Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (8)

Седма глава
Раздяла със стар приятел

Забеляза го твърде късно — чак когато едрият мъж бе само на крачка от него. Ужасѐн, Йоси се сгърчи, притиснат до стената, в отчаян опит да се скрие, ала миг по-късно Уолфгар го бе вдигнал във въздуха с една ръка, докато с другата отбиваше жалките му опити да се защити.

Тряс! Йоси усети как варваринът с все сила го блъска в стената.

— Искам си го обратно — спокойно заяви Уолфгар и именно това хладнокръвие в тона, както и в изражението му ужаси горкия Йоси повече от всичко друго.

— К-к-какво т-т-търсиш? — заекна той.

Все така с една ръка, Уолфгар го придърпа към себе си и отново го блъсна в стената:

— Отлично знаеш какво имам предвид. А аз знам, че ти си го взел.

Йоси сви рамене и поклати глава… с което само си изпроси още един удар в стената.

— Взел си Щитозъб — поясни Уолфгар и доближи лицето си на милиметри от това на дребния мъж. — И ако не ми го върнеш, ще те разкъсам на парчета и ще използвам кокалите ти, за да си направя ново оръжие.

— Аз… аз… аз го взех назаем — започна Йоси, ала нов удар в стената сложи край на несвързаните му приказки. — Мислех, че ще убиеш Арумн! — изкрещя той. — Мислех, че всички ни ще убиеш!

Тези странни думи като че ли поукротиха малко Уолфгар.

— Да убия Арумн? — повтори той, без да може да повярва на ушите си.

— Когато те изхвърли — обясни Йоси. — Знаех, че се кани да те изгони. Каза ми, докато ти спеше. Мислех, че ще пречукаш всички ни в гнева си.

— И затова ми взе чука?

— Да — призна Йоси. — Но имах намерение да ти го върна. Опитах се да го върна.

— Къде е?

— Дадох го на един приятел. А той — на една жена моряк, за да го прибере на сигурно място, та да не можеш да го повикаш. Опитах да си го върна обратно, ама жената не ще да ми го даде. Къде ти, замалко не ми смачка главата с него!

— Коя е тя? — попита Уолфгар.

— Шийла Крий от „Скачащата лейди“ — избъбри Йоси. — У нея е и хич и не иска да го връща!

За миг Уолфгар замълча, опитвайки се да разбере дали го лъжат, или не. После вдигна поглед към Йоси и отново се намръщи.

— Никак не обичам крадците — процеди през зъби и здравата го разтърси, а когато дребният мъж понечи да се съпротивлява и дори го удари, с все сила го блъсна в стената, веднъж, два, три пъти. — В родината ми убиваме крадците с камъни — изръмжа варваринът и го залепи за стената с такава мощ, че цялата сграда потрепери.

— А в Лускан оковаваме побойниците — разнесе се глас нейде съвсем наблизо.

Уолфгар и Йоси се обърнаха и видяха Арумн Гардпек да излиза от кръчмата, заедно с още неколцина мъже. Те обаче гледаха да се държат на безопасно разстояние — очевидно бе, че никак не им се ще да си имат вземане-даване с опасния варварин. Само Арумн, стиснал тежка сопа в ръце, се приближи предпазливо.

— Свали го — рече той на Уолфгар.

В отговор варваринът блъсна Йоси в стената за последен път, после го пусна на земята, като здравата го разтърси и изобщо не охлаби хватката си.

— Открадна ми Щитозъб и смятам да си го върна — решително заяви исполинът.

Арумн хвърли гневен поглед на Йоси.

— Опитах се! — проплака той. — Ама Шийла Крий… да, чукът е у нея… у нея е и тя не ще да го връща.

Уолфгар отново го разтърси, така че зъбите на злощастника изтракаха.

— У нея е, защото ти си й го дал — напомни му той.

— Но се е опитал да го вземе обратно — отсече Арумн. — Сторил е всичко, което е могъл. Нима смяташ да го накажеш за това? За да се почувстваш по-добре, а, кръвопиецо? Защото тъй няма да си върнеш чука!

Уолфгар го изгледа свирепо, после се обърна към окаяния дребосък в ръцете си.

— Да, наистина ще се почувствам по-добре — заяви варваринът и при тези думи Йоси сякаш се смали и се разтрепери като лист.

— Тогаз ще трябва и мен да набиеш — рече Арумн. — Йоси ми е приятел, за какъвто имах и теб, и съм готов да се бия заради него.

Уолфгар се изсмя подигравателно и с едно движение на китката запрати Йоси в краката на ханджията.

— Нали ти каза къде да намериш чука си — не отстъпваше Арумн.

Варваринът се отказа да спори и си тръгна, ала не бе направил и няколко крачки, когато се обърна назад и видя как Арумн помага на Йоси да стане, а после, обгърнал треперещите му рамене с ръка, го повежда към входа на странноприемницата.

Тази последна сцена, израз на истинско приятелство, здравата го разтърси. Някога и той се бе радвал на приятелство като това, някога и той бе благословен с другари, които биха му се притекли на помощ, дори когато битката изглеждаше обречена. Образите на Дризт и Бруенор, на Риджис и Гуенивар и най-вече на Кати-Бри, изплуваха пред очите му.

Не! Това бе просто една лъжа, надигна се нещо в неговите най-дълбоки и мрачни мисли. Той затвори очи и се олюля. Имаше места, където никой приятел не може да те последва, ужаси, които никоя дружба не бе в състояние да облекчи. Лъжа, ето какво беше приятелството, лъжа и нищо повече; преструвка, родена от изначалната човешка (и в същината си така детинска) нужда от сигурност, от копнежа по безопасността на измамните надежди. Уолфгар знаеше всичко това, защото с очите си бе видял колко безполезна е тази лъжа, прозрял бе истината и тя се бе оказала по-черна и от най-мрачните му опасения.

Без да се замисли, варваринът се втурна към „Кривата сабя“ и нахлу вътре с такъв гръм и трясък, че всички посетители подскочиха и се обърнаха към вратата. Една-единствена крачка и той се озова пред Арумн и Йоси, отби сопата на ханджията и зашлеви Йоси през лицето с такава сила, че дребният мъж отхвръкна на два-три метра и се просна на пода.

Арумн се нахвърли върху него, размахал тежката си сопа, ала той я издърпа измежду пръстите му, вдигна я пред себе си и като напрегна яките си мускули, я строши на две.

— Защо го правиш? — попита кръчмарят.

Уолфгар нямаше какво да отговори, дори не ги погледна втори път. В обърканите си мисли той току-що бе извоювал победа (пък била тя и съвсем незначителна) над Ерту и неговите демони; изобличил бе измамността на приятелството и по този начин бе лишил Ерту от най-силното му оръжие. Той захвърли строшената врата на пода и излезе от „Кривата сабя“, сигурен, че никой от мъчителите му няма да се осмели да го последва.

Когато стигна пристанището, все още си мърмореше нещо под носа, все още сипеше проклятия по адрес на Арумн, на Йоси, на Ерту, а тежките му ботуши чаткаха шумно по дървения кей.

— Ей ти, що щеш тука? — попита го една старица.

— „Скачащата лейди“? — отвърна той. — Къде е?

— Туй беше лодката на Крий, нали? — рече старицата, по-скоро на себе си, отколкото на него. — А, не е тука. В открито море е, дума да няма. Страх я е, да, да, страх я е.

При тези думи възрастната жена посочи тъмния силует на един кораб, закотвен в другия край на дългия пристан.

Заинтригуван, Уолфгар тръгна натам. Непознатият съд имаше три платна, едно, от които беше триъгълно, форма, каквато варваринът не бе виждал друг път. Когато се приближи съвсем, изведнъж си спомни разказите на Дризт и Кати-Бри, и разбра. „Морски дух“.

Уолфгар неволно се изпъна, сякаш познатото име го бе отрезвило, изтръгвайки го от примката на обърканите му мисли. Погледът му се плъзна по корпуса на красивия съд, по името, изрисувано върху гладкото дърво, нагоре към палубата… и спря върху моряка, който стоеше там и се взираше в него.

— Уолфгар! — поздрави го Уейлан Миканти. — Добра среща!

Варваринът рязко се обърна и се отдалечи.

* * *

— Може би е искал да поговори с нас — предположи капитан Дюдермонт.

— Мен ако питаш, просто се е бил изгубил — скептичен, както винаги, възрази Робилард. — По думите на Миканти, при вида на „Морски дух“ искрено се изненадал.

— Не можем да бъдем сигурни — настоя Дюдермонт и се запъти към вратата на каютата.

— Не ни и трябва да бъдем сигурни — отвърна магьосникът и го сграбчи за лакътя.

Дюдермонт спря и го изгледа ядосано, Робилард обаче не трепна.

— Не ти е син — заяви магьосникът. — Просто бегъл познат, комуто не дължиш нищо.

— Дризт и Кати-Бри са мои приятели! Наши приятели. А те държат на Уолфгар. Нима искаш да пренебрегнем този факт само заради собственото ни удобство?

Раздразнен, Робилард пусна ръката му.

— Заради собствената си безопасност, капитане — поправи го той.

— Ще отида при него.

— Веднъж вече го стори и получи категоричен отказ — напомни му магьосникът.

— Но ето че снощи е бил тук. Навярно е размислил.

— Или просто се е изгубил.

Дюдермонт кимна:

— Няма как да разберем, ако не отида при Уолфгар и не го попитам.

И той отново се насочи към вратата.

— Изпрати другиго — неочаквано предложи Робилард. — Миканти, например. Или мен. Нека да отида аз.

— Уолфгар не познава нито теб, нито Миканти.

— Е, все ще се намери някой, който е бил на борда, когато Уолфгар е плавал заедно с вас — не отстъпваше упоритият магьосник. — Човек, който го познава.

Дюдермонт поклати глава, стиснал решително устни.

— На „Морски дух“ има един-единствен човек, който може да повлияе на Уолфгар. Ще отида при него, а ако се наложи, ще го сторя и още веднъж, преди да отплаваме.

Робилард понечи да възрази, но после се отказа, осъзнал най-сетне, че всякакви доводи са безполезни.

— Улиците край пристанището на Лускан не са сигурно място за капитана на „Морски дух“ — напомни той вместо това. — Бъди нащрек — във всяка сянка може да се спотайва враг.

— Аз съм си нащрек и винаги ще бъда — увери го Дюдермонт с усмивка, която стана още по-широка, когато Робилард пристъпи напред и направи няколко заклинания — някои от тях обезвреждаха удари, други — изстрели, а един щеше да пази капитана от различни магически атаки.

— Гледай да не се бавиш твърде много — предупреди Робилард.

Дюдермонт кимна, благодарен за предпазните мерки, после излезе от каютата.

Още щом вратата се затвори зад гърба на капитана му, Робилард рухна в един стол. За миг се поколеба дали да не използва кристалната си топка, но при мисълта за усилията, които би му коствало това, се отказа.

— Ненужна работа — сърдито въздъхна той. — И за него, и за мен. Безсмислено затруднение заради някакъв си плъх, който изобщо не го заслужава.

Очертаваше се дълга нощ.

* * *

— Наистина ли толкова ти трябва? — осмели се да попита Морик, макар и да разбираше, че се излага на немалък риск предвид ужасното настроение на Уолфгар.

Варваринът не си даде труда да отговори на абсурдния въпрос, но погледът му бе достатъчно красноречив.

— Значи трябва да е наистина великолепно оръжие — дребният мъж побърза да замаже очевидно светотатствените си думи.

Разбира се, той отдавна знаеше, че Щитозъб няма равен на себе си, знаеше колко майсторска е изработката му и как съвършено приляга в десницата на Уолфгар, ала в неговите очи дори това не бе достатъчен аргумент в полза на едно толкова опасно начинание, като това да излязат в открито море по следите на Шийла Крий и нейните главорези.

А може би тук има нещо повече, каза си Морик. Може би Щитозъб има и сантиментална стойност за приятеля му. В крайна сметка, оръжието бе излязло изпод ръцете не на кого да е, а на неговия осиновител. Кой знае, навярно то бе единственото, което все още свързваше Уолфгар с предишния му живот, единственото, което му напомняше за човека, който бе представлявал някога. Това бе въпрос, който Морик никога не би се осмелил да зададе на глас — дори и да се съгласеше с него, гордият варварин никога нямаше да си го признае, а нищо чудно и да го запратеше високо във въздуха, само задето бе попитал.

— Можеш ли да го уредиш? — нетърпеливо повтори Уолфгар.

Беше помолил Морик да му намери кораб — достатъчно бърз и с достатъчно опитен капитан, за да е в състояние да залови Шийла Крий. Можеха да я причакат в някое пристанище или просто да я доближат достатъчно, та под прикритието на нощта Уолфгар да се добере с лодка до борда на кораба й. Веднъж откриеше ли „Скачащата лейди“, варваринът не очакваше ничия помощ за възвръщането на Щитозъб. А и не смяташе, че ще има нужда от такава.

— Какво ще кажеш за твоя приятел? — попита Морик и Уолфгар го изгледа учудено. — „Морски дух“ е най-добрият ловец на пирати в Саблено море — направо заяви Разбойника. — Ако има съд в Лускан, който е в състояние да залови Шийла Крий, то това е „Морски дух“, а от начина, по който капитан Дюдермонт те поздрави, бас държа, че ще приеме.

Уолфгар нямаше какво да отговори, затова само каза:

— Уреди ми друг кораб.

Морик го изгледа продължително, после кимна:

— Ще се опитам.

— Още сега — настоя приятелят му. — Преди „Скачащата лейди“ да се е отдалечила прекалено.

— Имаме работа — напомни му Морик. Тъй като парите им намаляваха, двамата се бяха наели да помогнат на един ханджия да разтовари цял кораб, пълен със заклан добитък.

— Аз ще се погрижа за месото — предложи Уолфгар и думите му прозвучаха като песен в ушите на Морик, който никога не си бе падал особено по-честния труд.

Вярно, дребният лусканец нямаше никаква идея къде ще намери съд, който би могъл да залови Шийла Крий, но въпреки това хиляди пъти предпочиташе да се заеме с това (и може би да намери няколко пълни джобове за изпразване междувременно), вместо да се просмуче до мозъка на костите с миризмата на осолено месо.

* * *

Робилард не откъсваше поглед от кристалната топка. Дюдермонт крачеше по една широка, добре осветена улица, която гъмжеше от стражи, повечето от които спираха и го поздравяваха. Робилард не можеше да чуе думите им (кристалната топка му позволяваше само да вижда, но не и да чува), но почтителното им отношение си личеше отдалеч.

Неочаквано потропване на вратата наруши концентрацията му и превърна образа в сърцето на кристала във вихрушка от сива мъгла. Разбира се, Робилард би могъл да го извика обратно начаса, но не го стори — очевидно бе, че в този момент капитанът не е в опасност, а и всички защитни магии, с които беше обграден, щяха да го пазят. Въпреки това, Робилард предпочиташе да остане сам, затова вместо да отвори, извика едно „Върви си!“ към вратата и се накани да си сипе чаша силно питие.

Последва второ почукване, още по-настоятелно от предишното.

— Трябва да видите туй, господин Робилард — отвън се разнесе познат глас и магьосникът, с недоволен стон и чаша в ръка, отиде да отвори.

Отвън стоеше един от членовете на екипажа и час по час хвърляше поглед назад, към бордовата ограда, през която се бяха надвесили Уейлан Миканти и още един моряк, и разговаряха с някого.

— Имаме си гостенин — отбеляза мъжът пред каютата на Робилард.

Уолфгар, начаса си помисли магьосникът. Без да е съвсем сигурен дали подобно посещение е за добро или не, той решително се отправи към Уейлан Миканти, като се забави единствено за да затвори вратата на каютата си пред лицето на прекомерно любопитния моряк.

— Не можеш да се качиш, преди господарят Робилард да разреши — тъкмо казваше Миканти.

В отговор непознатият на кея му се примоли да говори по-тихо. Когато стигна до парапета и погледна надолу, магьосникът видя жалка фигура, увита с одеяло, което само по себе си бе достатъчно красноречиво, тъй като нощта изобщо не беше студена.

— Иска да говори с капитана — обясни Уейлан Миканти.

— Нима? — отвърна Робилард, след което се обърна към мъжа на кея: — Нима смяташ, че пускаме всеки скитник, който се завърти насам, да говори с капитан Дюдермонт?

— Не, вие не разбирате — отвърна непознатият и сниши глас, като през цялото време се оглеждаше нервно, сякаш всеки момент очакваше някой убиец да се нахвърли отгоре му. — Имам новини, които той трябва да чуе. Но не тук. Не и където всеки може да ни подслуша.

— Нека се качи — разреши магьосникът, Миканти го изгледа скептично, ала Робилард се смръщи, напомняйки му кой командва. Освен това, както сърдитото му изражение ясно даваше да се разбере, всякакви опасения, че жалкият човечец може да им навреди, бяха абсурдни, не и с могъщ магьосник като него на борда.

— Доведи го в каютата ми — нареди той и се отдалечи.

Малко по-късно, разтреперан от глава до пети, дребният мъж се появи на прага на Робилард, следван от Уейлан Миканти. Неколцина любопитни моряци също надникнаха в каютата, ала Миканти, без да чака покана, влезе и затвори вратата под носа им.

— Ти ли си Дюдермонт? — попита непознатият.

— Не съм — призна Робилард. — Но можеш да бъдеш сигурен, че по-близо до него няма да се добереш.

— Трябва да се видя с Дюдермонт — настоя дребният мъж.

— Как се казваш?

Непознатият поклати глава.

— Трябва да кажа на Дюдермонт — не отстъпваше той. — Но не го е чул от мен, ако ме разбирате.

Робилард, който никога не се бе отличавал с особена търпеливост, със сигурност не разбираше. Едно щракване с пръсти и дребният мъж бе запратен назад от мощна магическа мълния.

— Как се казваш? — повтори Робилард и когато непознатият се поколеба, удари го с още една мълния. — Мога да го правя още дълго, уверявам те.

Дребният мъж се обърна към вратата, ала силен порив от магически вятър го блъсна в лицето и го завъртя обратно към събеседника му.

— Е? — спокойно настоя Робилард.

— Йоси Локвата — избъбри Йоси, преди идеята да използва фалшиво име да му мине през главата.

Робилард подпря брадичка на ръката си и се замисли за миг. После се облегна назад и с все същото вглъбено изражение, рече:

— И какви новини ми носиш, Йоси Локвата?

— За капитан Дюдермонт — отвърна Йоси, вече почти отчаян. — Намислили са да го убият. Сума пари ще вземат за главата му.

— Кой?

— Един здравеняк на име Уолфгар и приятелят му, Морик Разбойника.

Робилард с мъка успя да прикрие изумлението си.

— А ти откъде знаеш? — попита.

— Всички на улицата знаят. Намислили са да убият капитан Дюдермонт, а за награда ще получат десет хиляди жълтици. Тъй казват всички.

— Нещо друго? — в гласа на магьосника се промъкнаха заплашителни нотки.

Йоси сви рамене, малките му очички тревожно се стрелкаха насам-натам.

— Защо дойде? — не отстъпваше Робилард.

— Рекох си, че трябва да знаете — отвърна Йоси. — Ако бях на ваше място, със сигурност бих искал да науча, че някой като Уолфгар и Морик си е наумил да ме убие.

Магьосникът кимна, после се разсмя.

— Значи така — рече той. — Идваш чак дотук, до един кораб, който и най-опасните главорези по цялото протежение на Саблен бряг ненавиждат, за да предупредиш човек, когото никога не си виждал, като отлично осъзнаваш, че по този начин се излагаш на смъртна опасност. Ще ме прощаваш, Йоси Локвата, но в тази история има нещо много гнило.

— Рекох си, че трябва да знаете — повтори Йоси и сведе очи. — Туй е всичко.

— Не мисля така — спокойно възрази Робилард и Йоси го погледна стреснато. — Колко искаш?

Лицето на Йоси придоби заинтригувано изражение.

— Някой по-голям хитрец от теб би се спазарил, преди да ни каже какво знае — обясни магьосникът. — Но ние не сме неблагодарни. Петдесет жълтици стигат ли?

— Ами, д-д-да — заекна Йоси, но после промени решението си. — Всъщност, не. Не стигат. Мислех си за сто жълтици.

— Добре се пазариш, Йоси Локвата — отбеляза Робилард и кимна успокояващо на Миканти, който започваше да нервничи. — Информацията ти може да се окаже много полезна… ако не ни лъжеш, разбира се.

— Не, господине, никога!

— Значи сто жълтици — отсече Робилард. — Ела пак утре, за да говориш с капитан Дюдермонт и да си получиш възнаграждението.

Йоси хвърли тревожен поглед наоколо:

— Ако нямате нищо напреки, господин Робилард, повече не смея да припарвам тук.

Магьосникът се засмя.

— Но, разбира се — съгласи се той и като свали кесията, която висеше на гърдите му, извади оттам един ключ и го подхвърли на Уейлан Миканти. — Погрижи се — нареди той на своя другар. — Ще откриеш парите в лявото чекмедже, долу. Плати му в монети от по десет гроша, а после го изпроводи от кораба, като не забравиш да изпратиш двамина моряци да го пазят, докато не излезе от пристанището.

Миканти не можеше да повярва на ушите си, но нямаше никакво намерение да спори с опасния магьосник, затова хвана Йоси за лакътя и го поведе навън.

Когато се върна малко по-късно, завари Робилард приведен над кристалната си топка.

— Ти му повярва — направо заяви морякът. — Повярва му достатъчно, за да му платиш без никакво доказателство, че ти казва истината.

— Сто медни гроша не са кой знае колко — отвърна Робилард.

— Медни? — повтори Миканти. — Със собствените си очи видях, че бяха златни.

— Така изглеждаха, да. Но бяха медни, уверявам те, при това винаги мога да ги използвам, за да открия този Йоси… за да го накажа, ако се наложи, или да го възнаградя, както се полага, ако информацията му се окаже вярна.

— Той не дойде заради парите — отбеляза наблюдателният Миканти. — Не е и приятел на капитана, това е сигурно. Не, по всичко личи, че Йоси Локвата не си пада особено по Уолфгар и този Морик.

Робилард хвърли още един поглед в кристалната топка, после се облегна назад, дълбоко замислен.

— Откри ли капитана? — осмели се да попита Миканти.

— Да — отвърна магьосникът. — Ела да видиш нещо.

Когато се приближи и надзърна в топката, морякът видя как образът в сърцевината й се променя и на мястото на лусканските улици се появява непознат кораб насред морето.

— Капитанът? — разтревожено попита Миканти.

— Не, не — успокои го Робилард. — Уолфгар, или поне неговият магически чук. Много съм слушал за оръжието му и реших, че то може да ми покаже къде се намира варваринът. Търсенията ми ме отведоха до този кораб, „Скачащата лейди“.

— Пирати?

— Най-вероятно — отвърна магьосникът. — Ако той е на борда на този кораб, несъмнено пак ще се срещнем с него. Но ако наистина е там, значи историята на нашия приятел Йоси няма как да е вярна.

— Не можеш ли да повикаш капитана? — поинтересува се Миканти, все още притеснен. — Да го накараш да се върне обратно?

— Няма да ме послуша — подсмихна се Робилард. — Има някои неща, които нашият упорит капитан трябва сам да разбере. Ще го наблюдавам внимателно. Иди и се погрижи за кораба — нека удвоим стражата и кажи на всички да си държат очите отворени. Ако някой наистина е решил да посегне на капитана, нищо чудно да се навърта наоколо.

Когато остана сам и отново извика образа на капитан Дюдермонт в глъбините на кристалната топка, магьосникът не можа да сдържи разочарованата си въздишка. Разбира се, беше го очаквал, но въпреки това се огорчи, когато видя, че капитанът вече се намира в опасната част на града и тъкмо в този момент крачи по Улицата на полумесеца.

* * *

Ако можеше да разшири обсега на наблюдението си, Робилард несъмнено би забелязал две тъмни сенки да се прокрадват по уличката, успоредна на Улицата на полумесеца.

Забързани, Крийпс Шарки и Тий-а-никник свиха зад един ъгъл и се озоваха точно пред „Кривата сабя“. Шмугнаха се вътре, тъй като Шарки беше убеден, че Дюдермонт също е там, и се настаниха на една маса до вратата, като най-безцеремонно прогониха двамината посетители, които се бяха разположили там. После се облегнаха удобно и си поръчаха питиета от Дели Кърти. Самодоволните им усмивки стигнаха почти до ушите, когато малко по-късно на прага се появи капитан Дюдермонт и се отправи към бара.

— Не остане дълго без Уолфгар тук — отбеляза Тий-а-никник.

Крийпс се замисли над думите му и когато ги разшифрова, кимна в знак на съгласие. Самият той имаше доста добро предположение къде може да се намират Уолфгар и Морик, тъй като един негов познат ги бе зърнал близо до пристанището.

— Дръж го под око — нареди той на Тий-а-никник, после извади кесията, която си бе приготвил от по-рано, и се накани да тръгва.

— Твърде лесно — рече татуираният пират, повтаряйки възраженията, които бе споделил със своя съучастник още когато за първи път чу плана му.

— Там е цялата красота, приятелю — отвърна Крийпс. — Морик е твърде самонадеян и твърде любопитен, за да я отмине. Не, не, ще я прибере, бъди сигурен, и тя ще го накара да дотича при нас.

С тези думи пиратът излезе навън и се огледа. Веднага забеляза неколцина от многобройните улични хлапаци, които се навъртаха наоколо и служеха като съгледвачи или посредници на местните мошеници.

— Ей, ти, малкия! — повика той един от тях.

Момчето, което надали имаше повече от десет години, го изгледа подозрително, но не се приближи.

— Имам една работа за теб — обясни Крийпс и вдигна неголяма торба.

Момчето пристъпи към опасния на вид пират много предпазливо.

— Вземи това — подаде му той торбата. — И не надничай вътре! — добави, когато видя, че хлапакът се кани да погледне.

После обаче размисли — по този начин момчето можеше да реши, че в торбата има нещо специално (злато или магия) и да я задигне. Затова Крийпс я развърза и му показа съдържанието й — няколко нокътя, подобни на котешки, малка стъкленичка, пълна с прозрачна течност, и един най-обикновен на вид камък.

— Е, сега вече знаеш, че вътре няма нищо, дето си струва да го отмъкнеш — рече пиратът.

— Аз не крада! — възнегодува хлапето.

— Ама разбира се — изсмя се Крийпс. — Ти си добро момче, нали? Чувал си за Уолфгар, нали? Един такъв огромен, с руса коса. Доскоро беше бияч в „Кривата сабя“.

Момчето кимна.

— Познаваш и приятеля му, нали?

— Морик Разбойника. Всички познават Морик Разбойника.

— Много добре — рече Крийпс. — Двамата са на пристанището или някъде около него. Искам да ги откриеш и да дадеш таз’ торба на Морик. Кажи на него и на Уолфгар, че капитан Дюдермонт ги очаква пред „Кривата сабя“. Ставало въпрос за някакъв голям чук. Ще се справиш ли?

Момчето насмешливо сви устни, сякаш въпросът беше абсурден.

— А ще се заемеш ли? — продължи пиратът и извади сребърна монета от джоба си.

Накани се да я подаде на малкия пратеник, но после промени решението си и извади още няколко монети.

— Кажи на твойте приятелчета да си отварят очите на четири — нареди и подаде парите на момчето, което зяпна от изненада. — А ако доведеш Уолфгар и Морик тук, ще получиш още, в туй може да си сигурен.

Преди Крийпс да успее да каже нещо друго, хлапето грабна монетите от ръката му, обърна се и потъна в сумрака на една уличка.

Широко усмихнат, Крийпс се върна при приятеля си в кръчмата, уверен, че момчето и неговата мрежа от малки бездомничета ще свършат задачата за нула време.

— Само чака — обясни Тий-а-никник и посочи Дюдермонт, който се бе облегнал на бара и бавно отпиваше от чашата с вино пред себе си.

— Търпелив човек — рече Крийпс и отново се ухили, така че да се видят всичките му жълто-зеленикави зъби. — Ама ако знаеше колко животец му остава, сигур’ щеше да се поразбърза.

После даде знак на другаря си, че е време да вървят. Щом излязоха навън, двамата лесно си намериха един нисък покрив, който се намираше достатъчно близо до входа на „Кривата сабя“, за да могат да го виждат без проблем.

Тий-а-никник измъкна дълга, куха тръбичка изпод ризата си, а от един джоб извади котешки нокът, за чийто край беше завързано малко снопче пера. После приклекна, обърна дясната си ръка с дланта нагоре, взе нокътя с лявата и предпазливо стисна скритото пакетче, което беше закачено за гривната около дясната му китка. Много бавно, татуираният дивак увеличи натиска, докато пакетчето не се отвори и капка гъст, подобен на меласа сироп, не се процеди отвътре. Тий-а-никник улови по-голямата част с върха на котешкия нокът, след което пъхна мъничката стрела в края на тръбата.

— Тий-а-никник също търпелив човек — заяви той със зла усмивка.