Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (4)

Трета глава
Последната капка

— Той те познаваше — осмели се да каже Морик по-късно същата нощ, след като тайно се бе отбил в свърталището на най-изпадналите типове в Лускан. Докато се присъедини към варварина, той вече беше преполовил втората бутилка. — И ти него.

— Мислеше си, че ме познава — поправи го Уолфгар, заваляйки всяка дума.

С мъка успяваше да се задържи седнал, очевидно по-пиян, отколкото бе обикновено по това време. Двамата с Морик се бяха разделили пред „Кривата сабя“ и варваринът, взимайки и двете бутилки, бе тръгнал из улиците на Лускан, вместо да се насочи към пристанището. Не след дълго се бе озовал в по-благопристойната част на града, обитавана от почтени хора и търговци. Никакви стражи не се опитаха да го прогонят, защото тук се издигаше Карнавалът на затворниците — висока платформа, върху която заловените престъпници си получаваха заслуженото пред очите на всички. Тази нощ върху нея имаше един крадец, а мъчителят му настойчиво го караше да си признае злодеянието. Когато нещастникът не го стори, екзекуторът взе тежки ножици, с каквито обикновено стрижеха овцете, и откъсна кутрето на едната му ръка. Този път отговорът на крадеца бе съвсем различен, за бурна радост на тълпата, дошла да се позабавлява, както правеше всяка вечер.

Разбира се, признанието не помогна кой знае колко на клетника, който изгуби цялата си ръка, пръст по пръст, под възторжените викове на множеството.

Не и на Уолфгар. Не, отвратителното зрелище се оказа повече, отколкото варваринът можеше да понесе, запрати го назад във времето, към Ерту и безпомощната агония на Бездната. Какви мъчения бе познал там! Беше посичан, налаган с камшик и пребиван почти до смърт, а после връщан към живот от слугите на демона и скверните им магии. Свирепи челюсти бяха отхапвали пръстите му един по един, само за да му ги върнат след това, сякаш нищо не се бе случило.

Гледката на окаяния крадец отприщи порой от болезнено ярки спомени в съзнанието на младия мъж.

Наковалнята. Да, тя бе по-страшна от всичко останало, най-жестокото физическо мъчение, родено от пъкленото въображение на Ерту и запазено за онези мигове, когато демонът биваше обземан от такава страховита ярост, че нямаше нито време, нито желание да измисли някое по-сложно и по-съкрушително душевно изтезание.

Наковалнята. Такъв леден студ излъчваше тя, че бедрата на Уолфгар пламваха само от допира й, когато слугите на демона го принудеха да я възседне, гол и болезнено извит назад.

И тогава идваше Ерту. Бавно и заплашително той се приближаваше до беззащитната си жертва и с едно-единствено внезапно движение стоварваше малко, покрито с безброй иглички чукче върху отворените очи на Уолфгар. Те се пръсваха на хиляди късчета и вълна от нечовешка болка връхлиташе варварина, помитайки всичко по пътя си.

Разбира се, слугите на демона бързо го изцеляваха и всичко започваше отначало.

Дори сега, след толкова време и така далеч от лапите на Ерту, Уолфгар често се събуждаше свит на кълбо, затиснал очите си с ръце, раздиран от болка. Болка, от която имаше само един изход. И така, той се опитваше да избяга с бутилка в ръка, мъчеше се да открие забрава и покой на дъното й.

— Мислеше си, че те познава? — объркано повтори Морик.

Уолфгар го изгледа недоумяващо.

— Мъжът в „Кривата сабя“ — поясни Разбойника.

— Заблуждаваше се — завалено отвърна варваринът.

Съмнението на Морик бе повече от очевидно.

— Познаваше човека, който някога бях — призна исполинът. — Не и този, в когото се превърнах.

— Дюдермонт — каза Морик.

Сега бе ред на Уолфгар да го изгледа учудено. Вярно, че Морик познаваше почти всички в Лускан (все пак, оцеляваше именно благодарение на отличната си осведоменост), но чак пък да разпознае един най-обикновен моряк (за какъвто варваринът смяташе Дюдермонт), отбил се за малко в града!

— Капитан Дюдермонт от „Морски дух“ — обясни приятелят му. — Страшилище за всички пирати, кръстосващи Саблено море. Очевидно се познавате.

— Веднъж плавах заедно с него… в един друг живот — рече исполинът.

— Имам много приятели, които се подвизават из моретата и които биха платили пребогато, за да бъде премахнат Дюдермонт — заговорнически прошепна Морик и се приведе към варварина. — Защо да не използваме познанството ти с него, за да припечелим нещичко?

Още преди Разбойника да довърши, Уолфгар го сграбчи за гърлото и се изправи. Колкото и несигурно да се държеше на краката си, исполинът все още имаше достатъчно сила, за да вдигне дребния мъж с една ръка и да го притисне до стената на близкия склад.

Морик, чиито крака се полюшваха на десетина сантиметра над земята, бръкна в един от джобовете си и стисна скрития там нож. Нож, който знаеше, че ще успее да забие с лекота в сърцето на пияния Уолфгар. Не го направи, защото и Уолфгар не му стори нищо, дори не се опита да го удари, пък и Морик все още не бе забравил крайно обезпокоителния факт, че от варварина се интересуваха елфи на мрака. Как щеше да оправдае постъпката си пред тях, ако го убиеше? И какво щеше да стане с него, ако не успееше да довърши варварина с един удар?

— Ако някога отново ме помолиш за подобно нещо, ще… — без да довърши заплахата си, Уолфгар го пусна на земята и рязко се обърна, при което се олюля и едва не падна от кея.

Морик разтърка натъртеното си гърло, за миг зашеметен от яростния изблик на приятеля си, после обаче размисли и кимна. Очевидно бе докоснал болно място, рана, наново отворена от неочакваната поява на капитан Дюдермонт. За кой ли път се разиграваше вечната битка между минало и настояще, битка, на която Морик и преди бе ставал свидетел при вида на хора, поели към дъното. Да види човека, с когото бе плавал през всички тези години, несъмнено се бе оказало повече, отколкото изстрадалият варварин можеше да понесе. Да погледне на сегашното си съществувание в светлината на някогашния си живот за Уолфгар бе невъзможно. Морик се усмихна и не каза нищо повече — отлично разбираше, че душевната борба на приятеля му, минало срещу настояще, съвсем не бе свършила.

Може би настоящето щеше да надделее и Уолфгар щеше да се вслуша в изгодното му предложение. Ако ли не, Морик щеше да действа сам и без знанието на варварина, да извлече изгода от познанството му с капитана на „Морски дух“.

Морик прости на Уолфгар задето го беше нападнал. Засега…

— Не ти ли се иска отново да поемеш на път с него? — уж небрежно попита той.

Уолфгар приседна тромаво и го изгледа недоумяващо изпод натежали клепачи.

— Трябва да се грижим кесиите ни да са пълни — напомни му Морик. — Струва ми се, че работата при Арумн започва да ти дотяга. Може би няколко месеца по море…

Уолфгар му махна да замълчи, обърна се и се изплю във водата. Миг по-късно се преви одве и повърна.

Морик го наблюдаваше отстрани, със смесица от съжаление, отвращение и гняв. Да, разбра престъпникът извън всяко съмнение, той щеше да се добере до Дюдермонт, със или без съгласието на Уолфгар. Щеше да използва приятеля си, за да открие слабото място на прословутия капитан. За миг Морик бе обзет от чувство за вина. Все пак, Уолфгар му беше приятел, но такъв бе законът на улицата и никой разумен човек не би изпуснал подобна златна възможност да си напълни кесията.

* * *

— Миришеш, че Морик го свърши? — бяха първите думи на Тий-а-никник, когато се събуди в някаква затънтена уличка.

Крийпс Шарки го изгледа неразбиращо иззад една купчина боклук наблизо, после си преведе странния въпрос.

— Мислиш, приятелю, не миришеш — поправи го той.

— Миришеш, че го сторил?

Подпрян на един лакът, Крийпс изсумтя и обходи зловонната уличка с погледа на единственото си здраво око.

Разбрал, че няма да получи отговор, Тий-а-никник здравата го плесна по тила.

— Какви ги вършиш? — възропта Крийпс и опита да се обърне, но не можа и се пльосна по очи на земята.

— Морик го свърши? — повтори татуираният пират, когато другарят му се завъртя по гръб и му хвърли сърдит поглед. — Убие Дюдермонт?

Крийпс се изхрачи и с огромно усилие успя да се надигне и да седне:

— Ами… — съмнението в гласа му бе съвсем явно. — Морик е коварен тип, тъй си е, ама не е от категорията на Дюдермонт. Мен ако питаш, не на капитана, а на Морик му се пише лошо.

— Десет хиляди — тъжно каза Тий-а-никник.

Докато с Крийпс разпространяваха новината, че е възможно капитан Дюдермонт да не напусне Лускан жив, бяха успели да си осигурят обещания за възнаграждение от близо десет хиляди жълтици за главата му, сума, която всички пирати от Саблено море биха платили на драго сърце, за да видят капитана на „Морски дух“ мъртъв. Крийпс и Тий-а-никник вече бяха решили, че ако Морик се справи, ще му платят седем хиляди, а останалите три ще задържат за себе си.

— Мислех си, че Морик може да ни поднесе Дюдермонт на тепсия — продължи Крийпс. — Току-виж дребният плъх изиграл важна роля, без сам да го знае. Ако Дюдермонт харесва приятеля му, нищо чудно да свали гарда малко повече, отколкото е разумно.

— Миришеш ние го стори? — заинтригувано попита Тий-а-никник.

Крийпс го изгледа и се подсмихна на безуспешните му опити да се справи с езика на хората, въпреки че бе прекарал по-голямата част от живота си сред тях, още откакто бе принуден да напусне родния си остров като момче. Собствената му раса — свирепи, високи близо два метра и половина кулани, питаеше силна ненавист към всеки, чиято кръв не бе чиста. Така Тий-а-никник се бе оказал изоставен, недостоен да бъде един от тях.

Широко усмихнат, татуираният пират замахна наужким и у приятеля му не остана и следа от съмнение какво има предвид. В целите Царства нямаше друг пират, който да си служи по-добре от Тий-а-никник с едно особено оръжие — дълга, тънка тръбичка, която самият той наричаше „духалка“. Крийпс го бе виждал с очите си да събаря муха, кацнала на бордовия парапет от другия край на палубата. Освен това Тий-а-никник познаваше десетки отрови (наследство от живота сред куланите), с които напояваше котешките нокти, които понякога използваше вместо стрелички. Отрови, които човешките жреци не бяха в състояние да разпознаят и изцелят.

Един добре пресметнат изстрел можеше да донесе на двамата приятели немалко пари, навярно дори достатъчно, за да се сдобият със свой собствен кораб.

— Ще ти се намери ли някоя особено силна отрова за почитаемия Дюдермонт? — подхвърли Крийпс и татуираният му другар се ухили.

— Миришеш да го сторим — заяви той.

* * *

Арумн Гардпек въздъхна, когато видя състоянието на вратата, която водеше към крилото за гости. Пантите й бяха така изкривени, че тя се бе килнала на една страна и не можеше да се затвори докрай.

— Пак е бил в лошо настроение — отбеляза Йоси иззад гърба на ханджията. — Лошо настроение днес, лошо настроение утре. Винаги е в лошо настроение.

Без да му обръща внимание, Арумн пое по коридора към стаята на Дели Кърти. Когато стигна, опря ухо о вратата и се заслуша. Отвътре долиташе приглушено хлипане.

— Изгонил я е — изплю се Йоси. — Кучето му с куче!

Арумн го изгледа ядосано, макар че и той си мислеше почти същото. Неспирното мърморене на Йоси не му правеше особено впечатление — кръчмарят разбираше, че дребният мъж има зъб на Уолфгар, най-вече защото ревнуваше, чувство, което ръководеше повечето му действия. Въпреки това, плачът на Дели се вряза като нож в сърцето на Арумн, който отдавна гледаше на момичето като на своя дъщеря. В началото любовта, която сякаш се зараждаше между двамата, искрено го бе зарадвала, въпреки неодобрението на Йоси, който от години бе влюбен в младата жена. Напоследък обаче това неодобрение започваше да изглежда все по-основателно, тъй като отношението на Уолфгар към Дели никак не се нравеше на ханджията.

— Струва ти повече, отколкото ти докарва — продължи да натяква Йоси и забърза, за да не изостане от Арумн, който решително се бе насочил към стаята на Уолфгар в края на коридора. — С всичко, дето изпотрошава, пък и никой почтен човек вече не ще да стъпи в „Кривата сабя“. Хората се боят, че ще си тръгнат със счупена глава.

Арумн спря пред вратата на варварина и се обърна към Йоси.

— Затваряй си устата — твърдо заяви той, след което вдигна ръка, за да почука.

После обаче промени намерението си и нахълта в стаята. Уолфгар се бе проснал на леглото, както си беше в дрехите и вонящ на алкохол.

— Пак е пиян — отбеляза ханджията, искрено натъжен — въпреки гнева си към Уолфгар, не можеше да отрече, че и сам носи отговорност за положението.

Нали именно той пръв бе сложил бутилка в ръката на варварина, без да подозира докъде се простира отчаянието му. Сега вече знаеше, с очите си бе видял пълната безнадеждност, на която младият мъж се беше предал, безпределната нужда да избяга от миналото си.

— Какво си намислил? — попита Йоси.

Без да му обръща внимание, Арумн отиде до леглото на Уолфгар и здравата разтърси спящия варварин. Трябваше да го стори още два пъти, преди исполинът най-сетне да надигне глава и да го погледне през полузатворени очи.

— Повече нямаш работа тук — твърдо заяви ханджията и отново го разтърси. — Не мога да ти позволя да причиняваш това на заведението и на приятелите ми. Таз’ вечер не те ща в общата стая. Събирай си нещата и си хващай пътя, където и да води той. Ще ти оставя кесия с пари, за да се установиш, където решиш. Поне това ти дължа.

Уолфгар не каза нищо.

— Чуваш ли ме? — настоя Арумн.

Варваринът кимна и му изръмжа да се пръждосва, а после замахна, за да го отпрати. Колкото и да бе замаян от съня и алкохола, все пак му бе останала достатъчно сила, та кръчмарят да полети назад.

От гърдите на Арумн се откъсна още една въздишка и той си тръгна, клатейки глава. Йоси остана след него, загледан в проснатия на леглото исполин и стаята му, но най-вече във великолепния боен чук, подпрян в далечния ъгъл.

* * *

— Дължа му го — рече капитан Дюдермонт на Робилард.

Двамата стояха до перилата на все още закотвения и вече почти напълно поправен „Морски дух“.

— Само защото веднъж е плавал заедно с теб? — скептично попита магьосникът.

— Не просто плавал.

— Е, вярно — съгласи се Робилард. — Помогнал ти е, но ти си му се отплатил, нали така? Откарал си него и приятелите му чак до Мемнон и обратно?

Дюдермонт сведе глава и се замисли за миг, после вдигна поглед към магьосника.

— Дължа му го не заради някакви отдавнашни уговорки и услуги, а защото станахме приятели — обясни той.

— Та ти едва го познаваш!

— Но познавам прекрасно Дризт и Кати-Бри — възрази капитанът. — Малко ли години плаваха заедно с нас? Нима можеш да отречеш нашето приятелство?

— Но…

— И защо пренебрегваш отговорността ми към тях така леко?

— Но той не е нито Дризт, нито Кати-Бри — напомни му Робилард.

— Не, но е техен скъп приятел и човек в нужда.

— Който не иска помощта ти — довърши магьосникът.

Дюдермонт отново сведе глава. Робилард като че ли имаше право — Уолфгар наистина бе отказал предложената му помощ, а след като бе видял състоянието му, капитанът силно се съмняваше, че би могъл да стори каквото и да било, за да го върне назад от пътя на падението.

— Длъжен съм да опитам — заяви той миг по-късно, без да вдига очи.

Робилард не се помъчи да го разубеждава, разбрал от тона на своя капитан, че не бива да го прави. В крайна сметка, бяха го наели, за да се грижи за сигурността на капитан Дюдермонт и именно това щеше да стори. Ала за себе си магьосникът беше убеден, че колкото по-скоро си тръгнат от Лускан и този Уолфгар, толкова по-добре щеше да е за всички.

* * *

Собственото му дишане отекваше в ушите му, тежкото, мъчително дишане на човек, изпълнен с ужас, какъвто не бе изпитвал никога през живота си. Всяка погрешна стъпка, всяко неволно изшумоляване можеха да събудят исполина и тогава никое от неубедителните обяснения, които си бе намислил, нямаше да го спаси.

Ала нещо по-силно от страха го тласкаше напред. По-силна от страха бе омразата, която Йоси Локвата бе започнал да изпитва към варварина. Уолфгар му беше отнел Дели Кърти, ако не в реалния живот, то в мечтите му. Уолфгар си бе спечелил обичта на Арумн и го бе изместил като най-добър приятел на ханджията. Уолфгар можеше да донесе гибел на „Кривата сабя“, единствения дом, който Йоси някога бе имал.

Лусканецът не вярваше, че огромният, вечно сърдит варварин ще си тръгне просто така, без да създава неприятности, а нерядко го бе виждал в действие, за да знае колко разрушителна би могла да се окаже една свада в подобен момент. Освен това Йоси бе сигурен, че стигне ли се до размяна на удари, той несъмнено ще попадне под прицела на най-страховития гняв на Уолфгар.

Когато едва-едва открехна вратата, видя варварина, проснат върху леглото в почти същата поза, в която го бяха оставили преди два часа с Арумн.

Щитозъб бе все така в ъгъла, подпрян на стената, и дребният мъж неволно потрепери, представяйки си как мощното оръжие полита към него.

Въпреки това той прекрачи прага и за миг поспря, когато видя кесията, оставена до леглото, после извади дълъг нож и с върха на пръстите си докосна заспалия варварин по гърба, точно под лявата лопатка. Когато усети ударите на сърцето му, махна ръката си и опря острието на ножа. Единственото, което трябваше да стори, бе да натисне с всичка сила, опита се да убеди сам себе си. Единственото, което трябваше да стори, бе да прониже Уолфгар право в сърцето и на неприятностите им щеше да бъде сложен край веднъж завинаги. „Кривата сабя“ щеше да оцелее, както бе оцеляла през всичките години преди идването на този демон в Лускан, а Дели Кърти щеше да бъде негова.

Йоси засили натиска върху острието. Уолфгар се размърда едва-едва, впримчен здраво в мрежите на алкохолното опиянение.

Ами ако не улуча, помисли си Йоси изведнъж, обзет от паника. Ами ако само ранеше исполина? При мисълта как огромният мъж скача от леглото със страховит рев и го притиска в ъгъла, Йоси усети как и последната капчица сила напуска тялото му; колената му омекнаха и той едва не падна върху заспалия варварин. Залитайки, той се обърна към вратата, прехапал устни, за да не закрещи.

Щом се посъвзе малко, в съзнанието му нахлуха ужасяващи образи на това, което щеше да се разиграе по-късно тази нощ, когато Уолфгар слезеше в салона, за да се разправи с Арумн, когато варваринът и страховитият му боен чук сравняха „Кривата сабя“ със земята, повличайки всички в нея към неминуема гибел.

Преди сам да разбере какво прави, Йоси изтича покрай леглото и с огромно усилие вдигна тежкия чук. Притиснал го до гърдите си с две ръце, той изскочи от стаята и излезе през задната врата на кръчмата.

* * *

— Не трябваше да ги водиш — за кой ли път Арумн се скара на Йоси.

Още преди ханджията да довърши, вратата, отвеждаща към частното крило на странноприемницата, се отвори и Уолфгар пристъпи в общата стая с по-изтощен вид отвсякога.

— Пак е в лошо настроение — отбеляза Йоси, сякаш това извиняваше постъпката, която така беше подразнила Арумн.

Йоси бе довел неколцина свои приятели в кръчмата — як разбойник на име Рийф и бандата му здравеняци, както и един слабоват мъж с деликатни ръце, който със сигурност не беше боец и когото Арумн бе почти сигурен, че е виждал и преди, само че облечен в магьоснически одежди, а не в туника и панталони, както сега. Рийф имаше стари сметки за уреждане с Уолфгар — в деня, в който варваринът се появи в „Кривата сабя“, Рийф и още няколко от приятелчетата му работеха като биячи в кръчмата. Те се бяха опитали да го изхвърлят от заведението, ала само с един-единствен удар Уолфгар бе запратил главатаря им чак в другия край на стаята.

Арумн хвърли още един сърдит поглед на Йоси. Вярно, изненадан бе да види Уолфгар, но все още възнамеряваше да се опита да оправи всичко само с думи. Една битка с разярения варварин щеше да му струва, прескъпо.

Всички в общата стая притихнаха, когато Уолфгар отиде до бара и като изгледа Арумн с неприкрито съмнение, стовари претъпкана кесия пред него.

— Това е всичко, което мога да ти дам — рече ханджията, разпознал кесията, която собственоръчно бе оставил край леглото на варварина.

— Кой те е молил за пари? — отвърна Уолфгар с искрено недоумение в гласа.

— Бях ти обещал… — започна Арумн, после спря и вдигна ръце умиротворително, въпреки че исполинът изобщо не изглеждаше развълнуван. — Повече не можеш да останеш тук. Не мога да го допусна.

Уолфгар не каза нищо, само го изгледа още по-настойчиво.

— Виж сега, не искам никакви неприятности — обясни Арумн и отново вдигна ръце успокоително.

Уолфгар нямаше намерение да му създава такива, въпреки че наистина беше в лошо настроение. От погледа му обаче не убягна потайното движение на Йоси, очевидно сигнал, при който половин дузина здравеняци, между които двамина от някогашните биячи на Арумн, образуваха полукръг зад гърба му.

— Не искам неприятности — натърти Арумн, този път повече към глутницата на Йоси, отколкото към Уолфгар.

— Щитозъб — промърмори варваринът.

Недалеч от него, Йоси настръхна, молейки се да е отнесъл чука достатъчно надалеч, за да се обезсили магията, която призоваваше оръжието в ръката на варварина.

Измина един дълъг миг… ала Щитозъб не се появи.

— В стаята ти е — обади се Арумн.

С едно рязко, ожесточено движение, Уолфгар блъсна кесията настрани и жълтиците звънко се посипаха по пода.

— И ти смяташ това за достатъчно? — попита исполинът.

— Повече е, отколкото ти дължа — осмели се да възрази ханджията.

— Шепа жълтици за оръжие като Щитозъб? — не можеше да повярва на ушите си Уолфгар.

— Не са за чука — заекна Арумн, виждайки, че ситуацията бързо взема крайно неприятен обрат. — Той е в стаята ти.

— Ако беше там, щях да го видя — отвърна варваринът и заплашително се приведе през бара.

Шайката на Йоси се хвърли напред. Двамина извадиха къси тояги, трети усука дебела верига около юмрука си.

— А дори и да не съм го видял, той трябваше да дойде, когато го призовах — продължи Уолфгар и като повиши глас, отново извика името на магическото си оръжие.

Нищо.

— Къде е чукът?

— Просто си върви, Уолфгар — примоли се ханджията. — Иди си. Ако открием чука ти, ще ти го донесем, но сега просто си върви.

Уолфгар ги видя и реагира мигновено. Пресегна се през бара, сякаш се канеше да стисне Арумн за гърлото, ала спря по средата на движението и замахна назад. Лакътят му се заби право в лицето на най-близкия му нападател, Рийф, и той се олюля, с внезапно омекнали колене. Секунда по-късно варваринът му нанесе втори удар и едрият лусканец полетя далеч назад.

Доверявайки се на инстинкта си, Уолфгар рязко се обърна и вдигна лявата си ръка… тъкмо навреме, за да се предпази от хвърлилия се отгоре му здравеняк, размахващ къса, дебела тояга, която се стовари над китката му.

Всяко подобие на стратегия се изпари само за миг, когато и петимата главорези се нахвърлиха върху варварина. Той започна да раздава ритници и юмруци на всички страни, като през цялото време викаше магическия си чук, гръмогласно, но безуспешно. На няколко пъти нанесе удар дори с глава — едного улучи в носа, другиго — в слепоочието и то с такава мощ, че го запрати далеч назад.

Дели се разпищя, Арумн отчаяно повтаряше „Не! Не! Не!“.

Ала Уолфгар не ги чуваше, а дори да ги беше чул, пак нямаше да спре. На всяка цена трябваше да си набави време и повечко пространство — както бе хванат натясно, за всеки удар, който нанасяше, получаваше поне три и макар че неговите пестници бяха къде-къде по-тежки от тези на противниците му, Рийф и приятелчетата му също не бяха вчерашни, когато ставаше въпрос за побоища.

Останалите посетители на „Кривата сабя“ наблюдаваха спречкването развеселени, макар и леко объркани. Те всички знаеха, че Уолфгар работи за Арумн и единствените, които се помръднаха, бяха онези, които се намираха твърде близо до битката и предпочитаха да се поотдалечат малко от кълбото боричкащи се мъжаги. Ала в най-далечния ъгъл на стаята един гостенин се изправи и трескаво размаха ръце:

— Нападат служителите на „Кривата сабя“! — развика се той. — На оръжие, гости и приятели! Да защитим Арумн и Уолфгар! Тези злодеи ще сринат нашата кръчма!

— Милостиви богове! — промърмори Арумн, разпознал в дребния човек Морик Разбойника, който току-що бе обрекъл скъпоценното му заведение на пълно унищожение.

Безпомощният ханджия изстена нещастно и се скри под бара, клатейки глава.

Като по даден знак, „Кривата сабя“ сякаш изригна. С войнствени викове на уста мъже и жени се хвърлиха един срещу друг и без да губят време да се оглеждат кого нападат, започнаха да раздават юмруци где що сварят.

Все още притиснат до бара, Уолфгар получи тежък пестник отдясно, тъй като за миг цялото му внимание бе насочено на другата страна, към противника със сопата. Варваринът успя да вдигне ръце навреме, за да се предпази от първите два удара, после пристъпи напред. Тоягата се стовари върху ребрата му, но той успя да сграбчи нападателя си над китката и здравата го блъсна назад, само за да го дръпне отново към себе си и да го улови за дъното на панталона. Нещастникът се издигна високо във въздуха, толкова далеч, колкото ръцете на Уолфгар му позволяваха, а варваринът се завъртя, търсейки си подходяща мишена.

Мъжът със сопата изхвърча надалеч, блъсна се в един от другарите си, повличайки го в своето падане, така че двамата се сгромолясаха върху Рийф и отново го повалиха на пода.

В това време Уолфгар вече се бе обърнал към поредния нападател, който връхлиташе с вдигнати пестници. Със стиснати зъби и стоманен поглед, варваринът се приготви за ръкопашен бой, само че противникът му имаше верига, омотана около пръстите. Свирепа болка изригна в лицето на исполина, а устата му се изпълни с кръв. Замаян, той замахна, но едва-едва успя да закачи рамото на своя нападател.

В същото време още един от разбойниците на Рийф се блъсна в него с все сила, той обаче не се поклати. Веригата отново се стрелна към лицето му, почервеняла от кръв, ала този път исполинът успя да се предпази поне донякъде, макар че по бузата му се проточи грозна драскотина.

Другият му противник, онзи, който се бе блъснал в него, без изобщо да го помръдне, скочи върху Уолфгар, който изрева яростно и като провря лявата си ръка под рамото на вкопчилия се в него мъж, го сграбчи за косата.

С все същия гръмовен рев на уста, варваринът пристъпи напред, раздавайки юмруци с десницата си, докато с другата ръка здраво стискаше противника си. Главорезът с веригата побърза да се отдръпне от пътя му, но когато видя пролука в защитата му, не можа да не се възползва и светкавично му нанесе жесток удар в ключицата. Не биваше да го прави, защото Уолфгар вече си бе възвърнал равновесието, достатъчно, за да вложи цялата си сила в едно страховито кроше.

Разбойникът с веригата не успя да се предпази и пестникът на варварина се стовари в лицето му и го запрати на земята.

* * *

Седнал на мястото си в най-далечния ъгъл на помещението, Морик невъзмутимо отпиваше от чашата си, като само от време на време се навеждаше, за да избегне политналата към него бутилка, или нечие тяло. Ала въпреки привидното си спокойствие, разбойникът беше разтревожен — за Уолфгар и за „Кривата сабя“. Никога досега не бе виждал по-ожесточен побой, сякаш всички лускански главорези възторжено бяха прегърнали възможността да вилнеят на воля в кръчма, която, откакто Уолфгар бе пристигнал в града и я бе разчистил от обичайните нехранимайковци, навъртащи се в нея, се радваше на забележително спокойствие.

Морик неволно потръпна, когато веригата се стовари в лицето на варварина и наоколо се разхвърчаха пръски кръв. За миг се поколеба дали да не се притече на помощ на своя приятел, но бързо се отказа. Той нямаше равен на себе си в събирането на информация, крадец, който оцеляваше благодарение на своята находчивост и умението да върти оръжие, а нищо от това нямаше да му помогне в кръчмарски побой като този.

Ето защо Морик си остана на мястото, докато битката кипеше край него. Вече почти всички се бяха включили в нея — в един момент един мъж мина покрай Морик и се насочи към вратата, влачейки някаква жена за косата. Не бе направил и няколко крачки, когато друг мъж го цапардоса с един стол и го събори на земята.

Когато вторият мъж се обърна към жената, която току-що бе спасил, тя набързо изтри усмивката от лицето му, като го халоса с една празна бутилка, след което отново се хвърли в схватката, забивайки нокти в най-близкия побойник.

Морик заинтригувано се загледа в тъмнокосата жена, опитвайки се да запомни чертите й — подобна пламенност можеше да се окаже много приятна при по-спокойни и интимни обстоятелства.

В този миг някакво движение отдясно привлече вниманието му и той побърза да дръпне стола си назад и да вдигне чашата и бутилката си от масата, тъкмо навреме, за да ги опази от двамата мъже, които връхлетяха отгоре й, както си бяха вкопчени един в друг, и я направиха на парчета.

Морик сви рамене, кръстоса крака и като се облегна на стената, отпи нова глътка.

* * *

Уолфгар си спечели няколко секунди, когато се разправи с мъжа с веригата, но мястото на падналия му противник веднага бе заето от друг, който се вкопчи в него. Когато разбра, че няма да може да отмести ръката на исполина, главорезът смени тактиката и заби нокти в лицето му, като в същото време го ухапа по ухото.

Уолфгар изрева от болка и от ярост и дръпна нападателя си за косата. Успя да се откопчи от него, макар това да му струва късче от ухото, после провря десницата си под лявата му ръка и я извъртя, докато противникът му не се видя принуден да пусне ризата, в която се бе вкопчил и вместо това да се улови за лакътя на варварина. Уолфгар рязко се обърна към бара и блъсна главата на нападателя си в него толкова силно, че дъските изпращяха. След това вдигна ръце и без да забелязва, че нещастникът вече не оказва никаква съпротива, отново го удари в бара. Най-после сви рамене и като изрева страховито, запрати изпадналия в безсъзнание главорез надалеч, а сам той се обърна, готов за следващия противник.

Обходи помещението с кървясал поглед, без да може да повярва на очите си. Целият свят сякаш беше полудял! Навсякъде хвърчаха маси и тела. Всички в заведението, близо стотина гости, се бяха включили в битката. В отсрещния ъгъл Уолфгар забеляза Морик, удобно облегнат на стената, като само от време на време се попреместваше, за да избегне някоя полетяла към него бутилка или стол. Морик улови погледа му и вдигна чаша в приятелски поздрав.

Уолфгар се наведе и напрегна мускули. Някакъв мъж, който тъкмо замахваше с дебела талпа в ръце, се прекатури през гърба му.

Внезапно Уолфгар зърна Дели да тича към него и да го вика, опитвайки да се опази от хвърчащите навсякъде предмети. Беше преполовила разстоянието, което ги делеше, когато един стол я удари в слепоочието и я събори на земята.

Варваринът тръгна към нея, но в този миг някакъв мъж се хвърли в краката му и го блъсна през колената. Уолфгар се помъчи да запази равновесие, залитна и тогава още един мъж го нападна изотзад. Онзи в краката му го сграбчи за глезена с две ръце и дръпна. Миг по-късно към двамата противници на исполина се прибави още един и те всички се сгромолясаха на пода, огромно кълбо от крака и тежки юмруци.

Уолфгар успя да се покатери върху последния си нападател и здравата го цапардоса в лицето, с намерението да се подпре на него, за да се изправи. Преди да го стори обаче, получи жесток ритник в гърба и отново падна, останал без дъх. Онзи, който го бе изритал, се опита да го направи отново, но варваринът бе запазил достатъчно самообладание, за да се претърколи настрани, така че вместо него, противникът му улучи един от своите другари в корема.

Рязкото движение само припомни на Уолфгар, че има и още един нападател, онзи, който се бе вкопчил в глезена му. Опита се да го изрита със свободния си крак, но така, както беше легнал, не му бе никак лесно, и отчаяните му ритници, с които се мъчеше да се отскубне, не му вършеха кой знае каква работа.

Противникът му го стискаше все така здраво, не на последно място и защото бе прекалено уплашен, за да го пусне. Уолфгар трябваше да прибегне до друга тактика — придърпа крака си нагоре, повличайки вкопчения в него мъж към себе си, после рязко изрита напред, отслабвайки хватката му, като в същото време вдигна другия си крак и приклещи двата му глезена.

Отнякъде се появи още един разбойник, сграбчи дясната ръка на варварина и я притисна под себе си, друг стори същото с лявата му ръка. Исполинът опита да се освободи, но когато не успя, изръмжа и се надигна, като сви ръце в лактите и ги събра пред масивните си гърди. Едновременно с това още повече стегна хватката на краката си. Приклещеният мъж трескаво се мъчеше да се откопчи, отвори уста, за да извика, но единственият звук, който се чу, бе шумното изпукване, когато рамото му се измъкна от ставата.

Усетил, че съпротивата на единия му противник намалява, Уолфгар започна да рита, докато стенещият мъж не бе принуден да се претърколи настрани. Сега вече варваринът можеше да насочи вниманието си към другите двама, които не спираха да го дерат и да сипят порой от юмруци върху него. Със сила, която вземаше на подбив ограниченията на обикновените смъртни, Уолфгар разпери ръце и повдигна двамата злодеи над главата си, като в същото време присви колене. Устремът му беше толкова голям, че той се преметна назад. Миг по-късно вече бе на крака, с лице към двамата си противници, които побързаха да побегнат.

Воден единствено от инстинкта си, варваринът се обърна тъкмо навреме, за да посрещне атаката на поредния нападател. Улучи го — отново мъжа с веригата около юмрука — право в гърдите. Ударът беше страховит, ала Уолфгар не се беше завъртял напълно, за да може да се защити от пестника на неприятеля си и той се стовари в лицето му. Двамата неволно се заковаха на място, а мъжът с веригата потрепери конвулсивно и се свлече в ръцете на исполина. Уолфгар го блъсна встрани и той рухна на земята в безсъзнание.

Варваринът също бе пострадал лошо от сблъсъка очите му се замъглиха, всичко наоколо стана мътно и нефокусирано, а той трябваше час по час да си напомня къде се намира и какво става. Рязко вдигна ръка, ала не можа да спре летящия към него стол и един от краката го удари в челото, което допълнително го замая. Битката наоколо постепенно утихваше — повече бяха онези, които се търкаляха по земята, стенейки, отколкото онези, които все още се държаха на крака. Ала и това не бе достатъчно за Уолфгар, който имаше нужда да си поеме дъх, дори и само за минута-две, и затова избра единствения възможен път — втурна се към бара, преметна се през него и се приземи от другата му страна, право пред приклекналия отзад Арумн Гардпек.

— Прекрасна я свърши тази нощ, дума да няма — изплю се в лицето му ханджията. — За Уолфгар вечерта е пълна загуба, ако няма поне една хубава битка.

Варваринът го сграбчи за предницата на туниката и грубо го изправи на крака, после, с все същата страховита лекота, го блъсна в стената над една лавица, при което повече от половината бутилки станаха на парчета.

— Благодари се, че не ти опита юмруците ми тази вечер — сърдито изръмжа исполинът.

— По-скоро ти се благодари, че не си се подиграл с моите чувства, тъй както се подигра с горката Дели — не по-малко сърдито изръмжа Арумн в отговор.

Думите му жегнаха Уолфгар право в сърцето. Нямаше какво да отвърне на това обвинение, не можеше с чисто сърце да заяви, че в отношенията си с Дели Кърти няма за какво да бъде укорен. Той поразтърси Арумн, след което го пусна на земята и като отстъпи назад, го измери с продължителен поглед. Внезапно някакво движение встрани от него привлече вниманието му и когато се обърна, видя един огромен юмрук без тяло да се рее над бара.

Ударът се стовари в слепоочието му, по-тежък от всички, които Уолфгар някога бе получавал. Варваринът се олюля и се подпря на близката лавица с бутилки силно уиски, но тя се строши под него. Той се обърна, залитайки, и се хвана за бара, за да не падне.

Застанал срещу него, Йоси го заплю в лицето. Преди да успее да реагира, исполинът забеляза как магическата ръка отново се вдига. От следващия удар колената му омекнаха, третият удар го вдигна от земята и го блъсна в стената. Целият свят се завъртя около него, подът сякаш се отвори под краката му.

Уолфгар беше наполовина изнесен, наполовина извлечен иззад бара и побоят начаса утихна, а погледите на всички се насочиха към могъщия варварин, който най-сетне бе победен.

— Довърши го отвън — нареди Рийф и с един ритник отвори вратата на кръчмата.

В този миг усети студеното острие на нечий кинжал да докосва врата му.

— Вече е довършено — спокойно рече Морик, въпреки притеснението, промъкнало се в погледа, отправен към магьосника, който си събираше нещата, без да се вълнува особено от случващото се между двамата.

Рийф го бе наел, за да се подсигури допълнително, което означаваше, че магьосникът няма никакъв личен интерес от всичко това.

Морик си отдъхна и като си промърмори „Магьосници!“, отново се обърна към Рийф и лекичко усили натиска върху кинжала.

Рийф погледна приятеля си, който държеше Уолфгар от другата страна, и двамата безцеремонно го изхвърлиха в калта навън.

Варваринът се изправи на крака и когато с огромно усилие на волята дойде на себе си, се обърна към затръшнатата врата на заведението. Морик го сграбчи за ръката:

— Недей. Там не те искат. Какво смяташ, че ще им докажеш?

Уолфгар понечи да възрази, ала погледът на Морик ясно му даде да разбере, че няма смисъл да спори — приятелят му беше прав.

Вече нямаше дом.