Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (18)

Седемнадесета глава
Натиск

— Боя се, че не мога да чакам до пролетта — изкусително каза Мералда на Ферингал една нощ, след като бяха вечеряли заедно в замъка.

По нейна молба този път се разхождаха по брега, вместо в градината.

Младият мъж се закова на място и я зяпна с разширени от изумление очи.

— Вълните — промълви той и се приближи до нея. — Морето е бурно и се боя, че не те чух правилно.

— Казах, че не мога да чакам до пролетта — повтори Мералда. — За сватбата имам предвид.

Усмивката на Ферингал стигна чак до ушите му, той изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се разтанцува. Вместо това взе ръката й в своята, поднесе я към устните си и нежно я целуна.

— Готов съм да чакам до свършека на света, ако решиш — тържествено заяви той и за своя изненада (този мъж не спираше да я учудва!) Мералда усети, че му вярва — никога досега Ферингал не я беше мамил.

Колкото и вълнуваща да бе тази мисъл, девойката си имаше много по-належащи проблеми.

— Не, милорд — отвърна тя и като издърпа ръката си от неговата, нежно го погали по бузата. — Няма да искам от вас подобно търпение. Поласкана съм, че сте готов да ме чакате, но не мисля, че аз съм в състояние да чакам чак до пролетта.

И тя го целуна страстно, така че колената му омекнаха.

За първи път лорд Ферингал се отдръпна от нея.

— Знаеш, че не може — рече той, макар да бе очевидно, че думите му причиняват болка. — Обещах на Темигаст. Благоприличие, любов моя, благоприличие.

— Тогава нека го направим, както повелява благоприличието и то скоро!

Мералда отново го погали по бузата и усетила, че краката не го държат от вълнение, пристъпи към него и прошепна в ухото му:

— Просто не мога да чакам повече.

При тези думи младият мъж изгуби и малкото решимост, която беше събрал, и като я притисна в обятията си, впи устни в нейните.

Мералда изобщо не го искаше, но знаеше, че няма друг избор. Боеше се, че вече е минало твърде много време, затова отвърна на целувката му и нежно го дръпна към пясъка, твърдо решена да го прелъсти, та веднъж завинаги да свърши това неприятно задължение. В този миг откъм градинския зид долетя вик — високият, пронизителен глас на Присила.

— Фери!

— Мразя, когато ми казва така!

С огромно усилие Ферингал се отдръпна от Мералда и изруга под носа си:

— Никога ли няма да се отърва от нея!

— Фери, ти ли си? — отново го повика сестра му.

— Да, Присила — отвърна той със зле прикрито раздразнение.

— Връщай се в замъка! Стъмва се, а Темигаст твърди, че наоколо се навъртат разбойници. Иска да си на сигурно място зад стените.

Ферингал погледна Мералда съкрушено и поклати глава:

— Трябва да вървим.

— Не мога да чакам до пролетта — решително заяви тя.

— И няма да се наложи — увери я той. — Но ще го направим, както си му е редът. Ще вдигнем сватбата по-рано, в деня на зимното слънцестоене.

— Твърде далеч е.

— Есенното равноденствие тогава.

Мералда се замисли. До есенното равноденствие оставаха още шест седмици, а тя беше бременна от повече от месец. По лицето й се изписа тревога.

— Няма как да я направим по-рано — обясни лорд Ферингал. — Както знаеш, Присила се е заела с подготовката и дори така пак ще нададе вой до небесата. Темигаст също иска да почакаме поне до края на годината, но все някак ще го убедя.

Младият мъж говореше повече на себе си, отколкото на нея, и Мералда го остави да си бърбори, а тя самата потъна в мисли, докато бавно крачеха обратно към замъка. Добре знаеше, че притесненията на Ферингал за реакцията на сестра му са дори твърде слаби. Присила щеше да се противопостави яростно на намерението им да направят сватбата по-рано. Мералда бе убедена, че по-възрастната жена тайно се надява всичко да се провали, ако успее да отлага венчавката достатъчно дълго.

И всичко наистина щеше да се провали, достатъчно бе някой да заподозре, че в утробата си Мералда носи чуждо дете.

— Защо излизате, без да вземете някой от войниците с вас? — скара се Присила, щом двамата влязоха в просторното преддверие. — Наоколо има разбойници.

Ядовитият поглед, с който измери Мералда, ясно говореше, че причината за гнева й е друга. Не, сестрата на Ферингал се боеше не от разбойници, а от онова, което можеше да се случи между брат й и младата жена, онова, което едва не се бе случило на брега малко по-рано.

— Разбойници? — изсмя се Ферингал. — В Окни няма разбойници. Не сме имали неприятности от много години насам, още откакто станах господар на замъка.

— Значи отдавна му е времето — сухо отбеляза сестра му. — Нима искаш първото нападение в Окни от толкова време насам да бъде извършено тъкмо срещу господаря на замъка и бъдещата му съпруга? Нямаш ли никакво чувство за отговорност към жената, която твърдиш, че обичаш?

Последните й думи подействаха на Ферингал като плесница. Това като че ли се удаваше на Присила особено лесно и Мералда мислено си отбеляза, че трябва да стори нещо по въпроса, още щом се сдобие с малко повече влияние в замъка.

— Аз съм виновна — намеси се тя и пристъпи напред. — Често се разхождам нощем, защото това е любимата ми част от денонощието.

— Вече не си обикновена селянка — скара й се Присила. — Трябва да разбереш, че с издигането ти идват и немалко отговорности.

— Да, милейди — отвърна девойката и направи учтив реверанс, почтително свела глава.

— Ако толкова ти се иска да се разхождаш нощем, разхождай се в градината — добави Присила с поомекнал тон.

Все така с наведена глава, та Присила да не може да види лицето й, Мералда се усмихна развеселено. Като че ли започваше да разбира как да се справя със своенравната сестра на лорд Ферингал. Присила обичаше обектът на нападките й да е борбен, а не скромен и отстъпчив.

Ето защо тя млъкна и като изсумтя недоволно, се накани да си върви.

— Имаме новини — неочаквано се обади Ферингал и Присила се закова на място.

Мералда рязко вдигна глава, почервеняла от изненада и немалка доза гняв. Само ако можеше да възпре годеника си, да му попречи да каже онова, което се канеше да каже — сега изобщо не бе подходящият момент за подобно съобщение.

— Решихме да не чакаме до пролетта, за да се оженим — заяви Ферингал, без да забелязва нищо. — Сватбата ще бъде в деня на есенното равноденствие.

Както можеше да се очаква, лицето на Присила пламна. Очевидно бе, че единствено огромно усилие на волята й попречи да не се разтрепери от яд.

— Нима? — процеди тя през стиснатите си зъби. — А сподели ли плановете си с Темигаст?

— Ти си първата, която научава — отвърна лорд Ферингал. — От уважение към теб и защото ти се занимаваш с подготовката на празненството.

— Нима? — ледено повтори Присила. — Върви да му кажеш, Фери, той е в библиотеката. Аз ще се погрижа да изпратя Мералда у дома.

Целият грейнал, лорд Ферингал се обърна към девойката:

— Още мъничко, любов моя! — рече той и като целуна ръката й, излезе от стаята и отиде да намери стария Темигаст.

— Какво му направи? — изсъска Присила в мига, в който двете останаха сами.

Мералда сви устни:

— Какво му направих?

— Използвала си женските си прелести, нали?

Мералда се разсмя с глас на опитите на Присила да не използва „груб“ език, реакция, която свикналата да вдъхва страх жена изобщо не бе очаквала.

— Може би точно това трябваше да сторя — отвърна Мералда. — Да укротя звяра, както ние му казваме, но не, не съм го сторила. Знаете, че го обичам, но майка ми не е отгледала уличница. Брат ви смята да се ожени за мен и затова ще изчакаме. До есенното равноденствие, както и сам ви каза.

Очите на Присила се присвиха заплашително.

— Мразите ме, нали?

И този път Присила бе хваната неподготвена. Очите й се разшириха, тя направи крачка назад.

— Мразите ме, задето ви отнемам лорд Ферингал и с появата си слагам край на живота, с който сте свикнали. Но това е доста себично, ако ми позволите. Брат ви ме обича, аз също го обичам и ние ще се оженим, със или без вашата благословия.

— Как се осмеляваш…

— Осмелявам се да кажа истината — прекъсна я Мералда, изненадана от собствената си дързост; да отстъпи обаче не можеше. — Майка ми няма да издържи още една зима в студената ни къща, а аз нямам намерение да я оставя да умре. Не и заради някакви си повеления на благоприличието, нито пък заради вашето удобство. Знам, че се занимавате с подготовката на сватбата и съм ви благодарна, но аз ще свърша работата по-бързо.

— Ето значи за какво ставало дума! — рече Присила, решила, че е открила слабото място на Мералда. — Майка ти?

— Не! — заяви девойката и се изправи. — Не, става дума за брат ви. За Ферингал, а не за Присила, и именно това не ви дава мира.

Присила бе толкова слисана, че не можа да отговори. Вбесена, останала без думи, тя се обърна и изхвърча от помещението, оставяйки Мералда сама.

Младата жена се замисли над онова, което беше казала, повече от изненадана, задето бе успяла да се противопостави на Присила и да надделее. Сега обаче като че ли най-разумно би било да си тръгне. Отвън забеляза Лиам и приготвената карета и без да се колебае, отиде при него и му каза да я откара у дома.

* * *

И тази вечер, както всеки път, когато Мералда отиваше в замъка, той следеше с поглед каретата, която я връщаше у дома.

И сам не разбираше собствените си чувства. Не можеше да престане да мисли за мига, в който Мералда му бе съобщила за детето. Неговото дете. Беше я отблъснал, свалил бе гарда си и бе допуснал тя да види истинските му чувства. И сега си плащаше за това, понасяше заслуженото си наказание, като гледаше как каретата я отнася по пътя, надалеч от него.

Но как трябваше да постъпи? Със сигурност не искаше живота, който Мералда му предлагаше. Никога! Дори мисълта да се ожени за нея, да я гледа как надебелява и погрознява, докато край тях пищят малки деца, го ужасяваше, но не чак толкова, колкото мисълта, че лорд Ферингал ще я притежава.

Ето каква била работата, каза си Джака, но това, че разбираше къде е проблемът, не му помогна да се почувства по-добре. Не можеше да понесе представата за това как Мералда се отдава на лорд Ферингал, нито пък мисълта, че младият благородник ще отгледа неговото дете. Струваше му се, че го ограбват, така, както правеха всички аристократи със своите селяни. Да, те винаги ограбваха обикновените хора, почтени хора като Джака. Водеха охолен живот, изпълнен с наслади, докато честните, трудолюбиви хора като Джака тънеха в кал и ядяха прокиснала храна. Благородниците вземаха жените, които поискат, без да им предлагат нищо в замяна, нищо, освен богатството си, на което обикновените хора като Джака не можеха да се противопоставят. Ферингал си бе присвоил неговата жена, а сега щеше да му отнеме и детето.

Разтреперан от гняв, младият мъж се втурна пред каретата, размахвайки ръце.

— Върви си! — скара му се Лиам от капрата, без да намалява.

— Трябва да говоря с Мералда! — викна Джака. — Става въпрос за майка й.

При тези думи гномът накара конете да позабавят крачка, за да може да се обърне назад и да чуе какво ще му нареди Мералда. Младата жена се показа през прозореца, за да види каква е цялата тази врява. При вида на очевидно развълнувания Джака Скъли тя пребледня, но не опита да се скрие.

— Иска да спра, за да говори с теб — обясни Лиам. — Нещо за майка ти.

Мералда хвърли изпитателен поглед на Джака.

— Добре — съгласи се тя. — Можеш да ме оставиш тук, Лиам.

— Все още има цяла миля до вас — напомни й кочияшът, комуто цялата тази работа никак не се нравеше. — Мога да откарам и двама ви.

Мералда му благодари и го отпрати:

— Тъкмо ще се поразходя — рече тя и скочи на земята, още преди каретата да бе спряла напълно.

Лиам си тръгна и младата жена остана сама на пътя, сама с Джака Скъли.

— Истинска глупост е да идваш тук! — скара му се тя. — Какво си си наумил?

— Нямах избор — отвърна Джака и понечи да я прегърне; тя обаче го отблъсна.

— Добре знаеш какво нося — рече тя. — Много скоро ще го узнае и лорд Ферингал. Ако успее да те свърже с детето, което расте в утробата ми, и с двама ни е свършено.

— Не ме е страх от него — заяви Джака и направи крачка към нея. — Знам единствено какво чувствам, Мералда. Нямах друг избор — просто трябваше да те видя тази вечер.

— Вече съвсем ясно ми даде да разбера какво чувстваш — хладно отговори Мералда.

— Държах се като глупак — съгласи се Джака. — Хвана ме неподготвен, но вече го преодолях. Прости ми, Мералда. Не мога да живея без теб!

Девойката затвори очи, поклащайки се напред-назад, сякаш се опитваше да преглътне чутото.

— Какво си си наумил, Джака Скъли? — тихичко повтори тя. — Какво ти казва сърцето?

— Да бъда до теб! — меко отвърна младежът и направи крачка към нея.

— А после? — настоя тя и отвори очи, измервайки го с изпитателен поглед.

Той обаче не разбираше.

— Забрави ли за детето, което нося?

— Не съм! — увери я той. — Ще обичам и него, естествено!

Девойката не се и опита да скрие недоверието си.

— Мералда! — той взе ръцете й в своите и поклати глава. — Не мога да понеса мисълта, че лорд Ферингал ще отгледа моето… нашето дете, сякаш е негово!

Грешен отговор. Мералда, която най-сетне бе прогледнала за истината, скрита зад красивата му фасада, го усети с цялото си същество. Не обич към нероденото дете го бе подтикнала да я потърси, нито дори любов към нея. Не, съвсем ясно осъзна тя, Джака Скъли не бе способен на подобни чувства. Беше дошъл, кълнейки се в любов, само защото не можеше да понесе мисълта да загуби от лорд Ферингал.

Мералда си пое дълбоко дъх. Ето че мъжът, когото мислеше, че обича, стоеше пред нея и й казваше всичко онова, което бе копняла да чуе от него. Ако бе реагирал по същия начин първия път, когато тя отиде при него, двамата вече щяха да са преполовили пътя до Лускан. Ала Мералда Гандърли беше помъдряла, превърнала се бе в жена, която знае какво е добро както за нея, така и за детето й. Джака никога нямаше да им осигури живота, от който имаха нужда. Тъкмо напротив, девойката бе сигурна, че той ще намрази и нея, и детето, веднага щом примката на бедността се сключи около шията му. За него всичко бе съревнование, а не любов. Мералда заслужаваше нещо по-добро.

— Върви си! — рече тя. — Върви си и повече не се връщай.

Джака остана като поразен от гръм.

— Но…

— Не можеш да ми кажеш нищо, на което да повярвам — направо заяви Мералда. — За нас няма живот, който би те направил щастлив.

— Грешиш!

— Не, не греша и ти го знаеш не по-зле от мен. Имахме един-единствен миг, спомена, за който ще запазя до края на дните си. Но в живота ти няма място нито за мен, нито за детето. И никога няма да има.

Онова, което наистина искаше да му каже, бе да се маха и най-сетне да порасне, но знаеше, че не от нея трябва да го чуе.

— Нима очакваш да стоя със скръстени ръце, докато лорд Ферингал…

Мералда запуши уши:

— С всяка следваща дума убиваш още частица от спомена за красивата нощ, която прекарахме заедно. Вече ми е ясно какво изпитваш.

— Бях глупак!

— И все още си — хладно отвърна тя и си тръгна.

Джака я повика и отчаяният му вопъл се заби като стрела в нея, но тя устоя и не се обърна, напомняйки си истината за този мъж, за това момче. Вместо да спре, Мералда ускори крачка и не спря да тича, докато не стигна до малката къщурка на родителите си.

Вътре гореше само една свещичка. За нейно облекчение и Тори, и родителите й спяха — точно тази вечер не искаше да говори с никого. Най-сетне бе сложила чувствата си в ред, най-сетне бе успяла да се примири със загубата на мъжа, когото бе смятала за любовта на своя живот. Искаше й се да запомни единствено прекрасната нощ, която бяха прекарали заедно, а не последвалото разочарование. За съжаление, именно разочарованието и болезненото разкритие на истинската същност на Джака бяха суровата реалност, а не наивните фантазии на първата младежка любов. Наистина искаше той да си отиде от живота й.

Само че Джака Скъли далеч не бе най-големият й проблем. Есенното равноденствие бе твърде далеч, а тя никога нямаше да убеди лорд Ферингал, още по-малко пък сестра му и Темигаст, да направят сватбата по-рано.

А може би нямаше да се наложи, каза си тя, а в главата й се зароди един план. Селяните щяха да им простят, ако след като се оженеха през есента, някак си излезеше наяве, че двамата са правили любов преди венчавката. Окни беше пълен със „седмачета“.

Докато лежеше в тъмната си стаичка, Мералда кимна, разбрала как трябва да постъпи. Отново щеше да се опита да съблазни лорд Ферингал и то, колкото се може по-скоро. Знаеше, че той я желае, знаеше също така, че е достатъчна една нейна целувка, едно мимолетно докосване, за да разпали страстта му до краен предел.

Усмивката й се стопи миг след като се беше появила. Мразеше се, че изобщо бе в състояние да си науми подобно нещо. Ако планът й успееше, Ферингал щеше да сметне детето за свое, най-ужасната от всички лъжи, както за него, така и за нероденото дете.

Мералда ненавиждаше онова, което бе решила да стори, мразеше и себе си, задето то изобщо й бе дошло на ума, ала в този миг майка й се закашля в съседната стая. Мералда знаеше какво трябва да стори.