Р. А. Салваторе
Гръбнака на света (5)

Четвърта глава
Живот на истинска дама

— Гандърли — заяви Темигаст една вечер още с влизането си в стаята.

Присила и Ферингал го изгледаха неразбиращо.

— Жената, която видяхте, млади господарю — поясни икономът. — Семейството й се казва Гандърли.

— Не съм чувала за никакви Гандърли в Окни — възрази Присила.

— Малко са семействата в селото, чиито имена са ти познати, скъпа ми Присила — отвърна Темигаст, а в тона му се промъкнаха суховати нотки. — Но таза жена наистина е Гандърли. Къщата им е на южния склон на Маерлинската планина.

Маерлинската планина се намираше на около две мили от замъка Ок, а върху билото й, обърнато към пристанището, имаше изкуствено издялани тераси.

— Момиче — презрително го поправи Присила. — Никаква жена не е още.

Ферингал не й обърна внимание, прекалено развълнуван от новината на Темигаст.

— Сигурен ли си? — скочи от мястото си той и с твърда крачка отиде до стария иконом. — Възможно ли е?

— Моми… жената е била на пътя по същото време, по което е минала каретата — потвърди Темигаст. — Неколцина селяни, които я познават, са я видели, милорд. Те всички споменаха дългата й, черна коса, което отговаря на описанието, което вие ми дадохте. Напълно съм сигурен, че това е по-голямата дъщеря на Дони Гандърли.

— Ще отида при нея — заяви Ферингал и неспокойно закрачи напред-назад, несъзнателно хапейки показалеца си; на няколко пъти рязко се обърна към вратата, сякаш и сам не знаеше къде да иде и какво да прави. — Ще наредя да ми приготвят каретата.

— Не, милорд — тихият, заповеднически тон на Темигаст като че ли малко поуспокои развълнувания млад мъж. — Това би било крайно неуместно.

Ферингал го зяпна:

— Но защо?

— Защото тя е селянка и не е достойна… — започна Присила, но се отказа, видяла, че никой не я слуша.

— Един мъж не бива да ходи в къщата на една дама, без да е бил представен подобаващо — обясни Темигаст. — Вашият наместник и нейният баща трябва да се погрижат за това.

— Но аз съм господарят на Окни! — възропта Ферингал. — Мога да…

— Може да правите каквото си поискате, ако възнамерявате просто да се позабавлявате с нея — прекъсна го Темигаст, при което и Ферингал, и Присила се намръщиха. — Но ако искате тя да стане ваша жена, всичко трябва да стане, както си му е редът. Има си начин, милорд, правила на поведение, с които не можем да не се съобразим. Уверявам ви, че всяко отклонение от общоприетия етикет в подобни случаи може да има пагубни последици.

— Не разбирам.

— Напълно нормално — успокои го старият наместник. — Но за наше щастие, аз разбирам. Вървете и се окъпете. Ако вашата свидна кошута ви подуши сега, сигурно ще избяга надалеч.

При тези думи Темигаст завъртя младия лорд към вратата и го побутна.

— Ти ме предаде! — викна Присила, още щом брат й излезе от стаята.

Икономът изсумтя пренебрежително при това нелепо обвинение.

— Никога няма да допусна тя да стъпи в тази къща! — решително заяви Присила.

— Не осъзна ли вече, че нищо, освен убийство, не може да ти помогне в случая? — смъмри я Темигаст престорено сериозно. — Убийството на брат ти, имам предвид, защото да убиеш нея би означавало единствено да си навлечеш гнева на Ферингал.

— Но защо ти трябваше да му помагаш в глупашкия му роман!

— Казах му единствено онова, което и сам може да научи от всеки селянин, включително и от три от собствените ни прислужници, които вчера са били на пътя.

— Глупакът му с глупак сигурно изобщо не ги е забелязал! — възрази Присила.

— Щеше да намери начин да научи името на момичето — настоя Темигаст. — И като нищо би ни изложил всички, докато го прави.

При тези думи икономът се изкиска и като се приближи до Присила, я прегърна през раменете.

— Разбирам притесненията ти, скъпа ми Присила, и трябва да призная, че донякъде ги споделям. Аз също бих предпочел брат ти да се влюби в дъщерята на някой богат търговец от далечен град, вместо да избере селско момиче от Окни… или пък изобщо да забрави наивните си идеи за любов и просто да се отдаде на плътските си желания, където и когато му се прииска, без да мисли за женитба. Нищо чудно някога и това да стане.

— Надали, след днешната ти намеса — сопна се Присила.

— Грешиш — поправи я Темигаст с широка усмивка, която привлече вниманието на Присила и по лицето й се изписа любопитство. — Единственото, което сторих, бе да укрепя доверието на брат ти в мен и моите преценки. Той сигурно няма да се откаже лесно от идеята да се ожени за това момиче, но аз ще следя всяка негова стъпка, обещавам ти. Няма да допусна да опозори рода Ок, нито пък ще позволя на момичето и нейното семейство да ни отнемат онова, което не им се полага. Не можем да го разубедим от това, което си е наумил, можеш да бъдеш сигурна, а негодуванието ти само ще засили решимостта му да постигне своето.

Присила изсумтя недоверчиво.

— Нима не виждаш гнева му, когато му се караш? — не отстъпваше Темигаст и тя се намръщи. — Предупреждавам те, ако сега настроим брат ти срещу себе си, влиянието на това момиче над него — над целия замък — ще стане още по-голямо.

Този път Присила нито изсумтя, нито поклати глава, нито изрази неодобрението си по някакъв начин, просто се взря изпитателно и настойчиво в Темигаст. Той я целуна по бузата и излезе от стаята, за да нареди незабавно да му приготвят каретата на замъка. Трябваше да се заеме със задълженията си на пратеник на лорд Ферингал.

* * *

Джака Скъли вдигна поглед от калната нива заедно с останалите работници, хора и гномове, когато богато украсената карета затрополи по пътя и спря пред къщурката на Дони Гандърли. Отвътре се показа възрастен мъж и се насочи към вратата. Джака присви очи, но после се сети, че някой от другите може да го види и отново си придаде обичайното високомерно изражение. Та той беше Джака Скъли, мъжът от мечтите на всички момичета в селото и особено на младата жена, пред чиято къща току-що беше спряла каретата. Мисълта, че красивата Мералда го желае, не беше шега работа за Джака… макар че той, естествено, нямаше да позволи никой да разбере, че това има някакво значение за него.

— Дони! — провикна се един от другите работници, прегърбен гном с дълъг, заострен нос. — Дони Гандърли! Имаш гости.

— Или пък най-сетне са разкрили какъв мошеник си в действителност! — обади се друг гном и всички се разсмяха.

Всички, с изключение на Джака, разбира се. Джака нямаше да допусне да го видят как се смее.

Дони Гандърли се запъти към синора край торфената нива, като в същото време се обърна към онези, които се бяха обадили, за да разбере какво става. Вместо отговор, те кимнаха по посока на къщата му и когато проследи погледите им, Дони съзря спрялата там карета и хукна, колкото го държаха краката.

Джака не свали очи от него, докато не го видя да стига до къщата.

— К’во ще речеш да вземеш да покопаеш малко, а момче? — разнесе се глас наблизо и когато младият мъж се обърна, беззъбият старец на съседната бразда прокара пръсти през къдравата му, кестенява коса.

Джака тръсна отвратено глава, забелязал черния торф по пръстите му, и отривисто отметна коса назад, а когато старият мъж отново посегна към лицето му, направо блъсна ръката му.

— Хе-хе-хе! Твойто момиче май си има ухажор!

— Пък и доста старичък при туй — побърза да се включи в шегата друг от копачите.

— Че то тогаз и аз може да си опитам късмета — подхвърли първият присмехулник.

Младият мъж се намръщи и старецът се разсмя още по-гръмогласно, доволен, че най-сетне е предизвикал някаква реакция у него.

Погледът на Джака бавно обходи полето, плъзна се по приведените работници и няколкото къщи, разпилени по склона, и се насочи към замъка Ок в далечината и черните, студени води отвъд. Водите, които преди четири години бяха довели него, майка му и вуйчо му в това затънтено място. Джака не знаеше защо бяха дошли тук (той самият бе съвсем доволен от живота им в Лускан), с изключение на това, че идването им беше свързано с баща му, който редовно пребиваше майка му. Подозираше, че сигурно бягат — от баща му или от правосъдието. Това започваше да се превръща в обичайна практика за семейство Скъли — по същия начин бяха избягали и от Царствата на меча преди много години, когато той беше още малко момче, и се бяха заселили в Лускан. Нямаше съмнение, че открие ли ги, баща му (жесток човек, когото Джака почти не познаваше), ще убие и майка му, и вуйчо му, задето бяха избягали. Или пък сам той вече беше мъртъв, оставен да издъхне в локва кръв от Ремпини, вуйчото на Джака.

Каквато и да беше причината, за младия мъж нямаше особено значение. Важното бе, че сега е тук, в това отвратително, ветровито, студено село. Доскоро единственото хубаво нещо според него, бе, че меланхолията, с която бе пропито цялото място, прекрасно пасваше на поетичната му натура. Ала, макар че се имаше за истински романтичен герой, Джака бе вече на седемнайсет години и неведнъж се бе замислял дали да не се присъедини към някой от малцината търговци, минаващи през Окни, и да поеме по широкия свят, обратно в Лускан или пък в Града на бездънните води. Щеше му се да натрупа състояние там, а след това — защо пък не? — да се завърне в Царствата на меча.

После обаче пред него се разкри друга примамлива черта на Окни и всички подобни кроежи минаха на заден план. Джака не можеше да отрече влечението, което изпитваше към едно от момичетата на Гандърли.

Разбира се, нямаше никакво намерение да разкрива чувствата си нито пред нея, нито пред когото и да било, не преди да се увери, че тя ще му се отдаде изцяло.

* * *

Докато минаваше забързано покрай каретата, Дони Гандърли разпозна кочияша — сивобрад гном на име Лиам Уудгейт. Лиам му кимна усмихнато и Дони си поотдъхна, макар че не забави крачка и без да губи нито миг, влезе в схлупената къщурка. Там, на един стол край кухненската маса се бе разположил икономът на замъка Ок. Биасте, болната съпруга на фермера, седеше насреща му грейнала, както Дони не я бе виждал от много дълго време.

— Почитаеми Гандърли — учтиво поздрави гостенинът. — Името ми е Темигаст, иконом на замъка Ок, пратеник на лорд Ферингал.

— Знам — предпазливо отвърна Дони.

После заобиколи масата и един от двата свободни стола, без да сваля очи от възрастния мъж, и застана зад жена си, сложил ръце върху раменете й.

— Тъкмо обяснявах на съпругата ти, че нашият общ господар би се радвал да сподели трапезата си с дъщеря ти тази вечер.

И удар със сопа надали би могъл да зашемети Дони повече от тази смайваща новина, но той не загуби самообладание и успя да запази изражението си привидно спокойно, докато се опитваше да осмисли чутото, вперил изпитателен поглед в сивите очи на Темигаст.

— Разбира се, в каретата имам подходящо облекло за госпожица Мералда, в случай че приемете поканата — довърши старият иконом с дружелюбна усмивка.

За гордия Дони Гандърли не бе особено трудно да прозре зад сърдечната фасада и учтивия тон. Не му бе трудно да види снизхождението и самонадеяността на стария Темигаст. Разбира се, че няма да му откажат, сигурен бе икономът на замъка Ок. Някакви си мръсни селяци. Господарят на Окни бе благоволил да им отправи покана и семейство Гандърли щяха да я приемат с готовност, дори с нетърпение.

— Къде е Мералда? — обърна се Дони към жена си.

— С Тори отидоха на пазар — отвърна Биасте с леко потреперващ глас, който не убягна от вниманието на съпруга й. — Да купят няколко яйца за вечеря.

— Мералда може да вечеря като кралица днес — подхвърли Темигаст. — И много дни занапред.

Ето го отново, същото отвратително снизхождение, което безцеремонно напомняше на Дони за мястото му в живота, за онова, което съдбата беше отредила на децата му, на неговите приятели и на техните деца.

— Е, ще дойде ли? — попита отново Темигаст след дълго и неловко мълчание.

— Това само тя може да реши — отвърна Дони по-рязко, отколкото му се искаше.

— А! — кимна икономът, все така широко усмихнат, и се надигна от стола, давайки знак на Биасте да не става заради него. — Разбира се, разбира се. Но да идем до каретата, за да ти дам роклята, скъпи ми Гандърли. Ако решите да изпратите младата дама, ще ви бъде много по-лесно, ако роклята е у вас.

— А ако не поиска да отиде?

Темигаст повдигна вежди, сякаш самата мисъл, че Мералда може да откаже, бе повече от нелепа.

— В такъв случай утре сутрин ще изпратя кочияша да я прибере, естествено.

Дони сведе поглед към жена си, чието деликатно лице бе придобило умолително изражение.

— Е? — подкани го Темигаст и кимна към вратата.

Дони потупа Биасте по рамото, после излезе заедно с иконома. Лиам Уудгейт вече ги очакваше с роклята, вдигнал ръце над главата си, за да не се изцапа ефирната материя.

— Ще сториш добре, ако убедиш дъщеря си да дойде — посъветва Темигаст фермера и му подаде роклята, при което Дони още по-здраво стисна зъби. — Жена ти е болна — направо каза Темигаст. — И сам разбираш, че в тази къща, вечно изложена на течение и с лоша храна на трапезата, приближаващата зима няма да й се отрази добре.

— Говориш така, сякаш изобщо имаме някакъв избор — отвърна Дони.

— Лорд Ферингал е богат човек — обясни старият иконом. — За него не представлява никаква трудност да осигури целебни билки, топло легло и умели лечители. Жалко би било жена ти да страда напразно.

При тези думи Темгаст поглади роклята в ръцете си, после добави:

— Ще вечеряме веднага след залез-слънце. Каретата ще бъде пред дома ти привечер.

С тези думи наместникът се качи в каретата и затвори вратата след себе си. Без да губи нито миг, Лиам Уудгейт размаха камшика и конете препуснаха по пътя.

Дони Гандърли дълго стоя пред къщата, обгърнат от облака прах, вдигнат от отдалечаващата се колесница, с рокля в ръцете и невиждащ поглед. Искаше му се да изкрещи, че ако лорд Ферингал наистина е такъв благодетел и разполага с подобни възможности, би трябвало доброволно да ги използва за благото на своите селяни. Хора като Биасте би трябвало да получават помощта, от която се нуждаят, без да им се налага да продават дъщерите си. Защото онова, което Темигаст им беше предложил току-що, си бе почти същото! Да продадат дъщеря си!

Ала въпреки това, при цялата си гордост, Дони Гандърли не можеше да отрече, че това е възможност, на каквато не са се и надявали.

* * *

— Беше каретата на лорд Ферингал — съобщи Джака Скъли, когато по-късно същия ден пресрещна Мералда на връщане у дома. — Пред собствената ти врата — добави той със своя екзотичен акцент, пълен с въздишки и драматични стенания.

Тори Гандърли се изкиска с глас. Мералда я сръга между раменете и й даде знак да си върви.

— Но и аз искам да знам! — възнегодува момиченцето.

— Ще познаеш вкуса на прахоляка! — заплаши я сестра й и се накани да изпълни заканата си, но бързо се отказа, когато си припомни, че не е сама.

С приветлива усмивка тя се обърна към Джака, като в същото време успя да хвърли суров поглед на Тори с крайчеца на окото си.

Момичето заподскача по пътеката.

— Но аз исках да видя как ще го целунеш! — весело се провикна то, докато се отдалечаваше.

— Сигурен ли си за каретата? — попита Мералда, мъчейки се да не обръща внимание на неудобната забележка на сестра си.

В отговор Джака просто въздъхна сърдито.

— Но каква работа има лорд Ферингал с нашите? — недоумяваше Мералда.

С ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, Джака наклони глава на една страна и сви рамене.

— Е, аз май трябва да вървя — рече Мералда и направи една крачка, ала той пристъпи напред и й препречи пътя. — Какво ти става?

Джака прокара пръсти през гъстата си, къдрава коса и се приведе към нея, приковал ясносини очи в лицето й.

Мералда с мъка си поемаше дъх, толкова голяма беше буцата, която се надигна в гърлото й, струваше й се, че сърцето й ще изскочи от гърдите, толкова силно биеше.

— Какво правиш? — попита тя, много по-тихо и някак автоматично.

Джака пристъпи още по-близо. Мералда си спомни съвета, който беше дала на Тори, как трябвало да карат момчетата да им се молят. Напомни си, че не бива да го прави, още не. Повтори си го няколко пъти, все по-настоятелно, ала не отстъпи назад. Джака вече бе на няколко сантиметра от нея и когато усети топлия му дъх, младата жена пристъпи към него. Устните му едва-едва докоснаха нейните, после той направи крачка назад, станал внезапно плах.

— Какво? — за трети път попита Мералда, ала този път в гласа й имаше само жадно нетърпение.

Джака въздъхна и тя се доближи. Устните й, цялото й тяло, треперещо като лист, го молеха да отвърне на целувката й. Той го стори, нежно и продължително, после се отдръпна.

— Ще те чакам след вечеря — рече и бавно се отдалечи, нехайно свивайки рамене.

Мералда с мъка си поемаше дъх. Целувката се бе оказала така прекрасна, както и в мечтите й, дори повече. Усещаше топлина в корема, колената й бяха омекнали, цялото й тяло трепереше. Какво значение имаше, че с моментното си колебание Джака бе постъпил по абсолютно същия начин, по който според нея жените би трябвало да постъпват със своите ухажори! В този миг Мералда не се и сещаше за това, потънала в сладкия плен на онова, което току-що се бе случило и онова, което обещаваше да се случи съвсем скоро.

Тя пое към дома по същия път, по който се бе отдалечила Тори и със същата жизнерадостна стъпка, сякаш с целувката си Джака я бе освободил от сдържаността, която се очакваше от нея сега, когато вече беше жена.

Цялата грейнала, Мералда прекрачи прага на малката къщурка. За нейно удивление, край кухненската маса стоеше майка й, така щастлива, както девойката не я бе виждала от седмици. В ръцете си Биасте държеше прекрасна, изумруденозелена рокля, обшита с искрящи скъпоценни камъни.

— О! С нея ще бъдеш най-красивата жена, прекрачвала някога прага на замъка! — възкликна тя и Тори се разкикоти.

Мералда се взря в роклята с разширени очи, после обърна поглед към баща си, който стоеше широко усмихнат в единия ъгъл. За разлика от изражението на Биасте, обаче, неговото бе някак пресилено.

— Но, мамо, ние нямаме толкова пари! — възрази Мералда.

Въпреки това тя пристъпи напред, запленена от великолепната рокля, и докосна ефирната материя, мислейки си колко би му харесало на Джака да я види в нея.

— Подарък ни е, изобщо не трябва да я плащаме — обясни Биасте и Тори се разкикоти още по-силно.

По лицето на Мералда се изписа любопитство и тя отново погледна към баща си, с надеждата той да й каже какво става. За нейна изненада, Дони се извърна на другата страна.

— За какво говориш, мамо? — попита младата жена.

— Имаш си ухажор, момичето ми — щастливо възкликна Биасте и остави роклята, за да може да прегърне дъщеря си. — И то не какъв да е, а истински благородник!

Винаги загрижена за чувствата на майка си (особено сега, когато беше болна), Мералда искрено се зарадва, че положила глава на рамото й, Биасте не може да види изуменото й, наскърбено изражение. Тори, разбира се, го забеляза; но единственото, което стори, бе да вирне брадичка и да присвие насмешливо устни, все едно целува някого. Мералда се обърна към баща си, който този път срещна погледа й, но не каза нищо, само кимна мрачно.

Биасте отстъпи крачка назад:

— О, малкото ми момиче! Кога стана такава красавица! И като си помисля, че си запленила сърцето на самия лорд Ферингал.

Лорд Ферингал! Мералда с мъка си пое дъх и то не от прекомерно щастие. Та тя едва познаваше господаря на замъка, въпреки че неведнъж го бе виждала отдалеч, обикновено да си чопли ноктите с изражение на крайна досада по време на традиционните празненства, които се провеждаха на селския площад.

— Хлътнал е по теб, момиче — продължаваше Биасте. — И то здравата, според думите на иконома му.

Мералда се насили да се усмихне заради майка си.

— Ще дойдат да те вземат — обясни Биасте, — тъй че бързо се окъпи, а после — при тези думи майка й тържествуващо вдигна ръка, — после ще те издокараме в тази прекрасна рокля и тогава всички мъже, които те видят, ще паднат в краката ти.

Мералда реагира автоматично — започна да се съблича и се запъти към стаята си, следвана по петите от Тори. Всичко й се струваше като някакъв сън и то съвсем не от приятните. Баща й пък се доближи до Биасте и й заговори нещо. Единственото, което Мералда чу, бе възклицанието на майка й:

— Благородник за моето момиче!

* * *

Окни не беше голямо село и макар че къщите не бяха скупчени една до друга, всички живееха достатъчно близо, за да се чуят, ако се провикнат от дворовете си. Ето защо не мина много време, преди новината за уговорката между лорд Ферингал и Мералда Гандърли да обиколи селото.

Джака Скъли научи истината за посещението на стария Темигаст още преди да бе довършил вечерята си, още преди слънцето да бе докоснало хоризонта.

— Само като си помислиш, че един лорд е готов да се принизи дотам, че да пожелае някаква си селянка — черногледа, както винаги, подхвърли майката на Джака, а в говора й ясно се долавяше тежкият акцент, от който не се бе отърсила дори след толкова години далеч от Царствата на меча. — Накъде върви светът!

— Лоши новини, наистина — съгласи се вуйчото на Джака, посивял мъж, който изглеждаше така, сякаш бе видял прекалено много.

Джака също смяташе, че това е ужасен обрат, макар и поради доста по-различна причина, или поне така си мислеше — в действителност нямаше никаква представа защо майка му и вуйчо му недоволстват толкова и това се изписа съвсем ясно по лицето му.

— Ние всички си имаме своето място в живота — обясни вуйчо му. — С ясно очертани граници, които не трябва да бъдат престъпвани.

— Лорд Ферингал ще донесе позор на семейството си — добави майка му.

— Мералда е прекрасна жена — възрази Джака, преди да успее да спре.

— Тя е селянка, като всички нас — поправи го майка му. — Ние си имаме своето място, а лорд Ферингал — неговото си. О, нейните много ще се зарадват, дума да няма. Ще решат, че най-сетне им е излязъл късметът, ама не може да са по-далеч от истината.

— Каква истина?

— Нищо хубаво няма да се получи от цялата работа — уверено заяви майката на Джака. — Лордът ще стане за смях, а нея ще превърне в уличница.

— И накрая тя ще свърши опозорена или мъртва, а лорд Ферингал завинаги ще изгуби уважението на своите равни.

— Откъде сте толкова сигурни, че тя ще му се отдаде? — попита младият мъж, мъчейки се да скрие отчаянието в гласа си.

Смехът на майка му и вуйчо му бе по-красноречив от какъвто и да било отговор. Ферингал беше господарят на Окни. Как би могла Мералда да му откаже?

Тази мисъл бе повече, отколкото горкият Джака бе в състояние да понесе и като стовари юмрук върху масата, той рязко се изправи, изгледа изненаданите си роднини разярено и изскочи от стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Преди да разбере какво прави, вече тичаше по пътя, а мислите му подскачаха като полудели. Не след дълго се озова до едно малко възвишение, купчина скали над калното поле, на което бе работил през деня, място, откъдето имаше прекрасен изглед както към залеза, така и към къщата на Мералда. Далеч на югозапад се издигаше замъкът Ок и Джака съвсем ясно си представи как великолепната карета отвежда Мералда натам.

Усещаше огромна тежест в гърдите, сякаш всички ограничения на жалкото му съществуване внезапно се бяха превърнали в непристъпни стени, които неумолимо се затваряха около него. През последните няколко години Джака бе положил големи усилия, за да придобие подходящото държание, което да го превърне в мъжа, способен да заплени сърцето на всяка млада дама. А ето че сега се бе появил този идиотски благородник, това нагиздено и напарфюмирано конте, без никаква слава, освен онази, с която се бе родил, и възнамеряваше да му отнеме онова, към което той се бе стремил толкова дълго.

Разбира се, младежът не виждаше нещата така ясно. В неговите очи случващото се бе една огромна несправедливост, дължаща се единствено на положението му (или по-скоро — на липсата на такова) в живота. Защото жалките селяци от Окни дори не подозираха истината за Джака и величието, което се таеше у него, скрито под мръсотията на нивите и торфените блата.

Изтерзаният млад мъж впи пръсти в кестенявите си къдрици и тежко въздъхна.

* * *

— По-добре се умий цялата, че не знаеш какво точно ще поиска да види лорд Ферингал — подразни сестра си Тори и прокара грубия пешкир по гърба й.

При тези думи Мералда, която се бе свила като котка в горещото корито, се обърна и плисна шепа вода в лицето на Тори. Кикотът на малкото момиче бързо секна при вида на мрачното изражение, изписало се по лицето на Мералда.

— Много добре знам какво ще види! Ако си иска роклята обратно, ще трябва да дойде дотук, за да си я вземе!

— Ще му откажеш?

— Дори няма да го целуна — заяви Мералда и заканително вдигна мокрия си юмрук във въздуха. — А ако той се опита да ме целуне, ще…

— … ще се държиш като дама — долетя гласът на баща им и когато вдигнаха поглед, двете момичета го видяха да отмята завесата на стаята и да влиза. — Върви си — нареди той на Тори, която познаваше този тон достатъчно добре, за да знае, че няма място за възражения.

Дони Гандърли се позадържа на вратата още малко, за да се увери, че любопитната Тори наистина си е отишла, после отиде до ръба на коритото и подаде една мека кърпа на Мералда. Живееха в малка къщурка, където прекомерната свенливост беше безсмислена, така че Мералда излезе от водата без никакво притеснение, въпреки че все пак се загърна в кърпата, преди да седне на близкия стол.

— Май не се радваш особено? — отбеляза Дони.

Мералда стисна устни и нервно потопи ръка в изстиналата вода.

— Не харесваш ли лорд Ферингал?

— Не го познавам! — отвърна младата жена. — Нито пък той — мен. Изобщо не ме познава!

— Но иска да те опознае — възрази Дони. — Би трябвало да си поласкана.

— И, разбира се, за благодарност трябва да се отдам на онзи, който ме ласкае, нали? — жлъчно отвърна Мералда. — Не ми оставяте никакъв избор, нали? Лорд Ферингал те иска, тъй че — тръгвай?

При тези думи тя неволно плесна толкова силно във водата, че оплиска баща си. Яростната му реакция, добре разбираше Мералда, не се дължеше на това, че го беше измокрила, а на причината за държанието й. Дони се пресегна, стисна я за китката и я принуди да се обърне към него.

— Да — заяви той. — Нямаш избор. Ферингал е господар на Окни, човек, който разполага с големи възможности. Човек, който може да ни извади от калта.

— А може би аз предпочитам да си остана в нея… — започна Мералда, ала баща й я прекъсна.

— Човек, който може да излекува майка ти.

Дони надали можеше да я зашемети повече, даже ако бе стоварил тежкия си пестник право в лицето й. Младата жена го изгледа изумено, както стоеше пред нея с отчаяно, почти обезумяло изражение на спокойното му по принцип лице, и усети как я обзема страх.

— Нямаш избор — пресилено хладнокръвно повтори той. — Майка ти се топи като свещ и надали ще доживее до следващата пролет. Ще отидеш в замъка и ще се държиш както подобава на една дама. Ще се смееш на шегите на лорд Ферингал и ще го ласкаеш за добрината му. Ще го сториш заради майка си — простичко довърши той, а в гласа му се долавяха нотки на поражение.

Когато Дони се обърна, за да си върви, Мералда зърна влага в крайчеца на очите му и разбра.

Мисълта за това колко много страда баща й помогна на младата жена да се подготви за предстоящата вечер, даде й сили да посрещне този така ужасен на пръв поглед обрат на събитията.

* * *

Слънцето бе потънало зад хоризонта и небето бързо потъмняваше. Далеч под него, каретата беше изтрополила на път към скромната къщурка на Мералда. Тя се бе показала на вратата и дори от толкова далеч Джака успя да види колко е красива, като искрящ скъпоценен камък, който се надсмиваше над сгъстяващия се сумрак.

Неговият скъпоценен камък. Заслужена награда за красотата, която се таеше у него, а не подарък, купен с парите на разглезения лорд Окни.

Представи си как лорд Ферингал й протяга ръка, как я докосва и милва, докато тя се качва в каретата при него, и му се прииска да закрещи. Колко несправедливо беше всичко! Колесницата с Мералда в нея пое по пътя към замъка, точно както младежът си бе представял по-рано. Надали би могъл да се чувства по-ограбен, дори ако лорд Ферингал беше обърнал джобовете му наопаки и му бе взел и последния грош.

Джака остана на хълма още дълго. Потънал в самосъжаление, той час по час прокарваше пръсти през косата си и проклинаше окаяния си живот и цялата тази неправда. Толкова бе погълнат от това да оплаква собствената си злочестина, че подскочи от изненада, когато съвсем наблизо се разнесе тънко момичешко гласче:

— Знаех си, че ще те намеря тук.

Джака отвори печалните си очи и видя Тори Гандърли да го зяпа изпитателно.

— Знаех си — подразни го тя.

— Какво знаеш?

— Чул си за вечерята на сестра ми и си дошъл да се увериш със собствените си очи. И все още гледаш пътя и чакаш ли, чакаш.

— Сестра ти? — тъпо повтори младият мъж. — Та аз идвам тук всяка вечер.

Тори се обърна към къщите, сред които съвсем ясно се виждаше и тази на семейство Гандърли, с осветени от огъня прозорци.

— Надяваш се да зърнеш Мералда да се преоблича, а? — изкиска се тя.

— Идвам тук, за да остана сам в мрака — твърдо отвърна Джака. — За да си почина от светлината и от нахалниците, които не разбират.

— Какво не разбират?

— Истината — загадъчно отговори младежът, с надеждата думите му да прозвучат дълбокомислено.

— Коя истина?

— Истината за живота — отвърна Джака.

Тори го изгледа продължително, бърчейки чело в опит да разбере какви й ги говори. После отново се обърна към къщите.

— Аз пък мисля, че просто се опитваш да видиш Мералда гола — настоя тя и жизнерадостно се затича надолу по пътеката.

Как само щяха да се забавляват двете с Мералда на негов гръб, каза си Джака и въздъхна дълбоко. След това се обърна и пое нагоре по склона на планината, където мракът беше още по-гъст.

— Проклет живот! — провикна се той и вдигна ръце към небето, където пълната луна вече беше изгряла. — Проклет, проклет живот, проклети тленни окови! Да можех да умра, та да не гледам как недостойните заграбват онова, което ми се полага! Справедливостта се валя в прахта, а човек го преценяват само по това каква кръв тече във вените му! А лорд Ферингал вкусва сладостта на целувките на Мералда! Проклет, омразен живот!

И той рухна на колене, притиснал пестници към очите си, давещ се в самосъжаление. Постепенно то отстъпи място на гняв и младият мъж вдигна глава.

— Справедливостта се валя в прахта, човек го мерят само по това какъв се е родил, а жалкият Ферингал вкусва сладостта на целувките на Мералда. Само че никога няма да отнеме девствеността й!

Залитайки, Джака се изправи на крака и отново погледна към небето и пълната луна.

— Кълна се! — яростно изръмжа той и като прокле живота си още веднъж, се отправи към къщи.

* * *

Мералда понесе вечерта стоически, отговаряше любезно на въпросите, които й задаваха, и се опитваше да избягва погледа на очевидно недоволната лейди Ок. Установи, че доста харесва Темигаст, най-вече защото той поддържаше разговора, като им разказваше забавни историйки от миналото си, както и от живота на предишния господар на замъка, бащата на Ферингал. Старият иконом дори бе измислил тайна система от знаци, по която Мералда да се ориентира кой от многобройните сребърни прибори да използва за различните ястия.

И макар че младият лорд изобщо не я впечатли, както си седеше насреща й и не сваляше поглед от нея, девойката бе наистина удивена от великолепните лакомства, които прислужниците не спираха да трупат пред нея. Нима в замъка се хранеха така всяка вечер? Изкусно приготвено гълъбово месо и риба, картофи и морски водорасли, все вкуснотии, каквито Мералда никога преди не бе слагала в устата си.

По настояване на лорд Ферингал след вечеря четиримата се оттеглиха в салона — удобна квадратна стая без прозорци, разположена в центъра на приземния етаж. Дебелите стени не пропускаха хладния океански бриз, а огромното огнище, в което спокойно би могъл да се побере някой от големите огньове, които селяните наклаждаха понякога, правеше мястото още по-уютно.

— Би ли искала да хапнеш нещичко? — попита Присила, макар че тонът й бе всичко друго, но не и дружелюбен. — Бих могла да накарам прислужницата да ни донесе.

— О, не, милейди — отвърна Мералда. — И залък не бих могла да сложа в устата си.

— Нима? Е, ти наистина добре се навечеря, нали?

При вида на захаросаната, неискрена усмивка, която лейди Ок бе лепнала на грозното си лице, девойката неволно си помисли, че в сравнение със сестра си, лорд Ферингал е почти привлекателен. Почти.

В този миг в стаята влезе един прислужник, понесъл поднос с ниски чаши, пълни с кафеникава течност, каквато Мералда не бе виждала преди. Прекалено уплашена, за да откаже, тя взе своята чаша и след наздравицата на Темигаст, я надигна. Отпи голяма глътка и едва не се задави, когато силната течност опари гърлото й.

— Тук не се наливаме така с коняк — сухо отбеляза Присила. — Така правят селяците.

На Мералда й се прииска да пропълзи под дебелия килим и да се скрие. Сбърчил нос срещу нея, лорд Ферингал също не й помагаше особено.

— По-скоро онези, които за първи път го опитват — притече й се на помощ Темигаст. — Малки глътчици, скъпа моя. Бързо ще се научиш, макар че може и никога да не свикнеш с вкуса на тази специфична напитка. Аз така и не успях.

Мералда се усмихна и му кимна благодарно. За пореден (и далеч не за последен път) старият иконом бе успял да разсее неловката ситуация. Леко замаяна, девойката почти не вземаше участие в разговора и дори не забелязваше многозначителните подмятания на Присила, нито пък втренчения поглед на брат й. Мислите й полетяха надалеч и тя се озова до Джака Скъли, насред обляна от лунната светлина поляна, а защо не и в същата тази стая. Колко прекрасна би била тя, с дебелия килим, веселите пламъци и сгряващото питие, ако вместо ужасния лорд Ферингал, компания й правеше скъпият Джака.

Внезапно гласът на Темигаст проникна през мъглата на фантазиите й. Старият иконом тъкмо напомняше на своя господар, че е обещал да върне младата дама у дома й преди един определен час, който бързо наближаваше.

— Няколко минути насаме — отвърна му Ферингал и Мералда трябваше да положи големи усилия, за да не изпадне в паника.

— Не бих казала, че искането ти е особено благопристойно — обади се Присила и като хвърли пренебрежителен поглед на Мералда, добави: — Но пък нима някого го интересува?

С тези думи тя напусна стаята, следвана от Темигаст, който окуражително потупа младата жена по рамото, докато минаваше покрай нея.

— Вярвам, че ще се държите като джентълмен, милорд — рече той на Ферингал. — Така, както подобава на положението ви. Малко жени в света могат да съперничат по красота на лейди Мералда.

И като се усмихна на девойката, добави:

— Ще наредя да приготвят каретата.

Старият мъж беше неин съюзник, разбра Мералда, и то съюзник, от когото тя наистина имаше нужда.

— Вечерята беше прекрасна, нали? — попита лорд Ферингал и побърза да премести стола си до нейния.

— О, да, милорд — отвърна тя и сведе очи.

— Не, не! — меко я сгълча той. — Наричай ме лорд Ферингал, не милорд. И ми говори на ти.

— Да, ми… лорд Ферингал.

Мералда се мъчеше да не го гледа, но присъствието на Ферингал, така близо до нея, я притесняваше. Тя вдигна поглед и, за своя чест, младият лорд успя да го срещне, отмествайки очи от гърдите й.

— Видях те на пътя — обясни той. — Трябваше да се запозная с теб. Трябваше да те видя отново. Никога досега не съм виждал по-красива жена от теб.

— О, ми… лорд Ферингал — можа да каже само Мералда и отново отклони поглед, тъй като лордът се приближи още малко.

— Трябваше да те видя — повтори той съвсем тихо, ала вече се намираше толкова близо, че Мералда го чу съвсем ясно и усети топлия му дъх в ухото си.

Младата жена отчаяно се опита да спре надигащия се ужас, когато Ферингал я погали по бузата с опакото на ръката си, а след това я улови за брадичката и нежно я накара да се обърне към него. После я целуна, въпреки че тя не отвърна на целувката му. В началото го направи предпазливо, но няколко мига по-късно все по-настоятелно, дотам, че се надигна от стола си и се надвеси над нейния. Докато той се притискаше към нея и я целуваше все по-страстно, Мералда си мислеше за Джака и за болната си майка и някак си успя да издържи, дори когато ръката му се вдигна към нежната материя, покриваща гърдите й.

— Простете, лорд Ферингал — разнесе се изведнъж гласът на Темигаст откъм вратата и младият мъж, целият зачервен, се отдръпна от девойката и се обърна към него. — Каретата е готова. Време е лейди Мералда да се прибира у дома.

Мералда почти изтича навън.

— Отново ще те повикам — догониха я думите на Ферингал. — Много скоро.

Докато отминат моста, който свързваше замъка Ок със сушата, Мералда успя да се съвземе и да се поуспокои. Добре разбираше отговорността си към своето семейство и най-вече към болната си майка, ала въпреки това имаше чувството, че ще припадне или ще повърне. Как ли би се подигравала отвратителната Присила, ако „селянката“ повърнеше в позлатената карета.

След около една миля, Мералда, която все още се чувстваше зле и копнееше да се махне от всичко, свързано със замъка Ок, се показа през прозореца.

— Спри! Моля те, спри! — извика тя на кочияша.

Каретата започна да намалява, но още преди да бе спряла напълно, Мералда отвори вратата и изскочи навън.

— Милейди, наредено ми беше да ви отведа до дома — рече Лиам Уудгейт, докато слизаше от капрата.

— Така и стори — отвърна младата жена. — Почти.

— Но дотам има не малко път — възпротиви се гномът. — Господарят Темигаст ще ми откъсне главата, ако научи.

— Няма да научи — обеща Мералда. — Не се безпокой за мен. Всяка вечер минавам по този път, познавам всеки храст, всеки камък и всички, които живеят в къщите оттук до нас.

— Но… — опита се да каже още нещо Лиам, ала девойката изтича покрай него и с уверена усмивка потъна в нощта.

Лиам я следва известно време с каретата, но когато се убеди, че тя наистина познава пътя достатъчно добре, за да е в безопасност, обърна конете и се отдалечи.

Нощта беше хладна, но не прекалено студена. Младата жена остави пътеката и пое през полята. Надяваше се, че Джака може да я чака, както се бяха уговорили, но него го нямаше. Там, заобиколена от гъстия мрак, Мералда изведнъж се почувства така, сякаш бе съвсем сама в целия свят. Изгаряща от желание да забрави тази вечер, да забрави лорд Ферингал и отвратителната му сестра, тя нетърпеливо свали роклята от гърба си. Днес беше вечеряла като знатна дама и като се изключеше храната и може би силната напитка след това, изобщо не беше впечатлена. Ни най-малко.

Облечена единствено в простичките си долни дрехи, тя крачеше през облените в лунна светлина поля, в началото бавно, ала после, когато мисълта за Джака Скъли прогони образа на лорд Ферингал от съзнанието й, стъпката й стана по-лека, докато в един момент вече не вървеше, а танцуваше. Протегна се, за да улови една падаща звезда, завъртя се, за да докосне опашката й, и тупна в меката трева (и калта), без нито за миг да престава да се смее, а лицето на Джака Скъли й се усмихваше така наблизо.

Макар че Мералда не го знаеше, намираше се на почти същото място, където Джака бе дошъл по-рано тази вечер. Мястото, където младият мъж бе изливал негодуванието си, където бе проклинал несправедливостта на този свят и бе жадувал да умре. Мястото, където се бе зарекъл да отнеме девствеността й, тласкан единствено от желанието да не допусне лорд Ферингал да го стори.