Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (3)

Втора глава
Запленен

Подскачаше по пътеката с лека, жизнерадостна стъпка — досущ малко момиченце, ала в същото време несъмнено млада жена. Лъскавата й черна коса се спускаше по раменете й, а зелените й очи искряха толкова ярко, колкото и усмивката, която огряваше красивото й лице.

Току-що бе говорила с него, Джака Скъли, с дълбоките сини очи и къдравата кестенява коса, кичур, от която час по час падаше над тях. И само мисълта за този разговор я караше да подскача като дете, без да усеща калта, която влизаше през дупките на старите й обуща, напълно забравила за безвкусната вечеря, която щеше да открие в дървената купа на трапезата на своите родители. Нищо от това нямаше значение — нито гадинките, пълзящи навсякъде, нито мръсната вода, абсолютно нищо. Беше говорила с Джака и споменът за това бе достатъчен, за да я сгрее до върха на пръстите, да я накара да тръпне цялата, едновременно уплашена и по-жива откогато и да било.

И точно тогава животът реши да изиграе една от своите шеги, които така често оставаха скрити за тяхната жертва — същото въодушевление, което бе пробудила срещата с мрачния Джака в гърдите й, накара другиго да спре заинтригуван поглед върху щастливата девойка.

Сърцето на лорд Ферингал Ок и преди се бе разигравало при вида на някоя от многото жени, които бе срещал през двайсетте си години, най-често дъщери на търговци, чиито бащи бяха решили да потърсят сигурен пристан на север от Лускан. Селото се намираше близо до най-оживения проход в Гръбнака на света, където керваните можеха да попълнят намалелите си запаси и да си починат, преди да продължат с опасното пътешествие от и до Десетте града в Долината на мразовития вятър.

Никога досега обаче на лорд Ферингал не му се беше случвало да се захласне дотам, че да не може да си поеме дъх, наполовина излязъл от прозореца на богато украсената си карета.

— Фери, жълтият прашец на боровете вече е навсякъде — разнесе се гласът на Присила, по-голямата му сестра. Само тя си позволяваше да го нарича Фери за негово огромно неудоволствие. — Прибери се вътре! Всичко е покрито с него, а добре знаеш колко ужасно…

Внезапно Присила млъкна и изпитателно се вгледа в брат си и отнесеното му изражение.

— Фери? — повика го тя и като се премести по-близо до него, го сграбчи за лакътя и го разтърси. — Фери!

— Коя е тя? — попита господарят на Окни, без дори да я чуе. — Кое е това ангелско създание, земният образ на богинята на красотата, въплъщение на най-чистите желания на всеки мъж, олицетворение на самото изкушение?

Присила го изблъска настрани и се показа през прозореца на каретата.

— Кой, онази селянка ли? — невярващо възкликна тя, без да се опитва да скрие отвращението в гласа си.

— Трябва да знам — пропя лорд Ферингал и долепи лице до ръба на прозореца, без да може да откъсне очи от подскачащата девойка.

После каретата свърна зад поредния завой на пътя и младата жена се изгуби от погледа му.

— Фери! — скара му се Присила и понечи да го плесне, но се въздържа.

Брат й излезе от любовния си унес достатъчно задълго, за да може да я изгледа строго, дори заплашително.

— Трябва да разбера коя е — отсече той.

Присила Ок се облегна назад и не каза нищо, макар да бе искрено изненадана от нетипичния за брат й изблик на чувства. Ферингал обикновено беше кротък и тих, като глина в ръцете на твърдоглавата си, петнайсет години по-голяма сестра. Присила наближаваше четирийсетте и никога не се беше омъжвала, нито бе проявявала интерес към който и да било мъж, освен, за да задоволи физическите си потребности. Майка им беше умряла при раждането на Ферингал, баща им я беше последвал пет години по-късно. Това бе оставило управлението на семейното имение в ръцете на Присила и Темигаст, съветника на покойния й баща, поне докато Ферингал не станеше достатъчно голям, за да се заеме с владенията. Това напълно удовлетворяваше Присила, тъй като близо десет години по-късно и дори след като брат й навърши пълнолетие тя все още имаше решаващата дума във всички дела на имението Окни. И за миг не си бе помисляла да доведе външен човек в семейството и вярваше, че Фери мисли по същия начин.

Сбърчила вежди, Присила хвърли един последен поглед към завоя, зад който бе изчезнала девойката, макар че момичето отдавна не се виждаше. Каретата затрополи по тясното, каменно мостче над малкия, закътан залив, отвеждащ до островчето, върху което се издигаше замъкът Ок.

Също като Окни, малко селце с не повече от двеста жители, което рядко можеше да се открие на картите, замъкът Ок беше скромен, с дузина стаи за семейството и за Темигаст, както още пет спални за шестимата прислужници и десетимата войници, които се грижеха за мястото. Ниските, тумбести кули от двете му страни не надвишаваха пет-шест метра, тъй като в Окни непрекъснато духаше силен вятър, а селяните се шегуваха, че спре ли дори за малко, те всички ще изпопадат — дотолкова бяха свикнали да се привеждат срещу него, докато вървят.

— Трябва да излизам от замъка по-често — заяви лорд Ферингал, щом двамата с Присила влязоха в една от дневните, където старият Темигаст рисуваше поредния от безкрайните си морски пейзажи.

— Имаш предвид в селото? — подигравателно уточни Присила. — Или торфените ферми наоколо? И на едното, и на другото място има само кал, камъни и мръсотия.

— А в калта един скъпоценен камък блести още по-ярко — замечтано въздъхна влюбеният младеж.

При тази любопитна размяна на реплики, старият иконом повдигна вежди и спря да рисува. Темигаст бе прекарал по-голямата част от младостта си в Града на бездънните води, а в Окни бе дошъл преди тридесетина години, вече на средна възраст. С богатия си жизнен опит (поне в сравнение с откъснатите от света жители на селцето, в това число и управляващото семейство), Темигаст бе успял с лекота да си спечели благоразположението на лорд Тристан Ок и да се издигне първо до позицията на негов главен съветник, а после и до иконом на имението.

Същият този житейски опит му помогна да си обясни отнесеното изражение върху лицето на лорд Ферингал.

— Беше най-обикновено момиче — възнегодува Присила. — Почти дете и то мръсно. — При тези думи тя се обърна за подкрепа към Темигаст, видяла, че той внимателно следи разговора й с младия лорд. — Боя се, че Ферингал е запленен — обясни му. — И то от някаква си селянка. Господарят на Окни въздиша по една мръсна, миризлива селянка.

— Не думай! — възкликна Темигаст, преструвайки се на изненадан — в неговите очи, всъщност в очите на всеки, който не беше оттук, „господарят на Окни“ също не бе нещо много повече от селянин.

Разбира се, имаше история — замъкът беше построен преди повече от шест века от рода Доргенаст, който го беше управлявал през първите два века. Впоследствие, след няколко удачно сключени брака, властта беше преминала в ръцете на рода Ок.

Но какво всъщност управляваха те? Окни се намираше в самата периферия на търговските пътища, южно от най-западната част на Гръбнака на света. Повечето кервани, кръстосващи между Десетте града и Лускан, изобщо не минаваха оттам — мнозина избираха прекия планински път далеч на изток, а онези, които не се осмеляваха да навлязат из онези опасни земи, предпочитаха прохода, в който бе разположен Хъндълстоун, град с шесткратно повече жители, който предлагаше много по-голямо разнообразие от припаси и майстори.

Въпреки че беше на брега на морето, Окни се намираше твърде на север, за да поддържа търговия по вода. Понякога в малкото пристанище край селото се появяваше някой кораб, най-често рибарска лодка от южния Файършиър, застигната от буря и нуждаеща се от поправка. Случваше се някои от тези рибари да останат в Окни, ала населението не беше нараснало особено от времето на изгнаника лорд Доргенаст и неговите последователи, дошли да търсят убежище, след като изгубили битката за надмощие между няколко от по-незначителните благороднически домове в Града на бездънните води. В момента жителите на Окни наброяваха около двеста души, най-вече заради наскорошния наплив на гномове от Хъндълстоун, но обикновено бяха доста по-малко. Между почти всички селяни съществуваха роднински връзки и то често — повече от една, с изключение, разбира се, на рода Ок, които обикновено се женеха извън владението си.

— Не можеш ли да си вземеш жена от някое добро лусканско семейство? — попита Присила. — Или пък да сключиш изгоден брак с дъщерята на някой заможен търговец? Една хубава зестра няма да ни дойде никак зле.

— Жена? — подсмихна се Темигаст. — Не прибързваме ли малко?

— Съвсем не — отсече лорд Ферингал. — Аз я обичам. Знам, че я обичам.

— Глупак! — простена Присила, ала Темигаст я потупа успокоително по рамото, без да спира да се киска развеселено.

— Но, разбира се, господарю — съгласи се той. — Само че женитбата на благородника, боя се, рядко има нещо общо с любовта. Там всичко се свежда до положение в обществото, връзки и богатство.

Очите на Ферингал се разшириха от възмущение:

— Но аз я обичам!

— Тогава я направете своя любовница — предложи Темигаст, сякаш това бе нещо, което се разбираше от само себе си. — Играчка. Мъж с вашето положение несъмнено заслужава поне една любовница.

Ферингал, който от възмущение не бе в състояние да каже каквото и да било, рязко се обърна и изхвърча от стаята.

* * *

— Целуна ли го? — попита Тори, по-малката от двете дъщери на Гандърли, и се изкикоти, развеселена само от мисълта за подобно нещо.

Тори бе на единайсет и едва сега започваше да разбира различията между момчетата и момичетата, „образование“, значително ускорено, откакто по-голямата й сестра Мералда бе хлътнала по Джака Скъли с неговите деликатни черти, дълги мигли и печални сини очи.

— Не, със сигурност не съм — отвърна Мералда и отметна черната коса от прекрасното си мургаво лице, същото онова лице, което неволно бе пленило сърцето на лорд Окни.

— Но ти се искаше, нали? — подразни я Тори и избухна в смях.

Миг по-късно сестра й също се разсмя, което беше по-красноречиво от всяко признание.

— И още как!

— Искаше ти се и да го докоснеш, нали? — продължи да се закача Тори. — Да го прегърнеш и да го целунеш! Милият, сладък Джака.

При тези думи момичето издаде шумен, мляскащ звук, сякаш целува някого, обви ръце около тялото си и се обърна, така че отстрани изглеждаше сякаш някой я прегръща.

— Престани! — скара й се Мералда и шеговито я тупна по гърба.

— Но ти дори не си го целунала! — недоволно проточи Тори. — Защо не, след като ти се е искало? Не искаше ли и той същото?

— За да го накарам да ме желае още повече — обясни по-голямото момиче. — Да го накарам да мисли за мен през цялото време. Да го накарам да ме бленува.

— Но ако и ти го жадуваш…

— Аз искам нещо повече. И ако го оставя да почака, мога да го накарам да ме умолява. А накарам ли го да ме умолява, мога да получа от него всичко, което искам, и дори нещо повече.

— Какво още? — недоумяващо попита Тори.

— Да стана негова жена — заяви Мералда направо и сестра й едва не припадна.

— Никога няма да го постигнеш! — възкликна тя и я пухна по главата със сламената си възглавница.

Завесата, която им служеше вместо врата, се разлюля и в стаята надникна баща им. Дони Гандърли бе червендалест мъж, кален от тежката работа на полето, почернял от слънце и прах.

— Защо не сте заспали още! — скара им се той и двете момичета като едно се мушнаха под грубата, сламена завивка и я придърпаха под брадичките си, без да спират весело да се кикотят.

— На това трябва да се сложи край! — викна Дони и се нахвърли отгоре им като голям мечок.

Тримата се сборичкаха и накрая всичко свърши с една здрава прегръдка.

— Хайде, време е да спите — каза баща им след малко, вече тихо. — Майка ви не е добре, а при тоя шум не може да заспи.

Като ги целуна, той излезе от стаята. Свикнали да го слушат, двете момичета утихнаха, още повече, че и те се безпокояха за майка си, която напоследък наистина се чувстваше по-зле от обикновено.

Признанието на Мералда бе учудило и стреснало Тори. Но макар да не бе сигурна, че й се иска сестра й да се омъжи и да отиде да живее някъде другаде, тя бе развълнувана от мисълта, че не след дълго и тя, като нея, ще се превърне в жена.

В това време Мералда се бе отдала на сладки блянове. И преди беше целувала момчета, но го бе правила или от любопитство, или защото приятелките й я бяха предизвиквали. Това бе първият път, когато наистина й се искаше да целуне някого. И то как само й се искаше! Копнееше да прокара пръсти през къдравата му кестенява коса, да докосне гладкото му лице, докато ръцете му нежно я милват по косата, по бузата…

Мералда потъна във вълшебни сънища.

* * *

В едно доста по-удобно легло, в една доста по-топла стая не много далеч оттам, лорд Ферингал положи глава върху пухените възглавници. Как само жадуваше да избяга в царството на сънищата, където можеше да захвърли задушаващото си положение надалеч и да вземе непознатото момиче в обятията си; където щеше да бъде свободен да прави каквото си поиска, без Присила и старият Темигаст да му се бъркат!

Навярно желанието му да избяга беше прекалено силно, защото той така неспокойно се въртеше в голямото легло, че накрая съвсем се оплете в пухената си завивка. Цяло щастие бе, че беше прегърнал една от възглавниците, защото именно тя омекоти падането му, когато се изтърколи от леглото и тупна на коравия под.

Когато най-сетне успя да се измъкне от усуканата около краката му завивка, младият лорд нервно закрачи напред-назад, почесвайки се по главата. Никога досега не се бе чувствал толкова напрегнат. Какво му бе сторила непознатата чародейка?

— Чаша топло козе мляко — промърмори той.

Да, чаша мляко сигурно щеше да го успокои и да му помогне да заспи. Ферингал излезе от спалнята си и пое надолу по тясното стълбище. Изведнъж до ушите му достигнаха гласове и той спря, разпознал гърления глас на сестра си, последван от гръмкия й смях, към който миг по-късно се присъедини и старият, с мъка поемащ си дъх Темигаст. Без сам да знае как, Ферингал почувства, че нещо не е наред и че двамата се смеят на него. Той предпазливо продължи надолу и се спря току под тавана на първия етаж, скрит в сенките край каменните перила.

Ето я Присила — седеше на дивана и плетеше, а край нея, изпънал гръб в един стол с висока облегалка, се бе разположил старият Темигаст с пълна гарафа уиски пред себе си.

— Та аз я обичам! — при тези думи Присила спря да плете и театрално прокара ръка по челото си. — Не мога да живея без нея!

— През всичките тези години си го правил без никакъв проблем — подхвърли Темигаст, включвайки се в шегата.

— Но се уморих, добри ми икономе — отвърна Присила, очевидно имитирайки брат си. — Колко изтощителна е любовта!

Темигаст, който тъкмо отпиваше, се задави и Присила избухна в смях.

Ферингал не можеше да търпи това повече. Разкъсван от гняв, той се втурна по стълбището:

— Достатъчно! Достатъчно, ви казвам!

Гръмовитият му вик стресна двамата и те прехапаха устни, въпреки че Присила едва успя да преглътне напиращия в гърдите й смях.

Кроткият, миролюбив мъж я изгледа страховито, стиснал ръцете си в юмруци.

— Как смеете? — с мъка процеди той през зъби. — Да ми се подигравате така!

— Просто се шегувахме, милорд — опита се да го успокои старият иконом. — Нищо повече.

Ферингал не му обърна никакво внимание и насочи целия си гняв към Присила:

— Какво знаеш ти за любовта? — кресна той. — През целия си окаян живот не си имала и една страстна мисъл! Сигурно не можеш да си представиш дори какво е да приемеш някой мъж в леглото си, нали, скъпа сестро?

— Не си мисли, че знаеш всичко — сопна му се Присила и като захвърли плетката настрани, понечи да стане, но Темигаст сложи ръка върху коляното й и я задържа.

Тя бързо се успокои, макар че изражението на стария иконом си остана многозначително, сякаш за да й напомня да внимава какво говори и да не издава общата им тайна.

— Скъпи ми лорд Ферингал — меко рече наместникът. — В желанията ви няма нищо срамно. Тъкмо напротив, смятам ги за напълно здравословни, макар и малко закъснели. Не се съмнявам, че сърцето ви тегли към онази девойка и ви уверявам, че няма да сторите нищо лошо, ако я направите своя любовница. Със сигурност няма да сте първият от рода Окни, че и от повечето благороднически семейства по света.

Ферингал въздъхна дълбоко и поклати глава.

— Обичам я — настоя той. — Нима не можеш да го разбереш?

— Та ти дори не я познаваш! — осмели се да се намеси Присила. — Без съмнение отглежда торф, а ръцете й са вечно мръсни.

Ферингал направи крачка към нея, но Темигаст, забележително пъргав и бърз за човек на неговата възраст, застана между тях и внимателно го бутна в един стол.

— Вярвам ви, милорд. Обичате я и искате да я спасите.

— Да я спася? — неразбиращо повтори младият лорд.

— Но, разбира се — обясни Темигаст. — Вие сте благородник, господарят на Окни и единствено вие имате властта да издигнете това момиче над сегашното му мизерно положение.

За миг Ферингал го изгледа объркано, после закима енергично:

— Точно така!

— И друг път съм го виждал — продължи старият иконом и поклати глава. — Често срещана болест сред младите благородници, желанието да спасят една или друга селянка. И това ще мине, милорд, а междувременно спокойно можете да се насладите на прелестите на това момиче.

— Принизяваш чувствата ми! — сърдито каза Ферингал.

— Казвам истината.

— Не! Какво знаеш за онова, което изпитвам, ти, стари човече? Щом можеш да ми предлагаш подобно нещо, значи никога не си обичал и не разбираш какъв огън гори в гърдите ми!

Тези думи жегнаха Темигаст право в сърцето, но поради някаква своя причина той не каза нищо и приседна, вперил поглед във Ферингал.

Само че младият благородник, изгарян от огън, какъвто не бе познавал преди, дори не трепна.

— Няма да я направя своя любовница — твърдо заяви той. — Никога. Това е жената, с която искам да прекарам живота си, жената, която ще взема за своя съпруга, бъдещата господарка на замъка Окни.

— Фери! — изпищя Присила, ала брат й, твърдо решен този път да не отстъпва пред прищевките на властната си сестра, се обърна и демонстративно излезе, обратно към сигурността на стаята си.

Много внимаваше да не тича, както правеше обикновено, когато се скараше с Присила. Вместо това крачеше с високо вдигната глава и подобаващо достойнство — все пак, вече не беше момче, а истински мъж.

— Съвсем е полудял — рече сестра му на Темигаст, когато го чу да затваря вратата на спалнята си. — Та той я е виждал само един-единствен път и то отдалеч!

Старият наместник с нищо не показа, че я е чул. Упорита както винаги, Присила слезе от дивана и коленичи пред седналия мъж:

— Виждал я е само веднъж! — повтори тя, опитвайки се да привлече вниманието му.

— Понякога това е повече от достатъчно — тихичко отвърна Темигаст.

Присила млъкна и настойчиво се взря в мъжа, чието легло тайно споделяше още откакто беше млада девойка. Ала въпреки физическата близост, Темигаст никога не й се беше разкрил, с изключение на един-единствен път и то съвсем мимолетно, когато й бе разказвал за живота си в Града на бездънните води, преди да дойде в Окни. Малко неща й бе казал, сам се беше погрижил набързо да прекрати този разговор, но между тях се бе промъкнало едно женско име. Присила винаги се бе питала дали тази жена не означаваше за Темигаст повече, отколкото му се искаше да признае и ето че сега той бе попаднал в плен на някакъв спомен, пробуден от приказките на Ферингал за вечна любов.

В гърдите й лумна ревност и тя рязко се извърна. Ала и този път, както винаги досега, бързо се успокои, напомняйки си какво е мястото й в живота и къде открива своите удоволствия. Миналото на Темигаст може и да бе разколебало решимостта му да откаже Ферингал да потърси непознатото момиче, ала Присила не смяташе да търпи глупашката прибързаност на брат си. Начинът, по който бяха уредени нещата в замъка Ок от толкова години, напълно я задоволяваше и последното, което искаше, бе някаква селянка да се нанесе да живее с тях и навярно да доведе и цялото си миризливо семейство.

* * *

Темигаст се оттегли в покоите си малко по-късно, отхвърляйки предложението на Присила да сподели леглото й. Мислите му се върнаха назад във времето, към една жена, която някога познаваше и която бе откраднала сърцето му. Жена, чиято преждевременна смърт го бе изпълнила с горчивина и цинизъм, които го държаха в студения си плен до ден-днешен.

Темигаст и сам не бе осъзнавал същинската им дълбочина, докато пренебрежението и съмнението му към очевидно искрените чувства на лорд Ферингал не му бяха показали истината. Какъв жалък старик изглеждаше в собствените си очи в този миг!

Икономът приседна край тесния прозорец, който гледаше към пристана на Окни. Луната отдавна бе залязла и дори пяната на студените черни вълни изглеждаше някак мътна под звездното небе. Темигаст, също като Присила, никога не бе виждал младия си господар толкова развълнуван и изпълнен с живот. Ферингал винаги се бе отличавал с мудност, която граничеше с летаргия, ала в начина, по който бе нахлул при тях, за да обяви на всеослушание любовта си към непознатото момиче и се бе опълчил на властната си сестра, нямаше и следа от летаргия.

При спомена за тази случка по устните на стария иконом плъзна усмивка. А може би замъкът Ок се нуждаеше точно от такъв огън, нещо, което да разтърси и него, и цял Окни. Може би малко повече жар от страна на лорд Ферингал щеше да издигне селцето до положението на по-известните му съседи, Хъндълстоун и Файършиър. Никога досега господарят на Ок не си бе взимал жена от селото — изборът просто бе прекалено малък, а и повечето семейства бяха там от векове и перспективата да се свържат, макар и съвсем далечно, с толкова много от своите крепостници, със сигурност беше още един довод против намеренията на Ферингал.

Но пък решителността на младия лорд бе наистина впечатляваща и несъмнено говореше в полза на един такъв съюз. Ето защо Темигаст реши да проучи всичко много внимателно, да разбере кое е това момиче и да провери какво може да се уреди.