Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (22)

Двадесет и първа глава
Проклятието на всеки крадец

Дребното създание се покатери върху скалата и се заспуска по стръмния й склон с такава бързина, сякаш смъртта дишаше във врата му. Всъщност, смъртта май беше за предпочитане пред разярения исполин, който го следваше по петите, крещейки от болка заради наново отворилата се рана на рамото му.

Изведнъж склонът стана съвсем отвесен. Там някъде, на около пет-шест метра, се виждаше земята и без дори да се замисли, гоблинът скочи. Приземи се с глухо тупване и доста нескопосан опит да се претърколи, но въпреки това се изправи на крака и отново хукна.

Уолфгар не го последва — не можеше да си позволи да се отдалечи твърде много от пещерата, пред която Морик все още се биеше, затова спря и се огледа за подходящ камък. Грабна един и го запрати след отдалечаващия се гоблин. Не улучи, но поне бе сигурен, че дребното създание няма и да помисли да се върне. След това се втурна обратно към пещерата.

Разбра, че битката е свършила, много преди да стигне дотам — силно запъхтян, Морик се беше настанил върху голям камък в основата на едно назъбено възвишение.

— Бързо бягат гадните му плъхове! — отбеляза Разбойника, когато го видя да се приближава.

Уолфгар кимна и приседна до него. По-рано този ден бяха отишли да разузнаят какво става в прохода и когато се върнаха, откриха дузина гоблини, твърдо решени да се настанят в тяхната пещера. Дванадесет срещу двама — гоблините нямаха никакъв шанс.

Само едно от дребните създания беше умряло, след като Уолфгар бе докопал най-близкото за гърлото и го бе стиснал. Останалите се бяха разбягали във всички посоки и тъй като познаваха страхливата им раса, двамата приятели бяха сигурни, че няма да се върнат скоро.

— Може и да не съм го довършил — подхвърли Морик, — но докопах кесията му.

И той вдигна във въздуха малка кожена торбичка. После духна върху дланта си за късмет (а и защото вятърът днес бе доста хладен) и нетърпеливо изпразни кесията. Уолфгар се приведе към него. Две сребърни монети, няколко медни и три искрящи камъчета — не скъпоценни, а най-обикновени камъчета! — се изтърколиха отвътре.

— Какъв късмет, че вместо търговски керван, срещнахме гоблините! — подигравателно подметна Уолфгар.

Морик захвърли жалката плячка на земята.

— Добре, че имаме още от златото, което заграбихме от онази карета на запад — рече той.

— Прекрасно е, че сами си признавате — разнесе се непознат глас нейде над главите им.

Двамата приятели вдигнаха очи и видяха мъж с дълги, сини одежди и дъбова тояга в ръка да ги наблюдава изпитателно. — Никак не ми се ще да заловя не тези обирджии, които трябва.

— Магьосник! — с неприкрито отвращение прошепна Морик и цялото му тяло се напрегна. — Ненавиждам магьосници!

Мъжът в сините одежди вдигна тоягата си и поде напев. Уолфгар обаче го изпревари и като взе един камък от земята, го запрати срещу него. Мерникът му беше съвършено точен — камъкът улучи магьосника право в гърдите, ала вместо да го нарани, тупна в краката му, без да му навреди. Вълшебникът с нищо не показа да е забелязал каквото и да било.

— Ненавиждам магьосници! — извика Морик и се хвърли настрана.

Уолфгар се накани да последва примера му, но беше твърде късно — ярката мълния, изскочила от върха на дъбовата тояга, го улучи и го повали на земята.

Сипейки проклятия, варваринът се претърколи и се изправи на крака, стиснал по един камък във всяка ръка.

— Колко удара можеш да издържиш? — кресна той на магьосника и го замери с двата камъка.

Първият пропусна целта си замалко, вторият се стовари върху ръката на очевидно развеселения мъж и отскочи, сякаш бе срещнал здрава стена.

— Нима вече всички във Фаерун си имат собствени магьосници! — ругаеше Морик под носа си, докато си проправяше път нагоре по хълма, прокрадвайки се между високите скални късове.

Разбойникът вярваше, че може да надхитри, да надвие (особено с Уолфгар до себе си) или да се измъкне от всеки ловец на глави или войн по тези земи. Магьосниците обаче, бяха нещо съвсем друго, както той неведнъж се бе убеждавал (при това доста болезнено), най-вече при последното му залавяне от лусканските власти.

— Колко можеш да понесеш? — провикна се Уолфгар отново и хвърли поредния камък, без обаче да уцели.

— Един — отвърна магьосникът. — Само един.

— Удари го тогава! — извика Морик на варварина, разбрал погрешно думите на магьосника, който изобщо не говореше за това колко удара още може да понесе каменната му кожа.

Не, магьосникът говореше за пленниците, които смяташе да отнесе със себе си. Той вдигна ръка и я насочи към Уолфгар. Дълго, черно пипало изскочи от върха на пръстите му, запъпли по склона с изключителна бързина и се уви около глезените на варварина.

— Но и на другия няма да му се размине току-така — рече вълшебникът, обръщайки се сякаш към невидима публика.

С тези думи той сви ръка в юмрук, пръстенът му проблесна и удари с тоягата си по земята. Припламна ярка светлина, извиха се валма гъст дим и двамата с Уолфгар изчезнаха.

— Магьосници! — изплю се Морик отвратено, миг преди възвишението да рухне със силен грохот и да го повлече със себе си.

* * *

Намираше се в приемната зала на някакъв замък. Неимоверно дългото пипало все още го държеше в плен, увито няколко пъти около могъщото му тяло, в опит да пристегне ръцете му. Уолфгар го удари няколко пъти, но то се оказа доста еластично и просто се огъна, поемайки силата на юмруците му, без да охлаби хватката си. Тогава варваринът го улови и го изви, мъчейки се да го скъса, но в същия миг другият край на пипалото, освободено от пръстите на магьосника, се омота около краката му и го препъна. Уолфгар рухна на земята и се замята отчаяно, но без никакъв резултат. Беше заловен.

Положи немалко усилия, за да махне гнусното нещо от врата си и когато бе сигурен, че няма да бъде удушен, насочи вниманието си към мястото, в което беше попаднал. Магьосникът беше тук, а зад него имаше две кресла, в които се бяха разположили мъж на около двайсет и пет години и по-млада, неоспоримо красива жена… която варваринът прекрасно си спомни.

Край тях бе застанал възрастен мъж, а в друго кресло, малко по-настрана, седеше пълна, четирийсетинагодишна жена. Освен това, на няколко места в стаята имаше въоръжени до зъби войници с мрачни лица.

— Както обещах — тъкмо казваше магьосникът с дълбок поклон. — Сега, ако не възразявате, бих искал да си получа обещаното възнаграждение.

— Златото вече те очаква в покоите, които ти осигурих, докато ни гостуваш — отвърна младият мъж, към когото бяха отправени тези думи. — Никога не съм се съмнявал в способностите ти, добри ми господине. Покровителят ти, търговецът Галуей, се изказа много ласкаво за уменията ти.

Магьосникът отново се поклони:

— Ще имате ли още нужда от услугите ми?

— Колко ще издържи? — попита младият мъж и посочи гигантското черно пипало, впримчило Уолфгар.

— Още дълго — увери го вълшебникът. — Достатъчно дълго, за да го разпитате и осъдите, а след това да го хвърлите в подземието на замъка или пък да го убиете на място.

— Тогава си свободен. Ще споделиш ли вечерята ни?

— Боя се, че ме чака неотложна работа в Домовата кула — поклати глава магьосникът и се поклони още веднъж. Кискайки се доволно, докато минаваше покрай проснатия на пода варварин, той излезе от стаята.

За всеобща изненада, Уолфгар изръмжа, сграбчи пипалото с две ръце и го разкъса. В стаята настана хаос, разнесоха се писъци. Той успя да се изправи на крака, ала в този миг дузина войници се нахвърлиха отгоре му и започнаха да го налагат с тежки сопи и юмруци, облечени в метални ръкавици. Въпреки че още се бореше с гигантското пипало, Уолфгар съумя да освободи едната си ръка и нанесе толкова мощен удар на един от войниците, че той политна далеч назад. Другиго пък улови за врата и блъсна главата му в пода, но после падна, зашеметен и целият насинен. С едно заклинание магьосникът премахна остатъка от безполезното вече пипало и стражите оковаха ръцете на пленника зад гърба му.

— Ако бяхме само ти и аз, магьоснико, щеше ли да намериш заклинание, с което да ме спреш? — изръмжа исполинът.

— Ако бяхме само ти и аз, щях да те довърша още в планината — сопна се вълшебникът, очевидно ядосан от провала си.

Уолфгар го заплю в лицето.

— Колко можеш да понесеш?

Побеснял от гняв, магьосникът вдигна ръка, но преди да успее да стори каквото и да било, Уолфгар, противно на всяка логика, разблъска наобиколилите го войници и го удари с рамо, запращайки го далеч назад. Вълшебникът с мъка се изправи на крака и макар че стражите вече бяха обуздали могъщия исполин, предпочете да се махне от стаята, колкото се може по-бързо.

— Впечатляваща демонстрация — язвително подхвърли лорд Ферингал и се намръщи. — Може би трябва да ти ръкопляскам, преди да те кастрирам?

Тези думи най-сетне привлякоха вниманието на Уолфгар и той се накани да отвърне нещо, но най-близкият войник го смушка в ребрата, за да го накара да мълчи.

Лорд Ферингал се обърна към младата жена до себе си:

— Той ли е? — попита с глас, напоен с отрова.

Уолфгар срещна погледа на девойката — същата, която Морик не бе насилил единствено заради него, същата, която бе пуснал да си ходи невредима. Там, в дълбоките й, зелени очи откри чувство, което не можа да разбере. Печал, навярно? Каквото и да бе то, със сигурност не беше гняв.

— Аз… — заекна девойката и извърна поглед. — Аз… не мисля, че е той.

Очите на лорд Ферингал се разшириха от изненада, възрастният мъж до него ахна, същото стори и по-възрастната жена.

— Разгледай го добре, Мералда — остро нареди Ферингал. — Той ли е?

Отговор не последва, но Уолфгар съвсем ясно видя болката в очите на момичето.

— Кажи! — настоя Ферингал.

— Не! — проплака Мералда, отказвайки да срещне погледа на когото и да било от присъстващите.

— Доведете Лиам! — кресна лорд Ферингал.

Един от войниците зад Уолфгар изскочи от стаята и се върна миг по-късно, водейки със себе си стар гном.

— Той е и още как! — заяви Лиам начаса и се приближи до окования варварин. — Мислиш си, че няма да те позная ли? Добре ме изиграхте с твоето приятелче, дето ми отвличаше вниманието, докато ти се хвърли отгоре ми! Познах те, крадливо псе, защото те видях, преди да се стовариш върху мен!

И като се обърна към лорд Ферингал, повтори:

— Той е.

Младият благородник изгледа съпругата си продължително, после, без да сваля очи от лицето й, попита кочияша:

— Сигурен ли си?

— Рядко са ме надвивали, господарю — отвърна Лиам. — Сам казахте, че съм най-добрият боец в цял Окни и точно затуй ми поверихте вашата любима, а аз се провалих. Никога няма да мога да си го простя и пак ви казвам — точно този беше и какво не бих дал да се изправя срещу него в честна битка!

И той отново спря ядовит поглед върху лицето на варварина. Уолфгар не извърна очи, но макар да знаеше, че би могъл да го прекърши на две с една ръка, не отговори — истина бе, че беше сторил зло на дребния гном.

— Имаш ли да кажеш нещо в своя защита? — попита лорд Ферингал, но преди варваринът да успее да отвори уста, младият благородник се втурна към него, избутвайки Лиам настрани, за да може да му прошепне в ухото:

— Имам тъмница за теб. Мрачно място, чийто под е осеян с костите на предишните си обитатели; място, пълно с плъхове и отровни паяци. О, да, глупецо! Вече съм ти приготвил място, в което да гниеш, докато не дойде денят, отреден за жестоката ти смърт!

Уолфгар, за когото всичко това започваше да се превръща в навик, само въздъхна. След това бе извлечен навън.

* * *

От един ъгъл на стаята старият Темигаст внимателно наблюдаваше сцената, разиграваща се пред очите му. Погледът му се спираше ту върху Уолфгар, ту върху Мералда. Не пропусна да забележи и Присила, която несъмнено попиваше всичко, макар да не бе казала нищо до този миг.

Виждайки жлъчното изражение, изписало се по лицето й, икономът изведнъж разбра — Присила смяташе, че на Мералда й е харесало да бъде изнасилена. Че изнасилването изобщо не е било изнасилване.

Като имаше предвид размера на варварина, Темигаст не можеше да се съгласи с нея.

* * *

Килията бе точно такава, каквато лорд Ферингал я беше описал — отвратително, тъмно и влажно място, напоено с мириса на смърт. Уолфгар не виждаше абсолютно нищо, даже ако доближеше ръка на сантиметри от лицето си. Опипа калта и костите, които покриваха пода, в напразен опит да открие някое сухо местенце, където да седне, като в същото време се мъчеше да разпъди многобройните паяци и други пълзящи твари, които пъплеха към него, любопитни да разберат какво ли ново лакомство се е появило във владенията им.

На мнозина тази килия би се сторила по-ужасна от лусканската тъмница, най-вече заради завладяващото усещане за празнота и самота, Уолфгар обаче, не се боеше нито от паяци, нито от плъхове. Нещата, които го ужасяваха, бяха далеч по-страшни, но тук, в непрогледния мрак, той откри, че му е малко по-лесно да ги държи настрани.

Часовете бавно се изнизваха. На другия ден, без да има никаква представа за времето, Уолфгар се събуди от светлината на факла и някакво тракане — един от пазачите му пъхна паница с полуразвалена храна през процепа в металната, подсилена с решетки в горната си част врата, която отделяше вонящата килия от тунелите на подземието. Уолфгар лапна една хапка, но бързо я изплю — по-добре щеше да е да се опита да улови някой плъх и да го одере.

Вторият ден на пленничество бе изпълнен със смут и объркани чувства. Преди всичко варваринът беше сърдит на света. Може и да заслужаваше наказание за няколкото обира, които беше извършил по пътищата (за тях той бе готов да си плати), но това, което му се случваше сега, далеч надхвърляше отговорността, която носеше за нападението над каретата.

Освен това се сърдеше на самия себе си. Морик май щеше да се окаже прав — наистина не го биваше за такъв живот. Един истински разбойник щеше да остави гнома да умре или поне би го довършил, за да не се мъчи. Един истински разбойник би се позабавлявал с жената, а след това би я взел със себе си, за да я продаде или да я превърне в своя робиня.

Уолфгар се изсмя с глас. Да, Морик беше прав, него просто не го биваше за това. И ето докъде бе стигнал — по-изпаднал и от най-изпадналите, той бе стигнал дъното и дори там се бе провалил, твърде некадърен дори за обикновен крайпътен крадец.

Следващият един час прекара не в килията си, а в Гръбнака на света, разделителната линия, която разделяше мъжа, който някога е бил, и човека, в когото се бе превърнал; осезаемата преграда, която бе въплътила бариерата в душата му, стената, която бе издигнал, за да спре болезнените спомени от Бездната.

В мислите си варваринът беше в планината — Долината на мразовития вятър и животът, който познаваше някога, се разстилаха пред него, а жалкото съществуване, с което ги беше заменил, надничаше иззад гърба му. Затворил очи (не че иначе щеше да види кой знае какво в непрогледния мрак), той дори не усещаше пъплещите твари, които лазеха по цялото му тяло и много скоро то бързо се покри с грозни ухапвания.

Неочакван звук го извади от унеса му и той отвори очи. В тунела отвъд вратата проблясваше факла.

— Още ли си жив? — разнесе се старчески глас.

Уолфгар се изправи на колене и пропълзя до вратата. Трябваха му няколко секунди, докато очите му свикнат със светлината, след това без затруднение разпозна мъжа с факлата — възрастният съветник, когото беше видял в залата предишния ден и който доста му приличаше на Джаркхелд.

Уолфгар изсумтя и провря ръка между решетките на вратата.

— Изгори я с факлата си, ако искаш — предложи безстрастно. — Позабавлявай се, ако намираш удоволствие в това.

— Гневиш се, че те заловихме, предполагам?

— За втори път съм хвърлен несправедливо в затвора — отвърна Уолфгар.

— Нима всички затворници не се кълнат, че са невинни?

— Жената ви каза, че не съм аз.

— Тя е изстрадала твърде много — възрази Темигаст. — Може би просто не е в състояние да понесе истината.

— А може би думите й са били верни.

— Не! — поклати глава Темигаст. — Лиам си те спомня съвсем ясно и се кълне, че не се заблуждава.

Уолфгар отново изсумтя.

— Отричаш ли, че ти си крадецът, преобърнал каретата им? — направо попита икономът.

Уолфгар не извърна очи, но мълчанието му бе по-красноречиво и от най-многословното признание.

— Дори това щеше да ти струва двете ръце и затворничество в продължение на толкова години, колкото лорд Ферингал сметне за справедливо — обясни Темигаст. — Можеше да ти струва дори живота.

— Кочияшът, Лиам, беше ранен — отвърна Уолфгар с ръмжене. — Стана случайно. Можех да го оставя да умре. Момичето също не пострада.

— Защо тогава тя твърди друго?

— Така ли? — сепна се Уолфгар и наклони глава на една страна.

Май най-сетне започваше да разбира. Едва сега си обясни и яростта на младия благородник. В началото си бе помислил, че става въпрос за наранена гордост (все пак, за един мъж не бе шега работа да допусне жена му да стане жертва на разбойническо нападение), сега обаче истината излизаше наяве. Да, това бе много по-вероятна причина за първичния, необуздан гняв на Ферингал. Уолфгар си спомни първите му думи — заплаха да го кастрира.

— Моля се господарят да ти е намислил някоя особено мъчителна смърт, варварино — обади се Темигаст. — Дори не можеш да си представиш болката, която ни причини — на лорд Ферингал, на лейди Мералда, на всички в Окни. Ти си негодник, долно псе и денят, в който бъдеш убит, ще бъде светъл ден, независимо дали ще издъхнеш на ешафода, или в калта тук долу.

— Това ли дойде да ми съобщиш? — язвително попита Уолфгар.

Старият иконом го удари със запалената факла и той побърза да си прибере ръката.

Темигаст се обърна и си тръгна, оставяйки варварина сам с крайно любопитните си мисли.

* * *

Въпреки избухването накрая и непресторения гняв, Темигаст си тръгна от подземието силно объркан. Беше слязъл да види варварина, заради реакцията на Мералда — на всяка цена държеше да узнае истината. Ала ето че вместо да се проясни, всичко бе станало още по-объркано и заплетено. Защо ли Мералда бе отказала да назове варварина като свой нападател, ако го беше разпознала? И възможно ли бе да не го разпознае? Все пак, със своите два метра височина и широките си почти като на млад великан плещи, той бе достатъчно забележителен!

Присила грешеше, като смяташе, че девойката е изпитала удоволствие от изнасилването, в това Темигаст бе съвсем сигурен.

— Нелепо! — промърмори той на глас. — Чисто и просто нелепо! Но защо й е на Мералда да защитава своя насилник?

Отговорът изникна в съзнанието му с кристална яснота… същата кристална яснота, с която бе видял как един глупав млад мъж пада от скалата.