш, Стийви? — попита той. — Ти си психиатър и отлично знаеш какви са последиците от подобен акт. Не само юридическите, а и онези, които години наред ще присъстват в главата ти… Освен това с нищо не съм те предизвиквал, за да ме заплашваш с револвер…

— Ти си наредил да убият Аманда.

— Май си полудяла! — втренчи се в нея Торнбърг. — Защо, за Бога, бих…

— Тя е била на смъртно легло от твоите дози. Млъкни, не се опитвай да го отричаш! — главата й бавно се поклати: — Да, точно като Тифани… Но при Аманда е било по-различно… Върху Тифани си имал пълен контрол… Къде е тялото й, Торнбърг? В гробищата? Не. Нямаше погребение, нямаше никакви церемонии. Готова съм да се обзаложа, че си наредил на своите вампири в клиниката да й направят пълна дисекция, а след това си я изгорил. Чиста работа. Никой съдебен патолог не може да задава неудобни въпроси нали? Смъртният акт е бил попълнен от някое покорно кученце на щат в собствената ти клиника…

Но с Аманда не си могъл да постъпиш по този начин. Тя е била извън контрола ти, сред широкия свят. Знаел си, че умира, но не си бил в състояние да я примамиш в клиниката. Смъртта й от твоите медикаменти несъмнено би повдигнала доста неудобни въпроси и затова си решил да я убиеш. За да бъде картината пълна, ти си наредил на платените убийци да симулират кражба с взлом. Това често се случва в Ню Йорк, особено в нейния квартал… Бил си убеден, че никой няма да задава въпроси.

— Свърши ли? — хладно я изгледа Торнбърг. — Признавам, че има логика в тази версия, но тя е точно това — версия, и нищо повече. Не зная кой ти е внушил тези безумни обвинения, но мога да те уверя, че…

— Млъквай! — дрезгаво извика Стийви и скочи на крака. Сякаш яростта не й позволяваше да остане неподвижна. — Вече познавам макиавелианските ти методи! И не мога да си простя факта, че съм била в състояние да се възхищавам на начина, по който манипулираш хората. Важни хора, с огромна власт… Въртял си ги на пръста си, нали? Така изгради кариерата на Мортън, така ми осигури достъп до онези кръгове на обществото, за които цял живот съм мечтала. Ти беше могъщ като слънцето, а аз бях толкова близо, че поемах част от топлината ти, светех с част от отразената ти светлина. Бях твоя приятелка, достатъчно беше само да спомена името ти и позлатени врати се отваряха пред мен…

Господи, как само тръпнех от нетърпение! Представях си, че съм бродуейска актриса, излизаща пред очите на отбрана публика. Вярвах с цялата си душа на лъжите ти! И наистина бях актриса, но не такава, каквато си бях представяла… Живеех денонощно с твоите лъжи. Най-ярко доказателство за това е начинът, по който проституирах с Улф, изпълнявайки твоето желание. Спомням си за този епизод със страх и гняв, но това са чувства, които ти никога няма да разбереш. Защото са насочени към самата мен, към мерзкия начин, по който спечелих доверието на Улф, изпълнявайки твоя заповед…

В едно беше прав: аз наистина обичам Улф. И съм уверена, че ако времето позволи, той също ще започне да ме обича. Естествено това никога няма да стане, тъй като нашите отношения се изградиха върху фалша и измамата, които ти поиска от мен. Никога не мога да го погледна с открито сърце, не бих посмяла дори да му призная какво съм сторила!

— Хайде, стига, Стийви — промърмори успокоително Торнбърг. — Аманда ми беше приятелка, харесвах я, беше ми мъчно за нея… Ако съм допуснал някаква грешка, тя е била неволна… Съжалявах я, но сега разбирам, че не трябваше дори да й споменавам за експерименталната програма в клиниката. След смъртта й се чувствах ужасно, но те уверявам, че това беше една случайна смърт… Градът я уби, Стийви. Ню Йорк я уби. Това е истинска трагедия, но виновни няма. Най-малкото пък аз…

— Вече не ме интересува начинът, по който изопачаваш истината, Торнбърг!

— Стийви, ти най-добре от всички можеш да разбереш, че в момента емоциите ти вземат връх над разума.

— Предупредих те да си затваряш устата! — хладно отвърна тя и насочи колта в сърцето му. Ръката й не потрепваше и Торнбърг веднага си даде сметка, че моментът е неподходящ за опит да я обезоръжи. Едновременно с това усети, че тази жена наистина започва да го дразни. Имаше нужда от време, за да анализира всичко, случило се на борда на яхтата. От огромно значение за бъдещето му беше да определи…

— Прочетох писмата на Аманда и изведнъж разбрах, че не притежавам никакви ценности — наруши хода на мислите му Стийви. — Бракът ми е една измама, лишена от обич и искреност. Не е нищо повече от удобен съюз, макар да съм убедена, че в началото не беше така… Чувствам се все по-отчуждена от своите пациенти, а контактите ми в обществото са толкова кухи и фалшиви, че направо ми се доплаква…

Улф пробуди единственото истинско чувство в душата ми, ако не се брои мъката ми след смъртта на Аманда… Но аз го предадох и вече не мога да разчитам на взаимност.

В крайна сметка не само ти си олицетворение на злото, Торнбърг… То се крие дълбоко в душата ни и чака удобния момент, за да щракне зъбите на зловещия си капан и да ни удави завинаги в мрачните дълбини на човешката мерзост. Както виждаш, обвинявам теб, но обвинявам и себе си…

Ръката й с револвера се протегна напред и Торнбърг изведнъж разбра, че преценката му за тази жена е била погрешна. Тя всеки момент щеше да натисне спусъка. Твърде късно си даде сметка защо пожела да говори — просто е искала да изгради онази психологическа черупка, която ще я предпази от угризенията, идващи след всяко хладнокръвно убийство.

— Притежавам писмата, но те няма да издържат пред съда — продължи Стийви. — Нямам пряко доказателство, че ти си заповядал убийството на сестра ми, но това не ми пречи да бъда убедена във вината ти. Затова няма да те изпусна. Нямам избор, а и нямам какво да губя!

Миг преди да натисне спусъка, дясната ръка на Торнбърг се стрелна към нощната масичка, грабна тежката кристална чаша и я запрати към Стийви. Улучи я в рамото едновременно с оглушителния трясък на изстрела.

Тялото на Торнбърг отскочи назад и се стовари напреко на леглото, куршумът потъна в гърдите му, малко под сърцето.

Стийви изкрещя от ужас, очите й не можеха да се откъснат от фонтана алена кръв, който бликна от раната и започна да попива в чаршафите. Очите на Торнбърг бяха огромни и оцъклени, но тя не посмя да надникне в тях.

Тялото й се разтърси от конвулсии, видът на кръвта я вцепеняваше от ужас. Изминаха няколко дълги секунди, преди да се овладее до степен, която й позволяваше да се измъкне от стаята, а след това и от вилата…

Хукна през горичката край игрището за голф. Измина по-голямата част от разстоянието до взетата под наем кола, преди да си даде сметка, че ръката й все още стиска оръжието. Захвърли го с погнуса в храсталаците и побърза да се настани зад волана.

Съзнанието й беше в шок, налагаше се да стиска волана с цялата сила на ръцете си. Все пак се контролираше достатъчна, за да спазва ограниченията на скоростта и пътните знаци. Спря край първата телефонна кабина, изрови някакви монети от чантичката си и позвъни в полицията. Задъхано съобщи за трупа в малката вила, без да споменава нито името на Торнбърг, нито своето. Гласът насреща я засипа с въпроси, но тя побърза да остави слушалката.

На крачка от кабината тялото й омекна. Свлече се на колене и започна да повръща. След няколко минути се надигна и с олюляване се насочи към колата. Чувстваше се замаяна и безкрайно слаба. Седна зад волана и отправи поглед към черното небе… Тишината се нарушаваше единствено от пропукването на изстиващия двигател.

Умът й постепенно започна да се освобождава от шока. В главата й се появи първата логична мисъл, последвана от втора, после трета… Едно е да замислиш убийство, да бъдеш убедена, че това убийство е израз на висша справедливост… Но съвсем друго е да го извършиш в действителност. Убийството си е убийство и Стийви започна да си дава сметка, че последици винаги ще има…