Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (7)

Шеста глава
Алтруизъм

— Почитаеми лорд Дони — обърна се един от селяните към Дони Гандърли на другата сутрин. — Май трябва да ви се кланям, докато лицето ми почернее от калта.

Останалите работници, събрали се на нивата — и хора, и гномове — избухнаха в смях.

— На теб ли трябва да плащам десятък вече? — обади се друг. — По-малко от туй, по-малко от онуй, храната, дето давам на прасето, че и самото прасе?

— Само задницата на прасето — намеси се първият шегаджия. — Предната половина можеш да си я запазиш.

— Ами да, за теб е оназ’ половина, дето яде зърното, но не и другата, дебелата, дето има какво да се хапне от нея — включи се един остронос гном. — Досущо мислене на благородник!

И отново всички се разсмяха. Дони Гандърли опита да се присъедини към тях, но не успя. Разбира се, ясно му беше защо на другарите му им е толкова весело. Прости селяни, родени и израснали в бедност, те знаеха, че нямат кой знае какви изгледи да се измъкнат от калта, която обработваха всеки ден. Ала ето че най-неочаквано късметът като че ли се бе усмихнал на едного от тях, ето че семейство Гандърли сякаш бяха на път да се изкачат по уж недостъпната стълбица нагоре.

Дони би преглътнал закачките им, нещо повече, най-искрено би се смял заедно с тях, навярно и сам би добавил някое остроумие, ако нещо не му даваше мира, през цялата нощ, когато не бе успял да мигне, та чак досега — Мералда не е искала да отиде. Ако дъщеря му бе изразила дори слаба симпатия към лорд Ферингал, из целия Север не би имало по-щастлив човек от Дони Гандърли. Ала той знаеше истината и не можеше да си затвори очите за собствената си вина. И именно заради това подмятанията на другарите му в тази дъждовна утрин на полето се забиваха в него като стрели, струваха му се като сол, посипана в отворена рана, за която те и не подозираха.

— Е, кога ще се заселите в замъка, лорд Дони? — попита го един от мъжете и като пристъпи напред, се поклони несръчно.

Напълно инстинктивно, без да се замисли, Дони го блъсна и го запрати в калта.

Мъжът се изправи със смях, към който се присъединиха и останалите.

— Вече и държанието му е като на същински благородник! — провикна се онзи, който първи бе започнал всичко. — В калта, там ни е мястото, че иначе лорд Дони ще ни смачка.

Като по даден знак, всички паднаха на колене й започнаха да се кланят пресилено.

Напомняйки си, че това са неговите приятели и че те просто не разбират, Дони Гандърли преглътна гнева си и се отдалечи, като сипеше порой от беззвучни проклятия, скърцаше със зъби толкова страховито, че челюстта му изтръпна и така стискаше юмруци, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

* * *

— Чувствах се като пълна глупачка! — призна Мералда на сестра си.

Двете момичета бяха сами в стаичката си в малката каменна къщурка. Майка им бе излязла — за първи път от повече от две седмици, толкова много й се искаше да разкаже на съседите всичко за вечерята на дъщеря си с лорд Ферингал.

— Но роклята ти стоеше прекрасно! — възрази Тори.

В мимолетната усмивка на Мералда имаше искрена благодарност.

— Сигурна съм, че не е могъл да свали поглед от теб — добави по-малкото момиче, а по изражението й си личеше, че е потънала в романтични блянове.

— Също както сестра му Присила не спря да ме каля — отвърна Мералда, използвайки един често употребяван от съселяните й израз.

— Защото е дебела крава и твоята красота само й го е напомнила! — заяви Тори.

Двете момичета се разкикотиха, ала веселието на Мералда не трая дълго и тя отново се намръщи.

— Как така не се радваш? — недоумяваше Тори. — Той е господарят на Окни и може да ти даде всичко, което поискаш!

— Нима? — саркастично попита Мералда. — Може ли да ми даде свобода? Може ли да ми даде моя Джака?

— Може ли да ти даде една целувчица? — лукаво подметна Тори.

— За това не можах да го спра — отговори Мералда. — Ала повече от мен той няма да получи, в това можеш да бъдеш сигурна. Сърцето ми принадлежи на Джака, а не на някакъв си облян с благовония лорд!

Високопарните й уверения набързо заглъхнаха, когато завесата се отмести и баща й нахлу в стаята, очевидно бесен.

— Остави ни сами! — нареди той на Тори и когато тя се поколеба, хвърляйки притеснен поглед към сестра си, Дони изрева още по-силно: — Махай се, малка свинарке!

Тори изскочи от стаята, но когато се обърна и срещна изпепеляващия поглед на баща си, реши за по-сигурно да излезе на двора.

Когато Тори си отиде, Дони се обърна към Мералда с все същото страховито изражение, каквото младата жена не бе свикнала да вижда на лицето му.

— Татко… — предпазливо започна тя.

— Позволила си му да те целуне? — прекъсна я той с треперещ глас. — И му се е искало още?

— Не можех да му попреча — увери го Мералда. — Всичко стана толкова бързо.

— Но искаше да му попречиш?

— Разбира се!

Думите едва-що бяха изскочили от устните й, когато тежкият, загрубял пестник на Дони се стовари върху лицето й.

— Но си готова да дадеш сърцето и всичките си женски прелести на онова селянче, нали? — изрева той.

— Ама, татко…

Следващият шамар я повали на пода. Дони Гандърли, завладян напълно от гнева, който го измъчваше толкова отдавна, се нахвърли отгоре й. Плесниците му се сипеха върху нея, по главата, по раменете, където сварят, а той редеше несвързани проклятия, наричаше я уличница и леко момиче, което не го е грижа нито за майка му, нито за хората, които го хранят и обличат.

Мералда се опита да каже нещо, да обясни, че обича Джака, а не лорд Ферингал, че не е сторила нищо лошо, ала баща й не я чуваше и продължаваше да я налага и нарича с какви ли не имена, докато тя не остана да лежи на пода, прикрила главата си с ръце, в обречен опит да се предпази.

Всичко свърши така неочаквано, както беше започнало. След един дълъг миг Мералда се осмели да повдигне насиненото си лице от земята и бавно се обърна към баща си. Дони Гандърли седеше на леглото, стиснал главата си с две ръце, и ридаеше с глас. Девойката се приближи до него, шепнейки му, че всичко е наред. Внезапен пристъп на гняв измести сълзите и Дони я сграбчи за косата и я накара да се изправи.

— Чуй ме добре, момиче — процеди той през стиснати зъби. — Не ти решаваш в случая. Ни най-малко. Ще дадеш на лорд Ферингал всичко, което иска, че и повече, и то с усмивка на лице. Майка ти е на смъртно легло и единствен лорд Ферингал може да я спаси. Няма да позволя тя да умре, само зарад’ твоите прищевки!

И като я разтърси здравата, той я пусна. Мералда го изгледа така, сякаш пред себе си виждаше не обичния си баща, а човек, когото изобщо не познаваше, и това нарани Дони по-силно от каквито и да било думи.

— Или още по-добре — спокойно добави той, — ще убия Джака Скъли и ще оставя тялото му на скалите, за храна на морските птици.

— Татко… — с треперещ глас прошепна Мералда.

— Стой далеч от него! — заповяда Дони. — Отиваш при лорд Ферингал и да не съм чул никакви възражения!

Мералда не помръдна, дори не вдигна ръка, за да избърше сълзите, които изпълваха нежните й, зелени очи.

— Оправи се — нареди баща й. — Майка ти скоро ще се върне и не бива да те види такава. Това е най-голямата й мечта, момиче, и ако й я отнемеш, тя няма да го преживее.

С тези думи Дони се надигна от леглото и посегна да я прегърне, ала когато се доближи до нея, видя как цялото й тяло се напряга. Той се отказа и мина покрай нея, с превити рамене и сведена глава.

Без да се обръща, Дони Гандърли излезе навън, изкачи северозападния склон на планината, който бе прекалено скалист, за да бъде обработван и заради това съвсем пуст. Тук Дони можеше да остане сам със своите мисли. И със своите кошмари.

* * *

— Какво ще правиш? — попита Тори.

Момичето бе изтичало при сестра си още щом видя Дони да излиза от къщата. Мералда, заета с това да изтрива последните капки кръв от устната си, не отговори.

— Трябва да избягаш с Джака — неочаквано заяви по-малкото момиче и лицето й светна, сякаш току-що бе намерило съвършеното решение на всички проблеми в света.

Мералда я изгледа със съмнение.

— О, това ще бъде кулминацията на вашата любов! — сияеше Тори. — Да избягаш от лорд Ферингал. Не мога да повярвам, че татко те е набил.

Мералда се обърна към сребърното огледало, което съвсем ясно отразяваше всяка драскотина, болезнено напомняне за ужасяващото избухване на Дони. За разлика от Тори, тя можеше да повярва. Вече не беше дете и с очите си бе видяла агонията по лицето на баща си, дори когато той я удряше. Дони се страхуваше, боеше се за майка им и за всички тях.

Мералда знаеше какво трябва да стори. Осъзна, че дългът към семейството е по-важен от всичко друго и то не заради нечии заплахи, а заради любовта, която изпитваше към майка си и баща си и към бъбривата си сестра. Едва в този миг, докато се взираше в нараненото си лице в огледалото, Мералда Гандърли разбра същинските измерения на отговорността, стоварила се изведнъж върху крехките й рамена, на неочакваната възможност, открила се пред семейството й.

И все пак, при мисълта за устните на лорд Ферингал върху нейните и допира на ръката му до гърдите й, младата жена неволно потръпна.

* * *

Дони Гандърли дори не забелязваше слънцето, което бавно потъваше в океана, нито комарите, които го бяха открили неподвижен и потънал в мисли и сега пируваха върху голите ръце и врата му. Дони не им обръщаше никакво внимание. Как можа да удари скъпото си момиченце! Откъде бе дошла цялата тази ярост? Как можеше да се сърди на нея, която не бе сторила нищо лошо, която винаги го слушаше?

Ужасяващият спомен се завръщаше отново и отново, пред себе си виждаше Мералда, красивата, прекрасна Мералда, свита на пода с вдигнати ръце, за да се предпази от свирепите му удари. Дони и сам разбираше, че бе разгневен не на Мералда, а на лорд ферингал. Ядът му се дължеше на мизерното му положение в живота, което бе направило него и близките му бедни селяни и бе оставило жена му да се разболее и което би допуснало тя да умре, освен ако лорд Ферингал не решеше да се намеси.

Дони Гандърли осъзнаваше всичко това, ала единственото, за което можеше да мисли, бе, че воден от собствените си себични подбуди, бе тласнал дъщеря си в обятията и в леглото на един мъж, когото тя не обичаше. В този миг Дони Гандърли разбра, че е страхливец, най-вече защото нямаше смелостта да се хвърли от върха и да се разбие върху острите зъбери далеч под себе си.